2009-01-24

НЯКОГАШНАТА ИНКВИЗИЦИЯ


§ 70. Инквизицията

А. Инквизицията (от лат. inquisitio - „разследване”) е европейски исторически феномен, фактически и юридически възникнал през Средновековието, формално съществувал до ХІХ век[1] и представляващ преди всичко специална съдебно-следствена институция на римокатолическата църква, създадена и функционирала като инструмент за унищожителна борба срещу свободомислието и произтичащите от него обществени прояви на населението и неговите лидери. Дори и днес, през ХХІ век, въпреки факта, че непосредствено най-близката история на фашизма и комунизма е „дарила” човечеството с десетки пъти по-зловещи количествени и качествени измерения на човеконенавистничеството, именно думата „инквизиция” е тази, която продължава да е общоприет световен символ за морално, духовно и физическо насилие над личността. На темата за инквизицията е посветена огромно количество изследователска литература[2], в която е установено, че общият брой на жертвите надхвърля 12 (дванадесет) милиони души, и че сред тях са такива личности, като Ян Хус, Джордано Бруно, Жана д’Арк и много други.

Б. В изследователската литература се приема, че като непосредствен повод за възникването на инквизицията е послужило възникналото през ХІІІ век мощно еретично движение на аблигойците (катарите); но историческите факти свидетелствуват, че доста време преди това вече е съществувала определена форма на религиозен контрол, упражняван от епископите, които са имали правомощия да съдят заподозрените и в случай на необходимост да искат съдействие от светската власт; отделно от това е същестувала и косвена форма за намеса на папата, който е изпращал писма или решения на църковните събори, спускал е директиви и е уточнявал общите правила за силово противопоставяне срещу еретиците и за техното физическо унищожаване и изземване на имуществата им.

Истина е, че след появата на движението на катарите[3] Светият престол поел известен риск и изоставил своята дотогавашна практика, по силата на която, за да не засегне интересите на епископите и на светските вледетели, се е въздържал от прилагането на интензивна и масова практика на съдебни осъждания. Но през втората половина на ХІІ век движението на катарите било станало толкова масово и мощно, че фактически създало нещо като Втора Църква, решително противопоставила се на Римската. Така, още през 1119 г. на Тулузския събор Църквата била взела решение, с което отлъчила неоманихенската ерес, но въпреки това разпространението на катаризма не било спряно; през 1153 г. папа Александър ІІІ разпоредил на феодалните владетили да наказват еретиците със затвор и конфискация на имуществото; на свикан през 1184 г. от папа Луций ІІІ църковен Събор била приета т. нар. Конституция, изискваща клетва за вярност от всички представители на светската власт, както и задължение за доносителство за всеки поданик, който може да бъде обвинен, че знае къде се намират и кои са заподозрените от него в ерес лица – така именно тази Конституция фактически следва да бъде разглеждана като ембрионално начало на Епископската инквизиция.

Все пак, обаче, за същински основоположник на Инквизицията се приема папа Инокентий ІІІ (1198-1216), който през 1204 г. възложил на монашеския Орден на цистерцианците[4] да поеме борбата срещу албигойците. Впоследствие папа Григорий ІХ (1227-1241) оформил Инквизицията като цялостно съдебно-политическо учреждение, и през 1233 г. предоставил на доминиканците и францисканците неограничена власт в името на смазването и унищожаването на всекакъв вид свободомислие.

Във връзка с това специално внимание следва да бъде обърнато на обстоятелството, че в Средновековна Западна Европа преследването на ересите, въпреки почти отчаяните опити на Църквата до го превърне в светско и „масово народно” (поданическо) дело, е било и си е оставало дело на Църквата, а не на владетелите, които са се подчинявали на Църквата и са я подпомагали единствено в рамките на своя собствен политически, икономически и прочее интерес; и именно поради това в рамките на „западноевропейската католическа територия” ересите винаги са избуявали изключително мощно, продължително, и практически са били неизтребими. Съвсем не така, обаче, е било в Англия, където преследваните на Континента еретици били потърсили убежище: Хенрих ІІ (т. е. светската държавна власт) ги обявил извън закона, жигосал ги и ги натикал в затворите , и с това там всичко приключило.

Отделен или специален интерес юридически представлява регламентираната и прилагана инквизиционна процедура, най-важните елементи на която са били: Þтържествената публична проповед, извършвана от няколко пристигнали в съответното населено место монаси-инквизитори, които събирали вярващите в Църквата, призовавали всички, които се чувствували виновни като носители на еретичен грях или като знаещи кои са носители на такъв грях, в срок от един месец да се явявт пред съда, където да изповядат заблудата си (и знаенето си) и да поискат милост и снизхождзение; Þвръчване на призовка; Þарестуване, задържане и разпит при масово прилагане на насилия, мъчения и изтезания; Þиздаване на наказателна присъда, при възможност за прилагане на три основни наказания (конфискация на имуществото, лишаване от свобода и смърт), както и на множество съпътствуващи наказания (позорни знаци, бичуване, поклонения, разрушаване на жилища, ексхумация на мъртви); Þизпълнение на присъдата.

Отделен или специален интерес представлява и феноменът „испанска инквизиция, при който именно инквизиционната практика е имала изключително голям функционален и времеви (разпрострян във времето) размах. Според изследователите специфичните особености на испанската инквизиция са били подбудени и обусловени от специфичните исторически особености на страната, и в частност от неотдавнашното ликвидиране на седемвековната мюсюлманска власт на маврите, както и от значително високия брой на еврейското население. Сред многобройните ужасяващи факти на испанския инквизиционен феномен особено ярко се откроява личността на фанатизирания монах-доминиканец Томазо де Торквемада (1420-1498), който през октомври 1483 г. бил назначен за „Велик инквизитор”. Впрочем, историците са единодушни, че самият Торквемада не е играл никаква роля и не е имал абсолютно никаква заслуга за самото установяване ва инквизиционния съд; и че неговата роля, всъщност, никога не е надхвърляла границите на онова, което се нарича „скромно изпълнение на службата”; при което, впрочем, само по негово лично разпореждане са били изгорени на клада повече от 2 000 (две хиляди) души и са били прогонени от страната повече от 170 000 (сто и седемдесет хиляди) евреи, които отказали да се покръстят в християнската вяра.

В. През 1998 г. Ватиканът оповести решението си да разсекрети архива от времето на Инквизицията, което решение бе окачествено като „акт на самопречистване”, както и да направи публично достояние повече от 4 500 томове документация. Както привържениците, така и критиците единодушно признаха, че в историята на Светия престол папа Йоан-Павел Втори е първият, който се е осмелил да даде определението „позор” за епохата на Инквизицията. Първата стъпка в това отношение той бе направил още през 1994 г., когато бе изпратил на кардиналите си писмо, в което подчертавал, че не бива да се премълчава факта на мъченията, прилагани в името на вярата. От цялата тази предиостория е очевидно, че Светият отец отдавна е бил прозрял, че като преследвала инакомислещите, Инквизицията всъщност представлява непосредствен предшественик на Гестапо, КГБ и Щази, и че за да не се повтаря този мрак, трябва да се появи лъч светлина.

Зловещият архив на Инквизицията се пази в хранилището, което е било построено през 1542 г. по заповед на папа Павел ІІІ. Според историците първоначалният архив е бил много по-обемист, но в началото на ХІХ век около две трети от него „изчезнали”. Освен това през 1810 г. Наполеон е бил заповядал цялата останала документация да бъде изпратена в Париж, но през 1816 г. Ватиканът бил успял да си върне документацията, но по обратния път пълномощникът на Светия престол продал част от архива на продавачи на зеленчуци, които използували хартията за пликове, а известна друга част просто била изхвърлена на пътя, за да бъде облекчено преминаването на кервана през Алпите.

На 12 март 2000 г., в деня на взаимното християнско опрощение, в литургията си в храма „Свети Петър” папа Йоан Павел поискал от хората „прошка за прегрешенията на Църквата”, които са били извършени „през вековете”. Световните медии веднага оцениха това като „историческо събитие”, тъй като дотогава никой папа не е бил изговарял признание за вина за насилиятка и гоненията на Църквата в нейната двехилядна история. Все пак папата не е бил споменал конкретно в речта си нито кръстоносните походи, нито Инквизицията, нито ролята на Църквата по време на избиването на евреите, нито изтреблението на коренното население на Австралия и Америка, но след неговото изказване в пълен синхрон католическите епископи в целия свят изрично и конкретно са били споменали именно тези прегрешения.

Любопитно е, обаче, че според папата виновници за всичко това са били отделни хора, които са били осквернили облика на Църквата с греховете си, а самата Църква е била и си е останала „невинната невеста Божия”.

Любопитно е, също така, че редица европейски медии веднага окачествиха покаянието на папата като „зрелищен жест”, като „разочароващо с колебливостта си съдържание”, като „публично признание на отдавна всеизвестни и неопровержими неща”; при което подчертаваха, че покаянието на папата е „неубедително”, тъй като той е признал единствено заблудите на ХVІ век и е предпоставил като несъществуващи „днешните заблуди”. Също така, според тези медии, с покаянието си папата всъщност цели да защити монопола си върху истината и правато си да я налага върху останалия свят. В тези медии е подчертано, че от съдържанието на това покаяние на папата личи, че той всъщност „като дявол от тямян се бои от най-важното нещо” – от въпроса за причината за всичките тези престъпления и грехове на Църквата, истината за която причина се крие именно в тоталитарното структуриране и организиране и в претенциите за безпогрешност на самата Църква. В тези медии бе изтъкнато, че цялата история на католическата Църква и на комунизма се характеризира с постоянно ревностно издигане на тезата за „чистотата на учението”, че тя всъщност представлява „история на перманентното възстановяване на чистотата на учението”, на „освобождаването на учението от личностите, които го опетняват” и на „непрекъснатото връщане на учението към неговите „чисти извори”, които винаги са си оставали не само доста мътни, но и прекалено кървави; при което и при двете системи на управление девизът винаги е бил един и същ: „Да черпим от извора” и „Учението е добро, но лоши са само отделните хора, които са го реализирали в изопачен вид”.


[1] До 15 юли 1834 г., когато окончателно е отменена и е преобразувана в Конгрегация на свещената канцелария, която на свой ред през 1965 г. е преобразувана в Конгрегация на вероучението.

[2] Вж.: Галлуа, Л., История инквизиции, СПБг., 1845, Второе издание, СПбг., 1873, Том 1-2; Гусев, Н. Н., Рассказы об инквизиции, М., 1906; Ланглуа, Ш. В., Инквизиция по новейшим исследованиям, М., 1903; Величкина, В., Очерки истории инквизиции, М., 1906; Ли, Г. Ч., История инквизиции в средние века, СПБг., 1911-1912, Том 1-2; Лебедев, А., Тайны инквизиции, М., 1912; Лозинский, С. Г., История инквизиции в Испании, СПбг., 1914; Шейнман, М., Огнем и кровью во имя бога, М., 1924; Шефер, А., Святые палачи, М., 1924; Парнюк, В., Испанские и португальские поэты – жертвы инквизии, М.-Л., 1934; Выгодский, М. Я., Галилей и инквизиция, М.-Л., 1934; Канторович, Я., Средновековые процессы о ведьмах, М., 1889, Второе репринт-издание, М., 1990; Арну, А., История инквизиции, Перевод с французского, Л., 1926, Второ издание, СПБГ., 1995; Льоренте, Х. А., Критическая история испанской инквизиции, М., 1936, Том 1-2; Рожин, В. С., Джордано Бруно и инквизиция, М., 1955; Шахнович, М. И., Гойа против папства и инквизиции, М., 1955; Данэм, Б., Герои и еретики. Политическая история западной мысли, М., 1967; Григулевич, И. Р., Инквизиция перед судом истории, ж. Вопросы истории, М., 1968, № 10, с. 137-151, № 11, с. 141-151, № 12, с. 123-134; Григолевич, И. Р., История инквизиции, М., 1970, Второе издание, М., 1976 (рецензия: ж. Новая и новейшая история, М., 1971, № 1, с. 176-177); Барро, М., Торквемада. Великий инквизитор. Его жизнь и деятельность в связи с историей инквизиции, сб. Ян Гус. Мартин Лутер. Жан Кальвин. Торквемада. Лойола, Биографические очерки, М., 1995, с. 257-324; Тестас, Г., Ж. Тестас, Инквизицията, Превод от френски, С., 1999; Барро, М., История на Инквизицията. Торквемада – великият инквизитор, С., 2006; Vacandard, E., L’Inquisition, Paris, 1914; Guiraud, J., Histoire de l’Inquisition au Moyen Age, Paris, 1928; Sabatini, Rafael, Torquemada et l’Inquisition espagnole, Paris, 1937; Goulton, G. G., Inquisition and liberty, London, 1938; Deromien, G., L’Inquisition, Paris, 1946; Hayward, F., Que fait-il penser de l’Inquisition?, Paris, 1958; Alatri, M. da, E la Inquisizione?, Roma, 1959; Hayward, F., The Inquisition, New York, 1966; Kamen, H., Histoire de l’Inquisition espagnole, Paris, 1966; Pingle, Jacques, L’Inquisition ou la dictature de la foi, Paris, 1982; Lea, Henri-Charles, L’Inquisition dans les divers paye de la chretiente, Millon J., 1988; Gui et Iean Testas, L’Inquisition, Paris, 1994; Kamen, H., The Spanish inquisition: A historical review, New Haven – London – Yalе University Press, 1998.

[3] Катарите са последователи на мощно еретическо движение в Западна Европа през ХІ, ХІІ и ХІІІ век, в основата на което е бил залегнал т. нар. „дуалистичен мироглед”, съгласно изходното концептуално положение на който светът е устроен върху две извечни начала, а именно Доброто и Злото. Сред основните идеи на катаризма е залегнало отричането на собствеността, на църквата, на тайнствата, на поклонението на светците и прочее; по своята най-дълбока същност това еретично движение е представлявало форма на социален и общественополитически протест на селската и градската беднота срещу папството, църквата и държавата.

[4] Т. нар. Цистериански монашески орден е бил основан през 1098 г. от св. Роберт Молесмски в манастира Сито във Франция.



[
Публ. на стр.395-400 от книгата на проф.
Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

Няма коментари:

Публикуване на коментар