На 15 (27) март 1891 г., при опит за покушение над лидера на Национал-либералната партия и Министър-председател Стефан Стамболов, спасил се случайно, е убит българският министър на финансите Христо Минчов Белчев (1857-1891).
След продължилото до 7 часа вечерта заседание на Министерския съвет Министър-председателят Стефан Стамболов поканил своя стар приятел Министър Христо Белчев в кафене “Панах”, за да обсъдят кандидатурите за Главен секретар на Министерството на финансите. Когато към 8 часа вечерта двамата напуснали кафенето, на почетно разстояние след тях се движел телохранителят Спас Антонов, а те, унесени от разговора, тръгнали по “Цариградска улица”, после по “Войнишка улица”, а когато навлезли по “Рилска улица”, близо до вратата на градската градина били нападнати от четирима разделени по двойки, облечени в черни дрехи, мъже.
Самото нападение било осъществено по следния начин: едната двойка се движела срещу двамата, а другата - зад тях; когато първата ги срещнала, единият ловко хванал с едната си ръка дясната ръка на Ст. Стамболов, а с другата насочил пистолета си към главата му и гръмнал, но през това време Ст. Стамболов реагирал, куршумът профучал край ухото му и пронизал въоръжената ръка на другия нападател, който възпроизвел неточен изстрел и улучил ръката на първия нападател, като и двамата нападатели изпуснали револверите си. През това време Ст. Стамболов престорено паднал на земята като убит, а Хр. Белчев хукнал да бяга към градската градина, и тогава започнала да действува втората група, която с два куршуми пронизала гърба му.
Докато нападателите били заети с второто нападение (над Христо Белчев), Стефан Стамболов бързо скочил и се укрил в една месарница на ул. “Граф Игнатиев”, а след малко отишъл в намиращия се наблизо ІV полицейски участък, след което заедно с няколко стражари се върнал на местопроизшествието, където бил трупът на неговия приятел и където били намерени два револвери с гравирани на тях надписи “Н. Т.”.
Още същата нощ започнали арестите; като заподозрени били арестувани 250 души, от които до сутринта останали само 25. Надписите върху намерените револвери отвели следователите до известния по онова време майстор и търговец на оръжие Наум Тюфекчиев от град Ресен, Македония. Веднага бил арестуван неговият по-малък, 18-годишен брат Димитър Тюфекчиев (Денчо), който въпреки изтезанията категорично отричал участието си и издъхнал на 6 септември 1891 г. в Александровската болница. В дело № 17/1891 г. е притурен само един скромен протокол от 24 март за разпит на Димитър Тюфекчиев (Денчо), от показанията на който е видно, че той категорично е отхвърлял всяко обвинение за участие в терористичното нападение. Той, всъщност, е и единственият заловен непосредствен участник в атентата, а останалите - Кръстьо Ножаров, Никола Тюфекчиев и Михаил Ставрев (Халю), успели невредими да напуснат България през Цариброд. Било установено, също така, и че съзаклятниците били спечелили на своя страна телохранителя Спас Антонов, както и че са били свързани с български емигранти в Белград, които искали отмъщение за убития майор Коста Паница. Станало ясно и че планът им за нападение е бил обмислен след едномесечни проследявания на пътя (с всичките му възможни отбивания) на Стефан Стамболов по софийските улици.
Сред арестуваните на 15 срещу 16 март 1891 г. са били: Тома Георгиев от Панагюрище (бивш участник в четата на Георги Бенковски), Димитър Ножаров, Стою Джуджев и Спас Лепавцов (благодарение на разпита на които бързо започнало да се разплита съзаклятието).
След това били арестувани: Петко Каравелов - водач на Либералната партия и два пъти Министър-Председател на България; Трайко Китанчев - виден просветен деец и народен представител, един от лидерите на Македоно-одринското освободително движение; д-р Димитър Моллов. Два дни след атентата по донесение на слугата е бил арестуван и Александър Карагюлев - собственик на пивоварна фабрика в село Петърч, Софийско. В различни дни на пролетта и лятото били арестувани още и: Георги Василев, Иван Бобеков, Димитър поп Стойков, Георги Великов, Григор Карагюлев, Петър Македонски и др.
Първоначално арестите са в София, но скоро столичният телеграф започнал да разнася заповеди за арести, и по редица места в провинцията. Така, след донесение на сливенския гражданин Александър Пенков през юни 1891 г. в Карнобат е арестуван 41-годишният Светослав Миларов (1850-1892 г.; псевдоним на Светослав Н. Сапунов), чиято политическа биография вече е била доста богата и драматична[1]. При арестуването му той категорично и със сълзи на очи отричал каквото и да е участие в организирането на атентата. Накрая, притиснат от създадените от самия него писмени доказателства, капитулирал.
При обиска у дома му били намерени документи, които разкривали връзки с лица, заподозрени в атентата. В едно от писмата (на лош руски език) дори пишело, че дадените от руските власти пари били разделени между Св. Миларов, Константин Попов и поручик Георги Василев, които скоро ще заминат за България, за да извършат с тях възложената им задача. Най-важен за следствието се оказал т. нар. “Дневник”, който Св. Миларов си водел. Преди напускането на Одеса и преминавайки през Букурещ и Цариград на път за България той оставил този “Дневник” на свое доверено лице в Букурещ, като заръчал - в случай, че загине при изпълнението на възложената му задача - този “Дневник” да бъде изпратен на майка му Станка Минова в Карнобат. Когато, обаче, “довереното лице” узнало за арестуването, то продало документацията на българските власти, като получило една изключително мизерна сума.
Така, в 10 часа вечерта на 25 януари 1889 г. в този “Дневник” е записано следното: “В състояние ли си, т. е. человек ли си, да теглиш ножа в тумбакът на Кобурга и сетне тозчас да го забиеш в собствените си гърди? Можеш ли ти да извършиш всичко това хладнокръвно, съвсем съзнателно и безусловно? Ръката ти няма ли да се разтрепери? Можеш ли да се откажеш от тоз живот, от майка си и всички други прелести и приятности на света? (...) Хайде премисли си до утре, че отговори ...”. Отговорът е даден не на другия ден, а на 28 януари 1889 г., и в него се разказва как в 5 часа вечерта, в централна гостилница в Одеса са се били събрали той, Константин Попов, поручик Георги Василев, Петър Мусевич и капитан Йордан Белов, и как всички приели специален план, съдържащ 13 точки, и как после се заклели, че ще жертвуват живота си за премахването на княз Фердинанд. “Разискванията бяха живи, но свършихме всичко благополучно и с общо задоволство, а тъкмежа си скроихме с взаимни целувки, от все сърце и душа” – е записано в прецизно водения “Дневник”. Записано е, също така, че още на другия ден приетият “План” е бил изпратен за височайше одобрение в Петербург, и че от Одеския делегат на Петербургското славянско благотворително общество Александър Александрович Кривцов съзаклятниците получили сумата 1 000 (хиляда) рубли и по един револвер.
Когато следствените органи показали на арестувания Св. Миларов саморъчно написания от него “Дневник”, атентаторът изоставил категоричните отричания и направил пълни самопризнания. Така той уточнил: Þче на 4 март 1889 г. тръгнал от Одеса; Þче на 4 април се настанил в хотел “Вазов” в София, а после по нареждане на полицията напуснал столицата и се установил при брат си в Пловдив; Þче при посещението на княз Фердинанд в Пловдив на 30 май 1889 г. той и Константин Попов успели да се доближат само на няколко крачки до държавния глава, но нито един от двамата не посмял да стреля, и така пропуснали първия удал им се удобен случай за атентат; Þче вторият удобен случай им се бил представил на 8 юли 1889 г., когато княз Фердинанд се завръщал от Калоферския манастир и през нощта трябвало да пътува от Пловдив за София; при този случай, когато в 10 часа вечерта князът вечерял в ресторанта на гарата, Св. Миларов отишъл в тоалетната, за да си зареди револвера, но там по невнимание произвел изстрел, бил арестуван, преспал в полицията две нощи и накрая, тъй като не били разкрити намеренията му, бил пуснат; все пак, след този случай той бил интерниран за две години в Карнобат при майка си, и там получил указания от Петербург да продължи делото си; Þче тогава започнал да планира убийството на княз Фердинанд с динамит, и така именно стигнал до Александър Пенков, който го издал на полицията.
Другият терорист - Константин Попов (Айтозлийчето)[2] бил напуснал България още след злополучната нощ на 8 юли 1889 г. и се установил в Димотика, където се оженил. На 21 юли 1889 г. той е арестуван от турските власти и в края на октомври - предаден на българските власти.
Подписаният от полевия военен прокурор майор Стойков обвинителен акт е почти 60 страници; по него са обвинени осемдесет (80) души, като главните обвиняеми са 42-годишният Светослав Миларов от Карнобат, 25-годишният Константин Попов от Айтос и 32-годишният Георги Василев от Сливен. Сред останалите 50 обвиняеми най-известни са имената на Петко Каравелов, Трайко Китанчев, Тома Георгиев и Александър Карагюлев.
Съдебният процес по дело № 17 от 1891 г. започнал на 18 юни 1892 г. във Военното училище в София, като Софийският военнополеви съд бил председателствуван от подполковник Драндаревски. Свидетелите по делото са четиридесет (40), а адвокатите са тринадесет (13), сред които е и Алеко Константинов. Присъдите са постановени на 7 юли 1892 г., като за Св. Миларов, К. Попов, Т. Георгиев и А. Карагюлев са смърт чрез обесване; за Г. Василев присъдата е девет (9) години затвор в окови; за Ст. Джуджев, И. Бобеков, Д. поп Стойков, Г. Великов и Сп. Лепавцов присъдата е затвор на различни срокове; П. Каравелов е осъден на пет години обикновен затвор, а Тр. Китанчев – на три години; останалите обвиняеми са оправдани поради недоказаност на обвинението. Тъй като князът бил на почивка, изпратил телеграма на Министър-председателя той да подпише вместо него присъдите и да му съобщи, че вече са изпълнени. На християнския празник “Петровден” на 14 юли 1892 г. Ст. Стамболов подписал присъдите, а на другия ден - 15 юли 1892 г., в 5 часа сутринта четиримата осъдени са обесени в Черната джамия в София.
След падането на Ст. Стамболов от власт Военният министър полковник Рачо Петров заповядал на военния следовател да арестува вече бившия Министър-председател и да го обвини в подбудителство за убийството на Министър Хр. Белчев, тъй като с това е бил целял да нанесе съкрушителен удар върху опозицията и да обсеби красивата вдовица Мара Белчева. Надеждни свидетели, обаче, не се намерили, и на 23 декември Военният министър отменил заповедта си за арестуването.
[1] Той е роден в Цариград, където учил във Френския колеж; после следвал две години право в Загреб, но през 1868 г. прекъснал образованието си, за да се включи във Втората българска легия в Белград. След като известно време учителствувал, той станал сътрудник на Петко Р. Славейков при редактирането на издавания в Цариград в-к “Македония”; по-късно попада в затвора в Цариград, където престоява две години и откъдето успява да избяга благодарение помощта на руското посолство. За известно време се установява в Одеса, после се завръща в Загреб и там отново става студент в Юридическия факултет, който завършва. По време на Руско-турската война през 1877-1878 г. участвува като преводач, сражава се при Плевен и получава високия руски орден “Свети Станислав – ІІІ степен”. След Освобождението за известно време е член на Руския губернаторски съд в Сливен, после е редактор на вестници, издавани в Пловдив, Търново и София. По време на Съединението през 1885 г. се присъединил към отряда на Коста Паница, после е интерниран в гр. Ловеч, а след участието му в събитията по детронирането на 9 август 1886 г. на княз Александър Батенберг е осъден и избягва в Русия, откъдето се завръща при амнистията след две години и половина. Автор е на документалната книга “Спомени от Цариградската тъмница” (1881 г.) и на драмата “Падането на Цариград” (1883 г.)
[2] През 1886 г. е писар в Окръжното управление на Бургас. По време на едно гражданско дело се запознал с известния адвокат Ангел Горанов - бивш мирови съдия в Карнобат и редактор на в-к “Бургаский вестник”, който бързо му разкрил намеренията си да организира бунт, и така на 21 октомври 1886 г. той вече е сред съзаклятниците-русофили. Бургаският бунт е осъществен под ръководството на капитан Николай Александрович Набоков, и на 23 октомври било установено т. нар. “Временно правителство”, Константин Попов е бил назначен за Секретар на същото, и като такъв е подписвал “важни държавнически документи”. След потушаването на бунта той се укривал известно време и после успял да избяга в Турция. Така, през 1887 г. в Цариград, който по онова време е един от най-големите емигрантски центрове, К. Попов се включил в създадената от капитан Набоков въоръжена чета, която по указание на Русия имала задачата да се прехвърли в България и да организира “всеобщо въстание”. В четата се били включили 38 изгладнели черногорски докери и 9 българи. На 22 декември 1887 г. четниците се качили на гръцкия кораб “Георгиос” и “дебаркирали” в залива “Атлиман” край село Кюприя - днешния град Приморско (която местност тогава е била в непосредствена близост до турската граница), и оттам се отправили към Бургас. В боя край село Мехмечкьой - днешното село Росен, 23-ма четници, сред които и К. Попов, се откъснали и попаднали от другата страна на границата, в турското село Конак - днешното село Бяла вода. Оттам той отново отишъл в Цариград, а после в Одеса. След което, на 28 януари 1889 г., влязъл в съзаклятието.
_______________________________
Стр.279-285 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар