БЪЛГАРСКИЯТ КОЛЕКТИВИЗЪМ

Българският колективизъм, впрочем, е израз на дълбоко залегнали у българина два водещи в неговото подсъзнание мощни феномени, известни още и като патологични комплекси, а именно патерналистичният комплекс и инфантилният комплекс.

Именно върху основата на съчетаването на тези два комплекси е възникнала и се е утвърдила и специфичната прословута българска склонност за всичко винаги да бъде търсената вината у другите, вън от самия себе си - която поведенческа реакция по своя психогенезис е израз на инфантилния бунт срещу бащата, който е бил длъжен, но не се е бил погрижил за безпомощното си дете. Също така, прословутата склонност на българина да заема с мрачно и почти мазохистично удоволствие „мъченическа позиция” по своята същност е един от разноликите изрази именно на „упрека” на „непорасналото дете” към „виновния пред него „друг””, който „не се е бил погрижил да го защити” или да „удовлетвори нуждите му”.

Впрочем, нужно е изрично да бъде уточнено, че т. нар. „патерналистичен комплекс” или „фатеркомплекс”, наследен от религиозната културна традиция, по своя генетичен произход е общ за всички народи, но в различните религиозни култури е модифициран по различен начин, при което модификацията в културата на Православието е съвсем различна от тази на Католицизма, и особено на Протестанизма.

Православието е извело този комплекс като „извечен и абсолютен”; докато в католическото и протестантското Християнство задължението на бащата към детето е обосновано само в рамките на периода „до порастването”.

При това католическото и особено протестантското Християнство вменяват като задължение на бащата не просто грижата „детето да порасне” в смисъл на „достигането на определена възрастова граница”, а „да порасне ментално и най-вече Духовно” - така, че да може да бъде и да живее като „достоен самостоятелен индивид”, пълноценно годен не само да се грижи за себе си, но и да положи и да полага същите грижи за своите деца; или иначе казано: „Бащата е длъжен да не допусне „Детето” да си остане „вечно дете” („вечен инфантил”)”.

Или по-точно казано, проблемата тук е свързана с това, че идеалът на православната култура е именно „вечната инфантилност”, а оттам и вечната нужда от „Покровител”, от „Баща”: от Баща-Бог, от Баща на Народа, от Баща на Народите, от Баща-Цар, от Баща-Държава, от Баща-Патриарх, от Баща-Партия, от „Тато”[1].

При това за православния християнин и за облъчения от православната култура индивид няма никакво значение дали той е „Баща-Осиновител”; важното е той (Бащата) да се грижи за него (Детето, Инфантила) или поне да има надежда за такава грижа.

Именно поради това в продължение на пет векове българинът се е чувствувал изключително уютно и закрилян от „Бащата-Султан”; и едва много по-късно, когато „на сцената” се е бил появил „нов Канидидат-Баща”, „Детето” било започнало да счита, че досегашният „не е достатъчно силно и всеотдайно загрижен” за него, и така започнало да си търси „друг Баща”, който да го „осинови” и да поддържа инфантилния му комплекс - вечната му нужда от „всеотдайно грижовен покровител, защитник и спасител”.

Така именно се появява и „новият Баща”, персонифициран в събирателния образ на „Дядо Иван” – типичния „патриархален Баща”, „Баща-Предтеча”, чийто завети са Закон за „непосредствените бащи”, от следването на които завети зависи оцеляването на целия Род.

Така „Дядо Иван” се е явил не само и не просто като „Баща”, не като „опора на семейството”, а като „опора на Рода”. Така „чуждото”, „чуждият Баща” се е интериоризирал, легитимирал и е бил приет от „инфантилните деца” като „свой Баща”, а неговата „чужда власт” е била приета като „своя власт”. Така „опората отвън” вече не се схваща като „нещо външно”, защото самото „осиновено дете” вече счита себе си за част от „новото Семейство” (изразът „Русите са наши братя” е бил станал сакрален български израз, съдържащ семантиката „техният Баща” е и „наш Баща”).

Така именно било извършено легитимирането на чуждата руска власт като българска.

Впрочем, точно такава е била и чуждата власт на „Бащата Султан”, такава е била и чуждата власт на „Индже Войвода” – власт на „Пастир”, „който да ни дои, стриже, но и от вълци да ни пази!”.

Това, обаче, вече съвсем не е „търсене на опора отвън”, а е нещо много по-страшно и по-зловещо – то е негодност да се считаш толкова пораснал, че да можеш да намериш опората „вътре в самия себе си”.

Този именно комплекс е бил изразен по „най-превъзходен и красноречив начин” в едно от стихотворенията на „българския литературен патриарх” Иван Вазов: „Руский Цар е на земята / най-велик, над всички пръв; / русите са наши братя, / наша плът и наша кръв. / О, бъди ни Покровител / и Защитник, и Спасител / ти, държавни Руски Цар”. Макар че поради самата литературна форма на романа „Под игото” на същия писател този именно комплекс е изразен изключително многословно, все пак наистина „като във вълшебно огледало” в този именно роман е описано онова, което българите искат да бъдат: Þда са жертви и да се кичат с ореола на Мъченици; Þда имат врагове, които да са по-силни от тях, за да им служат като оправдание за собствената им духовна и материална мизерия; Þда имат „Надежда за Спасение”, но самото Спасение винаги да идва отвън, без самите те въобще да участвуват в него[2]; Þвсичко това да бъде втъкано в сакрална система от ценности, която да бъде чинопоклонно зачитана не само от самите тях, но и от Света.

Този именно комплекс за собствена негодност и за търсене на опора вън от себе си е бил залегнал в най-дълбоките основи и е „пронизвал всичките пори” на т. нар. „Българско Възраждане”, и той е бил обременявал „освободителните усилия” на всички възрожденски и революционни дейци. През бремето на този комплекс е бил преминал и самият Васил Левски - който, обаче, все пак успял да го преодолее и да осъзнае, че пътят към истинското Освобождение преминава единствено през „собствените сили на народа”, а не през „Спасителя отвън”. При това специално внимание заслужава един факт, който винаги и неслучайно е бил пренебрегван от всички изследователи: Васил Левски много добре е осъзнавал, че самият той е единственият, който е успял да преодолее този зловещ психологически комплекс, че той го е бил преодолял „само за себе си”, и че преодоляването на комплекса от другите „революционери” е невъзможно и неосъществимо; и че другите вечно ще си останат „непораснали деца”, търсещи „бащина закрила”, „бащина жертвоготовност”, „бащина пожертвувателност”. И точно в това се съдържа най-дълбокият смислов пласт на думите му, съдържащи се в писмото до Панайот Хитов, че „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си”.

Втрочем, никак не е случаен фактът, че и самите българи инстинктивно са били определили „мястото” на Васил Левски до това на Спасителя – то е не само и дори не толкова израз на приемането му за „Свой”, а е израз на „дистанцирането” му от самите себе си; или казано с други думи, с този сакрален акт българите, всъщност, са отказали да приемат Васил Левски като „Свой”, а са подчертали, че той е „нещо коренно различно от самите тех”, „нещо чуждо”, „нещо недостижимо от самите тех”; дори нещо повече – с този акт на сакрализиране на Васил Левски българите, всъщност, са показали, че той е „нещо, което ние не желаем да достигаме” – т. е. самите ние не желаем да се саможертвуваме заради Рода, и прехвърляме това си задължение върху друг, на когото с готовност ще сътворим Олтар.

Внимателното вглеждане в дълбинната същност на този именно комплекс разкрива и още една главна характерологическа черта на българина: отказът от ролята на „бащата” и възлагането на бащинската функция върху друг, всъщност е не само признание на българина на неспособността му да бъде „Баща”, но е и признание за неговото „демаскюлизиране”, „феминизиране”, „гейизиране”, „хомосексуализиране”.

Внимателното вглеждане в дълбинната същност на този комплекс разкрива не само „неспособността” на българина „да порасне”, не само неговото „нежелание да порасне”, не само неговото „нежелание самият той да бъде баща”, но и неговия вечен стремеж да шантажира наличния си Баща със заплахата, че ще си потърси и ще си намери „друг Баща”. Впрочем, в политически план българската история е не просто „пълна”, а е „препълнена” от примери на такъв шантаж; включително и днес най-типичен пример за това са политическите избори.

Но тъй като, разбира се, Инфантилът си е Инфантил и не проумява, че неговият „хитър план” да си намери „податлив на шантаж тотално заменяем сурогатен Баща” е отдавна познат „където трябва”, след всеки изборен шантаж на избирателя за пореден път е показан „средния пръст” на онзи, който дирижира изборите.

А това е така, просто защото още в Древна Гърция „Всесилният Баща” е бил проумял желанията на Инфантила да шантажира „Своя сурогатен Баща” и, естествено, като залъгалка му е бил измислил изборите, където да бъдат избирани „Сурогатните Бащи на Нацията”[3].

---

[1] По времето на престъпния социалистически режим в България, когато западните политически кръгове са наричали държавния глава Тодор Живков „Китайският Император на България”, самите българи са го наричали „Тато”, т. е. „Бащата на Народа”.

[2] Според официалните исторически източници по време на Руско-турската война „за свободата на българите и България” се бият: 185 000 руснаци, 32 000 румънци и 7 444 българи. Нима това не е прекалено симптоматично и показателно?!?

Според нашите изследвания, обаче, числото на българските участници е преувеличено поне два пъти, тъй като след „Освобождението” като „борци” са били признати почти всички козари, овчари, говедари и прочее случайно оказали се наблюдатели на хода или боевете на руската армия, които, естествено, впоследствие, си приписали неимоверни героични ятачески и бойни заслуги.

Разбира се, в самата руска армия съвсем официално са били регистрирани и участвували редица българи, но именно поради това, че им е липсвал какъвто и да е бил боен опит, благоразумните професионални руски офицери не са смеели да ги включват в самите бойни групи, а са ги придавали към т. нар. „обоз”, където те са се занимавали главно с обслужваща дейност. При това, повече от половината от участвуващите в обоза, всъщност, са се занимавали с това да не допуснат „да отидат зян” дрехите и личните вещи на убитите - което, май, си е било чисто мародерство.

[3] Политическият избор на българина винаги е бил, е, и вероятно още много десетилетия ще продължи да бъде пълно копие на неговия икономически избор. В наличието на един така формулиран синхрон, разбира се, не би следвало да бъде търсено и намирано нищо учудващо - което, естествено, не се отнася за нашия случай. Проблемата е в това, че както икономическият, така и политическият, така и какъвто и да е друг избор на българина винаги е абсолютно неикономичен, абсолютно неполитически и абсолютно рационално неадекватен.

Например в икономическата сфера онова, което винаги се натрапва още от пръв поглед е, че българинът купупа евтино. В това, разбира се, не само няма абсолютно нищо лошо, а то дори е нещо, което е изключително положително, и практиката разкрива, че евтино купуват всички цивилизовани народи и всички разумни хора. Все пак, обаче, разликата между нашия казус и световния, е колосална – пазарното поведение на цивилизованите народи и разумните личности, купуващи евтино, няма абсолютно нищо общо с пазарното поведение на българина, защото първото се характеризира като „рационално икономично евтино”, докато второто е „номинално НЕикономично евтино”, без да бъдат правени абсолютно никакви сметки и обсъждане, или преценявани каквито и да са съображения относно истинската същност на дадения икономически избор. Например, ако на пазара се продава кисело мляко в опаковка от 500 грама за 61 стотинки, както и друго кисело мляко в опаковка от 450 грама за 57 стотивки, то българинът автоматично, без изобщо да се замисля, купува „като по-евтино” номинално по-евтиното от 57 стотинки, без въобще да обръща внимание на обстоятелството, че грамажът му е чувствително по-малък, и че млякото в тази опаковка щеше да е по-евтино само ако е било в 500-грамова опаковка; и ако беше обърнал внимание на това, щеше да установи, че млякото от 62 стотинки е с 4% по евтино от онова, което е от 57 стотинки. Или пък например, ако се продават два вида мляко в еднакви опаковки от по 450 грама, но едното има 3,6 % масленост и струва 87 стотинки, а другото има 1,7 % масленост и струва 80 стотинки, то българинът автоматично купува второто, което приема за по-евтино, докато то всъщност е по-скъпо повече от два пъти.

Същото по своят ефект поведение на българина се проявява и в политическата сфера, най-вече по време на избори, където вечният стремеж към „надхитряне на всички и за всичко” винаги бива реализиран в неговата парадоксална форма - „включително и на самия себе си”. Онова, което изключително силно се набива в очите е, че както икономическият, така и политическият български пазар са ужасно податливи на и изтъкани от измами, във връзка с което в тези две сфери България, в истинския смисъл на думата, е „страна на ментетата”, което пък е пряко и закономерно следствие съвсем не от повсеместната беднотия, а от начина на мислене, неизбежно довел до тази беднотия.

По време на политически избори българинът разглежда самите избори като арена на надхитряне, на селектиране на главните хитреци, на елиминиране на „оценените” като стоящи „под неговото достойнство хитреци” и „премерване на силите” с главните хитреци. Така, в резултат на това при „селектирането на хитреците” българинът гласува за определен „хитрец” не защото е очарован и запленен от неговите хитрости, а защото той е „опонент на друг хитрец” и даванато на гласа за този, всъщност, е участие в процеса на надхитрянето на другия, на официално противопоставения на този хитрец. Така в България изборите винаги всъщност не са „избори за”, а са „избори против”.

Всичкото това, цялата тази оплетена, странна и пародоксална стратегия на „надхитряне на самия себе си”, обаче, винаги бива усложнявана още повече, когато всеки опит да бъде предложен на българина къкъвто и да е модел или вариант на нещо, в което се съдържа разум, автоматично се отхвърля най-енергично - а когато му бъде предложен какъвто и да е модел на безумието, той го приема най-възторжено, при което колкото е по-голямо безумието, толково е по-френетичен възторгът.

И картината на всичко това става още по-пълна и колоритна, когато бъде компаративистично установено, че обикновеният англичанин, французин или германец, разбира се, е глупак – подобно на обикновения българиян; но че е колосална както количествено, така и качествено разликата между българския глупак и другите глупци. Така, докато европейският глупак си знае, че е глупак, живее като глупак и винаги не само признава и пред другите, че е глупак, но и признава предимството на умния, поради което по време на избори винаги избира по-умния от себе си, за да го управлява. Българският глупак, обаче, категорично знае, че другите са глупаци, докато той е умник, хитрец и юнак; след което, по време на избори, винаги избира по-глупавия от себе си, надявайки се да го контролира и управлява - и макар че твърде скоро проумява, че именно той е измаменият, с още по-голямо настървение се включва в следваща изборна игра.

(Откъс отмонографията на проф.Янко Янков "Легитимните основи на политическата власт в България").