§ 72. Университетът
В съвременната културологическа и в частност социокултурологическа литература се приема, че макар и в историята на университетското образование нито един друг период да не е така добре проучен, както средновековният, все пак все още съществуват редица „бели петна”, отнасящи се най-вече до това, че колосалното налично документално и литературно наследство все още не е цялостно публикувано и не е изследвано от редица възможни изследователски аспекти, като напр. биографски, социографски и идейно-политикографски изследвания и анализи на преподавателския и студентския състав, и много други.
Разбира се, нашата изследователска задача тук няма абсолютно никакви намерения да попълва въпросните „бели полета” и се свежда единствено до това - да бъде дадена известна бегла представа относно средновековния университетски културен феномен, за да може по някакъв начин тази представа да се впише в най-общата най-вече менталната, в частност почти схематична идейно-политикоправна панорама, която се опитваме да обрисуваме с настоящите наши многотомни изследвания.
Известният френски изследовател на Средновековието Жак Льо Гоф отбелязва, че макар и произходът на университетите да не е съвсем ясен, все пак е достатъчно ясно, че ХІІІ-ти век, който е „векът на университетите”, е едновременно с това и „векът на сдруженията”, и че „университетското сдружение” е възникнало в контекста на възникването „на другите занаятчийски дружества”; той подчертава, че още при възникването на университетите, както поради характера на квалификацията на техните членове, така и поради техния брой, те са започнали да се проявават като „сила, която безпокои другите власти”, и че именно в борбата им срещу църковните и светските власти университетите са се утвърдили и придобили автономията си[1].
Когато през 1988 г. Болонският университет официално и пищно отпразнувал своята 900-годишна история, в официалните изказвания по случая било изрично отбелязано: че през посочената 1088 г. съвсем не се е било състояло някакво официално събитие, имащо характера на публично и тържествено основаване на Университета; че тази година е приета като година на основаването в съответствие с решението, което е било взето през 1888 г., когато е била чествувана 800-годишнината на Университета; че всъщност не е известно точно кога Болонският университет е бил възникнал като такъв, но е известно, че приблизително през 1190 г. той вече е бил известен като такъв; но че през 1088 г. все пак се е било състояло основополагащото за университетската история събитие, а именно официалното появяване в Болония на първото в Европа независимо от религиозноите училища светско висше училище за обучение в сферата на правните науки и юриспруденцията.
В така посочената аргументация, разбира се, напълно добросъвестно е било отбелязано, че преди това на различни места в Европа все пак вече са били съществували подобни светски учебни формирования в сферата на правото и на медицината, които обаче са били групирани около станали популярни по онова време независими авторитетни преподаватели, около които са били групирани известен брой частни или лични ученици. В така посочената аргументация е било отбелязано и обстоятелството, че и в Болоня преди това е имало т. нар. legum doctores - съдии и адвокати, които са били обединявали около себе си в свободни корпорации определен брой ученици или специализанти в сферата на правните науки и юриспруденцията, но че тези формирования все още не са били имали характера и статуса на studium generale, т. е. на официална институция за даване на висше образование, каквато институция е била възникнала за първи път в Болоня именно през 1088 г.
Всъщност, възникването на първите университети в Средновековна Европа е бил доста сложен и продължителен процес, в рамките на който именно Болоня и Париж са първите „гнезда”, в които са възниквали и са се утвърждавали онези именно елементи, които по-късно са залегнали като ментално и структуроопределящи за учредяването на университетите. Съвременната историческа наука приема, че именно Болоня е станала първият университетски център, тъй като точно там „школите” за първи път придобили не само светски, но и корпоративен (т. е. организационен) характер; но че ако като изходна основа се вземат предвид фактът на обединяването на студентите, фактът на обединяването на преподавателите, и едновременно с това - включването на тези две обединения в единно корпоративно тяло, то в такъв случай трябва са се приеме, че това е станало в Париж през 1208 г., и в тази хипотеза тази година и този град следва да бъдат считани като основополагащи за университетския феномен.
В сферата на университетската историография съществува и още един феномен, който във висока степен би могло да бъде характеризиран като феномен на университетската митология, при който феномен всеки университет е търсел и „намирал” определен аргументационен арсенал, благодарение на който е съотнасял началото на своето възникване, като го е свързвал с определени реални исторически събития и факти, с които той, като правило, фактически не е имал нищо общо; и с които, обаче, в процеса на търсенето на високоавторитетни генезиски основания е свързвал своя произход. Така напр. през периода около 1226 и 1243 г. в Болоня е бил съставен един документален фалшификат, съгласно който университетът е бил основан през 423 г. от император Теодорих. Парижкият университет, разбира се, не останал по-назад в съставянето на подобен тип документация и е свързал своя произход и основаването си с краля на франките Шарлеман, известен най-вече като Карл (Шарл) Велики (724-814), който именно бил положил традициите на френското висше образование, представляващо продължение на традициите на висшето образование в Рим. Все пак, обаче, „палмата на първенството” в това отношение принадлежи на Оксфорд, където била обосновавана версията, че университетът е основан още по времето на разрушаването на древна Троя, когато троянците завоювали Албион и заедно с това довели и настанили на острова няколко души философи, които си харесали географското място на Оксфорд, и след като се установили точно там, продължили философските си занимания, и така положили основите на Оксфордския университет.
В съвременната университетска историография широко разпространено е гледището, че с най-висока степен на вероятност като реални прототипи на европейското университетско образование следва да бъдат считани средновековвните ислямски висши учебни заведения, от които именно е била взета и фигурата на бакалавърската образователна степен, която е била считана като даваща на студента „подготвителен или спомагателен статус” към неговата същинска професионална квалификация и кариера. Впоследствие при утвърждаването на голямото множество университетски особености и символи били заимствувани и използувани редица елементи от другите институти и институции на средновековното общество, като напр. устав, печати, привилегии, длъжностни наименования и титули, както и утвърждаването на самия термин „университет” (лат. universitas).
В съвременната университетска историография широко дискутирана е и проблематиката относно характера на импулсите, довели до възникването и утвърждаването на университетите. Така, съгласно едно от гледищата в този аспект университетите съвсем не са били „епифеноменални явления”, съвсем не са били „продукт на своето време”, а по-скоро са били „системообразуващо начало спрямо своето обкръжение”. Съгласно друго, по същество марксическо гледище, самото съществуване на университетите е немислимо вън от съществуването на класите и класовата борба, а техното възникване е свързано с необходимостта от обучаване на хора, които да служат на господствуващата класа, като научават и прилагат непрекъснато нарастващите знания и нужди от тях в сферата на търговията, селскостопанското и промишленото производство, и пр. Съществува, разбира се, и гледище, че възникването на университетите е неразривно свързано именно с „чистата любов към знанията”, при което, съгласно почти единодушното признание, такава характерологична черта е свързана най-вече с катедралната школа на френския град Шартр, и почти е слабо проявена в Парижкия университет, където са били изключително силно проявени други потребности, фактори и мотиви, като напр. стремежът към обезпечаването на високи държавни и обществени длъжности и към тщестлавие.
Тъй като през ХІІ век в кралския двор в Лондон и в системата на английския епископат вече са се намирали на официални длъжности много повече магистрати, отколкото е имало в системата на френската монархия и френската църква; и тъй като всичките са били завършили своето висше образование и получили дипломите си в университетската система на континентална Европа, това наложило необходимостта от създаването на английско висше учебно заведение, при което изборът за неговото местоположение се паднал на малкия провинциален град Оксфорд, който вече е бил имал своето важно стратегическо и политическо значение за английската кралска администрация и за църковната организация. Така, известно е, че през 1209 г. в Оксфорд в продължение на вече няколко десетилетия е имало силно развита школа в сферата на правните науки и юриспраденцията, както и високоавторитетна школа по теология, и че през същата година оксфордските преподаватели в тези школи отказали да четат лекциите си в знак на протест срещу местните власти, и че прекратили стачката си едва през 1214 г., когато градските власти гарантирали на преподавателите същите свободи и привилегии, каквито вече са имали техните парижки колеги, и че през 1218 г. тези школи били обединени и официално положили основите на Оксфордския университет.
По същото време, през 1218 г., в Монпелие в Южна Франция и в Саламанка, в Испания, вече са били обединени и получили статуса си на университет съществуващите в продължение на много години високоавторитетни школи по медицина и по право.
Първият университет в рамките на Свещената Римска империя е бил създаден едва през 1346 г., при това в намиращия се в източните покрайнини на Империята град Прага; а това обстоятелство е било обусловено от факта, че по онова време германският елит е бил считал за много по-важен знатният произход, а не университетското образование.
[Публ. на стр.403-408 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар