А. Както всеки народ, така и българският има своя реална история и своя историческа митология, взаимното преплитане между които понякога е толкова дълбоко, че историята прераства и встъпва като митология, а митологията се възприема като реална история. Все пак, обаче, науката е категорична, че този конвергентен процес е толкова по-силен и по-дълбок, колкото по-силна и по-дълбока е народностната примитивност, и че при цивилизованите народи мистичното преклонение пред героите е изключително силно изместено от трезвото рационалистично виждане на същността на нещата - без, разбира се, това да пречи или подкопава искрената почит.
Васил Иванов Кунчев (1837-1873), известен преди всичко като Васил Левски, както и като Дяконът и като Апостолът, е една от най-светлите и най-почитаните личности в историята на българския етно-национален субстрат и българската държава. Той е роден в малкото балканско градче Карлово, на 21-годишна възраст става монах, но само три години по-късно (през 1962 г.) захвърля расото и изцяло се посвещава на идеята за национално освобождаване на българското население от чуждестранното османско владичество, откъсването на населените с българи земи от Отоманската империя и създаването на самостоятелна българска държава. При това като мотив за този негов преход от “отдаденост на Бога” към “отдаденост на земната човешка политическа практика” по правило винаги се изтъкват аргументи, взети от арсенала на сравнително примитивната етнонационална героическа митология, и може би един-единствен автор обосновава тезата, че цялата негова революционна дейност всъщност е продиктувана не толкова от неговото лично прозрение, колкото от обстоятелството, че е била планирана като елемент от чисто масонско мероприятие[1].
След неуспеха на т. нар. “четническа тактика”[2], в няколко от военнополитическите акции на която той лично участвувал, Васил Левски твърде бързо и лесно стигнал до извода, че центърът на т. нар. българска национално-освободителна борба трябва да бъде пренесен върху българските земи, където именно е необходимо да бъде изградена плътна мрежа от “революционни комитети”, благодарение на които населението да бъде “просветено”, “подготвено” и “организирано” за неговото активно участие във въоръженото събаряне и отхвърляне на съществуващия обществено-политически и държавен строй и изграждането на друг такъв.
Така, през 1868 г. той предприел първата си обиколка в населените с българи земи на турската империя и започнал да изгражда замислената мрежа от въоръжени комитети, които, макар и от политическа гледна точка да са наричани “революционни” и “национално-освободителни”, погледнати от чисто юридическа гледна точка все пак са били напълно “престъпни” и принадлежащи към т. нар. “антидържавен тероризъм”.
За тази дейност на Васил Левски първи са започнали да пишат Христо Ботев, Петко Славейков, Захари Стоянов и Иван Вазов, трудовете на които, обаче, имат характера на силно пристрастната и исторически слабо документирана обективност, и всъщност представляват не толкова историко-биографични изследвания, колкото преди всичко иконични портрети от етно-народностната героика и митология. Този митологичен характер, впрочем, се запазва в изключително висока степен и в текстовете на почти всички следващи изследователи на живота и дейността на Васил Левски, при което почти в същата височайша степен е митологизиран и т. нар. “героичен български народ”.
Без да навлизаме в спор с който и да е автор, тук: Þизхождайки от факта, че дори и днес в научната литература все още не е направено ясно и недвусмислено разграничение между национално-освободителната революция и тероризма; Þ както и от обстоятелството, че както в историята на повечето народи, така и в историята на българския народ приживе почти всички революционери са били считани за терористи не само от правителствата, но и от почти 60-80-90 % от населението; Þние ще се опитаме да маркираме един от изследователските аспекти, съгласно който от една страна антидържавният тероризъм на революционерите има характера и на антиобществен тероризъм върху по-голямата част от населението, което именно поддържа дадената обществено-политическа и държавна система, а - от друга страна, държавният тероризъм върху революционерите следва да бъде разглеждан и като тъждествен на, и като съпроводен от обществения тероризъм върху тях, осъществяван от основната населенческа маса.
В този именно смисъл, макар и само като “поставяне на идеята или проблемата”, се опитваме да обърнем внимание върху някои от проявните форми на обществения и държавния тероризъм върху самия Васил Левски и членовете на неговото семейство, осъществен не само от турската държавна машина, но и от новосъздадената българска държава, както и от всички слоеве на българското население, включително и от неговите съратници - както преди, така и след т. нар. “Освобождение”.
Б. Александър Бурмов пише, че съвременниците на Левски още приживе са му отдавали високо признание[3]. От своя страна Николай Жечев добавя, че “още в годините преди своята гибел Левски спечелва искрената обич и има предаността на хората, които приобщава към делото на революцията”[4].
Това, обаче, просто не е вярно и е чиста проба митологично оневиняване не несъмнено виновните – от т. нар. “приобщени към делото на революцията” - задържани след неговото арестуване - само трима души са тези, които не са го предали.
В. Иван Вазов е категоричен, че Апостола “биде предаден от един поп”, и че именно предателството е причина за арестуването на Левски. Проф. Марко Семов обаче приема, че предателство въобще няма, и че всъщност В. Левски е бил заловен в резултат на успешна разузнавателна акция на турската полиция.
Впрочем, както от историческа гледна точка, така и от гледна точка на проблематиката за най-дълбоката психо-ментална и етно-народностна същност на българското население един от главните въпроси е: “Имало ли е предателство или не е имало?”
В историографската литература обикновено се изтъква, че в края на октомври 1872 г., след обира на турската хазна в Арабаконак, е заловен Димитър Общи; за да докаже, че не е обикновен криминален разбойник, а е политически противник на системата, той издава всичко, което знае за изградената от Васил Левски комитетска мрежа; тъй като е бил помощник на Апостола и е знаел много, властите веднага са узнали всичко, което е имало важно политическо и юридическо значение. Все пак, обаче, не друг, а самият В. Левски в едно от писмата си (от 16 септември 1872 г. до Данаил Хр. Попов) изрично пише, че “бай Димитър не е предател”, а просто е човек, който “от себе си говори за работи, за които въобще не знае накъде водят”. Освен това, когато той е арестуван и отведен в Тетевенския конак, там вече е имало 25 души, охотно разказали всичко, което знаят, при това без дори да са били питани за него.
Така или иначе, на 30 октомври 1872 г. са арестувани почти всичките членове на Ловешкия комитет; на 13 ноември те са откарани в София, а след пет дни софийският паша е изпратил телеграма до ловешкия каймакам с искане да арестуват и ловешкия касиер на Централния комитет поп Кръстьо. Същият ден поп Кръстьо е арестуван в Ловеч, но вместо да бъде изпратен на заточение, на другия ден е пуснат. След още шест дни, на 24 ноември 1872 г. софийският мютесариф Ахмед Мазхар изпратил телеграма до мютесарифа на Търново, в която обяснява, че поп Кръстьо е освободен заради “похвална заслуга пред народа и отечеството”, и тази именно телеграма е безспорното доказателство за наличието ако не на непосредствено предателство към самия Васил Левски, то поне за несъмнено доносническа дейност относно неговото дело.
Оттук нататък вече всички въпроси относно “величината” на предателството на който и да е от сподвижниците на Апостола стават абсолютно безсмислени и неуместни, тъй като след разгрома на комитетската мрежа в Северозападна България са били заловени повече от сто (100) души, а от тях само трима не са предали никого и нищо!
Или иначе казано: след арестите, извършени през септември 1872 г. във връзка с авантюрата на Димитър Общи, предателството вече е било станало “всекидневие”, а преди това то не е било такова просто защото турците не са били арестували никого от “всеотдайно организираните революционери”.
Така благодарение именно на тоталното предателство и сътрудничество с властта както на населението, така и на членове на революционните комитети се стига и до обстоятелството, че турската власт успява да вербува почти всеки, до когото се докосне; и така само за два-три месеци цялата изграждана в продължение на девет години “революционна” и “антидържавна” организация фактически е превърната в изключително мощен структурен елемент от държавния шпионски апарат, след което на 27 декември 1872 г. Васил Левски е заловен, и около два месеци по-късно - обесен.
Г. Според Иван Вазов Васил Левски е обикалял българските земи девет (9) години, според Иван Андонов – десет (10), а мнозина автори предпочитат да говорят и пишат за седем (7) години.
През всичкото това време той успял да организира и включи в своята тайна организация изключително малък брой хора.
Но въпреки очевидността на изключително ниските количествени резултати от неговата организаторска дейност, Васил Левски успява да проумее заблудите си относно дълбоката вътрешна същност на организираните от него “революционери” едва съвсем непосредствено преди смъртта си – едва тогава той проумява, че напразно е жертвувал живота си за хора, които не заслужават това, и изцяло и категорично се отрича от апостолската си дейност. Така, когато преди обесването му свещеникът Поп Тодор го попитал как да го споменава в молитвите си, Васил Левски ясно и категорично поискал да бъде споменаван не като революционен апостол на свободата, а като дякон (разкайващ се и отдаден на Бога монах).
Д. Странно е, че всички автори, които страстно и патетично пишат и говорят за огромната и плодотворна революционно-организаторска дейност на Васил Левски, просто умело избягват и въобще не поставят въпроса: “Защо нито един от тези многобройни и всеотдайни на народното дело революционери не е направил какъвто и да е опит да спаси своя лидер?”
Още по-странно е, че такъв опит за спасяване на Апостола не е бил направен не само по време на неговото пребиваване в няколкото вяло охранявани сгради, имащи полицейско предназначение, където той е бил временно затварян, но дори и по време на неговото транспортиране по изключително дългия и удобен за веоннооперативни засади път от Къкрина до Ловеч и Търново, а после и от Търново до София.
Макар и с известна условност и уговорки, все пак наистина би могло да се приеме, че задължението за спасяването на Васил Левски съвсем не е тежало върху т. нар. “народ като цяло” или “масовото население”, тъй като бихме могли да приемем, че повечето от тях или въобще не са знаели за неговото съществуване (макар че редица автори охотно разпространяват версията относно ширещи се сред народа легенди за него), или въобще не са знаели неговата самоличност (която той, напълно естествено, е криел поради конспиративни съображения). Все пак неговата самоличност е била пределно ясна и позната на хората, които той е бил организирал в съответните комитети; защо след неговото арестуване тези хора не предприемат нищо за спасяването му?
Абсолютно категорично и напълно основателно е обаче гледището, че поне върху дейците на Българския революционен централен комитет и Вътрешната революционна организация е тежало главното задължение да се опитат да направят нещо за освобождаването на единодушно признатия от самите тях техен лидер.
Наистина съществуват отделни (макар и немного надеждни мемоарни) свидетелства, че няколко души са били имали някакви си планове в това отношение, към реализацията на които, обаче, така или иначе не само не се е стигнало, но дори и не е било предприемано каквото и да е; наистина несъмнен е фактът, че трима души са се били опитали да запалят конака в Търново и да използуват пожарната суматоха, за да освободят Апостола, но . . . по своята най-дълбока същност въпросното начинание не е имало нищо общо с онова, което се нарича “военно-оперативно мероприятие”, и е било проведено крайно нескопосано и безрезултатно.
Е. В двутомното издание “Българско национално революционно движение 1869-1873 г.” (под съставителството на Крумка Шарова и Дойно Дойнов) се съдържат две секретни и публично неизвестни до времето на издаването на тази книга телеграми, разменени между руския консул в Пловдив Найден Геров и шефа му в Цариград граф Н. Игнатиев, от които е видно, че Русия е можела да повлияе на процеса срещу Васил Левски и да го спаси, като смекчи присъдата му, но е отказала да го направи поради съображението, че колкото повече кървави жертви падат в балканските предели на османската империя, толкова повече това е в синхрон с нейните имперски съображения и интереси.
Макар и външно и формално да го е подкрепяла, Русия по същество се е отнасяла крайно негативно към българското национално-освободително движение, не е желаела българите да се освободят сами, а е водела стратегия на косвено участие в обезглавяването на Тайната революционна организация. Във връзка с тази именно стратегия Н. Игнатиев категорично е забранил на Найден Геров да иде като наблюдател на процеса в София, препоръчвайки му “ненамеса”, което в крайна сметка е решило съдбата на В. Левски.
Ж. Истината за живота и смъртта на членовете на семейството на Васил Левски е била скривана прекалено дълго време.
Иван Кунчев и Гина Караиванова са имали пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата Иван Кунчев е бил преуспяващ бояджия и гайтанджия, но се разболял, разорил се напълно и умрял на 38-годишна възраст през 1851 г.
За да отгледа децата си, майката Гина Кунчева работила като слугиня при богати хора в Карлово. На 60-годишна възраст, няколко месеци след Освобождението, след като вече е погребала три от децата си и в продължение на целия си живот е била жестоко притисната от безизходицата и непосилната мизерия, през декември 1878 г. тя се самоубива, като се хвърля в махленския кладенец.
На другия ден тя е била извадена от кладенеца и е погребана набързо, без каквито и да са християнски ритуали и встрани от карловските гробища, тъй като българската православна християнска църква забранява самоубийството; и така, тя е била официално и публично прокълната не само от “правоверните” „божии” служители, но и от цялото “християнско” население на града.
На погребението е присъствувала само обезумялата от скръб дъщеря Яна и две дрипави комшийки, а синът й Петър се е бил напил до безсъзнание от мъка и въобще не видял погребението. Гробът не е запазен; днес никой не знае къде точно е бил.
Мария Иванова Кунчева е родена през 1847 г. и е починала на 6-годишна възраст през 1852 г.
Христо Иванов Кунчев е роден през 1840 г.; подгонен от турските власти, емигрирал във Влашко, където станал хъш, но заболял от туберкулоза и умрял в Букурещ през 1870 г. на 30-годишна възраст.
Яна Иванова Кунчева е родена през 1833 г.; овдовява рано с четири деца.
Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 г.; бил е хъш във Влашко, участник в четата на Христо Ботев, тежко ранен при сраженията във врачанския Балкан. После е участник в дружините на Българското опълчение по време на Руско-турската война, където е бил редник в І и в ІІІ Опълченска дружина, сражавал се в боевете при Шипка и Стара Загора; първо е бил награден с военен орден на руската армия, а после и с авторитетния Георгиевски кръст за храброст. През септември 1877 г. е уволнен от Опълчението за една година поради болест, а през юли 1878 г. е уволнен завинаги с право на пенсия от 10 копейки дневно.Тъй като не само е бил тежко ранен и осакатен с ампутиран десен крак, но и заболял от туберкулоза, в края на войната той се завърнал в Карлово, където изпаднал в отчайваща бедност и тръгнал да проси, за да оцелява и да издържа децата на сестра си. През 1881 г. умрял на 37-годишна възраст и в прослава на освободена България, в която никой - нито от съгражданите, нито от неговите или на брат му съратници – не пожелал да му помогне с абсолютно нищо.
[2] Същността на тази тактика се е изразявала в това, че в чужбина - преди всичко в Сърбия, били сформирани въоръжени отряди, наречени “чети”, които впоследствие пресичали държавната граница и навлизали в територията на западните земи на турската империя, където се опитвали да предизвикат населението да се присъедини към тях и да осъществи антидържавен по същество, т. нар. национално-освободителен бунт или революция. Тази, извършвана върху територията на Сърбия дейност, разбира се, е била обезпечена както от съгласието на сръбското правителство, така и от тайната финансова и дипломатическа помощ ако не на всичките т. нар. “Велики сили”, то поне на Русия и Австроунгария, които виждали в начинанието изключително удобен повод за прекрояване в техен интерес на европейското геополитическо пространство.
Неефективността и неуспехът на тази тактика, обаче, проличавали бързо, като навсякъде и при всички случаи четниците почти веднага установявали, че българското население, на което те мечтателно приписвали качествените характеристики на народ или дори на нация, нямало нищо общо с техните европоцентрични ценностни въжделения и политико-държавнически мечти, и проявявало изключителна вярност към съществуващия обществено-държавен механизъм.
[4] Сб. Нему равен друг нямаше. Спомени, писма и изказвания за Васил Левски от негови съвременници и съратници, Съставител, предговор и бележки Николай Жечев, С., 1987, с. 8.
___________________________________
Стр.261-269 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007.-630 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар