Съботната вечер на 11 срещу 12 март 1922 г. в почти безлюдния център на София избухнала бомба, след което няколко късни минувачи видели бягащ мъж, държащ пистолет в ръката си. Бомбата избухнала в американското посолство, намиращо се на улиците “Славянска” и “Раковски”. Броени минути след произшествието полицията блокирала центъра на София, но от атентатора нямало никаква следа. Нанесените от взрива щети са доста скромни – разбити са две от стените и са потрошени всичките стъкла на сградата. Министърът на вътрешните работи Райко Даскалов обявил награда от 50 хиляди лева за онзи, който помогне за залавянето на атентатора, но тези пари не са получени от никого, а в статистиката за 1922 г. е отбелязано, че това е единственото неразкрито престъпление.
От политическа гледна точка моментът на атентата е бил подбран изключително добре обмислено, и то така, че политическият ефект да е пагубен за България. Това станало в навечерието на конференцията в Генуа, на която предстояло преразглеждане на клаузите на Ньойиския договор. В тази конференция било предвидено участието на 40 държави, които трябвало да разгледат като главен т. нар. Източен въпрос, включващ спора между Турция и Гърция относно Западна Тракия, както и претенциите към България от страна на Турция, Гърция, Сърбия и Русия. При това тъй като от всичките тези държави единствено България вече била започнала да изпълнява клаузите на Ньойиския договор и в замяна на това очаквала от конференцията в Генуа да получи намаляване на репарационния дълг, с атентата се изпарявали всичките й надежди в този аспект.
На 13 март 1922 г. се състояло спешно заседание на Народното събрание, посветено единствено на диверсията срещу американското посолство. На питането на един от депутатите Министърът на вътрешните работи заявил, че “атентатът е провокация”, целяща “да дискредитира нашия вътрешен живот пред чужденците”, и че “това грозно дело не може да е извършено от българин”. Почти веднага тези негови думи са подхванати в изказванията както на депутатите от управляващата коалиция, така и от опозицията.
На 16 март Министър-председателят Александър Стамболийски се срещнал с посланиците на Англия, Испания, Румъния, Австрия и САЩ, за да търси тяхната подкрепа на конференцията в Генуа, и на тази среща развил тезата, че атентатът не е дело на българин. Още на другия ден, обаче, американският посланик Г. Уилсън свикал пресконференция, на която категорично заявил, че отхвърля мнението, че атентатът е дело на чужденци.
Когато в началото на април конференцията в Генуа била свикана и станало ясно, че ще продължи до края на юни, българските власти решили да намерят през това време удобен повод за оневиняване. След определена предварителна оперативна подготовка на 10 май 1922 г. началник-щабът на българската армия генерал Топалджиев заявил пред вестниците, че в България е разкрит белогвардейски заговор, в който участвували български запасни офицери, и че този заговор е целял да бъде свалено правителството на Ал. Стамболийски, като България бъде превърната в “Задунайская губерния”. Намиращият се по това време в Генуа Ал. Стамболийски веднага изпратил в София телеграма, с която нареждал на Министъра на вътрешните работи да изгони намиращите се в страната белогвардейци.
Така с оглед политическите нужди на конференцията в Генуа били “намерени” “враговете на България”, на които бил приписан атентатът в американското посолство. Което, разбира се, съвсем не могло да убеди американските и западноевропейските участници в конференцията, а България не получила никакви облекчения.
_________________________________Стр.304-305 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с
Няма коментари:
Публикуване на коментар