А. На 10 февруари 1971 г. 40-годишният полковник и началник на Държавна сигурност в Перник Стефан Свръдлев, 38-годишната му втора съпруга Павлина, 5-месечният им син Сергей и малката дъщеря от първия му брак Лозка[1] преминават с военен джип българогръцката граница, поискват политическо убежище и остават да живеят в Гърция осем години. След това се преместват да живеят в Германия - първоначално в Мюнхен, а после - в Аусбург. Междувременно в България Свръдлев е осъден на смърт, а съпругата му - на 20 години затвор. В Германия той се препитавал като неквалифициран строителен работник, а съпругата му - лекар-стоматолог, се занимавала с нискоквалифицирана работа, поради което семейството му живяло доста мизерно.
При емигрирането носел със себе си чанта с 500 броя строго секретни документи, по-голямата част от които били свързани с разкриването на механизма, по който покровителствуваните от КГБ български тайни служби били създали и поддържали трафика на наркотици[2], преминаващ през България за Западна Европа и САЩ, както и трафика на оръжие за т. нар. “националноосвободителни” и по същество терористически организации от Азия, Африка и Латинска Америка. Съгласно документите този механизъм е бил планиран от КГБ през 1966 г. и е започнал да функционира след проведена през 1967 г. специална среща на тайните служби на страните от военния пакт, наречен “Варшавски договор”, при което е имал предназначението да предизвика и поддържа стабилен процес на дестабилизиране на западното общество. Съгласно тези документи главната българска изпълнителна структура е била официалната държавна външнотърговска организация “Кинтекс”[3].
През лятото на 1983 г. майката на Павлина Свръдлева се обадила, че ще ходи на екскурзия във Виена и желае да се видят там. На 12 септември 1983 г. Павлина и синът ѝ се качват на влака от Мюнхен за Виена, след което и двамата изчезват, а наскоро след това тя и детето ѝ се появяват на екрана на българската телевизия и заявяват, че безумно обичат България, че са били насила заставени да напуснат родината си и че са се завърнали доброволно.
След няколко години, през 1988 г., вече порасналият Сергей издъхва - паднал от 10-ия етаж на жилищния блок, в който живеел; официалната версия на властите е, че става въпрос или за банална битова злополука, или за осъществено поради психическа неустойчивост самоубийство. При лична среща през 1991 г. обаче Стефан Свръдлев ми каза: “Убиха го! За да ми отмъстят.”
През 1990 г. бившият зам.-директор на ЦРУ Джоузеф Дъглас споменава в мемоарната си книга името на Ст. Свръдлев. След извършените през 1989-1990 г. политически промени Ст. Свръдлев гостува в България само два пъти. Умира в Мюнхен през 1996 г.; за погребението дъщеря му Лозка изпратила в България 11 специални покани за присъствие, адресирани до негови бивши приятели, в които ги уведомявала, че поема всички разноски по тяхното пребиваване в Германия във връзка с ритуала, но нито един от тях не посмял да отиде, защото се страхували, че вече уж демократичното българско правителство ще ги обяви за “американски шпиони” и ще намери начин да им отмъсти заради приятелския им жест към покойника.
През май 1996 г. о. з. полковник Марин Петков заявява пред българските медии, че “бившият полковник от Държавна сигурност Стефан Свръдлев, който избяга в Гърция, беше готов да свидетелствува, че България е участвувала в атентата срещу папата, но благодарение на разузнаването бе проведено едно мероприятие, което го разколеба и го отказа да прави лъжесвидетелски показания”[4]. Какво е това “едно мероприятие”, което е изиграло тази “високопатриотична” роля, той не уточнява, но за посветените е пределно ясно, че става въпрос именно за отвличането на Павлина и Сергей Свръдлеви.
Б. През април 1974 г. от Дания е отвлечен и доведен в България българският политически емигрант Борис Арсов[5], който впоследствие е осъден на лишаване от свобода и противозаконно убит в затвора в гр. Пазарджик.
През 1973 г. във Второ главно управление на Държавна сигурност е била утвърдена строго секретна разработка под кодовото наименование “Терористи”, съгласно която Борис Арсов е станал главен обект и е обявен за “инициатор на серия от терористични актове” и “опасност № 1”, при което към разработката не са били представени абсолютно никакви конкретни доказателства за подобни действия. През януари 1974 г. във Второ главно управление на ДС е утвърден и специален план за физическото ликвидиране на Б. Арсов, което е възложено на агент “Маринов” (с предишен псевдоним “Николай”). В този, всъщност провалил се план, е било предвидено убийството да бъде извършено от Димитър Георгиев Филипов, който, след съответно легендиране, бил внедрен сред българската емиграция и бил “спечелил доверието” на обекта. В плана залегнало не само това - на агента да бъдат предоставени както всички необходими технически и химически средства за извършване на убийството, както и паспорти и документи, обезпечаващи неговото безопасно завръщане в страната - но и той да бъде представен за награждаване с правителствена награда и да му се осигури получаването на пенсия и условия за живеене и работа в страната. В плана са посочени различни варианти, при което подробно са описани както какви трябва да са действията с нож, с остър предмет, с твърд предмет и с отрова, така и как да бъдат прикрити следите. Така прецизно планираното убийство, обаче, не било осъществено, тъй като агентът се изплашил и се отказал.
Пак през януари с. г. е издадена специална заповед, съгласно която следва “да се подготви план-мероприятие за довеждане на Борис Арсов в страната”, а през февруари е издадена нова заповед, според която е необходимо “да се разработи комбинация за довеждане в страната на изменници на родината, с цел тяхното ликвидиране или арестуване” (т. е. осъждане и неутрализиране чрез поставянето им в затвор). В най-дълбоката основа на плана за отвличането на Б. Арсов залегнало съображението, че той е много привързан към сина си и това обстоятелство е изключително силен и удобен аргумент за манипулиране на обекта на операцията. Така, през април 1974 г. българската Държавна сигурност (при съдействието на съветската КГБ и източногерманската ЩАЗИ) осъществила една от своите важни секретни задгранични операции, а именно - отвличането на Б. Арсов от Дания и принудителното му отвеждане в България; и за да няма провал, тази операция е била осъществена не от агенти, а от офицери, специално изпратени в гр. Орхус.
В България Б. Арсов е подложен на специална психо-оперативна обработка, при което му е било обещано да не бъде съден, ако приеме да сътрудничи на ДС и да участвува в масирани медийни пропагандни мероприятия за дискредитиране на “вражеската емиграция” и нейните лидери. Тъй като Б. Арсов отказал, след тридневен формален съдебен процес, на 22 септември 1974 г. бил осъден общо на 15 години затвор по обвинение в шпионаж, саботаж и образуване и ръководене на контрареволюционна емигрантска организация, целяща да събори българската социалистическа власт чрез въоръжено въстание.
Разбира се, както изчезването на Б. Арсов от Дания, така и неговото осъждане в София почти веднага станали известни на службите и на обществеността на Запад, а депутатът от Консервативната партия Ханс Тофт официално поставил въпроса за обсъждане в парламента на Дания. Застъпничеството обаче се оказало крайно неефективно, и на 20 декември 1974 г. Арсов бил намерен обесен в килията си в затвора в гр. Пазарджик, а смъртта му официално била квалифицирана като “самоубийство”. Най-странното в случая обаче е това, че съгласно официалната версия обесването било извършено посредством три вратовръзки, които той просто не е имал откъде да вземе, тъй като още при довеждането му в България от него са били иззети всички т. нар. “граждански” или “цивилни” дрехи и е бил облечен в т. нар. “арестантски” или “затворнически” дрехи, към които вратовръзката категорично не е била атрибут; нещо повече – по онова време вратовръзката не само въобще не е била атрибут към униформата на надзирателите, но дори не е била и част от цивилните навици на затворническите надзиратели[6].
- - -
И накрая заслужава да отбележа следното: 1) През 1990-1991 г., като депутат във Великото Народно събрание аз, пишещият тези редове, използувах поста и авторитета си, за да получа по неофициален ред достъп до строго секретните материали, свързани с Борис Арсов; тези материали ми бяха предоставени лично от тогавашния Заместник-главен прокурор и Прокурор на въоръжените сили генерал Лилко Йоцов; 2) По-късно, от 1998 г. до днес, вече по официален ред многократно съм се обръщал с писмени искания, отправени до Министъра на вътрешните работи за достъп до същата тази документация, но такъв не ми е позволен. Което съвсем не е случайно - в продължение на повече от 15 години след т. нар. “демократични промени” българските правителства продължават изключително пристрастно да пазят тайните за терористичната дейност на “бившата” Държавна сигурност.
В. В едно от интервютата си[7] писателят-емигрант Димитър Инкьов[8] казва, че тъй като когато емигрирал, семейството му било останало в България, това обстоятелство било използувано, и през октомври 1970 г. е бил обект на опит за отвличане. Така една вечер по телефона му се обадил човек, когото той очевидно много добре е познавал и на когото (пак очевидно) е имал доверие. Това е бил бившият партизанин и тогавашен Директор на дирекция “Новини” в Българското радио Владо Мариянов, който напълно “свойски” или “приятелски” му бил казал: “Качвай се на колата и веднага идвай! Аз съм в един хотел край Виена, с един приятел, за един ден в Алпите, ела, имам да ти казвам много важни неща за семейството ти”. Според неговите собствени изрични думи още в първия момент той бил решил да тръгне, но неговата приятелка застанала на вратата и му поставила условие да го пусне само ако се обади на службата за сигурност в радиото.
След като той направил това, било установено, че е бил очакван не точно край Виена, а на 8 км от австрийската граница с Унгария, и не от “двама алпинисти”, а от шестима български ченгета, при което е имало и един ТИР (голям товарен камион), в който е трябвало да бъде натоварен. И понеже той ентусиазирано обещал да отиде на срещата, но започнал да отлага пътуването с приемливи аргументи, първоначално определеният като “еднодневен” престой се превърнал в “многодневен”. Според писателя по същото време американските специалисти по сигурността на служителите на радиото уговаряли австрийските власти да получат разрешение да арестуват българите при опита им да го отвлекат; в преговорите бил ангажиран дори и самият президент Бруно Крайски, но в крайна сметка австрийците се позовали на неутралитета си и отказали да съдействуват на американците; така била провалена както операцията на българските, така и контраоперацията на американските специалисти.
Според Димитър Инкьов на осмия ден той се обадил по телефона и казал на Владо Мариянов, че трябва да благодарят на австрийците и да си заминат за България, а в отговор му било казано: “Митко, върни се в България, другарите като цар ще те посрещнат, другарят Живков е казал – “да се върне, той е талантлив, да разобличи капитализма”. Ще кажем, че си бил наш агент, който е работил в “Свободна Европа”, полковник ще те направят, ела си.”
[2] Заслужава внимание обстоятелството, че Ст. Свръдлев емигрира точно няколко месеци преди провеждането в България на официална Международна конференция, посветена на борбата с наркотиците, а предоставените от него документи разкривали включително и най-подробните схеми на поименното участие на домакините на конференцията в разпространяването на наркотици. Пристигналите в София с американската делегация митничари и служители на Агенцията за борба с наркотиците ДЕА вече се били запознали с предоставените им от Ст. Свръдлев материали. На конференцията те предложили и българската страна подписала специална спогодба за обмен на оперативна информация, както и за провеждане на квалификационен курс за обучение на български митничари. По време на проведения през 1973 г. в гр. Варна курс американските лектори неочаквано разкрили на българските курсисти имената на голяма част от българските държавни служители, които обслужват трафика (някои от които, впрочем, официално били и курсисти в този курс); след което американските лектори демонстративно прекратили курса.
Когато през 1986 г. се провеждала аналогична антитерористична конференция в Мадрид, Испания, и на нея официално били поканени и се явили голяма част от същите български държавни служители, за които вече много добре се е знаело, че обслужват трафика, американският митничар № 1 Уйлям фон Рааб демонстративно напуснал срещата и написал специално писмо до Държавния департамент на САЩ. В това писмо той казвал следното: “Чувал съм за компромиси с комунистите, но това вече е прекалено. Вие или развивате болестта на Алцхаймер, или вече напълно сте се побъркали.”
До 1984 г. Агенцията за борба с наркотиците ДЕА непрекъснато и безрезултатно е докладвала пред Конгреса на САЩ и е обосновавала тезата, че “България е новият център за трафик на наркотици от Далечния Изток”.
[3] Съгласно официалната (и несъмнено съдържаща висока доза специфичен за онова време ченгеджийски хумор) версия наименованието представлявало съкращение на “Кинкалерия и текстил”, с което се подчертавало, че тази външнотърговска организация се занимава с покупко-продажба на дребни битови стоки като мъниста, гребени, копчета, носни и хавлиени кърпи, чорапи, козметични мазила и други подобни. Впрочем, в същия механизъм са участвували още и външнотърговските държавни фирми “Тексим”, “Кореком” и “Глобус”.
[5] Борис Арсов Илиев е роден на 19 юни 1915 г. в София. Тъй като от 1942 до края на 1945 г. е работил в стопанския отдел на полицията, през 1949 г. е изключен от Софийския университет, където следвал в Стопанския факултет, и бил въдворен в лагер - първоначално в Богданов дол, а после - в Белене. След освобождаването му работил като деловодител, от 1952 до 1956 г. фигурира като агент на Държавна сигурност с псевдоним “Огнянов”, но бил изключен от агентурния апарат, тъй като през цялото време не бил написал нито едно донесение и фактически не е имал реално сътрудничество с органите на ДС. От май 1960 до август 1962 г. участвувал в състояща се от четирима души нелегална група, която разпространила в София доста позиви, подписани като издавани от Български таен революционен комитет (Б.Т.Р.К.), и изпращала писма до западните посолства в София. В края на 1962 г. групата е разкрита и Б. Арсов е осъден на шест години затвор. Тъй като пребивавайки в затвора в Стара Загора “показал примерно поведение”, през 1964 г. бил освободен предсрочно и изселен в село Ножарево, Силистренско, където обаче не заминал, тъй като (според собствените му записки) майка му била успяла да подкупи висшия служител на ДС, който трябвало да приведе в изпълнение решението на съда.
На 12 юли 1970 г. Борис Арсов преминал нелегално югославската граница и след кратък престой в емигрантските лагери се установил в Гермерсхайм в Германия, където започнал тежка физическа работа като общ работник във военен завод. През пролетта на 1971 г. преминал нелегално германо-датската граница и се установил в гр. Орхус (втория по големина град в страната), където получил пенсия и се записал студент във висш икономически колеж.
През януари 1972 г. участвувал в първия конгрес на Българската лига за правата на човека и бил избран за член на нейното висше ръководство; през март с. г. станал член на ръководството на базирания в САЩ Български национален фронт; през септември с. г. участвувал в Рим в изява на видни български емигранти; през ноември с. г. създал в Дания организация, първоначално наречена Български революционен комитет в изгнание, а впоследствие, през 1973 г. – Съюз на българските революционни комитети, при което започнал да издава и бюлетин “Левски”.
Според архивите ДС била установила бягството на Б. Арсов от страната едва седем месеци по-късно, при това чрез т. нар. “прехващане” на писмата, изпратени от него до близките му в България. Любопитно е, че ДС не е реагирала по никакъв начин, когато през 1972 г. била получила информация, че Б. Арсов е подготвял взривяването на българското посолство в Белград.
[8] Димитър Янакиев Инкьов е роден на 10 октомври 1932 г. в гр. Хасково. През 1951 г. завършил Минния техникум в гр. Перник, а през 1958 г. се дипломирал по специалността “театрознание” във Висшия институт за театрално изкуство в София. От 1952 до 1961 г. работил като редактор на сп. “Наука и техника за младежта”, откъдето е уволнен с обвинението, че е осъществявал “насаждане на преклонение пред западните технологии”, при което цялата редакция била разтурена. Любопитно е, че това обвинение съвсем не се е било отразило върху обстоятелството, че през периода от 1960 до 1965 г. четири негови пиеси напълно безпрепятствено са били поставени и играни в Държавния театър в гр. Хасково. През 1965 г. Д. Инкьов емигрирал в Германия, и от 1966 до 1991 г. работил в радио “Свободна Европа”, където под псевдонима Велко Верин поддържал хумористичните рубрики на радиото.
Стр.386-393 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар