КВИНТ ЕНИЙ

Квинт Ений

Същинското начало на реализирането на римската политическа стратегия, насочена към използуване за идеологически и политически цели на литературата, която да разработва, обосновава и налага републиканската доктрина за virtus Romana, е след края на Втората Пуническа война, след анализиране на опита на картагенския пълководец Ханибал, и е свързано преди всичко с името и многостранната дейност на Квинт Ений (239-169 г. пр. Хр.).

Той е роден в калабрийския град Руди в смесено гръко-римско семейство и още в детството си получил солидно гръцко образование, като е бил запознат не само с литературата, но и с философията. През Втората Пуническа война е служил в римската армия като центурион и в района на Сардиния се сражавал против Ханибал, вероятно като член на съюзническите на Рим войски или като доброволец, което, впрочем, е било по време, когато повечето южноиталийски градове са предпочитали да бъдат на страната на картагенците. Именно тогава той бил “обхванат” или “заразен” от мощната вълна на патриотизъм, проявяваща се не толкова сред населението, колкото сред римската армия.

Там, по време на войната, той се запознал и с Марк Порций Катон, който през 204 г. пр. Хр. го взел със себе си в Рим, където започнал да се занимава с учителска дейност, като обучавал деца от аристократически семейства, на които преподавал преди всичко латински и гръцки език, както и художествена литература. Освен това в Рим той се занимавал и с литературна писателска дейност, включително и с постановки на пиеси, и бил “глава на колегията на писателите и актьорите”, при което се ползувал от покровителството на най-високопоставени личности като Публий Сципион[1], Сципион Назика[2], Квинт Фулвий Нобилиор и неговия син Марк Фулвий Нобилиор[3], както и на редица други видни представители на сенатското съсловие.

Според Полибий (ІІ, 12) още в самото начало на своята дейност в Рим Квинт Ений започнал последователно да насажда жанровете и формите на гръцката поезия. В същото време, обаче, успоредно с несъмнено доминиращата подчертано просветителска тенденция на своята дейност, той издигнал и ясно очертаната хегемонистична идеологическа тенденция, съдържаща се в тезата, че след като Рим освободил Елада от властта на Македония, негов дълг е да не изостава от гърците в нито една област на културата и да поеме лидерството и в тази сфера, и че за да може това да стане, е необходимо всички римляни от висшия слой на обществото да овладеят до съвършенство цялото огромно богатство на гръцката култура.

Коментирайки същността на взаимоотношенията между Квинт Ений и неговите велики покровители, Цицерон (“Pro Arch.”, 22, 27; “Brut.”, 79) свидетелствува, че в основата на близостта между тях е стояла не само общата любов към гръцката култура, но и двустранният интерес. Така напр. макар и наистина искрено да е споделял всенародното възхищение от подвизите на “африканския герой”, възхвалявайки и обезсмъртявайки ги в своите произведения, Квинт Ений в същото време умело е съумял да се възползува от покровителството на видния военачалник и държавник Публий Корнелий Сципион (Старши и Африкански) и да превърне неговата слава във високо икономическо и обществено положение за самия себе си.

Цицерон подчертава, също така, че съвсем не от липса на усет или информация Квинт Ений въобще не е правел особена разлика между различните фракции и групировки сред нобилитета и е бил особено близък, също така, и с консула Квинт Фулвий Нобилиор, който като вожд на сенатската олигархия е бил и главният политически противник на Сципион. Специално внимание Цицерон обръща върху факта, че през 189 г. пр. Хр. военачалникът бил взел със себе си писателя с очевидната надежда да бъде възвеличен и прославен, че после действително поетът е описал подвизите на своя покровител в претекста на “Амбракия”, и че накрая Марк Фулвий Нобилиор, синът на възвеличения, допълнително се отблагодарил на поета, като му обезпечил получаването на римско гражданство.

Постепенно, усвоявайки начина на живот и идеологията на римския нобилитет, Квинт Ений започнал да разработва идеята за високите нрави на предците и за необходимостта от общограждански (общоримски) нормативен морал, при което първоначално доминиращата в неговата дейност просветителска тенденция преминала на заден план и била изместена от апологетично идеологическата тенденция.

Успоредно с успешните завоевателни разширявания на държавната територия, тезата за “Високите нрави на римските предци” заемала все по-важно и централно място в идеологията, при което изпълнявала и функцията да подчертава различието на римския народ от останалите народи и да бъде идеологическа основа на републиканския строй. Заслужава специално внимание фактът, че по времето, когато благодарение на политическия усет и поощрението на Сципион и неговото обкръжение Квинт Ений започнал да разработва тази теза, по-голямата част от римското общество е била твърде далеч от осъзнаване както на нейното значение, така и на ролята на художествената литература за нейното разпространение и утвърждаване. Заслужава внимание и фактът, че само около четвърт век след смъртта на Квинт Ений тази теза вече е била абсолютно повсеместно разпространена и наложена, тя вече е била превърната в основен канон на аристократическата идеология.

И това личи пределно ясно от знаменитото произведение на Полибий (VІ, 47, 3), в което той пише, че “Ако при някой народ може да бъдат наблюдавани добри обичаи и закони, то смело може да се каже, че при него ще се окажат добри както хората, така и тяхното обществено устройство”; и в което авторът подчертава, че макар че тези “високи нрави” са предпоставени като отнасящи се към миналото, чрез издигането им в изискване за задължително следване по силата на принципа “Според обичаите на мъртвите предци” (Mores maiorum), те се превръщат в основно средство за възпитаване на такива нрави в сегашните и бъдещите поколения.

Пак в тази връзка римският писател Валерий Максим (“Factorum et dictorum memorabilia”, ІІ, 1, 10) свидетелствува, че с такава именно цел малките деца доста отрано са били заставяни да научават и да пеят песни за подвизите на предците. Полибий (VІ, 54, 2-3) добавя, че на тази цел са били подчинени както погребалните, така и редица други жертвоприносителни и възхвалителни обреди, и че по такъв начин непрекъснато е бил възобновяван споменът за заслугите на доблестните мъже, а чрез това е била възвеличавана и славата на всички римски граждани, които са били извършили нещо достойно, била е възвеличавана славата на благодетелите на отечеството и техните имена са били предавани за съхранение в паметта на потомството, и най-важното – тези обичаи са превръщали юношите в доблестни граждани, като са ги поощрявали към изтърпяване на всевъзможни изпитания за благото на държавата. Към всичко това Полибий (VІ, 55, 1-4) добавя, че особено възпитателно въздействие са имали разказите от легендарната история на Рим.

Квинт Ений е автор и на редица драматургически, комедийни и философски произведения, от които, обаче, са запазени само отделни фрагменти. С всичките си произведения, и най-вече с главното и класическото си произведение “Анали” (от което също така са запазени само доста малък брой фрагменти) той е извършил два изключително съществени преходи към качествено ново структуриране на римската културна и политическа стратегия: а) преди всичко самата литература (като най-важен елемент на културата) се отделя от масите и се елитаризира, като се превръща в достояние на образованата върхушка; и б) на второ место литературата вече става най-важното идеологическо средство и инструмент на държавната власт, имащо предназначение да формира, изразява и налага във вътрешната и външната политика т. нар. доктрина за virtus Romana, съгласно която Рим е величествено силен не само със своето завоевателно бойно оръжие, но и със своята висша духовна култура, а величествената сила на Рим произтича от това, че властта на римската държава е власт на интересите на всички съсловия, както и от това, че тази власт е основана върху “изключителната доблест н римляните” (virtus Romana), т. е. върху доблестта, добродетелността, мъжеството, храбростта, героичността на целия римски народ.

По своята същност “Анали” е произведение, представляващо летопис на римската история, изградено по образеца на героическия епос на Омир, но “омиризмът” на Квинт Ений тук има по-скоро формален характер, тъй като е сведен преди всичко до стихотворната форма. Все пак, обаче, именно заради него през целия републикански период Квинт Ений е бил считан за “римския Омир”, и едва с появата на “Енеида” на Вергилий неговите “Анали” загубили значението си на епос.

Наистина фрагментарното състояние,[4] в което е дошло да наши дни произведението “Анали”, не дава възможност да бъде изградена цялостна и детайлна картина на идейното съдържание и политическата насоченост на произведението. Първото съвременно издание на тези фрагменти, придружени от изказванията и коментарите на всички известни на науката антични автори относно Квинт Ений и неговите произведения, е на немския учен Вален, и то е още от 1854 г., когато изследователят е едва на 24-годишна възраст; а второто, пак негово, издание на немски език е от 1903 г.; в това коментарно изследване немският учен е дал и първата съвременна реконструкция на съдържанието на произведението.[5]

Второто съвременно и имащо преди всичко реконструктивен, текстологически и историко-литературен характер, издание на “Анали”-те на Квинт Ений, е от 1925 г. на английски език и е дело на Мери-Етел Стюарт.[6] Макар и имащи чисто литературен характер, без анализ на политическите мотиви, заслужават внимание и изследванията на редица други автори[7], но първият, който е обосновал тезата за наличие на пряка връзка между “Анали”-те на Квинт Ений с идеологията на неговата епоха, е немският изследовател Фридрих Лео,[8] и така тази теза постепенно започнала да си пробива път и да се налага в изследванията на европейските автори.

Френският изследовател Ж. Кузен пише, че с произведенията си Квинт Ений е проповядвал “политическата мъдрост на питагореизма”, а именно разумност, умереност и презрение към тълпата[9]; А. Ростани счита, че Квинт Ений се е увличал преди всичко от идеята и задачата да постигне художествено въплъщение на воинските подвизи на римляните[10]; най-сложна и сравнително разгърната е концепцията на Еторе Биньоне, който отбелязва, че за Квинт Ений поезията е начин или форма да се служи на Рим при осъществяването на неговата провиденциалистична роля в световната история, и че на своето служене на Рим той гледа като на изпълнение на свещен религиозен дълг.[11]

В своето изследване Еторе Биньоне (ц. с., с. 309) пише, че същинският герой на епоса на Квинт Ений е “римският народ”, но това, обаче, е вярно само отчасти, тъй като в неговите “Анали” не съществува онзи “колективен герой”, чийто дела и доблест е възпял примерно Гней Невий; макар че, все пак, схващането за “римския народ” неизменно присъствува в поемата, доколкото поетът се стреми да покаже именно “добрите нрави”, с които се славят квиритите,[12] встъпващи в поемата като абстрактен носител на традиционните римски добродетели. В текста на поемата са посочени редица от тези добродетели, към които се отнасят най-вече военната доблест, храброст и безстрашие, отдаването на слава, почит и признание от съвременниците на предците, подчертаващ превъзходството висок дух, жертвоготовност и пр.

Във връзка с добродетелите е необходимо да бъде отбелязано и още нещо. Когато през 216 г. пр. Хр. Ханибал съумял да разгроми при Кан числено многократно превъзхождащата го римска армия, Сципион и поддържащият го нобилитет предприели редица отстъпки, целящи да успокоят демократическото движение на плебса. Тогава един от идеологическите изрази на предприетия от Сципион компромис е бил призивът към всички да се откажат от тесните си съсловни интереси “в името на републиката и на единния римски народ”.

После върху основата на тази именно формулировка за единството на народа е било създадено учението за народното съгласие като основна опора на държавата. Най-пълен и завършен израз на това учение е дал Цицерон (“За държавата”, ІІ, 69), където е посочил, че така, както при струнната и духовата музика, както и при пеенето, е необходимо съразмерване и съблюдаване на съзвучието; по същия начин и в управлението на държавата е необходимо висшите, низшите и средните съсловия да бъдат умерено поставени и да има съгласуване на техните интереси; и че както в музиката това съгласуване се нарича хармония, така и при държавата нейната безопасност зависи именно от хармонията на интересите на трите съсловия.

В случая привеждаме формулировката на Цицерон, за да подчертаем, че първоначалната форма на същата тази теза, макар и в доста неизбистрен вид и форма, се съдържа именно в сентенциите, формулирани в “Анали”-те на Квинт Ений. Като много по-неопитен във формулировките той е и много по-откровен: пряко призовава народа (и най-вече войниците, които по неговото време са били считани за най-важната част от “народа”) “да се вслушва в разпорежданията на командирите, тъй като командуването не е тяхно дело, а е дело на пълководците”, както и “да не роптае, тъй като това е недостойно за римската доблест”. Независимо от тези, така да се каже “откровено издайнически” аспекти на формулировката, все пак главното ядро на новата идеологическа стратегия е намерено, и то е абстрактното общо благо, успешният прогрес на републиката.

По този именно начин и именно от Квинт Ений е започнало бавното и постепенното формиране на идеята за гражданското или общественото съгласие, която несъмнено има напълно определен аристократически характер, тъй като пределно ясно проповедта за “умереност” е адресирана само към низшите социални слоеве. Изходната позиция, съдържаща се в тази теза е, че умереността е ненужна на висшето съсловие, тъй като по силата на своите естествени дадености в своята дейност то се ръководи от Sapientia (“благоразумието”, “разсъдителността”, “мъдростта”, “мъдростта на знанието и опита”) и Sophia (“мъдростта на научното знание”), които именно имат грижата да обезпечават правилността на управлението. При това в неговата концепция мъдростта е представена като постоянно качество на висшето съсловие, и ако напр. понякога има малко или много негови членове, които изменят на това качество, то винаги ще се намери човек, който подобно на слепеца Апий Клавдий ще ги попита защо техните умове, които по-рано винаги са били здрави, сега се отклоняват от здравия път и вървят по пътя на безумието.

Впрочем, идеята за висшата мъдрост на висшето съсловие, и преди всичко на Сената като негова еманация, почти по същото време е издигната и от Полибий (VІ, 51, 6-8), който пише, че докато при картагенците винаги народът и тълпата са били най-висшата сила при всичките начинания, то при римляните такава сила са само събраните в Сената най-добри граждани, и именно поради тази причина решенията на римляните в сферата на държавните дела винаги са най-разумните; и че точно по тази причина, въпреки първоначалните загуби, благодарение на своите мъдри мероприятия римляните са възтържествували в края на войната.

Особено важен или дори знаменателен фрагмент, разкриващ логическата схема и същността на идеологическата фикция на Квинт Ений относно “нормалния държавен живот” е запазен в творчеството на Авъл Гелий (“Атически нощи”, ХХ, 10). От този фрагмент е видно, че според Квинт Ений: именно мъдростта е основа на нормалния живот в държавата; на мъдростта е свойствено да действува посредством словото и убеждението, представител на което е ораторът; силата на оратора, обаче, е не толкова в красноречието, колкото в личното му достойнство, което именно обезпечава неговия авторитет; мъдростта съвсем не изключва разногласието, което, обаче, се решава по пътя на обсъждането, в което най-голяма сила имат мъдрите съображения; такова обсъждане, обаче, е невъзможно когато от обществото са изгонени сговорчивостта и съгласието и в него господствува враждата и съпътствуващото я насилие; в общество, в което липсва съгласието, липсва и правото. Така, според очертаната от идеалите на аристократическата идеология картина, основните опори на републиката (като “нормален държавен живот”) са “мъдростта на управляващите”, “съгласието на гражданите” и “правото”; когато, обаче, хармонията бъде нарушена, тогава се издигат гласове или за демокрация, или за еднолична власт, като и едните и другите се опират върху силата, оръжието и армията.

Квинт Ений, разбира се, е преди всичко художник, а не политически мислител, и поради това задачата, която си е бил поставил в “Анали”-те не е надхвърляла стремежа да бъде дадено епическо художествено изображение на славните дни на предците, като по този начин да бъде осъществено нравствено и патриотично въздействие върху съвременната му римска младеж; и тъй като традиционно подобаващата за епоса тематика е военната, в произведението си той е дал преди всичко описания на военни подвизи и военна доблест. Заедно с това, обаче, той съвсем не се е задоволявал само с изобразяване на деянията на великите римляни, а е прибягвал и до ясни афористически характеристики, в които се е стараел да представи ако не всички, то поне главните или основните качества, представляващи неотнемаеми черти или свойства на идеалния римски гражданин.

Тъй като, както вече бе отбелязано, от “Анали”-те до нас са достигнали немного фрагменти, на Цицерон (“За старостта”, 4, 10; “За задълженията”, 1, 84; “Писмо до Атик”, ІІ, 19, 2) е заслугата днес да имаме представа за някои от основните елементи на доктриналното схващане на Квинт Ений в този аспект. Така, от текстовете, които Цицерон е привел като цитати, взети от Квинт Ений е видно, че той е противопоставял rumores (“общественото мнение”, “гласа на народа”, “шумното одобрение или неодобрение”) и gloria (“слава”, “честолюбие”).

Общественото одобрение, признанието на гражданите, е играло в републиканския Рим огромна роля, тъй като само то е могло да гарантира на политическия деец определено избиране и заемане на една или друга държавна длъжност; впрочем, и самото обозначаване на магистратурата чрез думата honores (“почит”, “уважение”, “слава”, “почетна длъжност”) несъмнено съдържа в себе си и представата за “признание от страна на народа”. В приведения от Цицерон цитат относно характеристиката на Квинт Фабий Максим Веррукос[13] е видно, че той е бил загрижен единствено за благото на държавата, и в името на тази загриженост не се е страхувал да се лиши от популярност и да предизвика недоволството на народа; т. е. той е предпочитал спасението на отечеството, без да се интересува от собствената си политическа кариера. Любопитно е, че Квинт Ений е избрал формулировка, при която е наблягал върху това, че Фабий “не е поставял интересите на народа по-високо от държавните интереси”, и не е предпочел формулировката, че пълководецът е “поставял благото на държавата по-високо от това на народа”.

При характеризирането на класическия представител на староримската добродетел - плебея Маний Курий Дентат - поетът е предпочел едностихното обобщение, съгласно което “нито със желязо са съумели да го победят, нито със злато”.

Третата характеристика се отнася за Секст Елий,[14] и също така е едностихно обобщителна, при което е посочено, че той е “надарен с изпъкващ остър ум”. Подчертавайки тази негова характеристика Цицерон (“За оратора”, І, 198) уточнява, че той е бил получил тази характеристика заради блестящото познаване на гражданското право (заради юридическите си познания). Тук, при даването на тази характеристика, Квинт Ений е изхождал от “същността си на просветител”, поставяща “знанието и ума” в редицата на висшите добродетели. В същото време, обаче, в духа на разработената и наложена от самия него идеология, потомците са съумели да “изтълкуват по съвсем друг начин” тази характеристика, и според мнението на Цицерон (“За държавата”, І, ХVІІІ, 30) Квинт Ений хвали Секст Елий не просто заради неговата образованост, а заради това, че тази образованост му е помагала да служи на републиката и на римския народ, защото неговите правни съвети са освобождавали хората от грижи и затруднения.

Четвъртата характеристика, съхранена също така от Цицерон (“Брут”, 58), е за Марк Корнелий Цетег, по отношение на когото поетът акцентира не върху вродената доблест, а върху “целевата установка”, върху изкуството и таланта, целенасочено усъвършенствувани от самия него. В цитирания от Цицерон фрагмент Квинт Ений набляга върху важната роля, която добрите оратори изпълняват в управляваната от мъдростта държава; показва, че изкусните оратори напълно заслужено се ползуват от славата и възхищението на своите съграждани; а така в крайна сметка той лансира тезата, че изкусното държавно управление е достойна за подвизи и слава територия, и то съвсем не по-малко, отколкото военните подвизи. Така, в общия контекст на останалите примери този текст е изключително знаменателен с това, че чрез него за първи път е издигната тезата, че държавническата мъдрост има не по-малко значение, отколкото традиционната военна доблест.

Освен така посочените характеристики на военните и политическите дейци, Квинт Ений е създал и обобщения и доста преувеличен образ на Ромул, встъпващ като образ на идеалния римлянин, а по-късната трактовката на този образ при Цицерон (“За държавата”, ІІ, 4-5, 10-17) разкрива, че той не се различава съществено от образа на Ений.

---

[1] Публий Корнелий Сципион Старши, известен още и като Африкански (235-183 г. пр. Хр.) е виден военачалник и държавен деец. По време на Втората Пуническа война се проявил като талантлив военачалник, а като главнокомандуващ римските войски през 202 г. пр. Хр. нанесъл поражение на картагенския военачалник Ханибал. Впоследствие бил обвинен в злоупотреба с държавни пари и бил осъден на изгнание, като починал далеч от родината си, където на надгробния му камък били издълбани думите: “Неблагодарна Родино, ти не ще имаш моите кости”.

[2] Публий Корнелий Сципион Назика Серапион (???-132 г. пр. Хр.) през 138 г. е консул, а през 133 г. пр. Хр. бил ръководител на сенаторите, които убили Тиберий Гракх.

[3] Като претор през 193-191 г. пр. Хр. Квинт Фулвий Нобилиор участвувал във войната в Испания, а като консул през 189 г. пр. Хр. удържал победа над Етолийския съюз. По време на Етолийската война той бил придружаван от Квинт Ений, който го прославил в “Амбракия”.

[4] От общо около 30-хилядите стихове до наши дни са дошли само 600.

[5] Vahlen, Ennianae poesis reliquiae, Leipzig, 1903.

[6] The Annals of Quintus Ennius, Edit. by M.-E. Stewart, Cambridge, 1925.

[7] Muller, L., Quintus Ennius, eine Einleitung in das Studium der romischen Poesie, 1884; Модестов, В. И., Лекции по истории римской литературы, СПбг., 1887; Cordier, A., Les debuts de l’hexametre latin: Ennius, Paris, 1947.

[8] Leo, F., Geschichte der romischen Litteratur, Berlin, 1913, T. 1.

[9] Cousin, J., Etudes sur la poesie latine: Nature et mission du poete, Paris, 1945, p. 9-18.

[10] Rostagni, A., Storia della letteratura latina, Torino, 1949, p. 191-193.

[11] Bignone, E., Storia della letteratura latina, Firenze, 1945, p. 305-308.

[12] Първоначалното значение на думата “квирити” (quirites) е неясно, но още античната традиция е извличала значението на думата от сабинския топоним Квирин (Квиринал), обозначаващ един от седемте хълма на Рим, населяван от племето сабини, което след продължителни борби било включено в римската община. В обществено-политическата и юридическата лексика думата е функционирала като обозначаваща “римските граждани”, т. е. пълноправното население на римската република, или по-точно - онова население, което е участвувало в народните събрания и е влизало в представата за събирателното название “римски народ” (populus romanus), или още по-точно - думата е обозначавала преди всичко гражданските лица, за разлика и в противоположност на военните лица.

[13] През 233 г. пр. Хр. е консул, а през 217 г. пр. Хр. – диктатор. По време на войната с каратагенския пълководец Ханибал е прилагал стратегията на т. нар. “сдържаща (удържаща) война”, заради която е бил наречен Кунктатор (лат. Cunctator – “който бави нещата”, “Мудният”, “Бавният”), а Квинт Ений го нарича “Единственият мъж, който е възстановил държавата благодарение на своята мудност”.

[14] Един от представителите на видния плебейски род на Елиите, славещи се като едни от най-големите юристи на своето време. През 198 г. пр. Хр. е цензор, през 196 г. пр. Хр. е консул, а през 194 г. пр. Хр. е издал т. нар. Ius Aelianum.

[Публикувано като §6 на стр.44-52 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].

1 ЛИБИЙЧЕ = 200 БЪЛГАРЧЕТА

Относно:

виновността или невиновността на осъдените в Либия

български медицински лица

и тяхното диспропорционално третиране

в сравнение с другите българи, имащи същия или аналогичен статус

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слуги на българския мафиотски режим,

Ако не всичките вие, то поне държавно-властническите слуги от българския филиал на руската Червена мафия много добре знаят, че аз, Янко Янков, съм направил редица научни, документални и медийни публикации, посветени на темата за българския медикаментозен тероризъм, и че един от главните казуси, който съм разгледал в този аспект, е този за българските медици в Либия.

Все пак, в частност, специално обръщам вашето внимание върху обстоятелството, че тази тема е обект на разглеждане както в отпечатаните през 2004-2006 г. три издания на книгата ми „Българският тероризъм”, така и в издадената през 2007 г. изключително обемиста и в голям формат енциклопедична книга „Кутията на Пандора. Една калейдоскопична визия върху тероризма”. Специално обръщам вашето внимание и върху обстоятелството, че съм подготвил за печат още една книга, посветена на същата тема, заглавието на която е „Зеленото чудовище от Държавна сигурност: Фантом или реалност е българският медикаментозен тероризъм (Документалистика)”.

Разбира се, не намирам за нужно тук и сега да възпроизвеждам в подробности онова, което съм написал в посочените по-горе издания, но мога напълно уверено и компетентно да заявя, че гробното мълчание от страна на засегнатите личности и институции, с което се посреща всичко написано от мен в това направление, е резултат именно на обстоятелството, че фактите, с които боравя и на които се позовавам, са абсолютно неопровержими.

І.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слуги на българския мафиотски режим,

Преди всичко, за да не дам възможност настоящето ми писмо да бъде интерпретирано като обичаен елемент от специфичната за т. нар. “посткомунистическа България” политическа маскарадна игра на “управляващи” и “опозиция” или на “добри” и “лоши”, нека предварително и изрично заявя, че никога не съм се заблуждавал относно това, че:

1) както всички управляващи и опозиционни парламентарни партии, така и всички правителствени формирования от 1990 г. до днес са само модернизиран политически слугинаж на онзи престъпен елит, който съветските КГБ и КПСС бяха формирали като свой български филиал, известен като ДС и БКП, и който днес функционира като български филиал на руската Червена мафия;

2) към този престъпен слугинаж през всичките тези години са принадлежали и принадлежат не само служителите на сегашното Президентство, но и всички служители на предишните президентски екипи; не само сегашното Правителство, но и всички правителства преди него; и не само всички ръководни функционери в сегашния Парламент, но и тези в предишните парламенти;

3) и че като израз на особената многопосочна стратегия от страна на Висшето мафиотско менажерство е фактът, че през всичките тези години все пак отвреме-навреме е било допускано сред депутатите да има и поне няколко души т. нар. “автентични измамници”, които (или през цялото време, или поне в началото) въобще не разбират нито текста, нито контекста на сценария, в който са включени, и предназначението на които е да дават фалшива надежда на онези, които са ги избрали, както и да бъдат умело изтъкван пред света аргумент в подкрепа на демагогската теза за наличието на плурализъм, докато всъщност на този вид монизъм би завидел дори и самият Сталин.

ІІ.

Вие, Ваши Превъзходителства и ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слуги на българския мафиотски режим, би следвало много добре да знаете и разбирате, че стратегическата цел на настоящето мое писмо е много по-глобална, но че непосредствено конкретният повод, по който се обръщам към вас е свързан именно с въпроса за българските медици, които либийското правосъдие е определило като „доказано предумишлено виновни” за заразяването на либийски деца с болестта СПИН, и които официалната българска държавна власт определи като „доказано невинни”.

Във връзка с това, обаче, преди всичко трябва изрично и ясно да ви кажа, че най-малкото аз бих бил този, който би изразил каквото и да е доверие към т. нар. “социалистическо правосъдие”, към което несъмнено принадлежи и правосъдието на държавата, официално наричаща себе си “Социалистическа народна Либийска арабска джамахирия”. И че това е така, защото и самият аз благодарение именно на “социалистическото правосъдие” престоях в българския затвор шест години, през две от които съм пребивавал в килия, не само имаща размерите на гроб, но и без прозорци, поради което през тези две години почти не съм виждал дневна светлина.

И освен това, трябва изрично и ясно да ви кажа, че напълно закономерно после, след извършените през 1989-1990 г. съществени промени на декора на политическия театър аз бях официално признат за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства, при което напълно закономерно всички, които участвуваха в осъждането ми, бяха “справедливо наказани” с това, че станаха:

1) видни бизнесмени-капиталисти, демократични генерали, върховни съдии, конституционни съдии, заместник-министър председател (вицепремиер), министри и заместник министри (включително и на вътрешните работи и на правосъдието), Главен прокурор, видни функционери на Парламента (включително и Председател), видни дипломати;

2) видни съдии в международните съдилища в Стразбург и в Хага;

3) и дори единствените “демократични партньори” на Запада.

ІІІ.

Обръщам се към вас, за да ви кажа, че като професионален юрист категорично не мога да приема официално демонстрираната българска държавна позиция по т. нар. “либийски правен казус”, тъй като абсолютно всички елементи на тази позиция са пълно копие именно на мракобесническата социалистическа правосъдна рефлексия, главната стратегия на която винаги се е свеждала до това брутално и безочливо да бъдат манипулирани фактите и по този начин или да бъде оправдан виновният, или да бъде осъден невинният.

Освен това, обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви кажа, че тъй като официалната българска държавна позиция е, че българските медици са невинни, както контролираната от Червената мафия българска държава, така и контролираните от същата мафия български медии правят абсолютно всичко, за да изопачат всеки жест на западните политически и държавнически дейци.

Става дума за това, че като правило всички изказвания на западните политически и държавнически дейци, които по законите на благоразумието са насочени най-вече срещу принципно нехуманната за западноевропейското правно мислене същност на смъртната присъда, грубо и тенденциозно са подложени на т. нар. “подмяна на тезиса” и са представени като изказвания в полза на тезата за юридическата невинност на осъдените. И тъй като съм абсолютно категоричен, че това е нещо, което Вие несъмнено отдавна сте констатирали, ползувам случая, за да изразя удивлението си от факта, че никога не сте протестирали.

ІV.

Обръщам се към всичките вас, Западни Превъзходителства и Източни Червени мафиоти, за да ви кажа, че като юрист категорично не съм приел и отказвам да приема на доверие тезата на “социалистическото либийско правосъдие”, че осъдените български медици са “доказано виновни”; но в същото време и категорично отказвам да приема на доверие и твърденията на престъпната българска държавна власт, че те са “доказано невинни”.

Дори нещо повече – професионалната ми квалификация и многогодишният ми непосредствено практически опит в политиката и правото ми дават категоричното основание да направя недвусмисленият извод, че от психологическа и логическа гледна точка поведението на официалната българска държавна власт е поведение на престъпник, опитващ се да скрие от обществеността и от правосъдието престъпленията си.

Във връзка с това искам да привлека вашето внимание върху редица факти и обстоятелства.

1) Като депутат във Великото Народно събрание през 1990 и 1991 г. аз използувах политически еуфоричната ситуация, за да упражня силен натиск върху тогавашния Прокурор на Въоръжените сили генерал Лилко Йоцов, и така получих достъп до едно изключително обемисто строго секретно прокурорско дело, от което беше недвусмислено видно, че в началото на 80-те години на ХХ век по искане на КГБ и по подобие на “челния съветски опит” в България са били създадени три лаборатории, известни като № 11, № 12 и “Биоелектроника”, които в оперативно отношение са се намирали на най-строго подчинение на генерал Иван Горинов (ръководител на т.нар. група за изпълнение на специални поръчки), а в научно-медицинско отношение – на инж. д-р Стефан Найденов и д-р Хари Жабилов, и към оперативно-експерименталната мрежа на които са били включени абсолютно всички болнични заведения в страната.

Тези три лаборатории са били част както от вътрешно-съветската, така и от международната оперативно-експериментална мрежа на КГБ, и са имали предназначението с цената на всички възможни невинни човешки жертви да участвуват в и да спечелят “съревнованието” със “загниващата капиталистическа медицина”, при което да демонстрират “несъмнените възможности на социалистическия медицински гений” и първи да изнамерят лекарства против рак и СПИН. За даването на т. нар. “политически чадър” и за непосредственото създаване и организиране на тези три лаборатории е било взето специално решение на Политбюро на ЦК на БКП, а в Държавна сигурност е бил изготвен специален оперативен план, непосредствен изпълнител на който е било т. нар. Управление за безопасност и охрана (УБО), но в който план по различен начин са били включени като изпълнители и всичките други управления на Държавна сигурност.

За първи път за тези лаборатории и свързаните с тях престъпни експерименти съм писал още на 12 август 1991 г. в статия, озаглавена “Зеленото чудовище от УБО”, публикувана в брой 3 на издавания от мен в-к “Либерален конгрес”. Впоследствие във връзка с това съм писал не само статии, но и редица официални изложения до българската прокуратура и до други държавни институции, при което не само абсолютно никога не съм получил какъвто и да е отговор, но и абсолютно никога не съм срещнал какъвто и да е опит за опровержение. Освен това, всеки мой опит да получа официален достъп за запознаване с напълно конкретно посочените от мен документални масиви, свързани с тези престъпления, е бил посрещан от абсолютно категоричния отказ за даване на такъв достъп - който факт, сам по себе си, е напълно достатъчно красноречив.

Изрично и ясно подчертавам, че според документацията, намираща се във въпросното строго секретно прокурорско дело, посочените лаборатории са се занимавали не само и не просто със специфично научните (макар и престъпни) търсения и експериментирания, подчинени на иначе формално хуманната идея за изнамирането на лекарства за посочените болести, а всъщност водещото направление в тяхната дейност е било подчинено преди всичко на идеята да бъдат изнамерени фармакологично-медицински субстанции и оперативно-практически механизми за терористично (елиминационно и наказателно-репресивно) посегателство върху политически и оперативно неудобни личности. Или казано много по-ясно: формално хуманната дейност на тези лаборатории е служела преди всичко като прикритие на същинската дейност, а именно – изнамирането на фармакологично-медицинско оръжие за военна и терористична употреба.

В посоченото строго секретно прокурорско дело съм намерил установени от прокуратурата доказателства, че специални обекти на елиминационно посегателство чрез някои от изнамерените субстанции са били Петър Дончев - прокурор от Главна прокуратура, Любомир Цанков и Иван Благоев - прокурори от Софийската градска прокуратура, конкретно-професионалната функция на които е била да отговарят за затворите и в частност да присъствуват на изпълнението на смъртните присъди, при което именно те са били лицата, които са давали разрешение да бъдат незаконно извършвани върху затворници както чисто медицински експерименти, така и експериментално-медикаментозни екзекуции. При това, посочените прокурори са били “заслужили честта” да бъдат такива обекти съвсем не заради някакво тяхно конкретно виновно поведение, а единствено поради “превантивни съображения” - за да им бъдат предварително “затворени устата”, ако случайно по-късно решат да разкажат онова, което знаят.

2) Особено важно внимание заслужават и фактите, които през 1992-1996 г. бяха получили многократно публично информационно интерпретиране и според които специални обекти на секретно медикаментозно посегателство са били действуващите по време на службата си Бриго Аспарухов - генерал от българския и съветския шпионаж и Директор на българската разузнавателна служба, както и Валентин Стоянов - говорител на тогавашния български президент Желю Желев. За съществуването на такова посегателство в медиите бе съобщавано не само от самите две засегнати лица (които по онова време бяха едни от най-висшите служители в държавната йерархия), но и най-отговорно бе признато от Софийския градски прокурор Нестор Несторов, който в интервю от 05 октомври 1995 г. официално заяви, че е образувал прокурорско разследване срещу неизвестен извършител. Впоследствие, разбира се, извършителят остана неизвестен единствено на обществеността, а пострадалите тихомълком се разбраха (постигнаха споразумение) с него, и така всичко мистериозно замлъкна. Към същата група принадлежат и фактите, изнесени през 1991 г. пред германското издание “Дер Шпигел” (както и в българската преса през април 1992 г.) от Александър Александров - полковник от разузнаването с 30-годишен стаж като шпионин в Аржентина.

3) Ако не сте преднамерени симпатизанти на комунистическите и мафиотските престъпници, бихте могли да приемете и това, че “поне известно внимание” биха заслужавали и фактите, описани в многобройните жалби до прокуратурата от политическите затворници Илия Минев, Георги Константинов, Стефан Вълков, Васил Узунов, Васил Златарев, и от мен (Янко Янков), на които факти и личности досега никой никога не е обърнал дори минимално внимание.

4) Към посочената група факти принадлежат и тези, които се отнасят за извършваните под ръководството на проф. д-р Атанас Шишков през пролетта на 2000 г. противозаконни клинични изпитания на нови лекарствени средства, при които като “опитни зайчета” са били използувани живеещи в сиропиталища малолетни и непълнолетни деца без никаква родителска защита. Със задачата да изпълни мисията, която му е била възложена от Червената мафия още преди да постъпи на високата си държавна длъжност, с разследването на този случай се бе заел самият заместник-главен прокурор Христо Манчев - и така днес всичко свързано със случая е покрито с прокурорския гриф “Строго секретно!”.

Към тази група принадлежат и фактите, отнасящи се за медицинските експерименти, извършвани от 1998 до 2001 г. в болницата в гр. Бургас, експериментите (пак с деца!) през 2004-2005 г. на пловдивски зъболекари, и редица други.

V.

Обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви помоля или да мотивирате представителите на българската държава (към които официално и многократно съм се обръщал със съответните искания) да ми предоставят за запознаване документално-информационните масиви относно “доказаната невинност” на осъдените в Либия български медицински лица, или самите вие да ми дадете копия от тях.

Освен това, обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви кажа:

1) че според моите анализи по своите държавно-стратегически и пропагандни измерения казусът с осъдените в Либия български медици е аналогичен и съизмерим единствено на случаите с убийството в Лондон на писателя Георги Марков и на българската следа в покушението в Рим срещу папа Йоан-Павел Втори;

2) че според моите анализи след политическите „промени” от 1989 г. до днес броят на пребиваващите в различни страни в света българи, които са били арестувани и подложени на съдебни процеси, както и които са били предумишлено или инцидентно убити, случайно пострадали и попаднали в състояние на необходимост от правна защита, е около 500-700 души, но за тях както българската, така и световната общественост не знае нищо, тъй като защитата им или въобще не е била осъществена, или е била осъществена само формално; и че повече от очевидна и на пръв поглед странна е диспропорционалността на третирането както от българските власти, така и от политиците и властите на вашите държави на българските медици в Либия - от една страна, и на всичките останали българи - от друга страна;

Обръщам се към Вас, Ваши Превъзходителства, за да Ви попитам: след като Вие, вашите политици и държавници така енергично и пристрастно демонстрирате своя ангажимент към официалната теза на българското правителство, дали по този начин всъщност не изпълнявате някакъв тайно поет от вашите правителства ангажимент към КГБ и нейната днешна посткомунистическа трансформация - Червената мафия?

Питам Ви това, тъй като:

а) въпросните действували в България лаборатории са били част от международната оперативно-експериментална мрежа на КГБ;

б) решението за тяхното създаване и функциониране е било взето от тогавашното най-висше българско комунистическо политическо и държавно ниво;

в) поне на пръв поглед би следвало да изглежда странен фактът, че същото това решение днес се изпълнява и защитава изключително пристрастно и от сегашното най-висше българско политическо и държавно йерархично ниво;

г) още по-странно би следвало да изглежда това, че със защитата на същото това решение и произлезлите от неговото изпълнение престъпни последици са се заели и лицата от най-висшето йерархично ниво на сегашните европейски държави;

д) в духа на същото ментално направление би следвало да бъде прецизно обмислено и анализирано предположението, че на същото ниво е било взето и евентуалното решение за извършването на такава експериментална дейност и в Либия;

е) при това специално внимание заслужават фактите, свързани с ангажимента на генерала от КГБ и шеф на руското разузнаване, както и Министър на външните работи и Министър-Председател Евгени Примаков, благодарение на когото либийският лидер Моамар Кадафи и неговото правосъдие бяха шантажирани и мотивирани да се откажат от първоначалното обвинение;

ж) и накрая заслужава внимание и отнасящият се към т. нар. “камуфлажна гарнитура” факт, че традиционно раболепното и агентурно преданото на комунистическите тайните служби и на тяхното сегашно мафиотско трансформиране българско академично общество възнагради Евгени Примаков, като го удостои с почетното звание “Доктор хонорис кауза на Софийския университет” уж заради някаква си книга, а всъщност заради заслугите му на политически шантажьор.

VІ.

Обръщам се към Вас, за да ви кажа, че поне в моите очи има изключително важно значение фактът, че само четири месеци, след като в българското посолство в Триполи е бил получен първият сигнал за арестуването на 23-те български медицински лица, в Министерството на външните работи на България е бил утвърден специален План за защита на интересите на задържаните, била е създадена специална Междуведомствена работна група на експертно равнище, и почти веднага след това за Триполи е заминал новоназначеният български посланик, който още при връчването на акредитивните си писма изрично е предявил искания, чрез които недвусмислено е дал да се разбере, че неговата акредитация е ad hoc, т. е. специално във връзка с обезпечаването на защитата на арестуваните български медици. И че оттогава до днес българското Правителство не е дало никакъв отговор на въпросите: “Колко и кои са досегашните случаи, при които българското правителство е отнемало досегашна и е извършвало нова димпоматическа акредитация поради необходимостта от защита на арестувани някъде по света българи?”; и „Дали този факт не е недвусмислено доказателство, че дейността на арестуваните е била по някакъв начин свързана с някаква тайна дейност на правителството (и на неговите господари от Червената мафия)?”.

VІІ.

Обръщам се към вас: първо, за да ви припомня, че през февруари 2000 г. всички български медии излязоха с тезата, че “Либийската бесилка е обединила българската нация”, че “няма човек в България, който да не съчувства дълбоко на обвинените в СПИН-аферата медици”, и че “за първи път през последните десет години политиците забравиха междупартийните си разпри и обединиха силите си в търсенето на рационални дипломатически решения за спасяването на шестимата българи”; второ, че най-странното при това събитие бе фактът, че както по времето на класическия комунизъм, така и сега, никой от политиците, държавниците и журналистите, не зададе въпроса: “А ако наистина са виновни за заразяването със СПИН на 393 деца?”; а всички категорично заявиха пред света, че нашите граждани са невинни; при това всички бяха направили тези си изявления преди и без въобще да се запознаят с обвинителния акт и с материалите от следствието; и трето, никой никога не зададе въпроса: “Ами ако 393 български деца бяха заразени със СПИН и в това бяха заподозрени либийски медици, нямаше ли и ние да искаме най-тежките наказания за тях?”.

VІІІ.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху пределно очевидното и красноречиво обстоятелство, че след арестуването на българите в Либия както всички български политици от всички партии, така и всички медии в продължение на много години неизменно се стараеха да показват или дори да демонстрират, че всички световни политици и общественици са категорично убедени в невинността на българите и правят всичко, което е по силите им, за да въздействуват върху либийските власт и правосъдие. Тази позиция, разбира се, е не само естествен рефлекс от пропагандния арсенал на класическото социалистическо време, но разкрива и нещо твърде съществено – че всичките тези ненормално много на брой и изключително различни по своите официални програми български партии, политици и общественици така, както и по времето на класическия източен социализъм, имат един и същ господар, който им пише театралните сценарии както за демонстрация на ежби и противоречия, така и за изяви на единомислие и единство.

Изключително съществени в случая са и още две обстоятелства: че българската държава никога не представи пред българската общественост мотивите на нито една от присъдите и решенията, произнесени в различните инстанции на либийския съд; и освен това никога не позволи на никого да акцентира върху представляващия специален интерес факт, че докато през последните две десетилетия българското правосъдие твърдо приема, че паричният възмездителен еквивалент на един човешки живот е максимум 5000 (пет хиляди) долари, то според либийското правосъдие този еквивалент е минимум 1000000 (един милион) долари.

Държа специално да обърна вашето внимание върху фарса с издигането на българските медици за кандидати за европейски депутати. Ако не беше водевилна, би могло да се каже, че по замисъл тази идея е благородна. Работата, обаче, е в това, че предварително бе много добре известно, че дори и да се стигне до тяхно избиране, България ще се легитимира пред ЕС и пред света като напълно оперетна демокрация поради две основни съображения: преди всичко, защото главният или дори единственият официален аргумент на Либия гласи, че „независимият от властта съд ги е признал за виновни”, и този аргумент въобще не може да бъде преодолян чрез никакъв депутатски имунитет, тъй като включително и един последващ осъждането евродепутатски имунитет въобще не обвързва Либия, а пред света подобна хипотеза на опити за заобикаляне на независимостта на съда ще изглежда като абсолютно перверзна ориенталска хитрост; и на второ место, защото издигането и избирането на медицинските сестри за евродепутати носи в себе си няколко изключително ясни демаскиращи послания относно характера на българския политически живот, най-съществените от които са: ►че е все едно кой ще бъде избран, тъй като и без това досега е показано, че политическото представителство, квалификацията на кандидатите и бъдещата им работа нямат никакво значение; ►че демокрацията, политиката и общественият живот са пълни абстракции, а правилата и редът са абсолютна бутафория.

Пак по същото време цялата обществена и държавна машина започна да демонстрира едно изключително единодушие по либийския казус, като предприе акция на тотална пропагандна демонстрация на безрезервна съпричастност с осъдените, и абсолютно немотивирано непризнаване на решението на либийския съд, като всичкото това бе включено под мотото „Не сте сами!”, и всеки, който се опитва да се измъкне от директно и нагло отправеното към него искане за демонстративно участие в тази акция, бива подложен на остракиращ психически натиск.

В крайна сметка, обаче, тази кампания:

Първо, разкри, че въобще не се интересува от силата на правото, а се стреми да наложи правото на силата, като се изтъкваше не аргументът, че медицинските сестри са невинни, а аргументът, че са наши, български граждани; и така, под демонстративната националистическа обвивка на аргументацията тя се саморазкри като имплицитно нетолерантна и расистка; защото всеки разумен обикновен човек би следвало да се опита да се самопостави на мястото и на другата страна, колкото и тя да му е чужда и далечна;

Второ, разкри специфично комунистическия напълно недостоен чисто битов морал и подход към всичко, включително и към този съдебен процес; съгласно който морал всичко може и трябва да бъде решавано с политическо решение отгоре, а не като логичен завършек на независим съдебен процес, в основата на който стои въпросът за вината и невинността;

Трето, разкри, че самият този подход на превръщане на правото в заложник на политиката всъщност демонстрира, че България прави точно същото, в което обвинява либийската страна; защото българската проблема в Либия, разбира се, съвсем не е двустранна, и поради това следва да се разглежда в глобален контекст, при който да се има предвид, че ако Либия действително е била жертва на скалъпен европейски процес срещу неин гражданин в процеса „Локърби”, то напълно логично е сега тя да се старае да използува шанса да действува така, както Западът е действувал срещу нея;

Четвърто, че каузата за освобождаване на българските медици би имала някаква обществена тежест, само ако в България преди това или поне успоредно с това се е било оформило гражданско обществено мнение с достатъчна тежест, което да е годно ефективно да се противопоставя както на тотално обслужващата Червената мафия българска съдебна система, така и на издевателствата и несправедливостите, протичащи както в целия, така и в ислямския, свят;

Пето, че в България тотално подчинените на Мафията официална държавна власт и медии категорично не позволяват на никого да поставя въпроса: „Вярваме ли в невинността на медиците и необходимо ли ни е да вярваме?”, а безапелационно издигат тезата, че заразата има естествен произход и е вътрешноболнична инфекция, при което нагло се лъже, че тази теза уж е била поддържана от всички европейски и американски здравни и медицински инстанци; и защото начинът, по който у нас се коментира съдебният процес разкрива, че почти 95% от от българите всъщност не се нуждаят от вяра в невинността на сестрите, че в медиите принципно не се представя и не се обсъжда обвинението с неговите улики и аргументи, а се обсъжда само политическата изгода от освобождаването или съответно осъждането на медиците; защото е очевидно, че всичките действия на българската страна всъщност целят да осуетят присъдата, а не да аргументират невинност, и на практика налагат расистката представа, че животът на нашите струва повече от живота на онези, които според обвинението са техни жервти;

Шесто, че досегашният многогодишен озадачаващ оптимизъм на българските институции относно изхода от съдебния процес се е градил единствено въэрху основата на презумпцията, че той е безвъпросно политически процес в държава с авторитарен режим, и че поради това съдбата на българските медици е в ръцете на полковник Кадафи, а не на съда; и че всъщност българският протестен аргумент, съгласно който либийският съд не е независим, е лицемерен, тъй като от поведението на българскката страна е видно, че тя винаги е разчитала точно на това; и така дълбоката вяра, че както в България, така и в Либия всичко се решава на политическо ниво и по целесъобразност, а не според закона, още в самото начало пренесе спора извън съдебната зала;

Седмо, че българската страна си служи с крайно недопустими методи и средства, и напр. на 8 януари 2007 г. във в-к „Стандарт” бе публикувано интервю на журналиста Георги Готев с международния наблюдател на шотландския съд в Холандия по делото „Локърби” Ханс Кьохлер, при което още в заглавието бе заявено, че интервюираният е бил казал „Сестрите станаха жертва на "Локърби”, и че „Брюксел е гузен и не смее да сключи сделка с Кадафи”; докато веднага след това от медиите стана ясно, че истината е съвсем друга - че такова нещо въобще не е било изричано, а е било казано: „Ако ЕС е готов да каже, че либийският процес е политически, той следва да промени подхода си и към делото „Локърби””. И още нещо: според вестника началните думи на проф. Ханс Кьохлер са: „Като наблюдател на делото „Локърби” твърдя, че то може да бъде наречено съдебно недоносче”, докато истината е, че той е бил използувал израза miscarriage of justice, който буквално означава „съдебна грешка”, а като идиом - по-скоро „аборт, помятане”; също така, когато Г. Готев заявява: „Да, има Върховен съд. Но ние в България загубихме доверие в либийското правосъдие”, г-н Х. Кьохлер отговаря: „А моето разбиране е, че в Либия са загубили доверие в шотландското правосъдие по същия начин. Вижте каква ирония. Имаше толкова много възмутителни нередности и криене на доказателства в шотландското дело”.

ІХ.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху един изключително показателен факт. Тъй като през януари 2007 г. в България бе в ход процесът на търсене на политическата изкупителна жертва по повод процеса в Либия, след като шефът на Националната разузнавателна служба генерал Кирчо Киров лаконично заяви в медиите, че се изготвя доклад, анализиращ работата на българското разузнаване по либийското дело, вече бившият шеф на Националната разузнавателна служба генерал Димо Гяуров заподозря в тези думи заплаха за себе си и веднага се появи в няколко медии, за да се опита да оневини дейността на ръководеното по онова време от него шпионско ведомство. Във връзка с този именно негов опит „да бяга преди вятъра” (както журналисти определиха неговата разговорливост по случая) той направи обществено достояние няколко изключително важни и значими (поне според мен) факти и обстоятелства.

Преди всичко изведнъж в редакциите на няколко телевизии, радиостанции и вестници се оказаха на разположение копия от множество строго секретни документи, разпространението на които съгласно закона би следвало да бъде преследвано от прокуратурата, която, обаче, бидейки съставена изключително от агенти на тайните служби и на Мафията, чинопоклонно не направи абсолютно нищо.

На второ место стана ясно, че в продължение на 24 дни веднага след арестуването на българските медицински лица резидентът на българското разузнаване в Либия е бил изпратил на своя шеф генерал Димо Гяуров точно 13 (тринадесет) информации, придружени с искания да получи точни указания (инструкции) как той и неговите агенти да продължат да действуват, за да променят ситуацията. Кои и какви са били агентите на този резидент, разбира се, въобще не се споменава, но поне за мен остава като абсолютно несъмнено подозрението, че именно арестуваните са били част от неговия агентурен апарат. Защото, струва ми се, че ако те не са били негови агенти (и не ги е познавал лично!), той въобще не е щял да има мотиви и интерес нито да действува, нито да информира шефа си и да иска от него инструкции относно спасяването на арестуваните; още повече, че точно по същото време в различни точки на света е имало арестувани най-малко 300 (триста) души българи, но не е известно резидентите на българския шпионаж в тези страни да са били ангажирани по същия начин.

На трето место вече е напълно потвърдена отдавна известната информация, че по онова време в Либия са били работели около пет-шест хиляди български граждани, почти всички от които въобще не са били заподозряли каквато и да е било опасност за себе си и не са изявили никакво намерение да прекратят работата си и да напуснат страната.

На четвърто место от думите на генерал Димо Гяуров става ясно, че все пак по онова време вече е било имало „много случаи на съдени от либийските власти българи”, но въобще не е обяснено защо във връзка с тяхното арестуване и съдене българската държавна власт не е била информирала българската общественост и не е била провеждала дори и някаква минимална защитна ангажираност, а точно за тези арестувани българи изведнъж е започнала провеждането на максимална такава.

На пето место във връзка с дейността на специалните служби по случая става ясно (вж. в-к „Политика”, 12-18 януари 2007 г., с. 5), че: а) постъпващата в българското шпионско ведомство подробна информация за развоя на събитията около българските медици започва да се събира в Междуведомствения съвет, ръководен от Министъра на правосъдието; и б) пълна информация по случая започва да получава и шефът на българското контраразузнаване (НСС) генерал Атанас Атанасов, и че „неговите хора започнали да проследяват каналите на резидентурата на Либия в България”, „от които била пласирана всевъзможна информация към медиите”.

Моето категорично мнение във връзка с казуса е, че т. нар. „Либийски случай” е бил станал изключително удобен повод за подлагане на строго секретни оперативни разработки на всички трезвомислещи български граждани и най-вече на всички професионално мислещи специалисти от сферата на съдебната медицина и правото, които са проявявали „свободолюбивия каприз” да отказват да мислят в съзвучие с официалната правителствена теза и пропаганда, но са имали гражданската съвет и смелост да откриват очевидните дефекти в позицията на българското правителство, в съответствие с което са заявявали, че „би могло да бъде възможно българските медици наистина да са невинни”, „но че официално застъпваната оневинителна теза на българското правителство е очевидно голословна и дразнещо неубедителна”.

Х.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху обстоятелството, че веднага след пристигането на българските медицински лица в България Премиерът Сергей Станишев пределно ясно заяви, че „една от реалните и възможни форми за приноса на страната към подпомагане на заразените със СПИН либийски деца” е „евентуалното опрощаване на либийския дълг към България”, който дълг в момента възлиза на около 54 милиони долари, при това, след като от общия дълг вече са били опростени 44 милионидолари.

Обръщам вашето внимание върху този факт, тъй като от него става пределно ясно, че воденото от свои тайни съображения мафиотско българско правителството предоставя сто милиони долари като „хуманитерен жест на загрижесност” за лечението на около четиристотин либийски деца, докато в същото време проявява изключителна свирепост, жестокост и кръвожадност най-малко към двеста хиляди български деца, поставени на ръба на унищожителните за тях мизерия и болести.

ХІ.

Обръщам се към вас, за да обърна вашето внимание върху обстоятелството, че в България в момента има все още живи около 50-60 (петдесет-шестесет) хиляди души българи, които са преминали през комунистическите концентрационни лагери и затвори, и които все още не са получили нито една стотинка обезщетение заради пребиваването им там на напълно невинно основание .

И че на фона на този факт третирането като герои на завърналите се в България затворници на социалистическия либийски режим е най-малкото кощунствено; още повече, че за тях не е съвсем ясно дали наистина са невинни.

30 юли 2007 г. Янко Н. Янков

(Писмото е адресирано до: Hans-Gert Poettering - Председател на Европарламента, Jose-Manuel Barroso - Председател на Еврокомисията, Franco Frattini - Зам.-председател и Комисар по правосъдие, свободи и сигурност, Olli Rehn - Комисар по разширяването, P. Nikiforos Diamandouros - Европейски омбудсман, Interpol General Secretariat, Георги Първанов - Президент, Сергей Станишев - Министър-председател, Борис Велчев - Главен прокурор; информационни копия са предоставени на всички посланици на държавите, акредитирани в България, както и на български и чуждестранни медии; има номерация LPC-Embassy-23/30.06.2007).