Траурната церемония във връзка със смъртта на Владетеля е изключително интересен за изследователя феномен, защото тук смъртта не означава само (толкова) промяна в битиейния статус на една конкретна личност, а означава преди всичко “загуба на власт”, доколкото (и тъй като), за да съществува, властта трябва “да над-живява” всички, включително и нейните конкретни носители.
Във връзка с това ритуалът, свързан със смъртта на Владетеля, се превръща в тотална стратегия за запазване на властта и изцяло придобива риторично-мотивационно значение[1], става виртуозно изкуство за практическо боравене с определени плътно натоварени смислови системи, благодарение на което изкуство властта, с оглед на своето запазване и продължение, може убедително да доказва пред масите включително и напълно взаимноизключващи се, напълно противоположни възможности.
В основата на това идеологическо изкуство са залегнали не само определени строго прецизирани виждания за действителността, не само са дефинирани и оправдани определени действия на индивидите, но и най-вече предварително (и коварно) са зададени мотивите за тези действия; тъй като строго рационалният контрол върху човешкото поведение е възможен само върху основите на законите на човешката мотивация.[2]
Във връзка с това съществено важно значение има идеологическото описание на две траурни церемонии, извършени не само в София, но и в цяла България – едната, станала през август 1943 г. по повод смъртта на владетеля на Третото българско царство цар Борис ІІІ (1894-август 1943)[3], а другата, станала само десет години по-късно, през март 1953 г., по повод смъртта на владетеля на комунистическа Русия и на следвоенната комунистическа империя Йосиф Висарионович Сталин (1879-март 1953).[4]
Тези две траурни церемонии (едната в присъствието, а другата в отсъствието на “скъпия покойник”) достатъчно показателно и релефно разкриват, че всички, включително и противоположните идеологически доктрини, винаги търсят, успешно намират и умело експлоатират определен универсален мотив, от една страна общ за всички хора, а от друга страна – прецизно отговарящ на изискването да обезпечава доминирането на едни хора над други.
Магията на убеждаването на този тип церемонии се подчинява на закономерностите на “сенчестите страни на съзнанието”, имащи способността да раздвижват представите за свръхестествени метаморфози и да налагат “апокалиптични видения за страшното и ужасното”. Този тип церемонии винаги са основани върху естествената сугестивност на емоционално наситената кризисна ситуация, в която особено релефно изпъква представата за някакъв вид заплаха за разрушаване на всекидневната реалност, предизвикваща проявлението на естествената самозащинта реакция.
В тези ситуации авторитетно възприеманите риторични аргументи на хората с привилегирован статус се смесват с вътрешното дълбоко ирационално преживяване на участниците в ситуацията, в която възникват и се разгръщат конкретните характеристики на действието и в характера на която тези участници намират своята самоидентификация.
В тези ситуации винаги закономерно изчезва реализмът на преживяването и ритуалът заживява свой отделен и собствен живот, движещ се в атмосферата на двойствените значения, в контекста на които всяка произнесена дума, всеки жест, всеки знак, всяко действие и всеки предмет от сцената са най-строго вписани в пространството,[5] така че вече престават да бъдат това, което обикновено са, когато са вън от този сценичен контекст, и се превръщат в мощно психическо събитие, силно разтърсващо вътрешната подсъзнателна драма на душата, в резултат на което човек забравя себе си и извършва неща, в които после не може да познае себе си.
Картините, описани в двата коренно различни по своята идеологическа принадлежност вестници, реализирани в контекста на две коренно противоположни политически ситуации и отнасящи се за двама коренно противоположни по своята политическа принадлежност владетели, имат несъмнено удивително обща характеристика. А тя се свежда до това, че в най-дълбоката основа и на двете описания са залегнали две основни изисквания или два основни принципа на драматургическото изкуство:
а) постигане на такова максимално разширяване на сцената, при което се налага усещането, че към нея принадлежи и територията на публиката, и по този начин постигане на такъв драматургичен ефект, при който зрителите започват да възприемат себе си като значими актьори и непосредствени участници в сценичното събитие; и
б) тотално въвличане на всички “в света” на архетипната предлогическа ритуална ирационалност, благодарение на която очертанията на сценичната реалност започват “да стават” толкова реални, че Аз-ът започва да се дистанцира от изпълнението и да модифицира сценичната реалност като истинска реалност, при която външната видимост се възприема като израз на вътрешната искреност, и при която в собствените си очи зрителите се превръщат в реални действуващи лица.
Така, в случая, траурният ритуал, всъщност се изгражда върху основите на главните принципи на театралната драма, съгласно които всички “сценични предмети” съдържат в себе си съответствуващите им отношения и действия, имащи предназначението да засмукват извънсценичното и по силата на правилата на подчинението “спонтанно” да го превръщат в сценично. Така именно и в двете посочени описания реалното житейско противопоставяне или поне различие, характерно за субектите, е напълно изтрито с факта на тяхното “спонтанно трансформиране” в “сценични субекти”.
Така и специалното изброяване и в двата случая на тези субекти – (чираци и майстори, работници и индустриалци, бедняци и заможници, неуки и белязани учени; работници, селяни, бойци и младежи, комунисти и всички честни хора) - придобива своя собствена “сценична логика”, при която “изброяването” се превръща в “описание на позитивната реалност”, а привидната хаотичност и незавършеност на изброяването има предназначението да покаже, че този свят постоянно се разширява и ще продължи да се разширява, докато обхване абсолютно всичко.
Така, по този начин, несигурността и заплахата, в контекста на които се осъществява ритуалът, постепенно се максимализират до степен, при която всички, които имат друга ценност, остават от другата страна (на завесата, извън ценностната сцена), и следователно са враг.
Много добре е известно, че в основата на самото съществуване на психиката е залегнал най-общият и универсален закон, съгласно който всички външни за човека предмети и събития се превръщат едновременно с това и в психически събития. Изграждането на универсалния траурен ритуал върху основата на този именно закон има тази специфична особеност, че при конкретното трансформиране на външните предмети и събития в психически на най-преден и водещ план е изведено събитие, при което одушевеното се е превърнало в неодушевено, живото се е превърнало в мъртво, смъртта е встъпила като доминираща над живота.
Тази именно особеност на главният сценичен предмет и на сценичната ситуация превръща психическото преживяване в митическо и мистическо преживяване, при което “досега на живите с мъртвия” и особено “с мъртвия Властелин”, се схваща като зареждане със свръхчовешки сили, като “досег със живота след смъртта”, “досег с вечния живот”, “досег с безсмъртието”.
Прави впечатление и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии най-строго са зачетени както границите на пространството и времето (и в двата случаи става дума за специални места, предназначени за събирането на много хора, и точно определено време на това събиране и ритуално изразяване на почитта и скръбта[6]), така и границите на реда (под най-строг контрол са поставени шумът и говорено, като е разрешен само изразяващият жал и дълбока печал шум и говор; под строг контрол са поставени и движенията, положението на телата, погледът), при което е позволено единствено престъпването или излизането извън границите на собствената личност, при което, обаче, престъпването на тази граница е позволено само дотолкова, доколкото става въпрос за навлизане и идентифициране с личността на покойника.
Прави впечатление също така и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии строго фиксирани сценични места имат само най-високопоставените личности и най-близките на покойника, като такива места са преди всичко пред олтара, на трибуната, в центъра и в първите редици на погребалната процесия.
Така, в съответствие с това универсално ритуално изискване в процесията на царското погребение след заобиколените от гвардейци “скъпи царствени останки” вървят “безутешната царица”, “любещият и неразделен до сетните минути брат”, “сестри и сродници, потънали в черно”, “близки и далечни сътрудници”, “достойната, вярната, любимата на Царя войска”, “стройното, хубавото и осиротялото му конче” (тук е използуван изключително древният обичай в погребалната процесия да бъде включен и “бойният кон без ездач”, който, съгласно традицията, символизира “геройска смърт”), и най-накрая върви, “народът”.
По силата на същата логика по време на траурния митинг в София “с изписана на лицето му безутешна скръб по най-мъдрия учител и гения на нашата епоха на балкона на Министерския съвет се появява другарят Вълко Червенков”, “площадките пред Министерския съвет са заети от министри, генерали, представители на политическите и масовите организации, членове на посолството на Съветския съюз и членове на дипломатическите мисии на страните с народна демокрация”, а “секретарят на ЦК на БКП др. Иван Райков открива траурния митинг и в този вълнуващ миг хилядното множество пада на колене в триминутно мълчание”.
Следващото нещо, което особено силно впечатлява, е че между “всенародния плач” по цар Борис ІІІ и “безутешната мъка и скръб” по Й. В. Сталин са разположени само 10 (десет) календарни години, и това неизбежно поставя въпроса за “искреността и коварството на народните маси”.
В. Един изключително съществен атрибут на комунистическата идеология и практика е мавзолеят, представляващ монументална архитектурно оформена сграда, служеща като гробница на мумифицираното тяло на заслужилата комунистическа личност. Наименованието (ст. гр. Mausoleion) произлиза от името на първата в света такава гробница, построена в чест на Мавзол (Mausolos), наречена Халикарнаски мавзолей и призната за едно от Седемте чудеса на света.
Знае се, че Мавзол е бил син на Хекатомн, но не е известна годината не неговото раждане. През 377 – 353 г. пр. Хр. той е бил пълновластен управител (сатрап) на персийската административна област (сатрапия) Кария със столица пристанищния град Халикарнас, намиращ се в Югозападна Мала Азия (днес гр. Бодрум, Турция, известен туристически център). Издигането на мавзолея е било замислено приживе, още по времето на управлението на Мавзол, а строежът е бил започнат през 354 г. пр. Хр., една година преди неговата смърт. След смъртта на Мавзол през 353 г. пр. Хр. властта преминала в ръцете на неговата сестра и съпруга Артемизия, която продължила строежа на гробницата. Строежът на мавзолея е бил завършен едва през 333 г. пр. Хр. от Александър Велики. Пред мавзолея били поставени каменни лъвове, имащи предназначението да пазят тялото на покойника (като пазачи на следващите мавзолеи, обаче, са встъпвали и встъпват войници-гвардейци; сугестията е – тъй като вождът е вечно жив, то и неговата охрана следва да е от живи воини). Това внушение, обаче, не е съвсем точно – всички гвардейски части обучават войниците се на ритуални действия, при които те съвсем не изглеждат като живи, а по-скоро като кукли-играчки, автомати или роботи, доколкото движенията им се отличават максимално от естествените движения на живото тяло. С това, впрочем, сугестията е, че войникът ходи като нежив или като безсмъртен).
Издигането на мавзолеи е било широко разпространено в Древен, Рим като най-известният от тях е на римския император Адриан (76-138 г.), представляващ величествен замък-гробница, построен в гр. Рим, завършен през 139 г. През Х век римските папи реконструирали мавзолея като го превърнали в замък-крепост, получил известност с името “Кастел Сант Анджело” (“Замъкът на Светия Ангел”), който съществува и днес и функционира като музей.
Понастоящем най-известните мавзолеи в света са:
1. Мавзолеят на Владимир Илич Ленин (1870-1924) в Москва. През 1924 г. тялото на комунистическия вожд е било балсамирано по метод, специално разработен от професорите по анатомия В. Воробьов и Б. Забарски, след което е било положено в набързо построения мавзолей. В края на 1939 г. е била създадена специална Научно-изследователска лаборатория при Министерството на здравеопазването на СССР, която се е състояла от 22 души, помещавала се е в сградата на мавзолея и е имала задачата да се грижи за поддържането на мумифицираното тяло. На 3 юли 1941 г. тялото на Ленин е било евакуирано в Тюмен, където се намирало до март 1945 г, и после отново е било положено в мавзолея в Москва.
През 1953 г. след смъртта на И. В. Сталин неговото тяло също така е било балсамирано и е било положено в мавзолея редом до саркофага на В. И. Ленин. След осем години, на 30 октомври 1961 г., било взето решение то да бъде изнесено от мавзолея, и решението било веднага изпълнено.
2. Мавзолеят на основателя на монголската комунистическа (наричана всъщност Монголска народно-революционна) партия Сухе Батор (1893-1923), намиращ се в столицата Улан-Батор, изграден през 1923 г.; понастоящем е разрушен и тялото е погребано.
3. Мавзолеят на Георги Димитров (1882-1949) в София. Изграден е през 1949 г. На 19 юли 1990 г. от мавзолея е изнесено тялото на Георги Димитров и е кремирано в крематориума на централните софийски гробища, а след няколко дни урната с праха е била погребана в софийските гробища. Понастоящем мавзолеят е разрушен и територията е превърната в част от площадния комплекс и прилежащия до него градински парк.
4. Мавзолеят на министър-председателя на министерския съвет на Монголия Чойболсан (1895-1952), намиращ се в столицата Улан-Батор, изграден през 1952 г.; понастоящем е разрушен и тялото е погребано.
5. Мавзолеят на Минстър-председателя (1946-1948) и Президент (1948-1953) на Чехословакия Климент Готвалд (1896-1953) е изграден през 1953 г., понастоящем е разрушен и тялото е погребано.
6. Мавзолеят на Виетнамския комунистически водач и държавник Хо Ши Мин (1890-1969) е изграден през 1975 г. в столицата Ханой, понастоящем е разрушен и тялото е погребано. Той е починал на 2 септември 1969 г. на 79-годишна възраст. Едва 20 години по-късно станало публично известно, че в своето завещание той е бил писал, че желае тялото му да бъде кремирано и че дори препоръчва кремацията да стане обща практика, тъй като тя е не само по-икономична като разходи, но и дава възможност да се икономисва земя. В завещанието си, той, освен това е искал прахът му да бъде разделен на три части и те да бъдат погребани в трите района на страната. Въпреки това, под ръководството на съветските специалисти тялото било балсамирано в секретна руска лаборатория и след края на войната, на 29 август 1975 г., при тържествена церемония то било положено във величествен мавзолей намиращ се в центъра на Ханой.
7. Мавзолеят на китайския комунистически водач и държавник Мао Цзе-Дун (1893-1976).
8. Мавзолеят на Президента на Ангола (1975-1979) Агустино Нето (1922-1979) е изграден през 1979 г., действуващ и в момента.
9. Мавзолеят на севернокорейския комунистически деец и държавник Ким Ир Сен (1912-1994) е изграден през 1994 г., действуващ и в момента.
Г. Тъй като мавзолеят на В. И. Ленин фактически е първият и основополагащият в идеологията и практиката на световното комунистическо движение, налага се необходимостта от по-обстойно разглеждане на главните факти, свързани с него.
Въпросът за бъдещето погребение на В. И. Ленин е бил обсъждан от членовете на Политбюро дълго време преди смъртта на “вожда” и почти всички са се били изказали по този въпрос в известна степен и форма публично. По време на тези обсъждания официално изказаното мнение на Й. В. Сталин е било кратко и формулировката е гласяла, че Ленин трябва да бъде погребан “по руския обичай”; какво точно се разбира или трябва да се разбира под това, той, обаче, не е уточнил, като е оставил на другите възможността да си мислят, че знаят и разбират смисъла на казаното, и че става въпрос за това, тялото на Ленин “да бъде предадено на земята”.
В същото време, обаче, Сталин тайно е работел над идеята за мумифицирането и изграждането на бъдещ мавзолей. Затова, когато малко по-късно той оповестил своята инициатива в това отношение, тя предизвикала шоково впечатление, тъй като по онова време сред главните комунистически функционери е господствувало схващането, че от гледна точка на всичките съществуващи в Русия вероизповедания балсамирането представлява “нечувано и невиждано кощунство”, “ругателство над тялото на вожда”. И наистина, ако по това време духовенството в Русия не е било разгромено, то тази инициатива на Сталин въобще не е щяла да може да бъде реализирана.
Така, с извършването балсамирането на тялото и построяването на мавзолея на Ленин, Сталин всъщност е бил спечелил първата открита и решаваща битка с плуралистичното религиозно съзнание на руския народ. Чрез тази битка той всъщност е спечелил две изходни победи: първата се е изразявала в това, че чрез нея той е предприел масиран, уверен и твърд курс към пълното ликвидиране на съществуващото в Русия “многобожие”, свързано с и произтичащо от факта на съществуването на голямо множество най-различни вероизповедания; и втората се е изразявала в това, че чрез нея, от една страна, той е положил основите на качествено нов култ и на качествено ново единобожие, а именно комунистическия култ и комунистическото единобожие, а от друга страна, е разрушил единобожния характер на отделните съществуващи вероизповедания и е наложил най-важните елементи от езическия светоглед и практика.
Така, чрез балсамирането на тялото и построяването на мавзолея на Ленин, Сталин е положил основите на станалия по-късно традиционен комунистически ритуал на балсамиране на телата на видните дейци на комунистическото движение и полагането им в специални мавзолеи. Освен това, той е положил и основите на нов принцип в архитектурата на мавзолеите, съгласно изискванията на които те вече започнали да съчетават две функции – и на гробница, и на трибуна за произнасяне на речи и за приемане на паради.
Всъщност, въпросът за балсамирането на тялото на В. И. Ленин е неразривно свързан с въпроса за предшествуващите практики и традиции на балсамирането.
В масовото съзнание понятията “мумия” и “балсамиране” обикновено се свързват с културата на Древен Египет, но в науката се приема, че тази практика е била създадена от жреците далеч преди възникването на древноегипетската култура. Съществуващата днес на разположение на науката мумифицирана от човешка ръка най-древна човешка мумия е от времето на около 5 100 г. пр. Хр. и тя е била открита през 1977 г. в района на Чили в Латинска Америка, а първият манускрипт, съдържащ описание относно балсамирането на телата е от 4 266 г. пр. Хр. и той е от района на Древен Египет[7].
В своето прочуто произведение “Анабазис на Александър Велики” гръкът Никомедия и виден римски писател и историк Флавий Ариан (95-180) пише, че когато на 33-годишна възраст и на връщане от Индия Александър Македонски внезапно починал, неговите сподвижници не пожелали да оставят трупа в чужда земя и решили да го пренесат със себе си. В условията на Вавилон, обаче, това е било невъзможно, тъй като трупът би се разложил. Тогава те напълнили една дълбока вана с напълно пресен пчелен мед, положили в нея тялото и в този вид го пренесли в Египет, където го погребали. В продължение на 300 години трупът бил съхраняван в този му именно вид, в който е бил пренесен. Когато през I век на нашата ера римският император Октавиан Август завоювал Египет, той отворил гробницата на Александър Македонски и бил изумен от отличното състояние на трупа; тогава той положил на главата на Александър венец, а тялото обсипал с цветя.
От тези редове на античния писател е видно, че в античната епоха много добре е била позната практиката на съхраняването на телата на покойниците в пчелен мед. За съществуването на тази практика говорят и други, дори много по-стари литературни източници. Така, в сатирата “Лебед, или за Погребението” на Марк Теренций Варон (116-27 г. пр. Хр.), от която, обаче, са запазени само неголеми фрагменти, има фраза, от която е видно, че още Демокрит е бил препоръчвал запазването на телата да бъде извършвано чрез използуването на пчелен мед. Все пак, обаче, почти всички литературни и исторически източници сочат, че в античната епоха, включително и в античен Египет практиката на консервирането и съхраняването на човешкото тяло след смъртта винаги е било изключение, а не правило.
Въпросът за балсамирането на тялото на В. И. Ленин е неразривно свързан и с въпроса за съществуването или несъществуването на преки или косвени специфично руски предшествуващи практики и традиции на балсамирането. В това отношение се знае, че тялото на починалия по време на пътуването си от Ясс за Николаев на 5 октомври 1791 г. княз Григорий Александрович Потемкин-Тавричевски, фаворит на императрицата Екатерина Втора, е било върнато обратно в Ясс, че там то е било балсамирано и опято, след което е престояло един месец и едва след това е било превозено в град Херсон, където било поставено в подземното помещение на църквата Света Екатерина.
Така, без да бъде погребвано в земята, тялото на княз Потемкин е престояло почти седем години, от 23 ноември 1791 г. до 28 април 1798 г. През това време жителите на Херсон са обслужвали панихида и са отдавали почит на непогребаното в земята тяло на княза. През това време на престола се възкачил император Павел Първи, който веднага след като узнал, че тялото на княз Потемкин все още не е погребано в земята, се разпоредил то да бъде незабавно погребано в пълна тайна и мястото да бъде така загладено, че никога да не стане известно.
Каква, обаче, е била причината за това балсамиране и непогребване в земята на княз Потемкин? Като фаворит и висш велможа от двора на императрица Екатерина той е имал правото на тържествено погребение в столицата, но вече увлечената по новия си фаворит императрица отказвала да признае на княз Потемкин това право. Неговите близки са се надявали, че ще съумеят да постигнат благоприятен момент, когато това ще бъде направено, и поради това умишлено не са погребвали тялото. Впоследствие, когато император станал Павел Първи, който бил стар и непримирим противник на княз Потемкин, надеждите на близките му да го погребат в земята с почести в столицата пропаднали окончателно.
Преди Ленин в Русия е имало и още едно балсамирано тяло на видна личност - на видния хирург Николай Иванович Пирогов (1810-1881). То е положено в гробницата на неговата вилна къща в село Вишня недалеч от град Виница и е било достъпно за всички. Тялото му е било балсамирано по инициатива на неговата втора съпруга Александра Антоновна. Той е починал на 23 ноември (5 декември) 1881 г. на 71-годишна възраст от ракова кахексия, предизвикала злокачествена язва на слизестата обвивка на твърдото небце на устата. Само за два месеца селяните построили специална гробница, където било поместено тялото, а няколко години след това гробницата била преустроена и над нея била построена църква, посветена на св. Николай Чудотворец.
Въпросът за този именно начин на погребение на тялото на В. И. Ленин е неразривно свързан и с въпроса за същността и характера на традиционната специфично руска политическа танатология. По повод изследването на проблемите, свързани със смъртта на Л. Н. Толстой, Уйлям Никел, който е сред авторитетните съвременни западни изследователи в това отношение, обръща специално внимание върху обстоятелствата: Þче определящите частния живот на руското общество публични ритуали винаги са важна опорна точка на равновесието на политическите сили в обществото; Þче руснаците винаги са проявявали силно подчертана склонност да придават особена политическа стойност на смъртта на известни за своето време писатели, мислители и политици; Þче руснаците винаги са проявявали силна склонност да превръщат чуждата смърт в повод за всеобщо преживяване, в общонационален съден ден, в акт на самоосъзнаване на обществото чрез присвояването на мъртвия, както и едновременно с това да превръщат чуждата смърт като част от личната биография на всеки отделен жив човек.
Ето защо, според него, твърде много са в руското общество смъртните случаи, на които е било отдавано огромно политическо значение и във връзка с които смъртта се е превърнала в регулативен ритуален церемониал. Той подчертава, че макар и постепенно руските власти все пак много отдавна са се били научили и са превърнали в обществено-политическа традиция преднамереното регулиране на панегерическите[8] настроения в обществото чрез използуването на методите на затъмняване, замълчаване или преувеличаване на отделните публични събития, свързани със смъртта на видни личности, както и чрез непосредственото използуване на мъртвото тяло за политически цели.[9]
Във връзка с това ние бихме искали да подчертаем, че успоредно с установяването на тази политическа стратегия, и най-вероятно като елемент от нея, изключително отдавна руското общество е приело правото на държавата да се разпорежда с телата на визуално несъмнено живите хора и да ги третира като юридически мъртви, в контекста на което именно е била въведена и регулираната от правото практика, при която още приживе, при настъпването на определена, считана за пределна възраст, правата на собственост са били прехвърляни на наследниците и личността до края на живота си е оставала като биологично живо, но юридически и социално мъртво същество. И че върху основата на тази именно приета за норма от обществения морал и превърната в традиция практика на инструментално третиране като мъртви на биологично живи хора е залегнала и цялата репресивна същност на руския стил на управление.
Въпросът за този именно начин на погребение на тялото на В. И. Ленин е неразривно свързан и с въпроса за културната способност на един многоетничен народ да възприема и да третира по един или друг начин мъртвото като живо и живото като мъртво, която именно способност стои и в основата на наложената по-късно комунистическа идеология. Всъщност, възприемането на В. И. Ленин като жив е характерно не само за комунистическата идеология и функционира не само като идеологическа метафора, а успоредно с него съществуват и множество руски фолклорни форми, в които Ленин е интерпретиран като възкръснал, разхождащ се сред хората и отново върнал се в мавзолея. Любопитно е, че съществува и един действителен случай, напълно вписващ се във въпросния контекст, при който при условията на най-строга военна тайна и при най-прецизна военна охрана мъртвият Ленин действително е пътувал с влак. Така, през 1941 г. той бил качен на влака и заминал в Сибир, където се установил в гр. Тюмен; той е бил евакуиран, и тази евакуация е била пазена като една от най-строгите военни тайни, тъй като ако се разчуе, че Ленин е напуснал Москва, би настъпила невъобразима паника, тъй като ще бъде възприето от хората в смисъл, че Москва е в опасност и Ленин страхливо е избягал от опасността.
Освен това има сравнително немалко случаи, които свидетелствуват, че обикновените хора, макар и застанали пред саркофага на мъртвия Ленин, го възприемат като жив – така един от най-фрапантните случаи в това отношение е станал през март 1934 г., при който селянинът от совхоза “Прогрес” от Московска област Митрофан Никитин влязъл в мавзолея, стрелял в трупа на мъртвия Ленин, след което оставил писмо, в което обяснявал, че е предприел покушението като протест от името на милионите трудещи се и заради благополучието на работниците, селяните и служащите, понеже правителството, което управлявало от името и под ръководството на Ленин, е тръгнало по наклонената плоскост и тласка народа в бездната. През 1960 г. е било извършено друго покушение, при което саркофагът е бил разбит и тялото на Ленин е било повредено. Интересно е, че служителят в мавзолея, отговарящ за сигурността, публично е говорел за събитието, при което е възприемал и разглеждал пораженията върху мумията като рани върху тялото на жив човек.
Интересно е, че по време на управлението на М. Горбачов, когато публично са били разгорещени множество дебати относно премахването или продължаването на поддържането на тялото на мумията, станало известно като “война между некрофилите и некрофобите”, сред некрофилите се е било появило специално движение от биоспециалисти, които публично и сърцераздирателно обосновавали тезата, че “живите представляват заплаха за В. И. Ленин”, тъй като внасят в мавзолея различни видове плесени, отстраняването на които представлява изключително сериозна и често пъти невъзможна за решаване проблема. Най-поразителното при тяхната аргументация е, че макар и несъмнено да са изхождали от съображението, че става въпрос за балсамиран човешки труп, те са говорели за него така, сякаш става въпрос за напълно жива изключително важна за човечеството личност, защитата и охраната на която следва да бъде обезпечена с цената на абсолютно всичко, дори и ако трябва с цената на живота много хора.
Официално мавзолеят на Ленин е бил провъзгласен за и е бил считан за “светско съоръжение”, а не за “култово съоръжение”, но в действителност неговото светско предназначение и най-вече светското му ползуване е нещо, за което има възможно най-малко или дори никакви реални доказателства. Преди всичко той е бил използуван като пиедестал на властта, като политическа сцена, като подиум, при което трупът на Ленин символически е встъпвал и като фундамент на властта, и като идеален център на държавата, и като гробницата на Новия Йерусалим, и като изходна точка за отчитане на новото време, и като какво ли още не. Но онова, което всъщност е най-същественото, е че трупът на Ленин е встъпвал преди всичко като “персонификация на самата идея за властта”, а може би много по-точно – като “некрофилизация на идеята за властта”.
Както всяка власт, така и съветската, по силата на самия факт на своето съществуване е изпитвала естествената нужда да усеща себе си като център на някакво пространство, но спецификата при нея, за разлика от другите власти, е в това, че тя по силата на некрофилната си ориентация е избрала за един от своите центрове именно мавзолея. Или иначе казано, за да усеща и чувствува себе си като власт, съветската власт е изпитвала нуждата да усеща и чувствува съществуването на мавзолея. Или още по-просто казано, в символиката на властта мавзолеят е встъпвал като нейна най-дълбокосъщностна персонификация, точно по същия начин, по който и президентът встъпва като персонификация на властта.
Погребението в мавзолей по същество не е и не е бил нещо ново дори и по времето на създаването на считания за исторически пръв мавзолей – този на Мавзол. Това е така, защото погребението в мавзолей има за свои прототипи както най-древните погребения в пещерите (в които хората са продължавали да живеят и след акта на самото погребение), така и погребенията в урните, които били поставяни на видно и почетно място вътре в дома на наследниците на погребания. Така, исторически погледнато, мавзолейното погребение е имало своите прототипи още от времето на езичеството, но макар и езически, този обичай впоследствие е бил възприет от християнството и понастоящем не се счита за противоречащ на християнската традиция. Освен това в мавзолейното погребение са включени и битуват още множество други дохристиянски елементи, като напр. оръдейният лафет, почетният караул, оръдейните залпове, създаването и поддържането на героически епоси за подвизите на вожда. Така погледнато, макар и мавзолейното погребение да представлява езическо-християнски микс, главната проблема при него е не дали има езическа или християнска същност, че става въпрос за погребение, извършено извън територията на онова, което е прието да бъде наричано “гробище”.
Но дори и така поставен въпросът нещата съвсем не са такива, както изглеждат на пръв поглед – например съществуват съвсем немалко на брой църкви, манастири, храмови комплекси, в които са били поставяни останките на светите мъченици, на йерарсите на църквата, князе, царе и членове на техните семейства, и пр., които, строго погледнато, също така съвсем не са погребани в онова място, което има наименованието “гробище”.
Съображенията, разбира се, съвсем не се изчерпват с посоченото дотук, а възникват още и други съображения. Така, като се има предвид, че мавзолеят на В. И. Ленин съвсем не е “самотно” погребално съоръжение, а че зад него се намират гробовете на други съветски вождове, както и че в стените на мавзолея са вградени урните с праха на още съветски вождове, напълно закономерно възниква съображението, според което от тази гледна точка той съвсем основателно може да бъде разглеждан и като “гробище”. Към това съображение се добавя и съображението, че мавзолеят е построен върху площ, върху която в миналите векове са били построени култови съоръжения, край стените на които също така са били извършвани погребения и са били образувани “гробища”.
Във връзка с мавзолея на Ленин има и още едно важно съображение, обосноваващо неговата “легитимност” или поне съобразена с народните вярвания и обичаи основателност. Така, сред руския народ изключително широко е разпространен слухът и вярването, че Ленин е бил отровен от Сталин, или иначе казано, че смъртта на Ленин е била неестествена (впрочем, и в България дълго време се е носел слух, че Георги Димитров е бил отровен от Сталин). А съгласно утвърдените в най-дълбоките слоеве на руската душевност вярвания, умрелите от неестествена смърт били наричани “заложни покойници”, които трябва задължително да бъдат оставени да лежат или в чистото поле, или в дере, или на дъното на дълбок гьол, вир или езеро, и които в никакъв случай не бива да бъдат погребвани по обичайните способи чрез заравяне в земята или чрез изгаряне; т. е. по отношение на такива хора винаги следва да бъде прилаган “специалният способ на надземното погребение”.
Така, от тази гледна точка В. И. Ленин е бил погребан напълно в съответствие с руските народни вярвания и обичаи, и всяко преместване и отдалечаване на тялото от мястото на извършеното по този начин погребение, както и препогребването му по какъвто и да е друг начин, е кощунство, което може да доведе до нарушаване на съществуващия природен хармоничен ред и до бедствия[10].
[1] Повечето от дефинитивните характеристики на същността на риториката са доста спорни в съвременната наука, но в случая ние се придържаме към схващането, че тя е не само и дори не толкова изкуство или наука за убеждаването, колкото преди всичко е винаги достатъчно конкретно адресирано, театрално (драматургично) конструирано, неизменно съдържащо в себе си “интимното “аз и ти”” и основано върху науката изкуство за манипулирането на начина, по който реалността (и преди всичко политическата реалност) се възприема от индивидуалното съзнание, както и за начина, по който придобитата представа става годна да провокира и да наложи като доминиращи такива именно поведенчески действия, които са най-нужните и най-изгодните за манипулатора. За някои от основните аспекти в този интерпретационен смисъл на риториката виж: Burke, K., A Grammar of Motives, New York, 1945; Burke, K., A Rhetoric of Motives, Los Angelis-London, 1950.
[6] В моето родно село Клисурица, област Монтана, траурният ритуал във връзка със смъртта на Сталин бе проведен при значително разширяване на пределите на времето на изразяване на почитанието и скръбта и бе съпроводен от едно доста любопитно събитие.
По това време бях 8-годишен, ученик във втори клас, и в съзнанието ми много ясно са запечатани доста страни на това събитие. Първото нещо, което съм запомнил е, че още щом научил за събитието, баща ми си дойде у дома и обяви, че сега е “празник и ден на радост”, като веднага ми даде изрична инструкция извън дома да се преструвам, че не разбирам за какъв човек и за какво събитие става въпрос, защото ако властта разбере мислите и радостта ни, ще ни изпратят в концлагер или затвор. Второто нещо, което пределно ясно съм запомнил е, че тъй като селото ни не беше електрофицирано и нямаше ток, под непосредственото ръководство на отговарящия за района ни офицер от милицията Сашо Божов от града докараха електрогенератор, високоговорителна апаратура, микрофон и грамофон с една единствена грамофонна плоча с някаква траурна музика, която бе пусната с пълна мощност в продължение на точно три дни, като успоредно с това камбаната (която се намираше върху една липа в двора на училището, тъй като в селото ни никога не е имало черква) не спираше да бие с познатия на всички погребален звън. И третото нещо, което най-силно се е врязало в паметта ми е, че на третия ден един от старците в селото (който вероятно е бил на около 45-годишна възраст), дядо Денко (Младен Горанов) не издържа на цялата тази агресия на скръбта, и както казваха селяните, “главата му превъртя”.
В последния траурен ден в селото се понесе трудно потискана кикотлива гълчава и всички се втурнаха към центъра на селото, където неусетно се оказах и аз. Тъй като там се намираше и самият милиционерски офицер Сашо Божов, никой не смееше открито да се смее, а тихо и мълчаливо наблюдаваше сцената, след това изчезваше някъде, където да се насмее до насита, и после отново тихо и смирено идваше, за да не пропусне нови важни моменти от зрелището.
Онова, което ставаше върху една отсечка от около 300-400 метра по главната улица, бе поразително. Въпросният дядо Денко се търкаляше в локвите на улицата, после ставаше, отиваше и се блъскаше в лявата или дясната плетена (плет от не много дебели дървени пръти) ограда, като през цялото време плачеше сърцераздирателно и викаше: “Олеле, бащице, на кого ни оставяш!? Олеле, осиротяхме! Останахме без баща! Хора, какво ще правим сега, като вече си нямаме баща?!”.
През това време самият милиционерски офицер уверяваше всички, че човекът “се е поболял от мъка” и най-категорично отхвърляше подхвърляните аргументи, че дядо Денко просто е пиян. След няколко дни, обаче, в селото се разчу, че събитието бързо било станало известно не само в близките, но и в далечните села и градове, като всеки, който го е коментирал, неизменно подчертавал комизма, а не трагизма, на ситуацията. После се разчу, от София е дошъл офицер от Държавна сигурност и е арестувал стареца, като го е обвинил, че умишлено е устроил и артистично е изпълнил сцената, за да компрометира траурното събитие и да го превърне в комично.
Тъй като, обаче, старецът упорито твърдял, че не помни абсолютно нищо и освен това милиционерския офицер Сашо Божов енергично се застъпил и обосновал тезата за искрената мъка на стареца, той бил не само освободен, но и властите били дали енергичната препоръката за това, старецът да бъде приет за член на Комунистическата партия и самият Сашо Божов бе станал поръчител за неговото приемане в партията. И наистина, съвсем наскоро след това дядо Денко не само бе приет за член на комунистическа партия, но и бе издигнат на авторитетния за онова време пост бригадир в стопанството и бе сочен от властите като “пример, достоен за подражание”, а от хората бе подиграван и упрекван, като го обвиняваха, че умишлено е бил режисирал всичко, за да може така да се издигне и да направи обществено-политическа кариера.
Само след няколко години, обаче, в изпълнение на указанията на господарите си от Москва българските комунисти обявиха тезата си за борба срещу култа към личността на Сталин и дядо Денко бе обявен за сталинист, бе изключен от партията и уволнен от бригадирския му пост. След много години аз лично го помолих да ми разкаже случката и да ми обясни какво точно е правил, но той енергично ми обясни, че никога нищо не е било ставало, и че просто всичко е било измислено от селските зевзеци. Е, зевзеците наистина имаха много важна роля, но не в измислянето, а в интерпретирането на събитието – почти винаги, когато виждаха някой да е натъжен, включително и при погребения на близък човек, за да го накарат да погледне по-оптимистично на живота те му, те му казваха: “Абе, я виж къде има по-кална и под-дълбока локва и се тръшни в нея от мъка, та да ти олекне като на дядо Денко!”.
[7] На разположение на съвременната наука се намират и мумифицирани по естествен начин или вкаменели човешки мумии. Така през 1908 г. швейцарецът Отто Гаузер е направил в Южна Франция в долината на река Везера в района на селцето Мустие удивително откритие – намерил гроб на погребан неандерталски юноша, живял преди няколко десетки хиляди години. Което е указание, че по онова изключително древно време е съществувало съчувствие и уважение към мъртвите. Аналогично погребение от същото време е било открито и през 1938 г. в района на Тешик-Таш в Узбекистан.
Характерна особеност и на двете погребения е разположението на главата – тя винаги е на изток или на запад, но не и на юг или север; и това е така навсякъде – в Европа, Азия и навсякъде другаде. А това не може да бъде случайност и то предполага, че при неандерталците вече е съществувал някакъв слънчев култ и вяра в съществуването на качествено друг живот след смъртта.
През 1960 г. американският антрополог и археолог Р. Солецки открил в пещерата Шанидар в Иран вкаменените трупове на девет неандерталци, а след няколко години френският палеоботаник Арнет Леруа-Гуран установил, че при погребението върху мъртвите тела са били посипвани огромно количество цветя и растения (каквато практика, впрочем, се прилага и днес). Първоначално тази практика е имала чисто утилитарна цел – приемало се е, че цветята и растенията имат лечебни свойства и могат да спомогнат за завръщането на мъртвия в семейството и племето, а освен това се е знаело, че миризмата на цветята намалява миризмата на гниенето. Впоследствие, обаче, примитивният човек е забелязал, че цветята сами по себе си са нещо красиво и на това основание ги е издигнал в естетически ранг, като освен това ги е провъзгласил и като предмет на дарение на мъртвите и на боговете. Така, поставени върху гроба цветовете са започнали да символизират самия процес на живота и на смъртта, те са били схващани като модел на човешкото битие.
[8] Т. нар. панегерик (гр. panegyrikos) е възникнал още в Древна Гърция като ритуал, свеждащ се по произнасянето на патриотична реч, в която се възхваляват делата и подвизите на починалите предци. Впоследствие този ритуал е бил възприет и от християнството, където се свежда преди всичко до възхвала на определен светец. Думата се използува и във всекидневния битов език с преносно значение, схващано като “славословие, прекалена (ненужна или незаслужена) похвала”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар