2007-07-26

ЛОНДОН - ГРАД НА (ИЛЮЗОРНАТА) НАДЕЖДА (2)


Merry Christmas!

Ваши Превъзходителства,

Уважаеми господа,

Моля да ме извините за безпокойството, което Ви създавам.

Може би е излишно, но все пак бих искал предварително да припомня и уточня, че:

1) Още от 1982 г. установих и до 1999 г. стриктно се придържах към практиката да предоставям на посолствата на западните държави в София информационни копия от всички писани от мен официални (политически и юридически) становища, както и екземпляри от издаваните от мен вестници и книги. На това основание считам, че дипломатическите представители са много добре запознати както с моите политически възгледи и позиции, така и с конкретните ми практически взаимоотношения с българския филиал на КГБ и на Червената мафия и ръководените от него правителствени формирования.

2) От посочената документация е видно, че още през 1975 г. всички членове на моето семейство са станали обекти на класическата комунистическа практика на социален терор - понякога камуфлажно прикрито, но много по-често съвсем брутално, систематично лишаване от имуществените условия за нормално физическо съществуване. След промените от 1990 г. до днес тази практика е продължила с усилен репресивен ход и без никаква възможност за правна защита.

3) Успоредно със социалния терор върху семейството ми започва да се прилага и системата на бавното и камуфлажно прикритото умишлено и предумишлено изтребление. Методът на класическата чистка сега е приложен по напълно съвременен начин. В пряка причинно-следствена верига са наредени смъртта на баба ми, на дядо ми, на брат ми, на баща ми, дори и на тъщата ми.

Аз намирам за съвсем очевидно наличието на пряка причинна връзка между смъртта на тези хора и прилаганите от властите и от мафията противозаконни репресивни мероприятия върху тях и върху мен. За убийството на брат ми дори съществуват абсолютно безспорни доказателства - медицинската документация от медицинското заведение и разсекретените архиви на Държавна сигурност.

Обаче по нито едно от моите многобройни искания за разследване не е предприето разследване;

нещо повече - дори не ми е отговорено по предвидения в закона начин;

нещо още повече - на останалите живи изрично им се дава да разберат и дори директно им се казва, че е въпрос на време кога точно ще ги сполети същото.

4) Както по-рано, така и днес на специален репресивен режим е подложена и научната ми продукция. От разсекретените архиви на Държавна сигурност е видно, че по-рано именно тайните служби са забранявали отпечатването на книгите ми поради идеологически причини. Днес книгите ми не се отпечатват поради финансови причини, но за мен е очевидно, че и зад двата вида причини стоят едни и същи личности - същите, които по-рано работеха в комунистическата власт, а сега са бизнесмени, строго контролиращи абсолютно цялата обществена дейност в България. Все пак бях успял да отпечатам няколко книги, които бяха официално оценени изключително високо от научните и културните среди. Специални агенти на мафията обаче няколко пъти подложиха офисите ми на грабежи и унищожиха големи количества от тези книги, а полицията и прокуратурата отказаха да извършат разследване.

Днес имам готови за печат поне още 10 (десет) книги. Но нямам никаква възможност да ги издам.

5) На специален репресивен режим са подложени и всички ръководени от мен обществени организации. Всичкото имущество на тези организации е подложено на разграбване и унищожаване, а полицията и прокуратурата отказват да извършат разследване. Нещо повече - по най-брутален и абсолютно противозаконен начин ръководената от мен политическа партия веднъж бе лишена от правото за участие в парламентарните избори.

6) На специален перманентен репресивен режим са подложени и всички ангажирани с мен: ãна чисто приятелско основание; ãна политическо основание.

7) В колосалния брой мои официално предявени писмени жалби и посочените документи изрично се съдържат конкретните имена на конкретните извършители на конкретните престъпления според съществуващото законодателство.

Само че никой от държавната власт не спазва тези закони; a и Западът недвусмислено показва, че подкрепя именно тази, несъобразяваща се със собствените си закони държавна власт. От 1989 г. досега, вече десет години, Западът с подчертан ентусиазъм е давал колосални количества безвъзмездна помощ и привилегировани кредити именно на тази противозаконно действуваща държавна власт, и въобще не е обвързал предоставянето на тези блага със спазването на елементарните човешки права и собствената законност. При тези поощряващи беззаконието условия бившите политически затворници като мен, които не бяха сломени и унищожени от класическата комунистическа власт, през последните 10 години са подложени на специална стратегия за окончателно сломяване и унищожаване.

Ваши Превъзходителства,

Уважаеми господа,

Преди четири месеци поисках политическо убежище във Великобритания и сега живея в Лондон {Прилагам копие от искането ми от 27 август 1999 г. за предоставяне на политическо убежище }. Семейството ми, обаче, е в България и е застрашено.

По-рано комунистическата българска власт бе тази, която ни затваряше пътя към спасението, докато през това време унищожи с репресивна цел половината от членовете на семейството ми. Оцелялата половина днес е застрашена от по-нататъшното репресивно унищожаване, но сега пътят към спасението е препречен от пречки, отстраняването на които е само и единствено във Вашите правомощия.

В България днес е сериозно застрашен животът и здравето на: майка ми, съпругата ми, трите ми деца и детето на брат ми.

Обръщам се към Вас, за да поискам Вашата закрила за семейството ми.

По-рано комунистическата власт бе тази, която по най-беззаконен начин ме държа в затвора разделен от семейството ми в продължение на 6 (шест) години; по това време именно Вашите правителства и обществени организации (безуспешно!) се опитваха да защитят мен и семейството ми. Днес семейството ми продължава да е застрашено и разделено, но преодоляването на съществуващите пречки за спасението на живота и на заедността на семейството ми днес е именно и само във Вашите правомощия. Бих искал да разлистите старите си архиви и да приложите сега тогавашната си загриженост за нашето спасение.

В резултат на приложените върху нас репресивни мерки на социален терор имуществените условия за съществуването на семейството ми, както и за упражняването на научната ми професия днес са сведени до онази степен, която се нарича нула или пълна невъзможност.

В същото време аз като професионалист-политик и професионалист-учен считам, че съм установил по безспорен начин, че на Запад съществуват специални и превъзходно действуващи механизми за превръщането на бившия престъпен комунистически елит в баснословно богат капиталистически елит (на който вашата средна класа може само да завижда). Парадоксално е, че някога, в продължение на много години Западът, поне в медийното политическо пространство, изключително активно защитаваше мен и семейството ми именно от този елит, а днес същият този Запад легализира като нов и демократичен български елит именно тези престъпни структури, а автентичните политически противници на комунистическия режим сме оставени в лапите на старите си екзекутори.

Обръщам се към Вас, за да поискам, също така, и Вашето съдействие за безвъзмездното или кредитното предоставяне на онази степен имуществени условия, която би могла да ми даде възможност както да обезпеча нормалното съществуване на моето семейство, така и да обезпеча необходимата ми техническа база, за да продължа да се занимавам с научната си професия и с политическата си ангажираност с демократическите проблеми на България.

25 December 1999 С уважение: Янко Н. Янков


[Писмото е адресирано до: Secretary of State for Foreign and Commonwealth Affairs, Secretary of State for the Home Department, Alex Anderson (Amnesty International) и Посланик Чарлз Ричард Върнън Стаг; публикувано е на стр.117-121 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 5. Кого защитава Западът - Човешките права или Червената мафия. - С., "Янус", 2003. - 546 с.].



Западните елити са истинските кръстници

на Червената мафия

Л. З.: - Г-н Янков, само преди няколко дни Вие се завърнахте от Великобритания, където престояхте достa време. Кога всъщност за първи път се “срещнахте” със Запада?

Я. Я.: - През есента на 1982 г. прекрачих прага на входната врата първо на посолството на Нейно Британско Величество, после на посолствата на САЩ, Франция, ГФР, Италия, Испания и Австрия. Така за първи път през живота си се срещнах с дипломатическите представители на Западните държави. Впрочем, до този момент въобще не бях разговарял с нито един човек от западните държави. Не бях пътувал и в чужбина.

После, до арестуването ми през май 1984 г., открито посещавах първите четири посолства по веднъж всеки месец, а понякога и по два или три пъти месечно. Тези ми срещи с дипломатическите представители, наред с някои други неща, после послужиха на Държавна сигурност и на ръководеното от нея “правосъдие” като “неоспоримо основание” да бъда изпратен в затвора. А в чужбина пътувах за първи път едва през 1990 г., няколко месеци след излизането ми от затвора.

Л. З.: - Съжалявате ли за годините, прекарани в затвора?

Я. Я.: - Естествено е, че съвсем не считам, че най-щастливият период от живота на един човек е затворническият му живот, но все пак не съжалявам за тези шест изключително жестоки години, прекарани в затвора. Защото за мен затворът бе неизбежно и естествено следствие от най-дълбоката ми същност, защото изпращането ми там бе следствие на човеконенавистническата стратегия и желанието на българския филиал на КГБ да ме пречупи и да унищожи тази моя дълбока вътрешна същност, и защото там, в ужаса на ежедневието, не допуснах нито секундна грешка, от която бих могъл да се срамувам.

Дори бих могъл да кажа, че аз съм един от малкото политически затворници, които могат да кажат: “Аз не съм репресиран - аз репресирвах репресирващите!” В този смисъл е и официалният документ, изпратен на баща ми от Главна прокуратура, в който изрично е записано буквално следното: “В последна сметка не неговият живот и здраве са застрашени, а той представлява опасност за живота и здравето на околните с невъздържаността си и липсата на елементарна дисциплина“.

Все пак обаче има един период от живота ми, период от цели четири години, от който дълбоко се срамувам и за който безкрайно съжалявам и винаги ще съжалявам. Това е времето от 24-та минута след излизането ми от затвора на 31 октомври 1989 г. до края на ноември 1993 г. - когато имах неблагоразумието да вляза в заложения от свръхсилите капан на политическите илюзии и глупаво да си мисля, че съм активен участник в “процесите на демократическите промени”, докато всъщност съм бил фактически съучастник и легитимиращо прикритие в едно от най-зловещите престъпления на нашия век - гарантираното от свръхсилите трансформиране на комунистическия елит в Червена мафия и в бъдещ капиталистически елит.

Л. З.: - Как влязохте в капана на политическите илюзии?

Я. Я.: - На 31 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтърпяване на наложеното ми наказание. На 17-та минута бях в посолството на САЩ в София. Там бях посрещнат от секретарите Дъглас Смит, Маршал Харис и Джон Мензес, а на 24-та минута ме прие лично посланик Сол Полански, който изрично ми каза, че от няколко дни е очаквал моето посещение. Бях прекрачил прага на посолството с твърдото намерение да поискам виза и финансово съдействие да замина да живея на Запад, но Негово Превъзходителство г-н Сол Полански просто нагло ме излъга, за да ме мотивира да остана в България.

Днес, напълно естествено, се питам “Защо той направи така?”, а различните варианти на отговора, който намирам, ми дават основание да считам, че в неговото поведение е било кодирано нещо много повече от моята лична съдба - съдбата на един народ и на една източноевропейска територия.

Докато бях в затвора, до мен достигаше твърде малко информация относно същността на извършваната от М. Горбачов т. нар. перестройка и относно протичащите в България политически процеси. Вероятно именно поради това съзнанието ми не е било размътено от фалшивата убедителност на съвсем несъществените подробности. И именно поради това за мен бе пределно ясно, че протичащите промени са само една от поредните трансформации на комунистическия елит.

Но Негово Превъзходителство г-н Сол Полански със широка усмивка и елегантен жест (все пак току-що бях излязъл от шестгодишния ад на затвора и тези неща ме впечатляваха) ме увери, че едва сега предстоят съществените промени.

Нещо повече - той изрично ме увери, че аз съм включен в специален списък на Западните посолства като едно от най-важните лица, на които те разчитат за извършването на предстоящите дълбоки политически промени в България, и след това повторно ми препоръча да остана в България.

Така именно тръгнах по единствения погрешен път в живота ми. Наистина достойно извървян от мен, но все пак съвсем погрешен и със съвсем печален резултат. Разбира се, отдавна се питам: “Защо все пак един посланик на една велика държава си бе позволил толкова нагло да ме излъже?”. И се опитвам да го оправдая с това, че неговите думи бяха казани почти цял месец преди срещата на Горбачов и Буш в Малта, и че вероятно след Малта първоначалният план е бил коренно променен.

Но се изкушавам да приема за вероятна и хипотезата, че Негово Превъзходителство г-н Полански просто превъзходно е разбирал, че всичките лансирани по това време от комунистическите медии и от тайните служби нашумeли “борци против режима” всъщност са си съвсем очевидни ортодоксални комунисти и ченгета, чиито думи се посрещат с недоверие от населението.

И че е било в интерес на заинтересованите американски среди на политическите трибуни в България да има и един току-що излязъл от затвора човек, който, без да осъзнава това, да играе ролята на автентичен политически измамник, комуто хората да повярват като на гарант за възможността и за неизбежността от извършването на дълбоки и съществени промени; каквито промени, впрочем, комунистическият елит и западните политически елити са се били договорили да не допуснат, но ... не са имали нищо против това за известен период от време сред масите да битува илюзията и надеждата, че са възможни.

Л. З.: - Нима изминатите десет години са само години на “политически илюзии”?!

Я. Я.: - Естествено, че не, но зависи за кого! Би могло да се каже и че това са години на реалността на една революция. Но въпросът е: “Каква революция - от кого бе извършена и кой от какво се освободи?”.

Аз питам: “Ако това наистина е било революция, то не е ли било революция, извършена от незаконно забогатяващите комунисти, за да се освободят от идеологическите и юридическите си задължения към населението, за да могат да го подложат на още по-свиреп грабеж?”.

Впрочем, големите промени станаха само през 1989 г. и то само за няколко дни. Дори сам по себе си този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието както на “масов”, така и на “спонтанен” “революционен подем” на “унижените народни маси”. Той по-скоро е доказателство за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на няколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е “народен импулс” в тази насока.

Трезвият анализ на фактите недвусмислено сочи, че протестните прояви съвсем не са били толкова масови и толкова категорични, че да могат да бъдат окачествявани като революционни, та макар и “нежно революционни”. Тези прояви недвусмислено разкриват характера си на добре режисиран камуфлаж за заблуда на световната и местната публика, на военно-оперативна димна завеса, прикриваща истинската същност на протичащите процеси.

И още нещо - да се твърди, че тези събития са станали именно “под напора на народните демонстрации”, е не само опит да се скрие истината за един конкретен исторически факт, а е нещо много повече - опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ “волята на народните маси”. Историята сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има. А внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва, че тя има дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.

Л. З.: - Значи е имало и “заговор”?

Я. Я.: - Не съм привърженик на теорията за “заговорите” и “конспирациите”. Считам, че просто е имало едно взаимоизгодно “джентълменско споразумение” на елитите.

Според моите проучвания още през 70-те години в империята на СССР вече са били оформени два клана комунисти - едните са искали тотална експанзия на Империята и постигане на световен комунизъм за всички, а другите са искали камуфлажно идейно-политическо разрушаване на Империята и постигане на капитализъм само за себе си. Именно вторите са поискали “джентълменската подкрепа” на Запада в борбата им с първите; от своя страна пък в борбата си срещу комунизма Западът е приел за свои партньори не автентичните противници на комунистическата система, а именно вторият клан комунисти.

Тогава именно вторият клан комунисти е измислил и създал от своите редове дисидентството, а Западът услужливо е преустроил тезата си за човешките права, която е била натоварена с нова инструментална функция - защита на дидидентството, а не на автентичните противници на системата.

Е, покрай дисидентите, бяхме защитени и ние, но демагогски, само на думи или само дотолкова, доколкото това е служело за разбиване на бетонните глави на първия клан комунисти. Тоест, само доколкото това е било в интерес на джентълменското споразумение на елитите.

След победата на втория клан комунисти през 1990 г. Западът вече започна да не крие дълбоката си “джентълменска ангажираност” именно с престъпниците от втория клан “преустройващи се” комунисти и със създадените от него дисиденти - именно тях Западът усърдно институционализира и легализира като национални елити и свои официални “демократични партньори”.

И в същото време имената на автентичните антикомунисти замръзнаха в дълбоката амнезия на историческата и моралната (всъщност - аморалната) памет на Запада, а съдбата на тези хора стана още по-жестока от преди. Проследете например съдбата на Илия Минев.

Л. З.: - Вие кога проумяхте, че това е така?

Я. Я.: - На мен това ми беше ясно още през лятото на 1991 г., но за първи път публично лансирах тезата за “общия офис на КГБ и ЦРУ в София” след една година, през октомври 1992 г., в плевенския вестник “Полемика”. И трябва да Ви кажа, че западните посолства светкавично “скъсаха дипломатическите си отношения” с мен и дадоха ясно да се разбере, че няма да имат нищо против ако старите ми екзекутори предприемат нови посегателства лично върху мен, върху близките ми и върху ръководените от мен организации. Прочетете документалните ми книги, особено втория том, за да видите не само хронологията и същността на оперативните мероприятия на властта и мафията в това отношение, но и ангажираността (чрез т. нар. “подразбиращи се действия или бездействия”) на западните посолства за легитимиране на тоталното беззаконие.

Последното ми публично обосноваване на тази теза бе на 15 декември миналата година по френската телевизия “АRТЕ, която излъчи специален документален филм за мен. Още по време на снимките режисьорът Сибиен ме предупреди, че тезата ми няма да се хареса на никого от управляващите на Запад.

Л. З.: - Освен политик, Вие сте и учен. Възнамерявате ли да направите научен анализ на процесите, за които говорите?

Я. Я.: - Изтеклите десет години са напълно достатъчен период от време за отделяне на научната истина от камуфлажната мъгла или пяна на актуалната политическа демагогия. На този въпрос съм посветил около 400 страници строго научен анализ в подготвяната от мен книга “Червеният призрак (Генезис, мутации и трансмутации на комунизма)”.

Но преди да довърша и издам тази строго и чисто научна книга ми е необходимо да довърша и приключа сериите на документалната поредица “Документ за самоличност (Политическа документалистика)”. Първите два тома излязоха отдавна. Отдавна са готови за печат и следващите два тома, а именно: “Том 3, Ще има ли край схватката с Червената мафия”; и “Том 4, Кого защитава Западът - Човешките права или Червената мафия”.

Моята документално обоснована теза е, че Западът легитимира и ревностно продължава да легитимирва като свои “демократични партньори” именно бившите престъпници на комунистическия режим и сегашните престъпници от Червената мафия.

И че автентичните противници на тези престъпници, които като естествени привърженици на класическата западна демокрация понесоха всички жестокости на комунистическия режим, днес именно от Запада са преднамерено натикани в лапите на старите и сегашните екзекутори.

В издателските ми планове е залегнало съображението въпросната документална поредица да бъде приключена с издаването на още няколко тома, които ще включват само фотокопия на два вида документи: на намиращите се в разсекретените архиви на Държавна сигурност документи, имащи отношение към моята личност; и на документите, намиращи се в разсекретените архиви на Западните дипломатически и други служби и организации, които засягат моето име по повод и във връзка с посещенията и срещите ми в посолствата през 1982-1984 г. и евентуално през периода 1989-1992 г.

От българските служби все пак получих една съвсем малка част от документацията. От западните служби, обаче, въпреки многобройните ми официални искания и в нарушение на международноправните регламентации относно правото на достъп до информацията, не съм получил абсолютно нищо.

Л. З.: Преди малко очертахте тезата си за “джентълменското споразумение” между елитите на Запада и елита на либералния клан на комунистическата империя. Според Вас откога водят началото си този тип споразумения?

Я. Я.: - По много от най-дълбоките същностни характеристики на властта комунистическата империя е наследник на руската империя, включително и на благосклонното отношение към нея от страна на европейските държави по въпросите за България.

Така в резултат на такива именно договорености за “камуфлажен неутралитет на Запада” дейците на Априлското въстание просто са били заложници на активната оперативна дейност на руските тайни служби. После, когато руските тайни служби поискали от Фердинанд убийството на Стефан Стамболов, европейските посолства в София просто услужливо затворили пътя му за спасение в чужбина. След военния преврат през септември 1944 г. американските и английските тайни служби започнали активно да подстрекават българската антикомунистическа опозиция към сериозна съпротива, а когато била достигната кулминационната точка, всички били просто предоставени в ръцете на палачите.

Л. З.: Това така ли е и в най-новата ни история?

Я. Я.: - През 80-те години Володя Наков започнал да посещава западните посолства, където деликатно, но изрично му е било казано, че ще може да получи активна защита само ако предприеме още по-активна дейност срещу комунистическия режим. С него бяхме заедно в затвора, където го убиха. Вече петнадесет години се опитвам да намеря доказателства относно това доколко е защитаван, но не намирам абсолютно никакви. Многократно съм писал до западните посолства в София и съм искал да ми предоставят копия от разсекретените архиви относно Володя Наков, но не съм получил дори най-елементарен отговор на “дипломатическа куртоазия”.

Л. З.: Тоест, срещате пълно затъмнение?

Я. Я.: - Да, но нали знаете, че при секса и при политиката тъмните прозорци обикновено са най-светлото доказателство!

Л. З.: - А как стои въпросът с Вашите посещения в западните посолства?

Я. Я.: - И аз искам да зная пълния отговор на този въпрос. И затова искам достъп до всички архиви, където се споменава моето име. От разсекретените архиви на българската ДС все пак получих една малка част, която съм подготвил за публикуване, но западните посолства посрещат многобройните ми искания в това отношение с пълно мълчание. Не е изключено те да са много по-заинтересовани от скриването на истината.

Аз съм, може би, единственият жив българин, който е получил изключително жестока присъда и още по-жестоко фактическо третиране в затвора именно заради връзките си с дипломатическите представители на западните посолства в София.

Не е случаен фактът, че само две седмици след моето арестуване Държавният департамент на САЩ е излязъл със специален доклад в моя защита, разпространен по всички медии. В моя защита са били ангажирани и всички европейски и американски правозащитни организации.

Обаче в крайна сметка защитата, която съм получил, е била такава, че останах в затвора до последния ден, определен за това от комунистическата власт, половината от членовете на семейството ми бяха унищожени, а останалите бяха лишени от необходимите икономически условия за съществуване. След т. нар. “демократически промени” се оказа, че Западът легитимира като свой “демократични партньори” именно престъпниците, от които уж ме е защитавал.

По този именно повод още през 1991 г. проумях, че всъщност Западът въобще не е защитавал моите човешки права, а просто ме е използвал като инструмент за разбиването на бетонните глави на ортодоксалните комунисти, за да бъде обезпечено идването на власт на комунистите, на които той е бил обещал да ги направи капиталисти.

После си изясних, че в основата на джентълменското споразумение между Запада и либералния клан комунисти е стояла уговорката Червената армия да бъде превърната в Червена мафия, която именно да поеме управлението на бившите комунистически територии. Така Западът стана кръстник на Червената мафия.

Логиката е прекалено проста - Червената армия застрашава народите на Запада и целия световен ред, докато Червената мафия застрашава само народите на бившите комунистически страни и няма основания да е недоволна от световния ред. Нещо повече - поне в Източна Европа именно Червената мафия е един от главните фактори на Новия световен ред, тъй като по волята на Запада именно тя е призната за легитимния носител на “демократичните ценности”, а нейните противници са дамгосани като “врагове на демокрацията”.

Л. З.: - И накрая искам да Ви попитам: “Защо се завърнахте в България?”

Я. Я.: - Мисля, че много по-важен е отговорът на въпроса “Защо всъщност бях отишъл в Лондон?” Исках оттам да се опитам “да си прибера вересиите” - и от едните, и от другите.

Там издадох няколко броя т. нар. Бюлетин, с който исках да предизвикам вниманието към престъпния характер на управлението в България. Не мисля, че съм успял - та кой ли би те слушал, ако говориш против любимата му рожба! Направих и специално проучване, озаглавено “Английската връзка на българската мафия” и научих неща, които си знаех по интуиция.

Изглежда, обаче, че все пак съм постигнал нещо - разгневил съм когото трябва. Както всяка сутрин, така и на първи юни тичах в парка “Финсбъри”. Внезапно чух зад гърба си думите “Тичай си спокойно! С теб никой няма да се занимава. Тия, които ни трябват, ти си ги заминал и те са в ръцете ни!”

Беше чистокръвен българин. Убеден съм обаче, че оперативното мероприятие не беше чисто българско.

[Интервю на Любомир Захариев в сп."Извън закона" бр.7/2000 г., стр.11-13; публикувано и на стр.236-245 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 5. - С., "Янус", 2003. - 546 с.].



Няма коментари:

Публикуване на коментар