ЦАРЯТ-ЗАЛОЖНИК

Първият български журналист, интервюирал Симеон Втори, е бил Йосиф Давидов - тогавашен кореспондент на Българската телеграфна агенция (БТА) в Мадрид. Самото събитие станало на 29 януари 1990 г., а интервюто е публикувано във в-к „Отечествен фронт” на 2 февруари 1990 г. и е озаглавено „Благоразумие и търпимост, зрелост и толерантност”. Това интервю официално е било поискано и възложено от Главния редактор на вестника Любен Генов, мотивацията на който е била обоснована като желание „за разрушаване на едно табу”. Наскоро в същия вестник е публикувано още едно царско интервю - на Бригита Йосифова с Царица Маргарита.

По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд. Тогава аз, Янко Янков-Вельовски, произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица; по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи. Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на и на нейния комунистически български клан, и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент.

През март 1990 г. бе осъществено второто силно представяне на Царя пред българите - в най-гледаната програма „Всяка Неделя” на Българската Национална телевизия (БНТ) било излъчено специалното интервю на Кеворк Кеворкян с Негово Величество Цар Симеон Втори.

През април, а после през август, септември и октомври 1990 г. пребивавах в град Мюнхен в Германия, където бях опериран от тумор, получен от третирането ми с химикали по време на престоя ми в затвора; там почти непрекъснато до мен бе бившият български царски офицер Стефан Маринов - бивш личен съветник на Симеон Втори в първите години на емиграцията му, после отрекъл се и в продължение на 18 години прекъснал всякакви контакти с него, но преди няколко години възстановил контактите „по интензивно настояване на американците и германците” и „в името на бъдещото демократизиране на България”. Той просто ме „засипа” със специфична информация относно личността на последния български Цар и най-вече относно неговите връзки със съветската КГБ и българската ДС, както и за плановете на западните политически сили за неговото използуване в хода на политическите промени „след ерата на Горбачов”. Благодарение на тази информация и, разбира се, благодарение на моето специфицно професионално мислене, при всички станали по-късно събития аз просто превъзходно разбирах невъзможността да бъде водена автентична политическа дейност в България както поради кретенското политическо мислене на българската населенческа маса, така и породи виртуозното политическо използуване на това обстоятелство не само от комунистическите политически манипулатори, но и от корумпираната част на управляващия западен елит.

В началото на 1991 г. българските депутати и политически лидери Стефан Савов и Ахмед Доган посетили Цар Симеон Втори в Мадрид.

През май 1992 г. Президентът Желю Желев и Цар Сиеон Втори се срещнали и разговаряли в мадридския хотел „Риц”, с което завършила „ерата на журналистическия интерес към Царя” и започнала „ерата на интереса на политиците”.

По време на Олимпиадата в Барселона през 1992 г. тогавашният Премиер Филип Димитров, съпругата му Елена, Венцислав Димитров и Александър Йорданов, както и спортни звезди и шефове, обядвали заедно със Симеон Втори.

През август 1992 г. българските медии съобщиха, че на заседание на т. нар. „Клуб Билдерберг”, състояло се в началото на годината в курортното градче Евиан във Франция, е било взето решение Западът да подкрепи по енергичен начин усилията на Симеон Втори за завръщането му в България.

Най-голямата и най-пъстроцветната навалица около Симеон Втори е била по време на бала на Августин Пейчинов в Манхантън на 6 декември 1992 г., където са били: Георги Пирински, Стоян Ганев, Михаил Неделчев, Янаки Стоилов, Елена Поптодорова, Диана Дамянова, Александър Томов, Чавдар Кюранов, Атанас Папаризов, Невена Коканова, Теодоси Спасов, Йълдъз Ибрахимова, Мила Георгиева, Георги Данаилов, Стефан Цанев, Соломон Паси, Петър Константинов, Стефан Груев, Жорж Ганчев, Кръстю Петков.

През 1993 г. Желю Желев и Симеон Втори се срещнали отново – този път в Брюксел.

През 1994 г. синдикалният лидер Константин Тренчев посетил Мадрид, а Филип Димитров и приближените му „случайно” се срещнали със Симеон Втори в един музей в Солун.

През 1995 г. софийският кмет Александър Янчулев се срещнал със Симеон Втори в Мадрид, където бил на посещение за „кръщаване” на улица. През ноември 1995 г. аудиенция при Симеон Втори били получили външният министър (генерал от ДС) Любен Гоцев и Гиньо Ганев; после Л. Гоцев отрече да е участвувал в такава среща, но от Мадрид го опровергаха. На 23 ноември 1995 г. депутатът Кристиян Кръстев и Председателят на Ротари-клуб Асен Ошанов лично занесли поканата на 101 интелектуалци до Царя да посети България.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

МАСКАРАДЪТ "ВИРТУАЛЕН ЦАР"

В английския печат „царството” на Симеон Втори често пъти бе наричано „виртуалната българска монархия”, която бе характеризирана така: българите обичат Симеон, без да са монархисти; те предпочитат да си имат „неофициален цар” - нещо като „лоялен към Републиката почетен гражданин”, нещо като влиятелен адвокат пред света или висш съветник и лидер на нацията; чиято функция се свежда преди всичко или дори единствено до това - да помага на България да преодолява изолацията си и да обезпечава на примитивното мислене усещането за наличие на патерналистична личност, към която винаги могат да се отнасят със зле прикрито незачитане, но към която винаги могат да се обърнат за решаването на всичките им възникнали проблеми.

Всъщност: „Кой и какъв е Симеон Втори?”

А. Когато на 13 януари 1933 г. на българския цар Борис Трети се родило първото дете - Мария-Луиза, почти цялото българско население било останало очевидно разочаровано, тъй като един такъв факт същностно противоречал на неговите здраво вкоренени фолклорни архетипи за Цар и Престолонаследник. Тъй като, обаче, раждането на второто дете се забавило повече от четири години, из София плъзнали злоради клюки, че Царят е импотентен.

На 16 юни 1937 г. 101 топови гърмежи от Слатинския редут оповестили раждането на престолонаследника. Съгласно писмените спомени на съвременниците, народът тръпнел и броил до 22-я гърмеж, защото ако царското бебе е момиче, салютите трябвало да бъдат само 21; а на 22-я салют населението започнало да си хвърля шапките от радост.

Престолонаследникът бил кръстен на Симеон Първи Велики, който, съгласно византийската православна доктрина, бил дал „Златния век в културата и политиката на България”; така Престолонаследникът официално бил наречен „Княз Търновски”, и по-точно – „Княз Симеон Търновски”.

Когато на 28 август 1943 г. Цар Борис Трети умрял мистериозно, шестгодишният Престолонаследник официално се възкачил на Трона (Престола) под името Симеон Втори, Цар на българите (обърнете внимание: не „Цар на България”!), и чрез т. нар. Регентски съвет властвувал в продължение на три години[1], като както тогава, така и до днес, никога не е бил коронясван.

На 16 септември 1946 г., когато бил едва на деветгодишна възраст, той бил принуден да емигрира заедно с майка си, сестра си и леля си, а само броени часове след пристигането им в Истанбул те се били отправили с кораб за Александрия в Египет. Там всичките членове на семейството му живели пет години, а самият Симеон Втори бил ученик в най-големия колеж в Северна Африка – „Виктория колидж”, където именно перфектно научил английски език.

Заради училището на малкия цар майката решила да заминат в Испания, където семейството било настанено във вилата, в която Царят живее и днес. В Мадрид той завършил „Колеж дьо Франс”; после, през 1958 г. заминал в САЩ и постъпил като кадет във военната академия „Вали Фордж” („Valley Forge Military Academy and College”), базирана в град Уейн, щата Пенсилвания, в която бил записан с името Симеон Рилски, и която завършил през 1959 г., придобивайки военното звание „младши лейтенант”.

В деня на пълнолетието си на 16 юни 1955 г. Цар Симеон Втори прочел в Мадрид Прокламация, в която се казва: „Аз не абдикирах от българския престол. Поради това и по силата на Търновската конституция аз и сега съм обвързан от тежката мисия, предопределена ми от Провидението”.

На 10 август 1961 г. царицата-майка обявила годежа на Симеон Втори с Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела - испанка, родена на 6 януари 1935 г., с 2 години по-възрастна от него - втората по богатство жена в Мадрид, наследила милиони; пет месеци по-късно, на 21 януари 1962 г., е сватбата, която се е състояла в руската православна църква „Света Варвара” във Вевей, Швейцария. Щастливите младоженци били венчани от митрополит Андрей - глава на Българската православна църква за Америка и Австралия[2]. Тъй като бракът бил „благословен” лично от самия държавен глава генералисимус Франко, в испанските медии преобладавали възторжените отзиви; в „дядовата” Италия вестниците демонстрирали двойна стратегия: от една страна се радвали, че синът на техната принцеса и българска царица Йоанна си бил избрал „симпатична и богата булка”, но в същото време били недоволни от нейния „прост и незначителен произход”. Всичките медии в Англия, Франция и Швеция „с пълен глас” тръбели, че това е „Брак по сметка”, охотно цитирали официалните самопризнания пред медиите на самия младоженец от преди една година, че „Единствената ми цел в живата е богата жена!” и подчертавали, че по онова време Маргарита Гомес Асебо наистина е била най-богатата „кандидат-булка” в Испания[3].

Впрочем, истинската „война” на Симеон Втори по повод и във връзка с неговия годеж и брак е била съвсем не с медиите, а с неговите близки, пред които той поддържал и обосновавал тезата, че „не е ловец на зестри”, а е „истински влюбен млад мъж”. Най-напред възроптала сестра му Мария Луиза, която през 1957 г. си била избрала за жених човек от простолюдието, но срещу брака й пръв се бил противопоставил именно той - брат й, който я бил упрекнал, че „такава сватба ще навреди на династията”; след което тя, по настояване на брат си и в интерес на династията, се оженила за германски херцог с кралска кръв - когото, впрочем, съвсем не харесвала. Категоричен противник на този брак е бил и неговият вуйчо - Умберто Втори, главата на италианската кралска фамилия - пред когото племеникът, макар и все още да е бил имал зад гърба си само няколко семестри обучение в Юридическия факултет на Мадридския университет[4], се проявил като „превъзходен юрист”, като му прочел Търновската Конституция и брилянтно обосновал тезата, че съгласно този именно задължителен за него „правен документ”, той бил имал правото да се ожени за „момиче от народа”.

Истински шедьовър на неговото лукавсство, обаче, е била идеята му да бъде създаден т. нар. „Фронт на модерните крале”, в който да участвуват той, гръцкият престолонаследник Константин, норвежкият крал Харалд и италиянският престолонаследник (и негов братовчед) Виктор Емануил, които също така вече си били избрали девойки с незнатен произход. Впрочем, тази идея той бил застъпил единствено пред братовчед си, от когото искал в замяна да убеди членовете на Савойската фамилия да се примирят с неговия избор. По този именно повод италианският седмичник „Де Оре” посочил, че ако той би бил така хитър и на бойното поле, би бил страхотен генерал.

---

[1] И четиримата владетели на Третото българско царство (от княз Александър І Батенберг до Симеон ІІ) са управлявали, без никога да са били слагали на главите си, нито да са били поръчвали изработването и да са притежавали корона. Все пак, без посочването на каквито и да са били аргументи, Божидар Димитров допуска, че в навечерието на трите войни Фердинанд е бил накарал негов доверен златар да му направи корона, но после я бил унищожил. Впрочем, владетелите от Първото и от Второто българско царство са били използували поне пет отделни корони, но всичките са били унищожени. През 1937 г. тогавашният министър на просвещението Н. Николаев и съпругата му, за да отбележат радостта си от раждането на Престолонаследника, поръчали на майстора-златар Илия Златаров да изработи (по проект на художника Васил Захариев) скъпи играчки във формата на скиптър и жезъл, които били официално поднесени в двореца, но подаръкът нямал одобрителен ефект и бил счетен за кич и за подигравка със свещения статус на Царя. Все пак, понастоящем скъпите играчки се съхряняват в Музея за история на София.

[2] Тъй като сватбеният ритуал, имащ характера на бракосъчетане на православен български цар и благородничка-католичка, по своята съдържателна същност е имал характера на нарушение на каноните на Светия престол, от гледна точка на които е било основание за „каноническа нелегитимност”, Ватиканът реагирал, като отправил няколко умерени забележки, с които, фактически, се съгласил да приеме наличието на „фактическа легитимност на брака” - отказвайки, все пак, да признае наличието на „канонична легитимност”, но и отказвайки да превръща събитието в „нещо, особено значимо”.

Този факт, обаче, има своята заслужаваща внимание „предистория”, разкриваща обстоятелството, че отношението на Ватикана към династията на последните български царе винаги е било белязано от конфликтност и отказ на Светия престол да признае техната „канонична легитимност”. Така, когато през ноември 1894 г. (след смъртта на Руския Император Александър ІІІ) пред българския княз Фердинанд се била явила възможност Русия да нормализира отношенията си с Бългтарското княжество, руският царски двор недвусмислено дал да се разбере, че единствеият прек път за това е Престолонаследникът Княз Борис, който само няколко месеци по-рано е бил ритуално кръстен съобразно обряда на католическото вероизповедение, да премине в лоното на православното вероизповедение. Преди всичко политическите пречки за една такава смяна на каноническия статус на българския Престолонаследник са били неимоверно големи, тъй като против е била не само майката княгиня Мария-Луиза, която е била изключително ревността католичка, но и всичките многобройни роднини и царствуващите католически владетели на Европа. Все пак, най-силният и непримирим отпор е бил идвал именно от Светия Престол. Така, надявайки се на отстъпчивост, на 27 януари 1896 г. княз Фердинанд, декориран с всичките си отличия, застанал пред папа Лъв ХІІІ, церемониално целунал пръстена му, и официално поискал разрешение да покръсти двегодишния си син в православната вяра, при което се опитал да обясни и политическите причини, които са го били тласкали към това трудно решение. Папата, обаче, гневно заявил, че от него се иска да извърши „духовно убийство”, посъветвал княза да абдикира, заплашил го с отлъчване и прекратил аудиенцията. Тъй като през февруари с. г., при кръстничеството на самия Николай ІІ двегодишният княз бил миропомазан от екзарх Йосиф І и въведен в лоното на Православието, разгневеният папа отлъчил княз Фердинанд от католическата църква. Все пак, обаче, тежката санкция си заслужавала цената, тъй като само през следващите пет дни всички европейски държави подписали съответната документация, с която официално признали държавната легитимност на Фердинанд І като владетелен княз на България.

Вторият конфликт на последната българска царска династия с Ватикана се случил, след като на 25 октомври 1930 г. православният български цар Борис ІІІ и италианската католическа принцеса Джована Савойска (дъщеря на крал Виктор Емануил ІІІ) били бракосъчетани в катедралата „Свети Франциск” в град Асизи; любопитно е, че самият папа предварително е бил поискал да му бъдат дадени обещания, за които превъзходно е знаел, че няма да бъдат изпълнени, след което великодушно дал благословията си за бракосъчетението. Тъй като, обаче, после в България се състояла църковна молебенна церемония, отслужена от всичките български архиереи, разяреният папа Пий ХІ официално заявил, че с това е била нарушена утвърдената ритуалност, и отправил изключително остри укори към папския нунций в София поради това, че не бил предотвратил православното богослужение. Впрочем, тъй като въпросният папски нунций – монсиньор Ронкали – бил много добре известен като личен приятел на цар Борис ІІІ, а и няколко години по-късно бил заел папския престол под името Йоан ХХІІІ, в европейските политически среди бил наричан „българският папа”.

[3] Нейният баща, споменаван в печата като дон Фердинандо и дон Фелипе Гомес Асебо е бил директор на борсата в Мадрид и известен в цяла Европа брокер, а вуйчо й - маркиз Делиетоза - е бил Президент на Испанската кредитна банка. По време на Испанската гражданска война баща й и майка й били разстреляни от републиканците, които били врагове на франковите фалангисти. Самата тя е възпитаничка на монахините от манастира „Светото Божие сърце” в Мадрид, владее пет езици, обиколила е целия свят и превъзходно познава не само световните исторически и географски забележителности, но и курортите. Макар че Царят вече бил навършил 24 години, всички медии не само „деликатно” премълчавали факта, че тя е „по-голяма” от него с цели две години, но и упорито подчертавали, че тя е само на 21 години. Когато през ноември 1961 г. една култова журналистка от едно култово списание го попитала как той е бил успял да намери „това истинско съкровище”, той отговорил небрежно, че са се били запознали преди две години; годеницата му, обаче, живо го коригирала „О, аз те бях срещнала много преди това, но ти не ме забеляза! ”, внушавайки, че дълго е била търсела „Принца от приказките”; което, впрочем, дало повод на медиите да започнат да наричат царственият й годеник „Пепеляшко от приказките”. Все пак, любопитно е и обстоятелството, че всичките испански медии единодушно и без излишна деликатност застъпвали тезата, че 21-годишната младоженка „с друг мъж преди това не е била близка”. Именно в тази връзка, обаче, изключително любопитен е и фактът, че когато през август 1961 г. царица Йоана оповестила годежа и разпратила традиционните писмени покани на близките и познатите, тя, несъмнено съвсем неслучайно, нарушила общоприетия дворцов протокол и вместо „Щастлива съм”, била написала в поканите „Радостна съм”.

[4] Истинска мистерия е въпросът относно т. нар. „Висше образование” на Симеон Втори. Макар че понякога се казва, че през 1964 г. той бил завършил специалността „Право и икономика”, по повод сключеното през 1970 г. между България и Испания т. нар. „Споразумение относно статуса на Симеон Втори”, по силата на което Испания е длъжна да третира това лице именно като „частно лице”, тогавашният посланик на Испания в София, който имал и статуса на „професор по международно право”, бил разказал на официалните български дипломатически лица, че Симеон Втори няма нито едно завършено висше образование, въпреки статуса му на студент в два-три факултети, в които престоявал по няколко семестри.

(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").

СИМЕОН ІІ Е ЖИВ ЗАРАДИ ШПИОНСКА АФЕРА НА БАЩА СИ

Как Борис ІІІ изтъргува със Сталин
германска строго секретна шпионска информация
и собствената си смърт
в замяна на запазване живота на семейството му

50. На 28 август 1943 г., в 16 часа и 22 минути, пет месеци преди да навърши 50 години, умира българският цар Борис Трети (18 януари 1894 г. – 28 август 1943). Той умира в двореца си в София и още оттогава плъзнали слухове за “тайната на неговата смърт”, която като правило е била определяна като “насилствена” и предизвикана от активния шпионаж на редица чужди държави.

А. Така или иначе факт е, че смъртта му го е постигнала само два месеци преди провеждането от 28 ноември до 1 декември 1943 г. на прословутата Техеранска конференция на ръководителите на Съветския съюз, САЩ и Великобритания, на която били съгласувини плановете за разгрома на германските въоръжени сили, и че мнозина изследователи са склонни да разглеждат тази смърт като факт, неразривно свързан с фактическия състав на събитията, протекли в контекста на тази именно конференция. При това, противно на широко оповестяваните досега официални документални доказателства, съществуват редица основания да се счита, че съществуват все още неразсекретени документи, от които би станало видно, че непосредствоно в хода на подготовката на тази среща, при фантастично драматични условия, се е била състояла строго секретна или свръхтайна среща между съветския ръководител И. В. Сталин и българския цар Борис ІІІ, на която именно е била решена както личната съдба на българския цар, така и съдбата на самата България. За съществуването на такава среща, впрочем, говори и видният американски съветолог Робърт Конкуист, който се базира на вече разсекретени руски разузнавателни източници и посочва не само, че Сталин се е държал с Борис ІІІ като със слуга, но и че българският владетел е бил отровен именно от руснаците.

Разбира се, още след поражението на германските войски при Сталинград цар Борис ІІІ вече окончателно е бил наясно, че Германия ще загуби войната, и че заедно с нея гибелният край ще помете и германските съюзници, като за победителите няма да има никакво значение дали след войната България ще съществува или няма да съществува като държава. Така, в контекста на този извод, въпреки очевидната безизходност от ситуацията, българския цар все пак се е опитвал да търси и да намери някакъв поне минимално печеливш ход за спасение, и днес съществуват редица основания да се счита, че такъв е бил намерен.

Така, когато през лятото на 1943 г., на път от Гърция за Берлин, шефът на германското военно разузнаване адмирал Вилхелм Канарис се отбил за кратко в София, той имал неблагоразумието да сподели пред цар Борис ІІІ, че немските тайни служби подготвят атентат или отвличане срещу „тримата глупаци”, както А. Хитлер обичал да нарича Рузвелт, Чърчил и Сталин, и че събитието щяло да се случи по време на срещата в Техеран. Разбира се, съществуват основания да се счита, че доверяването на тази информация съвсем не е било станало поради „неблагоразумие”, а е имало предназначението тя да стигне до представителя на американското разузнаване Алън Дълес, който по това време се е намирал като постоянно пребиващ в Швейцария; и че адмирал Канарис е разчитал тази информация да стигне до американците посредством намиращия се в Берн бивш началник на царската канцелария и бивш Министър-председател Георги Кьосеиванов; и че целта му е била да получи, поне лично за самия себе си, съответната американска индулгенция. Впрочем, за съществуването на такава негова нагласа говори и фактът, че наскоро след опита за покушение срещу фурера адмирал Канарис е бил арестуван и акзекутиран, като е бил обесен на струна от роял, и че очевидно, за да се стигне дотам, провиненията му съвсем не са били малозначителни.

Работата, обаче, е там, че когато цар Борис ІІІ узнал тази свръхсекретна информация, той решил да я предеде не на Алън Дълес, а на Й. В. Сталин, като правилно бил предвидил, че България ще попаден именно в руската зона на влияние, и се надявал чрез него да се опита да изтъргува и да спаси ако не себе си, то поне семейството си, от закономерно очакваната екзекуция. Така, само няколко дни преди да направи отдавна планираната си среща с Хитлер, той внезапно направил изключително рискованата си свръхсекретна среща със Сталин.

Така, когато на 9 август при цар Борис ІІІ се явил пълномощният министър на Райха генерал Адолф Бекерле и му съобщил, че трябва да отлети за Германия с личния пилот и самолет на фюрера на 13 август 1943 г., петък, той решил, че съдбата му предоставя превъзходната възможност да намери удобен повод да отложи пътуването си с един ден, и така да разполага с напълно достатъчно време, за да може да осъществи замисъла си за срещата със Сталин. Той заявил на германсият пратеник, че ще замине на следващия ден, на 14 август, като обосновал решението си със суеверното съображение, че на 13-то число и в петъчен ден не правел нищо важно. После заявил, че на 10 август заминава на лов до Банска Бистрица и че ще бъде придружаван единствено от Павел Груев, след което, преоблечен като резервен пилот, от летище Божурище се качил на имащия български отличителни знаци самолет „Юнкерс-52”, с който пътували за Анкара около 20 души немски пилоти, но тъй като внезапна малка „повреда” наложила принудително кацане на аварийното летище край Истанбул, той слязъл там и веднага се качил на друг самолет, имащ руски отличителни знаци, където бил посрещнат от вече възрастен българин от Украйна - агент на НКВД, който работел по подготовката на техеранската среща на тримата големи, както и от съветския посланик в Турция Виноградов. После, след като този самолет кацнал в Кавказ, оттам с трети самолет българският цар Борис ІІІ отлетял за Москва, където на 11 август вечерта, в присъствието на Георги Димитров се срещнал лично със самия Сталин. Разговърт е бил пределно кратък и е съдържал две централни точки: ►цар Борис ІІІ е съобщил на Сталин за готвенето срещу него покушение и в замяна на предоставянето на тази шпионска информация е поискал след завладяването на България от руските войски да не бъдат убивани членовете на семейството му; ►Сталин шеговито е бил заявил, че след войната няма да има нинаква пречка някои държави да вървят по пътя към социализма, макар и известно време като монархия, но без ефективен монарх и с ефективно комунистическо регентство; че семейството на българския цар ще бъде пощадено, но самият той ще трябва да плати вината си за това, че в съюз с Хитлер е участвувал във войната против СССР.

После, по обратния път българският цар Борис ІІІ пристигнал в София точно на двойно фаталната дата петък, 13 август. Категорично е установено, че никой от българското правителство не е имал абсолютно никаква информация за провеждането на тази среща, но все пак съществуват основания да се счита, че за нея е знаел аташираният в Москва български пълномощен министър Стаменов, за когото, впрочем, се знае, че е бил вербуван от НКВД; впрочем, бившият шеф на СМЕРШ генерал Павел Судоплатов пише, че съпругата на българския дипломат Стаменов е била назначена за строго секретен научен сътрудник в московска химическа лаборатания, която се е намирала на непосредствено подчинение лично от шефа на съветските тайни служби Лаврентий Берия.

Б. На следващия ден - 14 август, събота, цар Борис ІІІ се отправил за срещата си с германския лидер Адолф Хитлер, където разговорите са били водени в строго охраняваната главна квартира на фюрера и за тях има само откъслечни сведения, предимно от изказванията на цар Борис ІІІ пред негови приближени след завръщането му в София. Любопитно е, че при срещата от официалната свита на А. Хитлер е бил отстранен неговият служебен преводач Франц Камеран и на неговото място е бил застанал гаулайтерът Бекер. Заедно с А. Хитлер е бил и “един прошарен мъж с восъчен цвят на лицето и с нервни тикове”, в когото българския цар разпознал Клосиус - “човека, с чието име са били свързани фантастични легенди”. Имало е и двама нови компаньони, които нито за миг не са напускали разговорите.

По време на разговорите А. Хитлер е бил изразил мнение, че трябва да се създаде “велика автономна Македония от Лесковац до Елбасан и Воден, която ще има определени автономни права в българското царство, нещо като чешкия протекторат в Третия райх”. Цар Борис ІІІ изразил съгласие с това и подчертал, че “Ванче Михайлов ще стане мъдър държавник”.

В. При завръщането му в неделя на 15 август 1943 г. той бил посрещнат от Министър-председателя Богдан Филов, който във връзка с това е записал в своя прословут “Дневник” следното: “Не е никак доволен от сегашното си пътуване ... на връщане даже пожелал да го срещне неприятелски самолет, та да се свърши с него”.

Като причина за смъртта на българския цар изключително голяма част от изследователите виждат именно това негово посещение в Германия и изтъкват, че отравянето било личало от външния му вид още при завръщането му. А като причина за отравянето му от германците те посочват това, че цар Борис ІІІ е бил показал, че иска да излезе от Тристранния пакт.

Г. През 1998 г. 78-годишният Христо Тончев - бивш иконом на царската резиденция в пловдивското село Баня, лансирал в българския печат версията, че цар Борис ІІІ сам е бил изпил отровата (т. е. се е самоубил), и че причината за това е било обстоятелството, че когато при завръщането си той кацнал на летището в Божурище, веднага разбрал, че София е била бомбардирана, че е бил засегнат и дворецът, и че ситуацията му напомнила за 1918 г., когато неговият баща бил принуден да абдикира. Според екс-иконома на 28 август 1943 г. цар Борис ІІІ се качил на връх Мусала, на връщане се отделил от групата и изпил отровата, която предварително си бил приготвил. Според почти всички историци, обаче, в тази версия за самоубийство няма верен нито един исторически факт и нито един елемент от поведението на царя не е показвал тревога, безпокойство и желание да напусне поданиците си и света чрез акт на самоубийство.

Така: Þна 16 август цар Борис ІІІ се е срещнал в рилската си резиденция с д-р Владимир Жидовиц - пълномощен министър (посланик) на фашисткото хърватско правителство в София от 1941 до 1943 г.; Þна 17 август заминал на лов в резиденцията си в Царска Бистрица и Боровец, изкачил връх Мусала и се върнал за малко време в София, след което отново отишъл в резиденцията си и отново отишъл на лов. През тези дни той се оплакал пред брат си принц Кирил и пред съветника си архитект Йордан Севов, че по време на лова и изкачването на Мусала на 19 август за първи път е бил почувствувал, че има задух, бързо се изморява и има усещания за силни горения в сърдечната област; вторият му пристъп е в събота на 21 август по време на лова; Þна 23 август, понеделник, той се завърнал в София, тъй като вече се чувствувал по-зле и дори сам казал на близките си, че предполага, че е болен от т. нар. “гръдна жаба” (“ангина пекторис”); дворцовите лекари го успокояват, но още вечерта болестта го връхлетяла с всичка сила; Þв четвъртък на 26 август той сам заявил пред д-р Б. Разсолков, че скоро ще умре, и че ще умре от инфаркт; междувременно от Берлин пристигнали известните специалисти д-р Зайц и д-р Декринис,[1] от Виена пристигнал д-р Ханс Епингер,[2] а от Румъния – д-р Тудеску. И тримата лекари били категорични, че цар Борис ІІІ има запушване на артерията, което заболяване винаги води до фатален край; Þв четвъртък, петък и събота състоянието му е било подобрено; Þв събота след обяд, обаче, състоянието му внезапно се влошило и той издъхнал.

Д. Смъртният акт бил подписан само от българските лекари и съгласно неговия текст “смъртта е последвала от запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, оток на белите дробове и мозъка”.

Немските лекари не само отказали да подпишат официалното съобщение за смъртта на цар Борис ІІІ, но дори отказали какъвто и да е коментар, когато години по-късно царица Йоанна живеела в Португалия. Германският пълномощен министър (посланик) в София Бекерле изпратил съобщение до главната квартира на А. Хитлер, в което обосновава тезата, че българският цар е отровен от английското разузнаване. От своя страна А. Хитлер приел идеята, но заподозрял не англичаните, а италианското кралско семейство и най-вече “интригантката Мафалда” - сестра на царица Йоанна, и във връзка с това гневът му се стоварил именно върху нея, поради което още в началото на септември 1943 г. тя завършила живота си в немски концлагер.

Царица Йоанна винаги отказвала да говори за последните дни на съпруга си, но категорично твърдяла, че аутопсия не е била правена. Историците, обаче, приемат, че аутопсия е правена, че при нея сърцето на цар Борис ІІІ е било запазено в стъкленица, и че аутопсията е била показала наличието на “класически инфаркт”.

Е. Най-разпространена е версията, че българският цар Борис ІІІ е бил отровен от германците и че това е било направено заради нежеланието му да се ангажира с тяхната война на Изток, както и заради намерението му да премине към противниковия лагер. Съгласно тази версия за целта е била използувана отрова, която предизвиква инфаркт.

Обаче д-р В. Цончев, който е бил един от лекуващите лекари на цар Борис ІІІ е бил заявил, че на него (и по негово време – 1943 г., при това без да знае какви експерименти вече са били правели в концлагерите германските лекари!) не му е било известно да съществува отрова, която да предизвиква инфаркт; тогава версията била трансформирана – при завръщането от Берлин самолетът, управляван от полковник Бауер, който е бил личен пилот на А. Хитлер, нарочно е летял, като често е сменял височината на полета, което е трябвало да предизвика емболия; съгласно тази версия кислородната маска на царя е била подменена, за да бъдат предизвикани необратими изменения в тялото на царя и той да почине; има дори и версия, че в кислородната маска е бил поставен отровен газ.

“Самолетната версия” обаче се опровергава от редица свидетелствувания. Така напр. след войната парижкият в-к “Фигаро” е публикувал доклада на полковник Бауер, в който е отбелязано, че доколкото е имало промяна на височината на полета, тя се е дължала на необходимостта от защита от противникови намерения по време на войната. Изрично е казано, че известно време самолетът е бил управляван от самия цар, и че именно той го е издигал най-високо (6 хиляди метри), за да провери кога ще запищят ушите му. Освен това Станислав Балан, който е син на известния езиковед академик Александър Балан и по онова време е бил личен адютант на царя, свидетелствува, че докато царят е пилотирал, той, адютантът, бил влязъл в кабината и със собствените си ръце бил поставил собствената си маска на лицето на царя, и че после, когато пилотирането било поето от редовния пилот, същата тази маска е била използувана от С. Балан до кацането им в София. А тъй като С. Балан е бил живял дълги години след полета, следва да се приеме, че версията за кислородната маска не е издържана.

Все пак, главният въпрос тук е и трябва да бъде друг: “Доколко смъртта на българския владетел е била изгодна за Третия Райх?”.

Почти всеобщо е мнението на изследователите, че А. Хитлер не е имал никакви сериозни основания да се тревожи относно политиката, провеждана от България, не само защото българският цар е умеел да поддържа впечатлението за лоялен партньор на Германия, но и защото А. Хитлер не е бил разполагал с алтернативен вариант относно България. Освен това, за разлика от България, точно по същото време правителствата на Румъния и на Унгария са били създавали на А. Хитлер доста осезаеми проблеми, но по отношение на тях А. Хитлер не е бил предприел никакви наказателни мерки; а този факт съвсем не е в подкрепа на “германската версия” относно смъртта на цар Борис ІІІ, тъй като не е логично да бъде премахван точно този, който създава най-малко поводи за безпокойство или проблеми. Към същата серия разсъждения е и съображението, че след смъртта на царя А. Хитлер въобще не е бил направил никакъв опит да се наложи над регентството, което продължило същата стратегия, каквато е имал и царят – лоялност към съюза с Германия без допълнителни ангажименти, и предпазливи контакти със западните сили.

Според Стефан Груев цар Борис ІІІ бил направил “изповед” пред баща му, Павел Груев, който бил началник на личния му кабинет, както и пред бившия си служител Добрович, съгласно която при разговора “на четири очи” във “вълчето леговище” царят бил издържал срещу силния натиск на А. Хитлер за изпращане на войски на Източния фронт. За такова нещо не съществуват никакви други документални доказателства. При това не е ясно защо царят ще “спести” една такава информация от Министър-председателя; и защо ще “споделя” като “държавна тайна” нещо, което не е и не може да бъда такава тайна - с хора, които съвсем не са обвързани с държавната тайна така, както примерно е обвързан Министър-председателят и другите министри. При това много добре е известно, че по време на войната А. Хитлер не е имал абсолютно нищо против и България е била запазила дипломатическите си отношения със Съветския съюз. Наистина цар Борис ІІІ е бил използувал аргумента за “традиционното българско русофилство”, за да отблъсква нежелателни внушения от Германия, но всички много добре са разбирали, че това е само “дипломатически аргумент”; и че ако им се каже, българите ще воюват срещу Русия така, както вече са го били правили по време на Първата световна война. Очевидно е, че в Германия просто не са били настойчиви.

Ж. Хърватският посланик в България д-р Владимир Жидовиц (който, впрочем, се е ползувал с доверието на българския владетел и освен това е бил английски и американски разузнавач от висок ранг) пише, че на 14 август се е била състояла среща между унгарския посланик в София и дворцовия съветник архитект Й. Севов, за които (и за двамата) сред дипломатическите кръгове се е знаело, че са изпълнявали задачи, поставени им лично от шефа на американското разузнаване генерал Донован.

Според него на тази среща Й. Севов бил казал: “Донован е нетърпелив. Чичо Джо иска цар Борис да извърши преврат, както това направи принц Стибри в Букурещ. В противен случай България ще плаща васален данък на Германия, а цар Борис ще изгуби короната си.”. Отговорът на унгарския дипломат бил: “Цар Борис отхвърли англо-американските планове за преврат. Той съзнава, че само един антинацистки преврат ще може да спаси Будапеща, Букурещ и София от военна катастрофа, но е много осторожен. Борис е уверен, че един бърз срив на Германия в Дунавския басейн и на Балканите ще доведе до преврат, който ще завърши с комунистическа революция. А за да бъде болшевизмът по-далече, е необходимо Германия да се задържи на краката си”.

Според хърватския посланик при тази среща Й. Севов бил припомнил на унгарския посланик шифрованата телеграма, която и двамата били получили от генерал Донован, която гласяла: “Справете се с лавирането на цар Борис!”.

Според хърватския дипломат пряк ръководител на американския план за т. нар. “Мрежа Фингер” за България е бил полковник Берит; главните му сподвижници са били служители от унгарското и турското посолство в София, а българските им привърженици са били хора, вербувани главно из средите на земеделската партия на Г. М. Димитров. Според хърватския посланик цар Борис ІІІ се е бил вслушал в мнението на шефа на Либералната партия Христо Статев, отхвърлил е американските планове за преврат и е решил да ликвидира мрежата на “финтчерите”, с което именно си е подписал и смъртната присъда. В докладите си д-р Владимир Жидовиц изрично е записал, че когато на 16 август 1943 г. е бил приет от българския владетел, той му бил казал да предаде на Запада, че се отказва от сътрудничеството си с тях, “защото днес всеки антигермански преврат е бизсмислен”. Няколко години по-късно пред следователя в Загреб същият дипломат изрично е казал, че цар Борис ІІІ не е бил против новото проникване на американците и англичаните на Балканите, но се е боял от комунистическата експанзия след падането на Германия и се е опитвал да води династична политика на компромисен мир.

Според хърватския дипломат точно по това време Й. Севов бил заминал в Истанбул, където той и хората му наредили на намиращия се там български поручик Зудов да изпрати до София радиограма със съдържание “Лъвът трябва да умре!”, след което този поручик е бил убит, за да няма свидетели. Тази телеграма, както и ролята на Й. Севов, обаче, е била станала известна на военното аташе на Германия в София полковник Брикмен.

Последният чужд дипломат, с който цар Борис ІІІ се е срещал, е бил именно хърватският посланик д-р Владимир Жидовиц, срещата с когото се е била състояла на 16 август 1943 г. В доклада си до шефа на хърватското правителство Анте Павелич този дипломат пише следното: “Приет бях от цар Борис на 16 август. Заварих го, както обикновено, в добро здраве. На другия ден, 17 август, царят отиде в своя ловен дворец на Мусала, където остана осем дни. Внезапно се разболя на 23 август и почина пет дни по-късно, на 28 август. Новият регент Филов и дворцовият министър Груев, които ми разказаха детайли от последните му дни, се съмняваха да е починал от естествена смърт. Най-вероятно той е жертва на заговор и на превратаджийска дейност на английски шпиони.”

З. Според една доста отдавнашна версия през последните десет години от живота си българският цар Борис ІІІ се е намирал под силното влияние на съветското разузнаване, при което двама от агентите, които са имали конкретни задачи да въздействуват и да внушават определени намерения на царя, са работили като свещеници в Рилския манастир, и най-вероятно именно те са били тези, които са му дали отровата.

През нощта на 24 срещу 25 октомври 1944 г. при загадъчни обстоятелства изчезнал икономът на метоха в село Рила йеромонах Аверкий. Точно в полунощ пред метоха спряла лека кола, от нея излезли въоръжени униформени и цивилни хора, вързали ръцете на йеромонах Аверкий, прибрали го в колата и го закарали в неизвестна посока. Тъй като метохът се е намирал в центъра на селото до железопътната гара, свидетели на случилото се са били много хора.

Една от версиите на местните хора е била тази, че той е бил отведен, за да бъде разстрелян, тъй като преди години, когато бил заловен някакъв партизанин, йеромонах Аверкий се бил явил пред военнополевия съд и свидетелствувал против него и той бил разстрелян. Според друга версия, обаче, йеромонах Аверкий е бил агент на съветското разузнаване и при тази случка той просто е бил прибран от своите по начин, без да се разрушава конспиративната му легенда и без другите да могат да узнаят кой всъщност е бил той.

Един от изследователите (К. Юруков) категорично счита, че другият от агентите на НКВД, легендиран през целия си живот на изключително скромна и незначителна служба в Рилския манастир, при това въпреки изключително високото си образование, е бил Константин Серафимов Кучеров - руснак, роден на 23 декември 1890 г. в Одеса. През 1918 г. той завършил гимназия в родния си град, после постъпил в Одеската духовна академия, но не я завършил поради бушуващата гражданска война. Като участник в антиболшевишката армия на генерал Врангел той емигрирал в Гърция, а по-късно - в България, където участвувал в състава на руската болница на Червения кръст край Плевен, а после и в София. През 1922 г. постъпил като послушник в Рилския манастир, където приел монашеското име Климент Рилец. След това, през 1929 г., завършил Богословския факултет на Софийския университет, а после и Старокатолическия факултет на университета в Берн, Швейцария. Въпреки изключително високото си образование той през целия си живот е работел като библиотекар на манастира. Починал е през 1985 г.

Според К. Юруков съвсем не е случаен фактът, че след Арабаконашкия атентат и особено след последвалите го събития силно податливият към религиозни и мистични внушения цар Борис ІІІ започнал доста често да посещава Рилския манастир, и че точно по същото време, след завръщането му от Берн, там се установил за постоянно и Климент Рилец. Според този изследовател съвсем не е случаен фактът, че само четири дни след преврата на 19 май 1934 г. цар Борис ІІІ е узаконил установяването на дипломатически отношения със СССР, както и че по време на церемонията при връчването на акредитивните писма на съветския посланик Фьодор Расколников царят не само бил проявил към нето подчертано внимание, но и дори изрично му бил казал: “Вие ще срещате винаги моята подкрепа”. Този изследовател обръща специално внимание на това, че цар Борис ІІІ се е почувствувал зле за първи път именно след 19 август, което е след като се е срещал със своите “духовни приятели” от Рилския манастир.

И. Изключително любопитен е фактът, че когато една година след смъртта на цар Борис ІІІ руските войници стъпили в България, лично легендарният командуващ войските на Трети украински фронт малшал Толбухин изпратил два букети руски цветя за вдовицата на покойния владетел. А още по-любопитна е легендата или версията, че когато само три месеци след московската среща в СССР бил учреден най-високият съветски военен орден „Победа”, първите двама, които са били наградени с него, са били българският цар Борис ІІІ (посмъртно) и румънският крал Михай І, и едва след това са били дадени наградите на руските военачалници.

Към групата на заслужаващите внимание любопитни факти в това отношение принадлежат и следните: ►тленните останки на цар Борис ІІІ са били погребани в Рилския манастир, но по-късно саркофагът е бил преместен в параклиса на двореца във Врана, край София, откъдето, обаче, през 1946 г. мистериозно изчезват и следите им се губят до днес; впрочем, макар, че в началото на 90-те години бяха публикувани редица „откровения” на низши чинове от комунистическите тайни служби относно тяхното местонахождение, те не са открити, и това обстоятелство поддържа версията, че през 1946 г. саркофагът е бил пренесен в секретно хранилище в Москва; ►известно е, че противно на желанието на царицата, след смъртта на Борис ІІІ група лекари от Съдебномедицинския институт са балсамирали тялото, която процедура по своята същност има стойността на втора аутопсия, но до днес никъде не е оповестено задължително съставеното описание на процедурата; извършването на тази процедура въобще не е било осъществено чрез спазването на задължителния за целта процесуален ред, въобще не е вписано в журнала на катедрата „Съдебна медицина” и липсват каквито и да са други протоколи, каквито задължително се съставят във всички подобни случаи; решението да бъде запазено сърцето е било взето лично от ръководителя на екипа проф. Иван Москов, а не от двореца; от различни неофициални източници е известно, че на изследване са били подложени всички органи, с изключение на мозъка, който противно на всички закони на аутопсията и балсамацията предвидливо не е бил отстранен и изследван.

---

[1] Царският съветник д-р Ханджиев се обърнал за спешно съдействие не към посланика Бекерле, а към военновъздушния аташе Шьонебек, и така връзката с германските медицински специалисти е била осъществена не чрез външния министър Рибентроп, а чрез райхсмаршала Гьоринг. Цар Борис ІІІ е презирал Бекерле, който е бил прехвърлен на дипломатическа работа от заемната от него висша полицейска длъжност, а шефа му Рибентроп смятал за авантюрист. Освен това двете ведомства - на Гьоринг и на Рибентроп, са си съперничели. Поради това при пристигането си в София и тримата лекари (д-р Зайц, д-р Декринис и д-р Епингер) нарочно не се представили на посланика Бекерле до деня на смъртта на царя, като после оправдали това си поведение с аргумента, че попадайки в двореца, те били поставени в положение едва ли не на затворници. Все пак, обаче, двойнствеността в поведението и на тримата лекари е повече от очевидна: те редовно посещавали Шьонебек и чрез него пращали докладите си в Берлин; по въпросите относно характера на болестта и причините за смъртта те твърдели едно пред българските власти, а съвсем друго - пред германските; д-р Зайц и д-р Епингер са били изключително близки на висшите ръководни среди на Райха; след войната д-р Епингер се самоубил, тъй като през 1946 г. бил призован да се яви пред Нюрнбергския съд, за да бъде съден заради експериментите, които бил извършвал с концлагеристи; след войната д-р Зайц поддържал връзка с царското семейство, но винаги отбягвал да коментира обстоятелствата, свързани с болестта и смъртта на царя.

[2] Който, впрочем, вероятно съвсем неслучайно е бил и един от лекуващите лекари на съветския лидер И. В. Сталин. През 1982 г. Станислав Балан разказал пред проф. Илчо Димитров, че д-р Ханс Епингер му бил казал, че когато веднъж е бил извикан в Москва, за да прегледа И. В. Сталин, той бил прегледал шест души, които си приличали напълно, че на всекиго поставил съответната диагноза, но че така и не можал да разбере кой точно от тях е И. В. Сталин.

[Публикувано на с.485-497 от книгата на проф. Янко Янков-Вельовски Кутията наПандора. - С., "Янус", 2007. - 630 с. ].