Ianko Iankov: ВСИЧКИ КАРТИ НА МАСАТА И ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА!

Подробна БИОГРАФИЧНА И АКТУАЛНА информация за мен можете да прочетете на английски, френски, немски и български език на посочените по-горе (в логото) електронни адреси.

На същите адреси можете да прочетете и настоящия текст – виж.: Всички карти на масата и отговорност за престъпленията на СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА! – 19-А (Деветнадесет-А) ,

http://iankov.blogspot.com/2011/06/19.html

*************

Второ предварително уточнение:

Изрично, ясно и категорично ОБВИНЯВАМ БЪЛГАРСКАТА ПРОКУРОРСКА ИНСТИТУЦИЯ И РАБОТЕЩИТЕ В НЕЯ ИНСТИТУЦИОНАЛНИ ЛИЦА

В ТОВА, ЧЕ ДОСЕГА – ВЕЧЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ - НЕ СА ПРЕДПРИЕМАЛИ АБСОЛЮТНО НИЩО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА ИЗВЪРШЕНИТЕ

от Специалните държавни служби, от Прокуратурата и от други ангажирани с държавната власт институции и лица

ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

ПРОТИВ МЕН, МОИТЕ БЛИЗКИ, РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ И ИЗРИЧНО ВИЗИРАНИТЕ ОТ МЕН ТРЕТИ ПОСТРАДАЛИ ЛИЦА

КАКТО ЗА ДА ОБЕЗПЕЧАТ ПО ПРЕСТЪПЕН НАЧИН БЕЗОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПНИТЕ ДЕЙЦИ,

ТАКА И ЗА ДА ДАДАТ ВЪЗМОЖНОСТ НА ИНСТИТУЦИОНАЛНО И ПЕРСОНАЛНО АНГАЖИРАНИТЕ С МАФИЯТА И С ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ ПРЕСТЪПНИЦИ ДА ПРОДЪЛЖАТ ДА ИЗВЪРШВАТ НОВИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, ИМАЩИ ЗА ЦЕЛ ДА ПОСТИГНАТ НЕ ПРОСТО ЕЛИМИНИРАНЕ,

А ИМЕННО ФИЗИЧЕСКО УНИЩОЖЕНИЕ НА МЕН И НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЕМЕЙСТВОТО МИ,

КАКТО И ДА ПОСТИГНАТ ФАКТИЧЕСКО ПРЕУСТАНОВЯВАНЕ НА ДЕЙНОСТТА НА РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ,

ЗА ДА НЯМА ЖИВИ МОТИВИРАНИ И ЗАИНТЕРЕСОВАНИ ФИЗИЧЕСКИ И ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА,

КОИТО ДА ПРОДЪЛЖАТ ДА НАСТОЯВАТ ЗА ТЪРСЕНЕ НА НАКАЗАТЕЛНА И РЕПАРАТОРНА ОТГОВОРНОСТ ОТ КОНКРЕТНИТЕ ИНДИВИДУАЛНИ ПРЕСТЪПНИ ДЕЙЦИ, ОТ ИНСТИТУЦИИТЕ И ОТ ДЪРЖАВАТА.

*************

Трето предварително уточнение:

Обръщам специално внимание върху това, че НЕСЪМНЕНО ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНА ИЗХОДНА СТРАТЕГИЧЕСКА ЦЕЛ НА СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА, ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА КОЯТО СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА И ЦЕЛТА ИМ, НАСОЧЕНА СРЕЩУ МЕН, МОИТЕ БЛИЗКИ РОДНИНИ И ПРИЯТЕЛИ И РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ,

Е ДА БЪДЕ ОБЕЗПЕЧЕНО ТОТАЛНО ОБЕЗМОЗЪЧАВАНЕ И ОБЕЗКОСТЯВАНЕ НА ЦЯЛАТА БЪЛГАРСКА ТЕРИТОРИЯ, ЗА ДА МОЖЕ ТАКА ДА БЪДЕ ПОСТИГНАТО ПОЛОЖЕНИЕ, ПРИ КОЕТО

ДА НЯМА В ОБЩЕСТВЕНОТО И ПОЛИТИЧЕСКОТО ПРОСТРАНСТВО НИКАКВИ ЛИЧНОСТИ И ОРГАНИЗАЦИИ, КОИТО ДА СА МОТИВИРАНИ И ДА ИМАТ ИНТЕЛЕКТУАЛНИТЕ, ВОЛЕВИТЕ, ИКОНОМИЧЕСКИТЕ И ИНСТИТУЦИОНАЛНИТЕ РЕСУРСИ

ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯТ НА ЦЯЛОСТНАТА ПРЕСТЪПНА МАФИОТСКА ДЕЙНОСТ, ОСЪЩЕСТВЯВАНА ВЪРХУ ТЕРИТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ;

ТАКА, БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТАЗИ ИМЕННО СТРАТЕГИЯ ПОНАСТОЯЩЕМ СИТУАЦИЯТА Е ТАКАВА, ЧЕ

ДОКАТО ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ Е ОСЪЩЕСТВЯВАН И СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА ТОТАЛЕН ГЕНОЦИД НАД БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ, обезпечил физическото унищожаване (ПЛАНОМЕРНАТА СМЪРТ) на 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души,

И ДОКАТО 85% (осемдесет и пет процента) ОТ ОСТАНАЛОТО ВСЕ ОЩЕ ЖИВО НАСЕЛЕНИЕ ЖИВЕЕ НА ГРАНИЦАТА НА ТОТАЛНАТА и по същество ЛЕТАЛНА (смъртоносна) БЕДНОСТ,

ТО САМО ПРЕЗ МИНАЛАТА (2010) ГОДИНА, благодарение на тази именно обезпечена от държавата мафиотска престъпност и геноцидна ситуация,

НА ВСЕКИ 4 (четири) ДНИ Е ИЗНИКВАЛ НОВ МИЛИОНЕР, при това с минимум два милиона и половина лева (виж:

14 Май 2011 г., Новини. Dir.bg, http://novini.dir.bg/news.php?id=8623322 ,

14 Май 2011 г., Блиц.бг, http://www.blitz.bg/news/article/108296 ,

14 Май 2011 г., Куриер.бг, http://kurier.bg/bulgaria/18530.html ).

*************

Четвърто предварително уточнение:

Обръщам внимание върху това, че

по повод на всичките ми ДОСЕГАШНИ (В ПРОДЪЛЖEНИЕ НА ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ) отделни конкретни искания за разследване на особено значимите престъпни посегателства върху мен, членовете на семейството ми, ръководените от мен обществени организации и трети пострадали лица,

ВИНАГИ СЪМ БИЛ СТАВАЛ ОБЕКТ НА НОВИ И ОЩЕ ПО-ИНТЕНЗИВНИ, ПО-ЗЛОВЕЩИ И ПО-ПЕРВЕРЗНИ СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ, ИЗВЪРШВАНИ ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА,

целта на които мероприятия винаги е била да бъда мотивиран да спра да търся защита на правата ни,

при което прокуратурата абсолютно винаги не е предприемала абсолютно нищо за защита на нарушените ни права, и абсолютно винаги, по несъмнено престъпен начин, е обезпечавала пълна безотговорност за престъпниците.

В контекста на това ТУК И СЕГА УТОЧНЯВАМ:

Само през изтеклия (миналия) ЕДИН МЕСЕЦ И ПОЛОВИНА поне 11 (единадесет) души от жилищния блок, в който живея, от квартала, от приятелския и от професионалния (преподавателски и студентски) кръг изрично ме уведомиха, че при преднамерени покани по телефона, призовавания, внезапни или уговорени лични посещения у дома им или дори при напълно случайни срещи

КАКТО представители на Полицията (МВР), ТАКА и представители на ДАНС (която ноторно известна престъпна държавна структура бе официално и публично определена като „машина на мафията“ дори и от нейни служители!!!)

са ги призовавали за официален или конфиденциален разпит, са ги посещавали в домовете им или са ги спирали на улицата,

при което НЕ САМО са им задавали множество чисто битови въпроси относно мен, съпругата ми и непълнолетната ни дъщеря,

НО И СА изисквалrи от тези лица ДА НАПИШАТ СПЕЦИАЛНИ И ОБШИРНИ „СВИДЕТЕЛСКИ ПОКАЗАНИЯ“ ИЛИ „ОБЯСНЕНИЯ“ относно това:

„откога ме познават?“, „как ме познават?“, „какво мислят за мен?“, „какви личности ме посещават у дома?“, „с какви хора са ме виждали да се срещам и общувам“, „виждали ли са ме да посещавам заведенията в квартала и ако да – с какви хора?“, „често ли са ме виждали пиян?“ (Nota bene: Не дали въобще са ме виждали пиян, а дали често пъти са ме виждали пиян!!!), „конфликтна личност ли съм?“, „представлявам ли заплаха и опасност за живеещите в блока, в квартала и в професионалната ми общност?“, „известно ли им е (дали са чули да се говори), че аз имам връзка с украинската мафия и се занимавам с пласиране на наркотици и антики?“, „известно ли им е, че съм кум на бившия главен прокурор Никола Филчев и че съм съучастник в неговите и на брат му престъпления?“, „известно ли им е, че като депутат във Великото Народно събрание съм бил ползувал служебния си „Мерцедес“ и дипломатическия си паспорт, за да пренасям контрабандни стоки през границата?“, „известно ли им е, че благодарение на връзките ми с украинската мафия и от престъпната ми дейност (с наркотици и с антики) притежавам десетки милиони във валута, както и жилища в Швейцария и в Лондон?“, „известно ли им е, че съм бил в затвора заради тероризъм?“, и множество други подобни въпроси.

Дори нещо повече – преди тези няколко акции, през последните години, СЛЕД КОНСУЛТАЦИЯ С РОДИТЕЛИТЕ СИ И ПРЕДИ ДА ЗАМИНАТ ДА ЖИВЕЯТ И РАБОТЯТ В ЧУЖБИНА мои вече бивши (т.е. дипломирали се) студенти изрично са ми казвали, че при опитите им да постъпят на работа в системата на Полицията, Прокуратурата и Съда съвсем директно им е било казвано, че условие да бъдат назначени е да напишат доноси срещу мен, като ме обвинят в някаква злоупотреба с преподавателския ми статус.

Тъй като КАКТО САМИЯТ АЗ, ТАКА И ЧЛЕНОВЕТЕ НА МОЕТО СЕМЕЙСТВО, ТАКА И МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ, ТАКА И РЪКОВОДЕНИТЕ ОТ МЕН ОБЩЕСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ

НЕ СМЕ ИЗВЪРШИЛИ АБСОЛЮТНО НИКАКВО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ИЛИ ДОРИ МИНИМАЛНО НАРУШЕНИЕ НА КАКЪВТО И ДА Е ОБЩЕСТВЕН РЕД,

СЧИТАМ, ЧЕ така осъществяваните от визираните институционални лица „проверки“, „разследвания“ или „обзорни разговори“ ИМАТ ХАРАКТЕРА НА ИЗВЪРШВАНИ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ДЪРЖАВАТА ПРЕСТЪПНИ ДЕЙНОСТИ, ДРАСТИЧНО НАРУШАВАЩИ НАШИТЕ КОНСТИТУЦИОННО ГАРАНТИРАНИ ПРАВА И ИНТЕРЕСИ.

Считам, също така, ЧЕ С ПОСОЧЕНИТЕ ОФИЦИАЛНИ ДЕЙСТВИЯ ВИЗИРАНИТЕ ИНСТИТУЦИОНАЛНИ ЛИЦА СА ОСЪЩЕСТВИЛИ ПРЕСТЪПНА ЗЛОУПОТРЕБА С ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,

ТЪЙ КАТО НЕ СА БИЛИ ИМАЛИ ПРАВОТО ДА ЗАБЛУЖДАВАТ И ДА МАНИПУЛИРАТ ХОРАТА, С КОИТО СА СЕ СРЕЩАЛИ, КАТО СА ИМ КАЗВАЛИ, ЧЕ ИМАТ СТАТУСА НА СВИДЕТЕЛИ относно свързани с МЕН СЪЩЕСТВУВАЩИ ИЛИ НЕСЪЩЕСТВУВАЩИ най-елементарни ПРАВОСЪОБРАЗНИ факти и обстоятелства,

И ЧЕ ВИЗИРАНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ НЕ СА ИМАЛИ ПРАВОТО ДА ЗАБЛУЖДАВАТ ТЕЗИ ХОРА, ЧЕ ТЕ ИМАТ СТАТУСА НА „СВИДЕТЕЛИ“ И ЧЕ КАТО ТАКИВА СА ДЛЪЖНИ ДА ГОВОРЯТ И ДА ПИШАТ ОНОВА, КОЕТО Е БИЛО ПОИСКАНО ОТ ТЯХ ИЛИ ДОРИ ИМ Е БИЛО ТЕКСТУАЛНО ДИКТУВАНО - независимо от обстоятелството, че писаното по абсолютно никакъв начин не се отнася за престъпна дейност.

Уточнявам, че тези именно методи на действие на специалните служби са ми много добре известни още от времето на класическия комунистически режим през 70-те и 80-те години, и че разполагам с ксерокс-копия от няколко от строго секретните оперативни дела на Държавна сигурност, от които е видно,

че за да обезпечат фалшиви свидетелски показания срещу мен са били специално вербувани повече от половината от живеещите в жилищния блок, в който и аз съм живеел със семейството си, като за придаване на особен „морален авторитет“ на лъжествидетелствуванията почти всичките вербувани са били на възраст между 60–85 години,

както и че за да обезпечат фалшиви свидетелски показания срещу мен са били специално вербувани почти 90% от тогавашното младо поколение мои колеги от Българската академия на науките (БАН) и от Софийския университет (СУ).

Тук и сега няма да коментирам резултата или ефекта от тогавашните строго секретни оперативни разработки срещу мен и членовете на семейството ми.

Тук и сега ще посоча само това:

***ЧЕ след ШЕСТГОДИШЕН (при изключително жестоки и нечовешки условия) ПРЕСТОЙ В ЗАТВОРА ОЩЕ

ПРЕЗ МАРТ 1990 ГОДИНА БЯХ ОФИЦИАЛНО ПРИЗНАТ от Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд

ЗА НЕВИННО ОСЪДЕН ПРИ ПЪЛНА ЛИПСА НА ИЗИСКУЕМИТЕ ОТ ЗАКОНА ДОКАЗАТЕЛСТВА;

***ЧЕ не само тогава, но и след това, включително и непосредствено след промените от 1990 г., включително и до наши дни,

ИМЕННО КАТО ПРЯК И НЕПОСРЕДСТВЕН РЕЗУЛТАТ НА ТЕЗИ СЕКРЕТНИ ОПЕРАТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ В БУКВАЛНИЯ СМИСЪЛ НА ДУМАТА

ЗАГИНАХА (намериха смъртта си) ТОЧНО ШЕСТ ДУШИ ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ НА ФАМИЛИЯТА И СЕМЕЙСТВОТО МИ;

***ЧЕ никога не съм спирал, но през последните няколко години съм особено настоятелен да търся наказателна и репараторна отговорност както от Държавата, така и от конкретните институционални физически лица-извършители на изключително многобройните престъпления срещу мен и членовете на фамилията и семейството ми;

***ЧЕ ВСИЧКИ НЕПОСРЕДСТВЕНО ВИНОВНИ ЗА ИЗВЪРШВАНЕТО НА ТЕЗИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ЛИЦА ВКЛЮЧИТЕЛНО И ДНЕС

или все още РАБОТЯТ, или са работили КАТО

видни бизнесмени, демократични генерали, върховни съдии, конституционни съдии, вицепремиери, министри и заместник-министри (включително и Министри на вътрешните работи и на правосъдието), видни висши прокурори (включително и Главен прокурор), видни адвокати, видни функционери на Парламента, видни дипломати, съдия в Стразбург, съдия в Хага, конституционен съдия в Косово, професори в Юридическите факултети и в Института за правни науки при Българската академия на науките,

и отделно от това аз и членовете на семейството ми фактически сме били „работодатели“ на повече от 200 (двеста) агенти, доверени лица, офицери на комунистическата Държавна сигурност и на посткомунистическите НСС и ДАНС, някои от които дори и днес не само продължават да работят, но дори и да заемат отговорни ръководни постове в сега функциониращата Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС);

***ЧЕ ИМЕННО ПОРАДИ МОЯТА НЕПРЕКЛОННА СТРАТЕГИЯ НА ТЪРСЕНЕ НА НАКАЗАТЕЛНА И РЕПАРАТОРНА ОТГОВОРНОСТ ОТ ВИНОВНИТЕ ЛИЦА

всичките тези ПРЕСТЪПНИ ЛИЦА, КОИТО все още ДОРИ И ДНЕС заемат изключително високопоставени позиции в структурата на Мафията и на Държавата,

СА ОСОБЕНО ЗАИНТЕРЕСОВАНИ НЕ САМО ДА МЕ ЕЛИМИНИРАТ ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ политически и обществени ПОЗИЦИИ, ОТ КОИТО БИХ МОГЪЛ ДА ПРОДЪЛЖА ДА НАСТОЯВАМ ЗА ТЕХНАТА ОТГОВОРНОСТ,

НО ДОРИ И ДА МЕ УБИЯТ И ДА УНИЩОЖАТ ОСТАНАЛИТЕ ЖИВИ ЧЛЕНОВЕ НА ФАМИЛИЯТА И НА СЕМЕЙСТВОТО МИ

(за да няма мотивирани и заинтересовани живи лица, които да продължат да настояват за търсене на отговорност за извършените престъпления).

*************

Раздел ІІ:

Първо уточнение по съществото на казуса:

Приложено представям 48 (четиредесет и осем) страници КОПИЯ ОТ ОФИЦИАЛНА ДОКУМЕНТАЦИЯ,

надлежно депозирана и регистрирана в офисите на Главния прокурор, Софийският градски прокурор, Министъра на вътрешните работи, Президента, Техни Превъзходителства Посланиците на САЩ, Швейцария и на Европейската комисия в България, както и в офисите на Българската телеграфна агенция и на редица вестници,

относно ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ,

извършена и извършвана от специалните държавни служби като институционални структури, от ангажирани с дейността на тези служби отделни лица, от служители на Министерството на вътрешните работи, от Прокуратурата и от служители на прокурорската институция -

по повод и във връзка с която престъпна дейност,

отделно от това,

Прокуратурата и нейните служебни лица са извършили множество брутални престъпни нарушения на Европейското и на българското Право, на моите права и интереси и на правата и интересите на моите близки,

като фактически са отказали да извършат легитимни разследвания,

и така НЕ САМО СА обезпечили безотговорност за извършителите на престъпленията,

НО И СА СЕ ПРИСЪЕДИНИЛИ към престъпниците като техни фактически съучастници.

*************

Второ уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.1-6), че на 11 Ноември 1997 г., съм адресирал и депозирал в офиса на Главния прокурор ИСКАНЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ, точният текст на което гласи следното:

„Със заповеди от март 1982 г. на директора на Института за правни науки при БАН професор Костадин Лютов (по това време работещ и като Главен прокурор на България) и на директора на Единния Център по науките за държавата и правото при БАН академик Ярослав Радев (по това време и заместник-председател на Държавния съвет, т. е. вицепрезидент на България)

бях противозаконно уволнен от заеманата от мен длъжност „научен сътрудник Първа степен” в БАН и „главен асистент” в Юридическия факултет на Софийския университет. (Противозаконността на уволнението е официално констатирана с решение от 15 май 1991 г. на Президиума на БАН).

Трудовият ми договор официално бе прекратен на 22 март 1982 г. Само две седмици след това, на 12 април 1982 г., получих официално назначение за работа като „монтажник III разряд” в завод „Владо Георгиев”, гр. Самоков, и бях изпратен на т. нар. „Национален строителния обект” в с. Ковачевци, родното място на Георги Димитров, близо до Радомир, тогавашен Пернишки окръг. Назначението получих бързо и в известна степен конспиративно благодарение на това, че бригадирът на обекта Замфир Замфиров бе мой дългогодишен приятел.

Само три седмици след като започнах работа обаче при мен се яви служещият в местното поделение на МВР капитан Ковачки и ми каза, че ми дава срок от една седмица да си уредя нещата и да напусна работата, тъй като така му било наредено от началника, който пък словоохотливо бил споделил, че така е било наредено от София, и че нареждането било дошло от самия Ярослав Радев. На 11 май 1982 г., т.е. само един месец след започването на работата, трудовият ми договор бе официално прекратен. По това време вече имах публикувани сериозни научни изследвания по Теория на управлението и по Психология на правото, и онова, което ме впечатли бе, че капитан Ковачки, когото не познавах и който нямаше никакви приятелски основания за демонстрираната от него „смела” откровеност, някакси недодялано и неколкократно се постара да ми внуши, че нареждането е било дадено лично от заместник-председателя на Държавния съвет Ярослав Радев. Проумях, че това едва ли е точно така, и че някой специално му е поръчал да се опита да ми внуши, че това е така.

След това отидох в Михайловград (днес Монтана) и заживях в жилището на брат си, като веднага започнах да търся работа като строител и бояджия, което впрочем правех все пак в известна висока степен показно и демонстративно, за да подчертая до какво положение властта е довела един висококвалифициран специалист по правните науки. Вече познавах от много години всички ръководители на предприятия, към които се обръщах за работа, и всички ми отказваха.

Все пак няколко души наистина откровено ми казаха, че в полуофициални разговори с офицери от ДС вече са били уведомени за моите „проблеми с Ярослав Радев”, и им е било наредено да не ми помагат по никакъв начин. Някои от тях изрично ми казаха, че Държавна сигурност ги е била предупредила, че конфликтът ми с Ярослав Радев се бил отразил много зле върху психиката ми, не се било знаело какво бих предприел и имало опасност да ги въвлека в нещо опасно, ако се опитат да ми помогнат, като ме назначат на работа.

Разбрах, че ДС ми гласи някакъв капан, и за да намаля контакта си с хората, които биха могли да ми го поставят, се преместих в дома на родителите ми в с. Клисурица, където с баща ми започнахме да отглеждаме голямо количество пуйки, които винаги са били дефицитна стока в България и се продават твърде скъпо.

През това време бригадирът на обекта Замфир Замфиров внезапно бил извикан от Директора на завода и му било казано в буквалния смисъл на думата „да изостави” поетия от него за строително изпълнение обект и да започне работа на съвсем нов строителен обект, намиращ се на балканската пътна магистрала „София-Бургас”, между София и Средногорие, на разклонението за с. Мирково - местност, известна и като „Мирковото ханче”.

Когато разбрах това, в главата ми веднага блесна светкавица и веднага попитах дали обектът има предварителна строителна планова документация. Оказа се, че такава няма, а решението било дошло за завода съвсем внезапно и някакви много мощни сили мотивирали директора да зареже всички досегашни договорни задължения на предприятието и да приеме за приоритетен този напълно „недоговорен обект”.

От разговора с бригадира проумях, че от юридическа гледна точка този строителен обект не съществува като официален ангажимент на завода с някакъв възложител и няма никаква пречка да бъде интерпретиран като противозаконно строително своеволие на бригадира и неговата бригада (убедени от мен да направят това, за да ми предоставят възможност да извърша покушение върху вицепрезидента на България).

Замфир Замфиров не подозираше абсолютно нищо от онова, което аз вече подозирах. Той не знаеше, че с. Мирково е родното място на родителите на Ярослав Радев, и че Радев често е минавал със служебната си кола (шофирана от офицера от УБО Гошо) само на метри от странния от легитимна гледна точка строителен обект.

Когато Замфир съвсем искрено (и днес съм убеден в това) за първи път ме покани да му гостувам в тази местност, аз коварно му подхвърлих: „Защо пък не? Тъкмо ще мога уж случайно да се срещна с Ярослав Радев и да си поговорим!”.

Така аз му дадох информацията, която той не знаеше, а именно, че вицепрезидентът Ярослав Радев минава там поне веднъж на две седмици; тази информация никак не е била нещо специално - имиджмейкърите на Ярослав Радев деликатно изграждаха идиличния образ на заместник-държавен глава, който всяка събота и неделя си бил ходел на село и лично копаел градината и лозето си.

След около два месеци обаче Замфир Замфиров започна пристрастно да ме кани на гости, а аз го замотах за около една-две седмици и след това изрично му отказах.

Тогава именно той вече изрично и в присъствието на няколко души (Никола Илков, Петър Петров, и др.) сподели, че всъщност офицери от ДС - Михайловград му били казали, че лично Ярослав Радев е бил искал да се срещне с мен инкогнито в „Мирковото ханче”, за да ми предложи помирение и евентуално връщане на старата работа в Института за правни науки. Според Замфир Замфиров тези офицери (капитан Иван Даскалов и други) му били казали, че аз в никакъв случай не трябва да зная за планираната от тях операция за сдобряване с Ярослав Радев, защото съм много щур и или няма да отида, или ако отида, ще проваля добрия замисъл.

Просто задачата на Замфир трябвало да бъде да ме примами по някакъв начин да отида при него на обекта “Мирково ханче” и там уж случайно да бъде реализирана планираната лично от Ярослав Радев среща, възложена за обезпечение и изпълнение на Държавна сигурност.

Още тогава в присъствието на Петров, Илков и други наши общи приятели обясних на Замфир Замфиров, че това е някакъв капан.

Защото съвсем не е в стила на Ярослав Радев да иска да бъдат организирани такива конспиративни срещи, и че ако той иска да се сдобри или разбере с мен, той просто ще възложи на някой от многобройните си слуги в Института за правни науки или Юридическия факултет да ме намери и да уреди подробностите по срещата.

Още тогава обясних, че Държавна сигурност разчита на Замфир да ме набута в капан, с три възможни основни варианта:

***или самите те да разстрелят Ярослав Радев и да припишат на мен деянието;

***или да застрелят само мен и да се оправдаят, че са направили това, отбранявайки вицепрезидента на България;

***или да застрелят и мен, и Ярослав Радев,

като и в трите варианти случката да им послужи за някакви специфични вътрешнополитически или дори външнополитически манипулации.

Още тогава обясних на Замфир и на общите ни приятели, че само преди две години по подобен начин е бил набутан в капана на Държавни сигурност арестуваният на 1 юни 1980 г. в центъра на Враца почти неграмотен 20-годишен младеж от Кнежа Цветан Килограмски, обвинен в абсурден опит за покушение над Тодор Живков.

Тогава Живков е бил във Враца за участие в ежегодните т. нар. „Ботеви тържества", провеждани на втори юни, а офицер от ДС убедил добронамерен приятел на Килограмски да го мотивира да се опита да се доближи до Живков и да се оплаче на самия вожд за това, че към тяхното семейство не се полагат обещаваните по радиото грижи за човека.

Умело манипулираният Килограмски въобще не е можел да си представи какво може да последва от желанието му „да си поговорят" със Живков и чистосърдечно е предполагал, че щом вождът узнае за несправедливостите и нарушенията, той веднага ще нареди да се оправят нещата.

Но доверчивостта му го набутала в коварния сценарий на Държавна сигурност и бил вкаран в затвора с фрапиращо жестока присъда.

Обясних им и това, че после „невинната случка” била превърната от ДС във „Врачанската конспирация”, и е дала възможност за извършването на специални оперативни мероприятия със широк спектър от ефекти.

Господин Главен прокурор,

Господин Софийски градски прокурор,

Настоявам да извършите разследване за планирана от Държавна сигурност престъпна операция, засягаща мен и Ярослав Радев.

Настоявам да разпитате като свидетели Замфир Замфиров, гр. Монтана, ул.“Трети март” №33, вход А, ап.7, дом.тел. 2-15-96 и ексвицепрезидента академик Ярослав Радев, живущ в София, ул. “Незабравка”, блок 42, вход Б, дом. тел.71-71-40.

11 ноември 1997 г. Янко Янков“

*************

Трето уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.7-8), че на 20 Ноември 1997 г. съм датирал и регистрирал в офиса на Главния прокурор и в офиса на Софийския градски прокурор ДОПЪЛНЕНИЕ към искането ми от 11 Ноември 1997 г. точният текст на което гласи следното:

„Господин Главен прокурор,

Господин Софийски градски прокурор,

Описаната в изложението ми от 11 ноември 1997 г. фактическа обстановка е многократно разказвана от Замфир Замфиров пред много наши общи познати и винаги е изказвана готовност фактите да бъдат потвърдени пред официалните власти.

За съжаление през периода 1982-1990 г. „официалните власти” (прокуратура, следствие, съд) бяха подчинени на същата тази престъпна Държавна сигурност по силата на официалния механизъм на функциониране на властта, а аз се намирах на заточение (изселване) и в затвора, като противозаконно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства, при което защитата ми в това отношение бе абсолютно невъзможна; през периода 1990-1997 г. „официалните власти” (прокуратура, следствие, съд) бяха фактически подчинени на Червената мафия, представляваща структурно-организационна трансформация на Държавна сигурност, а освен това използуването на архива на ДС за разкриване на истината бе абсолютно невъзможно.

От няколко месеци новата „официална власт” се опитва да покаже, че се разграничава от престъпленията на Държавна сигурност и на нейната днешна трансформация - Червената мафия, а този факт ми дава основанието да поискам разследване, основано върху свидетелски показания и наскоро разсекретените архиви на Държавна сигурност.

Преди няколко дни главният свидетел Замфир Замфиров сам е пожелал да разкаже вече посочените от мен факти пред съдия с 20-годишен съдебен стаж. Изявлението пред съдията е направено като лично и съдебнонеофициално, но съображенията са били да се гарантира по-широк кръг от потенциални свидетели относно фактите и обстоятелствата, ако „случайно” с него се случи нещо, на което бившата Държавна сигурност и сегашната Червената мафия биха разчитали, за да се осуети разследването.

Към вече посочените от мен факти и обстоятелства добавям и следното: офицерът от Държавна сигурност, който непосредствено е отговарял за мотивирането на Замфир Замфиров за примамването ми в местността „Мирково ханче” - капитан Иван Даскалов - е посещавал мястото два пъти, за да огледа местността и си направи оперативен план за изпълнение на възложената му задача.

Настоявам за разследване!

20 ноември 1997 г. Янко Янков“

*************

Четвърто уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.9), че на 09 Януари 1998 г. полковник Атанас Пендаров, прокурор от Прокуратурата на въоръжените сили, е издал Постановление, в което е записал следното: „отказвам да образувам предварително производство против „Държавна сигурност“ поради липса на престъпление“.

*************

Пето уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.10-20), че на 19 Август 1998 г. съм датирал и регистрирал в офисите на Президента, на Главния прокурор, на Министъра на вътрешните работи и на Техни Превъзходителства Посланиците ДОПЪЛНЕНИЕ към искането ми за разследване на престъпната дейност на Държавна сигурност, точният текст на което гласи следното:

„На 11 и на 20 ноември 1997 г. отправих до Главния прокурор и до Софийския градски прокурор две изложения, в които описвах фактите и обстоятелствата от периода на есента на 1982 г. и зимата на 1983 г., когато Държавна сигурност в гр. Михайловград чрез капитан Иван Даскалов и чрез моя познат Замфир Замфиров е организирала „тайна среща” между мен и академик Ярослав Радев (тогавашен вицепрезидент на България, т. е. зам.-председател на Държавния съвет) в района на т. нар. „Мирково ханче”.

Още тогава Замфир Замфиров бе признал пред мен и пред нашите общи приятели, а по-късно винаги е препотвърждавал съдържанието на първото си признание, че според капитан Иван Даскалов от Държавна сигурност в Михайловград, академик Ярослав Радев е бил наредил на Държавна сигурност в София да организира тайна среща между нас двамата. Замфиров винаги е твърдял, че според капитан Иван Даскалов указанието на Ярослав Радев е било изрично да се направи така, че до последния момент аз да не зная и въобще да не подозирам за срещата, защото съм бил много щур и ако предварително съм бил знаел за благородния проект, не съм щял да отида на срещата и съм щял да проваля високоблагородния замисъл. А замисълът на академика-вицепрезидент на България е бил ние с него да се сдобрим след шумните скандали между нас и последвалото по негово нареждане мое уволнение от научната ми работа.

Замфир Замфиров твърдеше, че капитан Иван Даскалов изрично и многократно му е бил казвал, че чрез тази среща Замфир щял да ми помогне за връщането ми отново на старата ми научна работа, от която бях уволнен, и че негов приятелски дълг към мен е било, абсолютно тайно от мен (нещо като нов вариант на „тимуровските пионерски команди” по времето на Сталин!) той да ми помогне да бъда върнат на предишната ми работа.

Замфиров винаги е уточнявал, че според капитан Иван Даскалов академик Ярослав Радев изрично е бил искал нашата „конспиративна среща” да бъде осъществена абсолютно тайно и изненадващо за мен, и това да стане в района на „Мирково ханче” между София и Средногорие, където той често е преминавал със служебната си кола на път за с. Мирково, където е имал наследствена къща от родителите си.

В двете си изложения изрично съм развил тезата, че целта на тази „конспиративна среща” е била да бъде възпроизведен моделът,

при който Държавна сигурност бе организирала две години преди това, на 1 юни 1980 г., подобна „среща” между 20-годишния полуграмотен младеж от Кнежа Цветан Килограмски и самия Тодор Живков,

в резултат на която Цветан Килограмски бе изпратен за 10 години в затвора като „атентатор”,

а Тодор Живков и обществеността бяха шантажирани с версии за съществуването на конспиративни противодържавни организации,

налагащи необходимостта от въвеждането на специален репресивен стил на дейност на тайните служби и на официалната власт.

***

Едно необходимо уточнение: никога не съм омаловажавал важната роля на академик Ярослав Радев в моето противозаконно репресиране,

но и никога не съм го считал за главния виновник в това отношение.

За мен винаги е бил изключително важен фактът, че постоянно и загадъчно упорито е бил разпространяван слухът, че съм бил жертва на личното отмъщение на Ярослав Радев, и че несъмнено имам към него лична злоба и желание за отмъщение.

Тъй като много добре знаех истината, че не той, а че Държавна сигурност е в основата на всичко, когато през 1990 г. всички вестници се надпреварваха да публикуват статии против Ярослав Радев, аз отхвърлих абсолютно всички предложения на Копринка Червенкова, на Марко Ганчев и на другите редактори на тогавашните „ДеСе-дентски” вестници за участие във вестникарската акция срещу него.

На мен отдавна ми беше ясно, че цялата тази тогавашна вестникарска шумотевица срещу Ярослав Радев (и тези като него) всъщност е само стратегия aberratio ictus,

организирана от Държавна сигурност за прикриване на нейните престъпления,

и за прехвърляне на главната вина върху други виновници, които после, пак под ръководството на ДС, ще бъдат оневинени и подобаващо възнаградени заради ролята на “отдушник на народния гняв”, която безропотно и с артистичност са изиграли или понесли.

Освен това, никога не съм имал намерение и желание да се срещам и да разговарям с Ярослав Радев, но забелязах, че определени мои колеги и познати, за които имах категоричното убеждение, че и днес поддържат връзки с онези офицери от ДС, които бяха организирали репресирането ми, усърдно се интересуват дали все пак нямам намерение да се срещна с Ярослав Радев. Така констатирах, че тези бивши офицери от ДС се страхуват от една наша среща с Ярослав Радев, тъй като очевидно на нея бихме могли, макар и след толкова много години, да „уточним” кое как е било.

В същото време колегата Васил Чочев, доктор по право и бивш главен асистент в АОНСУ, започна многократно да ми казва, че Ярослав Радев желае да се срещне с мен и да изясним причините за старите си враждебни отношения. Казах му да каже на Радев, че по принцип нямам нищо против, но аз ще избера момента кога това ще стане.

В началото на 1996 г. колегата доцент Никола Филчев (тогава той беше съдия във Върховния съд, а днес е заместник-министър на правосъдието), започна често да ми казва, че Ярослав Радев настоятелно желае да се срещне и да разговаря с мен.

Казах на Н. Филчев да каже на Ярослав Радев, че такава среща ще бъде възможна само ако Я. Радев бъде съгласен да ми разкрие целия механизъм, по който органите на Държавна сигурност са го убеждавали да поеме върху себе си тяхната вина за моето репресиране.

На това мое условие Ярослав Радев бе отговорил веднага с готовност.

Заслужава да бъде отбелязано, че доброжелателната готовност и инициативност на Ярослав Радев да се срещне с мен е била показана и пред много други мои колеги, един от които например е доцент Валентин Александров, бивш Министър на отбраната.

Въпреки всичкото това обаче аз прецизно и методично отлагах провеждането на такава среща в продължение на почти две години,

и ние се срещнахме едва през декември 1997 г.

При това аз се съгласих на тази среща едва след като Ярослав Радев изрично бе декларирал пред доцент Никола Филчев (станал вече зам.-министър на правосъдието), че е готов да потвърди пред мен и пред всеки друг всичко, което знае за ролята на Държавна сигурност при моето репресиране.

В частност Ярослав Радев бе заявил и готовността си да декларира пред органите на властта,

че през периода 1982-1989 г. никога не е имал намерение и желание да се среща с мен,

никога не е бил издавал нареждане на Държавна сигурност да урежда конспиративни срещи с мен,

и никога не е щял да се съобрази с евентуално подобно желание на ДС за провеждане на негова среща с мен.

Нещо повече - той изрично е казал, че ако е бил имал желание да се срещне с мен, щял е да го направи не чрез органите на ДС, а чрез някой от многобройните си слуги от професорите и доцентите от Правния институт на БАН или от Юридическия факултет на Университета (нещо, което според мен, напълно отговаря на представата на Ярослав Радев за собственото му достойнство).

Така, именно тогава за мен бе окончателно сглобен и последният елемент от калейдоскопа,

доказващ отдавнашния ми извод, че Държавна сигурност е имала намерение да организира покушение в местността „Мирково ханче” с посочените в изложението ми от 11 ноември 1997 г. три възможни варианти:

l или самите те да разстрелят Ярослав Радев и да припишат на мен деянието;

l или да застрелят само мен и да се оправдаят, че са направили това, отбранявайки вицепрезидента на България;

l или да застрелят и мен и Ярослав Радев,

като и в трите варианти случката да им послужи за някакви специфични вътрешнополитически или дори външнополитически манипулации

(например точно по това време аз усилено се срещах с представителите на няколко западни посолства у нас, и точно по това време вече е бил в действие планът за моето компрометиране пред тях).

Не е изключено да е имало и план за тяхното компрометиране чрез мен - те да бъдат обвинени, че са ме подстрекали да убия вицепрезидента на България, което вероятно е щяло да свърши определена контрааргументационна роля във връзка с обвинението на Запада към България заради покушението над папата в Рим).

Така, именно тогава, след окончателното запълване на липсващото звено в калейдоскопа,

написах и отправих до прокуратурата посочените две изложения от 11 и 20 ноември 1997 г. с категоричното искане за разследване.

Разследването, разбира се, е било извършено почти точно по същия начин, по който бившата Държавна сигурност по-рано бе извършвала „разследванията” против себе си

- Замфир Замфиров бе извикан от военен прокурор в София, бе накаран да напише саморъчно „обяснение”, не е бил сплашван, но му е било дадено да разбере, че въобще не ги интересува какво той ще напише в обяснението си. Ярослав Радев въобще не е питан за нищо, а архивът на Държавна сигурност въобще не е бил проучван.

След всичкото това и въпреки все пак изричния текст в обяснението на Замфир Замфиров в подкрепа на моята теза, на 09 януари 1998 г. полковник Атанас Пендаров е издал Постановление, с което е отказал да образува предварително производство за разследване на Държавна сигурност, тъй като бил установил, че било липсвало престъпление.

Заслужава да бъде отбелязано,

че точно същото това лице многократно е участвувало в обезпечаването на противозаконните деяния на Държавна сигурност против мен по време на пребиваването ми в затвора в Пазарджик,

и освен това пак той има заслугата за скриването и унищожаването на предоставените от мен недвусмислени медицински доказателства,

уличаващи Държавна сигурност за смъртта на брат ми Камен Николов Янков!

Господин Президент,

Господин Главен прокурор,

Господин Министър,

Ваши Превъзходителства,

Както вече Ви е известно, съвсем наскоро получих възможността да се запозная с една твърде малка част от документите, които бившата Държавна сигурност е изготвяла за мен. Там именно открих доказателствата за посочената моя теза, развита във въпросните две мои изложения до прокуратурата с искане за разследване, което разследване „логично и закономерно” бе отказано от офицерите на същата тази Държавна сигурност, работещи днес като „демократични” военни прокурори.

На стр.16-20 на “Том I. Дело N 21441. ДОР “Дракон”, в документ, изготвен на 20 юли 1982 г., изрично и недвусмислено е записано, че вследствие настъпила психическа депресия Я. Янков неоснователно е бил овладян от мания за преследване от страна на множество държавни ръководители, сред които на първо място е Ярослав Радев, и че „съществува вероятност Янков да отиде на по-остри действия по отношение на посочените държавни ръководители”.

Първо прочетете внимателно посочените две изложения и ще констатирате, че този документ на Държавна сигурност, по странно или по напълно логично стечение на обстоятелствата, е бил изготвен точно тогава, когато без абсолютно никаква причина ръководеният от Замфир Замфиров строителен обект и ръководената от него строителна бригада са били абсолютно неоснователно преместени в местността „Мирково ханче”, където по-късно е трябвало да бъде осъществена „конспиративната среща”.

След това прочетете документите, намиращи се в папката, озаглавена „Том I. Дело N 21441. ДОР “Дракон””, и ще констатирате, че на стр.33 в утвърдения „план за оперативни мероприятия”, на 31 декември 1982 г. вече е било уточнено,

че Янко Янков е бил овладян не само от манията за преследване, но и от „манията за отмъщение”.

След това, на стр.52 в документ от 06 януари 1983 г. вече е отбелязано, че Янко Янков възнамерява да се отзове на поканата на Замфир Замфиров да му гостува в местността „Мирково ханче”.

После, на стр.60 в специална справка, адресирана до началника на I отдел на VI управление на ДС е обърнато специално внимание на факта, че „пред Замфиров е споделил, че до 21.01.1983 г. окончателно ще реши своите проблеми и на същата дата ще му гостува в с. Мирково, Софийски окръг”,

а на следващата стр.61 изрично и недвусмислено е записано, че едно от най-важните мероприятия на ДС тогава ще бъде

„4. Съвместно между 01 отдел на управление Шесто ДС и Окръжно управление на МВР - Михайловград да се вземат мерки за контролиране с помощта на “М- Родопи” срещата на обекта на 21.01.1983 г. със Замфиров в с. Мирково, Софийски окръг”.

На стр.73-74, в специален план, утвърден вече от самия началник на Шесто управление на ДС генерал-лейтенант Петър Стоянов и от неговия заместник генерал Антон Мусаков изрично и недвусмислено е записано, че е необходимо „да се проведе среща на обекта с другарите Ярослав Радев и Петър Стоянов”.

На стр.70-71, в документ от 02.02 1983 г. е записано, че въпреки многократните покани на Замфиров, отправени към Янков в изпълнение на поставените му от ДС задачи да го отведе до София, и оттам до с. Мирково,

Янко Янков упорито е отказвал да заминат заедно и му е казвал, че когато реши да ходи до там, ще си отиде сам.

Така, очевидно е, че съществуват архивни и строго секретни материали, доказващи, че двама от най-зловещите генерали от системата на Държавна сигурност са имали намерението да ме заведат под благовиден предлог и без аз да подозирам каквото и да е в местността “Мирково ханче”.

В същото време Ярослав Радев е категоричен, че той също така въобще не е имал никаква представа за съществуването на една такава проектирана от ДС среща, и че ако е бил узнал за нея, той не е щял да се съгласи да участвува.

Разбира се, че в същото време генералите от ДС много добре са знаели,

че нито Ярослав Радев иска да ме види мен,

нито пък аз искам да видя Ярослав Радев.

А след като генералите много добре са знаели това, то какво тогава са целели с примамването ми да отида в местността „Мирково ханче”,

където Ярослав Радев минава всяка седмица, за да ходи до бащината си къща?!?

Нима тези генерали не са имали никаква друга работа, а само водени от най-добри и високохуманни чувства са организирали всичките механизми на подчинените им тайни служби, като са разчитали, че биха могли да бъдат организатори на една трогателна и високохуманна сцена от типа на латиноамериканските сапунени филмови версии

- ние с Ярослав Радев се виждаме „случайно”, спонтанно се прегръщаме и се разцелуваме, птици и херувими пеят песни за щастието, а „филмът” завършва с хепиенд, подобен на връчването на Оскарите за шлагерни филмови роли - с много песни, много цветя, много цици, много целувки и много прегръдки?!?

Или тези генерали просто коварно са се надявали да успеят да завършат „филма” като екшън за покушения върху президенти - с много пукотевица, много кръв и много материални и морални награди за тях?!?

Нещо като „втора серия” (но много по-осъвременена) на „филма” за срещата, две години преди това, на Цветан Килограмски с Тодор Живков, организирана от Държавна сигурност от София съвместно с Държавна сигурност от Враца!!!

Господин Президент,

Господин Главен прокурор,

Господин Министър,

Ваши Превъзходителства,

Пледирам за включването на посочените строго секретни документи от архива на Държавна сигурност в документацията по разследването на престъпленията на тази престъпна организация, както и за официалното разпитване като свидетели на Замфир Замфиров и Ярослав Радев.

Какво би казал днес академик Ярослав Радев, разпитан като официален свидетел по официално следствено дело, е въпрос, който има известно важно значение. Той би могъл да потвърди казаното пред посочените лица и казаното пред мен, но би могъл и “по комунистически” да го отрече и да заяви, че действително е бил наредил на генералите да организират въпросната среща между нас.

Ако той се ориентира към втората стратегия, тя никак не би ме изненадала, тъй като само две седмици след като ние с Ярослав Радев се срещнахме, е станало едно любопитно събитие:

Младен Апостолов Младенов, един от зловещите бивши офицери от Шесто управление на ДС и един от още по-зловещите днешни ръководители на Червената мафия, се е обадил на един колега, декан на един от 13-те юридически факултети в България; първоначално обаждането е било уж по повод молбата на Младенов да бъде удовлетворено искането на бившата му съпруга Соня Младенова да стане преподавател по Наказателно право във факултета, но накрая разговорът се е свел до това, дали колегата знае за моите срещи с Ярослав Радев и дали знае какво сме си говорили.

Очевидно е, че екзекуторите от бившата ДС днес се страхуват от „проговарянето на свидетелите” и не е изключено вече да са взели необходимите мерки за съответното обработване на свидетелите.

Замфир Замфиров обаче е категоричен, че ако бъде разпитан, ще каже „истината и само истината”.

Остава да видим какво ще каже Ярослав Радев!

Ако обаче Ярослав Радев реши да излъже, все пак ще му бъде до известна степен трудно да омаловажи и да елиминира доказателствената стойност на секретните материали от архива на Държавна сигурност

(които, може и наистина да са фалшификат, но това подлежи на преминаване през съответната правна процедура!).

Така че все пак за правосъдието остават архивните материали на Държавна сигурност, които, поне засега, са недвусмислени

- ДС е имала намерение да извърши прецизно контролиран от нея терористичен акт с три възможни варианти!

При това, от същите материали е видно, че по същото време Държавна сигурност вече е „притежавала и разполагала” със солидни „документални доказателства” и готови „свидетели” за моите отдавнашни терористични наклонности и намерения!

19 август 1998 г. Янко Янков“

*************

Шесто уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.21-30), че на 28 Октомври 1998 г. съм датирал и регистрирал в офисите на Президента, на Главния прокурор, на Министъра на вътрешните работи и на Техни Превъзходителства Посланиците ДОПЪЛНЕНИЕ към искането ми за разследване на престъпната дейност на Държавна сигурност, точният текст на което гласи следното:

„От предоставения ми от архива на МВР Том 1 на Дело №21441, ДОР “Дракон” е видно, че на 11 януари 1983 г. лично началникът на Шесто управление на ДС генерал-лейтенант Петър Стоянов е бил утвърдил специален строго секретен „План относно провеждане на допълнителни агентурно-оперативни, технически и други мероприятия по ДОР “Дракон”, рег.№ 21441/20.12.1982 г., заведено на лицето Янко Николов Янков”. Текстът на този „План” започва така:

„Резултатите от проведените до този момент мероприятия по обекта на ДОР „Дракон” - Янко Николов Янков показват, че същият активизира дейността си като изпраща писма до посолствата на САЩ, Австрия и Италия в нашата страна, в които сигнализира за положението си на “онеправдан” и “преследван”. Обектът на два пъти лично се е явявал в посолствата на САЩ и Англия, в които е занесъл „материали” и е водил разговори със служителите им. Изявил е желание пред ОНС - Михайловград да се откаже от българско гражданство.

Изхождайки от тези обстоятелства, считаме за необходимо да се проведат допълнителни агентурно-оперативни, технически и други МЕРОПРИЯТИЯ: 1). Въз основа на допълнително придобитите агентурно-оперативни данни и други, да се изготви справка до отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП. ... Срок - 11.01.1983 г. Отг. - отдел 09, 06 ДС”.

Въпреки досегашните ми многократни настоявания, Председателят на Комисията по ЗДДБДС, министър и генерал Богомил Бонев упорито отказва (по мълчалив начин, чрез мълчалив отказ) да ми предостави тази изготвена от Девети отдел на Шесто управление на ДС ”справка до отдел “Военно-административен” на ЦК на БКП”.

По същество обаче, въпреки че тази справка не ми е предоставена, аз имам своите предположения относно нейното съдържание, с които предположения си давам, според мен, напълно адекватно и точно обяснение на причините, поради които генерал Богомил Бонев отказва да ми даде достъп до този именно документ.

Основание за прозиране на възможното съдържание на този документ намирам в отделните фрагменти на същия „План” (дори в следващото изречение, след горепосоченото!), в отделните фрагменти на другите планове и в материалите относно изпълнението на посочените планове.

От тях е видно, че по предложение на генерал Антон Мусаков е била в изключително усилен ход организацията на една коспиративна и твърде странна среща между мен и тогавашния вицепрезидент академик Ярослав Радев, същият, който една година преди това ме бе уволнил от научната ми работа в Института за правни науки и Юридическия факултет, които той ръководеше.

Странността на тази конспиративна среща се състои в четири неща:

1) В това, че ДС е действувала изключително спешно, едва ли не панически - съгласно първата точка на въпросния “План” срокът за изготвянето и изпращането на посочената “справка” е бил 11 януари 1983 г., а това всъщност е същият ден, в който строго секретният „План” е бил изготвен и утвърден от началника на Шесто управление на ДС. Този факт е твърде показателен и категорично означава, че или се е действувало в условията на паника (което е съвсем невероятно и направо абсурдно), или че се е действувало съвсем спокойно в условията на отдавна позната схема, при което е било само въпрос на дребна формалност оформянето и утвърждаването на въпросния конкретен план за нуждите на секретния документооборот.

2) В това, че срещата е трябвало да се осъществи изключително спешно - на 21 януари, което, все пак, е един усилено кратък и доста подозрително определен срок - само десет (10) дни след утвърждаването на секретния “План” и след изготвянето и изпращането на въпросната “справка”.

3) В това, че срещата е трябвало да се осъществи в местността на т. нар. „Мирково ханче” край село Мирково, място, където Ярослав Радев често е минавал на път за родното село на баща си. Той, Ярослав Радев, естествено, е минавал често и на много други места, при това често пъти пеша и напълно сам (например: сградата на Софийския университет, сградата на Българската академия на науките, сградата на Държавния съвет, улиците между тези сгради, кафенето на преподавателите в Университета, клуб-ресторанта на БАН, и пр. и пр.), където също, и при това - много по естествено, би могло да се осъществи „случайната” среща.

Държавна сигурност обаче е избрала местността „Мирково ханче” най-вече поради редица „семантични” стратегически съображения, които после би могла да използува в пропагандния и псевдоаналитичния си репертоар.

Става въпрос за това, че избраната местност се намира в планинска област, извън населено место, в твърде непосредствена близост до гора, и при това е местност,

„набедена” от историците като средище на хайдути и партизани,

„набедена” и като място, където са „ставали, стават и ще стават важни исторически събития”.

А всичкото това твърде много намирисва на примитивната фолклорна и още по-примитивната комунистическа пропагандна представа за „пусия”, за „засада”.

С това обстоятелство, очевидно или поне във висока степен вероятно,

се е целяло да се обезпечи достатъчен пропаганден и псевдоаналитичен простор за това, по „убедителен начин” и post mortem да ми се припишат хайдушки и партизански реминисценции - особено, след като бъде показан или споменат откраднатия от агентите на ДС от дома ми ръкопис на уводната част от мемоарно-автобиографичната ми книга „Живот на колене”

(това е една моя, все още и днес неиздадена книга, ръкописът на която, видно от предоставените ми материали от архива на МВР, е бил търсен от ДС изключително упорито и дълго време!),

където съм проследил произхода си до прародителите ми от село Клисура, намиращо се съвсем близо до град Чипровци, което село е било напълно и завинаги разрушено по време на Чипровското въстание от 1688 г. против турското владичество, а прародителите ми са се преместили 30 км на север и са основали сегашното село Клисурица, и с подчертана гордост съм отбелязал, че всичките ми прародители са били или хайдути, или хайдуци.

4) В това, че тази среща е трябвало да се осъществи напълно изненедващо както за вицепрезидента на България академик Ярослав Радев, така и за мен - т.е. и двамата не е трябвало предварително да знаем, че ще се срещнем.

Аз вече съм имал възможността да развия пред Вас тезата си в това отношение - бил е в ход план, така да се каже „втори вариант” на вече реализирания наскоро преди това „атентат” върху президента Тодор Живков, осъществен от нищо неподозиращия в това отношение Цветан Килограмски от Кнежа, подмамен да се появи в непосредствена близост до Живков.

Целта на тази среща е била двамата да бъдем подмамени да се срещнем „случайно”, при което офицерите от Държавна сигурност да реализират варианти на тероризъм, осъществен уж от мен върху Ярослав Радев.

През това време е било в усилен ход подготвянето на множество фалшиви документи, представящи ме като човек със силни терористични наклонности;

освен това през това време е било в ход и подготвянето на множество фалшиви документи, представящи ме като човек, който е считал, че именно и преди всичко Ярослав Радев е виновникът за личните ми проблеми и за проблемите на семейството ми, т.е. че аз съм имал лични мотиви и съображения да убия Ярослав Радев;

не е изключено през това време да е имало и специален план за това, „извършеният” от мен „тероризъм” да бъде пропагандно обяснен като извършен и поради това, че съм бил специално и целенасочено вдъхновен, подбуден, подстрекан или дори и конкретно ръководен от служителите от посочените посолства, като целта да е била това да послужи като контраобвинение срещу Запада, заради обвиненията срещу България за атентата срещу папата в Рим.

Напълно е възможно, освен това, в тази справка да се съдържат някакви, естествено напълно измислени, твърдения на Държавна сигурност, върху основата на които техните ръководители от „Военно-административния отдел” на ЦК на БКП да бъдат мотивирани и да дадат съгласието си за това, Шесто управление на ДС да ме екзекутира, без да носи публична отговорност за това.

Или с други думи - напълно е възможно чрез тази справка Шесто управление на ДС да е търсело начин да прехвърли върху „Военно-административния отдел” на ЦК на БКП отговорността за планираното и евентуално извършеното екзекутиране на опасния терорист, предател на родината, агент на западните терористични или шпионски централи, или кой знае какво още друго, Янко Николов Янков.

Така, при тази хипотеза, напълно разбираеми са причините, поради които генерал Богомил Бонев скрива този документ, съдържащ се в архивите на бившата ДС - в този документ се съдържат изрични доказателства за престъпната дейност на Шесто управление на Държавна сигурност, трансформирано днес във всесилна Червена мафия, на която слугуват всички “демократически” президенти, парламенти, правителства, министри, и прочее, от 1989 г. до днес, и на която ще слугуват следващите през поне още 20-30 години.

Господин Президент,

Господин Главен прокурор,

Господин Министър,

Господин Директор,

Ваши Превъзходителства,

Пледирам за Вашата ангажираност и съдействие да бъдат удовлетворени следните мои искания:

1) Главна прокуратура да образува разследване, което да отговори на въпроса: „Бил ли е планиран от Държавна сигурност някакъв акт на покушение над тогавашния вицепрезидент академик Ярослав Радев, или екзекуционен акт над мен, скрити зад изрично и ясно формулираната планова задача на ДС да бъде организирана и осъществена от тях “случайна” среща между нас двамата с Я. Радев, без и двамата предварително да знаем за срещата и за плановете на ДС?”;

2) Да бъде мотивиран Председателят на Комисията по ЗДДБДС министър Богомил Бонев да предостави на мен и на Прокуратурата посочената по-горе, изготвена от Девети отдел на Шесто управление на ДС справка, предназначена за и изпратена на отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП, със срок на изпълнение през януари 1983 г., и по-точно - краен срок 11 януари1983 г.;

3) Да бъде мотивиран г-н Панто Колев, Директор на Главно управление на архивите при Министерския съвет, да упражни възможностите си да помогне за установяването на истината, като съдействува на мен, на прокуратурата и на съдебното разследване, да получим пълен и улеснен достъп до посочените архивни материали, намиращи се в съхранявания в Централния държавен архив документооборат на Централния комитет на Българската комунистическа партия, и по-специално на отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП. По-специално става въпрос за това, да бъде открита и предоставена на мен и на прокуратурата въпросната “Справка”, както и други подобни материали, засягащи мен и моите близки.

28 октомври 1998 г. Янко Янков“

*************

Седмо уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.31-32), че през 2001 г. книгоиздателска къща „Труд“е издала книгата на Светослава Тадаръкова „Кръстника и Силните“, на с.87 на която бившият шеф на Шесто управление на Държавна сигурност Димитър Христов Иванов в порядъка на протичащо интервю е казал и е записано следното:

„Въпрос: Живков премахвал ли е някого? Имаше ли в ДС звено „Активни мероприятия“, което да изпълнява поръчки за ликвидиране на неудобни хора?

Отговор: Не. Терминът „активно мероприятие“ се използуваше тогава, когато трябваше да се докаже някакво престъпление, а човекът – да бъде арестуван и съден. Има два архинесправедливи случая, които знам.

Единият е с Янко Янков. Лежа в затвора 10 или 12 години абсолютно невинен. Ама абсолютно! И … това му струва всичко, и живота, днес той е един много нещастен човек. Вярно, Янко си имаше остър характер, ходеше в американското посолство, носеше материали срещу България… Но всъщност жена му имаше връзка с Ярослав Радев – зам.-председателя на Държавния съвет, който реши да го прави в затгвора.

Другият случай беше с Данчо Килограмски, който направи опит на един 2 юни 1979 г. във Враца да проникне до Живков. Обвиниха го, че е атентатор, щеше да си стои в затвора докрай, ако не беше дошъл 10 ноември.

Въпрос: Той не е искал да убива Тодор Живков?

Отговор: Не е искал, разбира се! Но за да кажат, че са свършили в УБО някаква работа, го обвиниха, че е опасен терорист, когото те били неутрализирали.“

*************

Осмо уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.33-43), че на 20 Февруари 2002 г. съм датирал и регистрирал в офиса на Главния прокурор ДОПЪЛНЕНИЕ към искането ми за разследване на престъпната дейност на Държавна сигурност, точният текст на което гласи следното:

„Господин Главен прокурор,

Приложено представям Ви ксерокс-копие от текста на с.86-87 на книгата на Светослава Тадаръкова “Кръстника и Силните”, издание на книгоиздателска къща “Труд”, 2001 г.

Въпросният текст представлява интервю с Димитър Иванов, бившия шеф на Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност.

В него по категорично ясен начин е изразено твърдението, че моето противозаконно осъждане и изпращане в затвора за изключително дълъг период от време е било осъществено по нареждане на зам.-председателя на Държавния съвет академик Яросрав Радев, който пък е бил осъществил това нещо поради това, че бившата ми съпруга е имала „връзка” с него.

Според мен въпросният текст дава възможност за многопосочни анализи, всичките от които имат правно релевантен характер и засягат моите гарантирани от българските закони права и интереси.

I. Хипотеза първа: документите, от които Димитър Иванов е взел информацията, която е съобщил в интервюто си, все още се намират в архивните или оперативните структури на Министерството на вътрешните работи.

При тази хипотеза, обаче, както бившата, така и сегашната т. нар. Комисия за достъп до документите на бившата държавна сигурност е била длъжна да ми предостави тези документи, но не е изпълнила това си задължение и е укрила от мен факта на съществуването на тези документи.

Във връзка с това категорично настоявам:

1) Председателят на Комисията по Закона за достъп до документите на бившата ДС и бившето РУ при ГЩ г-н Методи Андреев да изпълни задълженията си, произтичащи от закона, и да ми предостави онези вече архивни или все още противозаконно оперативни документи, които са били ползувани от бившия началник на Шести отдел на Шесто управление на бившата Държавна сигурност Димитър Иванов, и от които именно той извлича информацията, която съобщава в интервюто си.

2) Да бъде извършено наказателно разследване и да получат предвидените в законите наказателни санкции виновните лица, които са укрили от мен тези правнорелевантни документи, имащи изключително важно значение за упражняването, реализирането и защитата на моите гарантирани от законите права и интереси.

II. Хипотеза втора: документите, от които Димитър Иванов е взел информацията, която е съобщил в интервюто си, вече (отдавна или отскоро) не се намират в архивните или оперативните структури на Министерството на вътрешните работи, тъй като по противозаконен начин са били откраднати или унищожени, за да бъдат по този начин скрити извършените престъпления и да бъде обезпечена наказателна безотговорност за престъпниците от ДС.

Добре известно е, че през изминалите години името на Димитър Иванов изключително често е било „замесвано” по някакъв публичен начин в контекста на темата за „откраднатите” или „противозаконно унищожените” документи, намирали се в архива на МВР. Доколкото ми е известно от медиите, той винаги е отричал принадлежността си към такъв механизъм.

Струва ми се, обаче, че чрез това свое интервю Димитър Иванов сам се е поставил в контекста на признаване на факта, че е откраднал или е унищожил документите, от които е взел информацията, с която борави, и които документи вече не се намират в архива на МВР.

Във връзка с тази хипотеза категорично настоявам:

1) Да бъде извършено разследване, което да даде отговор на въпроса „защо тези документи не се намират на мястото, където съгласно закона би следвало да се съхраняват?”;

2) Да бъде потърсена наказателна отговорност от Димитър Иванов, който като изключително голям шеф в системата на Държавна сигурност несъмнено е притежавал властта и практическата възможност да организира открадването или унищожаването на документите, съдържащи информацията, която той сега използува в интервюто си.

III. Хипотеза трета: съдържанието на текста на това интервю не е и не може да бъде считано за истинно (достоверно), тъй като е проява на поредното престъпно дезинформационно оперативно мероприятие, осъществено от Димитър Иванов и преследващо постигането на няколко многопосочни цели, включително и осъществяването на „прехвърляне” на неговата собствена вина върху „чужда глава”, както и допълнително уязвяване на жертвата на престъплението чрез извършването на ново престъпление.

При тази хипотеза, самото престъпно деяние – т.е. противозаконното ми изпращане в затвора - е било извършено от службите на Държавна сигурност, включително и при изключително активното престъпно участие на самия шеф на една от най-зловещите служби - Димитър Иванов.

При тази хипотеза, за да се „освободи” в очите на обществеността и на правосъдието от вината за извършеното от него престъпление, Димитър Иванов извършва две нови престъпления:

*набедяване в престъпление на невинни лица, които нямат нищо общо с извършеното престъпление; и

*извършване на допълнително уязвяване на жертвата на престъплението чрез нанасянето й на обида и клевета чрез факта на изопачаването на истинската същност на ситуацията, която е представена не като политически репресивен акт, а като “курвенска история”.

Във връзка с тази хипотеза категорично настоявам Прокуратурата да извърши надлежната проверка и да вземе предвидените в закона мерки.

IV. Хипотеза четвърта: това интервю разкрива и доказва съществуването на един изключително важен елемент от една много по-широка престъпна стратегия на Държавна сигурност, в която е участвувал самият Димитър Иванов.

1) Става въпрос за това, че Държавна сигурност е била разработила оперативен план-стратегия, в основата на който са били залегнали следните четири елементи:

първо, да създадат една абсолютно фалшива (т.е. фактически абсолютно невярна) и предназначена за публично (включително и съдебно) ползуване легенда, състояща се от два алтернативни, но взаимно преплитащи се варианти:

а) че моята (тогава настояща, а наскоро след това – бивша) съпруга е била станала любовница на зам.-председателя на Държавния съвет (т. е. вицепрезидента на републиката) академик Ярослав Радев, който, освен това, по това време бе и мой шеф като Директор на т. нар. Единен Център по науките за държавата и правото при Българската Академия на науките и Софийския университет;

б) че поне аз, страдайки от фантасмагорична остра ревност или от психически и психиатрически проблеми, съм си бил въобразил, че това е така;

второ, службите на ДС да продължават да ми създават най-интензивни и най-всевъзможни житейски и професионални проблеми, при което обаче да бъде създадена още една абсолютно фалшива и предназначена за публично ползуване представа, която също така се състои от два алтернативни, но взаимно преплитащи се варианти:

а) че именно поради “връзката” на академик Я. Радев със съпругата ми той, както по нейното коварно внушение, така и по своя собствена коварна настроеност против мен, е започнал да ми създава неприятности в работата ми и да ми пречи в научното ми утвърждаване;

б) че проблемите ми ги създава именно академик Я. Радев, но че аз съм си бил въобразил, че той прави това поради наличието на връзки със съпругата ми, каквито всъщност те нямат;

трето, че особено след противозаконното ми уволнение от Българската академия на науките аз, озлобен от всичкото това, съм взел неадекватното решение да осъществя терористичен акт над академик Ярослав Радев и да го убия. Че после, в съответствие с това свое решение аз съм си бил изработил един полуадекватен или напълно неадекватен план, съгласно който съм намерил повод да се настаня временно в местността „Мирково ханче“, намираща се край неговото родно село Мирково, в която местност той често се отбива с колата си (и с охраната си!?!) на път за своето родно село. И естествено, при опита ми да го убия, аз съм бил убит;

четвърто, за да може да стане всичкото това, обаче, все пак е било необходимо аз да бъда подмамен по някакъв начин да отида на това място. И подмамването ми е било възложено за изпълнение на лицето Замфир Замфиров.

За съществуването на този план, аз, естествено, се досетих още в същия момент, в който човекът, на когото бе възложено да ме подмами да отида на това място, ми предложи да отида там. И, естествено, въобще не отидох.

2) Малко по-късно, в присъствието на няколко души наши общи приятели, аз успях да накарам Замфир Замфиров да разкаже пред всички кои точно офицери от Държавна сигурност и по какъв точно начин са искали от него да организира моето пребиваване на мястото, за което става въпрос, както и с каква цел. После, пред всичките нас, З. Замфиров заяви, че съжалява за това, че е допуснал да го манипулират, че се страхува да не си отмъстят, като го убият, и че ни моли да не споменаваме никъде нищо за общия извод, до който сме стигнали.

Така, тъй като обективно аз не разполагах с никакви други доказателствени средства в това отношение, и освен това, тъй като много добре знаех, че съдебната система продължава да бъде под пълния контрол на същите тези ченгета и мафиоти, аз реших да не бързам „да жертвам” З. Замфиров чрез официално искане за разследване по случая.

Много време по-късно, през ноември 1997 г. Замфир Замфиров попада в ситуация, която му е дала основание да си направи извода, че същите тези офицери от ДС, които са искали от него да изпълни въпросната част от въпросния оперативен пран (а и други подобни операции!!!) имат намерение да се отърват от него и да го убият. Във връзка с това той ме помоли аз да опиша случая и да поискам от Прокуратурата да извърши разследване, за да може той да даде показанията си, и така “да изпревари” и в известна степен предварително “да върже ръцете” на онези, които искат да го убият.

3) Така, на 11 ноември 1997 г. аз депозирах в деловодителската канцелария на Главния прокурор Иван Татарчев и на Софийския градски прокурор Нестор Несторов (както и в западните посолства в София) изложение от четири страници, в което описвах фактите и настоявах да бъде извършено разследване, при което да бъде разпитан и да даде показания самият Замфир Замфиров.

След няколко дена, на 20 ноември 1997 г., аз депозирах на същите адресати още едно изложение от две страници.

З. Замфиров е бил призован и разпитан от военен прокурор.

През януари 1998 г. получих копие от Постановление от 09.01.1998 г., подписано от полковник Атанас Пендаров, прокурор в Прокуратурата на въоръжените сили, с което се отказва образуването на предварително производство по моето искане.

4) Междувременно влезе в сила т. нар. Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и аз получих възможност да се запозная с една малка част от документацията, на която имам право на достъп и запознаване.

На основание на тази нова за мен информация, на 19 август 1998 г. депозирах в канцеларията на Главния прокурор Иван Татарчев изложение от седем страници. Копие от това изложение съм депозирал, също така, и в канцеларията на Президента Петър Стоянов, Министъра на вътрешните работи и Председател на Комисията за достъп до досиетата Богомил Бонев, както и до западните посолства в София.

В това изложение пределно ясно съм посочил:

1) че на стр.16-20 на “Том I. Дело № 21441. ДОР “Дракон”” съм открил документ, в който изрично е записано, че вследствие настъпила психическа депресия аз съм бил овладян от мания за преследване от страна на множество държавни ръководители, сред които на първо място е Ярослав Радев, и че “съществува вероятност Янков да отиде на по-остри действия по отношение на посочените държавни ръководители”;

2) че на стр.33 на същото строго секретно дело е отбелязано, че аз съм бил овладян не само от манията за преследване, но и от “манията за отмъщение”;

3) че на стр.52 е отбелязано, че аз възнамерявам да се отзова на поканата на Замфир Замфиров и да му гостувам в местността “Мирково ханче”;

4) че на стр.60 е отбелязано, че съм бил споделил пред З. Замфиров, че до 21 януари 1983 г., окончателно ще реша проблемите си и че на същата дата ще му гостувам в село Мирково, Софийски окръг;

5) че на стр.61 ясно и недвусмислено е отбелязано, че във връзка с това мое посещение там едно от най-важните мероприятия на Държавна сигурност следва да бъде да се вземат мерки за контролиране на срещата;

6) че на стр.73-74 в специален план, утвърден от генералите Петър Стоянов и Антон Мусаков изрично и недвусмислено е отбелязано, че е необходимо да бъде организирана и да бъде проведена среща на обекта с Ярослав Радев;

7) че на стр.70-71 изрично е записано, че въпреки многократните покани на Замфиров, отправени към Янков в изпълнение на поставените му от Държавна сигурност задачи да го отведе до София и оттам до с. Мирково, Янко Янков упорито е отказвал да заминат заедно и му е казал, че когато реши да ходи до там, ще си отиде сам.

Както в първите две, така и в това трето мое изложение, аз изрично, ясно и категорично съм развил тезата, че при организирането на тази “среща” между мен и Ярослав Радев Държавна сигурност се е надявала да възпроизведе модела, приложен от тях две години по-рано по отношение на полуграмотния младеж от град Кнежа Цветан Килограмски, осъден като “атентатор”, извършил покушение над самия президент Тодор Живков.

В това изложение аз изрично съм посочил, че въпросният оперативен план на ДС по същество е представлявал “сценарий за екшън за покушения върху президенти – с много пукотевица, много кръв и много материални и морални награди за тях”.

Специално внимание заслужава фактът, че в това свое интервю в книгата на Светослава Тадаръкова ченгето Димитър Иванов сам изрично свързва двата случая – моя и този на Цветан Килограмски – и ги разглежда като две различни прояви на една и съща стратегия.

V. Във връзка с разкриването на цялостната престъпна дейност на служителите от бившата Държавна сигурност, както и във връзка с упражняването и реализирането на моите права, имащи отношение с тази дейност на кръвопийците от ДС,

наред с по-горе формулираните ми искания за достъп до документите на ДС и за наказателни разследвания, изрично настоявам и за следното:

1) Главният прокурор да разпореди да бъдат възобновени и преразгледани исканията ми за разследване, направени по горепосочените преписки, които са депозирани в Прокуратурата;

2) Да бъдат разсекретени и да ми бъде даден пълен достъп до абсолютно всички материали, намиращи се в архивните и оперативните служби на МВР, които са свързани с бившата ми съпруга Емилия Станкова Станкова.

3) Повтарям вече многократно направеното искане да ми бъде даден пълен достъп до всички материали, свързани с осъждането на Цветан Килограмски от град Кнежа, които материали са ми нужни, за да обоснова използуването на един общ модел на провокации и репресии, извършвани от служителите и службите на Държавна сигурност.

Приложение: съгласно текста на стр. 1.

20 февруари 2002 г. Янко Н. Янков“

*************

Девето уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно (с.44-48), че на 05 Февруари 2007 г. съм датирал и регистрирал в офисите на Президента, на Посланиците, на Българската телеграфна агенция и на Главния прокурор

(ВКП вх. рег. № 1988 / 05.02.2007)

ДОПЪЛНЕНИЕ към искането ми за разследване на престъпната дейност на Държавна сигурност, точният текст на което гласи следното:

„На 11 ноември 1997 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор пределно ясно искане за извършване на разследване на планирана от Държавна сигурност престъпна строго секретна операция, засягаща мен и тогавашния вицепрезидент (заместник-председател на Държавния съвет) акад. Ярослав Радев, при което съм поискал да бъде разпитан като свидетел Замфир Замфиров от Монтана. По-късно текстът на това искане е публикуван на с.273-277 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

Уточнявям, че тогава, по времето, когато предявих това искане за разследване, моята юридическа позиция бе обезпечена единствено от готовността на четирима души да дадат показания като свидетели – Замфир Замфиров, Никола Илков, Петър Петров (тогавашен районен прокурор, а днес – титулярен Окръжен прокурор) и Атанас Атанасов (тогавашен титулярен Председател на Окръжния съд) - всичките от град Монтана.

В това мое искане за разследване изрично и ясно съм посочил фактите и обстоятелствата, свеждащи се до това,

че през периода 1982-1984 г., действувайки като държавни служители, определени офицери от Държавна сигурност са били планирали и пуснали в ход строго секретно оперативно мероприятие, съгласно което:

а) сред хората, които ме познават, е била пусната в специален, усилен и интензивен ход на разпространение слуховата версия, съгласно която съществуващият между мен и акад. Ярослав Радев конфликт вече се е отразил много зле върху психиката ми, не се е било знаело какво бих предприел и имало висока степен на вероятност да въвлека в нещо много опасно всички, които по някакъв начин контактиват с мен, и ми помагат за каквото и да е;

б) през това време на Замфир Замфиров спешно са били възложени следните задачи:

►да изостави работата си като бригадир на един строителен обект и да поеме друг обект, намиращ се в местността „Мирково ханче” в района на Средногорието;

►да направи всичко, което е възможно, за да ме покани там на двуседмична почивка в планински район и на негова пълна издръжка;

►на всяка цена да обезпечи моето присттигане там, за да бъде осъществена случайна за мен, но иначе добре планирана от Държавна сигурност среща между мен и Ярослав Радев, който често се отбивал в този район на път за родното си село;

►офицерът от Държавна сигурност, който е искал това да стане, се е казвал капитан Иван Даскалов, и той лично е посещавал мястото два пъти, за да огледа местността и да направи оперативен план за изпълнението на възложената му задача.

В това мое искане за разследване изрично и ясно съм посочил:

►че всичките тези факти и обстоятелства Замфир Замфиров още тогава искрено и предвидлино е бил споделил както с мен, така и с хората, чиито имена са посочени по-горе;

►че още тогава в присъствието на същите тези хора аз изрично и ясно съм казал, че става въпрос за капан, аналогичен на този, който Държавна сигурност е била поставила на Цветан Килограмски от град Кнежа, на когото по подобен начин е била уредена среща с държавния глава Тодор Живков, а после всичко бе завършило с обвинение в терористично покушение и дългогодишен затвор.

Само една седмица след така посочената регистрация на въпросното мое искане за разследване, на 20 ноември 1997 г., съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор т. нар. „допълнение към искането ми от 11 ноември 1997 г.”, в което изрично и ясно съм посочил, че:

►така описаната фактическа обстановка е била многократно разказвана от Замфир Замфиров пред много наши общи познати и винаги е била изказвана готовност за потвърждаване на тези факти пред официалните органи на властта;

►съвсем наскоро Замфир Замфиров е бил предприел не само публично разгласяване на фактитете и обстоятелствата, но и е бил направил лично извънсъдебно изявление пред посочения съдия, тъй като се е опасявал, че офицерите от ДС ще се опитат да направят така, че той да няма възможност да заяви показанията си пред следствените органи.

Уточнявам, че така посоченият текст на това „допълнение към искането ми от 11 ноември 1997 г.” е публикуван на с.278-279 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

На 09 януари 1998 г. военният прокурор полковник Пендаров е издал Постановление, с което е отказал да образува предварително производство против Държавна сигурност „поради липса на престъпление”, при което т. нар. „липса на престъпление” е обоснована и доказана не чрез липсата на деяние на извършителя, а чрез позоваване на това, че деянието на извършителя се оказало неуспешно, тъй като „жалбоподателя разгадал намеренията”; излиза, че щом като жалбоподателят е бил „разгадал намеренията на ДС”, то престъпление няма, и че ако той не ги беше „разгадал”, то престъпление е щяло да има, но пак не е щяло да има разследване, тъй като не е щяло да има „жалбоподател”.

Уточнявам, че текстът на така посоченото Постановление е публикуван на с.286 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

На 19 август 1998 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор следващото мое искане за разследване по същия случай; текстът на това искане е публикуван на с.525-535 от Том 3 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

Уточнявам, че:

а) върху основата както на старите и добре известни ми факти и обстоятелства, така и на новите ситуационни данни, в това изложение изрично и ясно съм обосновал тезата, че въпреки изключително високия си ранг в официалната държавна структура, акад. Ярослав Радев всъщност е бил само институционално прикритие на провежданите против мен оперативни мероприятия на Държавна сдигурност;

б) не е имал никаква представа за урежданата от ДС среща между мен и него, уж уреждана по негово искане, както е било казвано на З. Замфиров;

в) военният прокурор Пендаров, който е издал Постановлението за отказ за образуване на наказателно преследване против Държавна сигурност, и преди това многократно лично и непосредствено е участвувал в множество други насочени против мен и моите близки оперативни мероприятия на същата тази ДС;

г) в това изложение от 19 август 1998 г. съм посочил, че след неотдавнашното разсекретяване на част от архивите на ДС вече са налице документални доказателства за така обоснованата от мен теза – че Държавна сигурност е била планирала да осъществи и е направила всичко възможно, за да реализира реален или камуфлажен терористичен акт против вицепрезидента Ярослав Радев, след което напълно реално и ефективно да обвини именно мен за неговото осъществяване - и че тези доказателства се намират на с. 16-17-18-19-20, с. 33 , с. 52, с. 60, с. 61 , с. 70-71, с. 73-74, на „Том І. Дело №21441. ДОР „Дракон””.

На 28 октомври 1998 г. съм съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор следващото мое искане за разследване по същия случай; текстът на това искане е публикуван на с.105-113 от Том 4 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

Уточнявам, че този текст в общи линии представлява повторение и детайлизиране на вече написаните от мен факти и обстоятелства, при което съм доуточнил, че:

►при осъществяването на така посочения план за реализирането на терористичния акт Държавна сигурност е действувала „изключително спешно, едва ли не панически”;

►място за атентата е било избрано поради „семантични” стратегически съображения; и

►самото провеждане на терористичния акт е ставало по вече утвърдената и изпитана схема, която вече успешно е била приложена относно срещата на Цветан Килограмски от Кнежа с държавния глава Тодор Живков;

►във връзка с провеждането на този терористичен акт е съществувала някаква „строго секретна справка до отдел „Военно-административен” на ЦК на БКП”, съдържанието на която „справка” и днес се пази в изключително важна тайна.

На 20 февруари 2002 г. съм съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор следващото мое искане за разследване по същия случай; текстът на това искане е публикуван на с. 427-436 от Том 5 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

Уточнявам, че това мое искане за разследване е предизвикано по съвсем непосредствия повод на излизането от печат на книгата на Светослава Тадаръкова „Кръстника и Силните”, където в специално интервю на бившия шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС Димитър Иванов са казани абсолютно неверни неща, които, очевидно, са били взети от камуфлажната фактология на така посоченото строго секретно оперативно мероприятие.

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

за пореден път отново се обръщам към вас с искането

да образувате наказателно преследване

както срещу престъпниците от уж бившата Държавна сигурност за извършването на така посочените престъпления,

така и срещу техните слуги от прокуратурата за факта на прокурорското укриване на тези престъпления.

05 февруари 2007 г. Янко Н. Янков“

*************

Десето уточнение по съществото на казуса:

От приложените доказателства е видно,

че Е НАЛИЦЕ ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ, ПРЕДУМИШЛЕНО ИЗВЪРШЕНА

КАКТО ОТ служители на специалните държавни служби,

ТАКА И ОТ служители на Прокуратурата,

които в престъпен интерес на престъпниците

са отказали да извършат разследване на посочените от мен факти, обстоятелства и аргументи,

която дейност следва да бъде подложена на прецизно легитимно разследване.

*************

Раздел ІІІ

Заключително уточнение по съществото на казуса:

Към всичките тук визирани адресати на настоящето ми изложение заявявам, че

настоявам за най-строго спазване на нормите и принципите на европейското и българското Право!

***

На тук визираните адресати-членове на чуждестранния дипломатически корпус в България си позволявам да припомня, че

съгласно Решение от 05 Февруари 1963 г. на Съда на Европейските общности по дело 26/62, Rec., 1963, p.3, concl. K. Roemer,

„Общността представлява НОВ ПРАВЕН РЕД В МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО, в полза на който държавите са ограничили суверенните си права,

като СУБЕКТИ НА ТОЗИ НОВ РЕД НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО ВЕЧЕ СА НЕ САМО ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ, НО И ТЕХНИТЕ ГРАЖДАНИ“.

Което означава, че Техни превъзходителства посланиците са акредитирани

НЕ САМО ПРИ (ПРЕД) БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ,

НО И ПРЕД БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ;

и в този смисъл от една страна

всяко посегателство на българската държавна власт върху правата на българските граждани

СЛЕДВА ДА БЪДЕ РАЗГЛЕЖДАНО КАТО АБСОЛЮТНО НЕДОПУСТИМА АГРЕСИЯ ВЪРХУ НАПЪЛНО СУВЕРЕННИ СУБЕКТИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО,

съдбовно засягаща правата и интересите на ГРАЖДАНСКИТЕ СУБЕКТИ НА ОБЩНОСТНОТО ЕВРОПЕЙСКО ПРАВО;

а от друга страна

всяка аргументация (каквато често пъти ми е била изтъквана лично на самия мен!!!) от акредитирани в България дипломатически представители на други европейски държави,

издигаща и обосноваваща тезата за ненамеса във вътрешните работи на България по повод и във връзка с нарушенията на човешките права на българските граждани,

НЕСЪМНЕНО ИМА ХАРАКТЕРА НА ПРЕСТЪПНО СЪУЧАСТНИЧЕСТВО В ИЗВЪРШВАНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.

Впрочем, позволявам си също така да припомня, че ИМЕННО ТАКОВА Е И ПОСЛАНИЕТО НА приетата през 2009 г. от Комисията на Европейските общности и от Европейския съвет т. нар. „Стокхолмска програма за защита на гражданите“.

***

На тук визираните адресати-членове на чуждестранния дипломатически корпус в България си позволявам да обърна внимание върху факта, че

тоталното шествие на толерираното от българската държава МАФИОТСКО И ДЪРЖАВНИЧЕСКО НАСИЛИЕ и пълната липса на Правосъдие

характеризират ситуацията съвсем не като хуманитарна КРИЗА,

а именно като хуманитарен КОЛАПС;

и че в контекста на тази ситуация в очите на българските юристи и на обикновените граждани съвсем не изглежда да има характера на същинска човеколюбива загриженост наскоро лансираната от някои западни дипломати

теза за необходимостта от „ДЕБАТ“.

Позволявам си да обърна внимание на западните дипломатически представители на факта, че сред българските интелектуални кръгове вече доста отдавна битува констатацията и възгледът,

че българското общество се нуждае съвсем не от „ДЕБАТ“ по повод и във връзка с тотално липсващото правосъдие,

а от съвсем реална и ефективна ЧУЖДЕСТРАННА ХУМАНИТАРНА АКЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ – граждани и на Европейския съюз!

***

Позволявам си да обърна внимание на европейските дипломатически представители на факта, че

българските граждани, които поне официално и документално са и граждани на Европейския съюз,

имат правото да ПОЛУЧАТ РЕАЛНА ЗАЩИТА НА СВОИТЕ БРУТАЛНО НАРУШЕНИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРАВА,

и както Европейският съюз, така и другите държави от този Съюз

СА ДЛЪЖНИ ДА ОСЪЩЕСТВЯТ НЯКАКВА ЕФЕКТИВНА ФОРМА НА ИНТЕНЗИВНА ХУМАНИТАРНА ДЕЙНОСТ В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ;

И ЧЕ АКО БЪЛГАРИЯ ДЕЙСТВИТЕЛНО Е ЧАСТ ОТ ТЕРИТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ,

и ако българските граждани действително са субекти на международното и на европейското право,

ТО В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ГРАЖДАНИТЕ НА ТАЗИ ТЕРИТОРИЯ

НА МНОГО ПО-ВИСОКО ПРАВНО ОСНОВАНИЕ

И В МНОГО ПО-ВИСОКА СТЕПЕН

ИМАТ ПРАВОТО НА ПРИОРИТЕТНА ЗАЩИТА,

отколкото, примерно казано, гражданите на Ирак или Либия.

26 Юни 2011 г. Янко Н. Янков

Ianko Iankov

2011-06-26

ВСИЧКИ КАРТИ НА МАСАТА И ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА СПЕЦИАЛНИТЕ ДЪРЖАВНИ СЛУЖБИ И НА ПРОКУРАТУРАТА! - 19-А (Деветнадесет-А)

http://vbox7.com/collection:708949

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте!

Темите в блога

Links

Хипервръзки

Архив на блога

Абонирай се сега