2011-12-21

БЪЛГАРСКАТА ЛЕПТА ЗА ТЕРОРИЗМА. § 3. Христо Ботев


А. След като на 10 юли 1872 г. в гр. Враца бил основан Революционен комитет с председател Кръстю Новкиришки и секретар Стефанаки Савов, и особено след като в града пристигнал Васил Левски, а по-късно - и избраният за главен апостол Стоян Заимов, врачанските бунтовници започнали подготовка за национално-освободително въстание срещу турската власт. Несъмнено главните елементи от подготовката се свеждали до събирането на пари за закупуване на оръжие и снабдяване на въстаниците с оръжие, при което още в самото начало Ив. Данчов дал 6500 франка, а Мито Цветков - 4000 франка за закупуване от Влашко на 500 пушки и 500 револвери, както и на боеприпаси за тях[1].
Парите, разбира се, веднага били дадени на “специални” и “високо доверени хора”, които обещали да закупят и изпратят “стоката” по кораб от Бекет до Оряхово, но макар че определеното за въстанието време наближавало, не било получено абсолютно нищо. Във връзка с това Мито Анков, който е бил един от най-дейните участници в комитета пише, че след като в продължение на дълго време и всеки ден са очаквали оръжието, накрая загубили надежда и в самото навечерие на въстанието не са разполагали с нито едно свястно оръжие.
Това, обаче, съвсем не им е пречело да пишат високопарни писма до базирания във Влашко Български революционен централен комитет, както и до другите “революционни средища” в страната, с които да призовават за “незабавно въставане”, “незабавен бунт”. Така, на 26 април 1876 г. самият Стоян Заимов (в качеството си на “Главен апостол”, отговорен за военната подготовка и организирането на въстанието във Врачанския край) пише “до братята във Влашко”, че е необходимо “да избързат с прехвърлянето на четата”, “щото врачани са напълно готови и не могат повече да чакат”. В подобни писма, изпратени до комитетите в Панагюрище и Търново, той се кълне: “Ние сме готови вече, братя! Даже и сам Господ да дойде и да ни каже, че трябва да почакаме, няма да го слушаме!”.
Би било, разбира се, крайно опростенческо и исторически невярно твърдението, че тези и другите подобни напълно безотговорни писма, ентусиазирано и почти масово разпространявани между различните “революционни комитети”, са били “подлъгали” съответните ръководители и функционери на подготвяното въстание, и че примерно именно поради “повярването” на съдържащите се в тях послания Георги Бенковски е бил взел решението да мотивира събралите се в Оборище да определят по-ранна дата за започване на въстанието. Без тук да се спираме на причините и механизма на тоталния фалш, отнасящ се до “цялостната революционна ситуация” в българските земи, ще посочим, че според историка Димитър Йоцов, който е един от най-добрите познавачи на обстановката специално във Врачанския революционен окръг, главната причина за катастрофата се състои в “грандоманията, завистта и плиткоумието в народните работи”, залегнали в основата на “пълното несъгласие между членовете на комитета”; в това, че практически “всеки е бил срещу всекиго”.
Така, въпреки пределната яснота както относно липсата на оръжие, така и относно липсата на хора, готови да носят и употребят оръжие, ръководителите на Врачанския революционен комитет безапелационно заявяват, че ще вдигнат въстанието точно на 11 май, и че няма да се подчинят дори и на Господ, ако им каже да почакат.
Все пак, обаче, когато към 10 май от Влашко дошла вест, че четниците[2] са готови да тръгнат за България и Врачанският комитет трябва да е готов за въстанието “във всеки момент”, ръководителите изпаднали в паника и спешно изпратили Стефанаки Савов и С. Петров в Румъния, за да настояват четата на Христо Ботев да забави преминаването на Дунава поне до 1 юни.
На 17 май 1876 г. четата на Христо Ботев превзела плаващия по река Дунав под командуването на капитан Дагоберт Енглендер[3] австрийски кораб “Радецки” и го използувала, за да се прехвърли на Козлодуйския бряг, откъдето тръгнала за Стара планина.
Това е първият известен на историята случай на терористично завладяване на чуждестранен воден плавателен съд с политически цели.
Б. Разбира се, когато Хр. Ботев и четниците се озовали в българските земи, те се сблъскали с тъжната и отчайваща картина на тотално изпокрилото се население, посрещащо ги като терористична заплаха и врагове на рахатлъка им, а не като дългоочаквани борци за тяхната свобода. Почти по същия начин Ботевите четници били посрещнати и от самите ръководители на Врачанския революционен комитет, които благодарение на “упоритата си неколкогодишна нелегална дейност” успели да формират не една, а ... две местни революционни чети. Така, когато във фаталната нощ срещу 20 май изнурените, изгладнели и оредели от боевете Ботеви четници чакали вест и подкрепа от Враца, четата на Мито Анков се събрала в църквата “Св. Възнесение”, където всички палели свещи, отдадени на тих молебен за успеха на родолюбивото дело, чакайки при тях да дойде втората чета, с която заедно да тръгнат към Веслец и да се присъединят към дошлите от Влашко хъшове. Втората чета, разбира се, въобще не дошла, тъй като всичките й членове се били изпокрили, а това дало основание на богобоязливите четници от първата чета да вземат “благоразумното решение”да отложат излизането си “на Балкана” за другата нощ. А когато на другия ден във Враца дошли приближени на турската власт (все още доста малобройни!) въоръжени групи, готовите за величави родолюбиви подвизи четници взели още по-благоразумното решение да се изпокрият, а самият апостол на въстанието Стоян Заимов хукнал да бяга през лозята, преоблечен в женски дрехи. Същият ден Христо Ботев не само окончателно проумял трагичната истина, че е бил подмамен, излъган, предаден и изоставен, но и загинал, а четата му – разбита[4].
Така, само три дни след дебаркирането на четата, на 20 май 1876 г. (нов стил - на 1 юни) Христо Ботев е убит във Врачанския балкан. И макар че още веднага след смъртта на войводата сред оцелелите четници упорито се носела подмолната мълва, че той е бил убит от другарите си, в духа на хайдушкия фолклор и в продължение на повече от един век в България умело е била разпространявана възприеманата като напълно естествена официална легенда за геройската смърт на войводата, загинал от “турски куршум”.
Истината, обаче, е че още докато се е намирал в Румъния, Хр. Ботев е бил умело подвеждан от Никола Обретенов (който официално е бил един от видните членове не на Ботевия, а на Гюргевския революционен комитет) в това, че “българският народ само тях чака, за да се вдигне на въстание”, и когато четниците извървели пътя от Козлодуй до Враца, при което не само не били подкрепени от българите, но дори и били посрещани враждебно от тях, Хр. Ботев поискал обяснение защо е излъган. А когато четата се установила край Враца и станало пределно ясно, че Врачанският революционен комитет подло и брутално отказва да им даде тържествено и гръмко обещаната помощ, Христо Ботев се оказал пред четворно афиширано противопоставяне – на откритото недоволство на редовите четници, на врачанското лоби в четата, на подвелите го Никола Обретенов и Георги Апостолов и на военния командир Никола Войновски[5].
Така, след като Н. Войновски напуснал сцената на битката, Никола Обретенов (заедно с трима от неговите приятели и поддръжници) поканил Хр. Ботев на разговор, по време на който войводата бил покосен от два куршуми, единият от които от упор - и то след като вече е агонизирал или е бил мъртъв.
Според Стефан Влахов-Мицов[6] организаторът на убийството несъмнено е Н. Обретенов, като то може да е било съгласувано с някой от останалите в групата, но може и в известна степен да ги е изненадало; що се отнася до отсъствуващия Н. Войновски, то той следва да бъде третиран като косвен подбудител. Според автора с акта на призоваването на четниците да напуснат в удобен момент битката Н. Войновски фактически е извършил отстраняване на Хр. Ботев от функцията му на войвода (ръководител на четата), а физическото му отстраняване, извършено от Н. Обретенов, е само закономерно следствие от първото отстраняване. Стефан Влахов-Мицов приема, че както актът на Н. Войновски, така и този на Н. Обретенов са били продиктувани от характерния за професионалните революционери стремеж за оцеляване в битката, на който несъмнено е пречел дълбоко характерният за Хр. Ботев поетичен стремеж към саможертва.
Съвсем друга интерпретация предлага Георги Тахов[7], който приема, че първият куршум е бил изпратен от отдалечилия се и скрил се зад скалите Н. Войновски, а вторият - от Н. Обретенов, който се е намирал при Хр. Ботев и се е мотивирал с хуманни съображения, че войводата не бива да се измъчва. Според автора обвързаните с клетва за мълчание двама очевидци от групата въобще не са могли да осъзнаят, че първо е имало изстрел в главата, и едва след това - в сърцето, и до последния си миг са считали, че Н. Обретенов е единственият екзекутор.
В. В продължение на много години след Освобождението и особено по времето на комунистическия режим изключително голяма орда от “учени” се е препитавала чрез създаването на най-нагли фалшификации относно живота и смъртта на българските национални герои, включително и на Христо Ботев. Така мнозина автори, претендиращи да са обективни историци, са не само формулирали и лансирали абсолютната измислица, че Христо Ботев е бил убит “от засада” от черкезки паравоенни части, но и охотно са представяли като исторически доказани истини редица белетризирани и митологизирани версии относно погребението на войводата, съгласно които тялото му е положено ту под дърво, ту до скала, ту до една кичеста шипка със стотина алени цветове.
Истината обаче е, че както телата на всички убити четници, така и тялото на Христо Ботев просто е било оставено на произвола на ситуацията, поради което след разбиването на четата главата на войводата е била отрязана и заедно с главите на още 11 негови четници набучена на кол и разнасяна из селата на врачанския край при музикален съпровод на зурли и тъпани. Предводител на шествието бил Мехмед Семиоглу, който впрочем е бил облечен в куртката на Христо Ботев и се е хвалел, че носи сетрето на “баш войводата”. Според тогавашните представи, когато някой вземе важна лична вещ на жертвата си, заедно с нея той взема и придобива като своя и силата на жертвата. Впрочем, след края на победното шествие на Мехмед Семиоглу главите на 12 четници са били оставени на мегдана в село Скравена “за поругание и назидание”, а селските първенци ги откупили, измили и погребали в общ гроб.
Попадналите в ръцете на турската власт 35 четници били изправени на съд през юли 1876 г. Два съдебни процеси срещу 31 души били организирани в Русе, а един процес - срещу останалите четирима души - се състоял в София. Русенските процеси били публични, тъй като консулите на Англия и Австро-Унгария пожелали да присъствуват на тях. Това обстоятелство наложило и необходимостта от назначаването на служебен защитник (адвокат), и като такъв бил определен Илия Цанов. Правителството било вече предварително определило наказанията и в центъра на Русе вече били издигнати бесилките. Обвинението поискало за повечето от подсъдимите смърт, а за една малка част - доживотна каторга.
По време на процеса обаче служебният защитник Илия Цанов успял да промени хода на процеса, като показал тънко познаване на наказателния закон и изключително ораторство. Той поискал оправдаването на всички, защото били не разбойници, а борци за човешки права; основният му правен довод бил, че подсъдимите не са били заловени на бойното поле, а по-късно - предавайки се сами и без оръжие, което обстоятелство съгласно чл. 64 от Наказателния закон давало възможност за освобождаване. Така в първия процес съдиите оправдали четирима и не осъдили на смърт нито един. Във втория процес обаче те осъдили на смърт трима, двама от които били непълнолетни (което обстоятелство съгласно чл. 40 изисквало налагането на каторга, а не на смърт). Стоян Заимов пише, че като юрист Илия Цанов притежавал “голяма майстория и вещина”, с които именно така вбесил българските градски първенци, че те поискали той да бъде подведен под съдебна отговорност “като враг на империята[8].


[1] Тези две дарения в името на националното освобождение, впрочем, си останали единствените крупни суми, дадени за тази цел, и представляват три четвърти от общо изразходваните 17701 франка за подготовката на “Величавата национално-освободителна революция във Врачанския революционен окръг”.
[2] Макар че въпросът изглежда риторичен, а отговорът - разбиращ се от самосебе си, все пак си заслужава отново да бъде поставен: “Защо Хр. Ботев тръгна с чета?”. Защото както в появата на Хр. Ботев и неговата чета на кораба “Радецки”, така и в гибелта му на Балкана, е концентрирана или кодирана не само същността на една епоха и на една от тенденциите в българското национално-освободително движение от втората половина на ХІХ век, а и един от върховите моменти от най-дълбоката същност на българите и на шепата негови елитарно настроени събратя. Преди всичко, както от самото негово творчество, така и от историческите сведения недвусмислено е видно, че от лятото на 1868 до април 1876 г. Христо Ботев непрекъснато е бил измъчван от чувството за вина , че е останал във Влашко, когато Хаджи Димитър и Стефан Караджа са били повели четата си към старопланинските усои и са станали безсмъртни чрез смъртта си. Христо Ботев не просто е бил убеден, че те са изпълнили своята молитва за “Свобода или смърт юнашка”, а и че това е била молитва не само на няколко поколения българи, но и на сърби, черногорци, поляци, унгарци и италианци. И именно по тази причина в статията си “Петрушан” (посветена на тригодишнината от подвига на четата на Хаджи Димитър) той сравнява поелите пътя на саможертвата за България “шепа решителни млади момци” именно с италианските борци за свобода. В статията, всъщност, е концентрирано не само цялото поетическо виждане на Хр. Ботев относно ролята на четите, но и неговото теоретическо виждане на политик и революционер, както и неговият жизнен път.
В тази именно статия се съдържа и отговорът на горепоставения въпрос: Þвъпреки, че още през есента на 1869 г. е било започнато налагането на нова линия в революционното движение, изразяваща се в пренасяне на центъра на подготовката на въстанието вътре в България поради доказаната неефективност на плановете и опитите за вдигане на народа на въстание чрез прехвърлянето на въоръжени чети отвън; Þвъпреки, че вече е бил създаден БРЦК и е било предприето изграждането на вътрешни комитети; ÞХр. Ботев, основополагащите възгледи на който са били изградени преди всичко върху руските социалутопически и анархистически идеи, е бил останал верен (както сам казва в посочената статия) “не на разума и не на логиката”, а “на магнетизма на вярването и одушевлението”; ÞХр. Ботев е оставал неизменно верен на своята утопична и ненадхвърляща пределите на поезията представа за политика и революция, съгласно която е напълно възможно чрез личния си пример и без никаква революционна организация да помогне на сънародниците си да станат политически и национално съзнателни и да проумеят, че притежават сили и способност да трансформират стихийното си индивидуално недоволство и родолюбивото си одушевление в сплотено и самоотвержено национално-освободително поведение.
Хр. Ботев, освен това, е оставал верен и на утопично-поетичната си представа за ролята и участието в национално-освободителната революция на т. нар. “нова емиграция”, която той определя като “прав и законен наследник на класическия хайдутин” и като “пръв гранитен камък”, хвърлен “върху голата тиква на тиранина” (Програмна статия, Дума на българските емигранти, брой 1, юни 1871 г.). Така, издигайки идеята си за важната роля на “новата емиграция”, Хр. Ботев, за разлика от Любен Каравелов и Васил Левски, е запазвал преклонението си пред идеолога на четническото движение Георги С. Раковски, запазвал е вярата си, че внасянето на революция отвън и предизвикване на народно въстание чрез преминаването на четите не е изчерпало възможностите си. Изключително симптоматично в този аспект е и неговото писмо от 26 юни 1875 г. до Ив. Драсов, в което, прокламирайки идеята си за “революция народна, незабавна, отчаяна”, той призовава “духът на хайдутлука”, “духът на Раковски”, а не духа на Левски, нито дори духа на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
И накрая - може би най-важното и най-главното: 1) Христо Ботев не само и не просто е бил руски възпитаник, но и след като през август 1875 г. той и неговата група се провъзгласили за учредители на нов Български революционен комитет и планирали незабавно въстание, той веднага заминал за Русия (под предлог) да достави оръжие, и напълно пренебрегнал както мисълта да замине в България, за да извърши някаква подготовка за въстанието, така и да остане в Румъния, за да ръководи оттам подготовката; 2) макар и да е бил в официално приятелски отношения с най-влиятелните дейци на Гюргевския революционен комитет, Христо Ботев не само е странял от него, но и самият Комитет е странял от Хр. Ботев - който факт, впрочем, е останал напълно неизяснен от българските (винаги раболепно русофилски ориентирани) историци; 3) във връзка с това специално внимание заслужава и въпросът: ÞЗащо Гюргевският комитет не само не е бил определил Хр. Ботев за един от своите апостоли, но и въобще не го е бил виждал като свой съратник в прецизно планираното комитетско революционно дело?”.
[3] Капитан Дагоберт Енглендер умира през 1925 г., а жена му Матилде – през 1945 г. През този дълъг период след Освобождението на България нито един български историк, ботевовед или журналист не ги е бил потърсил за никаква информация или просто от любопитство и за запознанство; с изключение на Захари Стоянов, който през лятото на 1888 г. посетил Виена, и след като не ги открил, написал писмо с молба за информация относно завземането на кораба от Ботевите четници. След два месеци капитанът изпратил на Захари Стоянов не само текста на личните си спомени, но и преписи от официални документи, а през 1913 г. подарил на Етнографския музей в София втората част от спомените си.
Към края на 1888 г. З. Стоянов издал в Русе книгата си “Христо Ботйов – опит за биография”, в която включил като допълнение най-важното от спомените на капитана, при което подчертал, че понеже ги получил късно, между написаното от него и спомените на капитана “съществуват някои малки противоречия”. За внимателното читателско око, обаче, тези “малки противоречия” съвсем не са малки, и макар че българите днес приемаме “Случая Радецки”” за дълбоко същностна част от нашата история, събитието все още не е получило своята адекватна интерпретация, а личността на капитана не е заела своето достойно място в българската история. Работата е там, че в случая един чужденец - аристократ и капитан на кораб - с всичките си деяния както по време на събитието, така и след него категорично и недвусмислено се е проявил като български патриот; и то много повече, отколкото примерно поетът-русофил Иван Вазов, който в своята оперетна песничка е фалшифицирал историческата истина, като по метода на диаметралното противопоставяне е представил “капитанът немец същи” като враг, който категорично е отказал да сътрудничи на въстаниците, и когото Хр. Ботев безцеремонно е подчинил на суровата си воля, като е узурпирал неговите признати от международното право капитански права. При това любопитно е, че когато в Копривщица и Панагюрище въстанието вече бушува с пълната си сила, членът на Революционния комитет в Сопот Иван Вазов изведнъж изчезнал от родния си град, като през Пловдив се озовал в Цариград, а оттам - с кораб по Черно море и Дунав - пристигнал в Галац, където, както сам пише (в повестта си “Неотдавна”), се просълзявал от възторг по хъшовете, а когато същите тези възбудени от въстанието хъшове тръгнали за България, той се качил на влака и заминал за Букурещ.
В случая ние обръщаме внимание, че “капитанът немец същи”, който превъзходно е разбирал, че целта на четниците съвсем не е била да завладеят кораба, а да дебаркират на българския бряг, не само е осигурил безопасно и безинцидентно дебаркиране, но и след това, въпреки опасността да си навлече изключително строги последствия както от турската, така и от австро-унгарската власт, е показал такова достойно поведение, с каквото малцина български патриоти биха могли да се похвалят. Когато същият ден корабът пристигнал в град Видин и капитанът бил поканен да слезе на брега, той издал заповед на втория капитан Катерино Дойми веднага да отплава извън пределите на Турция, ако забележи тревога на пристанището или разбере, че началникът му е задържан от турските власти; като слязъл на брега, той бил отведен при началника на турската гражданска администрация генерал Халил Рифаат и коменданта на военния гарнизон генерал Осман Паша (същият, който по-късно става известен като защитник на обсадения от руските войски град Плевен); те поискали от него да се върне обратно и да откара с кораба си до Козлодуй 1000 (хиляда) турски войници, които да тръгнат по стъпките на Ботевата чета. Капитан Дагоберт Енглендер категорично отказал да се подчини не само на двамата генерали, но и на нареждането на австроунгарския консул, който присъствувал на срещата.
Само един ден след двете събития и при ясното съзнание за неговата юридическа и дипломатическа стойност, капитан Дагоберт Енглендер написал своя задължителен т. нар. “капитански доклад до почитаемия централен инспекторат във Виена”, в който не е допуснал нито една дума, която би могла да бъде използувана във вреда на българските въстаници и в която да личи дори и сянка на лична обида и огорчение. В този доклад той изрично и ясно е потвърдил, че по време на пребиваването на въстаниците на кораба нито за момент не е имал чувството, че се намира сред разбойници, и не е констатирал нито един случай на пиянство, с което недвусмислено е отнел всякаква възможност на турските и австрийските власти за пропагандни спекулации.
Освен посочения доклад, съществува и още един важен документ - т. нар. Протокол за разпит на екипажа на кораба, съставен на 1 юни 1876 г. в Оршова в присъствието на трима инспектори от Дунавското параходно дружество, който именно документ е бил изпратен на Захари Стоянов и част от който е била публикувана в книгата за Хр. Ботев. Странно е, че всички историци, дори и Иван Унджиев, приемат този документ за “точна илюстрация” на събитието по завладяването на кораба, докато в своите спомени от 1913 г. самият капитан Дагоберт Енглендер изрично и ясно пише, че тъй като единият от инспекторите (гъркът на австрийска служба Ахилес Метакса) е записвал показанията не буквално, а като е извършвал “свободно предаване”, то той, капитанът, първоначално е бил отказал да подпише протокола и го е подписал едва когато е бил уведомен, че така или иначе законът позволявал и други да го подпишат вместо него. А щом като е било възможно да бъдат “свободно интерпретирани” показанията на самия капитан, несъмнено е, че на такава интерпретация са били подложени и показанията на всички останали лица от екипажния списък на кораба.
[4] Впрочем, прословутите репресии върху населението на град Враца (изразяващи се почти единствено в претърсване на училището, църквата и няколко къщи), на които сърцераздирателно и оправдателно се позовават редица високопатриотарски настроени автори, са били започнали едва три дни след разбиването на четата, когато там пристигнали ордите на Кел Хасан. Което означава, че ако двете местни врачански чети се присъединеха към Ботевата чета ( намирала се само на около 4-5 км от града) и ако към тях са се били добавили и четите, създадени (според официално свидетелствуващите за това документи на Революционния комитет) в селата Бутан, Борован и Кремена, все пак е било възможно да се съберат толкова хора, колкото да бъде даден шанс на историята да опита “друг обрат на събитията”, независимо че в Подбалкана въстанието вече заглъхвало. Но това, естествено, не станало. Любопитно е, че когато в града пристигнал Кел Хасан с войската си, почти всички от най-авторитетните членове на Революционния комитет не само участвували в неговото официално посрещане като възстановител на легитимния ред, но и взели решение да му дадат 100 лири откуп, за да запази града непокътнат, които пари били платени не от собствените им кесии, а от бюджета на общината.
[5] Който, след като се противопоставил на предложението на Хр. Ботев и хаджи Петър да бъде нападната Враца (за да бъдат по този начин подтикнати жителите на града да се присъединят към четата) и след като преценил, че не може да предотврати безсмислената от военно гледище битка, още рано сутринта на 20 май взел със себе си около 20 от четниците и се отдалечил на югоизток.
[6] Мицов, Ст. В., Кой уби Христо Ботев, С., 1994.
[7] Тахов, Г., Как всъщност е застрелян Ботев, в-к “168 часа”, 10-16 януари 2003 г., с. 28.
[8] Все пак след процеса той бил само уволнен, а след Освобождението бил първият кмет на град София, народен представител в Учредителното Народно събрание, председател на Окръжния съд във Видин, дипломат в Цариград, Министър на външните работи и създател на Демократическата партия.

____________________________
Стр.269-279 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007.-630 с.

Няма коментари:

Публикуване на коментар