Г. При разглеждането на проблематиката относно първата и най-важната отделяща и разграничителна линия, и по-точно при разкриването на същностните характеристични белези на византийското, римското и протестантското християнство, следва да бъде неизменно подчертано, че по тази тематика съществува неизброимо количество литература, анализът на която излиза твърде далеч вън от пределите и целите на настоящето наше изследване; и че, освен това, дори и при най-добро желание не е възможно да се съобразим с пълния обем на целите на това изследване. Поради което тук и сега просто ще маркираме една съвсем малка част от съображенията, които приемаме за валидни с оглед избрания от нас контекст.
---
Най-фундаменталната идея на християнската религия, а оттам и на цялата християнска култура и цивилизация, е идеята за прехода от единния Бог към триединния Бог: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух. При разглеждането и интерпретирането на тази идея самите източници на християнството са неимоверно различни и противоречиви - което, несъмнено, се дължи на различните и дори противоположни цивилизационни импулси, довели до и наложили тази идея. Все пак, обаче, абсолютно несъмнен е фактът, че фундаменталните корени на християнството са два: Þизточната староеврейска религия; и Þгръко-римският цивилизационен дух.
Исус Христос е синтезът на идеята за Бог-Отец и Бог-Дух; Той е и пълният израз на необходимостта за трансформиране на Общото и Абсолютното в нещо Всеобщо-Конкретно. Във връзка с това Хегел казва, че „идването” или „появата” на Исус Христос е била продиктувана от „необходимостта” по някакъв начин да бъде „обезпечена появата” на Единния Бог, тъй като Той не може да остане просто на равнището и само на равнището на Своята Същност.
Внимателното вникване в митологията на древните гърци разкрива, че при тях „явяването на боговете” се осъществява при пълното доминиране на чувственото битие над духовната същност, и така то („явяването”) е преди всичко „явяване и демонстрация на чувственото битие”.
При християнството, обаче, е точно обратното: физическото явяване на Исус Христос е толкова мимолетно; при Неговото явяване всъщност става дума преди всичко за явяване и проявление на Неговата духовна същност.
Някои автори твърдят, че образът на Бог-Отец всъщност е наследеният от староеврейската религия образ на Бог-Йехова, а образът на Бог-Дух е взет от античния дух на гръко-римската цивилизация; и че така, при „сблъсъка” на древният юдейски Бог с Духа на гръко-римската цивилизация, при трансформирането на източното мислене в западно мислене, се е била „родила” и идеята за Исус Христос като Бог-Син.
Еврейският и римският народ, обаче, са били качествено противоположни народи не само и не толкова поради особеностите на своята географски локализирана цивилизация, колкото преди всичко поради световно-историческата мисия, която те са изпълнявали. Единият народ – юдейският - е бил „осъден” от Историята на перманентно преследване и да бъде символ на човешкото страдание; другият народ – римският - е бил поел щафетата от гърците, за които светът не е нищо друго, освен едно населено с различни народи пространсство, което подлежи на завладяване и владеене.
Именно Гърция и Рим са били цивилизациите, поставили началото на мощно експанзивно развитие на човешкия дух, което е унижавало и унищожавало всичко външно по отношение на него – природа, територия, население.
Именно вътрешната неукротима експанзивност на античния дух е бил факторът, който е обезпечил неудържимия тласък на развитието на Западната цивилизация.
Тъй като, обаче господството на човека над външния свят се подбужда и обезпечава от същите сили, които господствуват и над самия човек; и тъй като това не е било могло да стане явно докато външната експанзия не е била придобила именно имперски характер; именно поради тази причина в Древна Гърция всичко е изглеждало „напълно хармонично” - поне до времето на появата и проявата на имперските амбиции и имперската същност на Александър Велики.
Именно във връзка с това Г. В. Хегел отбелязва, че при Рим постепенно в личността на императора партикулярната субективност се превърнала в реалност, свободна от всякакви ограничения; че именно при Рим духът изцяло напуснал собствените си предели, понеже крайността на битието и желанието станали нещо неограничено; че пред този произвол съществувал единствен предел, и това било смъртта (т. е. смъртта като предел на всичко човешко), но че дори и тя се била превърнала в театрално представление - напр. Нерон е бил умрял с такава смърт, която може да бъде пример за един най-благороден герой, понасящ безропотно постигналото го нещастие. Подчертавайки това, Хегел пише, че по своята същност партикулярната субективност е „желание, наслаждение, страст, принуда”; че с няколко думи тя е неограничен от нищо произвол, че за нея не съществува нито разкаяние, нито надежда, нито страх, нито смисъл, и че при нея всичко е абсолютно случайно.
Цялата антична хуманитарна мисъл, всъщност, се върти преди всичко около идеята за благото и справедливостта като висша цел и ценност на човешкия живот, и като отварящи пътя към безсмъртието на душите. Така, в последното изречение на „Държавата” Платон казва, че „ако повярваме и приемем, че душата е безсмъртна и е в състояние да понася всички злини и всички добрини, ние винаги ще поемем по пътя нагоре и по всякакъв начин ще следваме справедливостта разумно, да бъдем мили на себе си и на боговете. Щом пък заслужим награда за справедливостта подобно на победителите при състезание, ние ще се наслаждаваме на щастие както тука на земята, така също и там, по време на хилядолетното пътуване”.
Господството на античния човек над външния свят обаче разкрива, че всъщност този свят владее човека и като природа, и като телесност, че хората са роби на своите страсти и влечния, а от това зависи както материалният им живот, така и начина им на мислене; т. е. че хората са се чувствували колкото свободни, толкова и роби на страстите си.
Във „Феноменология на духа” Г. В. Хегел разглежда проблемата за генезиса на робството, при което обръща внимание, че „робството е антипод на свободата , но то е и форма на съгласие”, защото „всеки може да бъде победен въпреки неговата воля, но никой не може да бъде направен роб въпреки неговата воля”. Точно на това обстоятелство обръща специално внимание и Макс Вебер, който подчертава, че във всяко властово отношение не необходима пружина на подчинението, и никой не може да бъде подчинен, ако липсва определен минимум интерес от подчиняването.
Така, очевидно, доброволното приемане на робството е фундаментално обстоятелство, което обяснява задоволително и феномена „устойчивост и трайност на робството”.
Така, очевидно, тезата, че робството е положение, което е резултат от насилие, по своята същност е робска теза; това е теза на стремеж за самооправдание на роба, самоосъзнал своята неспособност да бъде достоен човек и стремящ се да се самооправдае не чрез истината за себе си, а чрез една измислица за другите; това по своята същност е теза на роб, стремящ се да легитимира публично положението, в което сам се е поставил.
По подобие на това, как още от времето на Аристотел господарят обосновава своето господство като произтичащо от природата на нещата, като господство по природа, така и робът още от онова антично време се утешава с положението си на роб като неотвратимо произтичащо от съдбата и от наложената сила.
В съотвествие с този ход на мисли Г. В. Хегел пише, че на Изток свободата не е била и не е такава проблема, каквато тя е станала още в зародиша на западната цивилизация; че „крайността на волята е характерна особеност на източните народи; следователно, волята иска себе си като крайна воля, тя все още не е схванала себе си като обща воля. По такъв начин у тях има само съсловие на господари и съсловие на роби, това е сферата на деспотизма”.
Според Хегел, в Древния Изток е бил свободен един-единствен човек – деспотът; в Древна Гърция са били свободни само някои хора; а в съвременния германски живот важи положението, че са свободни всички хора, т. е. че е свободен човекът като човек.
Той подчертава, че човекът, всъщност, не се ражда нито свободен, нито роб, но че той се ражда способен да избере да бъде едното и другото, едното или другото.
Хегел подчертава, че когато Аристотел пише, че хората се раждат изначално разделени на две групи, при което едните са по природа свободни, а другите са по природа роби, той несъмнено е имал предвид, че природата на едни хора ги прави способни да предпочитат да живеят като роби, а не да се стремят към свобода с риск за живота си; докато природата на други хора ги кара да предпочитат да умрат, но не и да живеят като роби.
Така, когато алтернативата на свободата е смъртта, очевидно не са много хората и народите, готови категорично да заявят „Свобода или смърт”, да заявявт своя недвусмислен стремеж да са свободни на всяка цена.
Световната история недвусмислено свидетелствува, че „природното качество да бъдеш свободен ” е дадено само на малцина личности и на още по-малко народи, и че то е изключително слабо проявимо при повечето от хората и народите, макар че именно то е цената, с която се заплаща просперитетът не само на личностите и народите, но и на човечеството като цяло.
Европейската история, обаче, недвусмислено свидетелствува, че „природното качество да бъдеш свободен ” е дадено на повечето европейски народи, и че всъщност съвсем малцина са онези живеещи върху територията на Европа народи, които с цената на отказа си от собствения си просперитетен статус са готови да се откажат от свободата си. Впрочем, именно това е и единият от водещите критерии, които са залегнали в същностната характеристика на феномена Homo Вalcanicus, и в частност на Homo Bulgaricus.
За прословутия т. нар. „робски комплекс на българите” е писано сравнително немалко. С директно аргументационно позоваване именно на този комплекс водачът на фалшивата измамническа маскарадно-фарсова опозиция Жельо Желев бе обяснил и факта, че българите безропотно са били „търпяли” тоталитарната система на комунизма[1]. Несъмнено точно същият комплекс е стоял в най-дълбоката основата и на официално изказаното от Президента на Република България Жельо Желев откровено шантажно предупреждение, че „Ако Европа не европеизира България, то България ще балканизира Европа”.
Християнството не произлязло от никоя друга религия или философия. Бог, който позволява да бъде разпънат на кръст, това е безумна идея за религиозната мислене на древните гърци и римляни, защото Бог е всемогъщ; боговете от древноримския пантеон не биха се унижили в действителност да станат хора; спасителят, когото са очаквали юдеите, е щял да бъде според тях всемогъщ цар, който ще покори на юдеите останалите народи. Фридрих енгелс пише, че щом възникнало, християнството веднага и рязко се противопоставило на всички други религии. В Римската империя всички религии са били позволени, с изключение на християнството. Римскитят закон е бил суров, християнската религия единствена е била обявена за религия извън закона и християните са съдени и избивани от римската власт.
ОтговорИзтриванеФойербах в "Необходимост от реформа на философията" пише:
ОтговорИзтриване"Бог за хората трябва да бъде държавата".
"Ние отново трябва да станем религиозни и нашата религия трябва да стане политиката".
Измисляни са такива митологеми-идоли, които повече от християнските богословски тълкувания
извращават мисленето и предпоставят възникването на робство, социализъм,
тоталитаризъм.
Вж трудовете на проф. Николай Фиолетов, правист, жертва на сталинския терор
http://azbyka.ru/dictionary/01/fioletov_apologetika_4g-all.shtml#1
За християнството въплъщаването на Исус Христос не е мимолетно, привидно, нематереално явяване. Според символа на вярата на християните Иисус Христос е истински Бог и истински човек, в Христос присъства цялата човешка природа, включително и телесната, която е възкресена за вечен живот. Според Евангелието Христос е спасил и изцерил от греха целия човек, включително и човешкото тяло.
ОтговорИзтриванеВ християнството има понятие за духовна свобода, която означава неподвластност на пороците и култивиране на добродетелите, а източникът на добродетелите е Христос, който е и нравствения идеал за християните. Във връзка със свободата: според Евангелието когато на Христос първосвещеникът удря плесница, Христос му казва: "Ако не съм прав, докажи, а ако съм прав, защо ме биеш?" - християнството няма нищо общо с робското примирение пред несправедливостта и с безразличието към злото. Бог в християнството "се гневи", което означава, че не търпи злото, отхвърля го и го унищожава; погледнете напр. книгата Псалтир. Да си припомним българските християни, които не се потурчвали и не предавали вярата си през турското робство. Да си припомним и българските християни, които през комунистическото робство останаха верни на Христос, някои и станаха новомъченици.