НЯКОГАШНАТА ИНКВИЗИЦИЯ

§ 70. Инквизицията

А. Инквизицията (от лат. inquisitio - „разследване”) е европейски исторически феномен, фактически и юридически възникнал през Средновековието, формално съществувал до ХІХ век[1] и представляващ преди всичко специална съдебно-следствена институция на римокатолическата църква, създадена и функционирала като инструмент за унищожителна борба срещу свободомислието и произтичащите от него обществени прояви на населението и неговите лидери. Дори и днес, през ХХІ век, въпреки факта, че непосредствено най-близката история на фашизма и комунизма е „дарила” човечеството с десетки пъти по-зловещи количествени и качествени измерения на човеконенавистничеството, именно думата „инквизиция” е тази, която продължава да е общоприет световен символ за морално, духовно и физическо насилие над личността. На темата за инквизицията е посветена огромно количество изследователска литература[2], в която е установено, че общият брой на жертвите надхвърля 12 (дванадесет) милиони души, и че сред тях са такива личности, като Ян Хус, Джордано Бруно, Жана д’Арк и много други.

Б. В изследователската литература се приема, че като непосредствен повод за възникването на инквизицията е послужило възникналото през ХІІІ век мощно еретично движение на аблигойците (катарите); но историческите факти свидетелствуват, че доста време преди това вече е съществувала определена форма на религиозен контрол, упражняван от епископите, които са имали правомощия да съдят заподозрените и в случай на необходимост да искат съдействие от светската власт; отделно от това е същестувала и косвена форма за намеса на папата, който е изпращал писма или решения на църковните събори, спускал е директиви и е уточнявал общите правила за силово противопоставяне срещу еретиците и за техното физическо унищожаване и изземване на имуществата им.

Истина е, че след появата на движението на катарите[3] Светият престол поел известен риск и изоставил своята дотогавашна практика, по силата на която, за да не засегне интересите на епископите и на светските вледетели, се е въздържал от прилагането на интензивна и масова практика на съдебни осъждания. Но през втората половина на ХІІ век движението на катарите било станало толкова масово и мощно, че фактически създало нещо като Втора Църква, решително противопоставила се на Римската. Така, още през 1119 г. на Тулузския събор Църквата била взела решение, с което отлъчила неоманихенската ерес, но въпреки това разпространението на катаризма не било спряно; през 1153 г. папа Александър ІІІ разпоредил на феодалните владетили да наказват еретиците със затвор и конфискация на имуществото; на свикан през 1184 г. от папа Луций ІІІ църковен Събор била приета т. нар. Конституция, изискваща клетва за вярност от всички представители на светската власт, както и задължение за доносителство за всеки поданик, който може да бъде обвинен, че знае къде се намират и кои са заподозрените от него в ерес лица – така именно тази Конституция фактически следва да бъде разглеждана като ембрионално начало на Епископската инквизиция.

Все пак, обаче, за същински основоположник на Инквизицията се приема папа Инокентий ІІІ (1198-1216), който през 1204 г. възложил на монашеския Орден на цистерцианците[4] да поеме борбата срещу албигойците. Впоследствие папа Григорий ІХ (1227-1241) оформил Инквизицията като цялостно съдебно-политическо учреждение, и през 1233 г. предоставил на доминиканците и францисканците неограничена власт в името на смазването и унищожаването на всекакъв вид свободомислие.

Във връзка с това специално внимание следва да бъде обърнато на обстоятелството, че в Средновековна Западна Европа преследването на ересите, въпреки почти отчаяните опити на Църквата до го превърне в светско и „масово народно” (поданическо) дело, е било и си е оставало дело на Църквата, а не на владетелите, които са се подчинявали на Църквата и са я подпомагали единствено в рамките на своя собствен политически, икономически и прочее интерес; и именно поради това в рамките на „западноевропейската католическа територия” ересите винаги са избуявали изключително мощно, продължително, и практически са били неизтребими. Съвсем не така, обаче, е било в Англия, където преследваните на Континента еретици били потърсили убежище: Хенрих ІІ (т. е. светската държавна власт) ги обявил извън закона, жигосал ги и ги натикал в затворите , и с това там всичко приключило.

Отделен или специален интерес юридически представлява регламентираната и прилагана инквизиционна процедура, най-важните елементи на която са били: Þтържествената публична проповед, извършвана от няколко пристигнали в съответното населено место монаси-инквизитори, които събирали вярващите в Църквата, призовавали всички, които се чувствували виновни като носители на еретичен грях или като знаещи кои са носители на такъв грях, в срок от един месец да се явявт пред съда, където да изповядат заблудата си (и знаенето си) и да поискат милост и снизхождзение; Þвръчване на призовка; Þарестуване, задържане и разпит при масово прилагане на насилия, мъчения и изтезания; Þиздаване на наказателна присъда, при възможност за прилагане на три основни наказания (конфискация на имуществото, лишаване от свобода и смърт), както и на множество съпътствуващи наказания (позорни знаци, бичуване, поклонения, разрушаване на жилища, ексхумация на мъртви); Þизпълнение на присъдата.

Отделен или специален интерес представлява и феноменът „испанска инквизиция”, при който именно инквизиционната практика е имала изключително голям функционален и времеви (разпрострян във времето) размах. Според изследователите специфичните особености на испанската инквизиция са били подбудени и обусловени от специфичните исторически особености на страната, и в частност от неотдавнашното ликвидиране на седемвековната мюсюлманска власт на маврите, както и от значително високия брой на еврейското население. Сред многобройните ужасяващи факти на испанския инквизиционен феномен особено ярко се откроява личността на фанатизирания монах-доминиканец Томазо де Торквемада (1420-1498), който през октомври 1483 г. бил назначен за „Велик инквизитор”. Впрочем, историците са единодушни, че самият Торквемада не е играл никаква роля и не е имал абсолютно никаква заслуга за самото установяване ва инквизиционния съд; и че неговата роля, всъщност, никога не е надхвърляла границите на онова, което се нарича „скромно изпълнение на службата”; при което, впрочем, само по негово лично разпореждане са били изгорени на клада повече от 2 000 (две хиляди) души и са били прогонени от страната повече от 170 000 (сто и седемдесет хиляди) евреи, които отказали да се покръстят в християнската вяра.

В. През 1998 г. Ватиканът оповести решението си да разсекрети архива от времето на Инквизицията, което решение бе окачествено като „акт на самопречистване”, както и да направи публично достояние повече от 4 500 томове документация. Както привържениците, така и критиците единодушно признаха, че в историята на Светия престол папа Йоан-Павел Втори е първият, който се е осмелил да даде определението „позор” за епохата на Инквизицията. Първата стъпка в това отношение той бе направил още през 1994 г., когато бе изпратил на кардиналите си писмо, в което подчертавал, че не бива да се премълчава факта на мъченията, прилагани в името на вярата. От цялата тази предиостория е очевидно, че Светият отец отдавна е бил прозрял, че като преследвала инакомислещите, Инквизицията всъщност представлява непосредствен предшественик на Гестапо, КГБ и Щази, и че за да не се повтаря този мрак, трябва да се появи лъч светлина.

Зловещият архив на Инквизицията се пази в хранилището, което е било построено през 1542 г. по заповед на папа Павел ІІІ. Според историците първоначалният архив е бил много по-обемист, но в началото на ХІХ век около две трети от него „изчезнали”. Освен това през 1810 г. Наполеон е бил заповядал цялата останала документация да бъде изпратена в Париж, но през 1816 г. Ватиканът бил успял да си върне документацията, но по обратния път пълномощникът на Светия престол продал част от архива на продавачи на зеленчуци, които използували хартията за пликове, а известна друга част просто била изхвърлена на пътя, за да бъде облекчено преминаването на кервана през Алпите.

На 12 март 2000 г., в деня на взаимното християнско опрощение, в литургията си в храма „Свети Петър” папа Йоан Павел поискал от хората „прошка за прегрешенията на Църквата”, които са били извършени „през вековете”. Световните медии веднага оцениха това като „историческо събитие”, тъй като дотогава никой папа не е бил изговарял признание за вина за насилиятка и гоненията на Църквата в нейната двехилядна история. Все пак папата не е бил споменал конкретно в речта си нито кръстоносните походи, нито Инквизицията, нито ролята на Църквата по време на избиването на евреите, нито изтреблението на коренното население на Австралия и Америка, но след неговото изказване в пълен синхрон католическите епископи в целия свят изрично и конкретно са били споменали именно тези прегрешения.

Любопитно е, обаче, че според папата виновници за всичко това са били отделни хора, които са били осквернили облика на Църквата с греховете си, а самата Църква е била и си е останала „невинната невеста Божия”.

Любопитно е, също така, че редица европейски медии веднага окачествиха покаянието на папата като „зрелищен жест”, като „разочароващо с колебливостта си съдържание”, като „публично признание на отдавна всеизвестни и неопровержими неща”; при което подчертаваха, че покаянието на папата е „неубедително”, тъй като той е признал единствено заблудите на ХVІ век и е предпоставил като несъществуващи „днешните заблуди”. Също така, според тези медии, с покаянието си папата всъщност цели да защити монопола си върху истината и правато си да я налага върху останалия свят. В тези медии е подчертано, че от съдържанието на това покаяние на папата личи, че той всъщност „като дявол от тямян се бои от най-важното нещо” – от въпроса за причината за всичките тези престъпления и грехове на Църквата, истината за която причина се крие именно в тоталитарното структуриране и организиране и в претенциите за безпогрешност на самата Църква. В тези медии бе изтъкнато, че цялата история на католическата Църква и на комунизма се характеризира с постоянно ревностно издигане на тезата за „чистотата на учението”, че тя всъщност представлява „история на перманентното възстановяване на чистотата на учението”, на „освобождаването на учението от личностите, които го опетняват” и на „непрекъснатото връщане на учението към неговите „чисти извори”, които винаги са си оставали не само доста мътни, но и прекалено кървави; при което и при двете системи на управление девизът винаги е бил един и същ: „Да черпим от извора” и „Учението е добро, но лоши са само отделните хора, които са го реализирали в изопачен вид”.

---

[1] До 15 юли 1834 г., когато окончателно е отменена и е преобразувана в Конгрегация на свещената канцелария, която на свой ред през 1965 г. е преобразувана в Конгрегация на вероучението.

[2] Вж.: Галлуа, Л., История инквизиции, СПБг., 1845, Второе издание, СПбг., 1873, Том 1-2; Гусев, Н. Н., Рассказы об инквизиции, М., 1906; Ланглуа, Ш. В., Инквизиция по новейшим исследованиям, М., 1903; Величкина, В., Очерки истории инквизиции, М., 1906; Ли, Г. Ч., История инквизиции в средние века, СПБг., 1911-1912, Том 1-2; Лебедев, А., Тайны инквизиции, М., 1912; Лозинский, С. Г., История инквизиции в Испании, СПбг., 1914; Шейнман, М., Огнем и кровью во имя бога, М., 1924; Шефер, А., Святые палачи, М., 1924; Парнюк, В., Испанские и португальские поэты – жертвы инквизии, М.-Л., 1934; Выгодский, М. Я., Галилей и инквизиция, М.-Л., 1934; Канторович, Я., Средновековые процессы о ведьмах, М., 1889, Второе репринт-издание, М., 1990; Арну, А., История инквизиции, Перевод с французского, Л., 1926, Второ издание, СПБГ., 1995; Льоренте, Х. А., Критическая история испанской инквизиции, М., 1936, Том 1-2; Рожин, В. С., Джордано Бруно и инквизиция, М., 1955; Шахнович, М. И., Гойа против папства и инквизиции, М., 1955; Данэм, Б., Герои и еретики. Политическая история западной мысли, М., 1967; Григулевич, И. Р., Инквизиция перед судом истории, ж. Вопросы истории, М., 1968, № 10, с. 137-151, № 11, с. 141-151, № 12, с. 123-134; Григолевич, И. Р., История инквизиции, М., 1970, Второе издание, М., 1976 (рецензия: ж. Новая и новейшая история, М., 1971, № 1, с. 176-177); Барро, М., Торквемада. Великий инквизитор. Его жизнь и деятельность в связи с историей инквизиции, сб. Ян Гус. Мартин Лутер. Жан Кальвин. Торквемада. Лойола, Биографические очерки, М., 1995, с. 257-324; Тестас, Г., Ж. Тестас, Инквизицията, Превод от френски, С., 1999; Барро, М., История на Инквизицията. Торквемада – великият инквизитор, С., 2006; Vacandard, E., L’Inquisition, Paris, 1914; Guiraud, J., Histoire de l’Inquisition au Moyen Age, Paris, 1928; Sabatini, Rafael, Torquemada et l’Inquisition espagnole, Paris, 1937; Goulton, G. G., Inquisition and liberty, London, 1938; Deromien, G., L’Inquisition, Paris, 1946; Hayward, F., Que fait-il penser de l’Inquisition?, Paris, 1958; Alatri, M. da, E la Inquisizione?, Roma, 1959; Hayward, F., The Inquisition, New York, 1966; Kamen, H., Histoire de l’Inquisition espagnole, Paris, 1966; Pingle, Jacques, L’Inquisition ou la dictature de la foi, Paris, 1982; Lea, Henri-Charles, L’Inquisition dans les divers paye de la chretiente, Millon J., 1988; Gui et Iean Testas, L’Inquisition, Paris, 1994; Kamen, H., The Spanish inquisition: A historical review, New Haven – London – Yalе University Press, 1998.

[3] Катарите са последователи на мощно еретическо движение в Западна Европа през ХІ, ХІІ и ХІІІ век, в основата на което е бил залегнал т. нар. „дуалистичен мироглед”, съгласно изходното концептуално положение на който светът е устроен върху две извечни начала, а именно Доброто и Злото. Сред основните идеи на катаризма е залегнало отричането на собствеността, на църквата, на тайнствата, на поклонението на светците и прочее; по своята най-дълбока същност това еретично движение е представлявало форма на социален и общественополитически протест на селската и градската беднота срещу папството, църквата и държавата.

[4] Т. нар. Цистериански монашески орден е бил основан през 1098 г. от св. Роберт Молесмски в манастира Сито във Франция.

[Публ. на стр.395-400 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

САВОНАРОЛА И ОКАЯНАТА ЦЪРКВА

§ 35. Джироламо Савонарола

А. Джироламо Савонарола (1452-1498) е виден италиански политически деец, проповедник-реформатор на Църквата, член на Доминиканския религиозен орден, третият радикален реформатор в историята на Църквата (далеч предшествуващ тезисите на Мартин Лутер)[1]; автор е на редица произведения[2], обект на вниманишето на редица изследователи[3].

Той е роден в семейството на лекар в гр. Ферара и бил получил високо за своето време образование; през 1479 г. се завърнал във Ферара, където започнал да изнася публични проповеди; през 1491 г. е избран за приор на абатството „Свети Марко” във Флоренция, където наред с лекциите и проповедите си започнал да се занимава и с практическа политическа дейност, и теоритически обосновал своята цялостна концепция за реформиране на Църквата и на обществените отношения.

Той е критикувал и отхвърлял проявяващото се по негово време хуманистично движение и е бил концентрирал своето внимание преди всичко върху идеята за преустройство на Църквата в духа на първото християнство. Когато през 1494 г. била ликвидирана властта на Медичите, управлението на града било предоставено в негови ръце, и той провел редица реформи, като освободил бедняците от дългове и прогонил лихварите; но се превърнал в диктатор и въвел манастирски принципи на организация на обществения живот в града, като задължил населението да посещава църквите, да бъдат изгорени езическите книги, а музикалните инструменти и художествените произведения да бъдат унищожени.

Първоначално папа Александър VI му забранил да произнася проповеди, а през 1497 г. го отлъчил от Църквата. Савонарола, обаче, не признал легитимността на отлъчването и издигнал призив за свикването на Църковен Събор, който да разгледа престъпленията на папата. Под натиска на папата Синьорията във Флоренция изправила Джироламо Савонарола пред съд, на който той бил обвинен в множество прегрешения и престъпления, бил обесен, а после тялото му било изгорено. Макар че от цялото творчество на Савонарола католическата църква е била поставила в Индекса на забранените книги единствено съчиненията му за пророчеството, все пак след неговото физическо премахване всичко, което е било свързано с неговото име, е било поставено под вековна цензура.

Б. В края на XV век римската църква е била “притисната в клещите” на италианските и европейските политически интереси, които й придавали напълно светски характер и я вкарвали в остра морална криза; от тази именно криза се е опитвал да я изведе Савонарола, който настоявал за извършване на реформа в Църквата, като за целта предлагал да бъде свикан общоцърковен събор.

Всъщност, Савонарола съвсем не е първият, който е поставял въпроса за извършването на църковна реформа. За извършването на реформа в Църквата, макар и с друга терминология, се е говорело още от ХІ век, когато ключовите фигури са били хора, свързали своята дейност с т. нар. Бенедиктински орден, организирал своите манастири като „Небесно копие на Земята” и пропагандиращ тезата за завръщане към първоначалната чистота на християнството чрез цялостно вътрешно обновление, преминаващо през монашеския аскетизъм. Така, в основания през 910 г. бенедиктински манастир в Клюни (Бургундия) свети Одон, който е абат от 927 до 942 г., утвърдил проект за реформа в Църквата, и освен това написал и разпространил обширната си поема “Размишление”, в която подробно излагал схващането си в този аспект. В тази поема той горчиво отбелязва, че “навсякъде в света се вихри злата сила на желанието”, и че плътта е изначалният корен на всички грехове и най-страшният от всички пороци. След това той обосновава възгледа, че духовническите функции на представителите на християнската църква са несъвместими със скверността; че поради това църква трябва да бъде реформирана, като бъде цялостно ориентирана към монашеския живот, представляващ най-висш синтез на изначалното християнство, характеризиращо се с презрение към земните ценности и пълно отхвърляне на плътските удоволствия и на стремежа към власт.

Джироламо Савонарола живее по времето, когато Флоренция е град-държава, възникнал през Средновековието върху социалната и религиозната основа на съсловните професионални организации на занаятчиите от определена професия в даден град, наречени цехове или арти. Институциите на Флоренция са били оформени и приели своя окончателен вид в периода от 1293 до1295 г., когато именно са били изработени т. нар. Статути на справедливостта. По своята същност тези статути са представлявали “извънредни закони”, които от една страна са имали характера на “политически остракизъм”, тъй като главното им предназначение е било „да отклоняват от заемането на обществени длъжности” т. нар. magnati или grandi, т. е. благородници, изрично изброени в поименен списък; а от друга страна - са има характера на “политически фаворизъм”, тъй като са имали предназначението да поставят принадлежността към цеховите организации като задължително условие за участие в политическия живот, и по-специално за избор и дейност в различните магистратури.

През 1329 г., с цел да бъдат избегнати честите изборни периоди и свързаните с тях размирици, била въведена специална изборна система, наречена imborsazione[4], състояща се от две отделни фази: squittino, т. е. гласуване или определяне на различни длъжности чрез вече установената изборна процедура, провеждана нормално на всеки пет години, и tratta, т. е. теглене на жребий, когато изтече мандата на всяка отделна магистратура. През 1343 г. била установена пропорционалност в заеманите политически длъжности от отделните групи цехове[5], при която пропорционалност всяка група цехове е разполагала с една трета от политическите длъжности. След въстанието през 1378 г. на наемните работници, наречени чомпи, обаче, средните цехове били слети с младшите, при което разпределението на длъжностите станало три четвърти за седемте старши цехове и една четвърт за четиринадесетте младши цехове.

През 1382 г. дребните занаятчии във Флоренция били смазани и започнал т. нар. олигархически период, който продължил до 1434 г., (когато Медичите встъпили във властта) и през който период политическата власт се е намирала изцяло в ръцете на колективния правителствен орган, наречен Синьория, имащ мандат само два месеци, но притежаващ изключително широки пълномощия във всички области на вътрешната и външната политика. Преди да вземе каквото и да е решение, Синьорията извършвала консултации с двете Колегии (едната - състояща се от 16-те началници на народните дружини, и другата - състояща се от 12-те Boni homines), като при вземането на най-важните решения тя имала правото да излъчва и да формира специална консултативна комисия, наречена pratica, включваща представители на трите основни магистратури, а именно Синьорията и двете Колегии (т. нар. Tre Maggiori), както и авторитетни граждани, неучаствуващи в нито един от тези три органи. Синьорията е бил единственият орган, имащ правото на законодателна инициатива, но за да влязат в сила изготвените от него законопроекти, след това е трябвало да бъдат одобрени първо от Съвета на народа, а след това и от Съвета на общината, който е бил единствената институция, в която са имали право да участвуват благородниците.

През 1434 г. властта във Флоренция преминала в ръцете на Медичите. Преди да дойдат на власт, те проявявали завидно умение да остават встрани от повечето политическите интриги и да се занимават преди всичко със своите банкерски дела. Началото на управлението на т. нар. Първи Медичи е било установено от Съвета на общината с решение от 4-6 октомври 1434 г., и е продължило до 1494 г., като след смъртта на бащата властта е била предавана на сина[6].

Всъщност, в историческата литература съществуват две различни гледища относно властта на Първите Медичи. Според едното гледище, въпреки своето изключително голямо могъщество, Медичите са си оставали „граждани на Флоренция” (cittadini) - в смисъл, че са били „членове на управляващата класа” или по-точно напълно са покривали формулата „пръв сред равните” (primus inter pares), а членовете на фамилията никога не са заемали други длъжности, освен тези, които са „достойни и за другите граждани”. Според другото гледище, Медичите са били пълни господари на града-държава и напълно самостоятелно са определяли цялата вътрешна и външна политика, като са упражнявали еднолична власт, която накрая - при последния - преминала в тирания. В своето изследване Николай Рубинщайн обаче подчертава, че управлението на Първите Медичи винаги е имало „комплексен характер” и се е проявявало „едновременно и като авторитарно, и като либерално”, т. е. „с прояви на еднолична власт, въпреки които никога не се е стигало до скъсване с дългата либерална традиция на Флоренция”[7].

Джироламо Савонарола, живее, също така, и по времето, когато християнският свят в Европа е пронизан от остро недоволство от окаяното състояние на Църквата, породено от нейната подчертана привързаност към земните блага и към светската власт, и когато всички папи постоянно са се намирали под заплахата да бъде сложен край на папската монархия, а върховната власт да премине към Събора, който да се превърне в редовен управителен и контролен орган на Църквата.

Един трактат, който Савонарола написал на латински език в доминиканския манастир на Болоня през април 1475 г., е озаглавен „Презрението към света”, и отразява онази форма на масово светско благочестие, която като „светски братства” по това време се е зараждала в Холандия и други страни на Северна Европа, и е била ориентирана към посветения на Бога вътрешен живот на светския човек, и която по времето на Медичите е била получила изключително високата си степен на развитие във Флоренция. Влиянието на тези светски братства е било изключително силно във всички области на живота във Флоренция.

През 1484 г. Савонарола започнал да чете във Флоренция лекции и проповеди, в които подчертавал, че същността на християнския морал и на дълга на духовенството се свежда до това да подражават на Исус Христос и да съблюдават изискването за крайна бедност. През януари 1491 г. разширил кръга на темите на своите проповеди и на лекциите си, при което започнал все по-подчертано да развива идеята, че корумпираните светски и духовни власти пречат на евангелизирането на широките обществени слоеве, че в Италия предстоят сътресения и че е необходимо Църквата да бъде реформирана. Властите очевидно били недоволни от съдържанието и въздействието върху хората на тези проповеди и лекции, но въпреки това след няколко месеци, през лятото на същата година, той е издигнат в църковната йерархия. Междувременно от 1491 до 1494 г. във Флоренция протичат редица важни политически събития, в които Савонарола взема дейно участие, и придобива славата на пророк и спасител на града.

След изгонването на Медичите през 1494 г. Савонарола издига план за реформиране на институциите за управление на Флоренция - включително и за гласуването на нова конституция, в която да бъде гарантирано най-широкото участие в политическия живот на занаятчиите, да бъде гарантирана нова икономическа и политическа динамика. В този план и в проповедите си той, без да пропуска факта, че Флоренция е търговски град, в който циркулират много пари, подчертавал, че най-справедливият светски закон е този, който най-много се доближава до пропагандираната от Евангелието идея за бедността. Така, издигайки идеята за материалното процъфтяване на Флоренция, той не се отнасял враждебно към личното богатство, а по-скоро се стараел да издигне прегради, които да не позволят на личното богатство да влияе върху социалния мир.

Като доминиканец Савонарола е последовател на възгледите на Тома Аквински, и в съответствие с тях приема, че управлението на един човек по принцип е за предпочитане пред управлението на много хора - стига този човек да е справедлив. В същото време, обаче, той развива възгледите си, които далеч надхвърлят съдържанието на томизма. Така, той подчертава, че Италия не е страна, която трябва да се управлява от монарси, тъй като владетелите й лесно се израждат в тирани, и че що се отнася до Флоренция, то тук едноличната власт може да бъде установена само под формата на тирания. Във връзка с въпроса за тиранията Савонарола обосновава възгледа, че съществуват два вида тирани: едните са законни владетели, които по право управляват своите територии, но поради пороците си се превръщат от законни владетели в тирани; а другите са граждани, които нямат законното право да управляват, но са успели да узурпират властта на Синьорията и я превръщат в тирания; и това са хора, много по-страшни от първите, защото те си присвояват нещо, което не им принадлежи, и поради това заслужават да увиснат на бесилото.

Според редица изследователи Савонарола е „теоретик на републиканските свободи”.

Интересът на Савонарола към въпроса за природата на държавата и нейното функциониране е подчертан най-вече във неговия философски трактат Compеndium totius philosophiae, написан през 1484 г. В него, макар и да твърди, че на теория и на практика монархията е най-висшата форма на управление, той изразява становището, че в Италия едноличната власт най-често се изражда в тирания. Тази идея по-късно изразява и в проповедите си.

Най-важното политическо завещание на Савонарола все пак си остава неговият „Трактат за управлението на град Флоренция”, написан през 1498 г. Показателно е, че този трактат е написан на италиански, а не на латински език, и идеите са представени в прост дидактичен план, за да бъдат достъпни на повечето хора.

Върху характера на политическата мисъл на Савонарола е оказало изключително съществено влияние е неговият кратък, но драматичен политически опит. Политическата мисъл на Савонарола е повлияла редица флорентински автори след него, и един от тях е Николо Макиавели.

---

[1] Сред протестантските среди широко е разпространено схващането, че Реформацията в Западна Европа е започнала от момента, когато през 1517 г. Мартин Лутер обявил своите тезиси върху вратата на църквата във Витенберг. Тази широко разпространена представа, обаче, не отговаря на историческите факти, тъй като първият радикален реформатор е англичанинът Джон Уиклиф (1320-1384), вторият е Ян Хус (1371-1415) в Чехия и Бохемия, а третият е италианецът Джироламо Савонарола.

[2] Вж.: Савонарола, Дж., Трактат об управлении Флоренцией, сб. Средние века, М., 2002, вып. 63.

[3] Вж.: Осокин, Н. Х., Савонарола и Флоренция: Историческая монография, Казань, 1865, Часть 1-2; Виллари, П., Джироламо Савонарола и его время, Перевод с итальянского, СПБг., 1913, Часть 1-2; Краснова, И. А., Политическое устройство Флоренции в представлении Джироламо Савонаролы, сб. Средние века, М., 1994, вып. 57; Мариети, М., Савoнарола, Превод от френски, С., 2001; Romeo De Maio, Savonarola e la curia romana, Roma, 1969; Franco Cordero, Savonarola, Bari, 1986-1988, Vol. 1-4; Pierre Antonetti, Savonarole, le prophete desarme, Paris, 1991; Ivan Cloulas, Savonarole ou la revolution de Dieu, Paris, 1994; Marietti, M., Savonarole, Paris, 1997.

[4] От im – частица за отрицаване; в случая имаща значението на „изваждане” и borsa – „кесия”, т. е. „изваждане от кесията”.

[5] По онова време във Флоренция броят на цеховете е бил окончателно установен като непроменяем и е наброявал 21, при което те са били разделяни на три категории: 7 старши, 5 средни и 9 младши.

[6] Така: Козимо е управлявал от 1434 до 1464 г; неговият син Пиеро е управлявал от 1464 до 1469 г; внукът Лоренцо Великолепни е управлявал от 1469 до 1492 г.; правнукът Пиеро е управлявал от 1492 до 1494 г.. Това са т. нар. „Първи Медичи” - наименование, въведено от историците, за да се отличават Медичите от XV век от династията, която е управлявала през следващия век.

[7] Rubinstein, N., Il governo di Firenze sotto I Medici. 1434-1494, Firenze, La Nuova Italia, 1971.

[Публ. на стр.184-192 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

ЖАНА Д'АРК: СВОБОДАТА Е БЕЗСМЪРТИЕ

§ 34. Жана Д’Арк

А. Жана Д’Арк (1412-1431) - известна още и като Света Жана Д’Арк, както и като Орлеанската дева - е виден френски религиозен водач, рицар и военен предводител, обвинена в ерес и изгорена жива на кладата, а половин век по-късно – канонизирана като светица[1].

Съгласно официалната митологическа биография тя е била родена в селско семейство[2] в административния регион Лотарингия, била е „фанатично религиозна”, и когато навършила 13-годишна възраст започнала често пъти да изпада в транс и да получава видения, след които уверявала хората, че е носител на „Божествено предначертана мисия”[3], а именно да освободи и спаси Франция от английското нашествие по време на Стогодишната война (1335-1453).

Съгласно нейната официална биографистика, когато била едва 17-годишна, на 8 март 1429 г., лично престолонаследникът Шарл (Карл) я е бил посветил в рицарско звание, след което тя застанала начело на армията, въодушевила войниците, и още същия ден освободила обсадения то атгличаните Орлеан, а народът започнал да я нарича „Орлеанската Дева”. После, след редица нови победоносни военни походи отвела армията си до североизточния френски град Реймс[4], където на 17 юли 1429 г. „заставила” престолонаследника да бъде коронясан за крал на Франция под името Шарл VІІ. Тъй като, обаче, размахът на ръководените от нея военни действия и изключително мощната й популярност се превърнали в заплаха за придворната аристокрация, тя била отстранена от ръководеното на военните действия, на 23 май 1430 г. попаднала в плен на бургундите, които я предали на англичаните, след което в Руан (който бил административен център на английските владения във Франция) бил свикан църковен съд, който я обвинил в ерес и магьосничество, осъдил я на смърт чрез изгаряне на клада и на 30 май 1431 г., на 19-годишна възраст, тя била изгорена жива.

По-късно, след окончателното изгонване на англичаните от Руан през 1450 г., по инициативата и застъпничеството на френския крал Шарл VІІ била предприета процедура за нейното съдебно оневиняване, а през 1456 г. по решение на папа Каликст Трети тя била реабилитирана. Пет века по-късно, през 1920 г., тя била канонизирана от Католическата църква като светица („Света покровителка на Франция”) и станала символ на Френската Република.

Б. В книгата си „Аферата Жана Д’Арк” Марсел Гай и Роже Сензиг[5] обосновават тезата, че „митът за нецивилизованата селянка”, която Бог упълномощил да спаси Франция, „е много далеч от действителността”; че самото име на героинята е невярно – от известните 19 писма, за които се счита, че са били „написани” от нея, само няколко са подписани, и на нито едно от тях подписът не указва наличието на това име (не дава основания да бъде свързван с такова име); освен това, по време на съдебния процес тя била заявила, че никога не е била отглеждала каквито и да са домашни животни; от историческите източници е видно, че тя е била владеела такъв френски език, какъвто по онова време се е говорел единствено в кралския двор, и че е умеела да язди кон, каквото умение по онова време селяните въобще не са били имали. В книгата се обосновва тезата, че на кладата е било изгорено съвсем друго момиче, а не онова, което се е било появявало пред войниците, за да ги вдъхновява.

Според авторите на книгата както днес, така и по онова време са съществували манипулатори на общественото мнание, които са били заинтересовани от създаването и утвърждаването на определени общественополитически легенди и митове; именно тези манипулатори са били измислили военно-оперативното мероприятие, което можем да наречем „Операция Девственица”, съгласно целите на което Жана Д’Арк фактически е изпълнявала ролята на средновековно психологическо оръжие на френската корона в борбата й срещу англичаните. Освен това, авторите на книгата са установили, че самата идея за пропагандното създаване и използуване на такъв образ е била измислена и лансирана от херцогинята на Бар и Лотарингия Йоранда д’Анжу.

В. За съвременния любител на историческата криминалистика особен или специален интерес представляват и т. нар. „мощи на Светата Орлеанска Дева”,

Съгласно широко разпространените медийни интерпретации, през 2006 г. известният френски експерт по съдебна патоанатомия Филип Шарлие (работещ в болницата „Раймон Поанкаре” в град Гарш край Париж) е бил извършил изследване върху „изключително добре запазена овъглена костна останка”, парче от ленена тъкан и друга кост, за която предварително и официално се е знаело, че представлява котешка бедрена кост (което обстоятелство „потвърждавало” достоверността на другите две доказателства, тъй като се е знаело, че по време на средновековните наказателни изгаряния на кладата задължително е била хвърляна за изгаряне и черна котка). Тези, изследвани от експерта предмети, са били официално признати от Католическата църква именно като „мощи на Светата Орлеанска Дева”, при което главният предмет е бил считан за част от нейно ребро.

Без да засяга високото патриотично самочувствие на своите сънародници, още преди да се заеме с конкретното експертно изследване знаменитият експерт скромно обърнал внимание върху текстовете на историческите хроники, съгласно които френската героиня е била изгаряна точно три пъти, като след третета кремация от тялото й е било останало само прах, който бил разпръснат над водата на река Сена в Париж. После, след изследването на предоставените му останки, той заявил, че костта, която е била считана за част от реброто на светицата, представлява „фрагмент от кост на човек, живял през периода между VІ – ІІІ век преди новата ера”, „най-вероятно костен фрагмент от древноегипетска мумия”, който извод се подкрепял и от съдържателния състав на ленената тъкан. Освен това, според експерта, химическият състав на двете вещи категорично потвърждава наличието на естествен процес на разложение и категорично отхвърляне на хипотезата за подлагане на въздействието на огън.

---

[1] Вж.: Райцес, В. И., Жанна д’Арк. Факты, легенды, гипотезы, Л., 1982.

[2] Според крайно левите версии в „просто и бедно селско семейство”, в което никога не се е била учила да чете и да пише; а според умерено левите версии – в „заможно селско семейство”.

[3] Според една от широко разпространените версии или легенди, когато през 1425 г. тя се разхождала в бащината градина, изведнъж чула гласовете на Архангел Михаил, Света Екатерина и Света Маргарита, които я подканили да защити Франция и й обещали своята подкрепа при осъществяването на това дело. Така, благодарение на тези гласове тя „се изпълнила с увереност” и предприела изпълнението на възложената й висша мисия.

[4] Това е град, който е играел важна роля в историята на Франция като място за кралските коронации - и където, впрочем, на 7 май 1945 г. е била подписана капитулацията на Германия.

[5] Senzic, Roger, Marcel Gay, L’affaire Jeanne d’Arc, Editions Florent Massot, Paris, 2007.

[Публ. на стр.181-184 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]