Показват се публикациите с етикет Франция. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Франция. Показване на всички публикации

2009-11-05

ИНДИВИДУАЛИЗЪМ



Терминът индивидуализъм има латинска етимология, произлиза от individuum, което означава “неделим, в различните леви или прокомунистически лингвистични справочници и речници се определя колкото относително различно, толкова и еднозначно.

Така, трима известни български лингвисти, в съответствие с господствуващата в комунистическото общество идеологическа теза за антикомунистическата същност на индивидуализма разкриват в него четири видове значения, а именно като: Þ идеалистическо философско направление, което поставя личните интереси на отделния човек по-горе от интересите на обществото; Þ разбиране, разглеждащо обществените явления като резултат от дейността на отделната личност, а не на народите, масите и класите; Þ литературно течение, изразяващо лични схващания; и Þ личностно поведение, насочено към неподчиняване на волята на колектива[1].

Друга група от 7 известни български лингвисти определят индивидуализма като: Þ възглед, който противопоставя интересите на отделната личност на обществените интереси; Þ стремеж за такава изява на собствената личност и за налагане на индивидуалността, която се изразява в противопоставяне на колеткива и на обществото; Þ идеалистическо разбиране и обясняване на обществените явления и процеси, според което неправилно се схващат като резултат от дейността на отделните личности[2].

За четирима български литератори индивидуализмът е реакционно философско течение, възникнало и развило се в Германия, проповядващо презрение към народните маси и към труда, възхваляващо морала на господарите, и поради това имащо дълбоко аморална природа[3].

Според едно претендиращо за притежаващо най-висока авторитетност колективно (от 19 автори) българско академично лингвистично издание индивидуализмът има три основни значения, а именно: Þ нравствен принцип в идеалистическата философия, според който отделната личност има абсолютни права и е независима от обществото; Þ стремеж на дадена личност към изявяване на своята индивидуалност и интереси чрез противопоставяне на обществото; Þ идейно направление в литературата и изкуството, което представя художественото творчество като достояние единствено на силната личност[4].

Един български речник по философия представя индивидуализма като нравствен принцип и теоретична основа на съществуването на експлоататорските класи, особено характерен за буржоазната идеология и морал, а в съвременното общество придобиващ все по-антихуманен смисъл. Авторите на този речник предпоставят, че в условията на социалистическото общество индивидуализмът съществува като “отживелица”, намираща се в дълбоко противоречие с принципите на комунистическия морал и колективизма, които защитават истинските интереси на личността и създават реални условия за разцвет и развитие на дарбите на човека[5].

В една българска енциклопедия индивидуализмът е описан като принцип на поведение и обосноваващо го упадъчно етическо учение, развити върху базата на частната собственост и експлоатацията на човека, и достигнали най-ярките си форми при капиталистическото общество[6].

В руските речници и енциклопедии от времето на социализма индивидуализмът е определен като тип мироглед, възникнал заедно с класово-антагонистичните обществени формации, чиято същност се изразява в абсолютизиране на индивида и противопоставянето му на обществото, който мироглед подлежи на преодоляване чрез методите и средствата, посочени от марксическата идеология[7].

Според Оксфордския речник на съвременния английски език индивидуализмът е социална теория, противопоставяща се на теорията за върховенството на държавата над отделния човек и признаваща свободните убеждения и действия на индивида[8]; терминът колективизъм липсва в този речник, което вероятно е указание, чо той е непознат или най-малкото неактуален за английското общество.

В Британската енциклопедия се посочва, че индивидуализмът е политическа и социална философия, предлагаща ценностна система, според която свободата на индивида има най-висока ценност. Индивидуалистичната ценностна система се описва като характеризираща се със своята насоченост към отделните индивиди, при което индивидът се счита за върховна ценност и крайна цел сам по себе си, а обществото се разглежда като средство за постигането на индивидуалните цели, на целите на всичките индивиди, при което абсолютно не се допуска който и да е отделен индивид да бъде разглеждан като средство за постигане на благополучието на който и да е друг човек. Сочи се, че според индивидуалистичната теория за природата на човека, интересите на психично здравия зрял човек са най-добре защитени само ако му е предоставена свободата сам да избира своите цели и средствата за техното достигане, при пълното зачитане на същите права и свободи на другите хора, като всеки носи отговорност за всички последици на своето свободно избрано поведение. Специфична особеност на индивидуализма е свободата на човека сам да избира дали да се включва или не в каквито и да е било организации, а ролята на държавата се определя като ограничена само до поддържането на реда и законността, при което тя обезпечава пълната свободата на индивидите и правото им на ненамеса в личните им дела от когото и да е[9].

Американската енциклопедия обръща внимание на факта, че терминът индивидуализъм се е появил за първи път във Франция след революцията, в изследванията на Алексис дьо Токвил, и е бил използуван за описването на нещо, което се смятало за зло, а именно антисоциалните инстинкти за преследване на собствените егоистични интереси, представляващи заплаха за обществото. Сочи се и че този термин е бил използуван за първи път в положителен смисъл през 1835 г. от Ралф Уолдо Емерсън, който го е прилагал за изразяване на едно оптимистично убеждение в превъзходството на индивида. Подчертава се, че така в английския език и английската култура това понятие има много по-различно, и при това положително значение и смисъл, в сравнение с френския език и френската култура. Подчертава се, че идеалната дефиниция на индивидуализма е неговото схващане като доктрина, подчертаваща върховната ценност на индивида и разглеждаща обществото само като средство за удовлетворяване на индивидуалните цели. Според тази идеална дефиниция на индивидуализма действията на човека се схващат като свободни, независими от каквато и да е принуда, включително и от авторитетета на традициите, на църквата или държавата. Подчертава се, че от историческо гледище индивидуализмът се утвърждава за първи път в САЩ, където терминът се проявява като имащ доста богато съдържание, схваща се преди всичко като естествен морален ред и социална идеология, отричаща значението на обществото при определянето на личната житейска стратегия на индивида. Подчертава се, че в съвременното общество индивидуализмът се налага преди всичко като означаващ не толкова освобождаване на индивида от налаганите му от обществото ограничения, а като принцип за реализиране на самия себе си чрез участие в обществото[10].



[1] Милев, Ал., Б. Николов, Й. Батков, Речник на чуждите думи в българския език, Четвърто издание, С., 1978, с. 286.

[2] Андрейчин, Л., Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров, Български тълковен речник, Четвърто издание, С., 1994, с. 325.

[3] Николцов, Л., Л. Георгиев, Хр. Джамбазки, С. Спасов, Речник на литературните термини, Трето издание, С., 1973, с. 462.

[4] Речник на българския език, Том 6, С., 1990, с. 862.

[5] Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров, М. Драганов и Ст. Стоев, С., 1977, с. 220 .

[6] Кратка българска енциклопедия, С., 1964, Том 2, с. 489.

[7] Большая Советская энциклопедия, М., 1973, Том 10, с. 187; Философский энциклопедический словарь, 2-ое издание, М., 1989, с. 212.

[8] Hornby, A. S., Oxford advanced learner’s dictionary of current English, Oxford, 1989, p. 434.

[9] Encyclopedia Britanica, London, 1987, Vol. 6, p.295.

[10] Enciclopedia Americana, 1980, Vol.15, p.69.


(Откъс от книгата на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

2009-01-23

ЖАНА Д'АРК: СВОБОДАТА Е БЕЗСМЪРТИЕ


§ 34. Жана Д’Арк

А. Жана Д’Арк (1412-1431) - известна още и като Света Жана Д’Арк, както и като Орлеанската дева - е виден френски религиозен водач, рицар и военен предводител, обвинена в ерес и изгорена жива на кладата, а половин век по-късно – канонизирана като светица[1].

Съгласно официалната митологическа биография тя е била родена в селско семейство[2] в административния регион Лотарингия, била е „фанатично религиозна”, и когато навършила 13-годишна възраст започнала често пъти да изпада в транс и да получава видения, след които уверявала хората, че е носител на „Божествено предначертана мисия[3], а именно да освободи и спаси Франция от английското нашествие по време на Стогодишната война (1335-1453).

Съгласно нейната официална биографистика, когато била едва 17-годишна, на 8 март 1429 г., лично престолонаследникът Шарл (Карл) я е бил посветил в рицарско звание, след което тя застанала начело на армията, въодушевила войниците, и още същия ден освободила обсадения то атгличаните Орлеан, а народът започнал да я нарича „Орлеанската Дева”. После, след редица нови победоносни военни походи отвела армията си до североизточния френски град Реймс[4], където на 17 юли 1429 г. „заставила” престолонаследника да бъде коронясан за крал на Франция под името Шарл VІІ. Тъй като, обаче, размахът на ръководените от нея военни действия и изключително мощната й популярност се превърнали в заплаха за придворната аристокрация, тя била отстранена от ръководеното на военните действия, на 23 май 1430 г. попаднала в плен на бургундите, които я предали на англичаните, след което в Руан (който бил административен център на английските владения във Франция) бил свикан църковен съд, който я обвинил в ерес и магьосничество, осъдил я на смърт чрез изгаряне на клада и на 30 май 1431 г., на 19-годишна възраст, тя била изгорена жива.

По-късно, след окончателното изгонване на англичаните от Руан през 1450 г., по инициативата и застъпничеството на френския крал Шарл VІІ била предприета процедура за нейното съдебно оневиняване, а през 1456 г. по решение на папа Каликст Трети тя била реабилитирана. Пет века по-късно, през 1920 г., тя била канонизирана от Католическата църква като светица („Света покровителка на Франция”) и станала символ на Френската Република.

Б. В книгата си „Аферата Жана Д’АркМарсел Гай и Роже Сензиг[5] обосновават тезата, че „митът за нецивилизованата селянка”, която Бог упълномощил да спаси Франция, „е много далеч от действителността”; че самото име на героинята е невярно – от известните 19 писма, за които се счита, че са били „написани” от нея, само няколко са подписани, и на нито едно от тях подписът не указва наличието на това име (не дава основания да бъде свързван с такова име); освен това, по време на съдебния процес тя била заявила, че никога не е била отглеждала каквито и да са домашни животни; от историческите източници е видно, че тя е била владеела такъв френски език, какъвто по онова време се е говорел единствено в кралския двор, и че е умеела да язди кон, каквото умение по онова време селяните въобще не са били имали. В книгата се обосновва тезата, че на кладата е било изгорено съвсем друго момиче, а не онова, което се е било появявало пред войниците, за да ги вдъхновява.

Според авторите на книгата както днес, така и по онова време са съществували манипулатори на общественото мнание, които са били заинтересовани от създаването и утвърждаването на определени общественополитически легенди и митове; именно тези манипулатори са били измислили военно-оперативното мероприятие, което можем да наречем „Операция Девственица”, съгласно целите на което Жана Д’Арк фактически е изпълнявала ролята на средновековно психологическо оръжие на френската корона в борбата й срещу англичаните. Освен това, авторите на книгата са установили, че самата идея за пропагандното създаване и използуване на такъв образ е била измислена и лансирана от херцогинята на Бар и Лотарингия Йоранда д’Анжу.

В. За съвременния любител на историческата криминалистика особен или специален интерес представляват и т. нар. „мощи на Светата Орлеанска Дева”,

Съгласно широко разпространените медийни интерпретации, през 2006 г. известният френски експерт по съдебна патоанатомия Филип Шарлие (работещ в болницата „Раймон Поанкаре” в град Гарш край Париж) е бил извършил изследване върху „изключително добре запазена овъглена костна останка”, парче от ленена тъкан и друга кост, за която предварително и официално се е знаело, че представлява котешка бедрена кост (което обстоятелство „потвърждавало” достоверността на другите две доказателства, тъй като се е знаело, че по време на средновековните наказателни изгаряния на кладата задължително е била хвърляна за изгаряне и черна котка). Тези, изследвани от експерта предмети, са били официално признати от Католическата църква именно като „мощи на Светата Орлеанска Дева”, при което главният предмет е бил считан за част от нейно ребро.

Без да засяга високото патриотично самочувствие на своите сънародници, още преди да се заеме с конкретното експертно изследване знаменитият експерт скромно обърнал внимание върху текстовете на историческите хроники, съгласно които френската героиня е била изгаряна точно три пъти, като след третета кремация от тялото й е било останало само прах, който бил разпръснат над водата на река Сена в Париж. После, след изследването на предоставените му останки, той заявил, че костта, която е била считана за част от реброто на светицата, представлява „фрагмент от кост на човек, живял през периода между VІ – ІІІ век преди новата ера”, „най-вероятно костен фрагмент от древноегипетска мумия”, който извод се подкрепял и от съдържателния състав на ленената тъкан. Освен това, според експерта, химическият състав на двете вещи категорично потвърждава наличието на естествен процес на разложение и категорично отхвърляне на хипотезата за подлагане на въздействието на огън.


[1] Вж.: Райцес, В. И., Жанна д’Арк. Факты, легенды, гипотезы, Л., 1982.

[2] Според крайно левите версии в „просто и бедно селско семейство”, в което никога не се е била учила да чете и да пише; а според умерено левите версии – в „заможно селско семейство”.

[3] Според една от широко разпространените версии или легенди, когато през 1425 г. тя се разхождала в бащината градина, изведнъж чула гласовете на Архангел Михаил, Света Екатерина и Света Маргарита, които я подканили да защити Франция и й обещали своята подкрепа при осъществяването на това дело. Така, благодарение на тези гласове тя „се изпълнила с увереност” и предприела изпълнението на възложената й висша мисия.

[4] Това е град, който е играел важна роля в историята на Франция като място за кралските коронации - и където, впрочем, на 7 май 1945 г. е била подписана капитулацията на Германия.

[5] Senzic, Roger, Marcel Gay, L’affaire Jeanne d’Arc, Editions Florent Massot, Paris, 2007.



[
Публ. на стр.181-184 от книгата на проф.
Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

2007-09-15

ДА НЕ ДОПУСНА НРАВСТВЕНА И ПОЛИТИЧЕСКА СМЪРТ


До Глав­ния про­ку­рор на НРБ

гр. Со­фия

За­я­в­ле­ние

на Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков

3483 с. Кли­су­ри­ца, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка об­ласт

Граж­да­ни­но Гла­вен про­ку­рор,

През 1983 г. на из­ли­за­не от по­сол­с­т­во­то на Фран­ция бях арес­ту­ван и от­ве­ден в Глав­но след­с­т­ве­но уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност на ул. „Раз­ви­гор“ № 1 в гр. Со­фия. Там прес­то­ях два ме­се­ца с об­ви­не­ние, че съм ис­кал да взри­вя­вам по­сол­с­т­во­то на Ре­пуб­ли­ка Фран­ция, ко­е­то об­ви­не­ние бе изос­та­ве­но и бе тран­с­фор­ми­ра­но в об­ви­не­ние по чл. 273 от НК, ко­е­то пос­ле от­пад­на, и бях ос­во­бо­ден по­ра­ди лип­са на прес­тъп­ле­ние. През те­зи два ме­се­ца бях неп­ре­къс­на­то шан­та­жи­ран с ис­ка­не да приз­ная, че ко­ле­га­та – юрист и на­у­чен ра­бот­ник – Вел­ко Въл­ка­нов ме е ръ­ко­во­дел в под­рив­на (про­ти­во­дър­жав­на) дей­ност. Шан­та­жи­ра­не­то ми бе из­вър­ш­ва­но от за­мес­т­ник-на­чал­ни­ка на от­дел „Спе­ци­а­лен“ пол­ков­ник Пе­тър Бъч­ва­ров, на­чал­ни­ка на съ­щия от­дел пол­ков­ник Чав­дар Но­ван­с­ки и за­мес­т­ник-на­чал­ни­ка на Глав­но след­с­т­ве­но уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност пол­ков­ник Кал­чев. Съ­щи­те неп­ре­къс­на­то, нас­той­чи­во, прис­т­рас­т­но, упо­ри­то ис­ка­ха от мен да за­я­вя, че съм „из­пад­нал под вред­но­то вли­я­ние“ на Вел­ко Въл­ка­нов, че той ме ръ­ко­во­ди в мо­я­та про­ти­во­дър­жав­на дей­ност. Аз упо­ри­то от­каз­вах да при­е­ма та­ка­ва ли­ния на по­ве­де­ние пред „след­с­т­ви­е­то“, а те ме убеж­да­ва­ха, че то­ва е един­с­т­ве­ни­ят на­чин да се спа­ся – да приз­ная, че съм ви­но­вен в то­ва, ко­е­то те каз­ва­ха, да приз­ная, че друг е по­ве­че ви­но­вен от мен, и да се раз­кая. Ка­то про­фе­си­о­на­лен юрист аз мно­го доб­ре раз­би­рах та­зи тях­на стра­те­гия и бях взел ре­ше­ние да ум­ра, но да не до­пус­на нрав­с­т­ве­на и по­ли­ти­чес­ка смърт, как­ва­то це­ля­ха да пос­тиг­нат при мен. Нак­рая след­с­т­ви­е­то прик­лю­чи с то­ва, че бях ос­во­бо­ден по­ра­ди лип­са на прес­тъп­ле­ние. Ня­кол­ко де­на след то­ва се оба­дих по те­ле­фо­на на Вел­ко Въл­ка­нов и се уго­во­рих­ме да се ви­дим в сгра­да­та на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, къ­де­то се срещ­нах­ме и аз му раз­ка­зах всич­ко.

Днес на­ми­рам за не­о­б­хо­ди­мо да съ­о­б­щя те­зи не­ща на про­ку­ра­ту­ра­та, ко­я­то пре­тен­ди­ра да е ста­на­ла пра­во­ва. Нас­то­я­вам да про­у­чи­те из­не­се­но­то от мен и да взе­ме­те не­о­б­хо­ди­ми­те мер­ки и да ме уве­до­ми­те за тях.

26.12.1989 г. Ян­ко Н. Ян­ков

[Публикувано на стр.74-75 от книгата на проф. Янко Янков-Вельовски (Iankov-Velyovski) ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). - С., "Янус", 1994. - 640 с.].

2007-08-30

ГЕНОЦИД! (12)

Вашe Превъзходителство,

1. Предполагам, че би могло да Ви е известно, че през месец май 1983 г., след среща с дипломатически служител от Посолството на Република Франция, на излизане от сградата на Френското посолство бях арестуван (точно пред охранителните видеокамери), и че във връзка с това арестуване няколко от западните посланици са били предприели пред българските власти определени дипломатически демарши на изразяване загриженост относно спазването на подписаните от Народна република България споразумения относно човешките права.

Предполагам, че би могло да Ви е известно, че при тази моя среща с френския дипломат съм бил оставил на негово ползуване и разпореждане една изключително обемиста папка, съдържаща обширна документация относно нарушенията на човешките права в тогавашната комунистическа България; която документация, доколкото ми е известно, впоследствие е била предоставена поне на още две западни посолства в София, след което е била официално използувана в пакета от документалната аргументация на Мадридската и Стокхолмската конференция по проблемите на нарушенията на човешките права от българското комунистическо правителство.

Предполагам, че би могло да Ви е известно, че именно заради моите интензивни посещения по онова време в сградите на редица западни посолства и срещите ми с дипломатически служители от висок ранг, бях осъден и престоях в затвора шест пълни календарни години до пълното изтърпяване на наложената ми присъда.

2. Категоричен съм, че днес Вие много добре знаете, че след толкова много години посткомунистически терор не само аз, не само хората, които като мен бяха дългогодишни политически затворници на комунистическия режим, но и всички български интелектуалци и обикновени български граждани, ежедневно си задаваме жизненоважните въпроси:

свързани със съучастническата роля на Запада в изключително жестоките процеси на трансформацията на комунистическия елит в капиталистически, която трансформация специално в България се изразява в това, че в резултат на разнообразни форми на държавническо насилие от българската демографска карта са изчезнали повече от 1 500 000 (един милион и петстотин хиляди) души;

свързани с вече очевидния факт, че така нареченият „преход към демокрация” всъщност е само едно камуфлажно наименование на факта, че още през 70-те години на миналия век третото поколение на съветския комунистически елит е било постигнало строго конфиденциално „джентълменско” споразумение със западните елити за това, конфликтът между комунистическата и капиталистическата система и Студената война да завършат с КОНВЕРГЕНЦИЯ НА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ И ЗАПАДНИТЕ ЕЛИТИ;

при което още в самото начало е било предпоставено онова, което днес е повече от очевидно: че ТАЗИ КОНВЕРГЕНЦИЯ НА ЕЛИТИТЕ Е БИЛА И ПРОДЪЛЖАВА ДА Е НАСОЧЕНА СРЕЩУ СОБСТВЕНИТЕ ИМ НАРОДИ, и че при нея, макар и несъмнено да пострадаха и да страдат и западните народни слоеве, все пак най-пострадали са именно народните слоеве от бившия комунистически лагер, по отношение на които този именно конвергентен процес всъщност е евфеминистичното наименование на онова, което в правото се нарича ГЕНОЦИД.

ІІ.

Вашe Превъзходителство,

Така, в контекста на тази именно теоретична постановка, поне според мен и поне според тази гледна точка, става пределно ясен отговорът на въпроса: „-Защо в нито една от бившите комунистически страни Западът категорично не позволи на нито един от своите довчерашни политически съюзници да застане на политическата сцена, и защо Западът се съгласи да легитимира като свои „демократични партньори” именно досегашните садистични комунистически палачи, които съвсем доскоро определяше като свои врагове?”.

Така, в контекста на тази именно теоретична постановка става пределно ясно, че всичките изключително свидни жертви, които са били дадени в процеса на съпротивата срещу световния и европейския комунистически режим, всъщност са били напълно безсмислени и подло използувани от елитите (както от Изтока, така и от Запада) в името на съвместната им стратегия за преход на властта от ръцете на първото и второто поколение в ръцете на третото поколение (не по-малко жестоки, но много по-перверзни) комунистически престъпници.

Така, в контекста на тази именно теоретична постановка става пределно ясно, че управляващият елит на Запада не само се е бил съгласил, не само е бил позволил, но и изключително активно е участвувал в процеса на създаването на такъв конкретен личностнов, обществен и политически ситуативен климат, при който нито един от реалните противници на комунистическата система да не може да участвува по реален и ефективен начин в процеса на посткомунистическото управление; а следователно и да не може да търси каквато и да е отговорност не само от комунистическите палачи, но и от техните чуждестранни - включително и западни - финансови спонсори и политически ментори.

ІІІ.

Вашe Превъзходителство,

1. Имам всички основания да считам, че Вие превъзходно знаете, че аз съм един от българските политически затворници на комунистическия режим, които все още ТЪРСИМ ИСТИНАТА И СПРАВЕДЛИВОСТТА ЗА ТОТАЛНИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ И ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИ ГЕНОЦИД, УПРАЖНЯВАН ВЪРХУ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ; и че смятам, че всичките ние, които още по времето на комунизма с цената на съдбата си (и най-вече с цената на съдбата на нашите близки роднини и верни приятели) бяхме идейно-политически и фактически граждани на Европа, днес - като легитимни граждани на Европейския съюз - имаме правото да предявяваме и предявяваме претенциите си за ПРАВОСЪДИЕ.

Във връзка с всичко това, Ваше Превъзходителство, аз се обръщам към Вас, като официален представител на държавната власт на Република Франция, с искането да направите потребното в кръга на Вашите дипломатически правомощия с оглед да ми бъде предоставена онази вече отдавна архивна и разсекретена дипломатическа информация, която е свързана с моето име по повод и във връзка с моите посещения в сградата на посолството на Франция в София и срещите ми с френските дипломатически представители.

При това изрично уточнявам, че става въпрос не само (и дори не толкова) за документацията от времето на комунистическия режим в България, но и за (и преди всичко) документацията, отнасяща се до посткомунистическия период.

2. И още по-точно изрично уточнявам, че:

а) тъй като през всичките години от 1990 г. до днес аз почти всяка седмица съм писал и официално регистрирал в прокуратурата протестни искания за разследвания на престъпленията, извършвани от българския клан на руската Червена мафия и подчинените й посткомунистически правителства;

б) при което изрично и ясно съм подчертавал, че щом като аз, бидейки един от малцината висококвалифицирани юристи, не мога да получа правосъдие, в още по-голяма невъзможност да получат правосъдие се намират хиляди и дори милиони български граждани, които са обект на същата престъпна ситуация;

в) тъй като посолството на Франция е било адресат и е получавало всички копия от тези документи;

г) тъй като текстовете на всичките тези документи впоследствие са били публикувани в официални документални книжни издания и посолството на Франция е получавало екземпляри от тези издания;

д) тъй като както служителите от посолството на Франция, така и служителите на другите посолства никога не са ми били казвали, че тези материали не ги интересуват и не са искали от мен да спра да им ги предоставям;

е) днес, когато съм сумирал не само фактите относно престъпното посегателство против мен, моите роднини и приятели, но и фактите, отнасящи се за престъпленията, извършени против почти цялото българско население;

ж) и когато по категоричен начин съм установил, че става въпрос за ГЕНОЦИД, извършван от правителствените слуги на българския клан на руската Червена мафия;

з) считам, че имам правото да зная: дали тези материали въобще са били използувани в официалните дипломатически доклади до френското Правителство или тенденциозно и преднамерено са били пренебрегвани както от дипломатическия корпус, така и от Правителството; дали пренебрегването на информацията, съдържаща се в тези материали, е била пренебрегвана именно поради това, че от нея (в съответствие с международното и вътрешното френско право) е произтичало изискването за вземане на най-строги мерки против геноцидната дейност на българските посткомунистически правителства, и именно поради това, че това изискване е противоречало на реално провежданата от френското Правителство и неговия дипломатически корпус в София стратегия на обезпечаване на пълна юридическата безотговорност на извършителите на този геноцид - престъпниците от българския клан на руската Червена мафия.

ІV.

Впрочем, претенциите ми относно втория тип документация са свързани със съвсем конкретни факти, някои от които вече съм описал и публикувал на с. 505-509 от Том 6 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, откъдето именно съм взел и прилагам тук следващия текст.

---

„Втори откъс от “Образи от менажерията” – малка книга-записки, която бях започнал да пиша в края на 1989 г., но писането на която изоставих около година и половина по-късно.

---

Дори и сега, през 2005 г., винаги когато прелиствам записките си от края на 1989 г. до есента на 1991 г. и се опитвам да проумея както същността на политическите събития, в които бях въвлечен и участвувах, така и значението на тези събития за сегашната съдба на България и българите, изпитвам усещането, което вероятно е изпитвало и онова момче от световноизвестната приказка, от което са искали възторжени овации за новите дрехи на царя, но то просто е виждало само една отвратителна голотия, която съвсем не е предизвиквала у него онзи истеричен масов възторг, който е бил споделян от заобикалящите го.

На 31 октомври 1989 г. бях освободен от затвора (поради пълно изтърпяване на наложената ми присъда от шест години и половина) и на 17-та минута бях в посолството на САЩ, където бях посрещнат от секретарите Дъглас Смит, Маршал Харис и Джон Мензес, а на 24-та минута ме прие и лично посланикът Сол Полански, който изрично ми каза, че от няколко дни е очаквал моето посещение. Бях прекрачил прага с твърдото намерение да поискам виза и финансово съдействие, за да замина да живея на Запад, но Негово Превъзходителство ме премотивира като ми каза, че моето име фигурира във всички западни посолства като име на човек, на когото Западът разчита, за да бъде освободена България от властта на комунистите.

Тъй като по-рано не бях лъган от посланици и нямах имунитет към дипломатическите лъжи, повярвах на думите му. После, разбира се, за известно време съжалявах за наивността си в това отношение, но съжалението ми премина бързо и вече отдавна дори съм благодарен на съдбата, че ми даде възможност да опозная отблизо не само криминалните, но и политическите, включително и дипломатическите, измамници и лъжци.

Още на първи ноември 1989 г. започнах записките си. Водех ги на отделни листчета, в които най-подробно си отбелязвах безброй имена, срещи, разговори и събития, и които листчета поставях в специален класьор, който криех на тайно място. Така, анализирайки събитията както на тогавашната, така и на сегашната политическа сцена, въпреки на пръв поглед доста бурно сменящите се кадри и физиономии на актьорите, съвсем без изненада откривам не само че ядрото на сценария е абсолютно непроменяемо, но и това, че видимата сцена е само един превъзходен камуфлаж, както и че същинската политика се прави зад политическата сцена.

***

На 30 януари 1990 г., вторник, в София се провеждаше ХІV конгрес на Българската комунистическа партия, като предварително се знаеше, че на него ще бъде взето решение за преименуване на партията в социалистическа. Във връзка с това събитие в България бе пристигнал за няколко дни видният френски интелектуалец Бернар Леви, вече добре известен у нас с лявата си философска и политическа ориентация, а във Франция – най-вече с лявата си сексуална ориентация. Същият ден ми се обади секретарят на посолството Ив Манвил, който ми даде покана за официална среща-обяд, организирана за другия ден от Негово Превъзходителство посланикът на Република Франция г-н Жан Антоан Рюмелард в чест на Бернар Леви.

На 31 януари 1990 г., сряда, в резиденцията на посланика освен домакина, секретаря и техният френски гост, присъствувахме само Радой Ралин, проф. Шелудко, Блага Димитрова, един или двама от интелигентствуващите делегати на комунистическия конгрес, които не познавах лично и чиито имена тогава не си записах, и аз.

Още от самото начало разговорите тръгнаха в насока на суперлативно възхваляване на протичащите в България демократически процеси. Тъй като всички, включително и тримата французи, всячески се надпреварваха “да вземат думата” и дълго и пристрастно да възхваляват ставащото и предстоящото да става в сферата на българската политика; и тъй като през цялото това време аз не само мълчах, но и се стараех да си придавам, ако не отегчителна, то поне напълно непричастна към същността на текущите разговори физиономия, посланикът Рюмелард, който вече няколко пъти се бе опитал с поглед да ме накара и аз да споделя техния възторг, като кажа нещо подобно, не издържа и официално ме покани да изразя мнението си.

Започнах с думите, че ще бъда пределно кратък и че ще кажа нещо, което ще е коренно противоположно на очевидната панегирична насока на текущите разговори. Само с няколко изречения и за не повече от две или три минути обосновах тезата, че както Българската комунистическа партия, така и цялата вече институционализираща се опозиция всъщност са творение на съветската КГБ и на българска Държавна сигурност, и че всичкото онова, което сега се прави и от двете, уж противостоящи си страни, всъщност е само един примитивен театър, сценарият на който е подчинен на идеята комунистите да се преименуват в социалисти, за да се освободят от идеологическите пречки пред стремежа им да ограбят онова, което вече е награбено и складирано в държавната хазна, както и да бъдат легитимирани от елитите на Запада, който да ги признае като капиталисти и техни демократични партньори.

Трудно ми е да опиша как благата мазна усмивка на посланика изведнъж изчезна и бе заменена с явна раздразненост и дори със свирепост. Макар че още като студент бях изчел голяма част от специализираната книжнина по дипломатическо право и макар че все пак вече имах известен опит от срещите си със западни дипломати преди да бъда арестуван и осъден, бях силно изненадан от крайно грубата и необичайна реакция на френския посланик.

Той стана прав, зае почти прокурорска стойка и доста риторично, демонстративно и дори назидателно заяви, че Франция много добре знае кой е и може да бъде опозиция на комунистите в България, и че той ще направи всичко, което е по силите и властта му, за да може да бъдат активно подпомогнати именно формиращите се две единствени опозиционни на комунистическата система сили, а именно Българската социалистическа партия и Съюзът на демократичните сили.

После думата взе и Бернар Леви, който също така стана прав и почти директно заяви, че такива изказвания като моето представляват “провокация в полза на губещия своите позиции и отиващ си комунистически режим”.

Когато, обаче, преводачът преведе тези думи, бай Радой Ралин не се стърпя и без да става от мястото си гръмогласно[1] каза, че “думите на другаря Янков съвсем не са в полза на отиващия си режим” и че има някакво недоразумение при тяхното тълкуване. Той изрично подчерта, че няма да коментира съдържанието на казаните от мен думи, но че счита, че е “напълно нормално другарят Янков да си има свое гледище, различно от нашето, тъй като само преди няколко месеци той излезе от затвора, където бе престоял шест години, и където всичките ние тук въобще не сме и стъпвали”.

Тъй като бях превъзходно разбрал думите на френския педераст още докато той ги говореше и преди да бъдат преведени от преводача, вече бях станал прав и мълчаливо дадох да се разбере, че ще се запътя към вратата и ще си отида, но че се застоявам само за да чуя какво точно казва бай Радой Ралин. През това време Ив Манвил светкавично бе застанал до мен и със жестове ме приканваше да седна; когато бай Радой Ралин млъкна, посланик Рюмелард взе думата и започна да укротява атмосферата, като говореше нещо, което аз не слушах, а Ив Манвил кой знае защо започна да ми говори нещо за Александър Солженици и Елена Бонер, което почти не слушах. Любопитно е, че никой друг от българските гости не каза абсолютно нищо във връзка с моите думи. Все пак, в крайна сметка отново седнах на мястото си, но повече не казах нито дума.

Когато след около година и половина стана шоуспектакълът, при който няколко дузини депутати от Великото Народно събрание провеждаха протестна гладна стачка пред Парламента против приемането на Конституцията, по време на митинга при мен дойде инж. Тодор Иванов Толев и ми каза, че секретарят на френското посолство Ив Манвил ме моли да се срещнем и да разговаряме по въпроса за протичащите в България политически процеси. Попитах го защо той е дошъл да ми го каже, а не е дошъл самият дипломат. Тогава Т. Толев ми каза, че Ив Манвил и съпругата му поддържат приятелски взаимоотношения с неговата дъщеря и често пъти си гостуват и обсъждат българската политика; че преди два дни Ив Манвил им е бил разказал, че някакъв висш чиновник от правителството на Франция му е бил наредил спешно и лично да се срещне с мен; но че самият той се чувствува неудобно и несигурно лично да застане пред мен, тъй като след приема в посолство очаква аз въобще да откажа да го изслушам, а като изпраща него поне има някаква гаранция, че преди да откажа срещата, ще разбера за какво става въпрос.

Разговорът се проведе в къщата на инж. Толев (на ул. “11 август” N 40) и там, в присъствието на домакина, съпругата и дъщерята на домакина, както и на бременната симпатична черна съпруга на френския дипломат, Ив Манвил още в самото начало започна с официално и дори тържествено извинение, отправено към мен, след което обясни за какво става въпрос.

Той разказа, че още на другия ден след приема на 31 януари 1990 г. лично бил написал до своето правителство обемист доклад за протеклите разговори, в който доклад не само бил подробно цитирал моето гледище, но и недвусмислено ме е бил квалифицирал като “провокатор”. Дипломатът разказа, че само преди няколко дни, във връзка с безпокойството на френското правителство относно протичащите в България политически събития, някакъв висш правителствен чиновник бил извадил въпросния доклад и бил наредил да бъде проведена спешна среща с мен за по-обстоен разговор във връзка с посоченото мое гледище. Ив Манвил разказа пред всички, че въпросният френски правителствен чиновник бил абсолютно категоричен, че именно изказаната от мен по време на срещата теза е била вярна и че френското посолство в София е трябвало да я има предвид в дейността си, а не преднамерено да я отхвърля.

След този разговор ние започнахме да се срещаме с Ив Манвил доста често, но след няколко месеци неговият дипломатически мандат в България изтече и той бе изпратен в друга държава.”

V.

Вашe Превъзходителство,

Намирам за необходимо да Ви уведомя, че анализите, които съм правел в продължение на многото години, изминали от времето на посочените събития, ми дават категоричното основание да считам, че по онова време Правителството на Република Франция, включително и френският дипломатически корпус в София, по същество са работели съвсем не за „демократичен преход в България”, а за това - комунистическият елит да осъществи нов тотален ГЕНОЦИД върху българското население, в резултат на който не само да запази в нова модификация политическата си власт, но и да получи неимоверно по своите размери богатство, при което милионните жертви на тази ГЕНОЦИДНА ТРАНСФОРМАЦИЯ просто да бъдат квалифицирани като „колатерални резултати”.

Намирам за необходимо да Ви уведомя, че тъй като приемем, че една така поставена цел несъмнено е изисквала и изработването на така наречената „двупистова документация”, засега моята нагласа е да не отдавам особено значение на информацията, която разчитам да получа от Вас, но че въпреки това трябва да Ви поискам тази информация, тъй като съгласно нормите на правото просто имам правото на достъп до нея.

Надявам се в разумен срок на Вашия отговор относно искането ми да получа пълни копия от оригиналите на дипломатическата документация, в която се среща моето име.

Мълчанието или отказът Ви да ми предоставите тези документи ще бъде основание да се обърна не само към Президента на Република Франция, но и към съответните европейски политически, съдебни и други институции, както и към световните културни и политически лидери и медии.

Надявам се да получа съдействието в този аспект и на останалите членове на дипломатическия корпус в България, както и на медиите, които са заинтересовани от истината относно така наречения „посткомунистически преход”.

16 юни 2007 г. Янко Н. Янков


[1] Преди години често пъти съм бил свидетел на това, че хората, които не познаваха лично бай Радой Ралин, схващаха неговата гръмогласност като скандалджийство. Почти категоричен съм, че и тримата французи схванаха изказването му в моя защита именно по този начин.


[Писмо №LPC-Euro-Just/16.06.2007 г. до посланика на Франция, посланиците на държавите, акредитирани в България, всички български и чуждестранни медии].