Когато на път за София, три дни преди сядането си на българския престол на 2 август 1887 г., княз Фердинанд преминал през Видин, бил посрещнат с 500 (петстотин) топовни салюти.
В този момент той естествено въобще не е подозирал, че всъщност цялото му царуване ще премине под знака на заговорническите гърмежи, организирани или директно от руския цар, или косвено от Русия чрез т. нар. “борци за свободата на Македония”, които виждали в неговата политика главната причина за страданието на народа си.
Първият заговор за терористичен атентат бил организиран почти веднага - само два месеци след установяването на новопристигналия княз в България. Негови непосредствени организатори са офицерите Бендерев и Груев, известни с организирания от тях преди една година, през август 1886 г., преврат и детронация на предишния български княз Александър Батенберг. След контрапреврата Бендерев и Груев избягали в Русия и там, според Стивън Констант (в книгата му “Фердинанд”) - със съдействието на руското разузнаване - срещу 6 хиляди франка ангажирали някой си Мактич, “специалист по експлозивите”, да убие новия български княз. Според организационния план убийството на княз Фердинанд е трябвало да стане чрез взривяване на минно устройство, а за изпробване на възможностите на взривната вълна руското правителство предоставило на атентатора специалния полигон край Одеса.
Когато атентаторът се отправил към София по пътя Одеса-Цариград-Варна, българските агенти го разпознали още на пристанището в Цариград и веднага предупредили властите във Варна. Когато корабът пристигнал във Варна, заместник-кметът любезно посрещнал Мактич на пристанището, представил се за посветен в заговора и успял да научи повече подробности за замисъла. След това съобщил подробностите в София и когато терористът пристигнал в столицата, бил веднага арестуван.
Скоро Русия подготвила втория заговор за атентат над княз Фердинанд. Неговото ръководство било възложено лично от руския цар на Министерството на външните работи, а непосредственото ръководство било подето от Михаил Хитрово - бивш руски генерален консул в София през периода 1881-1883 г., и Александър И. Нелидов - посланик на Русия в Цариград.
Този път планът включвал изпращането в България на капитан Набоков, който трябвало да организира чета, четата да прерасне в армия, армията да организира въоръжено въстание; после да бъде завладяна част от югоизточната територия на страната, да бъде създадено паралелно правителство със столица в Бургас, това правителство да поиска помощ от Русия, която да нахлуе в България като умиротворител, да превземе София и да свали Фердинанд от власт[1].
Осъществяваното на плана обаче се превърнало във фарс - на цариградското пристанище Набоков успял да наеме 30 души изгладнели черногорски докери и просяци, които се качили на гръцкия кораб “Георгиос” и дебаркирали на българо-турската граница. По пътя към Бургас в “името на революционното дело” те започнали да плячкосват селяните, а българският военен гарнизон ги обградил, убил 7 души и пленил 6; останалите хукнали да се спасяват в съседната гора, където ги пресрещнали ограбените селяни и ги избили. Капитан Набоков “пледирал” пред селяните, че не е разбойник, а е военнопленник, и поискал да бъде предаден на военните и съден от тях, но селяните просто го застреляли.
Третият и четвъртият заговор за терористичен атентат над княз Фердинанд били организирани от тайните руски служби в Петербург и били възложени за изпълнение на Светослав Миларов, Константин Попов, поручик Георги Василев, Петър Мусевич и капитан Йордан Белов. (Описани по-горе по повод убийството на финансовия министър Христо Белчев).
Петият заговор за терористичен атентат отново бил организиран от бившия руски консул Михаил Хитрово. При него, през 1887 г. необузданият македонски харамия Коста Паница, легендарно известен от Сръбско-българската война през 1885 г., сам предложил на М. Хитрово услугите си, за да убие Фердинанд. Според К. Паница присъединяването на Македония към България можело да стане само с благоволението на руския цар Александър III, но той пък щял да се съгласи само ако бъде премахнат Фердинанд.
Руският консул, обаче, по това време имал други планове, не бил съгласен с тезата и плана на македонския харамия и отхвърлил предложението. Все пак, след две години той сам потърсил К. Паница, а на 20 септември 1889 г. решили да форсират осъществяването на атентата. В създадения от Коста Паница Комитет били включени комендантът на софийския военен гарнизон полковник Кисьов и началникът на полицията.
На 1 февруари 1890 г. в двореца имало голям бал, сред танцуващите нервно се появил млад поручик и настоял за спешна среща с княза. Фердинанд го приел в кабинета си и узнал, че военните готвели преврат и детронация. Само след половин час започнали арестите, а героичният К. Паница словоохотливо признал, че именно той ръководи заговора, за да сложи край на наложената от Фердинанд “международна изолация на България”.
Шестият заговор бил последният опит на Русия за премахването на княз Фердинанд. Той бил организиран през 1892 г., като осъществяването му било възложено на Христо Иванов от Русе. Навремето си същият бил откраднал 3000 хиляди лева, и за да избегне правосъдието избягал в Одеса, където постъпил в 33-и артилерийски полк. Узнали за криминалното основание за бягството му, руските тайни служби го шантажирали, и в крайна сметка започнали да го подготвят за тайната му мисия в България.
Когато пристигнал в София, той отседнал при брат си - студент във Висшето училище, и противно на конспирацията охотно се похвалил с отговорната си мисия. Тъй като князът трябвало да бъде в Пловдив на 15 ноември 1892 г., Христо Иванов заминал преди него и започнал подготовката за покушението, което трябвало да бъде извършено с пистолет. Тъй като в Пловдив не можал да намери сгоден случай, отложил атентата си за София. Във влака обаче “се сторил съмнителен” на някакъв случаен пътник, предупредената полиция се разшавала, той слязъл на гара Казичене, а после бил арестуван. В ареста узнал, че брат му бил толкова сигурен в успеха на операцията, че се похвалил на колегите си, че брат му ще убие Фердинанд в Пловдив. При ареста полицията намерила у него само изключително скромната сума от 220 рубли и един пистолет.
Седмият опит за атентат над княз Фердинанд продължава в по-чист вид фарсовата традиция на предишните. Сутринта на 17 ноември 1902 г. Фердинанд изпратил от Евксиноград за Виена братята си Филип и Август, а следобед към 15 часа излязъл на разходка в парка, придружен от адютанта си полковник Марков. По време на разходката те намерили до един храст блестящо на слънцето огледало, под което имало поставено писмо. Съдържанието било съвсем кратко: “Дойдох да ви убия, но когато видях преди малко децата ви, домиля ми и аз се отказах. Сега се крия в градинката.”
Оказало се, че „зловещият атентатор” е 17-годишният ученик от Варненската гимназия Илия Кънчев, родом от Разград. Министър-председателят Стоян Данев публикувал “прочувствено писмо” за “Божието провидение” и “разтуптяното сърце”, с което членовете на правителството посрещнали новината. Примерът на Министър-председателя се оказал заразителен, и вестниците публикували текстовете на 20 специални “поздравителни”, “прочувствени” и “вълнуващи” писма на “верни поданици”, които в края на краищата всъщност искали и някакво възнаграждение за верноподаничеството си - стипендия в чужбина, помилване на осъдения баща, пари за света обител, и пр.
През 1908 г. княз Фердинанд се провъзгласил за цар на българите и веднага станал обект на Осмия опит за терористично покушение. През декември 1908 г. полицията на Сърбия изпратила две писма до българската полиция, с които предупреждавала, че в България ще пристигне известен анархист с намерение да убие българския държавен глава. Три седмици по-късно - на 1 януари 1909 г. - в София пристигнал Михаил Печенев - поручик от сръбската армия, който веднага се запознал с няколко души български студенти и още същия ден присъствувал на тяхното събрание, на което бил обсъден план за отпразнуване на втората годишнина от освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. Още на другия ден той бил арестуван в софийския хотел “Де Франс” и отведен в полицията за проверка на документите. В хотелската му стая били намерени 15 фишеци динамит, химически препарати за изготвяне на взривни вещества и множество шифровани писма, но тъй като вероятно е имало някакво разминаване между времето на неговото задържане за проверка на самоличността му и откриването на динамита, а може би поради други причини, той бил освободен, и без да се отбива в хотела, веднага потеглил по пътя към сръбската граница. Там, в крайграничното село Цариброд, бил арестуван, и така се оказало, че документите му за самоличност са били крадени, че истинското му име е Леонид Михайлович Островски - 26-годишен руски анархист, известен също така и с името Григорий Ерофеев, и че като обект за наблюдение е бил много добре познат на полицейските власти в редица европейски държави.
Само няколко дни след арестуването му, на 10 януари, в белградския в-к “Политика” била публикувана обширна статия за неговото пребиваване в столицата на Сърбия, където се бил представял под името Сергей Мадзурадзе - грузински емигрант. Пребивавайки в ареста на пети софийски полицейски участък, той изготвил план за бягство, съгласно който ще се нарани, ще бъде откаран в болницата и там, преоблечен като медицинска сестра и подпомогнат от журналиста от в-к “Камбана” Димитър Константинов, ще успее да избяга. За зла беда, обаче, само няколко дни преди да бъде предприето осъществяването на този план, журналистът бил арестуван и срещу него било заведено дело за нанасяне на обида на царицата чрез статия в печата. Все пак след като излязъл от ареста журналистът купил пистолет, укрил го в пакет със захар и така тайно го внесъл в килията на Островски-Ерофеев; поради неизвестни причини, обаче, пистолетът останал неизползуван. През март 1909 г. арестуваният симулирал опит за самоубийство и бил настанен в болница, където бил опериран и във връзка с това у него бил открит както пистолетът, така и т. нар. “Дневник”, датиран от деня на пристигането му в България.
Разглеждането на наказателното дело срещу Островски-Ерофеев и неговите трима български съучастници (братята Николай и Димитър Атанасови и Николай Николаев-Бездомник) започнало на 15 юни 1909 г.; съдебната зала на Окръжния съд била препълнена от студенти. В обвинителната реч на прокурора се наблягало на това, че той е руски анархист и че поддържа тесни връзки с руските и сръбските анархистични кръгове и тайни служби, които именно са го изпратили да убие българския цар Фердинанд. Тъй като на Островски-Ерофеев не бил осигурен адвокат, той блестящо се защитавал (на руски език) сам и показал не само завидно самочувствие, но и превъзходно познаване на правото и на българския език. От своя страна адвокатите на тримата българи, сред които бил и видният професор по право Йосиф Фаденхет, умело поставили под съмнение доказателствата по делото и отправили остри упреци срещу тайната полиция и нейните неправомерни действия, като обосновали тезата си за пълна липса на доказателства за подготвян атентат. В крайна сметка главният обвиняем бил осъден на 7 месеци затвор само за това, че тайно внесъл в страната взривни вещества, братята били освободени, а третият българин бил осъден на 3 месеци затвор.
Така сред българската общественост се наложило мнението, че заговорът за терористичен атентат срещу цар Фердинанд е бил инсцениран от българските власти с цел изостряне на отношенията между България и Сърбия.
И накрая, при Деветия и последен опит за атентат над цар Фердинанд през 1915 г., ръководител на заговора е Викенти Анастасов от Кратово, а изпълнители са Серафим Манов от Кюстендил, Ицо Сантов от Кукуш и Георги Илиев от Търново.
Подготовката започнала още през 1911 г., когато Викенти Анастасов - емигрант от Скопие и анархист по убеждение, бил чиновник в Сметната палата, четял Фр. Ницше, смятал се за свръхчовек и решил да направи “нещо свръхчовешко”. Той започнал подготовката заедно с приятеля си Серафим Манов, но тъй като последният убил хазяина си и влязъл в затвора, подготовката била прекъсната. Когато въпреки тежката присъда убиецът все пак излязъл твърде скоро от затвора, случило се така, че пък ръководителят бил изпратен на фронта.
През 1914 г. Серафим Манов се завърнал в Кюстендил и започнал работа, но тъй като сестра му била болна от туберкулоза, а майка му била в затвора, от отчаяние решил да отиде в София, да влезе с бомба в сградата на Народното събрание и да се самовзриви. През октомври 1914 г. той се срещнал със завърналия се от фронта Викенти, и двамата възкресили старата си идея за атентат над Фердинанд. Те задружно решили това да стане на 6 декември, когато царят щял да ходи в Руската църква, но Серафим започнал да иска от Викенти пари за участието си, онзи отказал и работата пропаднала.
Ръководителят обаче се оказал упорит и си намерил други съзаклятници - Ицо Сантов и Георги Илиев. Според плана трябвало първо да бъде убит македонският водач Тодор Александров, после - главният секретар на Министерството на финансите Н. Пиперов, след това - Министърът на финансите Д. Тончев, и едва накрая - цар Фердинанд. Според по-късните признания пред съда на “висшето ръководство” този алгоритъм на операцията имал дълбокия замисъл да бъде дестабилизирана страната и в несигурната обстановка министър-председател да стане Никола Генадиев.
Все пак, преди да започне осъществяването на “гениалния план”, ръководителят решил “да изпита” членовете на групата си, и им възложил да убият известния по онова време адвокат Добринович. Георги Илиев си купил два пистолети; единият засякъл, но с другия успял да пусне два куршума в адвоката. Адвокатът оживял и бързо се разбрало, че убийството на Добринович е целяло не само и не толкова “изпитание на уменията” на атентаторите - синът на адвоката дал 3000 лева на Викенти поп Анастасов, за да убие баща му и да наследи богатството му. После в съда Георги Илиев признал, че пак за пари и за наследство му е било поръчано да убие и тъщата на “ръководителя си”, както и сестрите на жена му.
Въпреки “попътните усложнения” в алгоритъма на операцията, все пак се стигнало и до атентат над цар Фердинанд. На 1 февруари 1915 г., точно 25 години след заговора на капитан Паница, отново имало бал - този път в градското казино, и сега вече, в 1 часа след полунощ, наистина гръмнала бомба. Фердинанд, разбира се, останал невредим, но загинали 4 души, 13 били ранени. Полицията бързо заловила атентаторите, а главният изпълнител на операцията признал, че след атентата е трябвало да убие и съучастниците си Серафим Манов и Ицо Сантов, за да не се разприказват.
С това приключили всички опити за покушение над българския цар Фердинанд. Тяхната фарсовост и клоунадност е толкова очевидна, че е напълно логично всичко да завърши с някакъв още по-подчертан фарс. Един от лидерите на действуващата в Солун анархистическа организация “Червените братя”, някой си Икикилев, бил заловен в София и набеден, че е организатор на заговора, и екстрадиран в Гърция. Той обаче напук на властите отново се завърнал в България, отново бил заловен, и под конвой бил пратен за Гърция. Точно на границата обаче Фердинанд, който се завръщал от фронта, случайно се натъкнал на конвоя. Когато разбрал кого водят, царят се доближил до него, казал му ехидно: “Значи Вие се гласяхте да ме убиете!” - и ... му дал 30 лева.
______________________________
Стр.291-297 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар