ЯНКО Н. ЯНКОВ-Вельовски [Биографични фрагменти]. XIV

Продължаваме публикуването на откъси от книгата на Николай Михайлов ЯНКО Н. ЯНКОВ-Вельовски  [Биографични фрагменти]. С., "Янус", 2012. 335 с.

ХIV.

            25.) Вече бе споменато, че в началото на Март 1984 г. домът на родителите на Янко Янков е бил посетен от политическия секретар на посолството на САЩ Джоузеф Кийл, като веднага след това с решение на Районния съд Янко Янков е бил принудително отведен с въоръжен конвой и въдворен (заточен) в полуохраняемия трудов концентрационен лагер в химическите заводи на град Девня, Варненски окръг.

            Официално и формално тази съдебна процедура е била документирана в папката на т. нар. АПДХ № 5 от 13.03.1984 г. по описа на Районния съд гр. Михайловград, днес град Монтана.

            От материалите по делото разбираме, че неговото осъждане по посоченото дело е било осъществено при изключително брутални нарушения на всички правни принципи и конкретни законови норми, и че самото осъждане е било абсолютно противоправно и по същество е имало характера на драстично престъпление.

            След като през 1998 г. влезе в сила Законът за достъп до архивите на Държавна сигурност, Янко Янков поискал информационен достъп и до същото дело, но службите не му отговорили нищо и се опитали да премълчат за съществуването му.

            На 27 Юли 1998 г. Янко Янков протестирал пред Главния прокурор, Президента и Министъра на вътрешните работи и изрично поискал не само да получи достъп до документацията, но и да бъде извършено прокурорско и съдебно наказателно разследване, като посочил, че става въпрос за престъпление, извършено по нареждане на най-високопоставени офицери от системата на Държавна сигурност и осъществено от съдиите Петър Каменов и Атанас Атанасов (и двамата, впрочем, бивши студенти на Янков), които са действували като агенти на ДС. Отговор не получил.

            На 19 Септември 1998 г. отново протестирал пред същите институционални лица и поискал както достъп до документацията, така и извършване на съдебно разследване, но отново не получил никакъв отговор.

            На 11 Декември 1998 г. Янко Янков пак поискал информационен достъп до документацията и наказателна отговорност за участвувалите по това съдебно дело офицери и агенти на ДС; отговор не получил.

            На 25 Декември 1998 г. отново предявил визираните си искания, но отново не получил никакъв отговор.

            След три години, на 25 Декември 2001 г. заявил същите искания;

            На 10 Януари 2002 г. Янко Янков получил писмо, подписано от Инспектора при Министерството на правосъдието Георги Кръстев, съгласно текста на което въпросното съдебно дело е било „унищожено по надлежния ред“; към писмото били приложени и официално заверени копия от документацията на Комисията, взела решение за унищожаването на делото и извършила самото унищожаване.

            На 19 Февруари 2002 г. Янко Янков протестирал пред Министъра на правосъдието и на 21 Март 2002 г. пак предявил пред Главния прокурор исканията си за извършване на прокурорско разследване и търсене на наказателна отговорност от офицерите и агентиге на Държавна сигурност, които са били ангажирани с визираното престъпно съдебно осъждане и с унищожаването на това дело.

            Впрочем, в тези две официални изложения Янко Янков изрично и ясно посочил, че:

            ***визираното съдебно дело въобще не е било унищожено, а в продължение на много години се е намирало в личната домашна охранителна каса, в която бившият шеф на Шести отдел на Шесто управление при ДС генерал Димитър Христов Иванов противозаконно съхранявал своята лична колекция от такива дела;

            ***междувременно бившият криминален затворник Иван Илиев Стоянов, по прякор „Кубето“, който в продължение на няколко десетилетия е имал авторитета на най-висококвалифицирания и най-високоавторитетния български касоразбивач[1], „прелъстил“ охранителната каса на генерала от ДС и наред с другите неща взел от там и мистериозно „несъществуващата“ оригинална папка на визираното „официално и надлежно унищожено“ съдебно дело, след което веднага го предоставил на Янко Янков, с когото се познавали от времето на съвместното им пребиваване в затвора;

            ***наскоро след това Иван Стоянов бил прострелян с пет куршума от автомат „Калашников“ и като по чудо останал жив; една година по-късно, на 10 Ноември 2001 г., той бил убит само с един куршум в главата; като, естествено, всички телевизии и печатни медии оповестили „сухия факт“ на екзекуцията, като, обаче, противно на всекидневната си практика, нито една от тези медии не направила какъвто и да е коментар;

            ***после Янко Янков, естествено, написал множество официални изложения, с които обвинил генерала от ДС както за всичко, свързано с визиранато дело, така и включително и за убийството на фамозния касоразбивач; текстовете на всичките тези обвинения са публикувани и в документалните книги на Янко Янков, но от нито една от държавните институции не е последвало нито едно действие, насочено към проверка и разследване на посочените факти и обстоятелства.

---

            [1] В единия от неговите многобройни обвинителни актове е било записано, че в името на авторитета си той никога не посягал на съдържанието на каса, която не е била заключена.

Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - трета част

Ж. На 18 януари 1990 г. Тодор Живков бе арестуван, и още на другия ден Главният прокурор Евтим Стоименов бе утвърдил т.нар. „План на разследването”, отпечатан в един (1) екземпляр и съгласуван с началника на Главно следствено управление при МВР генерал Леонид Кацамунски и началника на Националната служба за защита на Конституцията при МВР генерал Красимир Саманджиев, при което сценарият по разследването е бил разработен лично от бившия шеф на Шести отдел на Шесто управление при Държавна сигурност Димитър Иванов в качеството му на Председател на т.нар. Междуведомствен съвет по разследването и осъждането на лицата, принадлжащи към комунистическия елит. Като непосредствени ръководители на разследваното са били определени Зам.-главният прокурор Атанас Атанасов и Зам.-началникът на Главно следствено управление генерал Богдан Калчев. Събирането и обработването на доказателствата е било възложено на 18 (осемнадесет) следователи.

            Тодор Живков престоя в ареста на Главно следствено управление (намиращ се на ул. „Развигор” № 1) от 18 януари до август 1990 г., след което бе освободен и поставен под т. нар. „домашен арест” и настанен във вилата на осиновената му внучка Евгения, намираща се на ул.„Секвоя” в представителния и привилегирован софийски квартал Бояна.

            Изготвянето на обвинителния акт бе възложено на пет (5) прокурори, а именно: Петьо Платиканов, Георги Георгиев, Христо Христов, Еньо Бакалов и Иван Ралев. На 06 август 1990 г. прокурорът Г. Георгиев е изготвил т. нар. „Частично заключително постановление за прекратяване на следствието”, след което подаде оставка и напусна системата на Прокуратурата. Впрочем, по-късно се оказа, че същото становище поддържат и останалите трима прокурори, поради което т. нар. „Заключение за предаване на съд” бе подписано само от Петьо Платиканов.

            На 25 февруари 1991 г. Тодор Живков бе въведен в съдебната зала като подсъдим по обвинение, поддържано от прокурора Красимир Жеков. Обвинителният акт съдържа 74 страници, подредени в 7 раздели; като „свидетели на обвинението” официално са били вписани и призовани 248 души, а през следващите две години на разигравания театър като такива гастролират преди всичко хора на артистичния свят и на бившето Политбюро.

            Председател на съдебния състав бе Стефанка Стоянова, съдии Кръстьо Петров и Марин Чернев, съдебни заседатели Константин Константинов, Христо Павлов, Стефан Държански и Полина Иванова. Защитата бе поета от адвокатите Даниела Доковска и Рени Цанова, а по-късно се включи и Йордан Школагерски.

            Обвинението бе изчислило наличието на нанесени от Т. Живков щети в размер на 16 516 039 лв. по първите три раздели на обвинителния акт, 150 000 лв. по четвърти раздел, и 20 000 лв. по пети раздел; шести и седми раздел засягат Милко Балев и там става въпрос за 39 392 лева и 68 стотинки плюс 9 000 долари, купени с негови пари, но в нарушение на валутния закон (без да има право да ги купи).

            Още в самото начало на съдебното разглеждане на делото Тодор Живков заяви, че не е виновен за нищо, че не съществуват никакви доказателства срещу него, че обвинението е скалъпено от т. нар. „Комисия по деформациите”, начело на която стои Андрей Луканов, и че техната стратегия е първо да отправят обвинение, после в продължение на много години да търсят доказателства, след което да приключат делото.

            На 04 септември 1992 г., в навечерието на традиционно ежегодно чествувания негов рожден ден Тодор Живков получи „Дар от Темида” -  бе записан като първия български държавен глава, осъден за злоупотреби със служебното си положение. Присъдата от седем (7) години лишаване от свобода бе наложена за ощетяване на държавата с 21 010 380 лв., похарчени за раздаване на жилища на 72 души, за покупката на 67 автомобили за нуждите на Управлението за безопасност и охрана (УБО) при МВР, и за храни и представителни нужди на държавния апарат.

            Заедно с него бе осъден на две (2) години лишаване от свобода и Милко Балев, който в продължение на три десетилетия бе началник на кабинета на Тодор Живков и отговорен редактор на 38-те томове  „Съчинения” на Тодор Живков; който, впрочем, си бе спечилил  прозвището „Сивият Кардинал”. Той бе осъден заради двукратно нарушаване на Закона за валутните ценности, ощетило държавата с девет (9) хиляди долари.

            От седемчленния първоинстанционен съдебен състав присъдата е подписана с „особено мнение” от трима юристи – Кръстьо Петров (който почти веднага след това бе пенсиониран), Христо Павлов и Константин Константинов.

            Защитата му - адвокатката Рени Цанова, се оттегли от по-натътъшно участие в процеса, като заяви, че не желае да придава с участието си законосъобразност на такъв брутален процес, а адвокатката Даниела Доковска обжалва присъдата, като изтъкна аргумента, че държавният глава може да отговаря само за държавна измяна, но не и за други деяния, поради което присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, а и при множество съществени нарушения на процесуалния закон.

            На 28 октомври 1993 г. петчленен състав на Второинстанционния съд (с Председател Мелкон Мелконян и членове Румен Ненков, Савка Стоянова, Иван Недев и Веселин Ангелов разгледа делото, и на 18 януари 1994 г. обяви решението си, с което потвърди присъдата на Тодор Живков, намали я на 1 година и 6 месеци и превърна в условна присъдата на Милко Балев. Същият ден съдията-докладчик Румен Ненков бе заявил пред медиите, че е приложил закона и ще спи спокойно, а Тодор Живков вече може да разчита единствено на „президентска милост”. От своя страна Т. Живков заяви, че нито ще иска, нито ще приеме помилване, защото такова се дава само на извършилите престъпление, а той не е бил извършил такова.

            Второинстанционната присъда също така бе подписана с „особено мнение” – съдията Веселин Ангелов прие, че като държавен глава Тодор Живков не може да бъде съден за друго, освен за държавна измяна. Наскоро този съдия бе преместен от наказателното в гражданското отделение на Върховния съд.

            Макар че присъдата на Тодор Живков влезе в сила, той не бе отправен в затвора, тъй като на 2 февруари 1994 г. Главната прокуратура отложи изпълнението й „по здравословни причини”, а на 8 февруари 1994 г. Общото събрание на Върховния съд спря изпълнението до произнасянето на съда по т. нар. процедура за преглед по реда на надзора.

            На 15 септември 1995 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд разгледа делото, и пред 23-мата съдии Тодор Живков заяви, че застава пред българския съд за последен път, след което ще застане пред Международния съд в Стразбург, но все пак се надявал, че дотам няма да се стигне.

             На заседанието си 23-членният надзорен състав на Върховния съд бе взел решение да се произнесе в четиримесен срок.

            Междувременно вече бившият Главен прокурор Евтим Стоименов заяви в специално изявление по Българската телеграфна агенция (в-к „Дневен труд” от 15 януари 1996 г.), че съдебният процес срещу Тодор Живков е бил образуван като продукт на развихрилата се политическа еуфория след 10 ноември 1989 г.,  и упражнения  върху прокуратурата силен обществен натиск. Той припомни, че преди да образува делото той, без да бъде канен, бил отишъл на едно от заседанията на т. нар. Комисия по деформациите при Великото Народно събрание, и че там изрично бил заявил, че действуващият Наказателен закон е бил „малка къщичка, в която те се опитват да вкарат великан”; и че въпреки това, Комисията била изпратила в Главната прокуратура папка с материали, а той бил образувал делото, защото се бил опасявал, че ще предизвика подозрения в обществото за необективност и дори за заинтересованост. Той подчертал, че още на третия месец след образуването на делото бил открит документ от 1971 г., който напълно оневинявал Тодор Живков, но че той, като Главен прокурор, не се бил решил да прекрати делото и решил да остави въпроса да се решава публично в съда; а тъй като все пак разбирал, че не може да изпълнява тежките задачи, които общественият натиск поставял върху длъжността му, той подал оставка.

            На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд, председателствувано от генерал Николай Чирипов, оповести решение, с което Тодор Живков и Милко Балев бяха признати за невинни по всички обвинения.

            Всичките 23-ма съдии напълно единодушно били гласували за оправдателна присъда, като само съдийката Бойка Попова била възразила относно признаването на Тодор Живков на статус на „Държавен глава” за периода на 60-те години, когото той е бил Министър-Председател и Първи Секретар на ЦК на БКП, но тъй като този период вече бил покрит с давност, всичко приключило с единодушното решение на съдиите за невинност.

            Така, при наличието на една определена политическа ситуация два състави на Върховния съд бяха признали Тодор Живков за виновен; а после, след промяната на тази политическа ситуация, трети  го призна за невинен, при което в третия състав били участвували мнозина съдии, които са гласували предишните осъдителни  решения.

            Любопитно е, също така, че по времето на арестуването и осъждането на Тодор Живков както всички политически лидери и институционални фактори, така и медиите, шумно провъзгласяваха тезата, че с обвинението и осъждането по това дело след половинвековно безправие България най-после била тръгнала по пътя да става „правова държава”; и че после, след постановяването на оправдателната присъда, същите личности, лидери и институционални фактори вече изтъкваха аргумента, че с факта на оправдаването на Тодор Живков България най-после доказала, че наистина е станала „правова държава”.

            В специално интервю (в-к „Дневен труд”, 16 Февруари 1996 г.) Председателят на надзорната съдебна инстанция генерал Николай Чирипов обясни, че Тодор Живков е бил имал статуса на „Държавен глава”, а не на „материално-отчетно длъжностно лице”, както неправилно са били приели първата и втората съдебна инстанции. Той бе обяснил, също така, че в съответствие с посочения негов статус е било могло и е било напълно възможно Тодор Живков да бъде съден и осъден за „държавна измяна” по повод и във връзка с опита му да превърне България в една от републиките на Съветския съюз, но че такова обвинение Прокуратурата никога не му е била предявила.

            На 27 март 1996 г. Главният прокурор Иван Татарчев оповести в медиите, че след като прочете мотивите на съда, ще постави въпроса пред Конституционния съд, където ще аргументира гледището, че решението на надзорната инстанция на Върховния съд е противозаконно, защото при действието на Конституцията, по времето на която Т. Живков е бил управлявал България и е бил извършил въпросните престъпления, той не е бил „Държавен глава”, защото тогава България не е била имала „едноличен Държавен глава”, а е била имала „колективен Държавен глава”, и това е било Държавният  съвет, и че Председателят на Държавния съвет не е бил имал прерогативи на Държавен глава.

            На 29 март 1996 г. прокурорът-обвинител по делото Красимир Жеков оповести, че е подал оставка, аргументирайки се, че след 24-годишен стаж като прокурор бил получил „голям морален удар” и предпочитал да работи като адвокат. В началото на април оставката му бе приета от Висшия съдебен съвет, считано от 1 май 1996 г.

            Впрочем, с тази си позиция надзорната инстанция на Върховния съд предреши и още няколко висящи против Тодор Живков съдебни дела, образувани по аналогични обвинения.

            Така, по т. нар. „Дело №2 от 1992 г.”, известно още и като „Дело по „Фонд Москва””, Тодор Живков бе обвинен за присвояване на 11 620 000 щатски долари, предоставени за подпомагане на т. нар. „леви работнически организации”. Впрочем, освен вече посоченото „принципно становище”, по същото дело бе изтъкнато още и съображението, че според смисъла на Закона отговорност за „присвояване” се носи само ако е било облагодетелствувано физическо лице, но не и в случаите, при които е било облагодетелствуваво юридическо лице.

            По т.нар. „Дело № 3 от 1992 г.” Тодор Живков бе обвинен (в съучастие с още 22 души, впоследствие останали само 19 поради смъртта на трима от тях) за 244,000,000 (после намалени на 17,000,000) лв., присвоени и предоставени като „братски политически помощи” на страни от Третия свят.

            Във връзка с тези две дела впоследствие „Конституционният” „съд” бе приел, че присвояване е възможно само при наличието на „свой или чужд личен интерес”, „но не и при обществен интерес”.

            Чрез въпросното гледище на надзорния съд бе предрешено и делото по т. нар. „Възродителен процес”, по което се бе оказало, че българският Наказателен закон просто в буквалния смисъл бил преписал Съветския, където били преследвани само престъпленията срещу „раси и националности”, но не и срещу етнически групи, каквито, всъщност, има в България.