А. а) След навлизането на 8 септември 1944 г. на Червената армия в територията на българското царство в изпълнение на стратегията на Й. В. Сталин за налагане на съветска хегемония върху Източна Европа партията на българските комунисти получи възможността да смени своята локална стратегия и да премине от ограничен и неинтензивен към масов и силно интензивен терор и репресии върху българските граждани, при което в продължение на 45 години да налага и реализира една от най-модерните форми на варварството, а именно българския вариант на социалистическото тоталитарно управление.
В непосредствено следдеветосептемврийския период на българския държавен тероризъм централно място заема т. нар. Народен съд, организиран от партията на българските комунисти, най-строго контролиран от нейните господари от Москва и представляващ по своята най-дълбока същност съдебно легитимиране и прикритие на десетмесечни абсолютно противоправни и дори противозаконни убийства на десетки хиляди хора. Дадената от марксическата историография оценка на Народния съд е категорична, че той е бил “важен орган на пролетарската диктатура”, който е изпълнил задачата си да се справи решително “с най-отговорните хитлеристки оръдия и народни палачи”, но съвременната оценка, изхождаща от принципите на гражданското общество, несъмнено е съвсем друга. Впрочем, и днес в България Народният съд все още се приема по схемата на две полярни становища а) като “най-висша проява на обществен морал и на справедливо възмездие”; и б) като “форма на абсолютно противоправно и необикновено по обхват и по жестокост политическо насилие”.
Самият термин “Народен съд” се е появил за първи път през септември 1941 г. в обръщение на Централния комитет на партията на българските комунисти, адресирано към българските граждани и обвиняващо правителството на проф. Богдан Филов, че в интерес на Хитлер е започнало “терор и насилие”, за да задуши “борбата на свободолюбивия български народ против немските поробители и българските фашисти”. В това обръщение се казва, че няма да бъде оставено ненаказано нито едно престъпление на органите на полицията, а що се отнася до народните представители, администрацията и военните съдилища, “те трябва да знаят, че не е далеч денят, когато ще бъдат изправени пред народен съд и тоя съд ще бъде безпощаден”.
Все пак в първата програма на Отечествения фронт от 17 юли 1942 г. не фигурира самостоятелен пункт за провеждане на Народен съд, а във втората част от текста на т. 9 пестеливо е казано само, че е необходимо да бъдат обезвредени фашистките главорези и престъпници и да бъдат взети мерки за тяхното наказание. След това, на 14 октомври 1942 г. правителството на СССР е излязло със заявление, озаглавено “За отговорността на хитлеристките завоеватели и техните съучастници за злодеянията, извършени в окупираните страни на Европа”, в което се казва, че тези лица трябва да бъдат изправени пред Международен трибунал и наказани по цялата строгост на наказателния закон. В тази връзка на 2 ноември 1942 г. е издаден и Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР, с който е създадена Извънредна държавна комисия (ЧГК) за установяване и разследване на злодеянията, извършени на територията на СССР.
В съответствие с тези постановки през декември 1942 г. т. нар. Задгранично бюро на БРП (т. е. на партията на българските комунисти) разпространило документ, съгласно който ще бъдат съдени от “Народен съд” всички изпълнители на разпорежданията на хитлеристите, а именно министри, съдии и прокурори, полицаи и агенти на Гестапо, както и журналисти, обявени за интелектуални подбудители и вдъхновители на фашисткия режим. В съответствие с това е възложено на комитетите на Отечествения фронт, както и на неговите дейци и съмишленици, да събират факти за престъпления, имената и адресите на техните извършители. Именно по същото време Задграничното бюро на БРП издигнало призива “Да не се чака и още сега да се започне сурово народно възмездие”, при което конкретното изпълнение на указанието е възложено на бойните групи на партията и на нейната младежка организация (РМС). По същото време политическото бюро на партията е утвърдило списък на първата група лица, които следва да бъдат наказани със смърт, и този списък е предоставен на т. нар. Военен център на партията.
Така, в изпълнение на тези нареждания за периода от 1 септември 1943 г. до 15 февруари 1944 г. са били извършени общо 1204 терористични и саботажни акции, от които само 12 са нападения срещу германски военни. При тези акции са били убити 150 души военизирани (във войската и полицията) българи, 133 граждански български лица и само 44 немски военнослужещи; ранени са 128 военизирани българи, 34 български граждански лица и 68 немски военнослужещи; отвлечени са 148 български военизирани лица, 188 български граждански лица и само 19 германски военни лица. В крайна сметка българските загуби са 773, а немските – 131 души.
В подписаната на 27 август 1944 г. от Георги Димитров Директива на Задграничното бюро на БРП се казва, че във връзка с предстоящото навлизане на Червената армия в България е необходимо въоръжените сили да имат готовност да преминат на нейна страна и заедно “да очистят българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи”.
А. б) След навлизането на Съветската Червена армия в България и завземането на властта от комунистите, сутринта на 9 септември 1944 г. регентите княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да легитимират вече извършения военен преврат; третият регент - проф. Богдан Филов, вече си е бил подал оставката предния ден, на 8 септември, и така регентският орган е действувал в непълен състав.
Чрез позоваване на чл. 150 от Търновската конституция двамата регенти издали Указ № 10, с който назначили Кимон Георгиев за Председател на Министерския съвет, и едва след това издали Указ № 11, с който приели оставката на дотогавашното правителство на Константин Муравиев. Издаден е и Указ № 12, с който са назначени членовете на новото правителство, а с Указ № 13 е разпуснато действуващото ХХV Обикновено Народно събрание.
После, още същия ден, новоназначеното правителство издало Постановление, позоваващо се на чл. 47 от Търновската Конституция, с което освободило от длъжност регентите, които са го назначили[1], и издало друго постановление, с което назначило нов регентски съвет, съставен от проф. Венелин Ганев (от Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (от партията на българските комунисти). След това, продължавайки практиката, установена след военния преврат от 19 май 1934 г., Министерският съвет започнал да управлява чрез наредби, имащи силата на закон, формално основани върху чл. 47 от Търновската Конституция и формално одобрявани от Регентството; в действителност тези решения били вземани от ръководството на комунистическата партия в съответствие с нарежданията от Москва и били налагани върху Правителството не директно, а косвено чрез т. нар. Национален комитет на Отечествения фронт, който, без да е държавна институция, фактически стоял над Министерския съвет.
На 11 септември 1944 г. Задграничното бюро на БРП издало подписано от Георги Димитров указание незабавно да се пристъпи към създаване на „народни съдилища” за разглеждане делата на “предателите” и “фашистките престъпници”, а само три дни по-късно ЦК на партията изпратил писмо в Москва, текстът на което е повече от показателен: “В първите дни на революцията стихийно бяха уредени сметките с най-злостните врагове, попаднали в нашите ръце. Сега се вземат мерки за това с тези неща да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни съдилища и следствени комисии.”
На 12 септември 1944 г. Министерският съвет издал Постановление № 1, съгласно което следва да бъдат задържани всички министри, народни представители, военни и други лица, които са били такива от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. и с действията си са били причина за поставяне на страната пред катастрофа, и са разпореждали или спомагали извършването на престъпления. Същият ден ЦК на БРП (к) издал Окръжно № 5, с което нареждал на своите партийни структури в страната “да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо все още оцелелите гнезда на фашистката съпротива”. В тази връзка с постановление на Министерския съвет от 16 септември 1944 г. е наложен запор върху всичките имущества на бившите народни представители от ХХV Обикновено Народно събрание.
Така, очевидно, кървавата чистка в политическата и държавната сфера в България е започнала непосредствено преди навлизането на Червената армия и интензивно се е разгръщала успоредно с навлизането и разполагането на тази армия. В хода на този процес е било извършвано и по-нататъшно формиране и най-вече юридическо легитимиране на бойните групи на комунистическата партия, които с Постановление на Министерския съвет от 10 септември 1944 г. придобили статуса на “отряди на народната милиция” или “народна гвардия”, намираща се под ръководството на Министерството на войната и Министерството на вътрешните работи.
Наистина, докато “овладяването и прочистването” от страна на отрядите на комунистическата партия на органите на МВР станало почти само за няколко дни, то осъществяването на същия процес в системата на армията е извършено при по-друг подход. Така, на 10 септември 1944 г. със специална заповед Главният щаб на армията възложил на т. нар. “войнишки комитети” не само да арестуват, но и да разстрелват; обаче още същия ден Министърът на войната издал друга заповед, съгласно която тези комитети са само поделение от състава на армията, което няма право да извършва арести и разстрели и има задължение да съдействува на армията за поддържане на реда и спокойствието в страната.
За да се опитат да преодолеят тази заповед на Министъра, комунистите от Националния комитет на ОФ обезпечили издаването на нареждане, съгласно което войнишките комитети преминават на негово подчинение, и следователно макар и да са структури - част от армията, не са подчинени на Министъра, а имат задължението да “задълбочават издирването на намиращите се във войската народни врагове”.
В отговор Министърът на войната издал специална заповед, с която определил реда, по който да се извърши чистката в армията, а именно: във всяка дивизия да бъдат съставени т. нар. “тричленни следствени комисии”, единият от членовете на които да е представител на областния комитет на ОФ, които комисии имат правото единствено да разпределят задържаните по четири направления: за съдене от военния съд, за уволнение, за преместване в друга част и за освобождаване и връщане в същата част. Така военният министър изрично изразил становището си, че провинилите се военни - при това само извършилите “престъпления от вулгарен характер” - следва да бъдат съдени единствено от Военния, а не от Народния, съд.
В отговор на “своеволието” на военния министър[2] на 24 септември 1944 г. е одобрена “Наредба-Закон за съдене от народния съд виновниците за въвличане на България в световната война и за злодеянията, свързани с нея”. На 25 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) изпратил писмо в Москва, в което се съобщавало, че законопроектът за народния съд е готов, че е приета най-кратката процедура, и че времето, докато той влезе в действие, ще бъде използувано за извършването на негласни ликвидирания, тъй като контрареволюцията трябва да бъда обезглавена бързо и решително. В същото време политическият секретар на комунистическата партия Трайчо Костов издал нареждане да бъдат съставени списъци и до началото на октомври да бъдат ликвидирани всички, включени в тези списъци, при което при извършването на репресиите да бъдат унищожавани всякакви документи и да бъдат заличавани всички следи.
След три последователни заседания на 28, 29 и 30 септември 1944 г. Министерският съвет приел Наредба-Закон за Народния съд; на 3 октомври 1944 г. тя е утвърдена с Указ на регентите и след три дни е обнародвана в Държавен вестник[3]. След още три дни, на 9 октомври 1944 г., с Постановление № 9 на Министерския съвет за Главен Народен обвинител е назначен Георги Петров Драгиев - активен участник в Септемврийското въстание от 1923 г. и дългогодишен адвокат в Старозагорския край, а от началото на октомври до средата на ноември 1944 г. са назначени почти всички т. нар. “народни обвинители”.
Въпреки надеждите и настояванията на някои видни по онова време български политици и политически партии относно прекратяването на произволните арести и избивания, с влизането в действие на тази Наредба–Закон те не само не били прекратени, а дори придобили още по-голям размах. Дори нещо повече – малко по-късно били направени някои изменения в Наредбата, които разширявали възможностите и приложното поле на арестите и избиванията[4].
А. в) Издаването на този акт, съдържащ напълно непознати за дотогавашното българското право разпореждания, е обосновано в уводната част, където е казано, че създаването на Народния съд е по “ общонародно искане” и във “върховен държавен интерес”, тъй като неговите присъди ще донесат “едно необходимо удовлетворение на измъчения народ” и “ще подсилят позициите на България пред съюзените демократически държави и ще се възстанови доброто й име пред свободолюбивите народи в света”. Тъй като за всички било пределно ясно, че тази Наредба-Закон противоречи на официално действуващата Търновска Конституция[5], в мотивите било записано, че “при условията днес няма възможност да се спазят ограниченията на конституцията за съдене на министрите и депутатите. Спазването на тези ограничения би означавало да се осуети Народният съд за години или завинаги, (... ) а това не може да се позволи. Поради същите съображения при съденето на виновниците не може да има никакво значение и правната догма за необратната сила на законите”.
Както законодателната материя относно т. нар. Народен съд, така и реалната практика са и могат да бъдат обект на изключително обширен историографски и юридически анализ, но ние тук няма да се занимаваме с тази тема. Ще отбележим само следното:
А.в-1) Народният съд е бил юридически ненужен, тъй като доколкото е имало престъпления, то наказателното им преследване е могло да стане и по съществуващото по онова време законодателство;
А.в-2) Народният съд е бил противоконституционен и противозаконен, и дори най-върлите му защитници не отричат това обстоятелство, но го обосновават и оправдават или като “революционно действие”, или като аналог на създадения много по-късно Нюренбергски съд;
А.в-3) Народният съд напомня на “съда на Линча”, но се отличава от него по това, че линчуването се е прилагало спрямо живи хора, докато Народният съд е бил приложен и по отношение на отдавна избити хора, за да се придаде законност на убийството им и да се легализира обсебването на имуществото им. В този аспект Народният съд няма аналог в историята на човечеството;
А.в-4) Народният съд е бил безпрецедентен по своята жестокост - както официално осъдените, така и официално неосъдените близки на осъдените са били подложени на нечувана жестокост и дълговременна дискриминация;
А.в-5) Изпълнението на присъдите на много места е било извършено при изключителен садизъм и без какъвто и да е съдебен и граждански контрол;
А.в-6) Народният съд е осъдил хората не за деяния, не за извършени престъпления, а за принадлежност към политическа партия, за политическо, нравствено и друго мислене. Такъв подход не е бил прилаган от нито един съд, включително и при Нюрнбергския съд;
А.в-7) Т. нар. “Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с нея”, е противоконституционен акт. Тя е “утвърдена” с Указ N 22 от 6 октомври 1944 г., когато Търновската конституция все още е в сила.
Това нейно “утвърждаване” противоречи на следните разпоредби на Търновската конституция: ÞСъгласно чл. 73, ал. 2 (в новата му редакция от 11 юли 1910 г.) не могат да бъдат създавани изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под каквото и да е наименование; следователно създадените такива не могат да правораздават, не могат да налагат наказания, а дейността им е антикоституционна и престъпна; ÞПредвиденото наказание “конфискация” противоречи на чл. 75, ал. 2 от Конституцията, който забранява такива наказания; ÞНаредбата-закон е утвърдена с Указ N 325, подписан от регентите на царя, на основание Постановление на Министерския съвет по доклад на министър-председателя от 3 октомври 1944 г., обаче: това регентство е нелегитимно, тъй като не е утвърдено по предвидения в чл. 27 от Конституцията начин, а „регентите” не са отговаряли на изискванията на чл. 29, за да бъдат назначени като такива - назначеното от Министерския съвет „регентство” не може да издава валидни укази от името на Царя; Наредбата противоречи и на цялото законодателство, действуващо по онова време: -съставът на съдилищата, тяхната квалификация и начин на назначаване са се определяли от Закона за устройство на съдилищата, а изискванията на този закон не са били спазени при формирането състава на Народния съд. Съгласно чл. 6 от Наредбата-Закон Народният съд е бил формиран от съдии, избрани от комитетите на Отечествения фронт, което е противоречало на действуващото законодателство и практика; -съгласно чл. 5 Министерският съвет е назначавал Главен народен обвинител и нужното число обвинители, а такава институция не е била позната по действуващото законодателство; -функциите на органите на предварителното производство и на прокуратурата са били обединени; -предвиждало се е възбуждане и провеждане на наказателно производство и спрямо починали лица, и то не само при установяването на факта на деянието и вината, а и прилагането на конфискация, което е било в противоречие с разпоредбите на чл. 71 от действуващия Наказателен закон, съгласно които наказателното преследване се изключва, когато виновният умре; -предвиждало се е наказание за деяния, които по време на извършването им не са били престъпления по действуващия Наказателен закон.
А. г) На 7 октомври 1944 г. в България пристигнали 60 души от английската военна комисия към бъдещата Съюзна контролна комисия, а на 14 октомври 1944 г. и 15 души от американската комисия. Във връзка с това на 17 октомври 1944 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) констатирало, че “ентусиазмът отминава” и сред населението се забелязва “отдръпване и уплаха от репресиите”. Наличието на членовете на тази комисия дало възможност за известно раздвижване сред политическите среди, но във връзка с това Министърът на вътрешните работи изрично и ясно призовал, че “борбата срещу народните врагове не само трябва да продължи, но и трябва да се засили”.
В специална радиограма от 26 ноември 1944 г. ЦК на БРП (к) съобщил в Москва, че английският посланик бил споменал пред професорите Петко Стоянов и Венелин Ганев, че ако правителството продължава да се болшевизира и милицията да действува круто, то те ще предприемат дипломатически стъпки за смяна на правителството. В отговор Георги Димитров наредил от Москва да не се правят никакви компромиси и отстъпки на съюзниците, и че както на приятелите, така и на враговете трябва да бъде недвусмислено показано, че провежданата линия ще продължи още по-твърдо, упорито и енергично и няма да бъде допуснат никакъв поврат назад.
И за да бъдат нещата пределно ясни, на 29 ноември 1944 г. зам.-председателят на Съюзната контролна комисия генерал-полковник С. Бирюзов отправил официално писмо до българския Министър-председател Кимон Георгиев, с което го уведомявал, “че всички сношения на представителите на съюзните държави с българското правителство по всички въпроси, влизащи в компетенцията на Съюзната контролна комисия, ще стават само чрез ... Толбухин, Бирюзов, Лаврищев, Черепанов и Абрамов”, при което “всякакви обръщения от страна на други лица от Съюзната контролна комисия, в това число и на представителите на съюзните държави, не се допускат.” Английските и американските представители в Съюзната контролна комисия не реагирали абсолютно никак на разпореждането на руския генерал, тотално ограничаващо техните контролни права. Защо ли?[6]
В доклада си до Политбюро от 16 ноември 1944 г. Министърът на вътрешните работи Антон Югов е отбелязал, че до този момент са арестувани 28 630 души; в аналогичен доклад от 20 ноември 1944 г. Министърът на правосъдието Минчо Нейчев обаче пише, че подсъдимите по Наредбата-Закон са 10 хиляди. Тъй като в документите от този период липсват каквито и да са данни за наличие на “освободени от арест”, възниква, разбира се, въпросът: “Какво е станало с 18 630 души от арестуваните?”; и понеже документален отговор на този въпрос няма, налага се изводът, че това е броят на убитите, които по-късно в продължение на много години се водят като “безследно изчезнали”.
Тъй като съгласно Наредбата-Закон Народният съд е бил длъжен да завърши работата си по всички дела до 1 януари 1945 г., но впоследствие този срок бил преценен като нереален, по искане на Министъра на правосъдието Министерският съвет приел допълнителна Наредба-Закон, с която срокът е удължен до 31 март 1945 г.
Първият най-голям процес на Народния съд е започнал на 20 декември 1944 г. срещу регентите, министрите и царските съветници, като едновременно и успоредно с него е воден и процесът срещу бившите депутати от ХХV Обикновено Народно събрание. И двата процеси са били предшествувани и съпроводени от множество митинги и публични събрания, придружени с приемането на резолюции, поздравления, телеграми и искания за налагане на най-строги присъди; и двата процеси са продължили по 40 дни, във връзка с което общественото пространство е било силно наситено с дирижирани „народни” протести против мудността и настоявания за бързо приключване на делата с най-сурови присъди.
В крайна сметка всички 135 масови процеси с общо 11 122 подсъдими завършили дейността си през април 1945 г., при което наложените смъртни присъди са 2730, доживотен затвор - 1305, а оправданите са 1516.
А. д) След приключването на дейността на Народния съд в средите на българските комунисти и най-вече на бившите партизани и ръководните служители на Министерството на вътрешните работи било формирано силно изразено недоволство от “малкия брой” на издадените смъртни присъди, които не могли “да компенсират жертвите, дадени през двадесетте години фашизъм”. Възразявайки на тези аргументи, Главният обвинител Георги Петров подчертавал, че те по същество “лекомислено подриват героичната историческа акция на Народния съд”, представляваща “едно от най-славните дела на Партията”, тъй като в случая е важен не броят, а “качеството на лицата”, благодарение ликвидирането на които било постигнато “едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат”.
Все пак, обаче, въпросното “комунистическо движение против ефективността на Народния съд” е имало по-скоро пропагандни, отколкото същностни мотиви и съображения, и неговата главна цел е била да формира и наложи “мита за десетките хиляди убити антифашисти”. А освен вътрешни, този мит е имал предназначението да изпълнява и външни политически функции, което, впрочем, е пределно ясно видно от изказването на Васил Коларов на Парижката мирна конференция в края на 1946 г., където той заявил, че само през периода от 1941 до 1944 г. били загинали 9 140 партизани и 20 070 техни укриватели и помагачи, и че общият брой на “жертвите на фашистката диктатура” от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. бил повече от 35 хиляди души.
Този мит, обаче, по същество е в пълно противоречие с данните, които самите комунисти са били събрали върху основата на обработването на сведенията, изготвени по специален формуляр, попълването на който е било задължително за всички кметства. Така, върху основата на тези данни на 10 януари 1945 г. НК на ОФ предоставил на Главния народен обвинител специален документ, в който е отбелязано, че общият брой на загиналите от 1923 до 1944 г. е 5 134 души, а специално за периода от 1941 до 1944 г. - 2 320 души.
Във връзка с това особено внимание заслужава и фактът на “съвпадането” на броя на издадените от Народния съд присъди – в специалния отчет на Главния народен обвинител от 3 юли 1945 г., адресиран до ЦК на БРП (к) е отбелязано, че Народният съд е осъдил на смърт 2 618 души; в доклада на Министъра на правосъдието Минчо Нейчев от 20 юли 1945 г. до НК на ОФ е записано, че осъдените на смърт са 2 680 души; а в съвременните историко-документални изследвания се смята, че истинският брой на осъдените на смърт е 2730 души; тук очевидно може да се приеме, че разликата от 298, 360 или 410 души е имала предназначението да бъде “своеобразна кървава лихва”.
А. е) В България т. нар. концентрационни лагери - като места за въдворяване на лица за определен и неопределен период от време в изолация от външния свят и под строг полицейски контрол и охрана - са били създадени след обявяването на Втората световна война, и това е станало със специална наредба от 31 януари 1941 г. на Министерството на вътрешните работи и на народното здраве. Въз основа на тази наредба първите концентрационни лагери, наречени от властта “селища за държавна сигурност”, са били изградени през юни 1941 г. в местностите “Гонда вода” (за мъже) и “Свети Никола” (за жени) – близо до Асеновтрад; по-късно, пак през същия месец, и на остров “Анастасия” край Бургас (известен по-късно като остров “Болшевик”)[7]. После, през месеците август и септември 1941 г. бил създаден лагер и в местността “Кръсто поле” край с. Еникьой - Ксантийско, а през 1943 г. - и в манастира “Св. Кирик и Юлита” - Асеновградско. Въдворяването в тези концлагери е ставало извънсъдебно по решение на Министерския съвет, по преценка и предложение на Дирекцията на полицията.
След идването на комунистите на власт през септември 1944 г. политическите противници на режима и нарушителите на реда първоначално били въдворявани в т. нар. Трудово-възпитателни общежития (ТВО) или изселвани от големите градове и настанявани в различни населени, обикновено откъснати от обществени комуникации, места.
Изселванията започнали от есента на 1944 г. и били по силата на чл. 6, буква “б” от Наредбата за временно ограничаване заселването и запазване спокойствието и сигурността на София,[8] а след 1959 г. - на основание чл. 14 от Указа за Народната милиция.[9].
Първите въдворявания в ТВО започнали в началото на 1945 г. И се базирали на: а) Наредба-Закон за ТВО[10]; б) Наредба-Закон за ТВО за политически опасни лица[11]; и в) Наредба-Закон за учредяване на фонд за ТВО при МВР[12]. Настаняванията били извършвани с административна заповед по реда, предвиден в чл. 52 във връзка с чл. 54 от Закона за милицията[13].
При пълна изолация в лагерите били настанявани политически противници, опоненти и инакомислещи, квалифицирани като “класови врагове”, осъждани повече от един път за неполитически престъпления, опасни за реда и сигурността в страната, проститутки, сводници и сутеньори, изнудвачи и комарджии, просяци и безделници (чл.2 от Наредбата-Закон).
Първите лагеристи в ТВО били настанени в лагера “Свети Врач” край град Сандански от януари до април 1945 г., след което лагерът бил преместен в Бобовдол край град Станке Димитров (Дупница). По-късно били създадени лагерите край мина Куциян, Богданов дол, село Николаево - Старозагорско, язовир “Росица”, село Ножарево - Силистренско, село Батуля - Пазарджишко и др.
С Постановление на МС с протокол N 50 от 27 април 1949 г. е създаден лагерът в гр. Белене; до 1953 г. това е основният лагер за политически лагеристи. С протокол “А” N 135 на Политбюро на ЦК на БКП от 5 септември 1953 г. този лагер е закрит и част от лагеристите били освободени, а други - предадени на съд и осъдени.
От 1 януари 1954 г. до 5 септември 1956 г. въдворявания в лагери в България НЕ Е имало. След събитията в Унгария обаче с решение с протокол “Б” N 9 на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. било постановено да се възстанови лагерът в Белене. В изпълнение на това партийно решение бил издаден Указ N 468 на Президиума на Народното събрание от 4 декември 1956 г., с който нормативен документ започнало въдворяването на лагеристи. Впоследствие, от 1 септември 1959 г., бил създаден и лагерът край гр. Ловеч. С протокол “А” N 33 на Политбюро на ЦК на БКП от 21 януари 1958 г. било взето решение за засилване на борбата срещу някои зачестили хулигански прояви и за организиране въдворяването на принудителен труд на “отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци, рецидивисти и други разложени елементи”.
В изпълнение на тези решения и нормативни документи от есента на 1956 г. до април 1959 г. в лагера в Белене, именуван под секретното наименование ТВО 0789 “ВИ” ДС, са били задържани общо 2 800 лица. През лятото на 1959 г. половината от тях били освободени, и към август 1959 г. в лагера е имало „само” 1 423 души лагеристи.
През август 1959 г. Министър-председателят на България в интервю пред чуждестранни журналисти завил, че в България няма ТВО. След въпросното изявление, с протокол “А” N 179 от 27 август 1959 г. на ЦК на БКП било взето решение да се закрият всички ТВО. Така, въз основа на това решение от лагера в Белене били освободени 1 257 души, а останалите 166 били преместени в новосъздадения лагер край гр. Ловеч.
Лагерът край гр. Ловеч е изграден без писмено решение на Политбюро на ЦК на БКП и въпреки взетото решение за ликвидиране на лагерите. Той бил създаден, като Министърът на вътрешните работи Георги Цанков не изпълнил докрай решенията за закриване на лагерите, не освободил всички лагеристи, а се разпоредил за задържането на 166 души от тях, за което изготвил и специална “докладна записка” до Политбюро. С тази записка той предлагал неосвободените да останат “за превъзпитаване чрез тежък физически труд”, а органите на МВР да получат права да продължат да въдворяват в лагери на основание специалния указ N 468 от 1956 г., издаден по повод и във връзка с унгарските събития.
Дали Политбюро се е произнесло по тази докладна записка, не е известно, тъй като липсват документални доказателства. От документацията на Комисията, възглавявана от Борис Велчев и извършила проверката на 24 март 1962 г. обаче личи, че преместването на неосвободените 166 души от Белене край Ловеч е станало по устно разпореждане на министър Г. Цанков. От стенографските записки на заседанието на Политбюро от 5 април 1962 г. е видно, че Г. Цанков е представил своята “докладна записка” още в края на август 1959 г., и заедно с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков са взели решение да бъде открита една кариера край гр. Ловеч, където въдворените да се превъзпитават с тежък физически труд; така именно бил основан лагерът край Ловеч с наименование “ТГ” (т. е. “трудова група”) под ръководството на поделение 1248 “ВИ” МВР гр. София (а от лятото на 1961 г. - на поделение 10 001 МВР гр. София).
Въдворените в ТГ-Ловеч мъже и жени са били изпращани по административен ред на основание Указ N 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста въдворяването можело да стане със заповед на Министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от Главния прокурор. Дадените му от Указа права обаче министърът “делегирал” през периода 1959-1962 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов, който подписвал всички заповеди при съответното съгласуване с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков, както и от прокурора от Главна прокуратура Руменов.
В документацията на образуваното през 1990 г. т. нар. “дело за лагерите” е установено, че една от заповедите е била подписана от началника на отдел “Следствен” при Главна прокуратура (чието име не се чете), както и че е имало много заповеди, които са били издадени без каквото и да е съгласуване с Главната прокуратура. Освен това, установено е, че не е било спазвано задължението предложенията на окръжните началници на МВР за въдворяване да бъдат съгласувани със съответните окръжни прокурори, и на практика съгласуването е ставало със съответните окръжни секретари на БКП. Впрочем, тази първоначална практика впоследствие е била “санирана” (т. е. “узаконена”, “утвърдена”) с писмо N I - 1688 от 10 август 1961 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов.
Редът за въдворяването в ТГ край Ловеч, установен и съществуващ на основание Указ N 468/1956 г., който по същество е “административен ред” и по същество е “лишаване от свобода”, представлява брутално разширяване на административната сфера за сметка на сферата на съдебното правосъдие.
Този ред давал и възможност за краен субективизъм и груб и неконтролиран произвол. Така значителна част от въдворяванията “за престъпления” били абсолютно неоснователни и недоказуеми. Нещо повече - в някои от актовете за въдворяването изрично било отбелязвано, че тази “административна мярка” се взема поради ... съществуващата опасност съдът да осъди лицата “твърде малко” или дори “да ги оправдае”.
Освен това, в противоречие с нормативния текст на Указа на въдворяване били подлагани: Þлица, напълно неотговарящи на изискванията за наличие на криминални прояви, т. е. напълно невинни от гледна точка на изискването за наличие на криминален престъпен състав; Þлица, занимаващи се с определена политическа дейност или просто набедени за такива, т. е. лица, реалните или набедените деяния на които не са съставомерни; Þлица, които били непълнолетни и съгласно принципите и нормите на действуващото право не носят отговорност по този нормативен акт, даже и да са били извършили някакво провинение (отделен е въпросът, че обикновено не са били извършили никакво провинение); Þлица с явни психически заболявания и отклонения, т. е. наказателнонеотговорни лица.
По начало лагерът край Ловеч е бил създаден “за превъзпитаване” “на лица с криминални и аморални прояви”, при това “които вече са били многократно осъждани”. На практика обаче главният критерий за въдворяването е бил наличието на класово-политически основания и съображения, и именно в тази насока е било изричното указание на зам.-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов, изпратено до всички окръжни началници на МВР в страната с писмо N I - 39/5.III.1959 г.
Лагерът край гр. Ловеч е продължение на лагера край Белене. Той е бил създаден в условията на “пълна секретност” и в противоречие с официалното решение на Политбюро на ЦК на БКП от 27 август 1959 г. за закриване на всички ТВО в България, както и в противоречие с официалното изявление на Министър-председателя пред чуждестранните журналисти, според което в страната не съществуват ТВО. Така, лагерът е създаден от министъра на вътрешните работи Г. Цанков, от зам.-министъра Мирчо Спасов и от Първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков - разбира се, при знанието и мълчаливото съгласие на другите членове на Политбюро на ЦК на БКП.
От съображения за секретност не е съществувал и не е бил създаван официален щат за офицерски и надзирателски състав, като до лятото на 1961 г. оформянето на такъв състав е било възложено на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Плевен генарал-майор Г. Аргиров, а по-късно - на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Ловеч полковник Александров.
От съображения за секретност близките на задържаните никога не са били уведомявани за мястото на задържането. Пак поради същите съображения смъртните актове (както и съобщенията до близките) за първите 23 починали лагеристи за 17 месеци от функционирането на лагера, т. е. до края на януари 1961 г., са били издавани не от общинския съвет в Ловеч, където се е намирал лагерът, а от общинския народен съвет в гр. Белене. Също от съображения за секретност е било издадено специално разпореждане на Мирчо Спасов труповете да не се предоставят на близките, а да бъдат погребвани при строга тайна на остров Предел между Белене и Свищов, при което фактически са били давани за храна на прасетата, отглеждани в лагера и предназначени за изхранване на лагерниците и персонала.
Макар и формално въдворяването да е било осъществявано на основание Указ 468 от 1956 г., то е било извършвано в разрез с предвидените в действуващия по това време Наказателен кодекс принципи, съгласно които престъпление е само онова деяние, което е такова по НК, и че наказанието лишаване от свобода може да се налага само от съд, както и че то не може да има за цел причиняване на физическо наказание или унижаване на човешкото достойнство. Така, самото задържане без присъда от съд е незаконно; то, освен всичко останало, е и престъпление против човешкото достойнство.
Самото задържане е имало катастрофални последици за задържаните. Установено е, че всички освободени са били лекувани месеци наред за възстановяване на нанесените телесни повреди и поражения на здравето. Установено е и че нито един от освободените не е можал след това да се реализира социално, независимо от високите си интелектуални възможности. Нещо повече - установено е, че бремето на лагериста е падало не само върху него, но и върху всичките му близки и познати, и в много случаи е било “законово основание” за изселване на близките му.
А. ж) През 1976 г. е приет т. нар. Закон за народната милиция,[14] в глава четвърта, и по-точно в чл. 39 на който като т. нар. “превантивни административни мерки”, предназначени “за предотвратяване на престъпления и други противообществени прояви”, е предвидено “забрана за напускане на местоживеенето” и “поставяне под административен надзор”. Нарочни проучвания относно прилагането на тази законова норма не съм правил, но по силата на професионалната ми специализация зная, че тя е била налагана преди всичко на освободените от затвора т. нар. политически затворници.
Само няколко години по-късно, през август 1983 г., е обнародван Закон за Изменение и допълнение на Закона за народната милиция,[15] с който е създаден нов чл. 40 “а”, точният текст на ал. 1 на който гласи следното: “Пълнолетно трудоспособно лице, което по неуважителни причини не по-малко от четири месеци в продължение на една година не упражнява общественополезен труд и получава нетрудови доходи от експлоатация на труд, спекулация, валутни нарушения, контрабанда, хазарт, изнудване на близки, неморален живот или има други прояви, които представляват опасност за обществения ред или за сигурността на страната, ако извършеното не съставлява престъпление, може да бъде установено принудително в друго населено място за срок от една до три години.” Съгласно ал. 2 “Мярката се прилага от районния съдия по реда на Указа за борба с дребното хулиганство в седемдневен срок от получаване на предложението на началника на окръжното управление на Министерството на вътрешните работи”.
По своята същност тази създадена през средата на 1983 г. законова норма е представлявала вариант на механизма на посочените по-горе т. нар. трудови концентрационни лагери. Точно по това време в България започва процес на разгръщане на т. нар. “социалистическо строителство на нови индустриални обекти”, и тази законова норма е била предвидена като механизъм за принудително набиране на изключително евтина работна ръка; съвсем неслучайно т. нар. “друго населено място”, в което е било извършвано принудителното установяване, е съвпадало с местата на т. нар. “Национални строителни обекти”.
При това особено съществен е фактът, че самият текст на ал. 1 на чл. 40 “а” от ЗНМ е имал предназначението да бъде просто един доста прозрачен камуфлаж на терористичната и репресивна стратегия на социалистическата власт.
Самият аз, пишещият тези редове, без да отговарям на нито едно от изискванията на посочения законов текст, бях принудително установен за срок от две години в района на химическите заводи в град Девня, близо до Варна. Съвсем накратко историята е следната.
Само три месеци след дипломирането ми като юрист спечелих конкурс и през април 1974 г. постъпих на научна работа в Института по науките за държавата и правото при Българската академия на науките и в Юридическия факултет на Софийския университет. По решения на Научния съвет на 22 април 1974 г. бях назначен за научен сътрудник трета степен (младши асистент), на 12 юли 1976 г. - като научен сътрудник втора степен (старши асистент) и на 1 ноември 1978 г. - научен сътрудник първа степен (главен асистент).
По нареждане на Държавна сигурност на 18 март 1982 г. бях уволнен и всичките ми опити да постъпя на каквато и да е работа пропадаха. Впрочем, само няколко дни по-късно постъпих на работа като строителен работник, но съвсем наскоро бях посетен от районния инспектор капитан Ковачки, който ме уведоми, че му е наредено да ме прогони. Тогава се прибрах при родителите си на село, където заедно с баща ми се захванахме с отглеждане на домашни животни, както и със зеленчуково и овощно производство, от които дейности започнахме да получаваме доста прилични за онова време пари, с които не само издържахме разходите на семейството, но и започнахме да натрупваме излишъци, които спестявахме.
На 12 март 1984 г. началникът на окръжното управление на МВР прави т. нар. “Предложение относно прилагане на превантивна административна мярка по чл. 40 “а” от Закона за Народната милиция на лицето Янко Николов Янков от с. Клисурица, Михайловградски окръг”, а на 15 март 1984 г. Михайловградският районен съдия Петър Каменов издава Решение по АПХ дело № 5 от 13 март 1984 г., с което ми е наложена мярката “принудително установяване в гр. Девня, окръг Варненски за срок от две години”.
По делото е прието за доказано, че “деецът” “не упражнява общественополезен труд и вместо това е започнал да изпраща писма до партийни и държавни институти и техните ръководства в нашата страна и до държавни глави и посолства на редица капиталистически страни (САЩ, Франция, ГФР, Италия и др.), в които твърди, че в НРБ грубо се нарушават правата на гражданите, включително и неговите и отправял искане тези проблеми да се предоставят за решаване на международни форуми, включително и на Мадридската среща през 1983 г. и от държавните глави на посочените капиталистически страни. Освен това Янков лично посещавал посолствата на капиталистическите страни, където на среща с техни дипломатически представители предоставял копия от негови писма и жалби.” Освен това по делото е прието за доказано, че “деецът” “проси милостиня (пари) от чужди посолства, а в същото време здрав и трудоспособен в продължение на близо две години лежи върху гърба на родителите си”.
Така, съгласно тогавашното правосъдие е било “доказано”, че аз като “пълнолетно трудоспособно лице”, “по неуважителни причини” “не упражнява(м) общественополезен труд и получава(м) нетрудови доходи от експлоатация на труда на родителите си”, “изнудва(м) близките си” и “има(м) други прояви, представляващи опасност за обществения ред или за сигурността на страната”, поради което съм реализирал престъпния състав, визиран в чл. 40 “а” от ЗНМ, съгласно който подлежа на “принудително установяване в друго населено място за срок от две години.”
Когато бях отведен и настанен в т. нар. “общежития” в гр. Девня, бях уведомен, че ми е “уредено” да постъпя на работа като “огняр на пещ,” и дори бях принудително отведен до “местоработата ми” (т. е. до пещта), но веднага категорично отказах да работя, като изрично заявих, че предпочитам още сега да ме хвърлят в пещта, а не после да обосноват тезата, че в процеса на трудовата си дейност случайно съм се подхлъзнал , паднал в огъня и изгорял. В крайна сметка след два месеци ме арестуваха и ме отведоха в затвора.
Свидетел съм на това, че в гр. Девня бяха изпратени по същия начин повече от 500 (петстотин) души, от които десетина бяха с висше образование, а един от тях (Иван Ламбов) имаше две висши образования и дългогодишен стаж като директор на производствено предприятие. От 1990 г. до днес, вече над петнадесет (15) години, не съм спирал да се опитвам да получа от Министерството на вътрешните работи достъп до документацията относно тази последна форма на държавен тероризъм (лагерен принудителен труд) в социалистическа България, но до днес все още не съм получил никакъв достъп до тази документация.
А. з) След извършените през 1989-1990 г. политически промени е приет т. нар. “Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица”[16], влязъл в сила на 29 юни 1991 г. С него официално е обявена политическа и гражданска реабилитация на лицата, незаконно репресирани заради техния произход, политически и религиозни убеждения през периода от 12 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., като изрично е предвидено, че законът не се прилага спрямо осъдените от Народния съд през 1944-1945 г.
Според Закона искането за обезщетение се предявява пред Министерството на финансите в 3-годишен срок от влизането на закона в сила, като обезщетението се изплаща от държавния бюджет. Съгласно Закона времето, прекарано от репресираните в местата за лишаване от свобода, а също така и през което пълнолетните лица не са работили като интернирани, изселвани и заселвани се признава за трудов стаж.
С Постановление от 9 декември 1992 г. е утвърдена и т. нар. Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица[17], като с Наредбата са определени размерът и редът за обезщетяването на реабилитираните репресирани лица. Публикувано е и т. нар. Писмо на Министерството на финансите от 24 март 1993 г., адресирано до Териториалните данъчни управления и служби, относно правилното прилагане на Закона от юни 1991 г. и Наредбата от декември 1992 г.
По своята най-дълбока същност, обаче, тази законова и подзаконова нормативна уредба представлява Нов закон за репресиране на репресираните.
Въпросът за реабилитацията и справедливото обезщетяване на репресираните бе разглеждан твърде дълго от българските управници. Социалистическото правителство на А. Луканов бе предложило 140 лева за месец затвор или каторга, но не повече от 15 000 лева. Което бе обидно малко в сравнение с изплатеното обезщетение на репресираните комунисти по процеса на Трайчо Костов. Това бе, разбира се, и напълно обяснима комунистическа дискриминация на репресираните от една и съща власт спрямо носителите на различни от нейните политически ценности и възгледи.
През декември 1992 г. правителството на Филип Димитров предложи лишените от свобода и въдворените да бъдат обезщетени с по 1 500 лева месечно, но не повече от 50 000 лева, а интернираните, изселваните и заселваните по административен ред - по 800 лева месечно, но не повече от 25 000 лева.
Особеното е, че по време на това предложение българският лев вече беше обезценен повече от 10-15 пъти. Или с други думи - оказва се, че правителството на демократите е предложило 10-15 пъти по-мизерно обезщетяване от правителството на социалистите!
В тази връзка възниква, разбира се, и въпросът: “Дали това е бюрократично недоглеждане, дали е неразбиране на същността на въпроса или е откровена гавра с репресираните?”
И всъщност най-важният въпрос е: “Защо и двете правителства не приеха единственото отговарящо на принципите на правото правило за обезщетяване - обезщетяване в пълен размер на нанесените щети и пропуснатите ползи?”
[2] За да сме наясно нека изрично подчертаем, че ако този министър предварително не е бил имал доверието на българските комунисти и на техните московски господари, то и неговото назначение въобще не е щяло да се състои. Или пък, ако впоследствие е бил загубил доверието, то той веднага е щял да бъде не само уволнен, а дори арестуван и разстрелян. Според мен работата е била в това, че в политическата театрална пиеса, предназначена за лаическата българска и световна публика, на този министър е била възложена ролята да гъделичка определени архетипове на оптимизма и надеждата, за да бъдат приспивани съпротивителните сили. Разбира се, съвсем неслучайно точно по същото време Трайчо Костов изпраща в Москва писмо, в което фигурира изключително красноречивото изречение: “Югов е във възторг от Дамян”. За справка: Антон Югов е Министър на вътрешните работи и народното здраве, а Дамян Велчев – Министър на войната.
[6] Вече почти 15 г. аз, пишещият тези редове, бидейки активен участник в политическите процеси, свързани с промяната от 1989-1990 г., много пъти заявявам публично пред медиите, че тогава дипломатическите и разузнавателните представители на САЩ и на държавите от Западна Европа са действували в България “като филиал на КГБ”. За това, разбира се, имам редица както лично придобити от срещите ми с американските дипломати в София факти, така и редица други свидетелства, както и научнообосновани анализи.
Тук използувам възможността да попитам: “Дали САЩ и Великобритания не са действували в България като “филиал на НКВД” още от времето на Съюзната контролна комисия?”
През лятото на 1945 г. в България е била формирана сравнително силна опозиция срещу дошлото на власт с военния преврат от 9 септември 1944 г. правителство на Отечествения фронт, а самата поява на тази опозиция в изключително висока степен се е дължало на подкрепата на САЩ и Великобритания. Все пак редица напълно конкретни исторически факти недвусмислено сочат, че потъпкването на демокрацията в България съвсем не е предизвиквало искрена и сериозна загриженост във Вашингтон и Лондон, че защитата на опозицията съвсем не е имала първостепенно значение при определянето на политиката на тези правителства спрямо България, и че като че ли главната цел е била писането на ноти и вдигането на пропаганден шум, а не постигането на действена и ефективна защита.
Може би наистина САЩ и Великобритания не могат да бъдат обвинявани, че в резултат от взаимодействието на редица фактори при разделянето на Европа България попаднала в зоната на СССР, и техните възможности за влияние са били минимални или дори никакви. Но дори и това да е така, все пак, обаче, те могат да бъдат упреквани, че след попадането на България в съветската зона те преднамерено са подхранвали в опозицията и в българите нереални надежди за евентуална действена и твърда подкрепа.
Що се отнася, обаче, до промените, извършени в България през последните 15 години, възможностите за хуманитарно, икономическо и политическо влияние на САЩ и Великобритания са били максимални, но са използувани крайно минимално или дори никак.
Стр.317-340 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар