Антон Макаров Прудкин е роден в Русе на 16 януари 1880 г. Майка му е българка, а баща му - украински войник, участвувал в Руско-турската война. През 1885 г. семейството се преселило в Русия, но след падането на правителството на Ст. Стамболов се завърнало отново в България.
Антон Прудкин завършил търговската гимназия в Свищов, след което се записал във Военноморското училище в град Николаев в Русия, като по време на обучението си преминал специален курс по военно- атентатна дейност. Когато се дипломирал с пълно отличие, получил правото сам да избере къде да служи, избрал търговския флот и веднага се отправил към Индия. Още по време на първото си плаване като член на екипажа на кораба “Александър Невски” се сближил с англичанина Хенри Ървинг, който му доверил, че има в Британска Индия приказно богат чичо, комуто е единствен наследник, и го поканил на гости при него. По пътя корабът бил настигнат от буря и потънал, а сред малцината оцелели били А. Прудкин и англичанинът.
Когато все пак с Х. Ървинг пристигнали в Индия, там ги очаквала изненада – старият лорд се бил оженил и внезапно променил завещанието си, като всичко оставил на младата си съпруга, а гостите били посрещнати студено и настанени в помещенията на прислугата. А. Прудкин се почувствувал болезнено оскърбен и още през първата нощ се промъкнал в кабинета на стария лорд и поставил в кошчето за непотребни хартии шашка пироксилин и капсул-детонатор, свързан с кабела на електрическия звънец за извикване на прислугата. На другия ден след обичайната разходка старият благородник прегледал пощата в кабинета си и когато решил да извика прислугата и натиснал звънеца, адският взрив го превърнал в безформена маса месо, кръв и кости. А. Прудкин, който наблюдавал подробностите през направена от него специална дупка на тавана слязъл, оседлал един кон и се добрал до Калкута; там предвидливо обръснал мустаците си, качил се на руски параход и пристигнал във Варна, където веднага бил назначен за втори капитан на български търговски кораб.
След няколко години мирно плаване, когато през 1903 г. в Македония избухнало Илинденското въстание, той организирал малка група, поставила си за цел да взриви и потопи наведнъж в пристанището на Цариград няколко европейски кораби, за да покаже на Европа, че в Турция няма сигурност. Били набелязани един унгарски, един австрийски, един германски и един френски кораб, за всеки от които били определени по 50 кг динамит, разпределени в два куфари “пътнически багаж”. Изпълнението на плана започнало на 23 август 1903 г. от пристанището във Варна, където четиримата съзаклятници се качили на унгарския параход “Вескапо” на път за Цариград, като взели със себе си няколко куфари, в които А. Прудкин бил поставил бомби с часовников механизъм, нагласени така, че да избухнат два часа след пристигането на кораба в пристанището в Цариград.
На другия ден А. Прудкин трябвало да се качи на австрийския параход, но се случили две неща - неизвестно защо унгарският параход тръгнал с 6 часа закъснение и експлодирал далеч преди пристигането в пристанището на Цариград (край Обзор), а австрийският, с който той трябвало да пътува, акостирал далеч от пристанището на Варна; освен това файтонджията (турчин), дошъл да откара А. Прудкин и приятеля му до пристанището, видял през отворения прозорец как двамата приготвят адската машина.
Все пак двамата се качили на борда, но някъде към Анхиало зърнали вече изгарящия кораб, и макар че загиналите са били повече от 170 души, А. Прудкин осъзнал, че всъщност е взривен и целият им план, и изхвърлил зад борда двата тежки куфари; после слязъл в Бургас, върнал се във Варна и оттам тръгнал за Европа. Под чуждо име се настанил да живее в Женева, който град по онова време бил гнездо на социалисти, анархисти и криминални престъпници. Там се сближил с дейците на руската политическа емиграция и слушал беседите на Г. В. Плеханов и В. И. Ленин, както и на други знаменитости на руското революционно движение.
От всичките именно Лениновата школа станала решаваща за по-нататъшната дейност на А. Прудкин. По време на Първата световна война по искане на царските руски тайни служби той подготвил план за взривяване на два немски кораби в Златния рог, но на 5 октомври 1915 г. бил арестуван, обвинен в шпионаж в полза на Русия и осъден на доживотен затвор[1]. В затвора лежал заедно с лидера на БЗНС Александър Стамболийски и “преминал” и през “неговата школа”.
През пролетта на 1919 г. А. Прудкин бил освободен, а след като на 7 октомври 1919 г. е съставен кабинетът на Александър Стамболийски, той бил назначен за градоначалник[2] на София. Без обаче въобще да подозира за високата чест, Антон Прудкин пристигнал в София, отседнал в хотел “Булевард”, казал си името на регистрацията, а управителят възкликнал: “Вие ли сте, господине, новоназначеният столичен градоначалник!?”. (“Пристигам в един град и не знам, че съм му градоначалник...”, пише по-късно А. Прудкин).
Стамболийски лично инструктирал новия градоначалник, като многократно наблегнал на необходимостта за шпиони да бъдат ангажирани преди всичко жени. А. Прудкин не обичал дългите приказки на шефа си, но разбирал, че новата власт иска силна ръка, и като ученик на В. И. Ленин започнал да участвува в обиските и арестите, без да забравя правилата на конспирацията - лицето му винаги да е маскирано. Султана Петрова, обискирането на чийто дом ръководел лично А. Прудкин пише, че по време на акцията той приличал на “избягал от лудницата пациент”.
През 1919 г. по призива на комунистическата партия 25 хиляди души започват т. нар. “транспортна стачка”, подкрепена и от миньорите в Перник и Бобовдол. Ситуацията станала критична, а французите заявили, че ако стачката не бъде неутрализирана, ще наредят на окупационния корпус да се намеси. А. Прудкин решил да неутрализира стачката чрез бомбен атентат. Според собствените му признания в една дъждовна нощ лично той приготвил, и придружен от Стоил Стефанов - частен секретар на вътрешния министър Александър Димитров, поставил бомба под ж. п. моста край софийското село Надежда (днес квартал на София). Експлозията не направила почти никакви разрушения на моста, но силно разтърсила София с ефекта си. На другия ден подстрекаваните от комунистите[3] стачници били обвинени от властите, че си служат с атентати, железничарите били военно мобилизирани и транспортната стачка - прекратена.
На 3 март 1920 г. в 10 часа сутринта в театър “Одеон” била организирана сказка на белогвардееца Пьотр Рис на тема “Стара и нова Русия”. По това време обаче в катедралата “Света Неделя” се провеждал молебен за Освобождението на България и салонът на театъра бил почти празен. Все пак там били няколко видни фигури - бившият министър проф. Йосиф Фаденхехт, писателят Тодор Влайков и публицистът Велко Велчев. Няколко минути след началото на сказката гръм разтърсил театъра и мнозина били ранени. Полицейското разследване обаче “ударило на камък”.
След като през август 1920 г. от Централния затвор избягали криминалните престъпници Димитър Патамански и Стоян Луков-Попето, през 1921 г. Димитър Патамански избягал в Румъния и там заявил пред властите, че той и Попето са поставили бомбата в театър “Одеон”. Във Военноморския музей във Варна в папка N 160 се пази протоколът за разпит на Патамански, разпитан на 21 май 1923 г. в Букурещ от Г. Генов в присъствието на румънските съдебни власти; според този протокол Патамански свидетелствува, че адската машина им била дадена от градоначалника Антон Прудкин и Константин Муравиев. Патамански обяснявал, че веднъж бил изведен от затвора и отведен при началника на Обществената безопасност Константин Муравиев, където се намирал и столичният градоначалник Антон Прудкин, и двамата му обещали да го освободят, ако се съгласи да взриви театър “Одеон”. Патамански се съгласил, но при условие, че ще му помага Попето. На 2 март Прудкин и Муравиев им дали адската машина, те я отнесли в Княжево, където пренощували, а на другата сутрин се промъкнали в мазето на театъра и с винтове закрепили бомбата за тавана.
След преврата на 9 юни 1923 г. Антон Прудкин е арестуван във Варна, а варненският градоначалник лично му казал, че за да му даде възможност да избяга, ще го изпрати за София само с един цивилен агент. А. Прудкин обаче предпочел да се изправи пред Темида и така направил съдбоносна грешка. Той отричал участието си и хвърлил вината върху комунистите, които предната вечер имали събрание в салона на театъра и специално били окупирали мазето под предлог, че ще охраняват своите оратори; той посочил, че няколко дни преди това - на 27 февруари - срещу него било извършено покушение, като в краката му била хвърлена бомба, която го ранила, а други стреляли, без да го улучат, и по време на взрива в театъра той е бил на легло. А. Прудкин обосновавал тезата, че атентатът е дело на руския болшевик Макс Голдщайн и българските му другари Попиванов и Асен Павлов. Той дава и съвсем друго техническо описание на мястото на взрива и на самия снаряд.
Правосъдието обаче намерило още един главен свидетел - осъдения за кражба затворник Фердинанд Марков заявил, че Патамански го бил посветил в делото и лично му бил казал онова, което после бил казал и в Румъния, а нападението върху Прудкин на 27 февруари било окачествено като инсценирано, за да послужи като хитро скроено алиби.
Така за атентата на моста при село Надежда А. Прудкин получил доживотен затвор, а за атентата в “Одеон” - смърт. Четири години в напълно изолирана килия всяка нощ очаквал изпълнението. Една нощ тъмничарите отворили вратата му, подкарали го за изпълнение на присъдата, но после ехидно му казали, че е станала грешка, и го върнали обратно в килията. През 1930 г. по случай сватбата на цар Борис ІІІ смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор, а през пролетта на 1936 г. А. Прудкин е освободен от затвора. Според документацията той е прекарал в затворите общо 17 години - от 1915 до 1919 и от 1923 до 1936 г. По време на Втората световна война е съветски шпионин. Обесен е през 1942 г. във варненския затвор.
Росен Тахов го нарича “най-свирепият терорист, роден от българска майка”, но Васил Станкевич (в статия във в-к “Демокрация”) се противопоставя на това определение и пише, че А. Прудкин е бил набеден за такъв. В. Станкевич се позовава на два документи: на намиращия се във Военноисторическия музей във Варна протокол за разпита в Румъния на 21 май 1923 г. на Патамански, и на написаното от Константин Муравиев в спомените му (писани по време на ареста му през 1944-1945 г. в СССР), според когото “присъдата над Прудкин за атентата в “Одеон” бе диктувана присъда или, да кажем - съдебна грешка. Истинският автор на атентата и днес е професор в Софийския университет”.[4]
Любопитно е също така и това, че на 8 август 1969 г. с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР Антон Прудкин е награден посмъртно с орден “Отечествена война, Втора степен” и е поставен в т. нар. Почетен списък на геройски загиналите по време на Втората световна война съветски разузнавачи.
[2] През последните десетилетия в българската литература често пъти длъжността “градоначалник” се бърка с длъжността “кмет”. По онова време това са били две различни административни длъжности – кметът си е бил изборна длъжност, а длъжността градоначалник е била назначаема и аналогична на префект, което е било висш правителствен чиновник - нещо като областен административен и военно-полицейски управител.
[3] Писателят-комунист Кръстьо Белев, който не само е бил виден съветски шпионин, но дори за известен период от време е бил и резидент обаче твърди, че точно по онова време А. Прудкин е имал специални заслуги към Съветския съюз (включително и като е действувал за разгромяването на емигриралите в България руски белогвардейци) и към българската комунистическа партия. Вж.: Кръстьо Белев за Съветския съюз и за съветската агентура в България, сп. Минало, 2002, кн. 3, с. 43.
Стр.298-303 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар