Стойностите на Психологията на правото
в комунистическа и посткомунистическа България
В България тази обща закономерност на безусловното поставяне на науката и практиката в пълна зависимост от политиката на комунистическата власт се е проявявала с пълна сила в продължение на половин век. В съответствие с тотално господствуващата комунистическа идеология, разглеждаща правото като един от най-важните инструменти за господство и управление, “слугуването на политиката” в сферата на правната наука, правната практика и свързаните с тях гранични научни и практически направления се е считало за напълно естествено и е било разглеждано като проявление на “най-пълната научна обективност” и на “най-висшата научна ценност”. Нещо повече - всеки отказ за такова слугуване и показване на независимо научно мнение е бил считан за недопустимо посегателство върху устоите на политическата власт, а по силата на наследената от Ленин логика на “политическия медикализъм” е бил считан освен това и за “опасно психическо заболяване на личността”, нуждаещо се от широк спектър “терапевтични процедури”[1].
В тези случаи пряко или косвено са се намесвали политическите тайни служби, които независимо от многообразието на използуваните методи са прилагали три основни стратегии: 1) “меко” пречупване на личната воля чрез методите на шантажа, на превръщането на отказа в “съгласие” и на превръщането на свободната личност в безволев инструмент в ръцете на тайните служби; 2) грубо отстраняване от научна работа, поставяне на учения в условията на пълна невъзможност да си намери каквато и да е, включително и най-нискоквалифицирана, работа, и да осигурява битовото препитание на семейството си, подлагане на членовете на семейството му на всевъзможни методи на преследване и репресиране; 3) свирепо посегателство върху учения чрез изпращането му в психиатрия, в трудов лагер за “превъзпитание” чрез примитивен и непосилен физически труд или при специален строг режим в затвора, на основание определени, включени в закона, идеологически текстове. При това, в тези случаи обикновено въобще не е било необходимо да съществуват, да бъдат събрани и да бъдат обективно обсъдени от съда доказателствата, които при нормалните съдопроизводства са необходими за влизането в действие и прилагането на съответните законови текстове; така произволът се е проявявал в своя най-пълен и най-чист вид, и основаването на присъдата върху посочените в нея законови текстове е било логически и юридически абсолютно неоснователно и противозаконно, и е било равнозначно на нейното основаване примерно на който и да е текст от който и да е закон, на който и да е текст от Корана, от Библията, от митологията и фолклора, от романа “Бесове” на Достоевски, от съчиненията на Маркс, Енгелс или Ленин, или просто от телефонния указател.
Така, при тези общи условия в България официално възникваха и съществуваха само тези правни науки и гранични с правото научни направления, от които комунистическата власт имаше непосредствена нужда, преди всичко пропагандно-демагогска и дидакционна (за обучението на студентите и за повишаване квалификацията на практикуващите юристи в ниските нива на управлението). При това тяхното разработване се възлагаше и допускаше преди всичко на учени, които стриктно спазваха изискването за вярност на комунистическата идеология и практика и за пълен отказ от независимо собствено научно гледище. Така, при тези условия на абсолютно пълна зависимост на правната наука и на правната практика от политиката, както и на учените от репресивните и “терапевтичните” механизми на комунистическата власт, възникването и оформянето на Психологията на правото като самостоятелно и обективно научно направление бе напълно невъзможно.
Невъзможността за официалното съществуване на Психологията на правото в България се обуславяше и от редица специфични възгледи на комунистическата власт в това отношение. Най-общата парадигмална нагласа постулираше, че в края на краищата всичко е политика, и няма и не може да има сфера, която да е независима от политиката и от конкретното вмешателство на комунистическата власт. В същото време съществуваха определени стратегически научни и практически направления, на които властта отделяше специално внимание. Сред интелектуалците се считаше за публична тайна фактът, че правната научна и практическа сфера е много по-стратегическа от психологическата научна и практическа сфера, но дори и работещите в тези две (естествено и в другите подобни) сфери трудно научаваха и още по-трудно признаваха за съществуването на специални стратегически разработки, извършвани по поръчение на тайните политически служби за ползване от висшите етажи на властта. В единствените тогава две официални правни научни звена (Юридическият факултет при Софийския университет и Институтът за правни науки при Българската академия на науките) такива разработки не се правеха и учените официално се занимаваха с предварително планирани “класически” и “публични” теми. Сред тях “естествено” липсваха всички онези теми, окачествяването на които би могло да се определи като “некласическо” и “непублично”, и които са представлявали специален научен интерес за висшите етажи на властта. А при описаната стратегическа нагласа Психологията на правото е била причислявана към онези научни направления, които са били считани за неподлежащи за предоставяне на “публичния интерес”, и поради това е правено всичко възможно да бъде елиминаран интересът към нея от страна на онези учени, които са имали подчертано пристрастие към публичността и свързаната с нея хуманистичност.
Това бе най-общият механизъм, в резултат на който на нито един учен от посочените две единствени официални и публични научни звена не бе разрешено с официално одобрен научен план да разработва проблемите, свързани с Психологията на правото. Единствената научна публикация в това отношение[2] бе разработена като извънпланова, в известна степен конспиративно (по време на разработването й авторите интуитивно не бяха споделяли с никого с какво се занимават) и бе публикувана със съдействието на двама редактори на единственото академично списание, които, както после стана ясно, предварително и много добре са знаели какъв ще бъде ефектът от публикацията, но са имали своите (и чуждите) съображения за настъпването на този ефект. А ефектът бе, че двамата млади автори бяха поставени в условията на първия си ясно оформен конфликт с официалната административна власт и с политическите тайни служби, а единият от авторите, който междувременно бе предложил още няколко подобни разработки в други гранични на правото сфери, започна твърдо и неотклонно да отстоява правото си на свободно научно мнение, в резултат на което пред него широко бяха отворени вратите за преминаване през всичките “кръгове на ада”, официално наричащ себе си “социалистически рай на земята”.
***
След няколко години безуспешни опити на официалната власт и на тайната политическа полиция да прекършат волята и съвестта на този автор, той бе уволнен от научната си работа, неофициално бе интерниран в продължение на две (2) години в далечната периферия на страната при пълна невъзможност да се занимава с научна работа, после бе официално съдебно интерниран за две (2) години в трудов лагер, и накрая бе осъден по политическа присъда и бе прекарал в затвора при изключително строг режим цели шест (6) години, през което време организацията Amnesty International го бе признала за политически затворник N 1 на България. След пълното изтърпяване на наложената му присъда и след политическите промени в Източна Европа през есента на 1989 г. той бе амнистиран със закон на Парламента, а отделно от това Върховният съд отмени присъдата и го призна за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства. После този човек стана политик (председател на партия) и сенатор (депутат в така нареченото Велико Народно събрание), а като учен написа редица научни изследвания, сред които и обемистата книга “Увод в Психологията на правото“.Този човек, впрочем, днес представя пред Вас и настоящия научен доклад.
Разбира се, липсата на официални научни публикации в сферата на Психологията на правото съвсем не означава, че през това време не е имало разработки в това отношение. През цялото това време висшите ешелони на властта са ползвали предназначените само за тях научни разработки по проблемите на Психологията на правото, но те са били разработвани от специални екипи от юристи и психолози, работещи в строго секретни научни звена, включени в системата на българския филиал на КГБ. Тази Психология на правото е била разработвана само и единствено като репресивна наука, като “наказателна психология” обслужваща нуждите на комунистическата власт от тотален контрол върху човешката личност, като “психологическо оръжие” за разрушаване на психическата структура и психическата устойчивост на личността, като научен инструментариум за превръщането на свободната човешка воля в зомбифицирано политическо и социално поведение. Научните разработки са били представяни преди всичко в единични екземпляри като “доклади и анализи” по специалните стратегически и тактически програми за действие на най-висшите етажи на комунистическата власт, а една съвсем малка част от тях са намирали “ограничена публичност” в секретни служебни бюлетини, издавани в тираж от 20 до 50 броя.
Анализът на фактите сочи недвусмислено, че комунистическата власт винаги е била обвързана само и единствено с репресивния модел на Психологията на правото и винаги категорично е отхвърляла хуманистичния модел на тази наука. Още от времето на Сталин комунистическата власт бе усвоила азбучната истина на репресивната психология, че хуманността е естествената бариера срещу антихуманистичната агресия на властта, и че терорът е възможен само и единствено в условията на постоянно нарастващ дефицит на хуманност в обществото. А при тази парадигмална нагласа най-логична стратегия на властта е и може да бъде само една - твърдо и безкомпромисно унищожаване на хуманистичния модел на Психологията на правото и на неговите носители. Историята на комунистическите репресии сочи, че тази стратегия е била “научно” обосновавана не само като “най-логична”, не само като “най-правилна”, но дори и като “най-хуманната”.
Какво обаче донесоха за Правото и за Психологията на правото промените през 1989 г. в България? Дали те промениха репресивната парадигмална нагласа в науката и в политическата и правната практика?
През изтеклите осем години разпадащото се тоталитарно общество в България пое пътя не към гражданско, а към криминално общество, т. нар. “нежна революция” недвусмислено разкри облика си на “велика криминална революция”, организирана от българските филиали на Червената армия, КГБ и Червената мафия като поредно преразпределение на съществуващото и на бъдещото (получавано чрез външните заеми) национално богатство в ръцете на новия (криминален, мафиотски) елит, номиниран от бившия (социалистически) елит. Всяко правителство през тези осем години идваше на власт чрез механизмите на посочения елит, официално обявяваше твърдата си воля за “адаптиране на политическата и икономическата система към европейските и световните стандарти”, и в същото време твърдо и неотклонно провеждаше стратегията на ускорено ограбване, обедняване[3] и криминализиране на цялото общество.
От гледна точка на репресивния модел на Психологията на правото стратегията на официалната и на скритата власт през тези осем години бе насочена към това страхът на населението от тоталитарната държава и от икономическата кататастрофа постепенно да бъде трансформиран в неадекватно политическо, икономическо и правно поведение, в масова глупост, имитираща политическа и икономическа свобода и плурализъм, и скриваща истинските политически и икономически интереси и цели на Червената мафия, а след това този страх да прерасне в страх от демокрацията. Като трансформационна структура на комунистическата власт днешната Червена мафия много добре знае, че естествените опори на личността напълно отпадат в условията на унищожена държава и унищожено общество, и че при тези условия личността закономерно става лесна плячка и активен съучастник на нейната антихуманистична агресия; още повече, когато тя, Червената мафия, е превърнала цялата държава и цялото общество в свои структурни звена, и е насадила духа на безжалостност към всички като еталон за човешко достойнство и дори еталон за хуманност.
Така след промените в България през 1989 г. трагичната зависимост на науката и на учените от политиката не само не бе премахната, но и получи още по-големи основания за своето съществуване. Парадигмалната репресивна нагласа на Психологията на правото остана абсолютно непокътната в своята дълбока същност, макар че бе модифицирана в редица отношения (които, впрочем, са само изключително гъвкави усъвършенствувания). В същото време хуманистичната парадигмална нагласа стана синоним на “лигава мекушаваст”, на “сантиментална неадекватност”, недостойна за онзи, който иска да оцелее и да оцелеят децата му. А като единствен път за оцеляване при тези условия в България днес се предлага включването в многобройните и най-разнообразни политически, икономически и силови структури на Червената мафия. С което окончателно се премахват всички възможности за изоставяне през близките десетилетия на репресивната нагласа и на репресивния модел на властта и на обществото, и за даване на възможност за възникване и развитие на хуманистичната нагласа и на хуманистичния модел.
Дали обаче това по същество дълбоко криминално и антихуманно, но евфемистично наречено “посттоталитарно” и “посткомунистическо” общество е и може да бъде разглеждано като “пациент”, подлежащ на политическа, юридическа и психологическа “терапия”, и дали съществува “ефективна терапия” за него?
Отговорът на този въпрос, разбира се, далеч надхвърля предметната област на Психологията на правото, далеч надхвърля и възможностите да бъде даден в един скромен научен доклад като този, но той по същество ясно е даден от опита на “постхитлеристка Германия” и “постмилитаристична Япония”. За “терапията” обаче е нужна не само “готовността на пациента”, но и хуманистичната нагласа и доброжелателната воля на “терапевта”.
[1] Известно е, че практиката в това отношение е започнала от 1922 г., когато Ленин е наредил на Молотов “незабавно” да изпрати Чичерин за “лечение в санаториум” поради това, че е предложил да бъдат извършени промени в Конституцията, с които да бъде дадена възможност за участие във властта и на други политически партии, а не само на комунистическата.
[2] Вж.: “Философско-методологически проблеми на Психологията на правото”, сп. Правна мисъл, София, 1975, кн. 5, с. 56-62.
Няма коментари:
Публикуване на коментар