КОЛЕКТИВНА ПАТОЛОГИЯ

Негативният собствен образ (The Negative Self Image), който българите често показват и дори демонстрират, че имат, е и може да има не само характера на „необходимата доза самокритичност” при търсенето на собствената народностна идентичност, но и характера на „необходимата доза цинична самооткровеност” и „патологична гордост” с притежаването на отдавна намерената самоидентичност, синтетично изразена в „колективния мазохизъм” като израз на „колективната патология”.

Българската битова култура и политическа история са все още напълно неизследвано от психопатологията поле, криещо тайните на една дълбоко залегнала мазохистична традиция, обуславяща специфичната национална битова и политическа съдба поне от времето на богомилите до наши дни.

Известно е, че за реализиране на патологичните си наклонности мазохистът и садистът са една абсолютно неразделна двойка, обвързана от взаимоотношения, при които всеки получава онова, което търси, от което има нужда – единият изпитва жизнена нужда да му бъде причинявана болка, а другият – да причинява болка. Погледната от тази гледна точка, дълбоко вплетената в българската история „мъченическа битова и политическа съдба” придобива съвсем други измерения.

Всеки негативен self image се изгражда в продължение на доста дълго време, през което продължителното проектиране на отрицателни качества в съзнанието на обекта на проектирането (отделната личност, групата или целия социум) създава, по израза на Карл Юнг, онази лична или колективна „сянка”, която заляга дълбоко в психиката като носител и изразител на множество тъмни и деструктивни склонности и стремежи.

Когато тази „сянка” се подтиска, тогава характерните за нея аспекти се активират в личното или колективното съзнание така, че енергично се насочват навън, където лицемерно се проектират като качества на друга личност, група или социум.

Оттук „отрицателната проекция” поема един от двата възможни пътища: а) личностите, групите или обществата, набедени като „виновни носители” на тези проектирани в тях отрицателни качества, се подлагат на дискриминация, сегрегация, апартейд и прочее „наказателни операции”; б) или пък личността, групата или социумът, вследствие на изключително продължителната си подложеност на разрушителното влияние на възвърнатата проекция на сянката постепенно започват да се отъждествяват изцяло с проекцията и възприемат проекционния образ като свой истински образ.

Второто явление, обаче, се наблюдава само в случаите, когато личността, групата или социумът се намират в състояние на битова, икономическа, политическа и друга зависимост, вследствие на която нямат (не разполагат, не могат да намерят) по-слаб от тях външен обект, върху който безнаказано да проектират отрицателната си сянка, и поради това са принудени да понесат стоварването на собствената проекция върху самите себе си.

Този ефект обаче се усложнява и засилва и от това, че зависимата личност, група или общество са естествен обект на проекционната инвазия на „тъмната сянка” на носителя на господствуващата култура и власт.

Така стоварените върху личността, групата или обществото две „тъмни сенки” (завърналата се собствена и наложената от господаря) предизвикват изключително жестоки последици – настъпилият конфликт със самия себе си отнема всяка увереност в добрите си качества и в позитивната автентичност, възприема се като обективна и вярна гледната точка на двете „тъмни сенки”, тоталното психическо опустошение довежда до дълбоко чувство за безнадеждност, обреченост и фатализъм, и като краен резултат - се налага доминантата на поведенческата пасивност.

При това заслужава внимание и още едно обстоятелство: проектираната „тъмна сянка” не се проявява еднозначно „тъмно”, а има множество конкретни образи и варианти на деструктивност, „опредметяващи” определения конкретен вид и степен на достойнства и недостатъци на нейния генератор, и в този смисъл тя има способността да нанася различни по степен и по форми поражения в (върху) обекта на нейното фокусиране.

Или иначе казано: характерът на нанесените от „сянката” поражения върху битово, политически и културно зависимия индивид, група или общество зависи от степента и формите на конфликтност или синхронизация на два главни фактори - човешките (цивилизационните) достойнства и недостойнства както на зависимия (поробения), така и на господаря (владетеля, поробителя). В този смисъл формирането и налагането на собствения отрицателен образ е дело не само и не толкова на интернализирането на отрицателните доминанти в човешките характеристики на господаря, но и на отрицателните доминанти в собствените човешки характеристики.

Заслужава внимание и още едно обстоятелство, което е обстойно и прецизно обяснено от Карл Юнг: врязаните в човешката психика травми проявяват склонност към перманентна реактивация, непозволяваща постигане на пълно оздравяване, а дълбоко залегналото потиснато съзнание за своята обективна негодност и виновност за техното получаване има способността да кристализира в още по-енергична насоченост против външните обекти, в още „по-аргументирано” обосноваване на чуждата виновност в това отношение.

Тук именно, най-вероятно, се крие истината за добре известния феномен, изразяващ се в това, че в най-решителните моменти от своята лична или колективна съдба, когато за успешно преодоляване на обективните отрицателни тенденции на социалната ситуация е необходима пълна мобилизация и цялостно разчитане именно на собствените творчески (т. е. положителни) сили и енегрии, българите активирват в себе си не активното, а пасивното начало, не задължението да разчитат на себе си, а прехвърленото върху други „пастирско задължение” за грижа към тях; не творческото, а разрушителното начало, не положителния си собствен образ, а обявения за положителен собствен отрицателен образ - и така в крайна сметка напълно взривяват най-важните фактори за успех, при което, освен това, си обезпечават и аргументационния арсенал за набедяване на другите като виновни за закономерно последвалите неуспехи и катастрофи.

Така, в крайна сметка, дълбоко интернализирания в българската индивидуална и колективна психика negative self image формира и една от формите на индивидуалната и колективната психопатология, а именно тоталната инфантилност - негодност за творческа социална инициативност, колебливост, нерешителност, недоверчивост, ирационален страх от всяка динамика в заобикалящия го свят - и най-вече от индивидуално взети решения, пасивност и безразличие към собствената съдба, грижата за която е формулирана като задължение на друг (Бог, Цар, Държава, Църква, Партия, политически лидер, социални служби, и пр.).

Разбира се, по своята дълбока генетична същност всичките тези прояви въобще не са патология, а са напълно естествени състояния на всяка детска възраст на социално организираните същества, каквито са и хората.

Те обаче са и стават патология в онзи момент, в който психическите особености на „детската възраст” проявяват тенденция за устойчивост и след нейното „естествено биологическо” преодоляване.

Всички социално организирани същества (и животни, и хора) приемат грижата за индивида и групите по време на техната „детска възраст” като „естествено кодирана грижа” за продължението на рода. При хората, освен това, се приема за естествена и т. нар. „социална солидарност”, при която се предоставя в определена степен и форма помощ и грижа за онези индивиди и групи, които се намират в състояние на обективна невъзможност или негодност да се грижат за себе си.

Когато обаче „обективната невъзможност или негодност” отпадне, но в индивида или групата въпреки това все още е останало субективното желание да продължи да получава „помощ или грижи отвън”, вече сме изправени пред симптом за наличието на ерозия и патология на естествената човешка способност да се грижим за себе си и за другите, които имат обективната нужда от грижи.

Историко-генетическият анализ разкрива, че всяко общество закономерно кодира в своята култура както възгледа си за норма и патология, така и механизмите за стимулиране и увековечаване на онова, което то счита за норма. Българското общество на Балканите, както е известно, се е формирало и утвърдило, и в продължение на много векове е съществувало, в рамките на проявлението на Източноправославната християнска култура, в основата на която са залегнали два главни принципи – за колективния начин на живот (т. нар. съборност) и за абсолютното единство на властта, едно от задълженията на която е грижата за колектива.

Така именно още преди почти две хилядолетия за българите е било поставено началото на ерозията на естествената човешка способност за разчитане на себе си, и с течение на времето се е наложила като абсолютно безспорна и неподлежаща на ревизия представата, че индивидът и групите са единствено „обществена функция”, а обществото е тъждествено с властта.

Така, за българите, се е наложила като норма (т. е. представа за нормалност) социалната патология, според която тоталната съдба на индивида и групите е и трябва да бъде единствено в ръцете на стоящата извън тях власт.

После, във всяка отделна значима конкретноисторическа ситуация заинтересованите властови структури внасят своя принос в осигуряването на „вечността на тази главна културологична представа”, като обезпечават проявлението на редица умело подбрани теории, които имат тази особеност, че не само никога не засягат посочената главна културологична нагласа, но и се основават върху нея, изграждат се върху нея, наслояват се, надстрояват се върху нея.

И още нещо: колкото по-силно потискащ е ефектът на тази културологична нагласа, толкова по-лицемерни са обясненията и обосновките на този ефект, толкова по-обосновани стават конкретноисторическите проявления на морала, идеологията и законодателството, закрепващи въпросната постановка.

В тази връзка Карл Юнг удачно обръща внимание върху обстоятелството, че собственият личен етичен код на всеки индивид или група се замества от знанието за това какво се препоръчва, какво е разрешено и какво е забранено.

И че именно така, по този начин - от една страна, властта поема функцията на моралната отговорност на индивида, а от друга - индивидът, чрез подчиняването си на властта, се „освобождава” от моралната отговорност за своите действия, като по този именно начин личният морал изчезва и отстъпва мястоти си на морала на властта.

Тази именно хилядолетна практика на изместване на личния морал от властта и днес тегне като кошмар над обществото.

Оттук произтичат и всички настоявания за „държавно регулиране” на сфери, които са извън естествените сфери на властта, както и представите за легитимност на всички, включително и на най-чудовищните, действия и деяния на властта.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

ЦАРЯТ-ЗАЛОЖНИК

Първият български журналист, интервюирал Симеон Втори, е бил Йосиф Давидов - тогавашен кореспондент на Българската телеграфна агенция (БТА) в Мадрид. Самото събитие станало на 29 януари 1990 г., а интервюто е публикувано във в-к „Отечествен фронт” на 2 февруари 1990 г. и е озаглавено „Благоразумие и търпимост, зрелост и толерантност”. Това интервю официално е било поискано и възложено от Главния редактор на вестника Любен Генов, мотивацията на който е била обоснована като желание „за разрушаване на едно табу”. Наскоро в същия вестник е публикувано още едно царско интервю - на Бригита Йосифова с Царица Маргарита.

По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд. Тогава аз, Янко Янков-Вельовски, произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица; по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи. Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на и на нейния комунистически български клан, и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент.

През март 1990 г. бе осъществено второто силно представяне на Царя пред българите - в най-гледаната програма „Всяка Неделя” на Българската Национална телевизия (БНТ) било излъчено специалното интервю на Кеворк Кеворкян с Негово Величество Цар Симеон Втори.

През април, а после през август, септември и октомври 1990 г. пребивавах в град Мюнхен в Германия, където бях опериран от тумор, получен от третирането ми с химикали по време на престоя ми в затвора; там почти непрекъснато до мен бе бившият български царски офицер Стефан Маринов - бивш личен съветник на Симеон Втори в първите години на емиграцията му, после отрекъл се и в продължение на 18 години прекъснал всякакви контакти с него, но преди няколко години възстановил контактите „по интензивно настояване на американците и германците” и „в името на бъдещото демократизиране на България”. Той просто ме „засипа” със специфична информация относно личността на последния български Цар и най-вече относно неговите връзки със съветската КГБ и българската ДС, както и за плановете на западните политически сили за неговото използуване в хода на политическите промени „след ерата на Горбачов”. Благодарение на тази информация и, разбира се, благодарение на моето специфицно професионално мислене, при всички станали по-късно събития аз просто превъзходно разбирах невъзможността да бъде водена автентична политическа дейност в България както поради кретенското политическо мислене на българската населенческа маса, така и породи виртуозното политическо използуване на това обстоятелство не само от комунистическите политически манипулатори, но и от корумпираната част на управляващия западен елит.

В началото на 1991 г. българските депутати и политически лидери Стефан Савов и Ахмед Доган посетили Цар Симеон Втори в Мадрид.

През май 1992 г. Президентът Желю Желев и Цар Сиеон Втори се срещнали и разговаряли в мадридския хотел „Риц”, с което завършила „ерата на журналистическия интерес към Царя” и започнала „ерата на интереса на политиците”.

По време на Олимпиадата в Барселона през 1992 г. тогавашният Премиер Филип Димитров, съпругата му Елена, Венцислав Димитров и Александър Йорданов, както и спортни звезди и шефове, обядвали заедно със Симеон Втори.

През август 1992 г. българските медии съобщиха, че на заседание на т. нар. „Клуб Билдерберг”, състояло се в началото на годината в курортното градче Евиан във Франция, е било взето решение Западът да подкрепи по енергичен начин усилията на Симеон Втори за завръщането му в България.

Най-голямата и най-пъстроцветната навалица около Симеон Втори е била по време на бала на Августин Пейчинов в Манхантън на 6 декември 1992 г., където са били: Георги Пирински, Стоян Ганев, Михаил Неделчев, Янаки Стоилов, Елена Поптодорова, Диана Дамянова, Александър Томов, Чавдар Кюранов, Атанас Папаризов, Невена Коканова, Теодоси Спасов, Йълдъз Ибрахимова, Мила Георгиева, Георги Данаилов, Стефан Цанев, Соломон Паси, Петър Константинов, Стефан Груев, Жорж Ганчев, Кръстю Петков.

През 1993 г. Желю Желев и Симеон Втори се срещнали отново – този път в Брюксел.

През 1994 г. синдикалният лидер Константин Тренчев посетил Мадрид, а Филип Димитров и приближените му „случайно” се срещнали със Симеон Втори в един музей в Солун.

През 1995 г. софийският кмет Александър Янчулев се срещнал със Симеон Втори в Мадрид, където бил на посещение за „кръщаване” на улица. През ноември 1995 г. аудиенция при Симеон Втори били получили външният министър (генерал от ДС) Любен Гоцев и Гиньо Ганев; после Л. Гоцев отрече да е участвувал в такава среща, но от Мадрид го опровергаха. На 23 ноември 1995 г. депутатът Кристиян Кръстев и Председателят на Ротари-клуб Асен Ошанов лично занесли поканата на 101 интелектуалци до Царя да посети България.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

МАСКАРАДЪТ "ВИРТУАЛЕН ЦАР"

В английския печат „царството” на Симеон Втори често пъти бе наричано „виртуалната българска монархия”, която бе характеризирана така: българите обичат Симеон, без да са монархисти; те предпочитат да си имат „неофициален цар” - нещо като „лоялен към Републиката почетен гражданин”, нещо като влиятелен адвокат пред света или висш съветник и лидер на нацията; чиято функция се свежда преди всичко или дори единствено до това - да помага на България да преодолява изолацията си и да обезпечава на примитивното мислене усещането за наличие на патерналистична личност, към която винаги могат да се отнасят със зле прикрито незачитане, но към която винаги могат да се обърнат за решаването на всичките им възникнали проблеми.

Всъщност: „Кой и какъв е Симеон Втори?”

А. Когато на 13 януари 1933 г. на българския цар Борис Трети се родило първото дете - Мария-Луиза, почти цялото българско население било останало очевидно разочаровано, тъй като един такъв факт същностно противоречал на неговите здраво вкоренени фолклорни архетипи за Цар и Престолонаследник. Тъй като, обаче, раждането на второто дете се забавило повече от четири години, из София плъзнали злоради клюки, че Царят е импотентен.

На 16 юни 1937 г. 101 топови гърмежи от Слатинския редут оповестили раждането на престолонаследника. Съгласно писмените спомени на съвременниците, народът тръпнел и броил до 22-я гърмеж, защото ако царското бебе е момиче, салютите трябвало да бъдат само 21; а на 22-я салют населението започнало да си хвърля шапките от радост.

Престолонаследникът бил кръстен на Симеон Първи Велики, който, съгласно византийската православна доктрина, бил дал „Златния век в културата и политиката на България”; така Престолонаследникът официално бил наречен „Княз Търновски”, и по-точно – „Княз Симеон Търновски”.

Когато на 28 август 1943 г. Цар Борис Трети умрял мистериозно, шестгодишният Престолонаследник официално се възкачил на Трона (Престола) под името Симеон Втори, Цар на българите (обърнете внимание: не „Цар на България”!), и чрез т. нар. Регентски съвет властвувал в продължение на три години[1], като както тогава, така и до днес, никога не е бил коронясван.

На 16 септември 1946 г., когато бил едва на деветгодишна възраст, той бил принуден да емигрира заедно с майка си, сестра си и леля си, а само броени часове след пристигането им в Истанбул те се били отправили с кораб за Александрия в Египет. Там всичките членове на семейството му живели пет години, а самият Симеон Втори бил ученик в най-големия колеж в Северна Африка – „Виктория колидж”, където именно перфектно научил английски език.

Заради училището на малкия цар майката решила да заминат в Испания, където семейството било настанено във вилата, в която Царят живее и днес. В Мадрид той завършил „Колеж дьо Франс”; после, през 1958 г. заминал в САЩ и постъпил като кадет във военната академия „Вали Фордж” („Valley Forge Military Academy and College”), базирана в град Уейн, щата Пенсилвания, в която бил записан с името Симеон Рилски, и която завършил през 1959 г., придобивайки военното звание „младши лейтенант”.

В деня на пълнолетието си на 16 юни 1955 г. Цар Симеон Втори прочел в Мадрид Прокламация, в която се казва: „Аз не абдикирах от българския престол. Поради това и по силата на Търновската конституция аз и сега съм обвързан от тежката мисия, предопределена ми от Провидението”.

На 10 август 1961 г. царицата-майка обявила годежа на Симеон Втори с Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела - испанка, родена на 6 януари 1935 г., с 2 години по-възрастна от него - втората по богатство жена в Мадрид, наследила милиони; пет месеци по-късно, на 21 януари 1962 г., е сватбата, която се е състояла в руската православна църква „Света Варвара” във Вевей, Швейцария. Щастливите младоженци били венчани от митрополит Андрей - глава на Българската православна църква за Америка и Австралия[2]. Тъй като бракът бил „благословен” лично от самия държавен глава генералисимус Франко, в испанските медии преобладавали възторжените отзиви; в „дядовата” Италия вестниците демонстрирали двойна стратегия: от една страна се радвали, че синът на техната принцеса и българска царица Йоанна си бил избрал „симпатична и богата булка”, но в същото време били недоволни от нейния „прост и незначителен произход”. Всичките медии в Англия, Франция и Швеция „с пълен глас” тръбели, че това е „Брак по сметка”, охотно цитирали официалните самопризнания пред медиите на самия младоженец от преди една година, че „Единствената ми цел в живата е богата жена!” и подчертавали, че по онова време Маргарита Гомес Асебо наистина е била най-богатата „кандидат-булка” в Испания[3].

Впрочем, истинската „война” на Симеон Втори по повод и във връзка с неговия годеж и брак е била съвсем не с медиите, а с неговите близки, пред които той поддържал и обосновавал тезата, че „не е ловец на зестри”, а е „истински влюбен млад мъж”. Най-напред възроптала сестра му Мария Луиза, която през 1957 г. си била избрала за жених човек от простолюдието, но срещу брака й пръв се бил противопоставил именно той - брат й, който я бил упрекнал, че „такава сватба ще навреди на династията”; след което тя, по настояване на брат си и в интерес на династията, се оженила за германски херцог с кралска кръв - когото, впрочем, съвсем не харесвала. Категоричен противник на този брак е бил и неговият вуйчо - Умберто Втори, главата на италианската кралска фамилия - пред когото племеникът, макар и все още да е бил имал зад гърба си само няколко семестри обучение в Юридическия факултет на Мадридския университет[4], се проявил като „превъзходен юрист”, като му прочел Търновската Конституция и брилянтно обосновал тезата, че съгласно този именно задължителен за него „правен документ”, той бил имал правото да се ожени за „момиче от народа”.

Истински шедьовър на неговото лукавсство, обаче, е била идеята му да бъде създаден т. нар. „Фронт на модерните крале”, в който да участвуват той, гръцкият престолонаследник Константин, норвежкият крал Харалд и италиянският престолонаследник (и негов братовчед) Виктор Емануил, които също така вече си били избрали девойки с незнатен произход. Впрочем, тази идея той бил застъпил единствено пред братовчед си, от когото искал в замяна да убеди членовете на Савойската фамилия да се примирят с неговия избор. По този именно повод италианският седмичник „Де Оре” посочил, че ако той би бил така хитър и на бойното поле, би бил страхотен генерал.

---

[1] И четиримата владетели на Третото българско царство (от княз Александър І Батенберг до Симеон ІІ) са управлявали, без никога да са били слагали на главите си, нито да са били поръчвали изработването и да са притежавали корона. Все пак, без посочването на каквито и да са били аргументи, Божидар Димитров допуска, че в навечерието на трите войни Фердинанд е бил накарал негов доверен златар да му направи корона, но после я бил унищожил. Впрочем, владетелите от Първото и от Второто българско царство са били използували поне пет отделни корони, но всичките са били унищожени. През 1937 г. тогавашният министър на просвещението Н. Николаев и съпругата му, за да отбележат радостта си от раждането на Престолонаследника, поръчали на майстора-златар Илия Златаров да изработи (по проект на художника Васил Захариев) скъпи играчки във формата на скиптър и жезъл, които били официално поднесени в двореца, но подаръкът нямал одобрителен ефект и бил счетен за кич и за подигравка със свещения статус на Царя. Все пак, понастоящем скъпите играчки се съхряняват в Музея за история на София.

[2] Тъй като сватбеният ритуал, имащ характера на бракосъчетане на православен български цар и благородничка-католичка, по своята съдържателна същност е имал характера на нарушение на каноните на Светия престол, от гледна точка на които е било основание за „каноническа нелегитимност”, Ватиканът реагирал, като отправил няколко умерени забележки, с които, фактически, се съгласил да приеме наличието на „фактическа легитимност на брака” - отказвайки, все пак, да признае наличието на „канонична легитимност”, но и отказвайки да превръща събитието в „нещо, особено значимо”.

Този факт, обаче, има своята заслужаваща внимание „предистория”, разкриваща обстоятелството, че отношението на Ватикана към династията на последните български царе винаги е било белязано от конфликтност и отказ на Светия престол да признае техната „канонична легитимност”. Така, когато през ноември 1894 г. (след смъртта на Руския Император Александър ІІІ) пред българския княз Фердинанд се била явила възможност Русия да нормализира отношенията си с Бългтарското княжество, руският царски двор недвусмислено дал да се разбере, че единствеият прек път за това е Престолонаследникът Княз Борис, който само няколко месеци по-рано е бил ритуално кръстен съобразно обряда на католическото вероизповедение, да премине в лоното на православното вероизповедение. Преди всичко политическите пречки за една такава смяна на каноническия статус на българския Престолонаследник са били неимоверно големи, тъй като против е била не само майката княгиня Мария-Луиза, която е била изключително ревността католичка, но и всичките многобройни роднини и царствуващите католически владетели на Европа. Все пак, най-силният и непримирим отпор е бил идвал именно от Светия Престол. Така, надявайки се на отстъпчивост, на 27 януари 1896 г. княз Фердинанд, декориран с всичките си отличия, застанал пред папа Лъв ХІІІ, церемониално целунал пръстена му, и официално поискал разрешение да покръсти двегодишния си син в православната вяра, при което се опитал да обясни и политическите причини, които са го били тласкали към това трудно решение. Папата, обаче, гневно заявил, че от него се иска да извърши „духовно убийство”, посъветвал княза да абдикира, заплашил го с отлъчване и прекратил аудиенцията. Тъй като през февруари с. г., при кръстничеството на самия Николай ІІ двегодишният княз бил миропомазан от екзарх Йосиф І и въведен в лоното на Православието, разгневеният папа отлъчил княз Фердинанд от католическата църква. Все пак, обаче, тежката санкция си заслужавала цената, тъй като само през следващите пет дни всички европейски държави подписали съответната документация, с която официално признали държавната легитимност на Фердинанд І като владетелен княз на България.

Вторият конфликт на последната българска царска династия с Ватикана се случил, след като на 25 октомври 1930 г. православният български цар Борис ІІІ и италианската католическа принцеса Джована Савойска (дъщеря на крал Виктор Емануил ІІІ) били бракосъчетани в катедралата „Свети Франциск” в град Асизи; любопитно е, че самият папа предварително е бил поискал да му бъдат дадени обещания, за които превъзходно е знаел, че няма да бъдат изпълнени, след което великодушно дал благословията си за бракосъчетението. Тъй като, обаче, после в България се състояла църковна молебенна церемония, отслужена от всичките български архиереи, разяреният папа Пий ХІ официално заявил, че с това е била нарушена утвърдената ритуалност, и отправил изключително остри укори към папския нунций в София поради това, че не бил предотвратил православното богослужение. Впрочем, тъй като въпросният папски нунций – монсиньор Ронкали – бил много добре известен като личен приятел на цар Борис ІІІ, а и няколко години по-късно бил заел папския престол под името Йоан ХХІІІ, в европейските политически среди бил наричан „българският папа”.

[3] Нейният баща, споменаван в печата като дон Фердинандо и дон Фелипе Гомес Асебо е бил директор на борсата в Мадрид и известен в цяла Европа брокер, а вуйчо й - маркиз Делиетоза - е бил Президент на Испанската кредитна банка. По време на Испанската гражданска война баща й и майка й били разстреляни от републиканците, които били врагове на франковите фалангисти. Самата тя е възпитаничка на монахините от манастира „Светото Божие сърце” в Мадрид, владее пет езици, обиколила е целия свят и превъзходно познава не само световните исторически и географски забележителности, но и курортите. Макар че Царят вече бил навършил 24 години, всички медии не само „деликатно” премълчавали факта, че тя е „по-голяма” от него с цели две години, но и упорито подчертавали, че тя е само на 21 години. Когато през ноември 1961 г. една култова журналистка от едно култово списание го попитала как той е бил успял да намери „това истинско съкровище”, той отговорил небрежно, че са се били запознали преди две години; годеницата му, обаче, живо го коригирала „О, аз те бях срещнала много преди това, но ти не ме забеляза! ”, внушавайки, че дълго е била търсела „Принца от приказките”; което, впрочем, дало повод на медиите да започнат да наричат царственият й годеник „Пепеляшко от приказките”. Все пак, любопитно е и обстоятелството, че всичките испански медии единодушно и без излишна деликатност застъпвали тезата, че 21-годишната младоженка „с друг мъж преди това не е била близка”. Именно в тази връзка, обаче, изключително любопитен е и фактът, че когато през август 1961 г. царица Йоана оповестила годежа и разпратила традиционните писмени покани на близките и познатите, тя, несъмнено съвсем неслучайно, нарушила общоприетия дворцов протокол и вместо „Щастлива съм”, била написала в поканите „Радостна съм”.

[4] Истинска мистерия е въпросът относно т. нар. „Висше образование” на Симеон Втори. Макар че понякога се казва, че през 1964 г. той бил завършил специалността „Право и икономика”, по повод сключеното през 1970 г. между България и Испания т. нар. „Споразумение относно статуса на Симеон Втори”, по силата на което Испания е длъжна да третира това лице именно като „частно лице”, тогавашният посланик на Испания в София, който имал и статуса на „професор по международно право”, бил разказал на официалните български дипломатически лица, че Симеон Втори няма нито едно завършено висше образование, въпреки статуса му на студент в два-три факултети, в които престоявал по няколко семестри.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").