2009-11-07

СВОБОДА ИЛИ РОБСТВО?



Г. При разглеждането на проблематиката относно първата и най-важната отделяща и разграничителна линия, и по-точно при разкриването на същностните характеристични белези на византийското, римското и протестантското християнство, следва да бъде неизменно подчертано, че по тази тематика съществува неизброимо количество литература, анализът на която излиза твърде далеч вън от пределите и целите на настоящето наше изследване; и че, освен това, дори и при най-добро желание не е възможно да се съобразим с пълния обем на целите на това изследване. Поради което тук и сега просто ще маркираме една съвсем малка част от съображенията, които приемаме за валидни с оглед избрания от нас контекст.

---

Най-фундаменталната идея на християнската религия, а оттам и на цялата християнска култура и цивилизация, е идеята за прехода от единния Бог към триединния Бог: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух. При разглеждането и интерпретирането на тази идея самите източници на християнството са неимоверно различни и противоречиви - което, несъмнено, се дължи на различните и дори противоположни цивилизационни импулси, довели до и наложили тази идея. Все пак, обаче, абсолютно несъмнен е фактът, че фундаменталните корени на християнството са два: Þизточната староеврейска религия; и Þгръко-римският цивилизационен дух.

Исус Христос е синтезът на идеята за Бог-Отец и Бог-Дух; Той е и пълният израз на необходимостта за трансформиране на Общото и Абсолютното в нещо Всеобщо-Конкретно. Във връзка с това Хегел казва, че „идването” или „появата” на Исус Христос е била продиктувана от „необходимостта” по някакъв начин да бъде „обезпечена появата” на Единния Бог, тъй като Той не може да остане просто на равнището и само на равнището на Своята Същност.

Внимателното вникване в митологията на древните гърци разкрива, че при тях „явяването на боговете” се осъществява при пълното доминиране на чувственото битие над духовната същност, и така то („явяването”) е преди всичко „явяване и демонстрация на чувственото битие”.

При християнството, обаче, е точно обратното: физическото явяване на Исус Христос е толкова мимолетно; при Неговото явяване всъщност става дума преди всичко за явяване и проявление на Неговата духовна същност.

Някои автори твърдят, че образът на Бог-Отец всъщност е наследеният от староеврейската религия образ на Бог-Йехова, а образът на Бог-Дух е взет от античния дух на гръко-римската цивилизация; и че така, при „сблъсъка” на древният юдейски Бог с Духа на гръко-римската цивилизация, при трансформирането на източното мислене в западно мислене, се е била „родила” и идеята за Исус Христос като Бог-Син.

Еврейският и римският народ, обаче, са били качествено противоположни народи не само и не толкова поради особеностите на своята географски локализирана цивилизация, колкото преди всичко поради световно-историческата мисия, която те са изпълнявали. Единият народ – юдейският - е бил „осъден” от Историята на перманентно преследване и да бъде символ на човешкото страдание; другият народ – римският - е бил поел щафетата от гърците, за които светът не е нищо друго, освен едно населено с различни народи пространсство, което подлежи на завладяване и владеене.

Именно Гърция и Рим са били цивилизациите, поставили началото на мощно експанзивно развитие на човешкия дух, което е унижавало и унищожавало всичко външно по отношение на него – природа, територия, население.

Именно вътрешната неукротима експанзивност на античния дух е бил факторът, който е обезпечил неудържимия тласък на развитието на Западната цивилизация.

Тъй като, обаче господството на човека над външния свят се подбужда и обезпечава от същите сили, които господствуват и над самия човек; и тъй като това не е било могло да стане явно докато външната експанзия не е била придобила именно имперски характер; именно поради тази причина в Древна Гърция всичко е изглеждало „напълно хармонично” - поне до времето на появата и проявата на имперските амбиции и имперската същност на Александър Велики.

Именно във връзка с това Г. В. Хегел отбелязва, че при Рим постепенно в личността на императора партикулярната субективност се превърнала в реалност, свободна от всякакви ограничения; че именно при Рим духът изцяло напуснал собствените си предели, понеже крайността на битието и желанието станали нещо неограничено; че пред този произвол съществувал единствен предел, и това било смъртта (т. е. смъртта като предел на всичко човешко), но че дори и тя се била превърнала в театрално представление - напр. Нерон е бил умрял с такава смърт, която може да бъде пример за един най-благороден герой, понасящ безропотно постигналото го нещастие. Подчертавайки това, Хегел пише, че по своята същност партикулярната субективност ежелание, наслаждение, страст, принуда”; че с няколко думи тя е неограничен от нищо произвол, че за нея не съществува нито разкаяние, нито надежда, нито страх, нито смисъл, и че при нея всичко е абсолютно случайно.

Цялата антична хуманитарна мисъл, всъщност, се върти преди всичко около идеята за благото и справедливостта като висша цел и ценност на човешкия живот, и като отварящи пътя към безсмъртието на душите. Така, в последното изречение на „ДържаватаПлатон казва, че „ако повярваме и приемем, че душата е безсмъртна и е в състояние да понася всички злини и всички добрини, ние винаги ще поемем по пътя нагоре и по всякакъв начин ще следваме справедливостта разумно, да бъдем мили на себе си и на боговете. Щом пък заслужим награда за справедливостта подобно на победителите при състезание, ние ще се наслаждаваме на щастие както тука на земята, така също и там, по време на хилядолетното пътуване”.

Господството на античния човек над външния свят обаче разкрива, че всъщност този свят владее човека и като природа, и като телесност, че хората са роби на своите страсти и влечния, а от това зависи както материалният им живот, така и начина им на мислене; т. е. че хората са се чувствували колкото свободни, толкова и роби на страстите си.

Във „Феноменология на духаГ. В. Хегел разглежда проблемата за генезиса на робството, при което обръща внимание, че „робството е антипод на свободата , но то е и форма на съгласие”, защото „всеки може да бъде победен въпреки неговата воля, но никой не може да бъде направен роб въпреки неговата воля”. Точно на това обстоятелство обръща специално внимание и Макс Вебер, който подчертава, че във всяко властово отношение не необходима пружина на подчинението, и никой не може да бъде подчинен, ако липсва определен минимум интерес от подчиняването.

Така, очевидно, доброволното приемане на робството е фундаментално обстоятелство, което обяснява задоволително и феномена „устойчивост и трайност на робството”.

Така, очевидно, тезата, че робството е положение, което е резултат от насилие, по своята същност е робска теза; това е теза на стремеж за самооправдание на роба, самоосъзнал своята неспособност да бъде достоен човек и стремящ се да се самооправдае не чрез истината за себе си, а чрез една измислица за другите; това по своята същност е теза на роб, стремящ се да легитимира публично положението, в което сам се е поставил.

По подобие на това, как още от времето на Аристотел господарят обосновава своето господство като произтичащо от природата на нещата, като господство по природа, така и робът още от онова антично време се утешава с положението си на роб като неотвратимо произтичащо от съдбата и от наложената сила.

В съотвествие с този ход на мисли Г. В. Хегел пише, че на Изток свободата не е била и не е такава проблема, каквато тя е станала още в зародиша на западната цивилизация; че „крайността на волята е характерна особеност на източните народи; следователно, волята иска себе си като крайна воля, тя все още не е схванала себе си като обща воля. По такъв начин у тях има само съсловие на господари и съсловие на роби, това е сферата на деспотизма”.

Според Хегел, в Древния Изток е бил свободен един-единствен човек – деспотът; в Древна Гърция са били свободни само някои хора; а в съвременния германски живот важи положението, че са свободни всички хора, т. е. че е свободен човекът като човек.

Той подчертава, че човекът, всъщност, не се ражда нито свободен, нито роб, но че той се ражда способен да избере да бъде едното и другото, едното или другото.

Хегел подчертава, че когато Аристотел пише, че хората се раждат изначално разделени на две групи, при което едните са по природа свободни, а другите са по природа роби, той несъмнено е имал предвид, че природата на едни хора ги прави способни да предпочитат да живеят като роби, а не да се стремят към свобода с риск за живота си; докато природата на други хора ги кара да предпочитат да умрат, но не и да живеят като роби.

Така, когато алтернативата на свободата е смъртта, очевидно не са много хората и народите, готови категорично да заявят „Свобода или смърт”, да заявявт своя недвусмислен стремеж да са свободни на всяка цена.

Световната история недвусмислено свидетелствува, че „природното качество да бъдеш свободен е дадено само на малцина личности и на още по-малко народи, и че то е изключително слабо проявимо при повечето от хората и народите, макар че именно то е цената, с която се заплаща просперитетът не само на личностите и народите, но и на човечеството като цяло.

Европейската история, обаче, недвусмислено свидетелствува, че „природното качество да бъдеш свободен е дадено на повечето европейски народи, и че всъщност съвсем малцина са онези живеещи върху територията на Европа народи, които с цената на отказа си от собствения си просперитетен статус са готови да се откажат от свободата си. Впрочем, именно това е и единият от водещите критерии, които са залегнали в същностната характеристика на феномена Homo Вalcanicus, и в частност на Homo Bulgaricus.

За прословутия т. нар. „робски комплекс на българите” е писано сравнително немалко. С директно аргументационно позоваване именно на този комплекс водачът на фалшивата измамническа маскарадно-фарсова опозиция Жельо Желев бе обяснил и факта, че българите безропотно са били „търпяли” тоталитарната система на комунизма[1]. Несъмнено точно същият комплекс е стоял в най-дълбоката основата и на официално изказаното от Президента на Република България Жельо Желев откровено шантажно предупреждение, че „Ако Европа не европеизира България, то България ще балканизира Европа”.



[1] Вж.: Желев, Ж., И сега се смятам марксист, в-кЛитературен фронт”, 15 февруари 1990 г.



(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

3 коментара:

  1. Християнството не произлязло от никоя друга религия или философия. Бог, който позволява да бъде разпънат на кръст, това е безумна идея за религиозната мислене на древните гърци и римляни, защото Бог е всемогъщ; боговете от древноримския пантеон не биха се унижили в действителност да станат хора; спасителят, когото са очаквали юдеите, е щял да бъде според тях всемогъщ цар, който ще покори на юдеите останалите народи. Фридрих енгелс пише, че щом възникнало, християнството веднага и рязко се противопоставило на всички други религии. В Римската империя всички религии са били позволени, с изключение на християнството. Римскитят закон е бил суров, християнската религия единствена е била обявена за религия извън закона и християните са съдени и избивани от римската власт.

    ОтговорИзтриване
  2. Фойербах в "Необходимост от реформа на философията" пише:
    "Бог за хората трябва да бъде държавата".
    "Ние отново трябва да станем религиозни и нашата религия трябва да стане политиката".
    Измисляни са такива митологеми-идоли, които повече от християнските богословски тълкувания
    извращават мисленето и предпоставят възникването на робство, социализъм,
    тоталитаризъм.
    Вж трудовете на проф. Николай Фиолетов, правист, жертва на сталинския терор
    http://azbyka.ru/dictionary/01/fioletov_apologetika_4g-all.shtml#1

    ОтговорИзтриване
  3. За християнството въплъщаването на Исус Христос не е мимолетно, привидно, нематереално явяване. Според символа на вярата на християните Иисус Христос е истински Бог и истински човек, в Христос присъства цялата човешка природа, включително и телесната, която е възкресена за вечен живот. Според Евангелието Христос е спасил и изцерил от греха целия човек, включително и човешкото тяло.
    В християнството има понятие за духовна свобода, която означава неподвластност на пороците и култивиране на добродетелите, а източникът на добродетелите е Христос, който е и нравствения идеал за християните. Във връзка със свободата: според Евангелието когато на Христос първосвещеникът удря плесница, Христос му казва: "Ако не съм прав, докажи, а ако съм прав, защо ме биеш?" - християнството няма нищо общо с робското примирение пред несправедливостта и с безразличието към злото. Бог в християнството "се гневи", което означава, че не търпи злото, отхвърля го и го унищожава; погледнете напр. книгата Псалтир. Да си припомним българските християни, които не се потурчвали и не предавали вярата си през турското робство. Да си припомним и българските християни, които през комунистическото робство останаха верни на Христос, някои и станаха новомъченици.

    ОтговорИзтриване