2011-12-22

БЪЛГАРСКАТА ЛЕПТА ЗА ТЕРОРИЗМА. §22. Българският медикаментозен тероризъм. Г. Българските “хормони на растежа”


През 1991 г. във Франция започнало разследване във връзка с настъпилата през 1984 и 1985 г. смърт на 105 френски деца, инжектирани с т. нар. “хормони на растежа” и впоследствие починали от болестта на Кройцфелд-Якобс, представляваща човешки вариант на болестта “Луда крава”. Тези хормони, извличани от хипофизите[1] на мъртъвци, са били доставени във Франция от държавната българска фирма “Маймекс и задачата на следствието е била да установи дали заразата на болестта е била пренесена именно от тях.
През януари 1996 г. френският съдия-следовател Бертела-Жофроа отправил молба за правна помощ, а българското следствие изпълнило т. нар. френска съдебна поръчка, при която заинтересованите среди от българската фармацевтично-медикаментозна мафия (наследници на предишните държавни структури от тайните служби) дали отговор, с който, естествено, отричали своята вина; но онова, което е напълно неестествено, е че тогава на българската общественост не е била дадена никаква информация за наличието на такъв, меко казано, скандал.
Отправеното към българското следствие френско искане било сведено преди всичко до това - да бъдат дадени сведения за същността и характера на самата държавна фирма “Маймекс”, за болниците, които са набирали хипофизите, за критериите и условията, при които са били подбирани изпратените във Франция жлези, както и за имената и медицинските характеристики на мъртъвците, от които са били вземани жлезите. Официалният отговор на българското разследване бил изпратен на 23 август 1996 г., а съдържащата се в него информация по назидателен начин дала на французите да разберат: Þче редът за събиране и предаване на хипофизните жлези е бил определен със заповед от 4 октомври 1982 г. на първия зам.-министър на народното здраве проф. Атанас Малеев[2]; Þче събирането на жлезите е било възложено на Научния институт по еднокринология, гериатрия и геронтология, и че лично директорът е отговарял за транспорта, съхраняването и качеството на продукта; Þче с извличането на жлезите са се занимавали повече от 400 (четиристотин) лекари от различни краища на страната, които, според официалния отговор, най-строго са били спазвали всички правила и изисквания на световните медицински стандарти; Þче по отношение на донорите се е изисквало да не са били починали от хепатит, септичен менингит, енцефалит или множествена склероза, както и от заразни или злокачествени болести; Þче е било спазвано и изискването починалият да не е бил подлаган на диализа или трансплантация, да не е бил наркоман и да не е балсамиран; Þче най-строго е било спазвано и изискването аутопсията да е направена до 72 часа след смъртта, при което извадената жлеза е била почиствана и пренасяна в отделна плътно затворена стъкленица без никакви добавки, като стъкленицата е била незабавно поставяна във фризер. При което, обаче, в този отговор напълно са липсвали каквито и да са персонални и медицински сведения относно хората, от които са били вземани тези жлези, както и дали приживе починалият е бил дал съгласието си за донорство или дали след смъртта му неговите близки са били уведомени и дали са дали своето съгласие негови органи да служат за донорство.
Към официалния отговор са принадлежали и показанията на Любка Пашева, която по онова време е била шеф на направлението за износ във фирмата “Маймекс”, както и показанията на доц. д-р Атанас Щерев[3], който се е занимавал с набирането и пренасянето на жлезите в София от патолого-анатомичните отделения в страната. Любопитно е, че в показанията на Л. Пашева се е съдържала тезата, че френският институт “Пастьор”, с който именно българската фирма “Маймекс” е търгувала, и друг път е правил рекламации, при които е отказвал да заплати за доставени му некачествени жлези; нещо повече – в нейните показания с тон на абсолютно незаслужено и “кръвно” обиден човек се е подчертавало, че въпреки рекламациите френската страна не е била връщала обратно жлезите, от което следва, че те все пак са били използувани, и че рекламациите всъщност са били недобросъвестен “търговски трик”, целящ да подбие пазара на несъмнено висококачествената българска стока. И като връх на всичко в своите показания Л. Пашева достатъчно ясно и отчетливо е подчертала, че впоследствие, при всичките тези рекламации, българските специалисти установявали, че рекламациите са били напълно неоснователни и безпричинни; признавам, че когато прочетох това, лично на мен, пишещият тези редове, въобще не можа да ми стане ясно как точно (по какъв начин) добросъвестните висококвалифицирани българските специалисти са установили, че рекламациите са били безпричинни и неоснователни, след като нито една от рекламираните жлези не е била върната.
Първата информация за този скандал е попаднала в българското обществено пространство едва през 2000 г., като непосредствен повод за огласяването й е обстоятелството, че във френски медии е било шумно огласено обоснованото от адвоката Бернар Фо обвинение към българската държавна фирма за смъртта на децата. Странното в случая е, че макар и повече от десет години след политическите промени в България и официалното признаване на комунистическия режим за престъпен, с придобития още от социалистическо време рефлекс българските медии заявили, че обвинението представлява непоносима и непростима обида за България (т. е. за сегашното българско общество и сегашната българска държава), и че, естествено, е напълно неоснователно и злонамерено.
В случая съществено внимание заслужава най-вече обстоятелството: Þче френският адвокат достатъчно ясно и недвусмислено е подчертал, че българската фирма въобще не е била спазила изискването, което се спазва навсякъде по света - а именно тази специфична търговска стока да бъде съпътствувана от документация, от която да е пределно ясен отговорът на въпроса “Как и от кого точно са били вадени хипофизите?”; и Þче той недвусмислено е заявил, че впоследствие на този изрично поставен от френската прокуратура въпрос не е бил даден никакъв отговор и от българското следствие.
Впрочем, по времето на социалистическото управление всичките тези хипофизи са били вземани по напълно престъпен начин (дори и от гледна точка на действуващото социалистическо право); десет години след политическите промени официалната българска държава продължава да брани “честта и невинността” на престъпниците от времето на социализма; и именно по тази причина сегашното, уж вече демократично държавно българско следствие, просто се е опитвало да скрие от французите факта на извършеното престъпление.
Във връзка с обвинението на френския адвокат, през 2000 г. своя “принос” към разкриването на “недобросъвестността” на французите е дал и вече живеещият в Швейцария Цончо Цончев, който по време на сключването на сделката е бил изпълнителен директор на фирмата “Маймекс” и като такъв е получавал по 30 долари за хипофиза, като на онези, които са ги събирали, е давал само по един долар и половина.


[1] Хипофизата е жлеза в вътрешна секреция, заемаща изключително важно място в регулацията на жизнените процеси, като основните ѝ функции са свързани с приспособяването на организма към външната среда, растежа и продължаването на човешкия род. Тя е разположена под мозъка, а нейният преден дял секретира 7 различни хормони, от които съвременната медицина произвежда няколко вида ценни лекарства. До 1988 г. тези хормони са се извличали повсеместно от жлези, вземани без изследвания на донорите-мъртъвци, но тъй като през 1985 г. в САЩ били регистрирани два случаи на заразяване на болни, инжектирани с такъв препарат, избухнал скандал, след който било поставено началото на строг контрол върху използуването на взети от мъртавци хипофизи.
[2] В отговора, естествено, е било пропуснато да бъде отбелязано, че неговата сестра Мара Малеева е била съпруга на т. нар. първи партиен и държавен ръководител Тодор Живков.
[3] По-късно той е не само депутат в 40-то и 41-то Народно събрание, но в медиите е представен и като култова медицинска и политическа личност.
________________________________
Стр.441-445 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.

Няма коментари:

Публикуване на коментар