Истинското лице на съюзниците на Сталин

Припомняне:
Всяка година на 9 май Русия и светът биват заливани
с донесения от Червения площад.

Използвам случая, за да припомня някои факти.

Поне това, че Полша единствена от всички страни в света
взима участие във Втората световна война от първия до
последния й ден.

Поне това, че само поляците участват
във всяка една военна кампания: в Западна, Северна и Южна
Европа, в Азия и на Тихия океан, в Африка, а от края на 1943 г.-
и на Източния фронт.

Поне това, че полското съпротивително движение
създаде най-голямата световна нелегална армия, както и нелегални държавни структури в условията на окупация.

Поне това, че през май 1945 г.
полските въоръжени сили на Запад наброяваха 200 000 души, дислоцирани
във всички действащи военни дялове, а на Изток Третият Райх бе щурмуван
от 400 000 полски воини.

И последно, че по време на войната загубиха
живота си повече от 6 000 000 полски граждани, което по отношение
на общия брой на населението дава най-голям брой загинали в световен
мащаб ( всеки 5-и поляк е убит).

Междувременно Генералният щаб на Великобритания oще през май 1942 г.
реши, че войната без СССР няма да бъде спечелена и всичко, което би
попречило на коалицията с него, трябва да се изчисти (избухването на
полско-съветската война, отговорността за Катин, проблемите с границите
и независимостта на Полша, и т.н., и т.н.).

От конференцията в Техеран Полша се превърна в “клин, забит в коалиционното дърво“, както “тактично” се изразяваше британската преса.


Руснаците бързо схванаха как Западът се отнася към полските интереси.


8 и 9 май са дни, считани за завършек на най-кървавия от всички
милитарни сблъсъци в Европа. Наричани са “дни на победата“.
Истината е, че Полша не си възвърна нищо от това,което загуби през 1939 г.


По решение на САЩ, Великобритания и СССР територията на Полша бе
намалена с 80 000 кв.км, а страната бе “пренесена” на 600 км от мястото,
белязано през 1000-летната й история от десетки хиляди исторически артефакти.


Такава “операция” досега в историята не е преживял нито един европейски
народ.



Юни 1946 г., Лондон. “Маршируваха в редици по 12 души с равна крачка
през белязания от следите от бомбардировките Лондон. Начело, на
най-почетното място в 15 километровата колона шестваха американците, след тях – в невероятна калейдоскопна разцветка от парадни униформи, бойни знамена и военна музика
- чехи, норвежци, китайци и холандци, французи и иранци, белгийци и
австралийци, канадци и южноафриканци” – така описват състоялия се през юни
1946 г.в Лондон парад на победата Lynne Olson и Stanley Cloud, автори на книгата “Въпрос
на чест“, посветена на полските летци, били се за свободата на Англия.

“Присъстваха и сикхи с тюрбани, високо маршируващи гръцки гвардейци-евзони с обувки с помпони и бели плисирани поли, араби с фесове и джалабии, гренадири от Люксембург
и артилеристи от Бразилия. На края на колоната сред френетичните овации на
развяващата флагове с държавния герб тълпа крачеха поне 10 000 жени и мъже от армията и
цивилните служби на Негово Кралско Величество Георг VI, краля на Великобритания”.


Единствено поляците липсваха.


Olson и Cloud: “Понеже поляцитe бяxa воювали под английско командване,правителството на Великобритания, загрижено да не
засегне Сталин, твърдо и категорично им забрани да участват в парада”. (Един любопитен
факт: в писмо до авторите на “Въпрос на чест” американски читател заявява:
“Никога повече през живота си няма да разказвам вицове за поляци”.
Интересно дали е удържал на думата си?).


Не, Полша не спечели тази война.


Обратно, въпреки своята несъизмерима с нищо самопожертвувателност, за нея войната завърши със загуба на една трета от територията и и с тоталитарен режим, наложен й от съседната комунистическа държава.Такава победа…

И още нещо: от 1945 г. на полската земя продължи, както някой горчиво
се изрази, следвоенният нов етап на умиране в лагерите и затворите на
НКВД и ДС.


Терорът заля страната.


В реда на нещата бяха всекидневните убийства, арести, изпращането по затвори и лагери на полските патриоти, проливали кръвта си за отечеството. От стотиците хиляди гниещи из съветските лагери поляци по-голямата част никога не се завърна в родината си.


И днес полско гражданство много по-лесно се признава на някой африкански футболист или на евреи от Израел, отколкото на потомци на полските заточеници, изправени пред мъчително дълги и унизителни бюрократични процедури.


Автор: Кжиштоф Лигенза
Превод: Кристина Нейман

Изпращам този текст с молба за публикуване.
Сърдечни поздрави.
Кристина Нейман

БЪЛГАРСКИТЕ ТАЙНИ СЛУЖБИ - МЕЖДУНАРОДНИ ТЕРОРИСТИ

Относно:

Вътрешната и международната терористична практика

на съвременните български специални служби

ваше престъпно нискойерархично държавновластническо главно-прокурорско слугинско величие на българския посткомунистически мафиотски режим,

ваши Превъзходителства – представители и функционери на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,

ваши Превъзходителства - членове на чуждестранния дипломатически корпус в България,

ваши (най-често - продажни) представители на Четвъртата власт – властта на свободното слово,

І.

Само преди около едно денонощие базираната в Лондон българска електронна и печатна медия „Будилникъ” публикува информацията, че нейният издател г-н Емил Русанов е бил станал обект на телефонен тероризъм, при който ясно и недвусмислено е бил заплашен със смърт (http://www.budilnik.com/forum/viewtopic.php?p=809#809).

Според мен правосъдното разследване и обществено-политическият анализ на този рутинен по отношение на българите в България и по света терористичен акт задължително трябва да бъде поставено в контекста най малко на три изключително важни фактически съвкупности:

1) преди всичко на фактите, свързани със съвсем наскоро предявеното официално британско искане за екстрадиране от Русия на терориста, обявен от британските власти като виновен за извършеното именно в Лондон убийство на Александър Литвиненко; както и на опитите на руското правителство чрез фалшиво и неоснователно позоваване на Конституцията да откаже да изпълнява задълженията си по подписаната от него през 2001 г. Конвенция на Съвета на Европа за екстрадиция, а също така и на подписания през ноември 2006 г. Меморандум за взаимопомощ с британската Кралска прокуратура, в които пределно ясно са уточнени включително и въпросите относно правното сътрудническото при екстрадиция.

2) на второ место - на фактите, свързани с изключително интензивния (през последните месеци и особено през последните дни) световен обществен натиск върху Русия във връзка с извършеното в Москва точно преди една година брутално терористично убийство на видния опозиционен руски представител на свободното слово Анна Политковская.

3) на трето место, изключително показателната фактическа съвкупност, отразяваща новия модел на старата стратегия на вътрешнодържавен и международен тероризъм, разработена и поддържана от съвременните руски политически и държавни лидери, които брутално, нагло и демостративно нарушават Правото и Сигурността на Запада, след което, обосновавайки своята безнаказаност, използуват точно същите тези факти, за да обосновават и предявяват своето „право” да продължават хегемонната си власт не само върху териториите от бившия СССР и страните от бившия Варшавски договор, но дори и върху всички хора, които са родени върху тези територии (включително и българите!), независимо върху чия територия се намират днес.

ІІ.

Според мен правосъдното разследване и обществено-политическият анализ на този рутинен по отношение на българите в България и по света терористичен акт задължително трябва да бъде поставено в контекста на следните две изходни фактически съвкупности:

1) Преди всичко държа изрично и ясно да заявя, че считам за първостепенно вероятна версията, съгласно която заплахата, която е отправена към г-н Е. Русанов, е свързана именно с неговата дейност като медиен издател – функционер и обезпечител на трибуна на свободното слово, а съвсем не с неговата бизнес-дейност; и следователно има изключително политически, а не някакъв друг характер.

Публикувал съм поне няколко книги, посветени на психологията на правото, и двойно повече книги, посветени на темата за тероризма, и поради това смея да бъда категоричен в онова, което току-що казах. И макар че нямам никакво намерение тук и сега да обосновавам горното мнение, все пак ще посоча, че при направеното от мен психопортретиране както на дееца, така и на ситуацията, съм категоричен, че свързаните с казуса изходни данни достатъчно ясно сочат, че съвсем не става въпрос за продиктуван от завист емоционален изблик, а е въпрос именно за сравнително восокопрофесионален терористичен акт, зад който несъмнено се крие някакво обещание за фактическа и юридическа безотговорност, дадено от високоинституционален източноевропейски мафиотски и държавно-политически субект. Или казано съвсем директно – категоричен съм в извода си, че зад този акт се крие българският политико-държавнически клан на Руската червена мафия, и че става въпрос за акт, неразривно свързан с посочената по-горе вътрешна и международна терористична геополитическа стратегия на руската мафия и на руската държава.

2) Изрично държа ясно да заявя, че поставям на най-преден план версията, съгласно която този терористичен акт е имал и има предназначението да премотивира именно медийно-издателската (а не бизнесменската) стратегия и дейност на г-н Е. Русанов, тъй като именно тя и именно през последните няколко месеци е създала изключително сериозни проблеми за българските специални държавни служби.

За какво става въпрос?

Много отдавна се говори и пише, че почти 80% (осемдесет процента) от българските печатни и електронни медии по един или друг начин са свързани и са контролирани именно от Мафията. Самият аз в продължение на шест години бях едноличен собственик на печатан вестник, издаван два пъти седмично, а отделно от това вече в продължение на 16 (шестнадесет) години съм собственик на издателство за научна и обществено-политическа литература, публикувало почти 60 (шейсет) книги; в момента разполагам с две лични електронни медии (Web sites).

При така посочените обстоятелства, надявам се да се съгласите, че така или иначе би следвало да ме третирате като професионалист в сферата на медийната практика. Отделно от това съм и автор (нека оставим настрана чисто научните книги!) на изключително голямо множество търсещи медийно пространство публицистични материали, което, надявам се да се съгласите, също така е основание да бъда признат като професионалист в сферата на медийната практика. Също така познавам лично повече от половината от собствениците и от водещите журналисти в медиите, а за останалите зная почти всичко, което човек като мен е длъжен да знае. На всичко отгоре винаги мога да посоча имената на поне 30 (тридесет) ангажирани с медиите професионалисти, които откровено, изрично и ясно са ми казвали кога, по какъв начин и от кого върху тях са упражнявани натиск, шантаж и заплахи, имащи за цел моето име да не бъде допускано в медиите по друг начин, освен по един-единствен – компрометиращ.

Така, в контекста на всичкото това, изведнъж от началото на лятото се оказва, че твърдо наложеното върху името ми и публицистичните ми текстове тотално табу е драстично нарушено от няколко базирани в чужбина български медии, и че именно г-н Е. Русанов е един от онези, които са си позволили недопустимото лично и медийно свободолюбие да предоставят трибуна на моите материали, броячът на всеки от които отчита неимоверно голям интерес от страна на читателите.

При това, на всичко отгоре, съдържанието на всичките тези материали е с толкова силно изразена антиправителствена и антимафиотска насоченост, че, напълно естествено, създадените и контролираните от Мафията и от държавната власт български специални служби го приемат като свое лично поражение и позор.

Е, ако се приеме, че всичкото това е вярно, не е ли напълно логичен изводът, че именно тези специални служби са единственият фактор, който е мотивиран и има институционалния интерес да осъществи оперативно мероприятие, имащо за цел да сплаши и премотивира медийната стратегия на г-н Емил Русанов???

ІІІ.

Има, обаче, и още една престъпна терористична фактическа съвкупност, чието зловещо съдържание в никакъв случай не бива да бъде изпускано от вниманието на правосъдното разследване и обществено-политическия анализ; при това тя също така е елемент от вече станалата традиционна терористична дейност на българските специални служби, извършвана върху български граждани именно на територията на Лондон.

Ето за какво става дума.

Преди всичко уточнявам, че абсолютно всички събития, факти и обстоятелства, които ще поднеса тук по изключително синтезиран начин, вече отдавна са описани в официални изложения до съответните британски и български институции, както и в официални интервюта в печатни медии, а също така и в Том 5 и Том 6 на поредицата „Документ за самоличност. Политическа документалистика”, а някои от тях – и в двата мои Уеб сайтове.

На 27 август 1999 г. кацнах на летище „Хийтроу” в Лондон, веднага поисках политическо убежище, престоях в хотел две седмици и още на 15 септември получих в самия център на Световната столица напълно самостоятелно просторно жилище, разположено на първия етаж на двуетажна къща, при това придружено от приличен по размери двор с цветни лехи.

На 01 юни 2000 г., обаче, провеждайки редовните си спортни занимания в парка „Финсбъри”, докато тичах внезапно чух зад гърба си казаните на чист български език думи: „Тичай си спокойно! С теб никой няма да се занимава. Тия, които ни трябват, ти си ги оставил в София и те са в ръцете ни!”.

Когато спонтанно го попитах: „Какво искаш от мен?”, отговорът бе сравнително обстоен: „От теб не искаме нищо! Просто те уведомяваме, че децата ти и жена ти са в ръцете ни, и че нищо не ни пречи да ги отвлечем и да ги продадем в публичните домове по света, или просто да ги убием. А това, че англичаните въобще няма да искат да защитят нито тях, нито теб, ти, като професионалист, много добре го знаеш! А защо няма да искат – не е наша работа да ти го обясняваме!”.

С официално писмо, имащо дата 02 юни 2000 г., се обърнах към официалните британски властнически институции, а с друго писмо от 03 юни се обърнах и към акредитираните в София посланици на Великобритания, САЩ, Франция и Германия (вж. с. 208-221 от Том 5 на „Документ за самоличност. Политическа документалистика”), на които посочих, че сериозно е застрашен животът на намиращите се в България членове на семейството ми. После, след петдневен кошмар, късно вечерта на 07 юни, кацнах на летището в София.

Само няколко часове след като пристигнах у дома си, по телефона ми се обади тогавашният Главен прокурор на България Никола Филчев, който ме покани на конфиденциална приятелска среща за другия ден, на която и след която ми разказа потресаващи подробности, съдържащи се в строго секретните оперативни планове на българските специални служби, отнасящи се не само за мен, но и за самия него.

Нека само спомена, че в продължение на много години Никола Филчев бе един от най-близките ми приятели, че бях негов кум (официален граждански свидетел на сватбата му) и че към края на мандата му като Главен прокурор в специално телевизионно предаване официално и публично се отказах от приятелството ни и от кумството ми. Освен това, длъжен съм изрично и ясно да спомена, че още в началото на мандата си той направи неуспешен опит да получи подкрепата на няколко западни правителствени представители за справяне и ликвидиране на мафиотската престъпност, но че в отговор на това Мафията: шантажира съпругата му, вербува я и я противопостави на него; уби приятелката му и обвини него като убиец; самоуби един военен прокурор и обвини него като подстрекател към самоубийството; два пъти отвличаше сина му и поставяше жестоки условия, за да го пусне; накара някои от подчинените му да пишат по вестниците абсолютни измислици против него; накара вестниците да пишат всеки ден, че той е луд; подложи го на голямо множество ежедневни медийни и процедурни шантажи, за да го подчини и така да си обезпечи пълна безотговорност за извършваните от нея престъпления.

Така или иначе, благодарение именно на тогавашния Главен прокурор и на няколко души мои приятели от висшите етажи на изпълнителната и съдебната държавна власт аз не само узнах доста големи подробности от насочените срещу мен и членовете на семейството ми оперативни планове на държавните специални служби, включително и относно заплахите, които бях получил в Лондон, но и получих известна обезпеченост срещу драстичните посегателства, тъй като междувременно единият от генералите, който бе ръководител на тези мероприятия, стана следствен и дори подсъдим (макар и по съвсем друг казус).

Изрично и ясно подчертавам, че само през последната една година исканията ми за разследване на всичките тези престъпни терористични мероприятия на българските специални служби имат следните регистрации в канцеларията на Главния прокурор:

1) рег. № 6527 от 09.11.2006 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

2) рег. № 6527 от 05.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

3) рег. № 6527 от 08.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

4) рег. № 6527 от 15.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б.;

5) рег. № 6527 от 22.01.2007 г., ВКП 6639/99.ІІІ.б..

Отделно от това, с препоръчана пощенска пратка № 000269/032305689 от 14.11.2006 г. съм изпратил до тогавашния британски Министър на вътрешните работи Джон Рийд специално изложение от точно 86 (осемдесет и шест) плътно изписани принтерни страници (формат А 4), завършващи с искане за британско разследване на фактите и обстоятелствата.

ІV.

Изрично и ясно подчертавам, че в едно от така посочените по-горе мои официални искания за разследване в частност изрично и ясно съм написал и следния текст:

„4) Едно от свръхспециалните оперативни мероприятия на тази специална група е било следното:

а) да бъде изпратено в Лондон специално лице, което с малко думи и максимална категоричност на поведението да ми каже, че ако не се завърна в България, съпругата ми и двете ми непълнолетни момичета ще бъдат отвлечени или просто убити;

б) ако, обаче, все пак аз остана в Лондон, то наистина да бъде организирано отвличането им, при което изпълнители да бъдат трима криминално проявени лица, които да имат задачата да държат заложниците няколко дни в една пустееща къща в едно полупустеещо село близо до Югославската граница, при което, след като ги изтезават, да убият поне една от тях и да „избягат” през границата;

в) в същото време в оперативния план изрично е било залегнало изискването специалните служби на българската държава да извършат „успешна разузнавателна дейност”, да „открият местонахождението на отвлечените”, да „атакуват”, да „избият похитителите” и да „освободят останалите живи”, с която акция да придобият широка публична популярност и да заслужат получаването на високи държавни награди;

г) накрая в българските медии активно да бъде експонирана информацията, че „Янко Янков е бил предупреден за похищението, но е предпочел да остане в Лондон”.

***

И накрая, изрично и ясно подчертавам, че до днес българската Прокуратура въобще не ми е отговорила дали е извършила разследване на така посоченото мое изрично и пределно ясно изразено обвинение към българските специални държавни служби.

10 Октомври 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Euro-Just-32/10.10.2007 г. до Главния прокурор, Attorney General's Office - United Kingdom (UK), Serious Fraud Office (UK), UK Cabinet Members, Президента на Европейския парламент, Президента на Европейската комисия (ЕК) на Европейския съюз (ЕС), Вицепрезидента и Комисар по правосъдието, свободите и сигурността на ЕК, Комисаря на ЕК по разширението на ЕС, Европейския омбудсман, посланиците на държавите от ЕС, на ЕК, САЩ и Швейцария, акредитирани в България, членовете на дипломатическия корпус в и за България, български и чуждестранни медии].

НЯМА ПРАВОСЪДИЕ ЗА ДЪРЖАВНИЯ ТЕРОРИЗЪМ

Ваши Превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги

на българския мафиотски режим,

С писмо вх. № 6527 от 28 ноември 2000 г. поисках от Главния прокурор да бъде извършено разследване на конкретно описана от мен престъпна дейност, извършена по отношение на мен в Лондон от българските специални служби, както и на неразривно свързана с нея друга престъпна дейност, извършена от достатъчно ясно посочен софийски адвокат. Единственият резултат от това мое искане бе устният разговор с мен, проведен от прокурора от ВКП Спартак Дочев, който поиска да уточня данните относно името и адреса на адвоката, след което не последва абсолютно нищо друго; освен това, че когато след около една година същият този адвокат случайно ме срещна на улицата, нагло се изсмя на наивността ми да търся правосъдие по случая. Така или иначе, никога не получих абсолютно никакъв официален отговор на това мое искане за разследване.

С писмо вх. № 6527 от 09 ноември 2006 г. отново поисках от Главния прокурор да бъде извършено разследване на същата извършена по отношение на мен престъпна дейност, при което изрично и ясно поисках „да бъде проведено разследване и против тримата адресати на искането ми” от 28 ноември 2000 г., а именно: тогавашния Президент на България Петър Стоянов, тогавашния Главен прокурор Никола Филчев и тогавашния Министър на вътрешните работи Емануил Йорданов. Освен това, с изричен и пределно ясен текст на същото писмо поисках да бъде извършен и специален разпит на тогавашния Главен прокурор Никола Филчев, при което изрично съм посочил и фактологичните параметри на разпита.

Неотдавна получих писмо на Върховната касационна прокуратура № 15132 от 18.12.2006 г., подписано от прокурора В. Миков, с което искането ми за разследване е изпратено „по компетентност” на Софийската военноокръжна прокуратура.

Като професионален юрист и професор по право, за мен е пределно ясно, че това изпращане „по компетентност” има една-единствена функция и предназначение, а именно -- по-нататъшно замотаване на преписката до нейното пълно обезсмисляне. Все пак, обаче, ще се постарая да попреча на тази стратетия и тактика на прокурорските слуги на управляващия мафиотски елит.

Във връзка с това, към фактите, посочени в края на писмото ми от 09 ноември 2006 г. добавям още и следните:

1) Тогавашният Министър на вътрешните работи Емануил Йорданов е бил докладвал по официален начин на тогавашния Председател на Министерския съвет Иван Костов точно три пъти относно казуса, възникнал в разултат на това, че съм поискал политическо убежище във Великобритания; колко са били т. нар. „неофициални доклади и разговори” на Министъра на вътрешните работи с Министър-Председателя, не се знае;

2) Със съгласието на Президента Петър Стоянов е била формирана т. нар. специална група, съставена от служители на подчиненото на Президента шпионско ведомство и служители на подчинената на Министъра на вътрешните работи „Национална служба за сигурност”;

3) Едно от специалните оперативни мероприятия на тази специална група е била т. нар. „психологическа операция”, целяща да постави в негативен или дори комичен контекст моето искане за политическо убежище, при което целта е била аз и моето искане за политическо убежище да бъдем поставени в контекста на някакво друго аналогично искане, направено от агент на специалните служби, имащ имиджа на фарсова политическа фигура.

Така, в изпълнение на такава именно поръчка в Лондон е бил изпратен заедно със семейството си депутатът от българсото Народно събрание Асен Христов, който също така поискал политическо убежище и съвсем наскоро след това „внезапно” и „немотивирано” от гледна точка на логиката на британските власти, напуснал Великобритания и се завърнал в България, където отново, и без абсолютно никакви проблеми продължил дейността си като депутат в Парламента.

Любопитно е, че същият този Асен Христов е човек с така нареченото „естествено битово образование”, получено в рамките на битовото ежедневние на една провинциална малцинствена циганска общност, в която е бил роден и към която неотлъчно е принадлежал. Още по-любопитно е, че в продължение на много години преди да стане депутат той е бил агент на Регионалното управление на Министерството на вътрешните работи и е бил извървял пътя от „доверен криминален агент” до „доверен агент по Държавната сигурност”.

Най-любопитното, обаче, е това, че неговото препоръчване за и избиране като депутат в Парламента е било част от специален оперативен план, съставен и утвърден в рамките на ръководената от генерал Атанас Атанасов специална Служба за национална сигурност, елемент от който оперативен план е било и избирането по същото време за депутат на Цветелин Кънчев, който е имал абсолютно същите характеристични белези, качества и недостатъци.

За непосветените читатели на това изложение следва да бъде пояснено, че в изпълнение на същия този специален оперативен план по онова време въпросният Цветелин Кънчев бе принесен върху олтара на Западните партньори на българската власт като ритуална жертва, заместваща истинските виновници; и че това бе станало по повод искането, направено от Запада пред българските власти „да бъде арестуван и осъден поне един от „престъпниците от високите етажи на властта””. Тогава именно, в изпълнение на това искане на Запада, депутатът Цветелин Кънчев бе осъден и поставен в затвора, а пред западните институции бе заявено: „Изпълнихме Вашето искане за безкомпромисна борба с престъпността. Осъденият депутат Цветелин Кънчев бе единственият престъпник от високите етажи на властта. Други няма!”.

Тогава именно на Асен Христов, който предварително е бил определен да бъде избран като депутат с такава именно бъдеща жертвоприносителна цел, спешно е била преструктурирана функционалната му роля и той е бил изпратен в Лондон.

Несъмнено неговото включване като актьор на тази именно политическа сцена с такова именно искане като моето, е имало предназначението да придаде характеристиката „циганска работа” не само на неговото, но и на моето искане за политическо убежище.

Истинската цел на неговото поставяне на тази именно политическа сцена и с тази именно роля, обаче, е съвсем друга.

Точно по същото време екип на френската телевизия „ARTE” извършваше снимачна дейност в Лондон и в София, при която подготвяше специален документален филм, посветен на моята политическа дейност и съдба. Появата на Асен Христов на тази именно сцена е имала предназначението да бъде направен опит за премотивиране на сценаристите от френската телевизия към по-друг акцент върху сценария. За това нещо аз бях уведомен не от кой и да е, а именно от сценариста и режисьора на филма, който ми каза че документалният филм за мен ще бъде излъчен в същия ден, в който ще бъде излъчен и специалния документален филм за руският президент Борис Елцин, и че няма да е случаен фактът, че и двата филми ще имат еднаква времева продължителност.

4) Едно от свръхспециалните оперативни мероприятия на тази специална група е било следното:

а) да бъде изпратено в Лондон специално лице, което с малко думи и максимална категоричност на поведението да ми каже, че ако не се завърна в България, съпругата ми и двете ми непълнолетни момичета ще бъдат отвлечени или просто убити;

б) ако, обаче, все пак аз остана в Лондон, то наистина да бъде организирано отвличането им, при което изпълнители да бъдат трима криминално проявени лица, които да имат задачата да държат заложниците няколко дни в една пустееща къща в едно полупустеещо село близо до Югославската граница, при което, след като ги изтезават, да убият поне една от тях и да „избягат” през границата;

в) в същото време в оперативния план изрично е било залегнало изискването специалните служби на българската държава да извършат „успешна разузнавателна дейност”, да „открият местонахождението на отвлечените”, да „атакуват”, да „избият похитителите” и да „освободят останалите живи”, с която акция да придобият широка публична популярност и да заслужат получаването на високи държавни награди;

г) накрая в българските медии активно да бъде експонирана информацията, че „Янко Янков е бил предупреден за похищението, но е предпочел да остане в Лондон”.

05 януари 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-061/05.01.2007 г. до Главния прокурор, Президента, Техни превъзходителства посланиците на държавите-членки на ЕС, САЩ и Швейцария, БТА].