§ 63. Фрeнсис Бейкън
Фрeнсис Бейкън лорд Верълъм (1561-1626) е изтъкнат английски философ, юрист, политик и писател, рицар, барон, виконт и лорд-канцлер, широко известен преди всичко като философ и учен - основоположник на емпиризма, класик на английския материализъм от ХVІІ век, обвинен в корупция, лежал в затвора и реабилитаран, автор на множество произведения[1], обект на изследователското внимание на редица автори[2], прекарал по-голямата част от живота си в практическо упражняване на политическите изкуства, отколкото в размишления върху тях.
Той е роден в Лондон; неговият баща Никълъс Бейкън е бил лорд-пазител на държавния печат при кралица Елизабет; сестрата на баща му е била съпруга на високопоставения лорд Бърли; и така, още от най-ранната си възраст той бил „закърмен” с изключително висок интерес към политиката и държавните дела.
На 12-годишна възраст постъпил в „Тринити-колидж” („Света Троица”) към университета в Кембридж, където, според неговия биограф Уйлям Раули, макар и все още почти дете, изпитал силно разочарование от философията на Аристотел - и то не заради друго, а заради безполезността на нейния метод; според неговото формулирано още тогава мнение, философията на Аристотел е изключително удобна за каквито и да са научни диспути, но е абсолютно безполезна и непригодна да бъде използувана като метод, носещ определени прагматични резултати в живота на хората.
На 16-годишна възраст и без все още да се е дипломирал, той бил назначен на работа в британското посолство в Париж; когато е на 18-годишна възраст, баща му умира внезапно; на 21-годишна възраст се дипломирал като юрист; на 23-годишна възраст бил избран в парламента като член на Камарата на общините и станал близък приятел и съветник на популярния тогава млад и амбициозен граф Уолтър Есекс (1541-1576)[3], който замислил и предприел подготовка на заговор срещу кралица Елизабет (заради което впоследствие бил обезглавен); впрочем, той бил близък приятел и съветник и на човека, който произнесъл присъдата над граф Есекс.
След смъртта на Елизабет през 1603 г. станал съветник на крал Джеймс І; през 1613 г. бил назначен за главен прокурор; през 1618 г. станал лорд-канцлер на Англия и получил титлата барон; през 1621 г. станал виконт; тъй като през 1621 г. бил обвинен в корупция и направил самопризнания, бил осъден на затвор, където престоял само четири дни и бил освободен с кралски милостен акт, но всичко това сложило край на политическата му кариера; пет години след обвинението той починал от най-обикновена и банална простуда.
Според Бърнард Ръсел, когато Фрeнсис Бейкън бил обвинен в подкуп, той признал истинността на обвинението, тъй като по онова време било напълно нормална практиката магистратите да получават дарове и от двете страни по съдебния спор, и тъй като, според собствените признания на обвинения, дарът не бил повлиял по никакъв начин върху вземането на решението му като магистрат; според Б. Ръсел деянието на Фрeнсис Бейкън, макар и да е укоримо и дори отвратително от съвременна гледна точка, макар и той да не е бил „мъж с висока нравствена извисеност като своя предшественик Томас Мор”, все пак „не е бил и особено порочен”, „не е бил нито по-добър, нито по-лош от мнозинството негови съвременници”[4].
Б. Фрeнсис Бейкън е автор на множество трактати[5], но неговите основни или главни съчинения са „Нов органон”, „Нова Атлантида”, „За усъвършенстването на науките” и „Опити”; той не само е считан за един от основоположниците на модерния индуктивен метод и пионер в опита за логическа систематизация на научния подход, но е известен и с това, че е обосновал афористичната теза, че напредъкът на науката се нужддае не само от добър метод, но и от добра политическа подкрепа.
В своята най-известна работа „Нов органон” той обръща внимание върху трите напълно непознати на античността открития, а именно книгопечатането, барута и компаса, благодарение на които са били извършени коренните промени в областта на литературата и науката, военното дело и навигацията, и по този начин са били създадени предпоставките за възникването на коренно нова ситуация за човечеството. В трактата си „Опити” той прави анализ на политическия и обществения живот, и това съчинение се счита за едно от класическите произведения на английската литература. В името на утвърждаването на обективното знание той подлага на изключително остра критика паранаучните (магическите, алхимическите и пр.) знания и направления, критикува и традиционната философия и традиционната логика, които счита за превърнати в инструмент за безплодни дискусии, а не в инструмент за получаването на нови знания; критикува и т. нар. „идоли и лъжливи понятия, сковаващи човешкия разум”. Макар че в „Опити” авторът изглежда силно повлиян ученик и ентусиазиран привърженик на републиканизма на Николо Макиавели, в „Нова Атлантида” той, макар и чрез метода на загатването, е представен преди всичко като привърженик на просветената теокрация.
Известният съвременен социалог на науката Карл Манхайм (1893-1947) отбелязва, че чрез своята критическа теория за идолите Фрeнсис Бейкън всъщност е предшественик на съвременното схващане за идеологията, а известният съвременен теоретик на харменевтиката Ханс-Георг Гадамер (1900-2002) подчертава, че по своята същност неговите изследвания са били насочени към принадлежащите към предразсъдъците и предубежденията фактори, които поробват човешкия Дух.
[1] Вж.: The Oxford Francis Bacon, Red. Graham Rees and Lisa Jardine, Oxford, Oxford University Press, 1996, Vol. 1-15; The works of Francis Bacon, Letters and Life of Francis Bacon, including all his Occasional Works, Red. James Spedding, Robert Leslie Ellis, Douglas Denon Heath, Londonр Longman, 1857-1859, Vol І-VІІ, 1861-1874, Vol.VІІІ-ХІV; Bacon, Essays, 1985; Bacon, Selections, Red. Brian Vickers, Oxford, Oxford University Press, 1996; Бейкън, Нов органон, С., 1968; Бейкън, Опити, С., 1982; Бэкон, Ф., История правления короля Генриха VІІ, М., 1990; Бейкън, Ф., Нова Атлантида, превод от английски, С., 2008;
[2] Вж.: Vickers, Francis Bacon and the Renaissance Prose, Cambridge, Cambridge University Press, 1968; Urbach, Francis Bacon as a Precursor to Popper, in: British Journal for the Philosophy of Science, Vol. 33, № 2, 1982, p.113-132; Vickers, Francis Bacon and the Progress of Knowledge, in: Journal of the History of Ideas, Vol. 53, № 3, 1992, p. 495-518; Cambridge Companion to Bacon, Red. Markku Peltonen, Cambridge, Cambridge University Press, 1996; Sargent, Rose-Mary, Baconian Experimentalism: Comments on McMullin's History of the Philosophy of Science, in: Philosophy of Science, Vol. 68, N 3, Seрtember 2001, p.311-318; Muntersbjorn, Madeline M., Francis Bacon’s Philosophy of Science: Machina intellectus and Forma indita, in: Philosophy of Science, Vol. 70, N 5, December 2003, p. 1137-1148.
[3]Когато Есекс изпаднал в немилост, Френсис Бейкън участвувал в преследването му, и поради това в своята знаменита книга „Елизабет и Есекс” Литън Стречи го определя като „чудовище, изтъкано от предателство и неблагодарност”. Бъртранд Ръсел (1872-1970), обаче, приема, че „това донякъде е несправедливо”, тъй като той е бил с Есекс докато Есекс е бил верноподан, и го е изоставил в момента, когато верността му към него е щяла да го въвлече в предателство (Ръсел, Б., История на Западната философия и нейната връзка с политическите и социалните условия от най-ранни времена до днес. Том 3. Съвременна философия. От Ренесанса до логическия анализ, превод от английски, С., 1996, Том 3, с. 78).
[5] Доколкото ни е известно, всички негови произведения са следните и са издадени в посочената тук хронологическа поредица: 1597 - Essays („Опити”), І вариант, съдържащ 10 есета; 1601 - A Declaration of the Practices & Treasons Attempted and Committed by Robert, Late Earle of Essex; 1604 - Certain Considerations Touching the Better Pacification, and Edification of the Church of England; 1604 - Sir Francis Bacon His Apologie, in Certaine Imputations Concerning the Late Earle of Essex; 1605 - The Advancement of Learning, The Two Books of Francis Bacon. Of the proficience and advancement Learning, divine and humane; 1609 - Francisci Baconi De Sapientia Veterum Liber; 1612 - The Essaies of Sr Francis Bacon Knight, „Опити”, ІІ разширен вариант, съдържащ 38 есета; 1620 - Instauratio Magna („Голямото обновяване (на науките)”), от която е завършена и издадена само втората част, озаглавена Novum Organum („Нов органон”); 1622 – Historia Naturalis et Experimentalis ad condendam Philosophiam: sive Phaenomena Universi: quae est Instaurationis Magnae pars tertia, известна като Historia Ventorum, фактически представляваща ІІІ част от Instauratio Magna; 1623 – De Dignitate & Augmentis Scientiarum Libri IX, известна като De Augmentis Scientiarum и представляваща съществено разширено издание на издаденото през 1605 г. The Advancement of Learning; 1623 - Historia Vitae et Mortis; 1623 - De Dignitate et Augmentis Scientiarum; 1624 - New Atlantis. A Work unfinished, известна като New Atlantis, публикувана посмъртно в книгата Sylva Sylvarum: or a Natural Historie, 1627; 1625 – The Essayes or Counsels, Civill and Morall, известна като Essays („Опити”), представляваща ІІІ разширен вариант, съдържащ 58 есета; 1627 - Sylva Sylvarum: or A Natural Historie, включваща и незавършената дотогава The New Atlantis; 1630 - The Elements of the Common Laws of England; 1641 - Cases of Treason; 1642 - The Learned Reading of Sir Francis Bacon, One of Her Majesties Learned Counsel at Law, upon the Statute of Uses.
[Публ. на стр.328-332 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар