2011-12-22

БЪЛГАРСКАТА ЛЕПТА ЗА ТЕРОРИЗМА. § 19. Георги Марков


На 26 август 1978 г., събота, към два часа следобед, в метрото в Париж се случила една доста странна случка с подвизаващия се като политически емигрант офицер от външнополитическото разузнаване на българската Държавна сигурност Владимир Костов, работещ в българския отдел на финансираното от Конгреса на САЩ радио “Свободна Европа”.[1]
В издадената в Париж на френски език седем (7) години по-късно книга[2] Вл. Костов пише, че след като слезли от метрото и докато се намирали на ескалатора той усетил рязък удар в гърба, чул шум, после обърнал внимание на човека зад него, когото все още не свързвал с удара в гърба и който вече се измъквал,[3] и след около двадесет минути или половин час започнал да чувствува непрекъсната болка; със жена си констатирали “странния вид на една малка рана”, веднага потърсили лекар, на когото той споменал за възможността за атентат, но съображенията му били скептично отхвърлени и била обоснована тезата за ухапване от насекомо. После авторът пише, че именно неопитността на този лекар, който всъщност се оказал стажант-лекар, допринесла за спасяването на живота му, тъй като била избегната прибързана намеса.
После, според описанието в книгата, в продължение на няколко дни Вл. Костов имал висока температура и силна подутина; друг лекар отхвърлил хипотезата за невинно ухапване от насекомо, но не поставил диагноза, тъй като болният отказал да остане в болницата за изследвания. След няколко дни всичко преминало, той решил, че вече е по-добре, и че главното е да не се паникьосва и да продължи по избрания път.
Само две седмици след странното събитие с Вл. Костов, на 7 септември 1978 г., на моста “Ватерло” в Лондон работещият в българския отдел на британското радио Би Би Си Георги Марков бил ударен в бедрото от набит около 40-годишен мъж, който уж несръчно си отварял чадъра[4], бил откаран в болницата с висока температура; след тридневна агония, по време на която почти непрекъснато казвал, че е жертва на организиран от българската ДС атентат, на 11 септември 1978 г. умрял, а след три седмици, на 4 октомври 1978 г. бил погребан в едно малко селце в Югозападна Англия.
В смъртния акт е отбелязано, че смъртта е настъпила в резултат на “сепсис, отравяне на кръвта, причинено вероятно от отказ на бъбреците”. При аутопсията, обаче, в задната част на дясното бедро било открито малко метално топче, и тогава в английския екип по разследването бил привлечен експертът на ЦРУ д-р Кристофър Грийн. Установено било, че сачмата има две празни дупчици, пробити вероятно с лазер и имащи сечение 0,34 милиметри. На тази основа било направено ново медицинско заключение, съгласно което смъртта е насилствена. Към разследването било включено управлението за борба с тероризма на Скотланд ярд. Няколко седмици след убийството се стигнало до категоричното заключение, че е било използувано смъртоносното вещество рицин, което няма антидот.
Георги Иванов Марков е роден на 1 март 1929 г. в София в семейството на офицер от армията. Следвал е индустриална химия и като студент бил осъден и попаднал за известно време в затвора. После безпрепятствено продължил следването си, дипломирал се и работил като инженер-технолог. След като през 1958 г. се разболял от туберкулоза, започнал да пише художествена литература; през 1961 г. е публикувана първата му книга, след което започва бляскавата му литературна кариера: става автор на много пиеси, разкази, новели, повести и киносценарии. И макар, че вече е имал “добри познати и приятели” в средите на Държавна сигурност, през юни 1969 г. той се сблъсква с цензурата[5] - една от пиесите му е свалена още след първото представление. Съвсем наскоро след това, още през есента на 1969 г., той заминал за Италия при брат си Никола, който от 1963 г. е емигрант и живее в Болоня, където се занимава с търговия на скъпи колекционерски предмети, и така поел пътя на политическия емигрант.
През 1972 г. в Софийския градски съд е бил проведен закрит съдебен процес срещу Георги Марков, по който тричленният наказателен състав под председателството на Симеонка Костадинова и членове Тодор Комсиев и Вяра Кудрова издал Присъда N 77 от 26 декември 1972 г., с която обвиняемият е осъден на 6 г. и 6 м. лишаване от свобода за поставяне в услуга на чужди организации с цел да им служи във вреда на България, и за противодържавна агитация и пропаганда; обвинителният акт е подписан от прокурор с име Данон, а обвинител по време на съдебното заседание е бил прокурорът К. Шаперас. Обвинението е било изградено и доказвано върху показанията на хора, които са се срещали с Г. Марков за кратко време в Лондон, при което всичките явили се пред съда пет души свидетели ентусиазирано и изрично демонстрирали своето “разграничение от родоотстъпника” и заявявали, че “осъждат неговото предателство към Родината”.
През 1977 г. е взето специално секретно решение на Секретариата на ЦК на БКП (Постановление Б-17 на Политбюро) за активизиране работата срещу “вражеската българска емиграция”, а изпълнението на решението е било възложено на различни институции, включително, естествено, и на Министерството на вътрешните работи. Във връзка с това Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов издал специална заповед до всичките звена на подчиненото му ведомство, включително до Първо главно (разузнавателно) управление на ДС. Днес о. з. генерал Владо Тодоров, който по онова време е бил зам.-началник на Първо управление, публично е признал за съществуването на тази заповед и е уточнил, че тя се е отнасяла не само за действия сред задграничната емиграция, но и за действия сред завърналите се в страната емигранти. Според о. з. генерал Владо Тодоров мотивите за издаването на заповедта са се основавали преди всичко върху разузнавателните информации за активизиране на организацията на Ценко Барев, наречена Българско освободително движение (БОД) със седалище в Париж, на която организация като командуващ терористичните групи и операции е бил назначен Георги Константинов.
Живеещият по онова време в Италия Никола Марков свидетелствува, че още през януари 1978 г. му се обадил негов приятел от София, който изрично му казал, че е взето решение брат му да бъде ликвидиран, и че той веднага се обадил в Лондон и предупредил брат си. Когато вече и двамата започнали да си говорят, че някой се опитва да си прави лоши шеги с тях и да ги сплашва, Георги Марков планирал да отиде на почивка в Италия. Точно в деня, в който Георги Марков пътувал за Италия, същият приятел на брат му Никола отново се обадил по телефона и казал, че в Сардиния Георги уж случайно ще бъде срещнат от негов познат, който ще го покани да се почерпят и ще му сипе в чашата неоставяща никакви следи отрова, след което заключението на лекарите ще е, че е умрял от инфаркт; така Георги Марков бил предупреден и операцията пропаднала. След като Никола Марков получил нова информация за планираното покушение, на 3 август 1978 г. той заминал за Лондон, за да я каже лично на брат си. Днес, почти три десетилетия от убийството и 15 години след политическите промени в България, Никола Марков продължава да крие името на този свой приятел, а и самият той не желае да заяви публично информацията, с която разполага.
Владимир Костов свидетелствува в книгата си, че: “в края на май 1978 г. някакъв човек се свързва с Георги Марков в Лондон, за да го извести, че било взето на най-високо равнище решение, отнасящо се до него: той да бъде ликвидиран в най-скоро време, ако не прекрати незабавно своите предавания по радио “Свободна Европа” по български проблеми. Според съпругата на Георги той е познавал добре “пратеника”, тъй като го поканил да вечеря у тях. Предполагам, че се отнасяло до някого, в когото Георги е имал пълно доверие – може би негов бивш колега. Георги във всеки случай не е сметнал за необходимо да предупреди британската полиция, а още по-малко да потърси нейната подкрепа по този повод.”[6]
Смъртта на Георги Марков така или иначе е факт, който поне засега никой не се е опитал да оспорва. Все пак днес, след вече почти три десетилетия, тя все още не е обяснена адекватно и не е доказано кой е виновен за нея, поради което и спекулациите по този повод все повече и повече се натрапват - и то така, че целта им е в крайна сметка темата да омръзне, да бъде банализирана и тривиализирана, докато накрая бъде напълно загубен всякакъв интерес към нея.
Така, почти веднага след като на 19 октомври 1990 г. в България бе предприето официално разследване, в медиите се появиха съобщения, оспорващи гибелта на Г. Марков, и напр. един полковник от българската ДС, работил в Лондон и пожелал да остане анонимен, бе писал през октомври 1991 г. във в-к “Дебати”, че писателят е умрял от естествена смърт, и следователно не е било възможно ДС да има отношение към смъртта му. Пак по същото време, през 1991 г., в българските медии се появиха и слухове, че Г. Марков е бил ликвидиран или от ЦРУ, или от английското разузнаване, чийто агент е бил и пред които се бил провинил или за които вече бил станал неудобен и излишен. Така или иначе, обаче, както сред обществеността, така и сред политиците и юристите в България остана да доминира схващането, че писателят е бил убит от българската Държавна сигурност при непосредственото съдействие на съветската КГБ, и най-вероятно и при прикритата заинтересованост на други специални служби.
Един от основните въпроси в този аспект, разбира се, е: “Какви са причините и мотивите, поради които българските власти са взели решението си за убийството на Георги Марков?”. Отговорът на този въпрос преминава съответно през отговора на въпроса: “Кой и какъв е бил Георги Марков?”.
Още на 16 септември 1978 г. британският в-к “Гардиън” е цитирал зам.-директора на радио “Свободна ЕвропаДжеймс Браун, според когото не е възможно българските власти да са убили Г. Марков заради предаванията му по радиото. Според него, “Въпреки, че може да се е разгневил, българският президент Тодор Живков не е сталинист. Той не е палач, който би изпратил убийци, които да ликвидират Марков”. Пак още на 17 септември 1978 г. британският в-к “Сънди таймс” пише: “Ние изследвахме текстовете на Марков за “Свободна Европа” и считаме, че твърдението, че те са разобличили скверния живот на българските лидери, просто не е вярно”. Вестникът подчертава, освен това, че в продължение на 25 години нито един сътрудник на “Свободна Европа” не е бил убит, въпреки че повечето от тях са бегълци от Източна Европа.
В рамките на официално образуваното в България през 1990 г. разследване, което, впрочем, продължава и днес, главното внимание на следователите е насочено към търсенето на мотивите на властите както във факта на емигрирането[7], така и в журналистическите прояви на писателя-емигрант, и особено в неговите “Задочни репортажи”, прочетени по радио “Свободна Европа”. Това гледище, впрочем, се застъпва и от видния по онова време български емигрант Димитър Бочев, според когото: “Георги Марков бе убит не толкова заради работата си в Би Би Си и сътрудничеството си в Радио “Германия”, колкото заради излъчените по Радио “Свободна Европа” “Задочни репортажи за България” и особено за онези от тях, в които разкрива личните си впечатления от надживелия и чистокръвния сталинизъм, и измамната десталинизация, и същинския неосталинизъм, и лицемерната “перестройка” български партиен и държавен глава Тодор Живков”[8].
Днес, обаче, почти всички (освен, може би, следователите по делото!) са убедени, че “Задочните репортажи” съвсем не дават впечатление за особено силно разобличаване на Тодор Живков, на неговото обкръжение и на неговия режим, и не се схващат като “достатъчно основание” за предизвикан гняв и за вземане на решение от страна на Т. Живков за убийството. Пък и първите слушатели на тези репортажи по радиото са ги възприемали като интересни, но не и като страшни, а любопитството си към тях обясняват като нищо повече от един напълно допустим интелектуален начин за отхвърляне на табутата върху публичния живот на управляващите в България.
Пред българското следствие са заявени и показания, според които версията за вината на Т. Живков е доста вероятна, тъй като самият Живков е бил зъл и отмъстителен, и е бил засегнат не толкова от писаното за него, колкото от писаното за дъщеря му. Твърди се, също така, че воден от инстинкта си за “споделената отговорност пред историята”, Т. Живков обсъдил с Александър Лилов плана си за убийството.
Според материалите в следствието мотиви на властите за убийството са се съдържали и в това, че Георги Марков бил имал план, който бил споделил пред Ценко Барев, и според който възнамерявал да се премести в Мюнхен и там, заедно с Владимир Костов, да започне да издава специално списание на български език, чрез което да провокира интензивна съпротива срещу комунистическия режим в България. Този обаче е доста странен и неубедителен мотив - едва ли едно списание, макар и издавано от най-известните по онова време български емигранти, е щяло да бъде в състояние да уязви тоталитарния режим или пък да мотивира българите в страната да предприемат съпротивителни акции. Още повече, че фактите днес потвърждават, че Вл. Костов никога не е преставал да работи за КГБ и ДС, и “информацията за този план” най-вероятно е дошла именно от него, а ако е така, то последното би могло да се разглежда и като един перфектен капан на ДС, поставен на Г. Марков.
Не само като любопитен, но и като значим се възприема, също така, и фактът, че покушението е било извършено точно на 7 септември, на пищно празнувания 67-ми рождения ден на държавния глава Тодор Живков. При което акцентът на церемонията по празнуването е бил поставен върху себеутвърждаването на Тодор Живков чрез официалното му връчване на “Партиен билет № 1”, което за него е било особено важно, тъй като в СССР при всяка подмяна на партийните документи “билет № 1” винаги се пази само за В. И. Ленин; освен това, по своята същност тази подмяна на партийните билети е представлявала прикритие на поредната чистка в редовете на комунистическата партия и освобождаване от неблагонадеждните за живковата политика комунисти. В този смисъл извършването на покушението точно на този ден е имало и символичното значение на “подарък за рождения ден”, и на една от важните форми на неговото себеутвърждаване - напълно аналогична на ритуала, при който самият той, през 1949 г., по случай 70-ия рожден на Й. В. Сталин му е поднесъл вестта за екзекуцията на Трайчо Костов. Като значим в тази връзка факт се разглежда и обстоятелството, че само няколко дни по-късно Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов заявява по Българското национално радио, че “Нашите врагове никъде не могат да намерят избавление от нашата ръка. Ние не знаем граници. Контрареволюцията трябва да знае, че за нея никъде няма сигурно убежище.”
Макар и да споменава за “провинението” на Г. Марков към Тодор Живков, полковникът от разузнаването Александър Александров в интервю пред журналист от немското списание “Дер Шпигел” обръща специално внимание на съображението, че Георги Марков е бил човек на българските тайни служби, но е бил наказан със смърт от същите тези служби, защото бил нарушил едно абсолютно табу – нарушил кодекса на ДС. Като пример, аргумент и доказателство за изложеното от него съображение полковник А. Александров е посочил самия себе си – след 30-годишен стаж като разузнавач в Аржентина той също нарушил кодекса на ДС и бил наказан, като била предизвикана ситуация, при която попаднал в болница, а там му изрязали напълно здрав бял дроб[9].
Тази версия, обаче, поне доколкото аз успях да разбера, въобще не е била поставяна на сериозно проучване от българските следователи, и през есента на 1991 г. тогавашният началник на Главно следствено управление при МВР генерал Л. Кацамунски заяви пред “Асошиейтед прес”, че решението за убийството е било взето от Политбюро на ЦК на БКП още през 1977 г., без да обосновава съображението дали то е било самоинициативно и безапелационно наложено “отгоре”, или Държавна сигурност е била предварително подготвила факти, съображения, аргументации и предложение в тази насока, и така умело се е прикрила зад политическата воля на посочената институция.
Независимо от това кой в йерархията е взел решението, изпълнението все пак е било непосредствено дело не на геронтократите от посочената институция, а на специалните служби. Така възниква и въпросът за физическия убиец.
През 1993 г. Румен Данов - съветник на президента Ж. Желев по националната сигурност, съобщи за медиите, че убиецът е жив и че скоро ще стане известен на обществото. Тогава се лансира версията, че той е датчанин от италиански произход на име Франческо Джулиано, който е работил за ДС. След това в медиите бе съобщено, че следователят по делото Богдан Карайотов е бил представил на британската служба Скотланд ярд документи, според които непосредственият извършител на престъплението е италианецът Франческо Джулиано, който е действувал като агент на българската Държавна сигурност с кодовото наименование “Пикадили; според тези документи Ф. Джулиано е бил вербуван по време на пребиваването му в българските затвори, след като е бил арестуван през ноември 1970 г. при опит за контрабанда на наркотици, както и за митнически и валутни престъпления; после, през 1974 г. е бил изведен от България и установен на постоянно местопребиваване в Дания, където е легендиран като собственик на магазин за сувенири, картини и антики. Следователят е предоставил на Скотланд ярд версия за пътуване на агента по онова време до Лондон и документ за изплатени му 2 хиляди лири.
По възложена следствена поръчка двама служители на Скотланд ярд посетили Копенхаген, където извършили разпит на агент “Пикадили, при което са били дали неограничената възможност и на Б. Карайотов да зададе интересуващите го въпроси. След разпита, обаче, служителите на Скотланд ярд заявили, че нямат никакви обвинителни претенции към въпросното лице, и че дадените от българите доказателства могат да послужат единствено за това, агент “Пикадили” да бъде обвинен от датското правителство в шпионаж в полза на друга държава. Впрочем, за да избегне едно такова обвинение, “Пикадили” веднага продал имуществото си и напуснал Дания, а разочарованият Богдан Карайотов обвинил “колегите си” от Скотланд ярд в “непрофесионализъм”.
Обявените за “непрофесионалисти” служители на Скотланд ярд, обаче, предоставили на ръководен от Гевин Хюит екип от Би Би Си снимката на предполагаемия убиец, направена от британските секретни служби МІ-5, имащи практиката “просто процедурно” да снимат всички пристигащи във Великобритания дипломати от социалистическите страни. Те установили, че човекът от тази снимка бил кацнал на летище “Хиитроу” със самолет от Прага в деня на убийството на Георги Марков и напуснал Острова още на другия ден след покушението.
Според Скотланд ярд загадъчното било това, че името в дипломатическия паспорт на този човек било различно от името, с което той бил известен като дипломат, пребиваващ през 1976 г. като трети секретар в друга западноевропейска държава. Или иначе казано – добре познатото на специалните служби лице е пътувало с паспорт под чуждо име. След покушението Скотланд ярд направили справка колко души от Източна Европа са били пристигнали в Лондон през периода от 5 до 9 септември 1978 г. и установили, че това е единственият човек от социалистическия лагер, който е пристигнал през този период, стоял е два непълни дни и е заминал.
Скотланд ярд направили и съпоставка на този дипломат с описанието, дадено от Владимир и Наталия Костови на лицето, което две седмици по-рано се е опитало да извърши покушение над Владимир Костов в метрото в Париж, и се оказало, че лицето е едно и също - с тази само разлика, че в Париж той е бил с права коса, а в Лондон - с начупена.
Според публикация в германското сп. “Дер Шпигел” същата тази снимка била показана на бившия агент на ДС Пенчо Спасов, и той разпознал генерал Владимир Тодоров.
Без да уточнява името, в специална публикация за един столичен вестник[10] вече споменатият началник на Главно следствено управление генерал Леонид Кацамунски изрично и ясно заяви, че лично той е установил кой е убиецът с чадъра, и че е човек, който живее в София и получава пенсия от МВР.
Кой е генерал Владимир Тодоров?
На 8 януари 1992 г. Военната колегия на Върховния съд[11] разглежда дело против генералите Стоян Савов, Атанас Семерджиев, Владимир Тодоров и Нанка Серкеджиева по обвинение, че през 1990 г. са унищожили част от намиращите се в архива на ДС документи, и постановява присъда, според която ген. Владимир Тодоров е осъден на една година и два месеци, но само след четири дни същият съд издава ново решение, с което намалява присъдата на 10 месеци, оправдава ген. Стоян Савов, а по отношение на другите двама е образувано друго дело; на 27 януари 1992 г. Главна прокуратура протестира срещу решението, но протестът остава без последствия. О. з. генерал Владо Тодоров е излежал 10 месечната си присъда, в която, впрочем, е отбелязано, че той е осъден не за унищожаване на делото за оперативна разработка на Георги Марков, наречено ДОР “Скитник, а за неговото изчезване, като е прието, че делото просто е било изчезнало по неустановен начин от архива на управлението.
Във връзка с покушението възниква и въпросът за оръжието, което е било използувано. При аутопсията от бедрото на Г. Марков е била извадена малка сачма с диаметър 1,7 мм, в която е имало микроскопични отвори, напълнени с някаква отрова[12]. Когато на другия ден намиращият се в Париж Вл. Костов разбрал за това, той отишъл при рентгенолог и така било установено, че на около един сантиметър под кожата му има малка метална сачма с размери 1,7 мм. И на 25 септември 1978 г., в присъствието на представители на френските и на британските специални служби, френски лекари в Париж извършили операция и извадили сачмата, която веднага била изпратена за изследване във Великобритания. Там от сачмата била изолирана микроскопична част от отровата, тя била инжектирана на опитно животно, което починало след 25 часа при същите симптоми, каквито били наблюдавани при Г. Марков. На 27 септември 1978 г. Скотланд ярд публикували заключението си, че Г. Марков е бил убит и че смъртта е настъпила от отравяне на кръвта; по-късно, след още серия експерименти и изследвания, на 30 декември 1978 г. официално е оповестено, че отровата е идентифицирана, и че става въпрос за един от дериватите на плодовете на растението рицин.
Така, след всичко това широко разпространение получило мнението, че в случая с Вл. Костов отровата не е подействувала, понеже той е бил облечен повече, и, пробивайки си път в дрехите му, сачмата е загубила захарната си глазура, а отровата изтекла, още преди да попадне в тялото. Много години по-късно той казва в интервю: “Вярно е, че бях облечен повечко, отколкото е обичайно за сезона – имах един пуловер. Специалистите от Скотланд ярд ми казаха, че нямат разумно обяснение за моето оцеляване.”[13]
Седем месеци след покушението, на 9 април 1979 г., телевизионната програма на Би Би Си излъчила журналистическото разследване по случая на Майкъл Кокел, от което светът узнал, че убийството е политическо и че отговорни за него са българската Държавна сигурност и съветската КГБ.
Питър Райт, който е служил 20 години в английското контраразузнаване МІ-5 пише, че още през 1978 г. британските полицейски служби са се били обърнали за съдействие към свръхсекретната лаборатория на Изследователския научен център на британската армия в Порт Даун, където е била изследвана отровната субстанция, с която е било извършено покушението. Той свидетелствува, че още през 1961 г. не само е знаел, но е и разказал на Бил Харви - един от най-добрите специалисти на ЦРУ по въпросите на тайната война с КГБ, че във Великобритания съществува лаборатория, специализирана за изследване именно на използуваните от КГБ методи за ликвидиране на техните противници чрез биохимически и медикаментозни субстанции, и че дори лично е присъствувал на демонстрация, извършена върху овца.[14]
През януари 2001 г. Ричард Бътлър - бивш шеф на Комисията на ООН за разоръжаването на Ирак, съобщава в интервю за агенция “Ройтерс”, че в Ирак отдавна се произвежда смъртоносното вещество рицин, и че именно продукцията на иракските заводи е била използувана от КГБ за убийството в Лондон през 1978 г. на българския журналист Георги Марков. Във връзка с това съобщение от в-к “Новинар” се обърнали към следователя по делото Богдан Карайотов, който заявил, че следствието отдавна е знаело, че отровата е била произведена някъде в страните от Близкия изток.[15]
В публичната и следствената интрига във връзка с убийството на Г. Марков важна роля има и съветският генерал от КГБ Олег Калугин. Той е роден в Ленинград (днес Санкт Петербург) и е кавалер на 22 съветски правителствени и ведомствени ордени. Станал е генерал на 40 годишна възраст, бил е обявен за “почетен чекист” и е бил шеф на Управлението за външно контраразузнаване. През 1990 г. неочаквано е пенсиониран, а после, след като обвинил КГБ, че въпреки “перестройката” продължава да върши тъмни машинации, е бил лишен и от генералския си ранг, и от пенсията си. През 1991 г., малко след краха на августовския пуч, по нареждане лично на генералния секретар на ЦК на КПСС М. Горбачов са били възстановени пенсията и генералският му чин. В Москва генерал Олег Калугин живее в тристаен апартамент, като негов съсед е известният посланик в България Виктор Шарапов. Владее перфектно английски, който научил като студент по журналистика в Колумбийския университет в САЩ и после усъвършенствувал през 10-годишния си престой в САЩ като агент на КГБ. След направените от него скандални разкрития за дейността на КГБ, през 1994 той напуснал Русия и се настанил да живее във Вашингтон.
През 1993 г. генерал Олег Калугин бил разпитан от българския следовател Богдан Карайотов във връзка с убийството на Георги Марков и изрично е потвърдил, че оръжието и конкретните инструкции за убийството на Георги Марков са били подготвени и изпратени от КГБ. През октомври 1993 г. генерал Олег Калугин е бил арестуван на летище “Хийтроу” в Лондон, където пристигнал по покана на Би Би Си, и е бил разпитван относно убийството на Георги Марков. После, тъй като не е имало достатъчно данни за негово участие в убийството, е бил освободен. Той всъщност е бил арестуван поради появила се 5 месеци преди това в един британски вестник статия със заглавие “Олег Калугин: “Аз организирах убийството на Марков”, но накрая било установено, че той въобще не е бил заявявал подобно нещо на журналиста.
През 1993 г., след арестуването му в Лондон, Калугин заявил пред Би Би Си, че българските власти знаят имената на участниците в убийството на Георги Марков най-малко от 1992 г., когато генералът посетил София по покана на президента Ж. Желев и е дал показанията си, и че е необяснимо защо не предприемат нищо за разследването. В интервюто си за Би Би Си той казва, че шест месеци преди убийството на писателя на специално тайно заседание на КГБ е било споменато за молбата на Тодор Живков и на Димитър Стоянов за съдействие на КГБ в убийството. Той изрично заявил, че Г. Маркове бил убит от агенти на българските тайни служби, работещи нелегално в чужбина”, но не знае кои са физическите извършители.
Евродепутатът лорд Никълъс Бетъл - съветник на Европейската полицейска федерация обаче заявил, че не вярва на версията на Калугин, тъй като съществува подозрение, че генералът се е надявал да продаде за огромна сума мемоарите си, но в тях липсвали ярки факти, и за да вдигне шум той е заявил, че е запознат с подробностите по убийството на Г. Марков.
Бившият служител на военното разузнаване на СССР Владимир Резун, който избягал в Лондон през 1987 г., заявил във връзка с интервютата на Калугин, че в КГБ е имало структури за изпълнение на смъртни присъди, които именно са убили Георги Марков; самият Калугин имал ръководно участие в тези структури, и навремето лично е търсил Резун, за да го “накаже”, но не го е намерил, тъй като е действувал и под името Виктор Суворов, което не е било известно на КГБ.
Няколко години по-късно в телефонно интервю за български ежедневник[16] о. з. генерал Олег Калугин заявява, че не е променил и никога няма да промени мнението си по въпроса за убийството на Георги Марков. Той казва: “Георги Марков беше убит от българската тайна полиция с помощта на КГБ. Това е факт, който се признава навсякъде, с изключение може би на България и някои руски среди”.
В интервюто си Калугин подчертава, че всъщност именно тези, които са отговорни за това престъпление, са същите, които лансираха в медиите тезата за неубедителността на неговите показания. Той изрично казва, че заповедта за убийството на Георги Марков е била дадена лично от двама души - от Тодор Живков и от Министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов, а руският генерал Сергей Голубов е бил този, който, придружаван от Юрий Суров, лично е донесъл в България отровата, чрез която е извършено покушението, и е дал конкретните инструкции за начините за нейното използуване. Той подчертава, че днес Голубов и Суров продължават да мълчат, “защото са лоялни към КГБ и биха прикрили всяко извършено от КГБ престъпление”.
Според генерал Калугин убийството е било извършено, като отровата е била поставена в нещо като специална писалка, изработена в съветските лаборатории и прикрита в известния чадър. Човекът, който е извършил самото убийство, Калугин не познава, но свидетелствува, че когато през 1993 г. е бил разпитван, представителите на българското следствие му били заявили: “Ние знаем кой го е убил”.
Генерал Калугин изрично казва, че истината за убийството на Георги Марков се знае от около 15 души от служителите на КГБ, сред които са вече споменатите от него Крючков, Усатов, Голубов и Суров. Според Калугин самият най-висш шеф на КГБ Ю. Андропов е бил против участието на КГБ в убийството и още в самото начало е бил казал: “Аз не желая да бъдем включени в политическо убийство”, но след настояванията на Крючков с неохота отстъпил и казал: “Добре, но не се включвайте директно. Само им дайте оръжието и ги инструктирайте как да го използуват!”.
Олег Калугин подчертава, че именно в резултат на неговите разкрития за престъпленията на КГБ, включително и за участието на КГБ в убийството на Георги Марков, той е бил лишен от генералско звание, от военните си отличия и от пенсията си, понеже е “предал съветските тайни”; той казва и че е имало предложение да бъде съден от военен съд, но за щастие се е спасил, защото по това време бил избран за депутат в парламента.
В интервюто си О. Калугин специално набляга, че макар и да живее в САЩ, той не е беглец, продължава да е 100 процента съветски гражданин, никога не е искал политическо убежище и не се интересува и не желае да контактува с бившите изменници на родината си. Казва и това, че през 1996 г. му е била отказана т. нар. “зелена карта”, но през юли 1998 г. е получил такава карта и работи като “международен консултант за инвестиции в бившите съветски републики” във фирмата “Интеркон” във Вашингтон, преподава в няколко университети и пише нови книги относно тайните на КГБ.
Все пак изрично и ясно подчертава в интервюто си, че самият той продължава лично да има стотици агенти по целия свят и знае много други агенти, ръководени от други офицери като него, но че никога няма да ги споменава, за да не бъдат унищожени, тъй като едно е да не признаваш даден политически режим, какъвто е бил съветският и неговата агентура, а съвсем друго - да унищожаваш хората на този режим. В същото си интервю бившият генерал от КГБ Олег Калугин изрично казва, че и днес “КГБ продължава активната си дейност, както, впрочем, и комунистите”.
На репликата на журналистката Алексения Димитрова, че много хора мислят, че критикува КГБ по поръчение на ЦРУ, той отговаря, че не го интересува кой какво мисли и говори, че не е свързан с ЦРУ и че дори ЦРУ са били против неговото оставане в САЩ, че с ЦРУ са свързани М. Горбачов и Александър Яковлев, както и редица други, които прикриват престъпната дейност на КГБ и по един типичен за КГБ начин обвиняват във връзки с ЦРУ хората, които разкриват техните престъпления.
През 1991 г. в София е издадена книгата на Калин Тодоров и Владимир БереануКой уби Георги Марков”, а през септември 1994 г. в голямата зала на средновековен затвор в Лондон е направено официалното премиерно представяне на издадената на английски език книга на същите автори “Убийство с чадър”. Според тях една от най-убедителните версии е, че Георги Марков е бил заминал за Великобритания по поръчение на Държавна сигурност с цел да бъде внедрен в британските медии, по-специално в радио Би Би Си и радио “Свободна Европа”. Те приемат, че тази версия е подкрепена от показанията на мнозина служители на ДС, един от които дори заявил, че при постъпването му в службите именно Георги Марков бил човекът, който поръчителствувал за неговата благонадеждност.
Според авторите на книгата Георги Марков не е бил нито платен агент, нито щатен служител на ДС, а е бил “писател, използуван от системата на ДС и инфилтриран във върхушката на управлението”. Авторите приемат, че когато Г. Марков станал толкова приближен на Т. Живков и комунистическата върхушка, че придобил самочувствието, че е писател от световна величина, и другите започнали да му създават проблеми, ДС просто решили да го внедрят в европейските върхове, към които той се стремял - в медиите на Би Би Си и “Свободна Европа”; в професионалния жаргон, впрочем, такива хора са наричани “агенти за влияние”.
В. Береану и К. Тодоров лансират тезата, че английските тайни служби също не са заинтересовани от пълното разкриване на истината около Георги Марков, тъй като то закономерно би извадило на показ факта, че Г. Марков е бил, също така, и техен агент. Според тях причината за убийството на Георги Марков не е в това, че той е писал срещу Тодор Живков; те считат, че убийството на Марков е съвместна операция на ДС и КГБ, преследваща специфичната цел да всее страх у българските интелектуалци и да ги мотивира да не напускат България под заплаха от успешно отмъщение където и да се намират.
През февруари 2000 г. британецът Гордън Логан депозирал в библиотеката на Долната камара на британския парламент обемиста папка, озаглавена “Досието Марков”. Само няколко дни след това, обаче, папката мистериозно изчезнала, а в дома на Г. Логан в Единбург бил извършен обир и била открадната документация. С писма до видни депутати и до пресата той вдига шум около двата факта и след като случаят е обширно раздухан, през август 2000 г. папката отново се появила в библиотеката на Парламента, а служителите се извинили за “техническата грешка”.
През януари 2001 г. Г. Логан, който през 1980-1982 г. е преподавател в английската гимназия в София, сензационно обяви в българската преса съдържанието на въпросната папка,[17] според което идеята за убийството на Георги Марков принадлежи на британските тайни служби МІ-6, че предложението за неговото ликвидиране е било направено от Мерсия Макдермот[18], която е била двоен агент, като е работела за МІ-6 и за КГБ (включително и за българската ДС, и по-точно в контраразузнаването, където е имала агентурния псевдоним “Хектор”), и която е известна в България като писателка и автор на книги за В. Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански, като преподавателка в английската гимназия в София, както и като любимка на държавния глава Тодор Живков.
Според него по указание на МІ-6 тя ловко е използувала познанството си с члена на Политбюро Александър Лилов и му е внушила, че Г. Марков трябва да бъде убит, и именно тя е била подсказала, че начинът, по който това трябва да стане, е използуването на отровна сачма; според него, по този начин МІ-6, които са били заинтересовани от убийството, всъщност са постъпили в съответствие с вековните си традиции, според които е необходимо именно врагът да бъде мотивиран да свърши работата, от която ти имаш полза. Той подчертава, че през 1985 г. М. Макдермот е била разконспирирана от работещия за СССР агент-предател Олдрич Еймс, но тя останала още известно време в България като част от операция по прикриване на следите, след което напуснала България и никога повече не се връщала.
Според Гордън Логан през 1991 г. Андрей Луканов бил посетил своя близък съдружник Робърт Максуел и му предал досието и аудиокасети по случая Георги Марков; това станало по указание на руския генерал Владимир Крючков, който по онова време се намирал в затвора като участник в августовския пуч срещу президента Б. Елцин, и който се е надявал, че Робърт Максуел, като собственик на няколко водещи медии, би могъл да използува материалите, за да шантажира МІ-6, които пък да окажат натиск върху руския президент за облекчаване положението на арестуваните.
В резултат ръководителите на пуча наистина получили снизхождение, но само два месеци по-късно Робърт Максуел бил убит от агенти на МІ-6, които, преди да го хвърлят във водата, са го измъчвали, за да им каже кода на сейфа, в който бил поставил дадените му от А. Луканов документи и материали.
Освен това, според Гордън Логан, МІ-6 е платила на отговорничката за архива на ДС ген. Нанка Серкеджиева[19] 50 хиляди долари, за да унищожи досието на Г. Марков, като парите били връчени в Сингапур лично на нейния син[20], за което още през 1991 г. в българската преса се е бил появил документ; от което следва, че съдебният процес срещу ген. Владо Тодоров е бил пълен фарс. Копие от това досие, обаче, е съществувало в архива на КГБ в Москва, и по искане на МІ-6 след пуча през август 1991 г. достъпът до него е бил напълно забранен.
Според Гордън Логан в Лондон Г. Марков е бил разработван от възрастната английска дама г-жа Барлет, която е работела за българската ДС и е имала агентурния псевдоним “Атанас”, и която точно преди убийството била пратена в България, където останала да живее до смъртта си през 1995 г. Относно агентурните псевдоними “Хектор” и “АтанасГордън Логън се обосновава, като сочи, че на 24 април 1991 г. българските тайни служби са били предоставили за излъчване на Българската национална телевизия документални материали, съгласно които по време на социалистическата власт са били наградени с високи български награди двама британци, имащи заслуга за операциите на българската ДС, и по-специално за убийството на Георги Марков, и това са агент “Хектор” - награден с ордена “Кирил и Методий втора степен”, и агент “Атанас” - награден с орден “Червено знаме на труда”, като причината за награждаването е била посочена като тайна, а в „Държавен вестник” не е имало съобщение за указите.
Според Гордън Логан историята с чадър като инструмент или оръжие за убийство е прикритие на истинското оръжие, което е било въздушен пистолет; терминът “български чадър” всъщност не е наименование на истинско оръжие, а е само една метафора, използувана от ДС като наименование на имунитета, който имат служителите на службата, а именно да се разправят с противниците си, без да оставят доказателства. В тази връзка Гордън Логан сочи, че когато в началото на 1992 г. бившият български шпионин Пенчо Спасов, избягал на Запад, се беше разприказвал относно тайните на ДС, само два месеци по-късно той умрял от странна болест в болницата в Аугсбург, без лекарите да успеят да поставят диагноза; англичанинът твърди, че Пенчо Спасов бил посетен в болницата от странен мъж с бяла престилка, който му казал, че му остават само още пет дни живот.
В документацията си Гордън Логан обръща внимание, че Георги Марков и Петър Увалиев[21] не са се разбирали; той сочи, че 20 години след убийството и 5 години след падането на социализма Петър Увалиев все още не е могъл да укроти омразата си и споменава: “Аз съм против всеки, който пише срещу България. Такива автори трябва да знаят, че плюят срещу вятъра и плюнката ще се върне към лицето им.”
Той сочи, че Петър Увалиев е бил близък със шефа на МІ-6 Морис Олдфийлд и не е било особено трудно да му въздействува; от своя страна пък М. Олдфийлд е имал и чисто професионални съображения относно изгодата на неговата служба Георги Марков да бъде убит – което не само ще подобри отношението на българската ДС към М. Макдермот, но и ще бъде идеален повод за разпалването на пропагандна война.
Освен това, от гледна точка на готовност на българите да действуват в такова направление нещата са били улеснени и от факта, че те вече два пъти са се били опитвали да го направят[22]. Също така, чрез М. Макдермот британската МІ-6 е знаела, че Г. Марков не изпраща информация на ДС, от което е бил направен изводът, че той не е агент на ДС; странно е, обаче, че веднага след като Г. Логан обосновава тезата, че Г. Марков не е бил агент на ДС, пише, че чрез БГА “Балкан”, за служителите и офисите на която дори и непосветените знаят, че е била прикритие на шпиони, той бил изпратил тайно писмо до зам.-министъра на МВР генерал Стоян Савов, който е бил и шеф точно на шпионите, с което поради носталгия бил питал колко години затвор ще получи, ако се завърне в България.
Несъмнено Г. Логан е прав, когато пише, че “след стотици антикомунистически радиопредавания Марков бе изцеден лимон, който вече можеше да бъде захвърлен”. И това захвърляне станало чрез внушението на М. Макдермот върху Александър Лилов. Любопитна е и версията на Г. Логан за внезапната смърт на Владимир Симеонов - само две седмици след убийството на Г. Марков и само два дни след като е разпитван от Скотланд Ярд; той обръща внимание, че В. Симеонов не е пиел, но в мивката са били намерени две чаши без каквито да са, включително и неговите, отпечатъци от пръсти, а върху покривката на масата е имало отпечатък от дъно на бутилка от вино, но бутилката не е била намерена; според него най-вероятно именно П. Увалиев е бил отишъл при него, занесъл е бутилка вино, за да пият “в памет на бедния Георги”, след което е станал “нещастният случай”; според официалното заключение на Скотланд Ярд, най-вероятно поради здравословни причини В. Симеонов е паднал по стълбите на жилището си и се е задавил с кръв.[23]
Заслужава внимание и това, че в интервю по телефона[24] от Саудитска Арабия, където той живее и работи, Г. Логън казва, че неговата бивша съпруга Елисавета Абаджиева - компютърен програмист, преди да се оженят, е била любовница на Тодор Живков, и че сега работи в САЩ. На въпроса “Били ли сте в нечии тайни служби? Чий агент сте?”, Г. Логан отговаря: “В момента на никои. Работих само три години за българското контраразузнаване срещу дипломатите. Създадох големи неприятности между посланиците. Дори се чувствувам неудобно.”
През март 2002 г. илюстрованато издание “Магазин” на полския вестник “Газета Виборча” публикува изявлението на бившия шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС Димитър Иванов, а на 30 март текстът на изявлението е препечатан и в българския в-к “Монитор”. В изявлението си той напълно определено и ясно казва, че именно българската ДС е ликвидирала Георги Марков. След тези публикации Д. Иванов заяви, че “това е пълна измислица”, и че той въобще не е казвал такова нещо.
В хода на интригата в-к “Монитор” публикува[25] интервю със журналиста от полския вестник, който категорично твърди, че преди два месеци е бил в България и заедно с още един журналист и при присъствието на преводачка в София са разговаряли с Д. Иванов, че имат пълен запис на този разговор и че те, тъй като въобще не са се интересували от този въпрос, въобще не са го били питали абсолютно нищо за Г. Марков, но че Д. Иванов сам и без да бъде питан направил изявлението си, като с него е искал да подчертае, че българските служби не са проявявали интерес към царя в изгнание Симеон Втори (който по времето на това интервю вече е Министър-председател на България), тъй като са имали много по-сериозни противници.
Заслужава внимание и развитата от Стефан Солаков теза, че “отношението на ДС към даден неин обект или агент винаги по някакъв начин се съдържа в самото наименование на разработките”, и че като се има предвид, че досието на Георги Марков е било наименовано с “романтичния псевдоним” “Скитник”, трудно може да се обоснове тезата, че в това наименование се съдържа някаква омраза към известния писател. Според него “от пръв поглед върху делото на Георги Марков става ясно, че той е бил по някакъв начин симпатичен на ДС”, и че съществуват неоспорими доказателства за лично приятелство между Георги Марков и началника на Шесто управление на ДС Константин Кюлюмов, който съща така е и известен писател.
Според Ст. Солаков именно приятелството между двамата, които често пъти осъмвали на чашка в Клуба на писателите, е родило идеята нашумелият в България драматург да бъде внедрен във финансираното от ЦРУ радио “Свободна Европа”, където ДС отдавна се е стремяла да проникне със свои агенти, но е успявала само частично и то не за дълго, тъй като изпращаните агенти не са притежавали необходимите качества; според автора ДС била преценила, че Георги Марков има шанс да успее в това направление, тъй като е “висша класа – талантлив и прочут не само в България”, наистина “без подходяща оперативна подготовка”, независимо от което, обаче, си заслужавало ДС да рискува с опита си да го внедри.
Като аргумент в полза на тезата си Ст. Солаков се позовава и на съображението, че ако досието “Скитник” наистина е било унищожено, то това прилича по-скоро на операция, имаща предназначението да прикрие следите на внедрен български агент, отколкото на разчистване делото на един “изменник”.
Така, след обосноваването на тезата, че Георги Марков е бил изпратен именно със задачата да бъде внедрен в западните информационни централи, Ст. Солаков лансира и тезата, че Г. Марков е бил разконспириран, и в отговор именно специалните служби на същите тези западни държави са тези, които са го ликвидирали. Любопитно е, обаче, че като единствен аргумент в полза на тезата, че убийството е било извършено от американците, Ст. Солаков сочи смехотворното съображение, че именно те за първи път са били използували специален чадър за убийство от разстояние, и че моделът на такова оръжие и днес е изложен в една от експозициите на ЦРУ в САЩ;[26] от което напр. би следвало, че всички убийства по света са дело само и единствено на онези, които за първи път са били изобретили барута, пушката или пистолета.
Без тук да обосноваваме подробно нашата теза, тъй като тя има други измерения, ние само ще споменем следното: според нас тезата, че когато специалните служби на една държава разконспирират някакъв изключително опасен чужд шпионин веднага бързат да го ликвидират, без дори да го съдят, е пропагандна литературна и филмова теза, имала успехи само в идеологическото пространство на промитите мозъци на “широките народни маси” в социалистическите държави. Както комунистическите, така и западните специални служби винаги са се въздържали от убиване на чуждите шпиони поради редица важни съображения. Винаги е имало значение и сферата, в която е бил осъществяван шпионажът – дали е икономиката, дали е технологията, дали е ядрената и военната сфера, и пр.
В случая с Владимир Костов и Георги Марков е ставало въпрос само и единствено за сферата на пропагандата. Проблемата е там, че когато те са заминали на Запад, вече в продължение на няколко години е бил в ход един специален сценарий, съгласуван между елитите на Запада и специалните служби на СССР (формално бихме могли да говорим за КГБ, но най-вероятно това са били преди всичко службите на Генералния щаб на Съветската армия и на Варшавския договор) за трансформиране на социалистическата система в капиталистическа, при което Западат е бил приел задължението по “джентълменското споразумение” да помогне на втория ешелон комунисти да отстранят от властта първия ешелон и да бъдат трансформирани в капиталисти. Тогава именно руските специални служби измислили фигурата на дисидента, представляващ работещ за тях техен човек, а западните актуализирали тезата си за защита на човешките права, при което се ангажирали да защитават правата именно на дисидентите (и съвсем между другото, но не така ентусиазирано, и на автентичните противници на комунистическата система).
Тогава именно със съгласието на най-висшите ръководства на западните и на съветските специални служби в западните медийни сектори отишли на работа уж избягали интелектуалци.
Според нас работата е в това, че Владимир Костов като професионален офицер от службите много добре е знаел за наличието на такава договореност, докато Георги Марков въобще не е знаел, че западните служби много добре знаят кой и какъв е той и защо е при тях. Така, попадайки на Запад, Георги Марков е започнал да се самовживява в ролята си на автентичен емигрант, какъвто всъщност въобще не е бил, започнал е да преиграва и да нарушава “сценария на пиесата”, в която е бил включен като актьор, а не като сценарист и режисьор, започнал е или да застрашава с поведението си постигнатата “на върха” договореност, или просто е нарушил “кодекса на службите, които са го изпратили”, поради което е трябвало да бъде наказан.
Важно значение има и мнението на Георги Константинов[27] за Г. Марков, изказано както в изключително многобройните ни лични разговори, така и в нарочен писмен текст. Според него, когато той за първи път чул името на Г. Марков от негови колеги от българската секция на Би Би Си, почти единодушно е било мнението, че Г. Марков е агент на българската ДС; тъй като, обаче, аргументите на колегите на Г. Марков от радиото не надхвърляли съображенията, свързани с авторството му на популярния прокомунистически телевизионен филм “На всеки километър” той, Г. Константинов, счел тяхното мнение за израз на злоезичие, изразено към един социалистически плейбой, който сега е успял да се пласира добре и на Запад. Когато, обаче, през септември 1978 г. името на Г. Марков нашумяло изключително много, Г. Константинов счел това за неадекватно и подозрително, тъй като точно по същото време титовите тайни служби били убили в парижки хотел един талантлив югославски журналист, но медиите отразили събитието само с няколко редове в черната хроника, докато на смъртта на Г. Марков отдали внимание, несъразмерно на същинската важност на личността и на събитието.
Г. Константинов подчертава, че във връзка с последвалото издаване на книгата на Г. МарковЗадочни репортажи” сред ангажиралите се емигрантски издатели били възникнали серия скандали, при което обърнал специално внимание на това, че предговорът е написан от Петър Семерджиев, когото той познавал лично от българските затвори, за когото много добре знаел, че е свързан с българските тайни служби, и че съпругата му е офицер от две разузнавания. Г. Константинов не само определя текста на “Репортажите” като скроен изцяло по мярката на онази социалистическа еснафска интелигенция, която именно е била една от опорите на сталинския терор, но и категорично подчертава, че той е апология на кремълския наместник в България, тъй като го представя като остроумен, с чувство за хумор, с лично достойнство и дори с известно благородство, които качества са абсолютно чужди на Т. Живков. Така, според Г. Константинов, нарисуваният от Г. Марков портрет на Т. Живков е лакейско ласкателство към покровителя и категорично не може да бъде причина за обида и повод за издаване на разпореждане за убийство.
Специално внимание Г. Константинов обръща и че през цялото време на тригодишното пребиваването на Г. Марков в Лондон той е бил ползувал българския си паспорт, който българското посолство прилежно е заверявало ежегодно; каквато практика, меко казано, е била “странна”. Г. Константинов подчертава, че несъмнено истината за живота и смъртта на Г. Марков се съдържа в архивите на българската ДС и на британската Интелиджън Сървис, които са недостъпни, и че не би желал да добавя “версия”, но че е убеден, че “Георги Марков с еднаква вероятност би могъл да бъде жертва на всяка от службите, чийто агент е бил”, каквато “понякога е съдбата на двойните и тройните агенти”.
Все пак, центрирайки разсъжденията си по случая, Г. Константинов подчертава, че хипотезата Г. Марков да е бил убит от ДС е възможна”, но че ако в онази епоха ДС е имала “позволително за задгранични “мокри поръчки”, тя би посегнала преди него на ред други, далеч по-опасни врагове, които самата тя е била наредила приоритетно в списъците си за физическо неутрализиране при подходяща международна обстановка. “Що се касае до допускането евентуалната му ликвидация да е дело на английските спецслужби, поради това че е бил двоен агент, това също така ми изглежда пресилено. Защото, ако подобно обстоятелство може да бъде критерий за такава “чистка”, то “Гласовете” на централите за психологическа война би трябвало да занемеят, тъй като при тях беше текуща практика да назначават на работа изключително “бивши агенти”. В първата фаза на студената война българските секции на западните централи бяха пренаселени с бивши сътрудници на фашизоидния режим и на Гестапо, а след началото на “Пражката пролет” – с бивши агенти на болшевишката диктатура. А причината за това е елементарна – и едните, и другите бяха послушни и изпълнителни слуги.”
Особено впечатлително е и следното съображение на Г. Константинов. Той подчертава, че когато идващата от Лондон “новина за чадъра” започнала да запълва ефира и страниците, тогава със същото сензационно съобщение от Париж откликнал бившият офицер от ДС и специален агент на КГБ, впоследствие преминал на служба и към ЦРУ - Владимир Костов, чиято лъкатушеща биография и безпринципно слугуване правят подозрителни всичките му свидетелства. В тази връзка Г. Константинов описва събитие, което счита за аналогично. Става въпрос, че след един коктейл румънският писател-емигрант и бивш член на Румънската комунистическа партия Павел Гома направил впечатляващото съобщение, че агент на румънските служби се опитал да го отрови със съдържанието на автоматичната си писалка, което се опитвал да инжектира в чашата му с коняк. В резултат френските служби го укривали в продължение на три месеци, за да го предпазят от пуснатите по следите му агенти на румънския диктатор. Когато, обаче, П. Гома се завърнал, той направил още по-сензационно изявление, като казал, че цялата история е била съчинена от французите, а той просто се бил съгласил да участвува в мероприятието.
- - -
В специално интервю[28] по въпроса за убийството на Георги Марков се е изказал и Паско Божков - бивш български контраразузнавач, работил в англо-американския отдел на Второ главно управление на ДС, емигрирал със семейството си в САЩ през 1986 г., където (по американската програма за защита на важните свидетели) няколко пъти сменял самоличността си. Твърди, че непосредствено преди и по време на убийството самият той се е намирал в Лондон (легендиран като главен секретар на съществуващия по онова време т. нар. Държавен комитет по планиране), че точно по същото време там са се намирали двама негови колеги, задачата на които е била за проучат терена около и на моста Ватерло, и че лично ги е бил видял как извършват измервания на различни разстояния върху терена. Тъй като недвусмислено е бил установил, че “в дните преди 7 септември те очакваха много важен човек от София”, П. Божков е абсолютно категоричен в заключението си, че убийството (наречено от него “работата”) е било извършено именно от “хора от групата за “остри мероприятия” към Първо главно управление”. Това си категорично убеждение относно непосредствените извършители на убийството той обосновава и с направеното пред него четири години по-късно признание на бившия зам.-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов.
Изключително любопитна е и версията, която П. Божков развива относно ролята на британските тайни служби в този случай. Според него убийството е било плод на “лична война” и резултат на това, че Т. Живков е бил “бесен на Георги Марков”, тъй като му е бил любимец и го е предал; според него британците са имали “слабост към Тодор Живков”, който, всъщност, е бил техен “фаворит” още преди да стане ръководител на партията и държавата, и върху когото са “имали влияние”. А самият механизъм на това “влияние” той обяснява с факта, че Т. Живков е бил агент на легендарния Н. Гешев, който благодарение на англичаните безпрепятствено напуснал България през 1944 г. и започнал да работи в Лондон за британските служби, където починал през 1963 г.
- - -
През лятото на 2005 г. в София излезе от печат доста обемиста (почти хиляда страници в голям формат) книга на журналиста Христо Христов, в която водещата или изходната теза е, че физическият убиец на писателя е имащият италиански произход агент “Пикадили”, а поръчителят – Първо главно управление на българската Държавна сигурност.[29] Според журналиста последната лична среща на агента с неговия водещ офицер полковник Мичо Генковски се е състояла на 7 април 1990 г. пред операта в Будапеща, Унгария. При това тази среща се е състояла само два месеци след като т. нар. Първо главно (разузнавателно) управление при Държавна сигурност вече е било официално “извадено” от вече разформированата ДС и по препоръка на КГБ под името “Национална разузнавателна служба” е било включено в структурата на службите на Президента.
Хр. Христов подчертава, че според доклада на полковника по време на двучасовия разговор водещият офицер е уведомил агента, че поради целесъобразност за в бъдеще съвместната им работа ще бъде “замразена” и няма да се срещат, но че българската служба “ще следи стабилизирането му” и ще направи необходимото той да бъде прикрит, ако опозицията спечели изборите и дойде на власт. При раздялата водещият офицер подарил на агента си някакво “художествено пано” и му е дал 700 (седемстотин) долари, представляващи последната сума пари, които са му били давани в продължение на 19 (деветнадесет) години и благодарение на които той е имал възможността да живее в малка неугледна къща без мебели в северно предградие на Копенхаген.
- - -
През септември 2005 г. следователят от българската Национална следствена служба Андрей Цветков[30] заяви в медиите[31], че делото по разследването на убийството на Георги Марков е спряно от прокуратурата “до намирането на убиеца”. Той подчертава, че делото е образувано със закъснение от 12 години след смъртта и че е заведено на основание правната норма, визираща “умишлено убийство”, но че всъщност ако делото е било образувано веднага, е трябвало да бъде водено по версията за “естествена смърт”, както първоначално е било заведено и е водено в Скотланд ярд; той подчертава, че английските специалисти първоначално са били работили по версията, съгласно която смъртта е настъпила в резултат на многобройните заболявания на Георги Марков, и че едва няколко дни по-късно възприели версията за насилствена смърт, за която версия не са могли и все още не могат да намерят категорични доказателства. Според него както френското разследване по случая с Владимир Костов, така и английското по случая с Георги Марков не са могли да докажат, че в света съществува отрова, количеството на която (според обема на сачмите) е в състояние да убие човек. В интервюто си той изразява категоричното си мнение: Þче не съществуват абсолютно никакви доказателства, подкрепящи версията, че става въпрос за насилствена смърт; Þче не съществуват абсолютно никакви доказателства, че българската Държавна сигурност е виновна за смъртта на Георги Марков; Þче съществуват безкрайно много доказателства, че българската ДС няма нищо общо със смъртта на писателя; Þче руският генерал Олег Калугине прочел книга на негов колега и говори несериозни неща”; Þче както специалистите от Англия и Дания, така и българските специалисти недвусмислено са доказали, че т. нар. агент “Пикадили” въобще не е бил в Лондон по време на събитието, и следователно не може да бъде физическият убиец; Þче благодарение на колосалните усилия на неговия предшественик Богдан Карайотов (изразяващи се в това, че е разпитал голямо множество служители на ДС) недвусмислено е било доказано, че съдържащите се в документите думи “неутрализиран” и “остро мероприятие” съвсем не са синоними на “физическо ликвидиране” или “убийство”, и че дори “и бившият шеф на Първо главно управление генерал Владимир Тодоров” по време на разпита е потвърдил това; Þче заключението на привлечените като експерти по делото български специалисти е категорично, че смъртта на Георги Марков е била настъпила в резултат на неправилно определяне на диагнозата на неговите многобройни заболявания и в резултат на неправилно проведено лечение, т. е. в резултат на “лекарска грешка”, допусната от британските лекари.
Във връзка с това гледище на новия български следовател по делото в медиите[32] се сочи, че то е изградено върху основата на заключенията на трима български специалисти, нарочно назначени от него по делото като експерти, при което с особен апломб се подчертава, че в продължение на четири месеци тези експерти са проучвали текста на осем папки, съдържащи 898 страници, и в крайна сметка са написали заключение от 18 страници, в което са дали отговор на 7 изрично поставени им от следователя въпроси. Посочени са и имената на тези български гении и светила на медицината – професорите Стойчо Раданов, Александър Монов и Иван Крушков. С изключителен апломб в медиите се подчертава, че според категоричното мнение на тези български медицински експерти професионалното поведение на английските лекари е било “неадекватно”.
- - -
Накрая заслужават внимание и още две обстоятелства.
Първото: на 06 ноември 1996 г. бе обявено избирането на Петър Стоянов за президент, и в негово интервю за в-к “Лондон таймс” той завява, че след встъпването си в длъжност един от приоритетите за него ще бъде разследване убийството на писателя Георги Марков. “Убийството на Марков е една от най-ужасяващите страници в съвременната българска история и аз имам намерение да отворя отново делото” - бе заявил в интервюто си новоизбраният, но все още невстъпил в длъжност, президент.
Това негово изявление бе отразено по подобаващ пропаганден начин и в българската преса. Разбира се, че той не бе уточнил дали ще използува юридическите или политическите си правомощия, “за да отвори делото”, но поне бе заявил, че ще се ангажира “приоритетно” така, че да не бъдат оставени нещата по разследваното без развой. Дали обаче изявлението му бе искрено и човешко, или бе елемент от демагогския механизъм за използуване на делото за извличане на временни политически дивиденти?
Несъмнено “изхвърлянето” на новия държавен глава пред “Лондон таймс” едва ли е впечатлило англичаните, защото, както отбелязва Димитър Бочев, те не са били впечатлени и преди години, когато бе извършено самото убийство, и когато, “общо взето, на живота и гибелта на Георги Марков обществеността на Свободния свят е отделила вниманието, което обикновено отделя на един футболен мач от средна величина[33]. И, разбира се, защото за повечето от тях България винаги е била само едно географско понятие, а и най-вече защото дори и българите вече едва ли помнят кой е Георги Марков и кога е бил убит.
Освен това онези, които се интересуват от нещата много добре знаят, че при встъпването си в длъжност през 1990 г. и предишният президент Желю Желев бе дал лични указания за разследване на смъртта на писателя, че е било образувано следствено дело и че дори в разследваното са се били включили ченгетата от Скотланд ярд, но следствието се бе заплело в скандали (между президентския съветник по Националната сигурност Румен Данов и Директора на Националната следствена служба Ани Крулева), и че в края на краищата не бе направено нищо.
Другото, което заслужава внимание е, че през 1998 г. Анабел - британската съпруга на Георги Марков, заяви, че е разочарована от мудното разследване на убийството и че повече няма да стъпи в България. Само след три години обаче, през декември 2000 г., тя и Александра - нейната и на Г. Марков дъщеря, дойдоха в България, за да получат лично от ръцете на Президента Петър Стоянов ордена “Стара планина – първа степен”, с който Георги Марков е награден посмъртно. Пред журналист[34] Анабел Маркова направи изявление, съдържанието на което се свежда до това, че сега тя вече има нов живот в Англия, поради което не е обсебена от желание за мъст, и че е дошла в България заради дъщеря си, което е важно за нея, тъй като тя не помни баща си; изрично подчертава, че е жалко, че убийството не е разкрито, но че все пак приема наградата като начало на истинското признание за мъжа й.


[1] Владимир Костов е роден през 1932 г. в София; през 1954 г. завършил специалност “Българска филология” в Софийския университет; от 1956 г. е професионален журналист, като е работил в печатния орган на БКП в-кРаботническо дело”, както и в контролираните от българската Държавна сигурност в-к “Поглед” и в-к “Антени”. Сътрудничил е и на още много други вестници, както и на Българското национално радио и на Българската национална телевизия. От 1968 до 1977 г. е официално действуващ офицер от Първо (външнополитическо разузнаване) управление на ДС, а след т. нар. “политически промени” - категоричен съм в това - той е и офицер от сегашната Национална разузнавателна служба (НРС).
През февруари 1977 г., по време на третата година от пребиваването си в Париж и в края на мандата си като кореспондент на Българската телевизия и радио и неофициално като “разузнавач под прикритие”, без да има какъвто и да е конфликт с българските власти, мотивиран, според собственото му признание, единствено от това, че суверенитетът на България драстично е подронен от СССР, той и съпругата му взели решение да останат във Франция и да поискат политическо убежище. Това решение той оповестил по-късно, 27 юни на 1977 г., при което изрично декларирал, че е действуващ майор от българското разузнаване, и официално поискал политическо убежище за себе си (45 г.), съпругата си Наталия (42 г.), дъщеря си Мая (15 г.) и сина си Климент (19 г.). Само няколко месеци по-късно постъпва на работа като политически коментатор в българската секция на радио “Свободна Европа”, а когато Ценко Барев го поздравил по случай постъпването му на тази работа, официално му пожелал избора на радио “Свободна Европа” да не се окаже само смяна на старите господари с нови, или - недай си Боже - да бъде слуга на двама господари.
Според Георги Константинов - български политически емигрант, живеещ по същото време във Франция - мотивите на Вл. Костов за оставане във Франция, а най-вероятно и мотивите на КГБ и ДС да се опитат да го ликвидират, са следните: по време на т. нар. “Революция на карамфилите” в Португалия Вл. Костов е участвувал в някакво оперативно мероприятие на КГБ и ДС, но, естествено, бил “засечен” от ЦРУ. Когато по-късно бил изпратен от КГБ и ДС на работа във Франция, там по отношение на него е проведено оперативно мероприятие, в резултат на което той приел да работи и за ЦРУ, и така започнал да изпраща на КГБ и ДС дезинформационни материали. Когато руските и българските специални служби установили, че им е изневерил, те го повикали уж на невинно съвещание, но той вече знаел защо го викат, и останал във Франция.
[2] Kostov, Vl., Le parapluie Bulgare, Paris, 1986; Костов, Вл., Българският чадър, С., 1990.
[3] Книгата, разбира се, е пълна с литературни фантасмагории в духа на модната по онова време в България героизираща комунистическа романтична школа, описваща “напрегнатото ежедневие на съветския и българския разузнавач”, мозъкът на който е зает непрекъснато с това да “следи кой го следи” и да прави гениални логически умозаключения и психологически портрети буквално на всички, включително и на най-случайно срещнати на улицата хора. Така, според автора, още докато той и жена му се намирали на перона на експресното метро - недалеч от жилището им, вниманието му било привлечено от “нещо странно” – от фигурата на един висок мъж със спортна фигура, с яке и сак през рамото, който не му “изглеждал да е от квартала” и “приличал на един от многото туристи, които наводняват Париж през август”; после той си бил задал въпроса “Какво е дошъл да търси?”, “Дали е бил на гости у някого?”, “Дали е сбъркал пътя?” и пр., като през цялото време не го изпускал от очи, но когато вече слезли от вагона, той си бил казал: “Още една напразна тревога”, и тръгнали към изхода, където “му се случила случката”.
[4] Според масово разпространената версия сачмата с отровата е била монтирана именно в чадъра, който е бил изработен като пневматично оръжие. Според друга версия, обаче, ролята на чадъра е била съвсем друга: от една страна той е давал възможност на убиеца да се слее фигуративно в пейзажа на средностатистическия британец, известен със своя чадър; а от друга страна е давал възможност за предизвикване на ситуация, която да изглежда като проява на невинна несръчност, докато в същото време с другата ръка е бил задействуван специалният пневматичен пистолет с отровната сачма; от трета страна, чадърът е имал и предназначението да послужи като метафора или символ на всесилността на съветските и българските тайни служби.
[5] Според мен този “сблъсък”, е бил, разбира се, “сценариен”, т. е. фалшив, и е имал предназначението да създаде подобаваща героическа легенда.
[6] Костов, Вл., Българският чадър, С., 1990, с. 13-14. Тъй като тук В. Костов се позовава на свидетелствуването на съпругата на Г. Марков, която не само никога не е правила опровержение в това отношение, но дори изрично го е потвърдила, този факт, очевидно, е истина. Но тъй като навсякъде по света в съдържанието и същността на едно такова решение на специалните служби се посвещават само изключително ограничен кръг доверени специалисти, възниква въпросът за основанията за приятелството и доверието на Г. Марков към мистериозния пратеник. Така или иначе неговото име станало известно на Би Би Си и било установено, че още преди политическите промени в България той емигрирал в Германия и се установил да живее в Мюнхен. Когато поискали интервю, той започнал да разиграва журналистите и не им казал нищо съществено.
[7] И като едно от важните в това направление доказателства е приложен и специалният дипломатически протест на Министерството на външните работи пред посланика на Великобритания у нас във връзка с даденото убежище на писателя-емигрант.
[8] Бочев, Д., Хомо емигрантикус, С., 1993, с. 89.
[9] През 1990-1994 г. той издава в-к “Преди и сега”.
[10] В-к “Репортер-7” бр. 14 от 09 април 1992 г.
[11] С председател генерал Николай Чирипов и съдии майор Росен Владев, Иван Колев и Иван Андреев.
[12] Тази сачма е направена от 90 % платина и 10 % иридий, има способността да не се отхвърля от естествените реакции на организма и днес е постоянен експонат в т. нар. “Черен музей” на Скотланд Ярд.
[13] Пенчо Ковачев, в-к “24 часа”, 23 януари 2001 г.
[14] За съществуването на тази свръхсекретна лаборатория в изследователския център на британската армия в Порт Даун британското общество е научило едва в средата на 80-те години, когато Питър Райт е подготвил за публикуване книгата си “Ловец на шпиони”, а английският съд е забранил нейното отпечатване, поради което първото ѝ издание е в Австралия. Книгата е издадена и на български език. Вж.: Райт, П., Ловец на шпиони, Превод от английски, С., 1998.
[15] В-к “Новинар”, 24 януари 2001 г.
[16] В-к “24 часа” от 04 август 1998 г.
[17] В-к “24 часа” от 22, 23, 24 и 25 януари 2001 г.
[18] Мерсия Макдермот живее в Уъртинг, графство Уест Съсекс. Тя е родена на 7 април 1927 г., баща й е бил хирург от военноморския флот, а майка й – учителка; през 1945-1948 г. тя следва специалността “Руска филология” в Оксфордския университет, завършва през 1948 г., и още същата година пристига в България с младежка международна бригада като бригадирка на строителството на язовир “Копринка”. Тогава лично комунистическият вожд Георги Димитров я приел заедно с други “ударници на труда” в двореца Евксиноград”. През 1948 г. се омъжила за Александър Макдермот, а през 1952 г. се ражда дъщеря й Александра, която сега е доктор по атомна физика.
През 1963-1964 г. М. Макдермот е учителка в България, и после през 1973-1979 г. отново преподава у нас. От 1980 до 1989 г. работи в Историческия факултет на Софийския университет като гост-преподавател. Почетен гражданин е на гр. Карлово и на гр. Благоевград, носител е на карловския “Орден на розата”, както и на високите български държавни отличия орден “Кирил и Методий” и орден “Мадарски конник”.
[19] Нанка Серкеджиева е родена през 1925 г. През 1943 г. е изключена от гимназията заради нелегална дейност, и през същата година станала партизанка в отряд “Антон Иванов”, а след разгрома на отряда преминала в отряд “Георги Димитров”. През 1947 г. е началник на отдел “Кадри” при Окръжното управление на МВР в гр. Пловдив. През 1948 г. е издигната за началник на отдел “Кадри” при Дирекцията на народната милиция към Министерството на вътрешните работи. От 1963 до 1990 г. е началник на архивната служба при МВР, официално наименована “Отдел ІІІ – ДС”. През 1975 г. получила чин “генерал-майор” и е единствената жена, достигнала генералско звание по време на социалистическия режим в България. Завършила е двегодишен вечерен курс в Академията за обществени науки и социално управление при ЦК на БКП, както и курс за ръководни кадри в Академията на КГБ в Москва. През 2002 г. е призната за виновна и осъдена на две години затвор по обвинение в злоупотреба с власт и служебно положение, но през август 2003 г. петчленен състав на ВКС е отменил присъдата и е върнал делото за доразследване, поради което присъдата не е влязла в сила.
[20] Според нас, обаче, това е една абсолютна фантасмагория. Наистина, ако на тази британска служба й се е било приискало и наложило да плати за такова нещо, то тя никога не би могла да получи от по-големите шефове разрешение да похарчи сума, по-голяма от тази, и в този смисъл въобще не би могла “да излезе на пазара” за такива неща и там да се конкурира с по-платежоспособните.
Точно по същото време обаче, точно в България е имало неимоверно по-богати конкурентни заинтересовани платци, и това са били хората от българския филиал на Червената мафия, която вече е била превъзходно организирана именно от довчерашните дейци на КГБ и ДС; тези именно хора, от една страна, са разполагали с достатъчно други лостове да я държат в ръцете си, а от друга страна, са имали възможност да й платят поне десет пъти повече, и така да елиминират британците при пазаруването. Също така, тези именно хора са разполагали и с още една възможност - след като й платят и получат което им е нужно, да си вземат обратно парите (нещо, за което британците дори не могат и да сънуват), и така хем работата им да е свършена, хем да е без разходи. От което следва, че дори и ген. Н. Серкеджиева наистина да е била взела парите, това е било високоефективна контраоперация на българските специални служби.
[21] Петър Увалиев е роден в София в учителско семейство. Баща му е лингвист и автор на издадена през 1912 г. методика за изучаване на френски език. Още на 17-годишна възраст П. Увалиев говори руски, английски, италиански, френски и немски език. В Лондон пристигнал през 40-те години като служител в българското посолство, но скоро го напуснал и започнал да се препитава с театрална, литературна и преподавателска дейност, при което става професор в няколко британски и американски университети. В България придобива известност едва след като през 60-те години е коментатор на радио Би Би Си.
[22] През 1992 г. О. Калугин съобщава, че са направени общо три акции за ликвидиране на Г. Марков: първия път в Германия била налята отрова в бирата му, но тя не подействувала; втория път на волана на колата му било нанесено вещество, но и то не подействувало; и третия е със съчмата на чадъра.
[23] Според следователите от Скотланд Ярд, обаче, “човекът с чадъра” не е познавал Георги Марков по лице и поради това се е нуждаел от т. нар. finger man, т. е. “посочващ човек”, от човек, който да е плътно внедрен сред онези, които имат ежедневен достъп до обекта на покушението и който в необходимия момент да го посочи на убиеца. В тяхната версия това е именно Владимир Симеонов - политически емигрант, работещ в българската секция на Би Би Си; любопитно е, че точно на този ден В. Симеонов не е бил в Лондон, което несъмнено е твърдо алиби, но което все пак не е основание за елиминиране на неговата причастност. Съществува дори версия, че именно той е трябвало да срещне “случайноГ. Марков в Сардиния и да му сипе отровата.
[24] Христо Кьосев, в-к “24 часа” от 25 януари 2001 г.
[25] В-к “Монитор” от 1 април 2002 г., с. 2.
[26] Солаков, Ст., Доколко безобидна може да бъде една публикация в “Таймс”. 33 години след операция “Скитник” войната на тайните служби продължава, в-к “Монитор”, 29 април 2002 г., с. 18.
[27] Георги Константинов Георгиев е роден на 15 май 1933 г. в гр. Благоевград; през 1951 г. завършил гимназия в София, а през 1953 е осъден като организатор и ръководител на противодържавна и терористична организация, поставила си за цел да събори комунистическата власт в България. От затвора излиза през есента на 1962 г., а няколко дни преди отново да бъде арестуван, на 14 юли 1973 г., емигрира във Франция, където живее до 19 май 1991 г. Завършил е специалност Математика, специалист е по Информатика, по убеждения е анархист и е автор на голямо множество публицистични статии, както и на много книги: “Антиистория славянобългарска” (1986 г.; второ издание 1991 г.); “Държавна сигурност и нейните досиета” (1999 г.); “Краят на държавата и капитала” (2000 г.); “Революциите в селското стопанство и изхранването на човечеството” (2000 г.); “Иде ли Световната социална революция” (2000 г.); “С думи вместо с куршуми” (2001 г.); “Възможна ли беше съпротивата срещу ДС” (2001), “Барутни помисли” (2004). Той е един от малкото хора, обвинени от съветската КГБ, че като терорист притежава и се разпорежда с ядрено оръжие.
[28] В-к “24 часа” от 5 април 2005 г.
[29] Христов, Хр., Убийте “Скитник”. Българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, С., издателство “Сиела”, 2005.
[30] Андрей Цветков е роден през 1951 г., завършил е Юридическия факултет в Софийския университет, работил е като следовател в МВР, а от 1986 г. – като следовател в НСС. През 1999 г. (след пенсионирането на Богдан Карайотов) поел разследването по делото за убийството на Георги Марков.
[31] В-к “Стандарт” бр. 4555 от 12 септември 2005 г., с. 13.
[32] В-к “Стандарт” бр. 4566 от 23 септември 2005 г., с. 14.
[33] Бочев, Д., Хомо емигрантикус, С., 1993, с. 87.
[34] Йовка Димитрова, в-к “24 часа”, 2 януари 2002 г.
________________________________
Стр.353-386 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.

Няма коментари:

Публикуване на коментар