БЪЛГАРСКАТА ЕТНО-НАРОДНОСТНА ИДЕЯ (1)

При изследването на генезиса на българската етно-народностна идея съществено внимание заслужават следните факти:

А) За първи път българите „се натъкват” на необходимостта от създаването на нова, различна от досегашната (т. е. от прабългарската), „българска етно-народностна идея” още през IX век, когато, борейки се за утвърждаване в Югоизточна Европа, попадат в плен на амбициозната мечта не само да завладеят Византия и да й наложат своето политическо управление, но и да й наложат друг, и по същество – свой, културен модел.

Още от самото начало, от самото идване на българите на Балканския полуостров, обаче, реализирането на тази идея е свързано с редица „специфични български парадокси”, превърнали се в „своеобразен генетичен фактор”, съдбовно предопределящ цялата последвала, включително и до наши дни, характеристична особеност на тази идея и свързаната с нея етно-народностна съдба.

Първият съдбовен парадокс се състои в това, че макар и неславяни и нетраки по произход, прабългарите създали държава, съставена преди всичко от славяни и траки.

Вторият парадокс е, че стремейки се да се утвърдят на територията на новата си родина, те всъщност се стремели да използуват тази изградена от тях (но от съвършено чужд биологичен и духовен материал) държава, за да завладеят и разрушат „Втория Рим”, и в крайна сметка този техен стремеж се е свеждал до изключително амбициозната цел да създадат „Трети Рим”.

Третият парадокс е в това, че в пълно противоречие с тези изключително високи и амбициозни цели прабългарите съдбовно са „пропуснали” да обезпечат създаването на онези условия и механизми, без които реализирането на тези цели е абсолютно невъзможно, а именно - при конституирането на новото етно-национално формирование да бъде постигнато силно изразено вътрешно сцепление и ярка идентичност.

Така, във връзка с въвеждането и утвърждаването на своята нова „българска етно-народностна идея”, те заложили на:

1) насилственото налагане на християнството отгоре-надолу, което по същество е в пълно противоречие с основния принцип на вярата, изискващ приемането на християнството да се извършва доброволно, като свободен индивидуален личен избор, отдолу-нагоре - както, впрочем, то е било възприето в римския и в целия западно- и централно-европейски свят, където именно то е дало своите максимални „плодове” като е обезпечило просперитетна култура на тамошните народи;

2) насилствено отхвърляне на езичеството, във връзка с което са били избити цели 54 видни болярски семейства. Анализът на този факт по същество разкрива, че това масово избиване е:

а) имало характера на първото в историята на България унищожаване на вече формиран, реално съществуващ и имащ своето самостоятелно самочувствие етно-народностен елит; формално този пръв в историята на България масов геноцид е бил основан върху идейно-политически и религиозни причини, но по същество е бил израз на тоталния стремеж на върховната държавна власт за изграждане единствено на абсолютно раболепно послушен елит, без никакви собствени основания за съществуване и самочувствие;

б) първото в историята на България масово унищожаване, основано фактически върху етно-национален белег, тъй като абсолютно всички избити фамилии всъщност са били принадлежни именно към езическия прабългарски етнос;

в) първото в историята на България масово унищожаване на „своите” като разчистване на пътя за безпрептяствено залагане и разчитане на „чуждите” – при избиването на тези прабългарски фамилии, върховната власт се е опирала върху една мощна славянска маса, която поради факта на своето пребиваване върху тези територии цели няколко векове преди прабългарите, вече е била приела християнството, при това именно ръководеното от Константинопол християнство, и … се е намирало в превъзходни отношения с Византия;

3) самото приемане на християнството, въпреки реално съществуващата възможност за алтернативен избор, е било станало чрез приобщаване именно към византийския, а не към Римския църковен център, при което създателите на българската държава и на новото българско етно-народностно формирование са показали пълно неразбиране на дълбоката мъдрост, залегнала в древната сентенция „Пази се от данайците, дори (най-вече) когато ти правят подаръци!”.

Така, този пръв съдбовен „данайски дар” твърде скоро е бил последван от още един съдбовен в това отношение дар, изкопаващ още по-дълбока цивилизационна пропаст между Източното и Западното християнство, и респективно между съдбата на народите, принадлежни към тези два центрове на християнството – изобретената от византийски имперски и църковни служители азбука, положили основите на т. нар. „славянска писменост” - ползувана, впрочем, единствено от източните славяни - винаги, включително и в наши дни, обслужваща византийски по своя характер духовни и политически стратегии (каквито, впрочем, винаги са били както руските имперски интереси, така и съветските комунистически интернационални интереси);

4) още с въвеждането на християнството прабългарите, като главни носители на върховната власт, въвели славянския език като официален език в богослужението и в държавните дела, и така създали както своя народностна църква, така и поставили основите на една нова етническа (народностна) общност, която си служи именно със славянския език, но носи името на неславянското племе българи.

Така, при създаването още през IX век на тази нова етническа общност решаващи са били именно славянският етнос и славянският език, наложен от църквата и от държавата като официален етнически (народностен) и държавен език, и на това основание вероятно спокойно може да се каже, че по своята характер т. нар. „българска народностна идея” всъщност е „славянска идея”, и по този начин българите всъщност са първите панслависти.

Б. При така посочените предпоставки, условия и характеристики, както и поради редица други аналогични „парадокси”, новоформиращата се българската народност не е успяла да получи онова достатъчно силно изразено вътрешно сцепление и онази ярка идентичност, които са „условие, без което не може” за самостоятелното съществуване на народността като такава.

Така, в резултат именно на липсата на „вътрешно сцепление”, изразяващо се в нескончаеми вътрешни интриги и сключването на предателски военни вътрешни и външни договори, Първата българска държавата, като главен крепител на тази етно-народностна общност, паднала, и в продължение на два векове тази именно етно-народностна общност се е чувствувала достатъчно уютно под византийска власт.

После, след сравнително кратко съществуване на Второто българско царство, последвало Османското завоевание и свързаното с него още по-голямо задълбочаване на специфичните „български парадокси” и етно-национални характеристични особености – българите губят държавата си, губят и църквата си, и в много отношения се превръщат в част от православната гръцка общност („рум-милет”), представляваща елемент от Османската империя.

Разбира се, и преди падането под османска власт българите са имали ясното съзнание за своята религиозна общност с православния гръцки народ, но това е било едва на трето място и едва след представата за своята племенна славянска и народностна българска идентичност; след това, обаче, изключително бързо и лесно се е било наложило схващането, че именно православието е белегът, който е доминиращ, а другите два белези преминават на заден план, поради което именно и българите масово са започнали да се самоидентифицират като част от гръцката общност.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").