БЪЛГАРИТЕ - КОИ СМЕ?

БЪЛГАРИТЕ – КОИ СМЕ?

(Откъс от монографията на проф.Янко Н. Янков-Вельовски „Легитимните основи на политическата власт в България”)

Във връзка с въпроса: „Имат ли значение за съвременната българска душевност и манталитет изходните структурни биогенетични и културно-генетични компоненти при формирането на българската народност, менталност и психоструктурен субстрат?”, частният въпрос относно т. нар. „древни българи” или „прабългари” днес е един от най-спорните в литературата.

При разглеждането на всичките тези въпроси неизменно трябва да се има предвид, че по начало нито един съвременен народ не може да разкрие в пълен или поне в приблизително пълен обем истината за своя произход, тъй като в течение на хилядолетията, в резултат на проявяващи се в различна степен, форма и интензитет преселения (насилствени военни преселения, икономическа и политическа емиграция и пр.) непрекъснато са били извършвани и продължават да се извършват мощни етнически кръвосмесвания, които правят твърде относителна всяка претенция за точна генетична народностна характеристика.

Разбира се, все пак и днес съществуват народи, като напр. японският, северните народи и други, които все още са запазили сравнително чиста своята генетична характеристика. Това, обаче, в никакъв случай не може да се отнася за земите на Балканския полуостров, които винаги са били кръстопътно средище, в резултат на което обстоятелство биогенетиците с абсолютна увереност приемат, че в общия кръвосмесителен процес на Балканите са участвували минимум над 130, а най-вероятно – около 150 етноси.

Независимо от всичко това резултатите, основани върху т. нар. комбинаторни биогенетични изследвания разкриват, че в наши дни все още съществува определен набор от специфични данни, съгласно които в биогенетичната характеристика на онова, което днес се самонарича или бива наричано „българин”, участвуват характеристичните белези преди всичко на траките и на славяните, при крехката вероятност някои от останалите белези да бъдат характеризирани като „прабългарски генетичен субстрат”.

Проблемата, обаче, се усложнява и от обстоятелството, че в научната литература съществуват твърде противоречиви гледища относно етническата принадлежност на самите Исперихови (Аспарухови) българи, които били преминали реката Дунав през 680 г., подчинили живеещите там славяни, основали Дунавска България, разгромили армията на Константин VІ, а на следващата година (681) Византия сключила мирен договор с тях и се била задължила да плаща данък на българската държава[1]. Според една от хипотезите (Тунман, Шльцер, Енгел) те са били турко-татарски народ; според друга хипотеза (Шафарик, Иречек) - фински или чудски народ; според трета хипотеза (Френ) – смес от тюрки, фини и славяни; според четвърта хипотеза (Раич, Венелин) – чисти славяни; според пета хипотеза (Гилфердинг) – самоеди; според шеста хипотеза (Куник) – чуваши; според седма хипотеза – келти; според осма хипотеза – сармати; според девета хипотеза (Васил Златарски, арменският учен акад. С. Ерамян, Петър Добрев) – те са били памирски народ (прастаро население на Памир); според десета хипотеза (Б. фон Арним) – хунско-ирански хибрид; според единадесета хипотеза (М. Артамонов) – тюркизирани угри; според дванадесета хипотеза (В. Тамашек) – тюркско-монголски смесен народ; според тринадесета хипотеза (В. Ф. Генинг) – карийски народ, произлязъл от района Кария в Мала Азия; според четиринадесета хипотеза (П. Добрев) – бактрийски народ, идващ от района Бактрия в Средна Азия; според петнадесета хипотеза (Петер Юхас) –западно-сибирски тюркски народ; според шестнадесета хипотеза (А. Гаркави) – смесен тюркско-сакабилски (славянски) народ; според седемнадесета хипотеза (В. Абаев) – тюрко-сакски (скитски) народ; според осемнадесета хипотеза (Н. Мерперт, Б. Заходер) – имащ хазарски произход народ.

На европейската територия самото име „българи” се е било появило за първи път в един латински хронограф, наречен „Анонимен хронограф от 334 година”, при което неговото латинско изписване е било Vulgares (а коренната латинска дума, с която това наименование е етимологически свързвано, е vulgaris, значението на която е „долен”, „просташки”, „груб”, „опростен”, „изопачен”, „простолюден”, „простонароден”). Според този хронограф Сем, който е първият син на библейския Ной, е имал 25 синове, от които произлизат 25 племена, като именно от последния му син Зиези произхождат и българите.

През ХІV век сред българските книжовници упорито започнала да си пробива път формираната и дошла от пътуващите по руските земи православни манастирски служители „мълва”, съгласно която българите някога са били живеели край реката Волга, откъдето именно било дошло и народностното им име, което първоначално е било „волгари”.

В своята „История славяноболгарска” Паисий Хилендарски категорично твърди, че българският народ е славянски, и че той е такъв по своя изначален произход - още от самото му сътворяване, още от самото му пораждане.

През ХVІІІ век, обаче, когато в модерната немска историография се били появили твърдения относно хунския произход на българите, Юрий Венелин веднага предприел офанзивна атака срещу това гледище и упорито и пристрастно отстоявал тезата за славянския облик и етногенезис на българския народ.

Тъй като, обаче, откритията на модерната историография се оказали още по-упорити, тогавашните образовани българи започнали да се съобразяват с тях, и тезата за хунския произход на Аспаруховите българи започнала да си пробива път. Така, в издадената през 1869 г. в Цариград книга „История болгарска” Гаврил Кръстевич е първият български автор, който изрично пише, че българите имат хунски произход. Впрочем, появата на това съчинение поставило пред изпитание зараждащата се българска историческа наука, тъй като от една страна тя не можела да игнорира общопризнатите факти, а от друга - нейните представители се опасявали, че чрез тази теза обезсмислят освободителната борба, тъй като тя затруднявала връзките с Русия и Сърбия, от които българите очаквали помощ.

Марин Дринов е първият български автор, който намерил най-целесъобразното научно и политическо решение на проблемата: в рецензия за книгата на Г. Кръстевич той обосновал тезата, че хунската същност на българите е вярна, но тъй като Аспаруховите българи са били съвсем малочислена орда, те твърде бързо и безостатъчно се били претопили в огромната славянска маса, така че от хунските българи останало само наименованието; как точно е станала асимилацията на аспаруховите българи, М. Дринов не си направил труда да обясни, но чрез своята теза той, от една страна - демонстрирал уважението си към историческите извори, а от друга – защитил славяно-православния хегемонизъм.

Васил Златарски е авторът, който, признавайки солидната държавно-творческа роля на хуноезичните прабългари и отреждайки им ролята на хегемон в Първата българска държава, едновременно с това и утвърдил гледището, че именно след християнизацията и възприемането на славянския език като официален в църквата и в държавата, българският етнос бил „славянизиран”, или по-точно - било извършено „национализиране на българската славянска народност”. Така, според него, славянското надмощие асимилирало прабългарите по изключително интензивен начин, в резултат на което в навечерието на византийското завладяване на България от прабългарите вече не било останало нищо, и те били претопени изцяло.

Тезата на В. Златарски бързо станала „официална норма” за българската историография, но когато историците се сблъскали с необходимостта да свържат Втората българската държава с Първата, те били изправени пред сериозна проблема. Оказало се, че Асеневци, които били водачите на освободителното движение срещу Византия, въобще нямали славянски произход, и във връзка с това авторитетният историк Петър Мутафчиев предложил теза за тюркско-монголския произход на Асеневци (макар че от това твърдение би следвало да бъде направен извод, че все пак е съществувала стара прабългарска аристокрация, която не е била претопена в славянското море). Този възглед бил обоснован не от П. Мутафчиев, а от Ат. Иширков, който през 1918 г., защитавайки правата на България върху Добруджа, лансирал тезата, че специаллно този район, който е бил люлка на Първата българска държава, не е бил асимилиран нито от Византия, нито от славянското море. В статия от 1928 г. П. Мутафчиев оспорил тезата на Ат. Иширков и противопоставил тезата, че ако се приеме, че Петър и Асен са били имали тюркски произход, то това би означавало, че в края на ХІІ век (цели пет века след Аспарух) все още е имало неасимилирани от славяните прабългарски елементи, а една такава вероятност е напълно изключена. Той, обаче, бидейки все пак принуден да обясни произхода на Асеневци, намерил техните корени сред куманите - при това сред русифицираните кумани - които били обитавали земите на днешна Украйна; с което, всъщност, налагал тезата, че голяма част от земите на Добруджа са били създадени като „стара руска колония”[2].

От своя страна В. Златарски останал неудовлетворен от гледището на П. Мутафчиев и през 1933 г. предложил свое решение на въпроса. Според него след византийското завладяване наистина е било пострадало българското болярство в източната част на Северна България, но то все пак не е било изтребено докрай и е било останало преди всичко в средната и западната част, и там именно болярите били продължили да владеят своите обширни земи и прикрепеното към тях население, при което тези български боляри са живеели като полунезависими управители на своите добре укрепени градове-крепости. Очевидно е, че тук В. Златарски, всъщност, е поддържал тезата, че тези прабългари фактически били преминали на византийска служба; но не обяснява как те, след като са били направили това, все пак са запазили своето етнополитическо съзнание. Така или иначе, тезата на В. Златарски осъществила известно разколебаване относно тази за пълното славянизиране на прабългарите, и редица други автори (Йордан Иванов, Петър Динеков, К. Куев, Д. Петканова, В. А. Мошков, Любомир Милетич) предприели ново осмисляне на историята. В крайна сметка през 1941 г. П. Мутафчиев публикувал на немски език в българските издания на БАН обемистата си монография „За мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през ХІІІ век”, в която лансирал тезата, че по време на османското завладяване на България в българските земи вече са се били намирали и били заварени „много севернотурски елементи”, които все още не са били претопени от славяните.

---

[1] Според историците липсват каквито и да било данни относно това дали през първите 74 години от установяването на българската държава (т. е. от 681 г. до 755 г.) е било имало вътрешно-властови проблеми, което обстоятелство се тълкува като доказателство, че такива проблеми въобще не е имало.

Според М. Семов („Народопсихология”, Варна, 1995, Том 2, с.15-17) такива проблеми не е било имало, защото „хармонията цар-боляри-духовенство-народ” е била съществувала само дотогава и само дотолкова, докогато и доколкото се е бил носел победният боен дух; и че веднага, още след първата военна загуба на войската през 755 г., се е била проявила една „нова жизнена линия в българското поведение, която съществува даже и до ден-днешен”, и която е станала „най-силната и най-страховитата линия в българската история и в българския национален характер”; той подчертава, че именно от онзи исторически момент се е проявила и трайно се е установила характерната за българина черта - когато се появят проблеми, решаването на които да изисква максимална консолидация, именно тогава се извършва предателство към общността, процес на взривяване на всичките възможни предпоставки и условия за съществуването на каквато и да е консолидация, и се задействуват механизмите на поединичното спасение. Тази идея, разбира се, заслужава съществено внимание, но вероятно е нужно да бъде анализирана и хипотезата, че началото на този процес е било тръгнало от онзи именно момент, когато прабългарският елемент вече се е бил чувствително изгубил и претопил в морето на източния славянски елемент, от който именно момент тотално са били започнали да действуват характерните именно за източния и южния славянски етнос (но не и за останалите славянски етноси) механизми на коварството, подлостта и предателството.

[2] Така, поне за мен, възниква един заслужаващ внимание въпрос, на който за съжаление не съм в състояние да дам никакъв отговор. А въпросът ми е следният: „Съществуват ли извъннаучни причини и основания за проруската ориентация на тази негова теза?”.