ПРОТЕСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ 2013 – QUO VADIS?

            Още в самото начало искам да подчертая, че от дълго време насам в България се подготвя ВТОРИ ФАЛШИВ “ДЕСЕТИ НОЕМВРИ”. Първият фалшив десетоноемврийски преврат беше извършен от висшата комунистическа номенклатура през 1989 г. и имаше за цел да трансформира политическата власт в икономическа и да я предаде в ръцете на 300 фамилии, които управляваха България след 1944 година. Времето за реализацията на този втори фалшив “десети ноември” е точно подбрано и съобразено със съчетаването на благоприятни вътрешни и външни фактори, контролирани от вътрешни и външни сили.

            Абстрахирам се от обсъждането на конкретните и явни причини за настоящите протести и пристъпвам към анализа на очертаващите се следствия, които могат да се обобщят с едно изречение:

            ПРИ СЪХРАНЯВАНЕ НА ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ НА АКТУАЛНАТА СИТУАЦИЯ,

            СЛЕДСТВИЯТА ОТ ПРОТЕСТИТЕ ЩЕ БЪДАТ ФАТАЛНИ И  ЗА БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ.

            Следствията от протестите могат да бъдат анализирани в следните три насоки:

ПЪРВО СЛЕДСТВИЕ:

            Протестите не успяват и постепенно заглъхват без видими резултати, при което настоящата коалиция продължава да управлява страната през остатъка от мандата си. Кукловодите, които стоят зад фалшивата част от протестиращите (и на децата е ясно, че сред автентичните протестиращи има подставени лица, които изпълняват точно определени функции, възложени им от кукловодите), са предвидили различни опции за изход от протестите, една от които е опцията на “неуспеха”.

            Ако резултатът от протестите не се получи съобразно техния предварително изработен сценарий, тогава те ще пуснат в действие опцията “неуспех”. Тази опция се подготвя още от самото начало чрез тактиката на “блокажа” – протестиращите се насочват да блокират най-важните транспортни артерии в София, за да провокират латентно недоволство в обществото. Когато кукловодите видят, че протестите не се развиват съгласно техния сценарий, те, чрез контролираните от тях медии ще провокират ескалацията на недоволството сред обикновените граждани и по този начин протестите ще спрат “от само себе си”.

            Подобно следствие е крайно негативно, тъй като това означава, че веднъж завинаги ще бъде разрушена крехката надежда за създаването на гражданско общество, за развитие на родилото се в протестите крехко чувство за солидарност между българите и в тях окончателно ще бъде утвърден вековният комплекс, че нищо не могат да направят сами, без чужда помощ.

ВТОРО СЛЕДСТВИЕ:

            Протестите успяват (това е твърде вероятно да стане през септември/октомври, когато се върнат студентите от лятна ваканция), правителството подава оставка и се насрочват нови избори през ноември/декември.

            Зад това второ следствие именно прозира зловещият сценарий, който ще бъде фатален за България, а именно: БАЩИТЕ НА ФАЛШИВИЯ НОЕМВРИЙСКИЯ ПРЕВРАТ ОТ 1989 Г., ТОЗИ ПЪТ ЗАЕДНО СЪС СВОИТЕ ПОРАСНАЛИ “НОМЕНКЛАТУРНИ ДЕЦА”, ПОДГОТВЯТ НОВ ФАЛШИВ „ДЕСЕТИ НОЕМВРИ“. ЦЕЛТА Е ЧРЕЗ ЗАМАСКИРАНЕ НА МИМИКРИРАЛИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ СУБЕКТИ ДА БЪДАТ ИЗВЕДЕНИ ВЪВ ВЛАСТОВИ ПОЗИЦИИ “НОМЕНКЛАТУРНИТЕ НАСЛЕДНИЦИ”, КОИТО ДА УКРЕПЯТ И УВЕКОВЕЧАТ ПРИДОБИТАТА ИКОНОМИЧЕСКА ВЛАСТ.

            Какво се случва и какво предвиждам, че ще се случи:

            Първо, свидетели сме, че всички деривати на БКП, създадени в миналото от комунистическата номенклатура (не без участието на фактори извън България!) мимикрират, прегрупират се и се обединяват в единен юмрук, наречен с подвеждащото наименование – РЕФОРМАТОРСКИ БЛОК. В този блок се включват най-ретроградните политически отломки от различни политически фракции, които нямат нито физиономия, нито морал, и които в името на властта са способни на всичко – дори и на коалиция помежду си.

            Второ, децата на висшата комунистическа номенклатура вече се легитимират (с активната подкрепа на Запада и на известни “филантропи”) и дават своята заявка за участие във властта. Заявката за овладяване на политическата власт от наследниците на висшата комунистическа номенклатура не е нещо скрито – тя се прокламира навсякъде в медиите и всеки може да провери какво се крие зад различни фрази: “Харта 2013”, “тинк-танкове”, НПО, и пр. Ако не беше толкова жалко и тъжно, щеше да бъде безкрайно смешно да прочетем как някогашните синове и дъщери на партийните величия вече са изпрали биографиите си и са се превърнали в първи дисиденти, антикомунисти и в “знамена” на протестите – като започнем от готвения за наследник на Тодор Живков първи секретар на Комсомола - Андрей Бунджулов, минем през сина на придворния поет Любомир Левчев, който чрез стихоплетстване се кълнеше от сутрин до вечер в преданост, вярност и обич към “другаря” Живков, и стигнем до Саша Безуханова, за която всяка дума и квалификация е безсилна . Нека не се заблуждаваме, че създадените в продължение на четвърт век от Запада десетки НПО не служат за декорация на българската политическа кочина – това са структури за натиск и насочване на политическите процеси в посока, желана от оня, който “поръчва музиката”.

            Трето, театралната сценка между БСП и ГЕРБ, започната преди няколко години, продължава с нови декори, и тези две страни на една и съща монета ще бъдат запазени като основни играчи на българската политическа сцена. Всичко това става с активното съдействие на Запада –  най-елементарното доказателство за това е фактът, че и двете политически партии са членове на ПЕС и на ЕНП. В един виц от времето на комунизма се казва: “Попитали радио “Ереван” защо баба Цола се напикава по време на заседанията на българското Политбюро – отговорът е: защото се бави разрешението от КГБ за отиване в тоалетната”. Ако трябва да перефразираме този виц, той би звучал така: “Защо толкова се бави коалицията между БСП и ГЕРБ – отговорът е: защото се бави разрешението от Брюксел“.

            Трябва да е категорично ясно, че при развитието на процесите в същото русло ще бъде реализиран НОВИЯТ ФАЛШИВ ДЕСЕТОНОЕМВРИЙСКИ ПРЕВРАТ в ситуацията на предсрочни парламентарни избори, проведени до края на 2013 г., които ще вкарат в Парламента пет неокомунистически формирования, деривати на БКП и кукловодите, а именно:

            БСП - (фактически, но не и юридически, наследник на БКП)

            БКП/БСП -  (ГЕРБ)

            БКП/БСП - (Реформаторски блок)

            БКП/БСП - (децата на бившата комунистическа номенклатура)

            БКП/БСП - (ДПС)

            Съдейки по нападките спрямо партия “Атака”, които се вихрят във форумите през последните месеци, а също така и по категоричната позиция на Запада, смятам, че ще бъде направено всичко възможно тази партия да не влезе в Парламента при следващите избори – пък и нейният лидер улесни и продължава максимално да улеснява с постъпките си този сценарий.

            Във връзка с използваната по-горе терминология е необходимо да направя някои уточнения. Терминът “неокомунистически формирования” го използвам условно, за да подчертая произхода на идеите, благодарение на които ще възникнат споменатите политически субекти. Иначе в споменатите политически формирования няма нищо левичарско – нещо повече, ръководствата на тези политически формирования са и ще бъдат сформирани от новоизлюпени милионери и едри собственици. Другото важно уточнение е свързано с въпроса кого обслужват и ще обслужват въпросните политически субекти. Отговорът е ясен – те ще обслужват 300-те червени фамилии, които управляват България в продължение на 70 години, притежават цялата икономическа власт и в съчетание със своите политически придатъци обикновено наричам в моите анализи “червената мафия”.

            “Червената мафия” узурпира властта в България след 9-и септември 1944 година и в продължение на близо 45 години управляваше страната благодарение на подкрепата на “червения” Изток. За съжаление след фалшивия преврат, извършен на 10-и ноември 1989 г. същата тази червена мафия продължи да управлява страната, но този път с подкрепата на “синия” Запад. И докато първият фалшив ноемврийски преврат беше възможен с активното участие на Изтока и пасивната подкрепа на Запада, то очакваният втори фалшив ноемврийски преврат ще бъде извършен с активното участие на Запада и пасивната подкрепа на Изтока. Целта обаче е една и съща – увековечаване господството на споменатите 300 червени фамилии, които управляват страната в продължение на 70 години.

            На онези, които биха ме обвинили в отсъствие на логика в твърдението, че червената мафия се подкрепя от Запада, ще кажа следното:

            - България е разположена на геостратегически кръстопът, което я прави вечно зависима от световните играчи, които се нуждаят от една сервилна, послушна и изпълнителна марионетна държава. Гарант за такава държава е “червената мафия” - една съвкупност от доказани дегенерати и родоотстъпници, които за власт и богатство са готови да служат на всеки господар – и както Изтокът, така и Западът са наясно с това.

            - Локализацията на България има и друга, много ценна характеристика, а именно: това е най-красивото място на Европа, изпъкващо със своето природно разнообразие и прекрасен климат, което го прави изключително апетитна хапка както за студения Изток, така и за дъждовния Запад. Но има една сериозна пречка – “туземното население”. Какъв по-рафиниран начин за елиминиране на това население от механизъма на вътрешното самоизяждане и дегенерация. И въпросните 300 червени фамилии имат точно тези функции, правилно разчетени от старите и нови техни господари. Елементарно е – когато държиш продължително време на върха на пирамидата на властта една шепа хора (хунта, червена мафия), ти спираш естествения процес на възпроизводство на съответната нация. И резултатите вече са налице – България е умираща държава и само след 2-3 десетилетия ще изчезне от политическата карта на света. Не са нужни специални доказателства за това – вижте демографския срив, разрушеното здравеопазване, икономическата разруха, съсипаната образователна система, повсеместното оскотяване и бездуховност, и пр.

            - Обслужващата българска псевдоинтелигенция-персонал до 1989 г. беше “оформяна” по образ и подобие на господарите от Изтока, и нейната единствена функция беше – да им служи. Сегашната българска псевдоинтелигенция-персонал вече четвърт век се “оформя” по образ и подобие на господарите от Запада, и нейната единствена функция също е – да служи на новите си господари. Погледнете десетките “соросоидни” НПО-та – те играят единствено по свирката на господаря си. Бъдете сигурни, че на предстоящата политическа вакханалия техните функции са вече определени – едни ще се асоциират с така наречения “Реформаторски блок”, други ще спретнат нова политическа формация с “номенклатурните деца” и незнайните “юпита”, а трети ще мимикрират задкулисно към БСП и ГЕРБ.

            Нека да погледнем още веднъж петте политически формирования, които след предсрочни избори, при запазване на сегашната политическа ситуация, биха влезли в новия Парламент. Ако това наистина се случи, бъдещето на България ще бъда решено веднъж завинаги и тя ще бъде управлявана безалтернативно от вечни тройни коалиции, получени от комбинацията между посочените по-горе неокомунистически деривати. Управлението ще бъде наистина безалтернативно, тъй като  всяка политическа власт на която и да е конфигурация ще бъде подплатена с икономическа такава, а всяка опозиция, създадена от останалите членове на тази “фатална петорка”, ще бъде опозиция “проформа” или просто казано – “фалшива опозиция”. Освен това, всички политически платформи, управленски програми и пр., ще бъдат ориентирани единствено и само в полза на споменатите партии, а всички реакции на бъдещата “фалшива опозиция” – от нейните бъдещите “мирни протести” до нейните бъдещи “антикомунистически лозунги”, ще бъдат насочени единствено и само към увековечаване на господството на “Фаталната петорка” и надничащите зад нея 300 червени фамилии.

ТРЕТО СЛЕДСТВИЕ:

            След завръщане на студентите през септември и октомври протестите се разгръщат с голяма сила, подставените лица и фалшивите платени протестиращи са идентифицирани и елиминирани, напрежението ескалира и правителството пада.

            Протестиращите извеждат на преден план своите автентични лидери, които успяват да канализират обществената енергия и да създадат свои структури, с които да участват в едни успешни за тях избори – но при променен Избирателен закон.

            Това засега е единственият спасителен за страната изход от настоящата ситуация.

            Кога ще бъдат проведени тези избори – дали през декември 2013 или през май 2014 – е без значение – стига българското население да е еволюирало от несмислен електорат в осъзнал своята сили и значение НАРОД.

            От значение е само и единствено създаването, в резултат на протестите, на истински опозиционни структури, които да канализират обществената енергия, да обединят Народа и да върнат надеждата за свобода и социална справедливост. Което  обаче е много труден и почти невъзможен при сегашното статукво резултат. Трудностите ще бъдат реално следствие от действията на посочените по-горе пет политически формирования, способни на всякаква мерзост. Доказателства за това мое твърдение можем да потърсим в близкото минало.

            Само преди 24 години фалшивият десетоноемврийски преврат започна с действията на подставените лица и демагогията на мерзостта. Чрез най-мръсни политически средства от политическите процеси бяха отстранени достойните синове и дъщери на българския народ, и специално подбрани политически марионетки с “изпрани” биографии бяха изведени на политическата сцена, бяха подкрепени политически и финансово (от Изтока и Запада), и реализираха политическия сценарий на кукловодите. Беше използван целият арсенал от демагогията на мерзостта – висшата комунистическа номенклатура сътвори така наречената “карта с черепите”, издигна лозунги от рода на “За да има мир – БКП в Сибир”, а номенклатурните деца опъваха палатките и строяха така наречените “градове на истината”, горяха червените книги на бащите си на импровизирани клади, и издигаха барикади с плочки и павета около Орлов мост и Ректората, за да могат по-късно да осребрят действията си в очакваното политическо бъдеще.

            Познато, нали?

Невярващите могат да направят справка – в информационното пространство има достатъчно източници, от които могат да се видят мимикрията и превъплъщенията на един от номенклатурните комунистически наследници, който вече 24 години се подвизава на българската политическа сцена като отявлен “демократ” и глашатай на “антикомунизма”. Не съм специалист по сравнителни политики, но вероятно за нашите политически шмекери най отиват поговорки от рода на: “Крадецът вика „Дръжте крадеца!”, “Пременил се Илия - пак в тия”, или тази за новия бардак със старите к..ви. И сега всички – и вярващи, и невярващи - могат да видят кои са отявлените лица на днешните протести – внучката на Милко Балев (дясната ръка на Тодор Живков), внучката на Гриша Филипов (един от най-мрачните комунистически министър-председатели), дъщерята на Дико Фучеджиев и цялата плеяда деца на висшата комунистическа номенклатура.

            Всеки може да види и чуе лозунгите, които сега се издигат и да констатира, че те са същите като лозунгите, които издигаха бащите им преди 24 години – “Смърт на комунизма!”,“Лустрация!”, “Декомунизация!”, “Изолация на ДС от властта!”, и пр.

            Защо го правят ли – просто повтарят изпробвания от техните бащи политически модел и искат да имат СВОЯ НОВ, ФАЛШИВ ДЕСЕТОНОЕМВРИЙСКИ ПРЕВРАТ.

            Защо им е нужен ли? Не за да придобият икономическа мощ (те я притежават абсолютно като наследство от своите бащи), а за да удовлетворят наследствения си “революционен” комплекс за вечна власт над презряната от тях тълпа. Нали с това са закърмени...

            И както винаги в подобни ситуации възниква въпросът – Quo vadis?

            Какво да се прави? Има ли надежда?

            Надежда винаги има, защото тя умира последна, а в случая надеждата ни е в новите технологии. Интернет е страшно оръжие в ръцете на демагозите и палачите на човечеството, но технологиите на 21 век могат да се превърнат и в щит за обикновените хора, стига те да са солидарни и да искат да се опълчат срещу своите палачи.

            Затова като първа стъпка, като начало –  разкривайте истината чрез Интернет. Публикувайте истината за всеки, който се появи с мерак да ни управлява. Нека всички да знаят „Кой Кой е на българската политическа сцена?“ и никой вече да не може да се крие зад прекроени биографии, зад красиви идеологически клишета, зад възторжени лозунги или примамливи популистки обещания.

Нека зад всяко ново или старо име, появило се на сцената на българския политически живот, да прозира Истината  и само Истината. Истината е първата предпоставка за провеждането на свободни избори, защото е казано, че само познаването на Истината ще ни направи свободни.

            Върховният суверен трябва да знае кого избира, и само така той може да прояви своята свободна воля. И ако в условията на един истински свободен избор този върховен суверен, наричан понякога Народ, избере споменатите политически субекти от “фаталната петорка” – нека това да бъде съдбата му!

Което ще е поредното доказателство, че все още не е Народ, а население-електорат – играчка в ръцете на плутократичните елити и техните господари-кукловоди.

6 август 2013 г.                                                        Янко Н. Янков-Вельовски

Истинското лице на съюзниците на Сталин

Припомняне:
Всяка година на 9 май Русия и светът биват заливани
с донесения от Червения площад.

Използвам случая, за да припомня някои факти.

Поне това, че Полша единствена от всички страни в света
взима участие във Втората световна война от първия до
последния й ден.

Поне това, че само поляците участват
във всяка една военна кампания: в Западна, Северна и Южна
Европа, в Азия и на Тихия океан, в Африка, а от края на 1943 г.-
и на Източния фронт.

Поне това, че полското съпротивително движение
създаде най-голямата световна нелегална армия, както и нелегални държавни структури в условията на окупация.

Поне това, че през май 1945 г.
полските въоръжени сили на Запад наброяваха 200 000 души, дислоцирани
във всички действащи военни дялове, а на Изток Третият Райх бе щурмуван
от 400 000 полски воини.

И последно, че по време на войната загубиха
живота си повече от 6 000 000 полски граждани, което по отношение
на общия брой на населението дава най-голям брой загинали в световен
мащаб ( всеки 5-и поляк е убит).

Междувременно Генералният щаб на Великобритания oще през май 1942 г.
реши, че войната без СССР няма да бъде спечелена и всичко, което би
попречило на коалицията с него, трябва да се изчисти (избухването на
полско-съветската война, отговорността за Катин, проблемите с границите
и независимостта на Полша, и т.н., и т.н.).

От конференцията в Техеран Полша се превърна в “клин, забит в коалиционното дърво“, както “тактично” се изразяваше британската преса.


Руснаците бързо схванаха как Западът се отнася към полските интереси.


8 и 9 май са дни, считани за завършек на най-кървавия от всички
милитарни сблъсъци в Европа. Наричани са “дни на победата“.
Истината е, че Полша не си възвърна нищо от това,което загуби през 1939 г.


По решение на САЩ, Великобритания и СССР територията на Полша бе
намалена с 80 000 кв.км, а страната бе “пренесена” на 600 км от мястото,
белязано през 1000-летната й история от десетки хиляди исторически артефакти.


Такава “операция” досега в историята не е преживял нито един европейски
народ.



Юни 1946 г., Лондон. “Маршируваха в редици по 12 души с равна крачка
през белязания от следите от бомбардировките Лондон. Начело, на
най-почетното място в 15 километровата колона шестваха американците, след тях – в невероятна калейдоскопна разцветка от парадни униформи, бойни знамена и военна музика
- чехи, норвежци, китайци и холандци, французи и иранци, белгийци и
австралийци, канадци и южноафриканци” – така описват състоялия се през юни
1946 г.в Лондон парад на победата Lynne Olson и Stanley Cloud, автори на книгата “Въпрос
на чест“, посветена на полските летци, били се за свободата на Англия.

“Присъстваха и сикхи с тюрбани, високо маршируващи гръцки гвардейци-евзони с обувки с помпони и бели плисирани поли, араби с фесове и джалабии, гренадири от Люксембург
и артилеристи от Бразилия. На края на колоната сред френетичните овации на
развяващата флагове с държавния герб тълпа крачеха поне 10 000 жени и мъже от армията и
цивилните служби на Негово Кралско Величество Георг VI, краля на Великобритания”.


Единствено поляците липсваха.


Olson и Cloud: “Понеже поляцитe бяxa воювали под английско командване,правителството на Великобритания, загрижено да не
засегне Сталин, твърдо и категорично им забрани да участват в парада”. (Един любопитен
факт: в писмо до авторите на “Въпрос на чест” американски читател заявява:
“Никога повече през живота си няма да разказвам вицове за поляци”.
Интересно дали е удържал на думата си?).


Не, Полша не спечели тази война.


Обратно, въпреки своята несъизмерима с нищо самопожертвувателност, за нея войната завърши със загуба на една трета от територията и и с тоталитарен режим, наложен й от съседната комунистическа държава.Такава победа…

И още нещо: от 1945 г. на полската земя продължи, както някой горчиво
се изрази, следвоенният нов етап на умиране в лагерите и затворите на
НКВД и ДС.


Терорът заля страната.


В реда на нещата бяха всекидневните убийства, арести, изпращането по затвори и лагери на полските патриоти, проливали кръвта си за отечеството. От стотиците хиляди гниещи из съветските лагери поляци по-голямата част никога не се завърна в родината си.


И днес полско гражданство много по-лесно се признава на някой африкански футболист или на евреи от Израел, отколкото на потомци на полските заточеници, изправени пред мъчително дълги и унизителни бюрократични процедури.


Автор: Кжиштоф Лигенза
Превод: Кристина Нейман

Изпращам този текст с молба за публикуване.
Сърдечни поздрави.
Кристина Нейман

Всички карти на масата и отговорност за престъпленията на Специалните държавни служби, на Прокуратурата, на Съда, на Правителството, на Президента, и на другите държавни институции! – 538

Address for letters:

Янко Николов Янков –

гражданско лице – гражданин на Европейския съюз,

Председател на Партия Либерален конгрес,

Председател на Съюза на юристите-демократи,

Председател на УС на Базисния Институт

за Проучване и защита на човешките права,

Дописен член (член-кореспондент) на

Българската академия на науките и изкуствата

--------------

ж. к. „Дианабад”, блок 4, етаж 6, ап. 38, София 1172

Web sites:

http://iankov.info

http://iankov.com

http://bg.wikipedia.org/wiki/Янко_Янков_(учен)

http://www.librarything.com/author/iankovianko&all=1

http://vbox7.com/collection:708949/

========================================================= 

29 Март 2013 г.

Всички карти на масата и отговорност

за престъпленията на

Специалните държавни служби,

на Прокуратурата, на Съда,

на Правителството, на Президента,

и на другите държавни институции! – 538

До г-н Камен Ситнилски –

Заместник-Главен прокурор на България,

Съдебна палата, бул. „Витоша” №2, 1000 София

Към: ВКП вх. № 3307 / 2013

І.

            Господин Заместник-Главен Прокурор Ситнилски,

            тук приложено предоставям на Вашето внимание

            текст, взет от публичното научно-изследователско информационно пространство,  

            и по-точно от стр.395-432 от моята книга „КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Една калейдоскопична визия върху тероризма“, издадена в София през 2007 г. от издателство „Янус“.

            Тук приложеният текст има характера

            НЕ САМО НА сравнително прецизно и задълбочено научно изследване,

            НО И НА ЧАСТНО ЕКСПЕРТНО РАЗСЛЕДВАНЕ,

            КОЕТО СЪГЛАСНО ОБЩИТЕ ПРИНЦИПИ НА ПРАВОТО ИМА И СЛЕДВА ДА ИМА ХАРАКТЕРА НА ТЕКСТ, ДАВАЩ НАСОКА ЗА ТЪРСЕНЕ НА СЛЕДСТВЕНАТА И СЪДЕБНАТА ИСТИНА ПО КОРКРЕТНИЯ КАЗУС ОТНОСНО истината за съдебния процес срещу българските медици в Либия.

            В този текст изрично и пределно ясно е обоснована тезата, че

            Аферата или сагата с българските медици в Либия бе осъществено със съгласието на Кадафи строго секретно оперативно дело на КГБ и ДС

            по извършването на експериментална дейност относно изкуственото заразяване със СПИН и други болести и търсене на методи за лечение на тези болести, за да се докаже водещата роля на социалистическата (съветската, българската и либийската) медицина.

            Уточнявам, че тази версия, ИМАЩА ХАРАКТЕРА НА ЧАСТНО ЕКСПЕРТНО РАЗСЛЕДВАНЕ, е лансирана от мен в следните ЧЕТИРИ НАУЧНО-ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ книжни издания:

             Янко Янков, Българският тероризъм, С., „Янус”, 2004, 176 с. ISBN 954-8550-34-2, формат 60 х 84 х 16;

            Янков, Я., Българският тероризъм. (Второ, преработено и допълнено издание), С., „Янус”, 2006, 226 с. ISBN-10: 954-8550-51-2, ISBN-13: 978-954-8550-51-2, формат 60 х 84 х 16;

            Янко Янков, Българският тероризъм. (Трето, преработено и допълнено издание), С., „Огледало”, 2006, 222 с.;

            Янко Янков, Кутията на Пандора. Една калейдоскопична визия върху тероризма, С., „Янус”, 2007, 630 с. ISBN-10: 954-8550-16-4, ISBN-13: 978-954-8550-16-1, формат 70 х 100 х 16 (голям формат);

            Уточнявам, също така, че тук визираният текст е публикуван и в Интернет-пространството на следния електронен адрес:

            Виж: 2011-12-22, БЪЛГАРСКАТА ЛЕПТА ЗА ТЕРОРИЗМА. §22. Българският медикаментозен тероризъм. А. Българските медици в Либия,

http://iankov.blogspot.com/2011/12/22.html

            Господин Заместник-Главен Прокурор Ситнилски,

категорично и ясно настоявам да възложите на Националната следствена служба прецизно да извърши легитимните процедури и да бъда своевременно уведомен за хода и резултата от тези процедури.

*************

            „На 14 декември 1998 г. българското посолство в Триполи е уведомено от група медицински работници от Детската болница в гр. Бенгази, че либийските власти са задържали българските граждани Севда Симеонова Ябланска и Снежана Иванова Димитрова, както и че останалите български медицински работници всекидневно са били разпитвани и в самата болница. Във връзка с това българските дипломати узнали, че от три месеци - от октомври 1998 г. - в гр. Бенгази се води следствие за заразяването на много деца с вируса на СПИН. След два дни българското посолство протестирало пред либийските власти, в резултат на което С. С. Ябланска и С. И. Димитрова са освободени и следственото дело срещу тях е преустановено.

            На 10 февруари 1999 г. българското посолство в Триполи в Либия получило първия сигнал за арестуването на 23 български медицински лица, които са обвинени, че са заразили с вируса на СПИН множество деца в обслужваната от тях детска болница. Няколко дни по-късно четирима от задържаните били освободени. На 16 февруари 1999 г. българският посланик Кръстю Илов се срещнал с високопоставени служители на либийското външно министерство и на другия ден - 17 февруари, били освободени още 13 души от задържаните.

            На 18 февруари 1999 г. българският консул съобщава в София, че проблемата със заразените деца е била възникнала още през октомври 1998 г., че първите съобщения за него са били изпратени в София още през декември същата година, но че българското външно министерство не е предприело никакви мерки.

            На 11 март 1999 г. официално станали известни имената на останалите задържани пет медицински сестри и един лекар: Нася Стойчева Ненова, Валентина Манолова Сиропуло, Валя Георгиева Червеняшка, Снежана Иванова Димитрова, Кристиана Малинова Вълчева (Байчева) и д-р Здравко Георгиев. Освен българите, обвиняем по делото е и палестинецът Ашраф ал-Хаджудж.

            На 7 юни 1999 г. в Министерството на външните работи на България е утвърден План за защита на интересите на задържаните в Либия български медици, съгласно който се създава Междуведомствена работна група на експертно равнище, работеща под ръководството на зам.-началника на управление “Консулско” със задачата да предлага конкретни действия за защита интересите на обвиняемите български медици.

            На 30 август 1999 г. за Триполи заминава Людмил Спасов - новоназначеният български посланик в Либия, който при връчването на акредитивните си писма на 21 октомври 1999 г. изрично предявява искания, чрез които недвусмислено дава да се разбере, че неговата акредитация е ad hoc, т. е. специално във връзка с обезпечаването на защитата на арестуваните български медици. Нито една българска медия не постави въпроса: “Колко и кои са досегашните случаи, при които българското правителство е отнемало досегашна и е извършвало нова акредитация поради необходимостта от защита на арестувани българи и дали това не е недвусмислено доказателство, че дейността на арестуваните е по някакъв начин свързана с тайна дейност на правителството?”.

            На 27 декември 1999 г. българският посланик Людмил Спасов прави официалното изявление, че не съществуват никакви основания България да се съмнява в обективния и безпристрастен подход на либийското правосъдие.

            На 24 януари 2000 г. българският посланик Л. Спасов е информиран от либийските власти, че до 7-10 дни ще бъдат приключени следствените действия и ще бъдат предявени обвинения към шестимата задържани български граждани, както и че към нито един от другите пребиваващи в Либия българи няма и няма да има никакви претенции, и че всички те, ако желаят, могат да напуснат Либия когато поискат.

            Следствието срещу шестимата български медици приключило на 6 февруари 2000 г.; на 7 февруари е прочетен обвинителният акт и процесът е насрочен за 28 февруари 2000 г., при което става ясно, че обвиняемите са застрашени от смъртни присъди. На 22 февруари 2000 г. българската фирма “Експомед” отпуснала 15 хиляди долари за юридическата защита на медиците. На специален брифинг, проведен на 23 февруари 2000 г. в Министерството на външните работи, говорителят Радко Влайков официално и категорично заявява, че българската държава твърдо застава зад съдбата на нашите сънародници и ще използува всички възможни средства и ходове, за да получи благоприятно съдебно решаване. Какви са мотивите на българската държава за формирането на това категорично поведение не е уточнено; не е споменато и нито дума, че в момента в други държави по света има арестувани най-малко 250 български граждани, както и не е обяснено защо по отношение на нито един от тях не са взети такива екстрени и категорични мерки за защита.

            На 10 февруари 2000 г. Министърът на външните работи Н. Михайлова предлага с писмо до Министъра на здравеопазването И. Семерджиев да бъде сформирана Експертна група от водещи български медици-специалисти по хематология, вирусология, профилактика и превенция на СПИН, която да оказва съдействие на защитата за изготвяне на експертни становища и оценки за конкретни фактически обстоятелства по делото. Същият ден българският посланик Л. Спасов официално е уведомен в устна форма от Либийското външно министерство, че три дни по-рано, на 7 февруари 2000 г., е започнал съдебен процес по наказателно дело 44/99 срещу шестимата български граждани, срещу осем либийци и един палестинец - всичките административен и ръководен персонал от детска болница в Бенгази.

            Посланик Л. Спасов е бил уведомен, че специално българските граждани са обвинени в:

            Þизвършване на действия на територията на Либия, водещи до безконтролно убиване на хора с цел покушение срещу сигурността на държавата - деяние, наказуемо със смърт;

            Þучастие в заговор и колективно договаряне за извършване на горепосоченото умишлено престъпление - утежняващо вината обстоятелство;

            Þпричиняване на епидемия чрез инжектиране на 393 деца (23 от тях починали до октомври 1999 г.) от детската болница "Ал-Фатах"- Бенгази с вируса на СПИН – деяние, наказуемо със смърт при повече от един смъртен случай;

            Þумишлено убийство с използуване на вещества, причиняващи рано или късно смърт, чрез инжектиране на деца с вируса на СПИН - деяние, наказуемо със смърт;

            Þподдържане на незаконни сексуални връзки - срещу три от българките;

            Þпроизводство на алкохол - срещу една българка;

            Þупотреба на спиртни напитки на обществени места - срещу всички без една;  

            Þнезаконни операции с чужда валута - срещу шестимата.

            На 24 февруари 2000 г. българският президент Петър Стоянов провежда телефонен разговор с либийския лидер М. Кадафи. Същият ден Председателят на Народното събрание Йордан Соколов се обърнал за съдействие към посланика на Русия в България, който обещал да запознае правителството си с проблемата. Същият ден Либия официално предоставила на българската страна обвинителния акт срещу медиците. Веднага българското правителство взело решение спешно да заминат за Либия Главният прокурор Никола Филчев, Министърът на правосъдието Теодоси Симеонов и Заместник-министърът на здравеопазването д-р Галин Каменов.

            На 25 февруари 2000 г. Министърът на външните работи Надежда Михайлова официално огласила конкретните обвинения срещу българските медици. Те са обвинени в:

            а) действия на територията на Либия, водещи до безконтролно убиване на хора с цел терористично покушение срещу сигурността на държавата, представляващо деяние, наказуемо със смърт;

            б) участие в заговори (колективно договаряне) за извършване на горепосоченото умишлено престъпление при утежняващо вината обстоятелство;

            в) причиняване на епидемия чрез инжектиране на 393 деца, 23 от тях починали към октомври 1999 г., представляващо деяние, наказуемо със смърт поради наличието на повече от един смъртен случай;

            г) умишлено убийство с използуване на вещества, причиняващи смърт, представляващо деяние, наказуемо със смърт;

            д) нарушаване на норми, свързани с ислямския начин на живот в страната.

            На 25 февруари 2000 г. Министър-Председателят Иван Костов разговаря по телефона с Министър-Председателя на Италия Масимо Д’Алема и го моли за съдействие и ходатайство пред либийските власти. Същият ден Зам.-Министърът на външните работи Василий Такев отправя молба към временно управляващия посолството на Република Южна Африка в София за съдействие пред либийското ръководство по случая с българските медици. Същият ден българските медии излизат с тезата, че “Либийската бесилка е обединила българската нация”, че “няма човек в България, който да не съчувства дълбоко на обвинените в СПИН-аферата медици”, и че “за първи път през последните десет години политиците забравиха междупартийните си разпри и обединиха силите си в търсенето на рационални дипломатически решения за спасяването на шестимата българи”.

            Най-странното обаче е, че както досега, така и сега никой от политиците и държавниците, дори почти никой и от журналистите, не зададе въпроса: “А ако наистина са виновни за заразяването със СПИН на 393 деца?”; а всички категорично заявиха пред света, че нашите граждани са невинни; те направиха тези изявления преди и без въобще да се запознаят с обвинителния акт и с материалите от следствието, и неистово се втурнаха да търсят официална и неофициална международна подкрепа. И никой никога не попита: “Ами ако 393 български деца бяха заразени със СПИН и в това бяха заподозрени либийски медици, нямаше ли и ние да искаме най-тежките наказания за тях?”.

            На 26 февруари 2000 г. за Триполи отпътува официална българска делегация, включваща министъра на правосъдието Т. Симеонов, главния прокурор Н. Филчев и зам.-министъра на здравеопазването д-р Галин Каменов. На 27 февруари 2000 г. Италианският посланик в Триполи установява контакт с министър Т. Симеонов и го информира, че е инструктиран от италианския премиер да съдействува пред либийските власти за осигуряване на справедлив и прозрачен процес.

            На 1 март 2000 г. посланикът на Русия в Триполи предал послание от Руския парламент до либийския държавен ръководител полк. М. Кадафи. Същият ден Председателят на Народното събрание Йордан Соколов се срещнал и разговарял за втори път с руския посланик в София Владимир Титов и официално съобщил пред медиите, че на днешната среща посланик Титов го е уведомил, че руското външно министерство вече е направило съответните дипломатически постъпки за решаването на молбата на българската страна. Председателят на българския Парламент съобщил пред журналисти, че руският дипломат го е уверил във факта, че неговата страна вече е задействувала своите дипломатически канали за гарантирането на открит и справедлив процес и за осигуряването на възможност за защита на българите. След срещата самият руски посланик Владимир Титов също така направил изявление пред българските медии, в което изрично и ясно казал: “Ние вече имахме контакти с либийската страна и основната ни цел, както и на всички, е да бъде осигурен справедлив и хуманен процес по това дело”. След което допълнил, че “Русия е достатъчно опитна в дипломацията и когато иска да постигне даден резултат, тя най-добре знае как трябва да действа”.

            Изключително любопитен е и фактът, че на 01 март 2000 г. посланикът на Русия в България Владимир Титов заяви, че лично е разговарял по телефона с либийския лидер Муамар Кадафи и е издействувал връщането на паспортите на 13-те български медици, които бяха арестувани и после освободени, както и че е обезпечил възможността те да се завърнат безпрепятствено в България, но че те категорично отказали. А в същото време българските политици и медии ги представяха като хора, които са категорично убедени във вампирския характер на либийската власт и с нетърпение чакат да се изтръгнат от нейните кървави нокти. Любопитно е, че по същото време в Либия е имало повече от 6 (шест) хиляди български граждани, работещи в различни сфери, но нито един от тях не е пожелал да се завърне в България.

            На 17 април 2000 г. в България пристигнал бившият генерал от КГБ и шеф на Руското разузнаване (назначен през 1991 г.), бившият Министър на външните работи, а после и Министър-председател на Русия Евгений Примаков, който веднага заявил, че “не е запознат с подробностите по следствието”, но че “Русия ще направи всичко, на което е способна, за да облекчи проблема с българските медици в Либия”, при което ясно подчертал, че “проблемът с българските медици в Либия ще бъде решен чрез методите на тихата дипломация”.

            На брифинг в Здравното министерство на 2 юни 2000 г. министър Илко Семерджиев заявил, че България има “скрити козове за процеса в Либия”, но че не желае да разкрива подробностите, тъй като “никой не иска да си разкрива картите предварително”; все пак той уточнил, че “голяма част от битката ще се води в територията на чисто медицинските въпроси” и че “създадената в Министерството на здравеопазването експертна група вече се е срещнала с много чужди специалисти, които имат отношение по проблема”.

            На 08 март 2001 г. Министерският съвет приема постановление за осигуряване на средства от републиканския бюджет за допълнителни разходи за явяване на евентуални свидетели по дело № 44/99 в Триполи.

            - - -

            В реч на 27 април 2001 г., произнесена пред Африканската среща на високо равнище по проблемите на СПИН-а в гр. Абуджа - столицата на Нигерия, либийският лидер Муамар Кадафи между другото казва следното: “400 деца са били заразени със СПИН в болницата в Бенгази. Нещо страшно! Катастрофа! Грозно престъпление! (…) Установихме, че един лекар, заедно с група медицински сестри притежават вируса на СПИН. На тях им е било заповядано да извършат опити върху деца именно с този вирус. Кой им е заповядал да извършат това? Някои казват: ЦРУ. Други пък твърдят, че е МОСАД. Опити върху дечица! Сега някои от тях са на лечение в Европа, други са в Либия. Държавите, откъдето са лекарят и медицинските сестри, знаят това. Просто този процес ще бъде световен! Подобен на процеса в Локърби. Това означава, че има игра с вирусите и вместо да очакваме медицинска помощ, те ни внасят вируса и ни убиват!”

            Любопитно е, че почти всички коментари в българските медии се изчерпват със сравнението между Бенгази и Локърби. Наистина все пак някои отбелязват и че в речта на М. Кадафи се споменават ЦРУ и МОСАД. Но по изключително странен начин пропускат текста, че на въпроса “Кой им е заповядал да извършат това?“ либийският лидер е категоричен, че “Държавите, откъдето са лекарят и медицинските сестри, знаят това.” Тъй като лекарят е палестинец, а медицинските сестри са българки, напълно ясно е кои са държавите, които М. Кадафи визира като знаещи отговора на въпроса относно поръчителите на медицинския експеримент или медицинския тероризъм.

            Според мен работата е там, че само един напълно кретенизиран и/или подчинен на КГБ мозък би могъл да твърди и да вярва, че ЦРУ и МОСАД биха могли да имат някакъв йерархичен контрол върху правителствата на Палестина и България. А това, че Палестина и България винаги са били йерархично пряко подчинени на КГБ и че и днес са пряко подчинени на пост-КГБ, поне според мен, е вън от всякакво съмнение.

            Ето защо съвсем не е случаен фактът, че когато говори за ЦРУ и МОСАД, либийският лидер използува езиковата форма: “Някои казват: ЦРУ. Други пък твърдят, че е МОСАД”, която именно му позволява имплицитно да подчертае, че лично той си оставя отворена възможността по-късно да заяви, че има друго гледище по въпроса и да посочи своите доскорошни господари и приятели от КГБ и пост-КГБ.

            - - -

            По повод речта на М. Кадафи в Нигерия радио “Свободна Европа” излъчи интервю с известния бивш съветски разузнавач Виктор Суворов. Част от тази реч е публикувана във в-к “24 часа” на 10 май 2001 г.

            Според В. Суворов всички специални служби на КГБ по време на съветския период усилено са разпространявали версията, че в лабораториите на ЦРУ е бил разработен вирусът на СПИН-а и след това е бил подхвърлен на африканците. Целта на разпространяването ѝ е понеже в СССР катастрофално изоставали с изследванията в сферата на медицината, както и във всичко останало, те имали интерес да компрометират американците; както и за да поддържат мита, че всичко лошо, което се случва по света, неизменно произтича от американците.

             Според В. Суворов в КГБ е имало специален отдел за провеждане на активни мероприятия в сферата на дезинформацията, и този отдел е работел с подкупни и вербувани журналисти от целия свят. Според него днешна Русия все още не се е отказала от своите стари кадри и от старите си теории, включително и по въпроса за произхода на СПИН-а. Той счита, че речта на М. Кадафи в Нигерия във връзка със СПИН-а представлява реверанс към неговите приятели от Москва. М. Кадафи се намира в тежка политическа изолация, няма никакви други приятели - освен приятелите му от Москва, макар и напоследък да се е дистанцирал малко от тях. Тъй като днес България се стреми към свободния свят и излиза от зоната, контролирана от Москва, именно поради тази причина онова, което прави М. Кадафи, сега е изгодно за Москва. Най-вече за онези сили, които са заинтересовани България да остане в тяхната зона на влияние.

            През май 2001 г. няколко гръцки вестници публикували статии, според които М. Кадафи работел за Москва и чрез него Москва искала да държи в напрежение българските политици и да задържи процеса на интегрирането на България към западния свят.

            - - -

            През май 2001 г. д-р Мохамед Бакар пристига в България за участие в международна конференция “Ембарго и международно право”, организирана от Съюза на юристите и Международната асоциация на юристите-демократи. В интервю за в-к “Монитор” (16 май 2001 г.) д-р Бакар казва, че “не Либия, а българите политизират СПИН-процеса”. Той обръща внимание, че обвинените по делото либийски медици все пак са повече на брой, отколкото са българите, както и че по делото е обвинен и един палестинец.

            Мохамед Бакар е доктор по право и икономически науки, адвокат в Тунис и главен секретар на Средиземноморската асоциация на адвокатите. Той е един от са официалните наблюдатели (определени като такива от Международната асоциация на юристите- демократи) на процеса срещу българите в Либия (другият официален наблюдател е Зубейда Амрани - юристка от Алжир).

            - - -

            На 17 февруари 2002 г. либийският Народен съд взе решение, че няма доказателства обвиняемите да са застрашавали сигурността на Джамахирията. С което решение отпадна не само едно от най-тежките обвинения срещу медиците, но и една от пречките да бъде използувана Спогодбата за правно сътрудничество между България и Либия, позволяваща размяна на подсъдимите; става въпрос за това, че съгласно тази спогодба размяната е невъзможна, когато подсъдимите са обвинени по дело, касаещо националната сигурност.

            Така, с решението си от 17 февруари 2002 г. Либийският Народен съд върна делото на Главния прокурор на Либия с мотив, че не е компетентен да се произнася по него, тъй като няма доказателства за умисъл срещу безопасността на държавата.

            Според една от версиите, лансирани в българските вестници, заслугата за решението е била изцяло на либийския адвокат Осман Бизанти, който в пледоарията си посочил пропуските на обвинението. Естествено, подобна теза е напълно валидна при условията на едно независимо правосъдие. Странното обаче е, че в продължение на две години в българската преса се твърдеше, че либийското правосъдие не е независимо; каква е логиката, по силата на която сега се внушава, че то е независимо?

            Освен това, нали същите аргументи този адвокат излагаше още преди повече от две години? Защо тогава никой от либийските политически и съдебни институции не го чуваше, а сега изведнъж всички го чуха, разбраха и послушаха? Нима защото съдът изведнъж осъзнал заблудата си и се трогнал!? Естествено, че не! Защото едва сега задкулисната “тиха дипломация” си е казала тежката дума.

            След като Народният съд върна делото, процедурата изисква Главният прокурор да преформулира обвинението и да го изпрати в Наказателната колегия на Апелативния съд (в Либия Апелативният съд има четири колегии – наказателна, гражданска, административна и шериатска). Опасността от налагане на смъртна присъда обаче все още не е отминала, тъй като са останали обвиненията по още два текстове от НК, наказанията по които са смърт. С решението от 17 февруари 2002 г. просто е отпаднало само най-тежкото обвинение - за “заговор срещу сигурността на държавата по чл. 202 от НК”.

            - - -

            В края на февруари 2002 г. Евгений Примаков отново посети България, при което Академичният съвет на Софийския университет му присъди титлата “Доктор хонорис кауза”. Аргументът бе, че е за написаната от него и преведена на български език книга, но за специалистите бе пределно ясно, че високото научно признание той получава не заради наука, а за задкулисна политическа и шпионска дейност, и по-конкретно - за заслугите му да бъде променено първоначалното обвинение срещу арестуваните в Либия български медицински лица. Поне на мен - не само като възпитаник на този университет, но и като бивш преподавател в него - ми е пределно ясно, че агентурата на българските и руските тайни служби продължава да държи в зависимост членовете на факултетните научни съвети и на Академичния съвет, които вземат своите решения водени не от научни, а от абсолютно неморални ченгеджийски съображения.

            - - -

            На 26 март 2002 г. френският професор Люк Монтание - откривател на вируса на СПИН, е привлечен от Фондация Кадафи, която наблюдава процеса в Либия, за експерт по делото срещу българските медици. На проф. Люк Монтание от Института Пастьор в Париж принадлежи първата публикация в световната медицинска литература за откриване на вируса на СПИН през 1983 година; 69-годишният учен е носител на множество международни награди; той е кавалер и командор на Почетния легион.

            - - -

            През юли 2002 г. делото бе разделено на две при две отделни обвинения - за палестинеца и за българските медици.

            - - -

            На 26 август 2002 г. Обвинителната камара в Бенгази реши да предаде дело 213/2002 в наказателния съд, и разпредели обвиненията срещу шестимата български медици в четири основни групи: по заразяване със СПИН, по валутни престъпления, по нарушаване на моралните норми и по производство и употреба на алкохол. Камарата реши, също така, мярката за неотклонение на обвиняемите петима българи, палестинеца Ашраф ал-Хаджудж и 18-те либийци, да остане непроменена - задържане под стража. Камарата реши още да бъдат подведени под отговорност либийските длъжностни лица, които са провели следствието на обвиняемите български граждани.

            - - -

            На 2 април 2003 г. е готов поръчаният от Либия Съвместен доклад на експертите по СПИН - професорите Люк Монтание и Виторио Колизи (шеф на Катедрата по биотехнологии в университета „Тор Вергата” в Рим). Изводът на учените е, че заразата се е появила в здравното заведение година преди българите да започнат работа там, както и че причините за епидемията се дължат на вътреболнична инфекция.

            - - -

            На 19 юли 2003 г. проф. Виторио Колизи заявява пред българска радиостанция, че е готов да се яви пред либийския съд и да свидетелствува в полза на българските медици; на 22 юли 2003 г. пред представител на Министерството на външните работи той дава официалното си съгласие да свидетелствува пред либийския съд, ако бъде призован като свидетел по делото, а на 4 август 2003 г. Наказателният съд в Бенгази взема решение да призове професорите Люк Монтание и Виторио Колизи като свидетели по делото на следващото заседание на 3 септември. На 3 септември 2003 г., на третото заседание на Наказателния съд в Бенгази, са изслушани свидетелските показания на проф. Люк Монтание и Виторио Колизи и е обявено, че следващото заседание по дело № 213/2002 ще бъде на 8 септември.

            На 8 септември 2003 г. е четвъртото поредно заседание на Наказателния съд в Бенгази. Съдът изслушва пледоариите на двамата прокурори, на адвокатите на гражданския иск и този на либийската държава. Прокурорите искат най-тежкото наказание за българите и палестинеца Ашраф, и по 10 години затвор за обвиняемите либийски лекари; заседанието е прекратено и пренасрочено за 22 септември. На 22 септември 2003 г. адвокатите на шестимата българи пледират за оправдателна присъда по всички обвинения срещу клиентите им, както и за отхвърляне на предявените срещу тях граждански искове.

            На 23 септември 2003 г. прокурорите по делото срещу шестимата български медици в Либия изграждат своята теза върху седем основни твърдения и три групи доказателства, включени в обвинителния акт, а именно:

            ÞОбвинителите се основават върху самопризнанията на подсъдимите Ашраф ал-Хаджудж, Нася Ненова и Кристияна Вълчева, дадени по време на предварителното следствие през 1999 г., в които те признават, че са били част от организация, с помощта на която да бъдат заразени от 500 до 1000 деца в Либия с вируса на СПИН;

            ÞВторото доказателство, използувано от прокурорите, са пет банки плазма протеин, които според документите по делото били открити в дома на Кристияна Вълчева и в които, според протоколите за изследване на две от банките, е възможно те да са съдържали вируса ХИВ в голяма концентрация и чист вид;

            ÞТретото основно доказателство са свидетелските показания и доклади на Ауд Абу Даджаджа - координатор на Националния комитет за борба със СПИН на Либия и други либийски лекари, според които разпространението на заразата в “подобно образцово здравно заведение е неестествено и съществуват редица научни аргументи, които говорят за липса на логика в случая” с детската болница "Ал Фатах" в Бенгази;

            ÞВ обвинението си прокурорите използуват седем твърдения, като първото от тях е, че броят на заразените деца в един относително кратък период от време е голям, предвид факта, че вероятността инфекцията да бъде предадена при погрешна манипулация със заразена игла е 3 на 1000;

            ÞВторото твърдение на прокурорите е, че наличието на 4 подтипове на вируса е неестествено, тъй като обикновено при наличието на епидемия вирусите са от 1 или най-много 2 групи. Разпространението на четирите подтипове е неестествено, освен ако регионът, в който е възникнала епидемията, не се отличава с наличието на голям брой болни сред населението - нещо, което в никакъв случай не може да се каже за Великата Джамахирия;

            ÞСпоред третото твърдение на прокурорите отсъствието на инфекцията сред майките на заразените деца говори за неестествения характер на възникване на инфекцията и за това, че децата са били заразени, като са им били пряко инжектирани високи дози от вируса ХИВ;

            ÞСпоред четвъртото твърдение наличието на висок процент от вируса в кръвта на заразените деца, както и фактът, че положителните резултати за наличието на ХИВ в кръвта им се явяват минути след вземането на пробите, вместо реакцията да бъде получена, както обикновено, в рамките на половин час;

            ÞПетото твърдение сочи, че е налице съсредоточаване на огнището на заразата само в определени сектори на една и съща болница, в която всички отделения разполагат с еднакви условия и възможности;

            ÞШестото твърдение гласи, че инфекцията е възникнала в детското болнично заведение, а не в друго, където са настанени възрастни пациенти, които, за разлика от децата, биха могли да осъзнаят злонамерено инжектиране. Проведените от Световната здравна организация лабораторни изследвания са установили, че голям брой от заразените не са носители на вируса на хепатит, което изключва вероятността заразата да е била предадена поради замърсяване (лоша стерилност), тъй като инфектирането с вируса на хепатит е много по-лесно, отколкото това с ХИВ. Което също говори, че заразяването на децата следва да се търси в посока на умишленото деяние, твърдят още прокурорите.

            На 25 септември 2003 г. проф. Виторио Колизи съобщава специално за БТА от Рим, че е възможно заключенията в неговия Доклад да са погрешни, тъй като този Доклад е бил направен при използуването на неофициални данни, а не върху основата на официални документи.

            На 27 септември 2003 г. българското правителство взело решение, с което отпуснало 190 000 лева, предназначени за лични разходи на обвиняемите български медици в Либия, включително за храна, лични средства, медицинско обслужване, медикаменти и стоматологично лечение, облекло и оборудване на новите помещения, където шестимата са преместени, както и за телефонните им разговори с техните близки в България. На 13 октомври 2003 г. е проведено шестото заседание на Наказателния съд в Бенгази, по време на което в залата са присъствували дипломати от седем европейски държави. На 8 декември 2003 г. е проведено осмото заседание на Наказателния съд в Бенгази, по време на което в залата присъствували дипломати от 11 държави.

            На 23 декември 2003 г. новоназначеният български посланик в Либия Здравко Велев връчва акредитивните си писма и официално поставя собственото си и на българския президент застъпничество относно подсъдимите български медици.

            На 16 февруари 2004 г. петчленна делегация на международната правозащитна организация “Амнести интернешънъл” пристига в Бенгази, за да наблюдава лично предстоящото заседание на Наказателния съд. Това е първото посещение на мисионери на организацията в Джамахирията от 16 години и предвижда срещи с полк. Кадафи, както и с министрите на правосъдието и на външните работи.

            На 29 април 2004 г. българското правителство отпуска нови 190 000 лева за разходи по делото в Либия.

            На 6 май 2004 г. Наказателният съд в Бенгази осъжда на разстрел петте български медицински сестри и палестинския лекар Ашраф ал-Хаджудж. Част от останалите обвиняеми следва да изплатят обезщетения на заразените деца. Сред осъдените да изплатят обезщетение до 200 000 либийски динара на общо 152 деца са Нася Ненова и Кристияна Вълчева, които са направили самопризнания за умишлено заразяване на децата, както и правителството в Триполи, министерствата на здравеопазването и на финансите, и областната управа на Бенгази и болница “Ал Фатах”. Д-р Здравко Георгиев е осъден на 4 години затвор за валутни престъпления и е освободен в същия ден, след като се признава, че до момента на произнасяне на присъдата той е изтърпял наказанието си (Всъщност, той е изтърпял повече от пет години!). Съдът решава, че е некомпетентен по повдигнатите обвинения в изтезание срещу 9 офицери от службите на Либия и оневинява либийските лекари, обвинени в небрежност и злоупотреба със служебното си положение. Съдът оправдава българите и палестинеца по обвиненията в прелюбодеяние.

            На 9 май 2004 г. Министърът на финансите Милен Велчев заявява, че българската държава няма да пожали никакви финансови средства, за да осигури адекватна защита на осъдените в Либия.

            На 23 май 2004 г. в-к “24 часа” съобщава, че след завръщането си от Москва лидерът на БСП Сергей Станишев заявил пред медиите, че Председателят на Държавната дума (Парламента) и лидер на президентската партия Борис Гризлов бил обещал да посредничи и да постигне положителен резултат относно оневиняването на българските медици от либийския съд. Във връзка с това Сергей Станишев заявил: „Трябва да сме наясно, че въздействието върху либийските власти трябва да се използува по различни начини”, при което да бъдат използувани “не само публични и ясни декларации, но и достатъчно дискретна информация”. Като се има предвид, че това изказване е направено в контекста на разговорите в Русия, става пределно ясно, че там е било договорено Русия да притисне (т. е. да шантажира) Либия именно чрез някаква “достатъчно дискретна информация”. Каква би могла да е тя, поне засега бихме могли само да гадаем.

            Силно впечатление прави обстоятелството, че след арестуването на българите в Либия както всички български политици от всички партии, така и всички медии в продължение на много години неизменно се стараеха да показват или дори да демонстрират, че всички световни политици и общественици са категорично убедени в невинността на българите и правят всичко, което е по силите им, за да въздействуват върху либийските власт и правосъдие. Тази позиция, разбира се, е не само естествен рефлекс от пропагандния арсенал на класическото социалистическо време, но разкрива и нещо твърде съществено – че всичките тези ненормално много на брой и изключително различни по своите официални програми български партии, политици и общественици така, както и по времето на класическия източен социализъм, имат един и същ господар, който им пише театралните сценарии както за демонстрация на ежби и противоречия, така и за изяви на единомислие и единство.

            В този именно контекст стана едно събитие, което - поне доколкото на мен ми е известно - е единствено по рода си и е странно, че бе отразено в медиите - впрочем, макар и само в един-единствен вестник; а според мен то бе отразено формално и поради опасения от дипломатически скандал. След като в продължение на няколко дни всичките български медии интензивно нагнетяваха твърдението, че и бившият югославски президент Зоран Лилич се е бил ангажирал да ходатайствува пред либийските власти за невинността на българските медици, той даде пред белградските медии опровержение, текстът на което е следният: “Ако някой има аргументи, които са противоположни на тези на либийския съд, нека ги предостави в Либия, а не пред мен или пред властите в Сърбия. Животът на 400 деца е преголяма цена за каквато и да е спекула” (в-к “24 часа”, 27 май 2004, с. 33).

            - - -

            На 24 юни 2004 г. Българското правителство отпуска на Министерството на правосъдието 400 000 лева, предназначени за командировъчни, такси, преводи, хонорари и други разходи, свързани със защитата на подсъдимите български медицински сестри и палестинския лекар по делото в Либия.

            На 15 декември 2004 г. Европейският парламент приема Политическа декларация в защита на българските медицински сестри и палестинския лекар, осъдени на смърт в Либия. Документът изразява най-дълбоко съчувствие към тези, които страдат от ХИВ и СПИН, и призовава Съвета на ЕС, ЕК и правителствата на страните от организацията да се намесят в защита на намиращите се в затвора медици, за да бъде гарантирано тяхното бързо освобождаване. Европейският парламент отправя молба към Либия бързо да се отзове на безпокойството на международната общност и да преразгледа случая с медиците с оглед скорошното им освобождаване, се посочва в декларацията.

            - - -

            На 16 август 2004 г. аз, пишещият тези редове, се обърнах със специално писмо, адресирано до г-н Соломон Паси - Министър на външните работи на България, копие от което изпратих до всички посланици, акредитирани у нас от държавите-членки на Съвета на Европа и САЩ, както и до Временно управляващия Посолството на Социалистическа народна Либийска арабска джамахирия Негово Превъзходителство г-н Исмаил Шалгам. Текстът на това писмо гласи следното:

   “Господин Министър,

   Както вече Ви е известно (или поне би трябвало или би могло да Ви е известно), от 1990 г. досега съм направил изключително много официални публикации, в които съм обосновал тезата, че по време на класическото комунистическо управление в България е имало свързани с отделите на КГБ и че днес продължава да има свързани с посткомунистическата мафия институции и личности, преди всичко служители на специални държавни служби, лекари и ангажирани с мафията лица, които са извършвали и продължават да извършват престъпна дейност, изразяваща се в предумишлено (с наказателно-репресивна и с експериментално-медикаментозна мотивация и цел) заразяване на хора с различни болести, преди всичко рак, СПИН и др.

   Както вече Ви е известно (или поне би трябвало или би могло да Ви е известно), след възникването в началото на 1999 г. на т. нар. “Либийски случай с българските медици”, без, естествено, да бързам категорично да го причислявам към вече изключително добре познатата ми зловеща практика на Българския филиал на КГБ, аз все пак го разглеждам във висока степен именно през призмата на тази практика.

   И трябва съвсем определено да Ви кажа, че към този именно доминантен тип или начин на виждане на нещата постоянно и неизменно ме тласка единствено изключително пристрастното поведение на българските държавни властнически институции, и най-вече поведението на Министерството на външните работи.

   Мисля, че не е нужно като доказателство в това отношение тук да привеждам широко отразените в печата изявления и конкретни официални държавнически актове или акции, извършени или проведени от последните изпълнители на най-висшите мандатни държавни длъжности, а именно: Президента на България, Председателя на Народното събрание, Министър-председателя и най-вече - Министъра на външните работи. По силата на 30-годишната си професионална дейност и по силата на личната си ангажираност с този тип феномени, мога напълно определено и ясно да заявя, че като само до известна степен аналогични на държавническа ангажираност биха могли да бъдат посочени твърде малко случаи, и такива са напр. само случаите с убийството в Лондон на писателя Георги Марков и с българската следа в покушението в Рим срещу папа Йоан-Павел Втори.

   При това, според мен, изключително съществено внимание заслужават следните факти:

   а) след политическите промени от 1989 г. до днес броят на пребиваващите в различни страни в света българи, които са били арестувани и подложени на съдебни процеси, както и които са били предумишлено или инцидентно убити, случайно пострадали и попаднали в състояние на необходимост от правна защита, е около 500-700 души;

   б) само от началото на 1999 г. до днес, т. е. по същото време, през което в Либия са арестувани българските медици, в различни държави по света са били арестувани и подложени на съдебни процеси около 320 души;

   в) за всичките тези българи, намиращи се по света и нуждаещи се от правна защита българската общественост в България не знае почти нищо, тъй като тяхната защита или въобще не е била осъществена, или е била осъществена напълно формално.

   За мен, господин Министър, е повече от очевидна диспропорционалността на третирането от българските власти на българските медици в Либия, от една страна, и на всичките останали българи.

   И като български гражданин аз желая да намеря отговор на въпроса относно причините за тази диспропорционалност.

   По т. нар. “Либийски случай с българските медици” аз, разбира се, си имам своята “работна хипотеза” в това отношение, и тя е свързана с онова, което вече съм Ви посочил в началото на писмото си, но така или иначе, все още подлагам тази хипотеза на различни проверки, насочени към нейното опровергаване; при което съм абсолютно категоричен, че официалното поведение на българските власти въобще не позволява да бъде опровергана тази хипотеза.

   Господин Министър,

   На основание Закона за достъп до обществена информация предявявам пред Вас искането да обезпечите и да ми предоставите всичката намираща се в системата на Министерството на външните работи информация относно арестуваните и осъдените в Либия български медици, от която информация аз бих могъл да намеря отговор на следните въпроси: 1) В системата на кои български и чуждестранни медицински структури са работели преди да заминат на работа в Либия; 2) Били ли са ангажирани с изпълнението на някакви специални и секретни медицински или други изследвания и операции; 3) Били ли са ангажирани с дейността на специалните оперативни и медицински служби на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, и ако са били ангажирани – какви са били мероприятията, в които са участвували.

16 август 2004 г.                                Янко Н. Янков

            Разбира се, въпреки задължението, тежащо върху българския Министър на външните работи по силата на така цитирания български закон за достъп до обществена информация, аз не получих никакъв отговор. Тъй като същият този Закон ми дава възможността да обжалвам мълчаливия отказ на Министъра пред Върховния административен съд, на 17 септември 2004 г. се обърнах към съда със “Жалба”, която има следния текст:

   Уважаеми Господа (Госпожи) Съдии,

   На основание Закона за достъп до обществена информация на 16 август 2004 г. подадох до Министъра на външните работи на България заявление с искане за достъп до такава информация. В текста на заявлението изрично, ясно, детайлно и недвусмислено съм посочил информацията, до която искам достъп. Ответникът, по силата на своята обществена функция, притежава исканата от мен информация.

   В предвидения от Закона срок не получих никакъв отговор от ответника.

   Уточнявам, че моето право на достъп до въпросната информация е гарантирано със съдебен контрол – вж. съответните текстове на Конституцията и Закона за достъп до обществена информация.

   Уточнявам, че съгласно волята на законодателя непроизнасянето в срок по заявление за достъп до информация, имаща статус “обществена информация”, представлява мълчалив отказ, който накърнява моето гарантирано от Закона право на достъп до такава информация.

   Отказът на Министъра на външните работи на България се намира в съществено противоречие с процесуалния и с материалния закон и е незаконосъобразен.

   Първо: Този отказ е в противоречие с процесуалния закон – чл. 15 от ЗАП, чл. 38 от ЗДОИ. Съгласно изричното изискване на Закона за административното производство и на Закона за достъп до обществена информация съответният орган, когато издава искания административен акт или отказва издаването му, е длъжен да се произнесе с мотивирано решение. Законовата норма по отношение на формата на акта е изрично ясна и е императивна – формата трябва да е писмена, включително и на отказа. В случая тези изисквания на Закона не са спазени.

   Второ: Този отказ противоречи на материалния закон. Исканата от мен информация има статуса на “обществена информация” по смисъла на ЗДОИ, защото е свързана с обществения живот в България, и ако ми бъде предоставена, ще ми даде възможност да си съставя собствено мнение относно интересуващия ме въпрос. Тази информация, също така, не попада под ограниченията на законите и не съществува пречка да ми бъде предоставена и да я получа.

   Уважаеми Господа (Госпожи) Съдии,

   Въз основа на гореизложеното моля: 1) да отмените отказа на Министъра на външните работи на България; 2) да решите делото по същество; 3) да признаете правото ми на достъп до исканата от мен информация; 4) да осъдите ответника да ми предостави исканата от мен информация в поисканата форма на достъп.

   Прилагам:1) Копие от искането ми от 16 август 2004 г.; 2) Копие от жалбата ми за ответника.

17 септември 2004 г.             Янко Н. Янков

            - - -

            Впоследствие, макар че Върховния административен съд не ми изпрати никакво съобщение, той бе публикувал в ИНТЕРНЕТ (http://privacy.gateway.bg/htmls/page.php?category=147&id=158) издаденото по случая свое решение, текстът на което е следният:

Решение № 3789 от 2005 г.

(относно това дали може да се предостави информация и данни от МВнР на трето лице за професионалната история на арестуваните и осъдени в Либия български медици)

Българската съдебна практика, публикувана тук, е предоставена на сайта ни с любезното съдействие на Сиела Софт енд Пъблишинг АД.

Решение № 3789 от 26.04.2005 г.

на ВАС по адм. д. № 8828/2004 г., V отд.

            Производството е по чл. 12 и сл. от Закона за Върховния административен съд.

            Образувано е по жалба на Янко Николов Янков, срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да се произнесе по заявление от 16.08.2004 г., за достъп до търсената обществена информация от жалбоподателя. В жалбата се развиват оплаквания за незаконосъобразност на оспорения акт и се иска да се отмени, като се върне преписката на административния орган, с указания да бъде предоставена търсената информация.

   ...

   Върховният административен съд, състав на пето отделение, намери, че жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество се явява неоснователна, по следните съображения:

   Янко Николов Янков е подал заявление от 16.08.2004 г. до министъра на външните работи, с което е поискал да му бъде предоставен достъп до „всичката намираща се в системата на Министерството на външните работи информация относно арестуваните и осъдени в Либия български медици”, от която би могъл да намери отговор на следните въпроси: „1. В системата на кои български и чуждестранни медицински структури са работили преди да заминат на работа в Либия; 2. Били ли са ангажирани с изпълнението на някакви специални и секретни медицински или други изследвания и операции; 3. Били ли са ангажирани с дейността на специалните оперативни и медицински служби на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната и ако са били ангажирани - какви са били мероприятията, в които са участвали.”

   Няма данни кога е постъпило заявлението в администрацията на МВнР, но доколкото страните не спорят досежно срока по чл. 28 от ЗДОИ, следва да се приеме, че към момента на подаване на жалбата от Янков до съда, е налице формиран мълчалив отказ на министъра на външните работи да му предостави исканата информация.

   В жалбата се поддържа, че търсената информация представлява „обществена информация”, защото е свързана с обществения живот в Р България, тя се съхранява от задължения субект и не попада в ограничителните хипотези на Закона за достъп до обществена информация, поради което не съществуват пречки да бъде получена от заявителя. Релевират се доводи за незаконосъобразност на мълчаливия отказ, тъй като органът по чл. 28, ал. 1 от ЗДОИ е длъжен да се произнесе с мотивирано решение.

   По време на съдебното производство процесуалният представител на министъра на външните работи е изложил доводи за неоснователност на жалбата - от формулираното искане в заявлението не е ясно каква точно информация се иска от министъра на външните работи; в Министерството на външните работи не се събира и съхранява такава информация, поради което за министъра не съществува задължение да предостави достъп до търсените сведения от жалбоподателя.

   При обжалване на мълчалив отказ съдът е длъжен да се произнесе по законосъобразността му, като изхожда от съществото на искането и от предполагаемите съображения, които биха могли да мотивират отхвърлянето му (т. 5 от ППВС № 4/76 г.). В случая, предвид данните по административната преписка и изразените доводи и възражения на страните, при преценката за законосъобразност на мълчаливия отказ следва да бъде съобразено търсената информация има ли характер на обществена информация по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ и съответно съществува ли задължение за органа по чл. 3, ал. 1 от ЗДОИ да събира и съхранява информация от вида на детерминираната със заявлението.

   Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, обществена информация по смисъла на този закон е всяка информация, свързана с обществения живот в Р България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закон субекти. Според регламентацията в чл. 9 от ЗДОИ обществената информация е два вида - официална и служебна. В разпоредбата на чл. 10 от ЗДОИ е посочено, че официална е информацията, която се съдържа в актовете на държавните органи и на органите на местното самоуправление при осъществяване на техните правомощия. Служебната информация, съгласно чл. 11 от ЗДОИ е тази, която се събира, създава и съхранява във връзка с официалната информация, както и по повод дейността на органите и техните администрации. По правило достъпът до официална и служебна обществена информация е свободен. В случая търсената информация няма характер на обществена информация по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, която да е създадена, да се събира или да се съхранява от ответната страна.

   Със заявлението се иска достъп до данни, засягащи личността на трети лица, които не се субсумират в понятието обществена информация. Върховният административен съд в своята практика е отбелязал, че понятието „обществена информация” следва да бъде възприемано като сведение, знание за някого или за нещо, свързано с обществения живот в страната, респективно за дейността на задължените по чл. 3 от ЗДОИ субекти. Въпросите, свързани с професионалната реализация на дадена личност са от категорията лични данни по определението на чл. 2, ал. 1 от Закона за защита на личните данни, достъпът до които е изключен по реда на ЗДОИ - чл. 2, ал. 3. В какви медицински заведения лицата са упражнявали професията си е информация за икономическата им идентичност по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ. Тя обаче не е от значение за обществения живот в страната, което би обусловило правото на всеки гражданин да иска да бъде информиран, за да си състави собствено мнение по този въпрос и съответно не поражда ответно задължение за органа да разполага и да предостави такива данни на заявителя.

   Обществените отношения, свързани с условията, реда и начина на полагане на труд извън пределите на Р България, са регламентирани от трудовото законодателство, и министърът на външните работи и управляваната от него администрация на МВнР няма нормативно уредено задължение да събира и съхранява информация за икономическия статус на лицата. Що се отнася до искането за предоставяне на информация дали тези лица са осъществявали някаква дейност в полза на специалните служби към изброените ведомства в заявлението, доколкото тези факти биха представлявали интерес за обществото и в частност за всеки, който желае да си състави собствено мнение за работата на администрацията им и свързаните с тях лица, то следва да бъде изпълнена процедурата по чл. 31, ал. 2 от ЗДОИ (и при условие, че не съществуват други ограничения за достъп). Ноторно е обстоятелството, че лицата са извън пределите на страната и са задържани в чужда държава, поради което обективно не е възможно за задължения по закон субект да изиска тяхното съгласие. Следва да се изтъкне също, че с оглед предписаните в Устройствения правилник на Министерството на външните работи компетентности, функции и задачи на министъра на външните работи (и администрацията на министерството), няма задължение да събира и съхранява информация за упражняване на някаква дейност от гражданите на Р България, от вида на твърдяната от жалбоподателя, осъществявана под юрисдикцията на други ведомства от държавната администрация (без значение дали има характер на обществена информация и дали се субсумира в класифицирана такава по см. на Закона за защита на класифицираната информация). След като за административния орган не е възникнало задължение за предоставяне достъп до обществена информация, тоест, след като претендираното задължение не съществува, мълчаливият отказ се явява законосъобразен.

   Предвид изложеното, жалбата на Янко Николов Янков срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да предостави на жалбоподателя информация по заявлението му от 16.08.2004 г. е неоснователна и следва да се отхвърли.

   Водим от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение

РЕШИ:

   ОТХВЪРЛЯ жалбата на Янко Николов Янков срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да предостави търсената информация по заявлението му от 16.08.2004 г.

   Решението може да се обжалва в 14-дневен срок от съобщението от страните, с касационна жалба, пред петчленен състав на Върховния административен съд.

            - - -

            След 50-минутна среща на българския президент Георги Първанов с Президента на САЩ Джордж Буш в Белия дом на 17 октомври 2005 г. последният заяви, че становището на правителството на САЩ е, че животът на българските медицински сестри в Либия трябва не само да бъде пощаден, но и че те трябва да бъдат освободени. Той подчертал, че тази позиция на американското правителство е неразривно свързана с факта, че България е ценен партньор на НАТО и е силен пример за демокрацията, както и че тази негова позиция е била ясно изразена пред либийските власти и то така, че искането е поставено в контекста на процеса на пълното възстановяване на дипломатическите отношения на САЩ и Либия след тяхното частично размразяване през 2004 г., когато либийският лидер М. Кадафи официално се отказал от програмата си за ядрено въоръжаване. От своя страна, обаче, либийският външен министър Абдел Рахман Шалкам реагира светкавично, като заяви, че “Либия не приема наложени решения и заповеди”, а пред сградата на ООН бе организирана мощна демонстрация, на която бе издигнато искането Дж. Буш да се извини публично за нанесената обида.

            - - -

            В началото на ноември 2005 г. световните медии съобщиха, че по време на водените тайни преговори либийската страна поискала 1 милиард долари обезщетение, което да бъде предоставено на родителите на заразените със СПИН деца, както и да бъде освободен либиецът, който бе осъден за атентата над Локбъри, в замяна на което либийските власти ще дадат възможност на осъдените да изтърпят наложената им доживотна присъда в родината си. При това либийските власти подчертали, че не е необходимо “кървавите пари” да бъдат платени непременно от България, и че това може да бъде направено от международната общност. Нещо повече – лондонската организация “Либийски форум за хуманитарно и политическо развитие” официално оповестила на 16 ноември 2005 г., че по време на тайните преговори либийските власти били предложили на българската страна те тайно да дадат на България въпросния един милиард, който после българското правителство официално да предостави на Либия като “обезщетение”.

            - - -

            На 21 януари 2006 г. агенция Ройтерс съобщи, че правителствата на Либия и България ще платят общо 4,4 милиарди евро на семействата на заразените от СПИН либийски деца. И че това било договорено на междуправителствена среща, на която било решено да бъде създаден специален Фонд. Според агенциите двете правителства са се били договорили да бъдат изплатени по 10 милиони евро на всяко от 426-те заразени деца и на 20-те майки, които също са се заразили с вируса.

            - - -

            През юни 2006 г. медиите съобщиха, че българското правителство вече се е отказало от 55-те милиони долари, които Либия дължи на страната, и е разпоредило тези пари да бъдат преведини в полза на т. нар. Фонд за лечение на болните от СПИН либийски деца и за компенсация на тeхните близки; това съобщение бе направено в Лондон от посланика на Либия във Великобритания Мохамед ал Зуеи, който съобщил, също така, че самото либийско правителство вече е било предоставило на същият Фонд сумата 123 милиони долари.

            Медиите съобщават, също така, че от заразените 430 деца 52 вече са починали.

            - - -

            На 15 ноември 2006 г. италианският проф. Виторио Колизи съобщи на пресконфоренция в София, че съществува ново научно доказателство, което напълно оневинява българсдките медицински сестри за СПИН-заразата в Либия, и че това са резултатите от извършените в университета в Оксфорд изследвания, при които е бил декодиран генома на вируса; и че в скоро време това доказателство ще бъде публикувано в „Нейчър”.

            Той съобщи, че данните на всичките деца, които са били заразени в болницата в Бенгази, са били подложени на специално биомолекулярно изследване на мутациите в провирусната ДНК-структура, наречено „секвениране на генома на провирусната ДНК”; и че след разшифроването на генетичната информация тя била анализирана чрез методите на биостатистиката и биоинформацията, при което били напълно потвърдени изводите, които проф. В. Колизи бе направил още през 2003 г., а именно, че заразата е била започнала още преди българките да отидат на работа в Либия.

            Впрочем, специално внимание заслужава използуването на един вирусологичен термин: при изработването на своя направен по поръчка на либийската държава доклад през 2003 г. професорите Люк Монтание и Виторио Колизи бяха употребили словосъчетанието „рекомбинантен вирус”, при което с термина „рекомбинантен” са маркирали „естественото рекомбиниране на естествени вируси”. В арабския превод на този термин, обаче, е било употребено такова словосъчетение, което е навеждало на мисълта за наличие на „комбиниране и изкуствено добавяне на елементи”, откъдето именно тръгва и официалната либийска версия за наличието на извършен в специални лаборатории „генетично модифициран вирус”, и за наличието на заговор, която именно версия и днес се използува от адвокатите на роднините на заразените деца.

            - - -

            След като първоинстанционният съд отказа да вземе предвид доказателствата на международните експерти и се позова на други вътрешни доклади, на 19 декември 2006 г. второинстанционният Наказателен съд в Триполи, естествено, не би могъл да вземе друго решение, освен да потвърди смъртните присъди на петте български медицински сестри и палестинския лекар, и с така постановената присъда се откри пътят за нейното обжалване пред Върховния съд на Джамахирията. При фактите и обстоятелствата на досегашния съдебен и публичен развой на нещата постановяването на друга присъде беше абсолютно невъзможно, а какъв ще е развоят преди, през и след решението на Върховния съд, засега е отделен въпрос. Твърде любопитно е обаче обстоятелството, че българската държава никога не представи пред българската общественост мотивите както на предишните присъди, така и на тази.

            Главната причина за досегашния развой е, че семействата на заразените деца твърдо и неотклонно настояват за наказателно преследване на виновниците за заразата и не желаят да чуят никакви аргументи, че причината е в лошата хигиена в болницата, и че заразата е настъпила преди идването на българските сестри на работа в тази болница. Освен това, тъй в Бенгази наскоро е имало бунт, а Кадафи се страхува от нови поводи за бунтове, той се старае, от една страна - да провежда политика на балансиране между съдебната власт и родителите на децата, а от друга – да упражнява максимален шантаж в международната политика и да извлече възможната полза.

            За нас, българите, би трябвало да представлява специален интерес фактът, че докато през последните две десетилетия българското правосъдие твърдо приема, че паричният възмездителен еквивалент на един човешки живот е между минимум 5-6 хиляди и максимум 15-20 хиляди левове (т.е . между 3 и 10 хиляди долари), то според либийското правосъдие този еквивалент е минимум 10 милиони долари. И в съответствие с тази си възмездителна (компенсаторна) нагласа и практика либийският съд има претенция към българските медицински лица за 4 милиарди долари, които ще трябва да бъдат заплатени от българската държава, ако тя признае вината на своите граждани.

            Отчитайки както тези съдебни претенции на родителите на заразените либийски деца, така и редица други факти и обстоятелства, които прецизно се крият от широката българска общественост, българското правителство е успяло да създаде Международна контактна група, включваща представители на България, Либия, САЩ и Великобритания, която обсъжда въпроса за за задоволяване на съдебните претенции на родителите на децата, при което, обаче, това задоволяване официално да бъде представено не като компенсация, а като хуманитарна помощ. Официално Либийското правителство е дало да се разбере: че за него няма никакво значение основанието, благодарение на което ще получи парите, които ще бъдат дадени на родителите, а има претенции единствено за това количеството пари да съответствува на приетата в Либия възмездителна нагласа и практика; както и че, ако бъдат получени така предявените парични претенции, българските медицински лица ще бъдат пуснати , най-вероятно като им бъде разрешено да изтърпят намалена присъда в България.

            Любопитно е, също така:

            ►че точно през декември в Триполи бе организирано търговско-промишлено изложение, на което Либия заяви претенцията си да се превърне в „Търговска врата за Африка”, и предложи на американските и европейските компании редица привилегировани позиции, от които да централизират дистрибуцията на продуктите си по целия континент;

            ►че Департаментът по търговията във Вашингтон прикани американските компании да се включат в предоставената им възможност;

            ►че въпреки, че както САЩ, така и Европейският съюз заявиха, че обмислят замразяване на наскоро затоплените отношения с пустинната държавата, все пак по-внимателното вглеждане разкрива, че Кадафи, макар и наистина да е диктатор, съвсем не действува ирационално, и че благодарение на редица негови вътрешни и дипломатически ходове Джамахирията фактически се намира „само на една крачка” от нейното присъединяване към световната общност на народите;

            ►че не е възможно Кадафи да не осъзнава, че дългогодишните му колосални усилия да се завърне сред световната общност са подложени на изключително сериозен риск единствено от този съдебен процес, и че не е възможно в тази именно съдбовно уязвима за него сфера той да действува ирационално, както официално и неубедително се опитва да обясни събитията българското правителство, което, очевидно, крие нещо.

            - - -

            На 04 януари 2007 г. либийският лидер М. Кадафи обяви, че Международният фонд за подпомагане на семействата на болните от СПИН либийски деца е „празна каса, а държавите, които са го създали, лъжат света”.

            Този фонд е бил учреден през декември 2005 г. по инициатива на ЕС и България и с активното сътрудничество на Либия, като създаването му бе имало за цел да бъде използуван като шанс за решаване на възникналия правен казус; член на Управителния съвет на фонда е пловдивският кмет Иван Чомаков. Доскоро във фонда бяха събрани само 3,5 милиони евро, които са използувани за лечение на заразените деца в различни европейски болници. Впрочем, на 14 декември 2006 г. във фонда бяха постъпили 500 хиляди евро, внесени от Европейската комисия.

            - - -

            През януари 2007 г. водената от генерал Бойко Борисов политическа партия „ГЕРБ” обяви, че предлага осъдените на смърт български медицински сестри да бъдат издигнати като кандидати за евродепутати в предстоящите избори за Европарламент.

            Ако не беше водевилна, би могло да се каже, че по замисъл тази идея е благородна. Работата, обаче, е в това, че дори и да се стигне до тяхно избиране, България ще се легитимира пред ЕС и пред света като напълно оперетна демокрация поради вде основни съображения:

            преди всичко, защото главният или дори единственият официален аргумент на Либия гласи, че „независимият от властта съд ги е признал за виновни”, и този аргумент въобще не може да бъде преодолян чрез никакъв депутатски имунитет, тъй като включително и един последващ осъждането евродепутатски имунитет въобще не обвързва Либия, а пред света подобна хипотеза на опити за заобикаляне на независимостта на съда ще изглежда като абсолютно перверзна ориенталска хитрост; и

            на второ место, защото издигането и избирането на медицинските сестри за евродепутати носи в себе си няколко изключително ясни демаскиращи послания относно характера на българския политически живот, най-съществените от които са: ►че е все едно кой ще бъде избран, тъй като и без това досега е показано, че политическото представителство, квалификацията на кандидатите и бъдещата им работа нямат никакво значение; ►че демокрацията, политиката и общественият живот са пълни абстракции, а правилата и редът са абсолютна бутафория.

            Пак по същото време цялата обществена и държавна машина започна да демонстрира едно изключително единодушие по либийския казус, като предприе акция на тотална пропагандна демонстрация на безрезервна съпричастност с осъдените, и абсолютно немотивирано непризнаване на решението на либийския съд, като всичкото това бе включено под мотото „Не сте сами!”, и всеки, който се опитва да се измъкне от директно и нагло отправеното към него искане за демонстративно участие в тази акция бива подложен на остракиращ психически натиск.

            В крайна сметка, обаче, тази кампания:

            ►разкрива, че въобще не се интересува от силата на правото, а се стреми да наложи правото на силата, като се изтъква не аргументът, че медицинските сестри са невинни, а аргумента, че са наши, български граждани; и така, под демонстративната националистическа обвивка на аргументацията тя се саморазкрива като имплицитно нетолерантна и расистка;

            ►защото всеки разумен обикновен човек би следвало да се опита да се самопостави на мястото и на другата страна, колкото и тя да му е чужда и далечна;

            ►защото тя разкрива специфично комунистическия напълно недостоен чисто битов морал и подход към всичко, включително и към този съдебен процес; съгласно който морал всичко може и трябва да бъде решавано с политическо решение отгоре, а не като логичен завършек на независим съдебен процес, в основата на който стои въпросът за вината и невинността;

            ►защото самият този подход на превръщане на правото в заложник на политиката всъщност демонстрира, че България прави точно същото, в което обвинява либийската страна;

            ►защото българската проблема в Либия, разбира се, съвсем не е двустранна, и поради това следва да се разглежда в глобален контекст, при който да се има предвид, че ако Либия действително е била жертва на скалъпен европейски процес срещу неин гражданин в процеса „Локърби”, то напълно логично е сега тя да се старе да използува шанса да действува така, както Западът е действувал срещу нея;

            ►защото каузата за освобождаване на българските медици би имала някаква обществена тежест, само ако в България преди това или поне успоредно с това се е било оформило гражданско обществено мнение с достатъчна тежест, което да е годно ефективно да се противопоставя както на тотално обслужващата Червената мафия българска съдебна система, така и на издевателствата и несправедливостите, протичащи както в целия, така и в ислямския свят;

            ►защото в България тотално подчинените на Мафията официална държавна власт и медии категорично не позволяват на никого да поставя въпроса: „Вярваме ли в невинността на медиците и необходимо ли ни е да вярваме?”, а безапелационно издигат тезата, че заразата има естествен произход и е вътрешноболнична инфекция, при което нагло се лъже, че тази теза уж е била поддържана от всички европейски и американски здравни и медицински инстанци; и защото начинът, по който у нас се коментира съдебният процес разкрива, че почти 95% от от българите всъщност не се нуждаят от вяра в невинността на сестрите, че в медиите принципно не се представя и не се обсъжда обвинението с неговите улики и аргументи, а се обсъжда само политическата изгода от освобождаването или съответно осъждането на медиците; защото е очевидно, че всичките действия на българската страна всъщност целят да осуетят присъдата, а не да аргументират невинност, и на практика налагат расистката представа, че животът на нашите струва повече от живота на онези, които според обвинението са техни жервти;

            ►защото анализът разкрива, че досегашният многогодишен озадачаващ оптимизъм на българските институции относно изхода от съдебния процес се е градил единствено въэрху основата на презумпцията, че той е безвъпросно политически процес в държава с авторитарен режим, и че поради това съдбата на българските медици е в ръцете на Кадафи, а не на съда; и че всъщност българският протестен аргумент, съгласно който либийският съд не е независим, е лицемерен, тъй като от поведението на българскката страна е видно, че тя винаги е разчитала точно на това, и така дълбоката вяра, че както в България, така и в Либия всичко се решава на политическо ниво и по целесъобразност, а не според закона, още в самото начало пренесе спора извън съдебната зала;

            ►защото българската страна си служи с крайно недопустими методи и средства, и напр. на 8 януари 2007 г. във в-к „Стандарт” бе публикувано интервю на журналиста Георги Готев с международния наблюдател на шотландския съд в Холандия по делото „Локърби” Ханс Кьохлер, при което още в заглавието бе заявено, че интервюираният е бил казал „Сестрите станаха жертва на "Локърби”, и че „Брюксел е гузен и не смее да сключи сделка с Кадафи”; докато веднага след това от медиите стана ясно,            че истината е съвсем друга - че такова нещо въобще не е било изричано, а е било казано: „Ако ЕС е готов да каже, че либийският процес е политически, той следва да промени подхода си и към делото „Локърби””. И още нещо: според вестника началните думи на проф. Ханс Кьохлер са: „Като наблюдател на делото „Локърби” твърдя, че то може да бъде наречено съдебно недоносче”, докато истината е, че той е бил използувал израза miscarriage of justice, който буквално означава „съдебна грешка”, а като идиом - по-скоро „аборт, помятане”; също така, когато Г. Готев заявява: „Да, има върховен съд. Но ние в България загубихме доверие в либийското правосъдие”, г-н Х. Кьохлер отговаря: „А моето разбиране е, че в Либия са загубили доверие в шотландското правосъдие по същия начин. Вижте каква ирония. Имаше толкова много възмутителни нередности и криене на доказателства в шотландското дело”.

            - - -

            Тъй като през януари 2007 г. в България бе в ход процесът на търсене на политическата изкупителна жертва по повод процеса в Либия, след като шефът на Националната разузнавателна служба генерал Кирчо Киров лаконично заяви в медиите, че се изготвя доклад, анализиращ работата на българското разузнаване по либийското дело, вече бившият шеф на Националната разузнавателна служба генерал Димо Гяуров заподозря в тези думи заплаха за себе си и веднага се появи в няколко медии, за да се опита да оневини дейността на ръководеното по онова време от него шпионско ведомство. Във връзка с този именно негов опит „да бяга преди вятъра” (както журналисти определиха неговата разговорливост по случая) той направи обществено достояние няколко изключително важни и значими (поне според мен) факти и обстоятелства.

            Преди всичко изведнъж в редакциите на няколко телевизии, радиостанции и вестници се оказаха на разположение копия от множество строго секретни документи, разпространението на които съгласно закона би следвало да бъде преследвано от прокуратурата, която, обаче, бидейки съставена изключително от агенти на тайните служби и на Мафията, чинопоклонно не направи абсолютно нищо.

            На второ место стана ясно, че в продължение на 24 дни веднага след арестуването на българските медицински лица резидентът на българското разузнаване в Либия е бил изпратил на своя шеф генерал Димо Гяуров точно 13 (тринадесет) информации, придружени с искания да получи точни указания (инструкции) как той и неговите агенти да продължат да действуват, за да променят ситуацията. Кои и какви са били агентите на този резидент, разбира се, въобще не се споменава, но поне за мен остава като абсолютно несъмнено съображението, че именно арестуваните са били част от неговия агентурен апарат. Защото, струва ми се, че ако те не са били негови агенти, той въобще не е щял да има мотиви и интерес нито да действува, нито да информира шефа си и да иска от него инструкции относно спасяването на арестуваните; още повече, че точно по същото време в различни точки на света е имало арестувани най-малко 300 (триста) души българи, но не е известно резидентите на българския шпионаж в тези страни да са били ангажирани по същия начин.

            На трето место вече е напълно потвърдена отдавна известната информация, че по онова време в Либия са били работели около пет-шест хиляди български граждани, почти всички от които въобще не са били заподозряли каквато и да е било опасност за себе си и не са изявили никакво намерение да прекратят работата си и да напуснат страната.

            На четвърто место от думите на генерал Димо Гяуров става ясно, че все пак по онова време вече е било имало „много случаи на съдени от либийските власти българи”, но въобще не е обяснено защо във връзка с тяхното арестуване и съдене българската държавна власт не е била информирала българската общественост и не е била провеждала дори и някаква минимална защитна ангажираност, а точно за тези арестувани българи изведнъж е започнала провеждането на максимална такава.

            На пето место във връзка с дейността на специалните служби по случая става ясно (виж в-к „Политика”, 12-18 януари 2007 г., с. 5), че:

            а) постъпващата в българското шпионско ведомство подробна информация за развоя на събитията около българските медици започва да се събира в Междуведомствения съвет, ръководен от Министъра на правосъдието Теодосий Спасов; и

            б) пълна информация по случая започва да получава и шефът на българското контраразузнаване (НСС) генерал Атанас Атанасов, и че „неговите хора започнали да проследяват каналите на резидентурата на Либия в България”, „от които била пласирана всевъзможна информация към медиите”.

            Моето категорично мнение във връзка с казуса е, че т. нар. „Либийски случай” е бил станал изключително удобен повод за подлагане на строго секретни оперативни разработки на всички трезвомислещи български граждани и най-вече на всички професионално мислещи специалисти от сферата на съдебната медицина и правото, които са проявявали „свободолюбивия каприз” да отказват да мислят в съзвучие с официалната правителствена теза и пропаганда, но са имали гражданската съвет и смелост да откриват очевидните дефекти в позицията на българското правителство, в съответствие с което са заявявали, че „би могло да бъде възможно българските медици наистина да са невинни”, „но че официално застъпваната оневинителна теза на българското правителство е очевидно голословна и дразнещо неубедителна”.

            - - -

            Поне за нас е несъмнено, че още от самото начало и до днешен ден винаги е било очевидно, че либийската страна никога не е имала и няма никакво намерение да освободи българските медицински лица и палестинския лекар, при което постоянно, неотклонно и ескалиращо е политизирало съдебния процес и го е превръщала в проблема от голям политически калибър, носеща своите дивиденти както във вътрешнополитическата, така и на международната, сцена. В същото време, обаче, юридическата позиция на българското правителство и водената от него пропаганда като цяло е хаотична, емоционална и практически напълно безрезултатна; при което общо взето се свежда до искания за справедлив процес и по същество признаване на легитимността на процеса и неговите решения; умело се избягват всички възможности за неговото политизиране, и най-вече - за пренасянето му върху политическа и межданародноправна плоскост. Разбира се, в течение на многогодишните обсъждания на темата сред лансираните идеи за решаването на „Либийския казус” е била и тезата за необходимост от официално искане за международноправно разследване; но странното в случая е това, че като правило тази възможност е била представяна преди всичко по повърхностен и крайно дискредитиращ я начин; на второ место – самата българска държава като че ли винаги е проявявала известен страх от възможността за нейното осъществяване.

            Все пак, обаче, ако българската държава наистина е заинтересована от справедливо решаване на казуса, би следвало да приеме единствената правилна позиция, а именно – да се обърне към Съвета за сигурност при ООН и да настоява за приемането на резолюция за международно разследване и провеждане на международен трибунал. Впрочем, към тази теза българската държава трябваше да се обърне още в самото начало на процеса, когато либийската страна бе предявила обвинение в конспиративно заразяване, което по същество е обвинение в престъпление срещу човечеството, по което е компетентен именно този съд. Освен това самият либийски процес на определен етап от своето развитие придоби международноправен характер с международните експертизи за произхода на заразата и с показанията на медиците за насилствено изтръгване на показания и дискредитиране на справедливостта на процеса.

            Освен това съществува и още един изключително силен аргумент: Либия не би имала абсолютно никаква възможност да се противопостави на подобно развитие на процеса, понеже самата тя лансира тезата за съществуването на международен заговор; освен това в случая с „Локбърби”, когато Англия и Франция повдигнаха обвинението, именно Либия настоя случаят да бъде разгледан пред съда на трета държава, мотивирайки се, че това би гарантирало по-справедлив процес.

            За мислещия човек неизбежно на важно място стои и въпросът: „Защо българската държава толкова упорито избягва възможността за международноправно разглеждане на случая?”

            - - -

            На 02 февруари 2007 г. в-к „Политика” (с. 7-8) съобщи, че само за десетина дни и при няколкократни вноски група държави от Европа са станали таен донор, внесъл 120 милиони евро (около 140 милиони долари) в Международния фонд за подпомагане на семействата на заразените от СПИН либийски деца, че това е почти цялата претендирана от Либия сума, и че тази информация е била дадена от „източници от Европейската комисия, пожелали анонимност”.

            - - -

            На 03 февруари 2007 г. агенция Асошиейтед прес съобщи, че висш представител на „Ал Кайда” е обвинил либийския лидер Муамар Кадафи, че е спомогнал за заразяването със СПИН на над 400-те деца в болницата в Бенгази.

            Това става ясно от разпространен в интернет аудиозапис, чийто автор е Абу Яхия ал-Либи, за когото се предполгага, че е един от висшите командири и представители на „Ал Кайда”, избягал от американски затвор в Афганистан преди две години; изявлението е с времетраене 17 минути и е качено на ислямистки сайт. Визирайки съдебния процес срещу петте български медицински сестри и палестинския лекар, Абу Яхия ал-Либи казва: „Как тези убийци биха могли да извършат това престъпление срещу толкова много невинни деца без знанието на либийския тиранин Кадафи?. Това престъпление е жив пример за нехайството на предателски режими към собствения им безпомощен народ”; според изявлението Кадафи не само е знаел, но дори е съдействувал за заразата.

            - - -

            На 13 февруари 2007 г. бившият заместник-шеф на българския шпионаж (официално пенсиониран през 1992 г.) генерал Тодор Бояджиев съобщава в устно интервю по телевизията, а на 15 февруари пише и във в-к „Стандарт”, че преди двадесет години българското разузнаване е било спасило живота на либийския лидер Муамар Кадафи и на членовете на неговото семейство. Той сочи, че това е било станало, като в началото на месец април 1986 г. българските шпиони предупредили либийския лидер за предстоящите след няколко дни (на 14-15 април) американски бомбардировки над Либия, при което дори били казали, че кодовото наименование на американската военна операция е „Каньон Ел Дорадо”. Генералът казва, освен това, че като израз на благодарност тогава М. Кадафи е бил пратил един самолет с портокали; при което в контекста на думите му остава като неизречен, но достатъчно ясно подразбиращ се смисъл, че това е крайно недостътъчно, и че днес, с друг товарен самолет, би трябвало Кадафи да добави към портокалите и осъдените там български медицински сестри.“

*************

            Впрочем, господин Заместник-Главен Прокурор Ситнилски,

         Настоявам за най-строго и прецизно спазване на принципите и нормите на Правото.

29 Март 2013 г.                                                        Янко Н. Янков