Описаното тук, разбира се, се отнася за всички комунисти, но все пак ще отделим място само на две от най-знаковите и най-митологизираните по времето на социалистическата власт фигури.
А) Владо Тричков (псевдоним на лицето Владимир Йосифов) е роден на 14 март 1899 г. в гр. Трън. В комунистическите исторически, енциклопедични и мемоарни издания той е канонизиран като ловък конспиратор и легендарен революционер-комунист. През 1919 г. става член на комунистическата партия, а по-късно - и на нейната Военна организация, участвува в подготовката на Септемврийския метеж през 1923 г. През април 1925 г. е арестуван и като член на терористична организация е осъден на смърт; после смъртната присъда е заменена с доживотен затвор; амнистиран е през 1936 г. и емигрира в СССР, където завършва военна школа. През 1936-1939 г. участвува в гражданската война в Испания. След завръщането си в България е арестуван два пъти и е изпратен в концлагер. През 1943 г. става отговорник за връзките на българските партизани с югославските. Убит е на 4 юни 1944 г. в престрелка с полицията при с. Горно Камарци, Пирдопско.[1]
Много факти от неговата биография обаче са старателно премълчани. В Централния държавен исторически архив се пазят документи, които хвърлят съвсем друга историческа светлина върху “героичния комунист” Владо Тричков.
През 1917 г. постъпил във Военното училище в София и като млад юнкер не е участвувал във войната. По време на пребиваването на германския кайзер Вилхелм II в България Владо Тричков заслужил и получил наградата “Железен кръст”, а по време на организираното от комунистите т. нар. Владайско въстание бил определен за отдельонен командир на юнкерите и изпратен да потушава въстанието на разбунтувалите се фронтоваци, предвождани от Райко Даскалов. За заслугите си при потушаването на войнишкото въстание е награден с най-високото войнишко отличие в Царство България - орден “За храброст”.
При осъждането му през 1925 г. приятелите му от нелегалната комунистическа партия написали адресирано до Н. В. Царя писмо от името на родителите му, в което се кълнели, че в епохата на червения и на оранжевия болшевизъм осъденият бил подмамен, увлечен, заблуден и вмъкнат в комунистическата организация от други, за което той като млад и незрял не е можел разумно да разсъди.
Забележителна в този аспект е и личната молба за милост на Владо Тричков, написана на 9 септември 1925 г. и адресирана до цар Борис III. В нея “железният и безпощаден към всяка проява на огъване комунист” (според официалната комунистическа канонизация) е написал буквално следното: “Към Вас, към Вашата Всеблагост отправям и аз моята молба, протягам своята ръка с молба - простете ми, пощадете ми живота, подарете ми го. ... Простете ми за младежкото увлечение, за това що моята двадесет и пет годишна възраст е могла да извърши и обещавам Ви, че аз ще бъда добър гражданин, такъв какъвто съм бил през 1918 г. при нападението на София от бегълците войници от фронта - за което аз бях удостоен с Високата чест от Ваше Величество да бъда днес кавалер на ордена “За храброст”. ... Простете ми”.[2]
Лично пред мен Георги Константинов свидетелствува следното: в българския комунистически затвор той се запознал и станал близък приятел с Димитър Михайлов Гачев - роден през 1897 г., виден член на БКП, специално обучен в СССР в школи за водене на гражданска война; първоначално Д. М. Гачев бил изпратен в Германия, за да подготвя там световната революция, а след поражението на Септемврийското въстание от 1923 г. - в България; бил е т. нар. кооптиран ръководител на Военната организация на БКП и първоначално е отговарял за Пловдивската военна зона, а по-късно - за Софийската; бил е арестуван именно като ръководител на Софийската Военна организация, и като такъв е стоял на върха на йерархията, в която е членувал и Владо Тричков; когато веднъж Владо Тричков случайно срещнал в затвора Д. М. Гачев, веднага се явил пред затворническите власти и доброволно разказал всичко, което знаел за дейността на своя военно-партиен ръководител; когато по-късно Д. М. Гачев срещнал в затвора Владо Тричков и го попитал защо го е предал, последният му бил отговорил следното: “Тъй като ти си много по-високо в йерархията от мен, вероятността аз да получа по-малка присъда зависи от това - ти да получиш по-голяма”. Любопитно е, че след всичките тези събития Д. М. Гачев се отказал от болшевишките си идеи и станал троцкист, поради което след установяването на комунистическата власт в България е подложен на жестоки преследвания и от комунистите.
Б) Христо Михайлов Попов е роден във Видин на 18 април 1893 г. През 1918 г. става член на БРСДП (т. с.). Получил военно образование, участвувал в Балканската и Първата световна война. През 1921 г. започва работа като адвокат и оглавява партийната организация в град Фердинанд, заема се с подготовката и провеждането на Септемврийското въстание през 1923 г. След разгрома на въстанието емигрира в Югославия и задочно е осъден на смърт. През 1924 г. се завръща нелегално в България и ръководи военните действия на комунистите във Видинско, а после и в Пловдивско. През април 1925 г. е арестуван и за новите си деяния получава нова смъртна присъда, заменена по-късно с доживотен затвор. През 1937 г. е амнистиран и излиза от затвора, след което отново оглавява военните мероприятия на комунистическата партия. През 1942 г. за трети път е осъден на смърт (за втори път задочно). При полицейска блокада на 08 февруари 1944 г. край София е тежко ранен и умира.
След 1944 г. посмъртно е произведен в чин генерал-полковник, а град Фердинанд няколко десетилетия носи неговото име[3]. Комунистическите иконографски исторически, енциклопедични и мемоарни издания го определят като “професионален революционер”, “изпитан комунист”, “виден партиен ръководител” и прочее.[4] В тези и други писания е наложено твърдението, че смъртната му присъда от 1925 г. е била заменена с доживотен затвор благодарение оказания “натиск от нашата и европейската прогресивна общественост”.
Документите на Централния държавен архив обаче разкриват, че всъщност цялата “наша и европейска” прогресивна общественост, която е писала многобройни писма, телеграми и молби за помилване (повечето от които копия с една и съща дата) всъщност е големият му род - майка, баща, съпруга, няколко братя, няколко сестри и дори невръстният му син, а всичкият “натиск” се е свеждал до раболепни молби до Н. В. Царя за помилване.[5]
Повечето от отправените до царя телеграми, писма и молби съдържат поздравления по случай годишнината от възшествието на Борис III на българския престол, “сърдечни молитви за здравето и дългоденствието”, пожелания за “царуване много и много години за слава и величие на българския народ”. Съпругата Дарина оценява престъпната дейност на мъжа си като “лудории” и се обръща към царя с думите: “Милост, Ваше Величество! помогнете ми! Спасете ме!”. Братът Любомир смирено припомня, че като военен е участвувал в Балканската и Европейската война и декларира, че като патриот е притеснен от засилилите се междуособици сред българския народ, че искрено се възмущава от страшната кръвопролитна борба в страната, че се срамува от обстоятелството, че еднокръвният му брат е участвувал като конспиратор в тази кръвопролитна война, и че е дълбоко убеден, че в затвора Христо се е опомнил и се е разкаял за престъпленията си; в заключение той горещо моли царя да помилва брат му.
През септември 1925 г. молба за милост до цар Борис III изпраща и самият Христо Михайлов. В нея той пише, че е попаднал “в мрака на марксизма” като военнопленник в Гърция през 1918-1920 г. и е станал комунист, защото е смятал, че това е спасителният за измъчения от Световната война български народ. После обяснява, че следвайки пътя на комунизма, е преминал през кървавите септемврийски събития от 1923 г., и че само страхът от залавянето му го е държал дълго време като емигрант в чужбина; в молбата му няма дори и намек за съжаление и срам, че е бил причина за пролятата по време на въстанието невинна кръв, за това, че подлъганите и включили се в бунта селяни са били позорно изоставени от него и тези като него, и са били подложени на жестоки репресии от победителите!
В молбата си Христо Михайлов изрично отбелязва, че когато вече му се е удала възможността, той с готовност се е завърнал “нелегално” в България, и е “прегърнал легалната борба за сваляне на днешното правителство и поемане властта от друго”; тук заслужава внимание, че едва ли адвокатът Христо Михайлов бърка понятията “легална” и “нелегална” борба - за комуниста всяка борба за власт, в която той участвува, е легална и справедлива.
В молбата си той изрично пише, че не допуска, че цар Борис III ще потвърди произнесената присъда, но все пак не се позовава на твърдението, че е невинен. Увереността си, че ще бъде помилван той извлича от обстоятелството, че много добре познава “Ваше Величество като добър Владетел, а още по-добре Вашата душа, изразена във Вашето скромно лице, което неведнъж съм имал щастието да виждам и наблюдавам”.
В молбата си той като че ли забравя, че само преди две години като главатар на въстанието в град Фердинанд и само преди няколко месеци като главатар на военната организация на комунистите в Пловдив е искал да установи работническо-селска власт по подобие на тази в Съветска Русия, и интерпретира намеренията и целите на своите действия едва ли не като погрешно изтълкувани от съда и дълбоко благородни по своята същност: “Нито пък съм мислил да променям строя в България, а съм се борил за свалянето на днешното правителство и поемане властта от друго, което да даде широка амнистия, за да се завърнат всички нещастници от Сърбия”.
Така, очевидно, пред лицето на смъртта “железният комунист” Христо Михайлов се отказва от защитата на болшевишката идея, забравя за извършените от него деяния и завършва молбата си с думите: “Днес се обръщам към Вас, Ваше Величество, със сълзи на очи, с протегнатите ръце на първородния ми син и сърцераздирателния писък на любимата ми жена за милост. Милост, Ваше Величество, проси един българин, Ваш поданик, изпаднал в беда и заблуждение!”.
Отделно от тази “покъртителна молба” Христо Михайлов е подписал на 3 октомври 1925 г. заедно с още 17 души, осъдени на смърт и намиращи се в Пловдивския затвор, една телеграма с топли и сърдечни поздравления и пожелания до монарха по случай седмата годишнина от възшествието му на престола. Телеграмата естествено завършва с молбата да бъдат помилвани и им бъде дадена възможност “като добри граждани да вземем участие в изграждането на светло бъдеще на родината ни”.
Така или иначе всичките са помилвани, и веднага се включват още по-активно в кървавата терористична вакханлия.
[3] Днес името на града е Монтана. При преименуваното умишлено е запазена първата буква, за да се запази с нея и споменът за “героичния комунист”. Аз, пишещият тези редове, съм роден в село, намиращо се на 20 км от този град, а детството и юношеството ми е свързано с него. Макар че познавам превъзходно психологията на хората от този край, за мен си остава загадка следното: когато в България пристигнал новият български княз, а по-късно и цар, в негова чест градът, който преди това се е наричал Кутловица, е преименуван на град Фердинанд. Когато комунистите дошли на власт, градът получил името на комуниста Христо Михайлов и е наречен „Михайловград”. След настъпилите през 1990 г. (ръководени от самите комунисти) политическите промени градът формално е получил наименованието си на името на намиращата се недалеч от него древноримска крепост, но както сред населението, така и сред политическите, включително и сред дипломатическите, кръгове, многократно е разпространявано гледището, че преименуването е направено в чест на едноименния американски щат.
Стр.310-316 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар