Маскарадът "Американска подкрепа за опозицията" - четвърта част

Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”. 

В 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта на „Шератон” започна официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция.

            Точно пет минути преди това Дъглас Смит, Маршал Харис и аз се запътихме към ресторанта, но бяхме пресрещнати от заместник-председателя на СДС Петър Берон, който ме извика встрани и в силно възбудено състояние ми каза, че не съм член на опозицията и поради това нямам право да присъствувам на срещата. Аз му се изсмях и му казах, че организатори на срещата са американците, а не уж опозиционните слуги на комунистите, а той просто започна да говори на изключително висок глас - така, че всички в коридора да го чуят, като казваше, че аз съм „Позорът на опозицията”. Дъглас Смит вече беше влязъл в залата, но Маршал Харис, който през цялото това време стоеше недалеч от мен, се доближи и сякаш нищо не е станало просто ми каза: „-Янко, хайде да влизаме!”.

            Макар че в залата нямаше предварително обозначени места и указания за техното персонално заемане, по същество американците определяха както кой къде да седне, така и кой след кого да се изкаже. След като ми посочи местото, на което да седна, Джон Мензиес ме попита колко минути ще бъде моето изказване и остана леко изненадан като му казах, че нямам намерение да се изказвам. Като огледах внимателно наседалите край масата, бех изключително силно изненадан, че точно срещу Джеймс Бейкър е настанен Петър Гогов, който неотдавна бе станал скандално известен, след  като бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.

            Почти веднага след ритуалните приветствия, поднесени от Жельо Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Милан Дренчев и Петър Дертлиев, за „изказване по съществото на срещата” думата бе дадена на Петър Гогов.

            Безсмислено е, разбира се, да възпроизвеждам в подробности казаното от него. Той говори точно 34 минути, и през цялото време аз недоумявах не само защо е поставен да седи точно срещу Джеймс Бейкър, но и защо американците го слушаха толкова внимателно, след като е очевидно, че възпроизвежда явно неадекватната си за духовния климат на България теза относно „кожите на комунистите”.

            Към момента, за който говоря, ние с Петър Гогов се познавахме, но съвсем бегло. Наистина той проявяваше добронамереност към мен и желание за поддържане на добри взаимоотношения, но аз предпочитах да стоя далеч от него и да показвам, че нямам нищо общо с неговите напълно неприемливи за мен политически разбирания. Неколко години по-късно, обаче, се случи така, че ние с него станахме „почти приятели”, и тогава установих, че въпреки наперените му приказки за „кожите на комунистите”, Петър Гогов просто не е способен да заколи дори една кокошка.

            Тогава именно лично от него узнах, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил докаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето) кола на самия посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Тъй като съм категорично убеден, че всички изказали се т. нар. „лидери на опозицията” предварително са били инструктирани от българските политически ченгета какво да говорят, по отношение на Петър Гогов считам, че не е било имало никакъв инструктаж нито от българска, нито от американска страна, тъй като и от двете страни много добре се е знаело какво точно ще каже и каква политическа роля и ефект може да има казаното от него. Считам, че сценарият е изисквал нещо съвсем просто - той да бъде поставен пред Джеймс Бейкър и да му бъде дадена пълната възможност да говори каквото си поиска.

            Още в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си. Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”.

            Когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.

            После започнаха да бръщолевят своите лагеристки и затворнически спомени Милан Дренчев, Петър Дертлиев и още неколко души от т. нар. Съюз на репресираните. Наистина никой от тех не употреби изрично нито думата „отмъщение”, нито думата „отговорност”, но наблягайки върху кървавите си спомени всичките по същество създаваха впечатлението, че горят от зле прикритото си желание да отвърнат със същото.

            Когато след края на срещата се прибрах у дома, въобще не можах да заспя до сутринта, като през целото време се опитвах да синтезирам виденото и чутото, казвайки си, че е станало нещо напълно безумно, което не мога да формулирам, но за което усетът ми казваше, че е съдбовно.

            Спах само два или три часа и на другия ден бех като болен - в некакъв унес съзнанието ми трескаво търсеше отговор на некакъв въпрос, който дори не знаех как да формулирам.

            Само дни по късно в предаване по радиото посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”.

            Това негово изказване още повече заплете търсения от мен отговор, и при неколко от срещите си с американски дипломати изразих учудването си: „-По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от  комунистите  успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.

            След доста време, трудно ми е да кажа точно след колко, постепенно съзнанието ми започна да се прояснява, и така в края на 1991 г.  вече имах своя отговор на неясно формулирания ми въпрос, който гласи, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти,  страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това - властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.

            За да стигна до този извод, впрочем, ми помогна и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, насочваше вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. После, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”.

            Само неколко месеци след неговото заминаване получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ.

 

Маскарадът "Американска подкрепа за опозицията" - втора част

Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”. 

Не само не съм правил специално научно проучване, но и нямам никакво намерение да правя такова, но съм категоричен, че е повече от очевидно, че както през 90-те години на ХХ век, така и сега, през 10-те години на ХХІ век, а най-вероятно и през следващите поне две-три десетилетия, в своите геополитически стратегии САЩ и Западна Европа проявяват и ще продължат да проявяват достатъчно отчетлива склонност да разглеждат България като намираща се „в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави.

            Този извод, впрочем, заседна трайно в съзнанието ми още по времето на т. нар. „нежни „революции”” през късната есен на 1989 г., макар че строго формално често пъти румънската я определят като „кървава”, а българската – като „мирна”, „хуманна” и „градивна”.

            Сигурен съм, че подготовката за смяната на „върховете на властта” в Румъния - както, впрочем, и в другите комунистически страни, включително и в България - е била започнала поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тесното сътрудничество преди всичко между КГБ и ЦРУ.

            Именно в резултат на споразумение преди всичко между тези две тайни служби на политическата сцена в Румъния е бил изведен Силвиу Брукан - един от най-приближените хора на Георге Георгиу-Деж – човекът, който по времето на неговото управление е контролирал цялата външна политика на Румъния и дори е бил успял да изведе оттам окупационните съветски войски. Тъй като още по онова време Силвиу Брукан публично е демонстрирал силно отрицателното си мнение за интелектуалните и държавническите способности на Николае Чаушеску, след смъртта на Георге Георгиу-Деж и конюктюрното издигане на Чаушеску, враждата между двамата е била станала изключително голема, и в резултат Силвиу Брукан първоначално бил понижен до главен редактор на официозния комунистически в-к „Скънтея”, а после е бил лишен и от този пост - без, обаче, да бъде лишаван от поста си на член на ЦК на РКП.

            След специална консултация с ЦРУ през 1984 г. КГБ възложила на Силвиу Брукан да организира опозиционна мрежа в Румъния, основни членове на която са били станали както висши офицери от всесилната „Секуритате”, така и редица преследвани от Н. Чаушеску видни бивши ръководни и редови комунисти, а също и интелектуалци. Почти веднага след това Силвиу Брукан издал в САЩ шест книги на тема „Комунизмът и неговото бъдеще”, в които „предвидил” идването на М. Горбачов на власт и рухването на комунистическата система, благодарение на което румънското общество „узнало”, че именно С. Брукан е неговият най-изявен дисидент и борец за човешки права.

            Все пак, съгласно сценария главният герой бил арестуван и престоял в килиите на „Секуритате” цели три денонощия, а силно загриженият за демокрацията и човешките права американски вицепрезидент заплашил, че ако С. Брукан не бъде незабавно освободен, то САЩ ще предприемат сериозни дипломатически и икономически мерки срещу Румъния.

            Разбира се, румънските власти охотно го освободили, а само половин година преди свалянето на Н. Чаушеску от власт канцеларията на „Белия дом” упражнила изключително силен натиск и румънските власти разрешили на С. Брукан да замине на „частно посещение” за САЩ, уж във връзка с излизането от печат на една от неговите книги.

            В Америка Силвиу Брукан се срещнал с тогавашния заместник-директор на ЦРУ Робърт Гейтс. Видният български журналист и разузнавач-специалист по румънските проблеми Владо Береану твърди както че лично е видял паспорта на Силвиу Брукан, върху който е имало поставени само четири печати („излязъл от Румъния”, „влязъл в САЩ”, „излязъл от САЩ” и „влязъл в Румъния”), така и че самият притежател на този паспорт изрично го е бил уверил, че след това е бил посетил и СССР, където се е бил срещнал със самия шеф на КГБ Крючков.

            Дори нещо повече - Владо Береану твърди, че Силвиу Брукан му е казал, че при срещите си с ръководителите на ЦРУ и КГБ той е бил участвувал в уточняването на подробностите по изпълнението на взетото от тези служби решение, съгласно което в Румъния да няма „мирен преврат”, а да бъде осъществена „изкуствено предизвикана кървава революция”.

            Впрочем, макар че Силвиу Брукан принадлежи към т. нар. „първо поколение” румънски комунистически журналисти, формирано още през 1944 г., той е и един от идеолозите на събитията през 1989 г. и един от най-усърдните организатори на прибързания съдебен процес над Николае и Елена Чаушеску; освен това, през 1996 г. той разтърси румънската общественост с книгата си „Стълбовете на новата власт в Румъния”, в която описва шестте основни канали за забогатяване след падането на комунистите от власт и механизмите на създаването на „новите капиталисти”.

            Любопитно е, че благодарение на ЦРУ и КГБ при срещата на М. Горбачов и Дж. Буш (Старши) в Малта на 2 и 3 декември 1989 г. двамата големи били стигнали до извода, че именно Н. Чаушеску е единствената сериозна пречка за извършването на промените в Източна Европа по сравнително доброволен и безкръвен път, и единодушно взели решение за неговото „бързо и неотложно отстраняване на всяка цена”. Готовността за това в самата Румъния била „постигната” само за една седмица, и така на 10 декември 1989 г. започнало „началото на Революцията”.

            „Началото” започнало с изкуствено предизвиканите събития в град Тимишоара (по повод прогонването на протестантския пастор Ласло Тьоркеш) и последвалото на 17-20 декември кърваво настъпление срещу демонстрантите на танковете и хеликоптерите.

            Категорично е установено, че самият Н. Чаушеску въобще не е бил издавал заповед за излизането и настъплението на танковете, както и че на танкистите предварително е било раздадено голямо количество алкохол и им е било наредено да предизвикат колкото се може повече материални разрушения. При така зададените заповеди и подготовка човешките жертви, разбира се, били неизбежни, но те са били около 200 (двеста), а не 7000 (седем хиляди), както веднага били започнали да твърдят специалистите по създаване на „революционни ситуации”.

            Тъй като агентурата на ЦРУ и КГБ вече била превзела и непосредственото обкръжение на румънския диктатор, Н. Чаушеску подценил сериозността на събитията, и на 18 декември заминал на тридневно посещение в Иран, където сключил един от най-важните по значимост договори между Иран и страна от Източна Европа.

            Точно по същото време, на 19 декември, съветският генерал от КГБ и Министър на външните работи Едуард Шеварнадзе, действувайки и като пръв дипломатически представител на комунистическия военен блок, известен като „Варшавски договор”, направил спешно посещение в главната квартира на НАТО, и само след едночасов разговор с Манфред Вьорнер между двата „вражески военни блокове” било сключено безпрецедентно т. нар. Споразумение за сътрудничество в условията на променящата се Европа, при анализа на което (както още тогава пръв бе отбелязал това кореспондентът на „Reuters”) е повече от ясно, че е насочено срещу Румъния, и най-вече - срещу нейния пръв партиен и държавен ръководител.

            На 20 декември 1989 г. Н. Чаушеску се завърнал от Иран и произнесъл реч по телевизията, в която за първи път давал оценка на събитията в Тимишоара, в която оценка изрично и ясно обвинил не румънския народ, а „чуждите разузнавателни служби и международните терористични групи”.

            По искане лично на Н. Чаушеску на 21 декември в Букурещ бил организиран „спонтанен митинг на трудещите се”, целта на който е била да бъдат заклеймени събитията в Тимишоара, които да бъдат обяснени като „дело на империалистическите кръгове и чуждите разузнавания”.

            От своя страна, обаче, заговорниците преценили, че този митинг може да бъде използуван от тях като превъзходен повод за въвличането в „революционна ситуация” на придошлото огромно мнозинство хора. Така агентите, които спешно били инфилтрирани сред митингуващите, започнали да палят потретите на вожда, а един от участвуващите в заговора съветник на диктатора го подлъгал да използува авторитета си и да излезе пред тълпата, за да я успокои. Тъй като комунистическата параноя на диктатора вече била в доста напреднала фаза, той съвсем искрено вервал, че народът го обича и че ще се успокои веднага, щом му заговори и го призове към спокойствие.

            Когато се появил и обещал 10% увеличение на заплатите и пенсиите, насъбралото се множество било обхванато от колебание, но добре инструктираните агенти на заговорниците започнали, съгласно сценария, да го замерват с домати и яйца, при което започнали и да скандират името на никому неизвестния директор на столичното издателство „Техника” – Йон Илиеску.

            Тъй като по законите на добре отрепетираното по времето на диктатора масово стереотипно поведение възгласът бил подет от площадното множество, Н. Чушеску се изплашил и се скрил в сградата на ЦК на РКП, а недоволството на митингуващите лавинообразно нараствало. Към 18 часа танкове обградили сградата на ЦК на РКП, а към 22 часа и 30 минути тежки картечници открили огън и убили и ранили много хора.

            На другия ден, 22 декември, Н. Чаушеску направил грешка, като пожелал да говори от балкона, но появяването му предизвикало гнева на тълпата, тя нахлула в сградата, и докато диктаторът излитал от покрива с личния си хеликоптер, негов двойник бил преследван по коридорите. Бягството пообъркало малко сценария на заговорниците, но шефът на военновъздушната база край столицата бързо изпратил три самолети, които принудили хеликоптера да кацне на 12 км от Букурещ, където Николае и Елена Чаушеску били арестувани само 15 минути след излитането, с което властта преминала в ръцете на Фронта за национално спасение.

            След двучасов съдебен процес на 25 декември 1989 г. Николае и Елена Чаушеску били осъдени на смърт, а тъй като „разгневените войници” не пожелали да участвуват в обичайния ритуал на изпълнение на присъдата, те започнали бясно да изпразват автоматите си в телата на предоставените им диктатори.

            Впрочем, по време на събитията станала една случка, в която по изключително синтетичен начин се съдържа отговорът на въпроса:

 „-Кой е организирал и осъществил „Революцията” в Румъния?”

            По време на събитията съпругата и децата на британския посланик се намирали в сградата на резиденцията, която е била точно срещу сградата на телевизията, докато самият посланик бил в кабинета си в посолството. Когато през нощта те чули стъпки по тавана, а после и стрелба по сградата на телевизията, веднага позвънили в посолството; от своя страна британският посланик се обадил на американския си колега, а той – на съветския посланик.

            Само след 10 (десет) минути пред резиденцията пристигнали два съветски бронетранспортьори, от тях слезли осем обучени в Афганистан супервъоръжени червеноармейци, които провели кратко стрелково прочистване на терена и на чист руски език поканили членовете на семейството на британския посланик в машините, а само неколко минути по-късно те били отведени и оставени в сградата на силно охраняваното посолство на САЩ.

МАСКАРАДЪТ "КРЪГЛА МАСА"

А. Наименованието „Кръгла маса” е преди всичко политическо понятие и термин, означаващо, най-вече, конферентно-заседателен интериор, характеризиращ се с това, че самата реално използувана материална (мебелна) „заседателна маса” наистина в буквалния смисъл на думата е „кръгла маса”; при това, която е била направена така, че да няма (да не притежава) реални пространствено-материални места, които биха могли да бъдат интерпретирани като обозначаващи или семантично внушаващи наличието на „главни” („привилегировани”, „водещи”) и на „странични” („второстепенни”, „нискостепенни” или „малозначителни”) места, благодарение на която конструктивност нито един от седящиге край нея да не може да претендира и да не може да има каквато и да е реално видима и обособима привилегирована позиция, както и нито един да не може да се оплаче, че му е бил отреден неравнопоставен на осталаните участници топикален статус и семантично по-нископоставена позиция.

Понятието и терминът се прилагат, също така, и в преносен смисъл, означаващ „използуването на мирен начин или способ за постигане на компромисно решение”, безотносително от това в каква точно интериорна и ритуална обстановка е било работено по време на воденето на преговорите.

Възникването на самото понятие и на термина е неразривно свързано с легендата за Крал Артур и за рицарите на Кръглата маса на Камелот[1], но техните най-мощни съвременни „експлоатации” са свързани най-вече с проведените през 80-те и 90-те години на ХХ век преговори и споразумения на опозиционните синдикални и политически движения и формирования - от една страна, и от друга страна - комунистическите властови структури в почти всички трансформиращи се (или по-точно – трансмутиращи се) държави от Съветския блок.

Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.

Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, в която участвували едва около 5 000 (пет хиляди) студенти и ученици, които излезли на улицата и започнали да скандират „Освободете политическите затворници!”; тъй като полицията получила заповед да ги атакува, те започнали да скандират „Ръцете ни са празни!“, но това вече нямало никакво значение, и след краткото меле били преброени около 600 ранени. Бруталните действия на полицията срещу демонстрантите веднага станали повод да се сложи началото на още неколко протестни прояви, макар и вече не толкова масови, които, доста шумно лансирани от медиите като „Нежната“ или „Кадифената Чехословашка революция“, довела до падането на режима малко по-късно. Именно в контекста на тези събития от 26 ноември 1989 г. до 01 февруари 1990 г. в Прага бил извършен Вторият „посткомунистически” свещенодействен ритуал на Заседание на „Кръглата маса”, в който участвували екипите на управляващата комунистическа партия и на правителството и екипите на опозиционния лидер Вацлав Хавел. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване е било организирано от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения, Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бил избран именно Вацлав Хавел. В самото начало ефектът бе, че за известно време бе преодоляна съществуващата пропаст между интелектуалците и населението, но само за неколко години пропастта бе неимоверно задълбочена, Президентът изцяло загуби влияние в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали.

Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание” и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември 1989 г.

Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователната теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.

Б. В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани, и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.

Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.

От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд.

В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.

При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голема промяна – формираният пред 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов.

Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се през последната една година политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разрушаване на вкоренените през десетилетията стереотипи на социално и политическо поведение, до прояви на разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”; който „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за провеждане на „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание; които институции, освен това, и двете беха възприемани като „грижовно заинтересован” за защита именно на техните интереси „легитимен Парламент”.

При това, изключително любопитно е, че не само самите участници се самоизживяваха като такива, но и в масовото съзнание както участниците в „Кръглата маса”, така и депутатите от Великото Народно събрание беха възприемани като „Новите Бащи на нацията”, напълно естествено и легитимно изместили и отстранили досегашния „Баща” („Тато” – Тодор Живков) и встъпили в изпълнение на функцията на „регулатори на социалното напрежение” и ограничаващи възможността на Стихията и Хаоса да вземат връх.

Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?” отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?” и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?”. Отговорите гласеха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция”, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание”. Икономико-стопански промени не беха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса”, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща.

Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел; при това, както от общия дух на споразумителните текстове, така и от техните конкретни формулировки, недвусмислено личеше по пределно ясен начин, че във всеки отделен бъдещ динамичен конкретен момент конкретната легитимна конфигурация на втория (опозиционния) полюс ще зависи и ще бъде определяна изцяло от първия.

Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни” на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „десна (консервативна) партия”, а СДС – като „лева”, като „партия на промяната”; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.

Също така изключително любопитно е обстоятелството, че самият въпрос: „След като е повече от очевидно, че опозицията никога не постави на дневен ред нито един несъгласуван с комунистите въпрос и никога не зае и не отстоя свое собствено и независимо мнение, дали въобще е била нужна „Кръглата маса”?” официално не бе поставен от никого. Което, обаче, не пречеше на участниците да се самоизживяват с възвишеното чувство за историчност и интензивно да се натрапват на журналистите, с надеждата да бъдат „увековечени за историята”.

Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.

А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси” бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години.

Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

---

[1] Крал Артур (King Arthur) е един от най-важните митолически персонажи на Великобритания, отразяващ британския идеал за крал по време на война и в мирно време. Тъй като историческата литература действително споменава наличието на такава личност, само че не като крал, а като военачалник (dux bellorum, ameraudur - военен водач) се приема, че наистина е имало такава реална историческа личност, която е била родена в южната част на Острова около 370 г. след Христа, била е романизиран военачалник, и след оттеглянето на римските легиони през 400 г. спрял варварското нашествие от север, умиротворил и обединил страната, след което именно личността му била послужила като вдъхновение за възникването на легендата.

Освен това, в историческите паметници самото споменаване на Кръглата маса е датирано едва през 1155 г., когато по желание на кралица Елеонора нормандецът Вас бил извършил превода от латински на френски на хрониката на келтския клирик Готфрид Монмът, озаглавена „История на английските крале”, при който превод, позовавайки се на бретонските предания за могъщия крал Артур, добавил липсващия в оригинала детайл относно Кръглата маса, с което, всъщност, поставил началото на т. нар. „романи на Кръглата маса”. Впрочем, както появата на тази добавка, така и на романите, е било обусловено от факта, че по същото време Орденът на тамплиерите (предшествениците на днешните масони) вече е бил в тържествуващ възход, и именно той е бил въвел в сюжета на рицарските романи както образа на Кръглата маса, така и образите на Свещения Граал и на Христовата кръв, в което, всъщност, Кръглата маса загубила първоначалната си семантична натовареност на символ на остроумното разполагане на кралските рицари, и станала символ на езотеричния затворен кръг на посветените, които знаят и пазят свещените тайни на познанието и на властта. Впрочем, нека още тук бъде отбелязано, че според некои автори съвсем не е бил случаен фактът, че в края на ХХ век падането на комунистическите режими е свързано именно със стария масонски символ; и че става дума за решение на Таен световен елит, съгласно което решение както падането на Съветската империя, така и декомунизацията, е и ще бъде предоставено в ръцете на онзи съответен национален (туземен) елит, който именно е организирал провеждането и вземането на решенията на туземната „модерна” „Кръгла маса”.

В един от съществените детайли на легендата се разказва как той извадил от омагьосания камък меча Екскалибур, след което могъщият магьосник Мерлин станал негов съветник. Според легендата крал Артур бил имал голема кръгла маса, около която той и неговите рицари се събирали, за да обсъждат всичките важни дела, свързани със сигурността на града-крепост и областта Камелот. Съществуват различни версии както относно самата маса, така и относно броя на рицарите. Съгласно първата версия, главната нейна характеристика е да обезпечава пълна равнопоставена позиция на всеки участвуващ в срещата и обсъждането, а съгласно втората - била е направена лично от магьосника Мерлин и е имала предназначението да символизира масата, на която била осъществена последната вечеря на Исус Христос, както и да символизира заоблеността на Земята; относно конструкцията на масата се споменава, че е била предназначена за 25 души, както и за 150 души, и че на всеко нейно място с магическо злато, което променяло цвета си, е било изписано името на рицаря, който е бил имал правото да го ползува. Все пак, съгласно повечето от легендите, броят на рицарите е бил 12, което число, впрочем, се свързва и с броя на верните последователи на Исус Христос.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").