СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯТ ЗАПАД МЕЧТАЕ ЗА ТОТАЛИТАРЕН КОМУНИЗЪМ

Опитите за намиране на отговор на този въпрос могат да отведат изследователя в дискусионната сфера на въпросите, свързани както с историческите източници и историческите паралели на тоталитаризма, така и с възможностите за тоталитарно прераждане на съвременните индустриални общества, както и с въпросите, свързани с феномена, наречен „демократически тоталитаризъм”.

Независимо от дискусиите в този аспект, заслужава внимание, че самият метод на съединяване на утопическите идеи и очаквания с господствуващите форми на религията и идеологията са толкова древни, колкото и нашата цивилизация – той може да бъде намерен и в древноегипетските есхатологически картини в „Книга на мъртвите”, и в римските версии на мита за „Златния век”, на който Октавиан-Август и неговите последователи са придавали класическата форма на „официална утопия”.

Всъщност, съвременните обществени структури, независимо от степента на техническия прогрес (а може би именно благодарение на него!), притежават удивителна пластичност и зависимост от историческото минало, и нерядко под новите цивилизационни слоеве се откриват намиращите се там напълно архаически и традиционни елементи на мисълта и социалната практика.

Така, през 1999 г. - десет години след падането през 1989 г. на Берлинската стена - редица факти недвусмислено показаха, че в принципно отношение нещата не са се променили с абсолютно нищо както на Изток от Стената, така и на Запад от нея (с изключение на некои умели модификации на самите принципи, които, вече преминали през един от вариантите на умелата посткомунистическата пропаганда, само са си сменили местата).

Така напр., още съвсем първата изява на Владимир Путин бе станала в нарушение на Конституцията, и по същество има абсолютно нелегитимен характер, но още тогава никой не поиска да забележи това, а и днес никой не го споменава.

Съгласно Руската Конституция пълномощията на Президента Борис Елцин изтичаха точно в полунощ на границата между 1999 г. и 2000 г., но само неколко минути преди това, без никакво притеснение, все още без официално да е встъпил в своите пълномощия, Владимир Путин произнесе Новогодишното обръщение към нацията в качеството си на държавен глава - каквото качество, строго юридически, той все още не е бил имал. Дреболия, но съвсем характерна за стила на управление както на СССР, така и на КГБ, така и на съвременната посткомунистическа Русия. После, само неколко часа по-късно, първата официална изява на новоизбрания Президент се вписа в общественото пространство като второ нарушение на Конституцията – в качеството си на Държавен глава Владимир Путин подписа Указа за имунитета на Борис Елцин.

През есента на 1999 г., точно в дните на десетгодишнината от падането на Берлинската стена, в Париж се събраха „флагманите на социалистическия напредък” – 140-те партии от Социалистическия Интернационал, за да потвърдят на своя ХХІ конгрес „историческата обреченост на капитализма”. Приетата за тази цел специална политическа декларация смайва с терминологията си, която сякаш е била взета в готов вид от добре познатите доклади на Брежнев, Хонекер, Чаушеску или Живков. Най-смайващото, обаче, е това, че сред подписалите този добре познат ни „Манифест” са и подписите на 11 от 15-те официални правителствени ръководители на държавите-членове на Европейския съюз.

А смайването достига своята връхна точка, когато човек прочете не само „научните” трудове на личностите, но и самите официални конкретни правителствени програми на тези 11 държави, и след прочитането им открие, че в един или друг словоред в тех се казва в една или друга степен същото, което ние - уж освободените от комунистическата власт граждани - бехме слушали в продължение на половин век. И реализацията на което, наречена „реален социализъм”, днес по странен начин ни изглежда като много по-близка до декларациите на сегашните западни правителства, отколкото сегашното ни положение.

Точно тези факти имат силата на онова идеологическо и политическо измерение, което е в състояние да накара тотално изнемощелия, но все още опитващ се да мисли българин, съвсем объркано да си зададе серия въпроси: „Къде, всъщност, сме тръгнали?”; „Къде иска да ни заведе българското Правителство, което толкова ентусиазирано се натиска за влизане в този Европейски Съюз?”; „По какво, всъщност, този Съюз се отличава от добре познатия ни Съюз за икономическа взаимопомощ (СИВ), каква е дълбоката политическа разлика между тези два съюзи?”.

Преди време често наричаният „Лудият” руски посткомунистически политически деец Владимир Жириновски, бидейки напълно легитимен член и представител в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) шокиращо заяви, че Западът трябва да плати на Източна Европа щетите, които й е нанесъл в продължение на неколко десетилетия с това, че е „изобретил комунизма” и им го е „пробутал”, за да го изпробват върху чужди, а не върху собствените си, народи.

Отговорът на въпроса „Дали човекът Жириновски наистина е луд?” вероятно би могъл да бъде спорен, но той има значение само за една личностново ориентирана терапия; докато, обаче, при социално ориентираната терапия, т. е. в основата на политиката, само луд или малоумен човек би могъл да се опитва да оспорва и не би могъл да проумее, че фарсовата роля на политика Жириновски е прецизно планирана в лабораториите на КГБ, и че тя е елемент от глобалния сценарий за „камуфлажно офарсовяване” на посткомунистическата политическа сцена.

В този именно смисъл, логиката на казаното от Вл. Жириновски може да бъде проумяна, като бъдат проумяни цялостно всичките елементи на стратегията на КГБ, а тази логика гласи: „По-рано Западът ни пробута комунизма и за себе си остави бранения от Берлинската стена капитализъм; а сега Западът ни пробутва капитализма, а за себе си оставя бранения от Шенгенската стена комунизъм”.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

УТОПИЯТА НА "ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИЯ ПРЕХОД"

Познавайки изключителната прецизност при формулирането на неговите гледища, тези и постулати, на нас ни изглежда загадъчна или поне любопитна тезата на Збигнев Бжежинси, развита в книгата му „Извън контрол”, съгласно която след разпадането на бившия социалистически блок вече целият свят бил навлязъл в една нова фаза от своята история, наречена „постутопична”.

Без тук да се спираме на излизащия далеч извън рамките на изследователското поле на нашата изходна тема въпрос относно „постутопичността на западното общество”, накратко ще фокусираме вниманието си въху „постутопичността на посткомунистическо общество”.

Наистина ли „посткомунистическото” общество е и „постутопично”?

Верно е, че ако предпоставим тезата, че „посткомунизмът” е равнозначен на „пълна липса на комунизъм”, така визираният извод би бил напълно логичен и верен.

Но дали наистина е така? Дали наистина т. нар. „Преход” слага край както на властта на комунизма, така и на социално-политическите утопии? А нима самият „Преход” не е продукт и израз именно на такава социално-политическа утопия? А и има още нещо: дали тази теза на знаменития Бжежински е съгласувана с неговите изказвани по-рано тези, и най-вече с неговите собствени схващания относно същността на утопиите и условията за техното възникване и съществуване? А и самото понятие „Преход” не е ли замислено и включено в оборот именно като идеологема, имаща предназначението да осъществява моделиране на масовите възприятия, изводи и позиции?

Съображение Първо:

Любопитно е, че в същата книга самият З. Бжежински е записал, че именно „смесицата между национализъм, идеализъм, рационализъм и секуларизъм е благоприятната среда, върху който избуяват шовинизмът, утопизмът, догматизмът и манихейството”[1]. Според него (ц. с., с.40) тази взривоопасна смес се е била образувала в края на ХІХ век, но същинският катализатор за взривяването й е била Първата световна война, която не само помела последните оцелели след Френската революция консервативни ценности, но и усилила и без това вече дълбоките социални напрежения, с което проправила пътя на доктрини, които наложили идеята за трансцеденталната утопия като избавление от земните неправди. Така очевидно за Бжежински именно наличието на сериозни социални напрежения е факторът, който благоприятствува отглеждането и функционирането на утопиите.

След това (ц.с., с.186) самият Бжежински в същата книга пише, че днес са налице нарастващи икономически диспропорции, които в съчетание с „новото чувство на близост”, което се създава от съвременните средства за комуникация, водят до засилване на субективното съзнание за неравенство и формирането на маси, които са изключително податливи на радикално политическо мобилизиране.

Но: като имаме предвид, че една от най-главните характеристични черти на утопията е именно нейната мобилизираща функция; както и че когато са налице маси, които са готови да възприемат и прегърнат мобилизиращото ги политическо послание; а също така и че с това фактически широко се отваря пътят на шествието на самото политическо послание; възниква въпросът: „Каква е гаранцията, че шествуващото ново политическо послание няма да се превърне в поредната „трансцедентална утопия”?

Съображение Второ:

Самият З. Бежежински пише (с.53, ц.с.), че за да е налице и за да функционира, съвсем не е задължително утопията да съществува под формата на завършена и експликативно формулирана теория. В този аспект той сочи, че точно като такава, т. е. именно като „незавършено формулирана”, е била функционирала и самата комунистическа утопия, която - вън от най-общите описания на безкласовото общество, което не се стреми към икономическа печалба - не е била експликативно обяснена и обоснована нито от Карл Маркс, нито от Фридрих Енгелс. Задачата да конструират подробностите на комунистическата утопия се е била паднала на В. И. Ленин и на Й. В. Сталин - при което, обаче, първият не бил успял да направи това поради ранната си смърт, а вторият бил съсредоточил усилията си върху практическата реализация на своята версия на комунистическата утопия - която версия останала неексплицирана.

В контекста на това, обаче, възниква въпросът: „А нима днешната ситуация относно понятието „Преход” не е същата?” Та нали самият Бжежински пише (с.171, ц.с.), че понастоящем ангажиралият съдбата на неколкостотин милиони души „посткомунистически преход” „се извършва по необходимост, без ръководна концепция и без примерен модел”; и че този „Преход” е вдъхновяван от една цел, която е дефинирана максимално абстрактно и като свързана с постигането на „плуралистична демокрация, основана върху принципа на свободния пазар”. Наистина, в това отношение Бжежински подчертава, че за разлика от предприетия преди почти един век „преход към комунизъм”, целта на сегашния преход е реална, защото съществуват общества, които вече са я постигнали. Но тук отвово възниква въпрос: „Дали реалността на сегашната цел я прави по-малко утопична?” Или, същият въпрос, но формулиран малко по-иначе: „Фактът, че Наполеон, Нютон или Айнщайн са съществували представлява ли аргумент, доказващ основателността на тезата, че всеки, който не притежава нито едно от вътрешноприсъщите качества, които тези личности са имали, но притежава страстно желае да бъде като тех (а може би само невинно бръщолеви или съвсем преднамерено и демогогски твърди твърдяното), може съвсем реално да стане като някой от тех?”.

Съображение Трето:

При характеристиката на посткомунистическия преход З. Бжежински (с.171, ц.с.) набляга, че той „се извършва по необходимост”. Странно е, че това свое твърдение самият той не е бил сравнил или съпоставил със собственото си твърдение (с.84, ц.с.), че всяка утопия, всъщност, е именно „принуждаваща”; и че като такава тя е опит за тотален контрол, обоснован или основан върху погрешната идея, че именно онези, които притежават мистериозна проницателност, имат правото принудително да наложат върху индивидите не само своята система от възгледи, но и своята управленска воля. Всъщност: Тезата за „необходимост” на „посткомунистическия преход” не е ли вариант или частен случай на тезата за „необходимост”, „задължителност” и „принудителност” на прехода към социализъм и комунизъм?

Или иначе казано: след като именно принудата, и то именно тоталната принуда, е една от най-главните характеристични белези на утопията; и след като откриваме именно тоталната принуда върху индивидите и днес, в ерата на „посткомунизма” и „постутопичността”, не сме ли в правото си да прозрем, че сегашната ситуация е точно толкова утопична, колкото и първата, и точно толкова комунистическа (или комуноидна), колкото и първата?

---

[1] Вж.: Бжежински, З., Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на ХХІ век, Превод от английски, С., 1994, с.39.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

УТОПИЯ И МОР

§ 41. Томас Мор

А. Томас Мор (1478-1535) e най-видният представител на ранния английски Ренесанс - виден английски хуманист, юрист, богослов, писател, поет, политик и дипломат, автор на множество произведения[1] - заемал различни високопоставени обществени и държавни длъжности, включително и лорд-канцлер, решително противопоставил се на претенциите на крал Хенри VІІІ да оглави Английската църква, обвинен като предател и екзекутиран; през 1886 г. е канонизиран като светец на Римокатолическата църква, един от създателите на т. нар. утопически социализъм, и обект на изследователското внимание на голямо множество автори[2].

Той е роден в Лондон в заможно семейство на потомствени юристи - баща му е бил юрист и кралски съдия; първоначалното си образование е получил в най-доброто лондонско граматическо училище, където обучението акцентирало изключително върху латинския език, античната култура и риториката. Съгласно съществуващата по онова време практика, благодарение на високопоставеното положение на баща му, от 12 до 14-годишна възраст младият Томас Мор постъпил като паж в Ламбертския дворец на Кентърбйрийския архиепископ (впоследствие и кардинал[3]) Джон Мортън, която служба по онова време е била считана за форма на изключително високопрофесионално културно и политическо обучение. Именно благодарение на високопоставената препоръка на архиепископа през 1492 г. Томас Мор постъпил в основания от бенедиктинците Кентърбърийски колеж на Оксфордския университет, където изучавал преди всичко юридическите науки и риторика, и където бил ученик на Томас Линекер (1460-1524), който по онова време е бил един от главните представители на Ренесанса; негов състудент и приятел в Оксфордския университет е бил Еразъм Ротердамски. През 1494 г. Томас Мор напуснал Оксфорд и се завърнал в Лондон, където посещавал специални юридически школи, и така през 1502 г. завършил пълното си юридическо образование, бързо се прочул като блестящ адвокат.

На 26-годишна възраст, през 1504 г., Томас Мор бил избран за депутат в Камарата на общините в Парламента. Любопитно е, че това е бил последният Парламент в периода на управлението на Хенри VІІ; бил свикан през януари и разпуснат в края на март, но именно през това време Томас Мор произнесъл в Палатата на общините няколко изключително силни речи, с които провалил двата внесени от краля законопроекти; след което, опасявайки се от репресии, задълго напуснал политиката, като до 1509 г. се занимавал единствено с адвокатство. По настояване на негови приятели от деловите среди на Лондон Сити, през 1510 г. Томас Мор отново бил избран за депутат и бил назначен за помощник-шериф на Лондон, на която длъжност престоял до 1518 г.

Именно по време на службата си като помощник-шериф той се отдал на сериозна литературна дейност, като превел на английски език биографията на видния италиански философ-хуманист Пико делла Мирандола (1463-1494), написал „Историята на Ричард ІІІ” и знаменитото си произведение “Златна книга, колкото полезна, толкова и забавна, за най-доброто устройство на държавата и за новия остров “Утопия”” (която била написана на латински език, публикувана за първи път през 1516 г. и след това многократно била превеждана и издадена на всички европейски езици).

През 1518 г. Томас Мор станал приближен на крал Хенрих VIII и през 1520 г. му помогнал да напише „Assertio septem sacramentorium”, което произведение било насочено срещу Лутер и неговото учение и което донася на краля титлата „Защитник на вярата”, присъдена му от папа Лъв Х. В знак на благодарност за помощта, през 1521 г. кралят дал на Томас Мор титлата „Рицар”, а когато Мартин Лутер отговорил на нападките на краля, Томас Мор получил кралско указание да отговори на Лутер, и той направил това с трактата си „Responsio ad Lutherum” (1523). Освен това през 1523 г. Томас Мор бил избран за Президент на Камарата на общините, през 1524 г. и през 1525 г. бил избран за Велик интендант на Оксфордския и нa Кеймбриджския университети, през 1525 г. бил назначен за канцлер нa Ланкастърското херцогство, a през октомври 1529 г. достигнал до длъжността лорд-канцлер на Англия.

През 1532 г., обаче, поради разрива на Хенрих VIII с римския папа, Томас Мор, който е противник на Реформацията, подал оставка и бил подложен на преследване. През 1535 г. поради отказа му да признае краля за глава на църквата в Англия той е обвинен в държавна измяна, осъден и екзекутиран; през 1886 г. католическата църква го провъзгласила за светец, а през 1935 г. го канонизирала.

През декември 1962 г. в Брюксел била създадена Международна Асоциация на приятелите на Томас Мор, обединяваща изследователите на живота и творчеството на английския хуманист, която през 1962 г. започнала да издава в Анжер, Франция, специален научен бюлетин, озаглавен „Moreana”.

Б. Книгата на Томас Мор „Утопия” е подложена на редица тълкувания и е предизвиквала силни спорове, според които:

ã описаният в нея обществен строй е абсолютно невъзможен за реализиране[4];

ãв нея са отразени възгледите на фанатизиран религиозен аскет, мечтаещ за постигането и принудителното налагане върху всички хора на Земята на „небесния морал”[5];

ã в нея фактически е обоснован и оправдан робовладелският строй и монархизмът[6];

ãв нея е отразена една ирония, шега и фантазия, създадена изключително за забава, върху основата на която не е възможно да бъде направен адекватен извод относно възгледите на автора[7];

ãв нея е обоснован тоталитарният строй и описаният като „идеален” държавен строй всъщност има агресивен и дори расистки и нацистки характер, удивително напомнящ този на Хитлер в Германия[8];

ã в нея е отразена казуистиката на съвременната студена война, обосновано е превъзходството на един народ над друг, обоснован е съзнателният геноцид и картината на тоталната война, така че ако Утопията е рай за нейните собствени жители, то за другите народи тя е истински ад[9];

ã в нея е отразен възгледът за „апостолически комунизъм”, идеалът на който е бил християнското милосърдие и манастирската общност на имуществото[10];

ã в нея е въплътен същинският социалистически и комунистически идеал на човечеството и от нея са се вдъхновявали и учели Кампанела, Уинстенли, Морели и другите социалисти на XVII-XVIII век[11];

ãв нея е описан политически строй, характеризиращ се със своя най-широк демократизъм, защитаващ принципа на народовластието и свободолюбието на утопийците; в този строй всичките проблеми на управлението се решават от избраните от народа негови представители, а най-важните въпроси се решават директо от самия народ от събранието на всичките граждани на острова; демократизмът и справедливостта на политическия строй произтича от това, че общественото устройство е изградено върху пълната липса на частна собственост и трудът не е бреме, а е почетно задължение на всички граждани и всичко, което е произведено, се разпределя според потребностите[12];

ãв нея е описан строят на „ограничената монархия”[13].

Описаната в книгата на Томас Мор идеална държавна организация представлява своеобразна федерация от 54 градове, възглавявана от Сенат, състоящ се от по трима представители на всеки град, в задачите на който влиза обсъждането на общите дела и в частност преразпределението на продуктите, на работната сила и пр. По своите характеристики тази утопична държава напомня античния полис – всеки град, влизащ във федерацията, включва към себе си прилежащата към него селска местност, а семейството е основната производствена единица на държавата. Управлението на всеки град в тази идеална държава е поверено на народните събрания, които именно избират повечето от длъжностните лица и изслушват техните отчети. Всеки 30 семейства избират т. нар. „филарх” („сифогрант”); начело на всеки 10 филархи стои „протофиларх” („транибор”); всичките 200 филарси във всеки град избират пожизнен княз, управляващ града заедно с градския сенат, който може да бъде сменен само при обвинение в тирания (а в цялата държава има общо 54 князе - колкото са и градовете).

В тази идеална държава, според Томас Мор, никой от служителите в държавните учреждения не проявява надменност и не внушава страх; тях ги наричат „бащи” и те се държат достойно, а почестите, които им се оказват, са доброволни. Властите в тази държава не принуждават никого да извършва излишен труд, работният ден е шестчасов, а когато държавата има възможност, тя го съкращава и на по-малко. В тази държава болниците са обществени, но никой не поставя в тях никого насила; освен това, съществуват и обществени гостилници, в които храната е обилна и разкошна, и където повечето хора предпочитат да се хранят, тъй като това е много по-удобно за тях, отколкото да се хранят у дома си.

Според Томас Мор в тази идеална държава широко се използуват мерките за поощряване на лицата, извършващи полезни за обществото дела, всички трудови функции и процеси се изпълняват от хората доброволно. В тази държава съществува и широка веротърпимост, и поради това в нея има много и всевъзможни религии и секти, при което е напълно забранено възбуждането на религиозен фанатизъм и осъждане на вярата на другите. По въпроса за правото и правната система в тази държава, Т. Мор пише, че законите са малко, тъй като в държавата липсва частна собственост и поради това и споровете са изключително редки, а престъпленията са немногочислени, поради което и хората не се нуждаят от обширно и сложно законодателство.

Заслужава интерес и положението, съгласно което в тази идеална държава все пак има роби. Според К. Каутски робството в тази идеална държава съществува като решаване на проблемата за „изпълнението на мръсните и отвратителните работи”[14]. Според други автори, обаче, генезиса на идеята на Т. Мор за съществуването на робството в тази идеална държава, е съвсем друг. Така, според английския ляв историк А. Л. Мортън съществуването на робството тук всъщност представлява решение на въпроса за престъпността, и по-специално за замяната на смъртното наказание с много по-хуманното и полезното за обществото наказание за изпълнение на такива работи, на обществено полезен труд[15]. Към това гледище се придържа и руският изследовател В. П. Волгин, който подчертава, че „утопийските роби” всъщност са хора, осъдени на принудителен общественополезен труд[16].

---

               [1] Вж.: Мор, Т., Утопия, Перевод с латынского, М., 1947, 2-ое издание, М., 1953; Мор, Т., Утопия. Златна книга, не по-малко полезна, отколкото забавна, за най-добрата уредба на държавата и за новия остров Утопия, Превод от латински, С., 1970; Мор, Т., Эпиграммы. История Ричарда III, „Литературные памятники”, М., 1973; Мор, Т., Утопия, Превод от латински, С., 1984; More, Th., The Apologye. London, 1930; The Correspondence of Sir Thomas More, Princeton, ed. by E. F. Rogers, 1947; The latin Epigrams of Thomas More, Chicago, 1953; Thomas More, The Complete Works of St. Thomas More, New Haven, Yale University Press, 1963-1984.

               [2] Вж.: Яковенко, В. И., Томас Мор. Его жизнь и общественная деятельность. Биографический очерк, СПбг., 1891; Осиновский, И. Н., Томас Мор в английской историографии ХХ века, сб. Средние века, М., 1962, Вып. 21; Осиновский, И. Н., „Утопия” Томаса Мора и ее критики, ж. Вопросы истории, М., 1968, № 7, с. 67-84; Лейст, О. З., Вопросы государства и права в „Утопии” Томаса Мора, ж. Советское государство и право, М., 1966, № 10, с. 25-33; Варшавский, А., Опередивший время. Очерк жизни и деятельности Томаса Мора, М., 1967; Осиновский, И. Н., Томас Мор – гуманист и политик, ж. Новая и новейшая история, М., 1973, № 2, с. 115-127; № 3, с. 107-121; Осиновский, И. Н., Томас Мор, М., 1974; Осиновский, И. Н., Томас Мор: утопический коммунизм, гуманизм, реформация, М., 1978; Бонташ, П.  К., и др., Томас Мор. Жизнь и деятельность, М., 1983; Осиновский, И. Н., Томас Мор. Жизнь и творчество, М., 1985; Кудрявцев, О. Ф., Ренесансный гуманизм и „Утопия” Томаса Мора, М., 1991; Кудрявцев, О. Ф., Самовластье человека: переломление одной гуманистической идеи в „Утопии” Томаса Мора, Часть 1-2, сб. Средние века, М., 1993, вып. 56, 1994, вып. 57; Bridgett, Т. Е., Life end Writings of Sir Thomas More. London, 1891; Gwynn, S., Thomas Moore. Biography, London, 1905; Chambers, R. W., Thomas More. London, 1935; Smith, R. L., John Fisher and Thomas More: Two English Saints. London, 1935; Sargent, D., Thomas More, New York, 1948; Chambers, Raymond W., Thomas More. Ann Arbor, University of Michigan Press, 1958; Routh, E. M. C., Sir Thomas More and his Friends, Nеw York, 1963; Reynolds, Е. Е., The Trialet of St Thomas More, 1964; Reynolds, Е. Е., Thomas More and Erasmus, 1965; Reynolds E. E., Sir Thomas More, 1965; Т. Stapleton, Т., The Life and Illustrious Martyrdom of Sir Thomas More. London, 1966; Reynolds E. E., The Field Is Won: The Life and Death of Saint Thomas More, 1968; Pineas, Rainer, Thomas More and Tudor Polemics, 1968; Anthony Kenny, Thomas More, Past Masters Series, New York, Oxford University Press, 1983; Fox, Alistair, Thomas More: History and Providence, 1983; Logan, George M., The Meaning of More's Utopia, 1983; Guy, John Alexander, The public career of sir Thomas More, Brighton, 1980; Marius, Richard, Thomas More: A Biography, 1984; Louis L. Martz, Thomas More: The Search for the Inner Man, New Haven, Yale University Press, 1990; Fox, Alistair, Utopia: An Elusive Vision, 1992; Wegemer, Gerard B., Thomas More: A Portrait of Courage, 1995; Wegemer, Gerard B., Thomas More on Statesmanship, 1996; Ackroyd, Peter, The Life of Thomas More, 1998; Brian Moynahan, God's Messenger: William Tyndale, Thomas More and the Writing of the English Bible, St Martin's Press, 2003.

[3] Той, освен това, е бил и изключително ерудиран юрист, архитект, дипломат и държавен деец.

[4] Вж.: Спиноза, Б., Избранные произведения, М., 1957, Том 2, с. 287.

[5] Вж.: Seebohm, F., The Oxford Reformers.Colet, Erasmus and More, London, 1896, p. 360.

[6] Вж.: Кан, С. Б., История социалистических идей, М., 1963, с. 21-22.

[7] Вж.: Bridgett, T. E., Life and Writings of Sir Thomas More, London, 1891, p. 105.

[8] Вж.: Mackie, J. D., The Earlier Tudors. 1485-1558, Oxford, 1962, p. 263-264.

[9] Вж.: Avineri, S., War and Slavery in More’s Utopia, International Review of Social History, Amsterdam, 1962, Vol. VII, pt. 2, p. 261-264, p. 287-288.

[10] Вж.: Donner, H., Introduction to Utopia, Upsala-Stokholm, 1945; Sutz, E., The Prise of Pleasure. Philosophy-education-communism in More’s, Cambridge, 1957;

[11] Вж.: Лейст, О. З., Вопросы государства и права в „Утопии” Томаса Мора. К 450-летию опубликования, ж. Советское государство и право, М., 1966, № 10, с. 25-33.

[12] Вж.: Волгин, В. П., Историческое значение „Утопии”, в кн: Мор, Т., Утопия, М.-Л., 1953, с. 16.

[13] Вж.: Каутский, К., Томас Мор и его Утопия, М., 1924, с. 140, 270.

[14] Вж.: Каутский, К., Томас Мор и его Утопия, М., 1924, с. 243.

[15] Вж.: Мортон, А. Л., Английская утопия, М., 1956, с. 69-70.

[16] Вж.: Волгин, В. П., Историческое значение “Утопии”, в: Томас Мор, Утопия, М., 1953, с. 21.

[Публ. на стр.223-229 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]