Маскарадът "Американска подкрепа за опозицията" - четвърта част

Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”. 

В 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта на „Шератон” започна официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция.

            Точно пет минути преди това Дъглас Смит, Маршал Харис и аз се запътихме към ресторанта, но бяхме пресрещнати от заместник-председателя на СДС Петър Берон, който ме извика встрани и в силно възбудено състояние ми каза, че не съм член на опозицията и поради това нямам право да присъствувам на срещата. Аз му се изсмях и му казах, че организатори на срещата са американците, а не уж опозиционните слуги на комунистите, а той просто започна да говори на изключително висок глас - така, че всички в коридора да го чуят, като казваше, че аз съм „Позорът на опозицията”. Дъглас Смит вече беше влязъл в залата, но Маршал Харис, който през цялото това време стоеше недалеч от мен, се доближи и сякаш нищо не е станало просто ми каза: „-Янко, хайде да влизаме!”.

            Макар че в залата нямаше предварително обозначени места и указания за техното персонално заемане, по същество американците определяха както кой къде да седне, така и кой след кого да се изкаже. След като ми посочи местото, на което да седна, Джон Мензиес ме попита колко минути ще бъде моето изказване и остана леко изненадан като му казах, че нямам намерение да се изказвам. Като огледах внимателно наседалите край масата, бех изключително силно изненадан, че точно срещу Джеймс Бейкър е настанен Петър Гогов, който неотдавна бе станал скандално известен, след  като бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.

            Почти веднага след ритуалните приветствия, поднесени от Жельо Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Милан Дренчев и Петър Дертлиев, за „изказване по съществото на срещата” думата бе дадена на Петър Гогов.

            Безсмислено е, разбира се, да възпроизвеждам в подробности казаното от него. Той говори точно 34 минути, и през цялото време аз недоумявах не само защо е поставен да седи точно срещу Джеймс Бейкър, но и защо американците го слушаха толкова внимателно, след като е очевидно, че възпроизвежда явно неадекватната си за духовния климат на България теза относно „кожите на комунистите”.

            Към момента, за който говоря, ние с Петър Гогов се познавахме, но съвсем бегло. Наистина той проявяваше добронамереност към мен и желание за поддържане на добри взаимоотношения, но аз предпочитах да стоя далеч от него и да показвам, че нямам нищо общо с неговите напълно неприемливи за мен политически разбирания. Неколко години по-късно, обаче, се случи така, че ние с него станахме „почти приятели”, и тогава установих, че въпреки наперените му приказки за „кожите на комунистите”, Петър Гогов просто не е способен да заколи дори една кокошка.

            Тогава именно лично от него узнах, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил докаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето) кола на самия посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Тъй като съм категорично убеден, че всички изказали се т. нар. „лидери на опозицията” предварително са били инструктирани от българските политически ченгета какво да говорят, по отношение на Петър Гогов считам, че не е било имало никакъв инструктаж нито от българска, нито от американска страна, тъй като и от двете страни много добре се е знаело какво точно ще каже и каква политическа роля и ефект може да има казаното от него. Считам, че сценарият е изисквал нещо съвсем просто - той да бъде поставен пред Джеймс Бейкър и да му бъде дадена пълната възможност да говори каквото си поиска.

            Още в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си. Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”.

            Когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.

            После започнаха да бръщолевят своите лагеристки и затворнически спомени Милан Дренчев, Петър Дертлиев и още неколко души от т. нар. Съюз на репресираните. Наистина никой от тех не употреби изрично нито думата „отмъщение”, нито думата „отговорност”, но наблягайки върху кървавите си спомени всичките по същество създаваха впечатлението, че горят от зле прикритото си желание да отвърнат със същото.

            Когато след края на срещата се прибрах у дома, въобще не можах да заспя до сутринта, като през целото време се опитвах да синтезирам виденото и чутото, казвайки си, че е станало нещо напълно безумно, което не мога да формулирам, но за което усетът ми казваше, че е съдбовно.

            Спах само два или три часа и на другия ден бех като болен - в некакъв унес съзнанието ми трескаво търсеше отговор на некакъв въпрос, който дори не знаех как да формулирам.

            Само дни по късно в предаване по радиото посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”.

            Това негово изказване още повече заплете търсения от мен отговор, и при неколко от срещите си с американски дипломати изразих учудването си: „-По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от  комунистите  успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.

            След доста време, трудно ми е да кажа точно след колко, постепенно съзнанието ми започна да се прояснява, и така в края на 1991 г.  вече имах своя отговор на неясно формулирания ми въпрос, който гласи, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти,  страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това - властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.

            За да стигна до този извод, впрочем, ми помогна и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, насочваше вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. После, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”.

            Само неколко месеци след неговото заминаване получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ.

 

ПОЛУМАРКСИСТИТЕ С/У ЯНКО ЯНКОВ

Ко­га­то по слън­це­то за­чес­тят пет­на­та

Опит за по­ли­ти­чес­ки пор­т­рет на Пе­тър Дер­т­ли­ев и Пе­тър Кор­на­жев

Иван Лилов

В-к „Де­ба­ти“,

бр. 24 (42) от 9 – 13 юли 1991 г.

и в-к „Де­мок­ра­ция“,

бр. 164 (430) от 12 юли 1991 г.

Обек­тив­но, ше­га­та нас­т­ра­на, и, как­то се каз­ва, „с Бо­га ба­ра­бар“ за­поч­вам ед­но­рам­ков пор­т­рет на вид­на­та по­ли­ти­чес­ка двой­ка Дер­т­ли­ев – Кор­на­жев, по­я­ви­ла се на на­шия по­ли­ти­чес­ки Олимп от ап­рил 1990 г. и от­там хвър­ля­ща до ден-дне­шен съз­на­тел­но или не­съз­на­тел­но свет­ка­ви­ци, трес­ка­ви­ци, кьор­фи­ше­ци и жеж­ки ка­мъ­ни.

След 10 но­е­м­в­ри 1989 г. се от­к­ри слън­че­ва­та фи­гу­ра на Пе­тър Дер­т­ли­ев: 1. 73-го­ди­шен; 2. Стро­ен, здрав, енер­ги­чен; 3. Ин­те­ли­ген­т­на фи­зи­о­но­мия, да­ва­ща ос­но­ва­ние да се очак­ва бла­го­род­с­т­во.

При­ба­ве­те: 4. Вис­ше ме­ди­цин­с­ко об­ра­зо­ва­ние; 5. Доб­ра об­ща кул­ту­ра; 6. Же­нен, с две дъ­ще­ри; 7. Де­пу­тат от опо­зи­ци­я­та и един­с­т­ве­ни­ят ос­та­нал жив от опо­зи­ци­он­на­та пар­ла­мен­тар­на гру­па (15.12.1945 г. – 6.11.1946 г.); 8. Пред­се­да­тел на Съ­ю­за на со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка­та мла­деж; 9. Бил 10 го­ди­ни в зат­во­ри и ла­ге­ри; 10. Един­с­т­ве­на­та ин­те­ли­ген­т­на връз­ка меж­ду из­би­ти­те по­ли­ти­чес­ки во­да­чи и но­во­сфор­ми­ра­ни­те по­ли­ти­чес­ки во­да­чи; 11. Ан­ти­и­де­о­ло­ги­чес­ка про­фе­сия (ле­кар), да­ва­ща въз­мож­ност за по­ми­нък и за­паз­ва­не на чест и дос­тойн­с­т­во в ре­жим, пос­та­вил си за цел на­ци­о­нал­но и мо­рал­но дег­ра­ди­ра­не на все­ки ин­ди­вид; 12. 50 го­ди­ни ин­те­ре­су­ващ се и за­ни­ма­ващ се с по­ли­ти­ка и за­ре­ден с нея в кръв­та си; 13. Има го­лям дар сло­во; 14. По­то­мък на пре­се­ле­ни ве­лес­ча­ни и не­заб­ра­вящ жи­ве­е­щи­те из­вън гра­ни­ци­те на сво­бод­на­та част от ро­ди­на­та; 15. Имащ доб­ро се­мейс­т­во и ин­те­ли­ген­т­на же­на, но­си­ла с дос­тойн­с­т­во и чест теж­кия кръст на съп­ру­га на по­ли­ти­чес­ки зат­вор­ник; 16. Без­с­пор­но един­с­т­ве­ни­ят, кой­то мо­же с ог­ром­но мно­зин­с­т­во да бъ­де из­б­ран за лидер на ед­на мо­дер­на со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия; 17. По­ли­тик, кой­то мо­же да по­ве­де на­ция и дър­жа­ва.

При та­ки­ва ха­рак­те­рис­тич­ни дан­ни ни­що не ни ос­та­ва, ос­вен със сми­ре­ние да бла­го­да­рим на Бо­га, че та­ка­ва зна­чи­тел­на по­ли­ти­чес­ка фи­гу­ра е за­па­зе­на от уни­що­жи­тел­ния 45-го­ди­шен во­до­вър­теж. Сла­ва бо­гу, по­я­ви се по­ли­тик, кой­то мо­же да ка­же, а най-важ­но­то, ще му вяр­ват: „В ду­ха ми още от де­тин­с­т­во, а още и се­га бля­но­ве без­б­рой гос­ту­ват: смел бо­рец за де­мок­ра­ция да ста­на и за нея, и за своя на­род кръв­та си да про­лея. Гръ­мо­вит три­бун да ста­на и с мощ­на реч да ус­ко­ря бла­го­ден­с­т­ви­е­то и кул­тур­ния въз­ход. Влас­т­ник да ста­на и за­е­д­но с вас, ред тра­ен да вса­ди­ме в об­щес­т­во­то, та де­ла ни в ле­то­пис на­род­на да блес­тят.“ На­и­с­ти­на мал­ко са по­ли­ти­ци­те, ко­и­то са би­ли из­п­ра­ве­ни пред та­ки­ва ог­ром­ни въз­мож­нос­ти. Всич­ки сме сви­де­те­ли как през юли 1990 г. при из­бо­ра за пред­се­да­тел на ре­пуб­ли­ка­та не­го­ва­та кан­ди­да­ту­ра ста­на свет­ла­та на­деж­да на мно­зин­с­т­во­то.

Как­то слън­че­ви­те пет­на не мо­гат да пре­мах­нат слън­че­во­то из­лъч­ва­не, та­ка и мал­ко­то на брой Дер­т­ли­е­ви пет­на не мо­гат да за­сен­чат слън­це­то Дер­т­ли­ев. И съв­сем пра­вил­но ни­кой не им обър­на вни­ма­ние.

1. Пър­во­то пет­но е от яну­а­ри 1990 г., ко­га­то те­ле­ви­зи­я­та да­де ин­тер­вю при не­го­ва раз­ход­ка из За­пад­ния парк. Той за­я­ви, че е за де­мок­ра­ти­чес­ки со­ци­а­ли­зъм.

2. През фев­ру­а­ри 1990 г. гру­па­та на Ян­ко Ян­ков, то­га­ва­шен под­п­ред­се­да­тел на БСДП, се „раз­бун­ту­ва“, ка­то по­и­с­ка да пуб­ли­ку­ва ико­но­ми­чес­ки ста­тии във в-к „Сво­бо­ден на­род“. Мал­ци­на от гру­па­та по­вяр­ва­ха на оп­ре­де­ле­на­та от Ян­ко Ян­ков и Бой­ко Прой­чев ди­а­г­но­за, а имен­но, че Дер­т­ли­ев е мар­к­сист. Вмес­то да се нас­то­я­ва за сво­бод­на дис­ку­сия по ико­но­ми­чес­ки­те проб­ле­ми в пар­тий­ния ор­ган и чрез нея да се ре­шат проб­ле­ми­те, ня­кол­ко ду­ши от гру­па­та на своя гла­ва ре­ша­ват да об­ра­зу­ват ан­ти­мар­к­сис­т­ка пар­тия. Та­зи греш­ка бе из­пол­з­ва­на от обиг­ра­ния по­ли­тик Дер­т­ли­ев, че „бун­тът“ на Ян­ко Ян­ков е про­дукт на оз­ло­бе­ност, ка­ри­е­ри­зъм и груб вож­ди­зъм. Та­ка съз­да­те­ли­те на ан­ти­мар­к­сис­т­ка­та пар­тия бя­ха изо­ли­ра­ни и из­х­вър­ле­ни от по­ли­ти­чес­кия влак. Обиг­ра­ният по­ли­тик про­дъл­жи блес­тя­що апа­рат­на­та опе­ра­ция, ка­то след 50–60 дни пуб­ли­ку­ва с по­ло­вин ус­та дву­смис­ле­но мал­ко съ­о­б­ще­ние във в. „Сво­бо­ден на­род“ в сми­съл, че ня­ма ико­но­ми­чес­ки мар­к­си­зъм в со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия. По­ло­ви­нус­та­тост­та на съ­о­б­ще­ни­е­то бе обяс­не­но с так­ти­чес­ки съ­о­б­ра­же­ния­ да не се шу­ми и от­да­ва зна­че­ние на из­х­вър­ле­ни­те от вла­ка ка­ри­е­рис­ти, че съ­щи­те са ри­та­ли сре­щу на­роч­но съз­да­де­ния от тях за­ра­ди ам­би­ци­и­те им приз­рак, по­не­же изоб­що не е има­ло ико­но­ми­чес­ки мар­к­си­зъм. Всъщ­ност по­ло­ви­нус­та­то­то съ­о­б­ще­ние и да­де­но­то обяс­не­ние са дим­на за­ве­са за мар­к­сис­та Дер­т­ли­ев и с нея заб­лу­ди всич­ки (ос­вен мал­ци­на­та от гру­па­та на Ян­ков). То­зи слу­чай и слу­ча­ят Пуш­ка­ров по­каз­ват ка­къв блес­тящ апа­ра­тен иг­рач е Дер­т­ли­ев.

3. Вес­т­ник „Ра­бот­ни­чес­ко де­ло“ през март 1990 г. пуб­ли­ку­ва тек­с­та на че­ло­бит­на те­лег­ра­ма от Дер­т­ли­ев до Ста­лин от но­е­м­в­ри 1944 г. по слу­чай Ве­ли­ка­та ок­том­в­рийс­ка ре­во­лю­ция.

Как мно­го ми се ще да ня­ма по­ве­че пет­на и слън­це­то Дер­т­ли­ев – на­деж­да­та на на­ци­я­та, да грее. Но не би. Ед­но по ед­но мно­го го­ле­ми, чер­ни, смър­дя­що-леп­ка­во не­и­з­т­ри­ва­е­ми пет­на по­леп­ват плът­но по це­лия слън­чев диск и нас­та­ва стра­шен мрак. Ето те­зи пет­на. (...)

[Публикувано и на стр.318-320 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].