БЪЛГАРСКАТА ЛЕПТА ЗА ТЕРОРИЗМА. § 7. Покушенията над цар Фердинанд

Когато на път за София, три дни преди сядането си на българския престол на 2 август 1887 г., княз Фердинанд преминал през Видин, бил посрещнат с 500 (петстотин) топовни салюти.

В този момент той естествено въобще не е подозирал, че всъщност цялото му царуване ще премине под знака на заговорническите гърмежи, организирани или директно от руския цар, или косвено от Русия чрез т. нар. “борци за свободата на Македония”, които виждали в неговата политика главната причина за страданието на народа си.

Първият заговор за терористичен атентат бил организиран почти веднага - само два месеци след установяването на новопристигналия княз в България. Негови непосредствени организатори са офицерите Бендерев и Груев, известни с организирания от тях преди една година, през август 1886 г., преврат и детронация на предишния български княз Александър Батенберг. След контрапреврата Бендерев и Груев избягали в Русия и там, според Стивън Констант (в книгата му “Фердинанд”) - със съдействието на руското разузнаване - срещу 6 хиляди франка ангажирали някой си Мактич, “специалист по експлозивите”, да убие новия български княз. Според организационния план убийството на княз Фердинанд е трябвало да стане чрез взривяване на минно устройство, а за изпробване на възможностите на взривната вълна руското правителство предоставило на атентатора специалния полигон край Одеса.

Когато атентаторът се отправил към София по пътя Одеса-Цариград-Варна, българските агенти го разпознали още на пристанището в Цариград и веднага предупредили властите във Варна. Когато корабът пристигнал във Варна, заместник-кметът любезно посрещнал Мактич на пристанището, представил се за посветен в заговора и успял да научи повече подробности за замисъла. След това съобщил подробностите в София и когато терористът пристигнал в столицата, бил веднага арестуван.

Скоро Русия подготвила втория заговор за атентат над княз Фердинанд. Неговото ръководство било възложено лично от руския цар на Министерството на външните работи, а непосредственото ръководство било подето от Михаил Хитрово - бивш руски генерален консул в София през периода 1881-1883 г., и Александър И. Нелидов - посланик на Русия в Цариград.

Този път планът включвал изпращането в България на капитан Набоков, който трябвало да организира чета, четата да прерасне в армия, армията да организира въоръжено въстание; после да бъде завладяна част от югоизточната територия на страната, да бъде създадено паралелно правителство със столица в Бургас, това правителство да поиска помощ от Русия, която да нахлуе в България като умиротворител, да превземе София и да свали Фердинанд от власт[1].

Осъществяваното на плана обаче се превърнало във фарс - на цариградското пристанище Набоков успял да наеме 30 души изгладнели черногорски докери и просяци, които се качили на гръцкия кораб “Георгиос” и дебаркирали на българо-турската граница. По пътя към Бургас в “името на революционното дело” те започнали да плячкосват селяните, а българският военен гарнизон ги обградил, убил 7 души и пленил 6; останалите хукнали да се спасяват в съседната гора, където ги пресрещнали ограбените селяни и ги избили. Капитан Набоков “пледирал” пред селяните, че не е разбойник, а е военнопленник, и поискал да бъде предаден на военните и съден от тях, но селяните просто го застреляли.

Третият и четвъртият заговор за терористичен атентат над княз Фердинанд били организирани от тайните руски служби в Петербург и били възложени за изпълнение на Светослав Миларов, Константин Попов, поручик Георги Василев, Петър Мусевич и капитан Йордан Белов. (Описани по-горе по повод убийството на финансовия министър Христо Белчев).

Петият заговор за терористичен атентат отново бил организиран от бившия руски консул Михаил Хитрово. При него, през 1887 г. необузданият македонски харамия Коста Паница, легендарно известен от Сръбско-българската война през 1885 г., сам предложил на М. Хитрово услугите си, за да убие Фердинанд. Според К. Паница присъединяването на Македония към България можело да стане само с благоволението на руския цар Александър III, но той пък щял да се съгласи само ако бъде премахнат Фердинанд.

Руският консул, обаче, по това време имал други планове, не бил съгласен с тезата и плана на македонския харамия и отхвърлил предложението. Все пак, след две години той сам потърсил К. Паница, а на 20 септември 1889 г. решили да форсират осъществяването на атентата. В създадения от Коста Паница Комитет били включени комендантът на софийския военен гарнизон полковник Кисьов и началникът на полицията.

На 1 февруари 1890 г. в двореца имало голям бал, сред танцуващите нервно се появил млад поручик и настоял за спешна среща с княза. Фердинанд го приел в кабинета си и узнал, че военните готвели преврат и детронация. Само след половин час започнали арестите, а героичният К. Паница словоохотливо признал, че именно той ръководи заговора, за да сложи край на наложената от Фердинанд “международна изолация на България”.

Шестият заговор бил последният опит на Русия за премахването на княз Фердинанд. Той бил организиран през 1892 г., като осъществяването му било възложено на Христо Иванов от Русе. Навремето си същият бил откраднал 3000 хиляди лева, и за да избегне правосъдието избягал в Одеса, където постъпил в 33-и артилерийски полк. Узнали за криминалното основание за бягството му, руските тайни служби го шантажирали, и в крайна сметка започнали да го подготвят за тайната му мисия в България.

Когато пристигнал в София, той отседнал при брат си - студент във Висшето училище, и противно на конспирацията охотно се похвалил с отговорната си мисия. Тъй като князът трябвало да бъде в Пловдив на 15 ноември 1892 г., Христо Иванов заминал преди него и започнал подготовката за покушението, което трябвало да бъде извършено с пистолет. Тъй като в Пловдив не можал да намери сгоден случай, отложил атентата си за София. Във влака обаче “се сторил съмнителен” на някакъв случаен пътник, предупредената полиция се разшавала, той слязъл на гара Казичене, а после бил арестуван. В ареста узнал, че брат му бил толкова сигурен в успеха на операцията, че се похвалил на колегите си, че брат му ще убие Фердинанд в Пловдив. При ареста полицията намерила у него само изключително скромната сума от 220 рубли и един пистолет.

Седмият опит за атентат над княз Фердинанд продължава в по-чист вид фарсовата традиция на предишните. Сутринта на 17 ноември 1902 г. Фердинанд изпратил от Евксиноград за Виена братята си Филип и Август, а следобед към 15 часа излязъл на разходка в парка, придружен от адютанта си полковник Марков. По време на разходката те намерили до един храст блестящо на слънцето огледало, под което имало поставено писмо. Съдържанието било съвсем кратко: “Дойдох да ви убия, но когато видях преди малко децата ви, домиля ми и аз се отказах. Сега се крия в градинката.”

Оказало се, че „зловещият атентатор” е 17-годишният ученик от Варненската гимназия Илия Кънчев, родом от Разград. Министър-председателят Стоян Данев публикувал “прочувствено писмо” за “Божието провидение” и “разтуптяното сърце”, с което членовете на правителството посрещнали новината. Примерът на Министър-председателя се оказал заразителен, и вестниците публикували текстовете на 20 специални “поздравителни”, “прочувствени” и “вълнуващи” писма на “верни поданици”, които в края на краищата всъщност искали и някакво възнаграждение за верноподаничеството си - стипендия в чужбина, помилване на осъдения баща, пари за света обител, и пр.

През 1908 г. княз Фердинанд се провъзгласил за цар на българите и веднага станал обект на Осмия опит за терористично покушение. През декември 1908 г. полицията на Сърбия изпратила две писма до българската полиция, с които предупреждавала, че в България ще пристигне известен анархист с намерение да убие българския държавен глава. Три седмици по-късно - на 1 януари 1909 г. - в София пристигнал Михаил Печенев - поручик от сръбската армия, който веднага се запознал с няколко души български студенти и още същия ден присъствувал на тяхното събрание, на което бил обсъден план за отпразнуване на втората годишнина от освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. Още на другия ден той бил арестуван в софийския хотел “Де Франс” и отведен в полицията за проверка на документите. В хотелската му стая били намерени 15 фишеци динамит, химически препарати за изготвяне на взривни вещества и множество шифровани писма, но тъй като вероятно е имало някакво разминаване между времето на неговото задържане за проверка на самоличността му и откриването на динамита, а може би поради други причини, той бил освободен, и без да се отбива в хотела, веднага потеглил по пътя към сръбската граница. Там, в крайграничното село Цариброд, бил арестуван, и така се оказало, че документите му за самоличност са били крадени, че истинското му име е Леонид Михайлович Островски - 26-годишен руски анархист, известен също така и с името Григорий Ерофеев, и че като обект за наблюдение е бил много добре познат на полицейските власти в редица европейски държави.

Само няколко дни след арестуването му, на 10 януари, в белградския в-к “Политика” била публикувана обширна статия за неговото пребиваване в столицата на Сърбия, където се бил представял под името Сергей Мадзурадзе - грузински емигрант. Пребивавайки в ареста на пети софийски полицейски участък, той изготвил план за бягство, съгласно който ще се нарани, ще бъде откаран в болницата и там, преоблечен като медицинска сестра и подпомогнат от журналиста от в-к “Камбана” Димитър Константинов, ще успее да избяга. За зла беда, обаче, само няколко дни преди да бъде предприето осъществяването на този план, журналистът бил арестуван и срещу него било заведено дело за нанасяне на обида на царицата чрез статия в печата. Все пак след като излязъл от ареста журналистът купил пистолет, укрил го в пакет със захар и така тайно го внесъл в килията на Островски-Ерофеев; поради неизвестни причини, обаче, пистолетът останал неизползуван. През март 1909 г. арестуваният симулирал опит за самоубийство и бил настанен в болница, където бил опериран и във връзка с това у него бил открит както пистолетът, така и т. нар. “Дневник”, датиран от деня на пристигането му в България.

Разглеждането на наказателното дело срещу Островски-Ерофеев и неговите трима български съучастници (братята Николай и Димитър Атанасови и Николай Николаев-Бездомник) започнало на 15 юни 1909 г.; съдебната зала на Окръжния съд била препълнена от студенти. В обвинителната реч на прокурора се наблягало на това, че той е руски анархист и че поддържа тесни връзки с руските и сръбските анархистични кръгове и тайни служби, които именно са го изпратили да убие българския цар Фердинанд. Тъй като на Островски-Ерофеев не бил осигурен адвокат, той блестящо се защитавал (на руски език) сам и показал не само завидно самочувствие, но и превъзходно познаване на правото и на българския език. От своя страна адвокатите на тримата българи, сред които бил и видният професор по право Йосиф Фаденхет, умело поставили под съмнение доказателствата по делото и отправили остри упреци срещу тайната полиция и нейните неправомерни действия, като обосновали тезата си за пълна липса на доказателства за подготвян атентат. В крайна сметка главният обвиняем бил осъден на 7 месеци затвор само за това, че тайно внесъл в страната взривни вещества, братята били освободени, а третият българин бил осъден на 3 месеци затвор.

Така сред българската общественост се наложило мнението, че заговорът за терористичен атентат срещу цар Фердинанд е бил инсцениран от българските власти с цел изостряне на отношенията между България и Сърбия.

И накрая, при Деветия и последен опит за атентат над цар Фердинанд през 1915 г., ръководител на заговора е Викенти Анастасов от Кратово, а изпълнители са Серафим Манов от Кюстендил, Ицо Сантов от Кукуш и Георги Илиев от Търново.

Подготовката започнала още през 1911 г., когато Викенти Анастасов - емигрант от Скопие и анархист по убеждение, бил чиновник в Сметната палата, четял Фр. Ницше, смятал се за свръхчовек и решил да направи “нещо свръхчовешко”. Той започнал подготовката заедно с приятеля си Серафим Манов, но тъй като последният убил хазяина си и влязъл в затвора, подготовката била прекъсната. Когато въпреки тежката присъда убиецът все пак излязъл твърде скоро от затвора, случило се така, че пък ръководителят бил изпратен на фронта.

През 1914 г. Серафим Манов се завърнал в Кюстендил и започнал работа, но тъй като сестра му била болна от туберкулоза, а майка му била в затвора, от отчаяние решил да отиде в София, да влезе с бомба в сградата на Народното събрание и да се самовзриви. През октомври 1914 г. той се срещнал със завърналия се от фронта Викенти, и двамата възкресили старата си идея за атентат над Фердинанд. Те задружно решили това да стане на 6 декември, когато царят щял да ходи в Руската църква, но Серафим започнал да иска от Викенти пари за участието си, онзи отказал и работата пропаднала.

Ръководителят обаче се оказал упорит и си намерил други съзаклятници - Ицо Сантов и Георги Илиев. Според плана трябвало първо да бъде убит македонският водач Тодор Александров, после - главният секретар на Министерството на финансите Н. Пиперов, след това - Министърът на финансите Д. Тончев, и едва накрая - цар Фердинанд. Според по-късните признания пред съда на “висшето ръководство” този алгоритъм на операцията имал дълбокия замисъл да бъде дестабилизирана страната и в несигурната обстановка министър-председател да стане Никола Генадиев.

Все пак, преди да започне осъществяването на “гениалния план”, ръководителят решил “да изпита” членовете на групата си, и им възложил да убият известния по онова време адвокат Добринович. Георги Илиев си купил два пистолети; единият засякъл, но с другия успял да пусне два куршума в адвоката. Адвокатът оживял и бързо се разбрало, че убийството на Добринович е целяло не само и не толкова “изпитание на уменията” на атентаторите - синът на адвоката дал 3000 лева на Викенти поп Анастасов, за да убие баща му и да наследи богатството му. После в съда Георги Илиев признал, че пак за пари и за наследство му е било поръчано да убие и тъщата на “ръководителя си”, както и сестрите на жена му.

Въпреки “попътните усложнения” в алгоритъма на операцията, все пак се стигнало и до атентат над цар Фердинанд. На 1 февруари 1915 г., точно 25 години след заговора на капитан Паница, отново имало бал - този път в градското казино, и сега вече, в 1 часа след полунощ, наистина гръмнала бомба. Фердинанд, разбира се, останал невредим, но загинали 4 души, 13 били ранени. Полицията бързо заловила атентаторите, а главният изпълнител на операцията признал, че след атентата е трябвало да убие и съучастниците си Серафим Манов и Ицо Сантов, за да не се разприказват.

С това приключили всички опити за покушение над българския цар Фердинанд. Тяхната фарсовост и клоунадност е толкова очевидна, че е напълно логично всичко да завърши с някакъв още по-подчертан фарс. Един от лидерите на действуващата в Солун анархистическа организация “Червените братя”, някой си Икикилев, бил заловен в София и набеден, че е организатор на заговора, и екстрадиран в Гърция. Той обаче напук на властите отново се завърнал в България, отново бил заловен, и под конвой бил пратен за Гърция. Точно на границата обаче Фердинанд, който се завръщал от фронта, случайно се натъкнал на конвоя. Когато разбрал кого водят, царят се доближил до него, казал му ехидно: “Значи Вие се гласяхте да ме убиете!” - и ... му дал 30 лева.

---

[1] Специално внимание заслужава и фактът, че по същество същата схема (или план) е била използувана и от КГБ за нахлуване на съветските войски в Унгария, Чехословакия, Афганистан.

______________________________
Стр.291-297 от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма. - С., "Янус", 2007. - 630 с.

МАСКАРАДЪТ "ВИРТУАЛЕН ЦАР"

В английския печат „царството” на Симеон Втори често пъти бе наричано „виртуалната българска монархия”, която бе характеризирана така: българите обичат Симеон, без да са монархисти; те предпочитат да си имат „неофициален цар” - нещо като „лоялен към Републиката почетен гражданин”, нещо като влиятелен адвокат пред света или висш съветник и лидер на нацията; чиято функция се свежда преди всичко или дори единствено до това - да помага на България да преодолява изолацията си и да обезпечава на примитивното мислене усещането за наличие на патерналистична личност, към която винаги могат да се отнасят със зле прикрито незачитане, но към която винаги могат да се обърнат за решаването на всичките им възникнали проблеми.

Всъщност: „Кой и какъв е Симеон Втори?”

А. Когато на 13 януари 1933 г. на българския цар Борис Трети се родило първото дете - Мария-Луиза, почти цялото българско население било останало очевидно разочаровано, тъй като един такъв факт същностно противоречал на неговите здраво вкоренени фолклорни архетипи за Цар и Престолонаследник. Тъй като, обаче, раждането на второто дете се забавило повече от четири години, из София плъзнали злоради клюки, че Царят е импотентен.

На 16 юни 1937 г. 101 топови гърмежи от Слатинския редут оповестили раждането на престолонаследника. Съгласно писмените спомени на съвременниците, народът тръпнел и броил до 22-я гърмеж, защото ако царското бебе е момиче, салютите трябвало да бъдат само 21; а на 22-я салют населението започнало да си хвърля шапките от радост.

Престолонаследникът бил кръстен на Симеон Първи Велики, който, съгласно византийската православна доктрина, бил дал „Златния век в културата и политиката на България”; така Престолонаследникът официално бил наречен „Княз Търновски”, и по-точно – „Княз Симеон Търновски”.

Когато на 28 август 1943 г. Цар Борис Трети умрял мистериозно, шестгодишният Престолонаследник официално се възкачил на Трона (Престола) под името Симеон Втори, Цар на българите (обърнете внимание: не „Цар на България”!), и чрез т. нар. Регентски съвет властвувал в продължение на три години[1], като както тогава, така и до днес, никога не е бил коронясван.

На 16 септември 1946 г., когато бил едва на деветгодишна възраст, той бил принуден да емигрира заедно с майка си, сестра си и леля си, а само броени часове след пристигането им в Истанбул те се били отправили с кораб за Александрия в Египет. Там всичките членове на семейството му живели пет години, а самият Симеон Втори бил ученик в най-големия колеж в Северна Африка – „Виктория колидж”, където именно перфектно научил английски език.

Заради училището на малкия цар майката решила да заминат в Испания, където семейството било настанено във вилата, в която Царят живее и днес. В Мадрид той завършил „Колеж дьо Франс”; после, през 1958 г. заминал в САЩ и постъпил като кадет във военната академия „Вали Фордж” („Valley Forge Military Academy and College”), базирана в град Уейн, щата Пенсилвания, в която бил записан с името Симеон Рилски, и която завършил през 1959 г., придобивайки военното звание „младши лейтенант”.

В деня на пълнолетието си на 16 юни 1955 г. Цар Симеон Втори прочел в Мадрид Прокламация, в която се казва: „Аз не абдикирах от българския престол. Поради това и по силата на Търновската конституция аз и сега съм обвързан от тежката мисия, предопределена ми от Провидението”.

На 10 август 1961 г. царицата-майка обявила годежа на Симеон Втори с Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела - испанка, родена на 6 януари 1935 г., с 2 години по-възрастна от него - втората по богатство жена в Мадрид, наследила милиони; пет месеци по-късно, на 21 януари 1962 г., е сватбата, която се е състояла в руската православна църква „Света Варвара” във Вевей, Швейцария. Щастливите младоженци били венчани от митрополит Андрей - глава на Българската православна църква за Америка и Австралия[2]. Тъй като бракът бил „благословен” лично от самия държавен глава генералисимус Франко, в испанските медии преобладавали възторжените отзиви; в „дядовата” Италия вестниците демонстрирали двойна стратегия: от една страна се радвали, че синът на техната принцеса и българска царица Йоанна си бил избрал „симпатична и богата булка”, но в същото време били недоволни от нейния „прост и незначителен произход”. Всичките медии в Англия, Франция и Швеция „с пълен глас” тръбели, че това е „Брак по сметка”, охотно цитирали официалните самопризнания пред медиите на самия младоженец от преди една година, че „Единствената ми цел в живата е богата жена!” и подчертавали, че по онова време Маргарита Гомес Асебо наистина е била най-богатата „кандидат-булка” в Испания[3].

Впрочем, истинската „война” на Симеон Втори по повод и във връзка с неговия годеж и брак е била съвсем не с медиите, а с неговите близки, пред които той поддържал и обосновавал тезата, че „не е ловец на зестри”, а е „истински влюбен млад мъж”. Най-напред възроптала сестра му Мария Луиза, която през 1957 г. си била избрала за жених човек от простолюдието, но срещу брака й пръв се бил противопоставил именно той - брат й, който я бил упрекнал, че „такава сватба ще навреди на династията”; след което тя, по настояване на брат си и в интерес на династията, се оженила за германски херцог с кралска кръв - когото, впрочем, съвсем не харесвала. Категоричен противник на този брак е бил и неговият вуйчо - Умберто Втори, главата на италианската кралска фамилия - пред когото племеникът, макар и все още да е бил имал зад гърба си само няколко семестри обучение в Юридическия факултет на Мадридския университет[4], се проявил като „превъзходен юрист”, като му прочел Търновската Конституция и брилянтно обосновал тезата, че съгласно този именно задължителен за него „правен документ”, той бил имал правото да се ожени за „момиче от народа”.

Истински шедьовър на неговото лукавсство, обаче, е била идеята му да бъде създаден т. нар. „Фронт на модерните крале”, в който да участвуват той, гръцкият престолонаследник Константин, норвежкият крал Харалд и италиянският престолонаследник (и негов братовчед) Виктор Емануил, които също така вече си били избрали девойки с незнатен произход. Впрочем, тази идея той бил застъпил единствено пред братовчед си, от когото искал в замяна да убеди членовете на Савойската фамилия да се примирят с неговия избор. По този именно повод италианският седмичник „Де Оре” посочил, че ако той би бил така хитър и на бойното поле, би бил страхотен генерал.

---

[1] И четиримата владетели на Третото българско царство (от княз Александър І Батенберг до Симеон ІІ) са управлявали, без никога да са били слагали на главите си, нито да са били поръчвали изработването и да са притежавали корона. Все пак, без посочването на каквито и да са били аргументи, Божидар Димитров допуска, че в навечерието на трите войни Фердинанд е бил накарал негов доверен златар да му направи корона, но после я бил унищожил. Впрочем, владетелите от Първото и от Второто българско царство са били използували поне пет отделни корони, но всичките са били унищожени. През 1937 г. тогавашният министър на просвещението Н. Николаев и съпругата му, за да отбележат радостта си от раждането на Престолонаследника, поръчали на майстора-златар Илия Златаров да изработи (по проект на художника Васил Захариев) скъпи играчки във формата на скиптър и жезъл, които били официално поднесени в двореца, но подаръкът нямал одобрителен ефект и бил счетен за кич и за подигравка със свещения статус на Царя. Все пак, понастоящем скъпите играчки се съхряняват в Музея за история на София.

[2] Тъй като сватбеният ритуал, имащ характера на бракосъчетане на православен български цар и благородничка-католичка, по своята съдържателна същност е имал характера на нарушение на каноните на Светия престол, от гледна точка на които е било основание за „каноническа нелегитимност”, Ватиканът реагирал, като отправил няколко умерени забележки, с които, фактически, се съгласил да приеме наличието на „фактическа легитимност на брака” - отказвайки, все пак, да признае наличието на „канонична легитимност”, но и отказвайки да превръща събитието в „нещо, особено значимо”.

Този факт, обаче, има своята заслужаваща внимание „предистория”, разкриваща обстоятелството, че отношението на Ватикана към династията на последните български царе винаги е било белязано от конфликтност и отказ на Светия престол да признае техната „канонична легитимност”. Така, когато през ноември 1894 г. (след смъртта на Руския Император Александър ІІІ) пред българския княз Фердинанд се била явила възможност Русия да нормализира отношенията си с Бългтарското княжество, руският царски двор недвусмислено дал да се разбере, че единствеият прек път за това е Престолонаследникът Княз Борис, който само няколко месеци по-рано е бил ритуално кръстен съобразно обряда на католическото вероизповедение, да премине в лоното на православното вероизповедение. Преди всичко политическите пречки за една такава смяна на каноническия статус на българския Престолонаследник са били неимоверно големи, тъй като против е била не само майката княгиня Мария-Луиза, която е била изключително ревността католичка, но и всичките многобройни роднини и царствуващите католически владетели на Европа. Все пак, най-силният и непримирим отпор е бил идвал именно от Светия Престол. Така, надявайки се на отстъпчивост, на 27 януари 1896 г. княз Фердинанд, декориран с всичките си отличия, застанал пред папа Лъв ХІІІ, церемониално целунал пръстена му, и официално поискал разрешение да покръсти двегодишния си син в православната вяра, при което се опитал да обясни и политическите причини, които са го били тласкали към това трудно решение. Папата, обаче, гневно заявил, че от него се иска да извърши „духовно убийство”, посъветвал княза да абдикира, заплашил го с отлъчване и прекратил аудиенцията. Тъй като през февруари с. г., при кръстничеството на самия Николай ІІ двегодишният княз бил миропомазан от екзарх Йосиф І и въведен в лоното на Православието, разгневеният папа отлъчил княз Фердинанд от католическата църква. Все пак, обаче, тежката санкция си заслужавала цената, тъй като само през следващите пет дни всички европейски държави подписали съответната документация, с която официално признали държавната легитимност на Фердинанд І като владетелен княз на България.

Вторият конфликт на последната българска царска династия с Ватикана се случил, след като на 25 октомври 1930 г. православният български цар Борис ІІІ и италианската католическа принцеса Джована Савойска (дъщеря на крал Виктор Емануил ІІІ) били бракосъчетани в катедралата „Свети Франциск” в град Асизи; любопитно е, че самият папа предварително е бил поискал да му бъдат дадени обещания, за които превъзходно е знаел, че няма да бъдат изпълнени, след което великодушно дал благословията си за бракосъчетението. Тъй като, обаче, после в България се състояла църковна молебенна церемония, отслужена от всичките български архиереи, разяреният папа Пий ХІ официално заявил, че с това е била нарушена утвърдената ритуалност, и отправил изключително остри укори към папския нунций в София поради това, че не бил предотвратил православното богослужение. Впрочем, тъй като въпросният папски нунций – монсиньор Ронкали – бил много добре известен като личен приятел на цар Борис ІІІ, а и няколко години по-късно бил заел папския престол под името Йоан ХХІІІ, в европейските политически среди бил наричан „българският папа”.

[3] Нейният баща, споменаван в печата като дон Фердинандо и дон Фелипе Гомес Асебо е бил директор на борсата в Мадрид и известен в цяла Европа брокер, а вуйчо й - маркиз Делиетоза - е бил Президент на Испанската кредитна банка. По време на Испанската гражданска война баща й и майка й били разстреляни от републиканците, които били врагове на франковите фалангисти. Самата тя е възпитаничка на монахините от манастира „Светото Божие сърце” в Мадрид, владее пет езици, обиколила е целия свят и превъзходно познава не само световните исторически и географски забележителности, но и курортите. Макар че Царят вече бил навършил 24 години, всички медии не само „деликатно” премълчавали факта, че тя е „по-голяма” от него с цели две години, но и упорито подчертавали, че тя е само на 21 години. Когато през ноември 1961 г. една култова журналистка от едно култово списание го попитала как той е бил успял да намери „това истинско съкровище”, той отговорил небрежно, че са се били запознали преди две години; годеницата му, обаче, живо го коригирала „О, аз те бях срещнала много преди това, но ти не ме забеляза! ”, внушавайки, че дълго е била търсела „Принца от приказките”; което, впрочем, дало повод на медиите да започнат да наричат царственият й годеник „Пепеляшко от приказките”. Все пак, любопитно е и обстоятелството, че всичките испански медии единодушно и без излишна деликатност застъпвали тезата, че 21-годишната младоженка „с друг мъж преди това не е била близка”. Именно в тази връзка, обаче, изключително любопитен е и фактът, че когато през август 1961 г. царица Йоана оповестила годежа и разпратила традиционните писмени покани на близките и познатите, тя, несъмнено съвсем неслучайно, нарушила общоприетия дворцов протокол и вместо „Щастлива съм”, била написала в поканите „Радостна съм”.

[4] Истинска мистерия е въпросът относно т. нар. „Висше образование” на Симеон Втори. Макар че понякога се казва, че през 1964 г. той бил завършил специалността „Право и икономика”, по повод сключеното през 1970 г. между България и Испания т. нар. „Споразумение относно статуса на Симеон Втори”, по силата на което Испания е длъжна да третира това лице именно като „частно лице”, тогавашният посланик на Испания в София, който имал и статуса на „професор по международно право”, бил разказал на официалните български дипломатически лица, че Симеон Втори няма нито едно завършено висше образование, въпреки статуса му на студент в два-три факултети, в които престоявал по няколко семестри.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").