Чуждостта може да бъде разглеждана в най-различни разрези, аспекти и отношения, и в тази насока всичко зависи от избраната изходна гледна точка.
В. Какъв е произходът (генезисът) на чуждостта?
Въпросът за произхода на чуждостта е въпрос, най-тесно свързан преди всичко с въпроса за произхода на света въобще, и най-вече с въпроса за произхода на конкретния свят, в който живее родът (като човешка общност) и включения в него индивид. Съгласно всички легенди в този аспект, в началото е било хаос, но под въздействието на Бога и на далечните предци този хаос е бил превърнат в ред, в подреденост, която е станала норма и основание за съществуването на света въобще и в частност на света, в който живее родът.
Така, от тази гледна точка, както още през най-далечни и праисторически времена, така и днес, под „чужд” се схваща всичко и всеки, който/които потенциално или актуално потъпкват, нарушават и пренебрегват божествения замисъл за ред, мяра и хармония в света, нарушават нормата, приета от общността като крепяща света.
При това в схващането за чуждостта не е заложено изискването тя да бъде свързвана с конкретни прояви в постъпките, а е напълно достатъчно да бъде преценено, че съществува някакъв белег (стигма, нишан) или други основания, които позволяват да се приеме, че в иначе приемливата външна форма е заложена (замаскирана) зловеща, разрушителна и все още непроявена сила, съприкоснованието с която е опасно и следва да бъде избегнато.
Като най-чест обект, подлежащ на окачествяване като „чужд”, е „чуждият етнос” и отношението към него обикновено е градирано в три степени – 1) категорично и пълно отричане, 2) подценяване и 3) осмиване. Във фолклора и етиологичните легенди и представи на почти всички народи по света „чуждият етнос” и „чуждата култура” като правило никога не се разполагат хоризонтално (т. е. равноценно и равновесно) до своя етнос и своята култура, а обикновено (или почти винаги) са разположени вертикално (т. е. йерархично, неравновесно, неравноценно), и то с тенденция за подреждане под своята йерахична позиция, т. е. като отрицание; в този смисъл те са определени като „антихора, антисвят и антикултура”.
Този начин на конструиране (конституиране) на света и на мястото на „своя народ” в него е познат още от най-дълбока древност и вероятно е най-старият и най-митологичният.
Така, анализът на най-древните култури (шумеровавилонската, древноегипетската, древноиндийската, древнокитайската и древногръцката) разкрива, че под понятието „човечество” („човешки род”) всъщност се е разбирало само и единствено „своето племе”, а под понятието „свят” се е разбирало само и единствено „пространството, обитавано от своето племе”.
Така, всъщност етноцентризмът и егоцентризмът са били най-първата и най-естествената светогледна теория (и метод), а вероятно в една или друга степен и форма са „най-вечната” и „най-човешката гледна точка” за света и за себе си, която може да бъде открита в най-дълбокия генезис на почти всички свързани с човека феномени във всички времена и епохи.
Така, в резултат от проявлението на тази гледна точка етносите и индивидите по начало не са склонни - и често пъти дори не са способни - да осъзнаят и да приемат „равноправието” на другия до себе си, да приемат не само основателността и разумността на чуждата гледна точка, но дори и нейното право на самостоятелно съществуване.
И колкото по-затворен и по-ограничен е в контактите си с външния свят един индивид, един етнос или една култура, толкова по-малък е техният социален опит и по-ниска е степента на адекватност при осъзнаването на „другостта” и „чуждостта”, толкова по-нетърпимо и по-нетолерантно е отношението към всичко, схващано като „друго” или „чуждо”, толкова по-силен е етноцентризмът и егоцентризмът.
Заслужава внимание фактът, че в българския фолклор собствената етническа и индивидуална нормативност се смята за универсална и валидна по отношение на всички останали хора и дори по отношение на цялата природа, поради което несъобразяването с нея се схваща като несъобразяване с реда и нормативността въобще, като безредие и хаос.
Така, в българския фолклор напълно липсва схващането, срещащо се при повечето и дори при почти всички други народи по света, а именно, че народите, включително и чуждите народи, са възникнали почти по едно и също време и че всичките са божествено творение. В българския фолклор пределно отчетливо изпъква схващането, че истинските и единствените съществували някога хора (човеци) са българите, и че всички други племена и народи по един или друг „ненормален” начин са произлезли от „нормалните българи”, но винаги са стояли и винаги ще стоят „по-долу” в йерархията на човеците или ще бъдат в сферата на нечовеците.
Така, според фолклорните представи на българите всеки „друг народ”, различен от българския, всъщност не е принадлежен към някаква друга вяра и не следва някакви „други обичаи и традиции”, а просто е непринадлежен към никаква вяра (т. е. той е неверник), а щом е неверник, то той не е и човек в същинския смисъл на думата, а е примерно „като кучето”.
При това, в случая определението „като кучето” съвсем не е просто една метафора, а е фрагмент от механизма на действието на митологичния тип мислене, при което това определение се схваща като буквална, и напълно реална физическа връзка – както защото винаги могат да те ухапят, дори и да си им господар, така и защото се чифтосват (съешават) безразборно между родители и деца, и между братя и сестри, и се раждат в резултат на хаотичен секс, а не в резултат на благочестив брак.
Освен това, сравнението „като кучето” има и още множество други семантични разрези. Така, кучето е животно, което е гранично между човека и животните, между дивата природа и културата, то е „опитомена природа”, принадлежи на човешкия свят и дори го охранява, но въпреки това по отношение на самия човек то си остава нещо „външно и чуждо”. В редица български фолклорни източници по един или друг начин се обосновава схващането, че двойствената природа на кучето се дължи на това, че по своята субстанция то е творение колкото на Бога, толкова и на Дявола (Вълка), и дори се приема, че в резултат на сексуалната връзка между човека и кучето се раждат хора, които по своята същност са много по-близо до Сатаната (Дявола), и обикновено стават разбойници, беззаконници и властници.
Така, според фолклорната оценка на българите за другите и преди всичко за максимално чуждите народи, всичките те в най-общ смисъл на думата имат „кучешко потекло”, тъй като или са заченати и родени от содомичен (зоофиличен) секс между куче и човек, или защото са заченати и родени от инцестен (т. е. от кучешки по своята същност) секс между хора.
Тази содомично-инцестна представа на българите по въпроса за произхода на всички други народи (освен на самите тях) заслужава специално внимание и семантично разшифроване.
Така, в содомичния вариант на схващането е залегнала исторически най-древната митологична представа за нарушение на основното сексуално табу, регламентиращо в архаичните общества основното разграничение между дивата и опитомената природа, т. е. между нечовека (чудовището) и човека (културата). В съответствие с тази митологична представа главната задача на древния герой е била именно „опазването на човека (културата)”, и в изпълнението на тази си задача той извършва подвизите си, при които „очиства земята от чудовищата, застрашаващи творението на Бога”. Поради това и в рамките на тази представа сексуалната връзка между човека и животното, и в частност между човека и кучето, се схваща като вплитане (импликация, имплициране) на една чудовищна (сатанинска, дива, античовешка) същност в генетичната характеристика на специфично човешкото, като нарушение на установения от Бога ред, и като застрашаващо настоящето и бъдещето на човека.
Така, в инцестния вариант на схващането е залегнала по своята същност принципно същата идея за „нарушението на сексуалното табу” и за „противоестественост на сексуалния акт”, при което разликата е само в това, че първото табу е насочено към регулиране на отношенията на човека с природата, а второто – към регулиране на отношенията вътре в човешката общност.
При това следва да се има предвид, че както в първия, така и във втория случай в митологичното съзнание самият секс (полов акт) винаги е бил схващан не само (и дори не толкова!) като акт на нормална биологична и размножителна потребност, а преди всичко като акт на упражняване на власт и господство; който акт пък от своя страна е бил схващан като един от същностните елементи на най-върховния по своята същност акт - акта на приобщаване към сферата на магическото и божественото; и именно поради това може да се приеме, че сексуалното табу по същество е охранявало „сферата на човешкия свят” от всякаква противоестествена (но претендираща за творческа) намеса в нея.
В това отношение, обаче, съществува и възможност за съвсем по-друг по своята същност поглед към характера на сексуалното табу, а именно, че то е охранявало от противоестествена човешка намеса не „сферата на човешкия свят”, а „сферата на божествения свят”, „сферата на творението”, която е била считана за най-строго запазен периметър именно и само за боговете.
Поради това и в легендите сексът между богове и небогове (животни и хора), както и между свързани с роднински отношения богове, не е бил считан за табу.
Нещо повече – това схващане е било заложено като „естествена практика” при най-ранните владетели, и най-вече при египетските фараони, по отношение на които по силата на техното обожествяване не са съществували никакви сексуални табута, а за някои от тях (като напр. египетските владетели) дори е съществувала „божествената норма” да упражняват онова, което както според древните, така и според съвременните представи се нарича „инцестен брак”.
В този смисъл би могло да се приеме, че инцестът като сексуално табу, насочено към регулиране на отношенията вътре в човешката общност, по своята същност е забранявал на човека както да прекрачва пределите на позволената му от общността власт, така и (най-вече) му е забранявал да се доближава до магическото и свръхестественото, до божественото (до позволеното на боговете, т. е. да се „самообожествява”).
В българските фолклорни текстове въпросът за инцеста е регистриран в изключително висока степен едностранчиво, и то така, че феноменът е интерпретиран единствено като „отнасящ се за начина на създаването на турците” (които винаги са били считани за „максимално чужди на българите”; в нито един български фолклорен текст този феномен не е посочен като принадлежен на гърците, циганите, власите, сърбите, и пр., които винаги са били считани за „в по-малка степен чужди на българите”; освен това, в тези текстове, естествено, напълно липсва съотнасяне на феномена към „своите”, т. е. към българите), при това единствено в контекста „майка и син”, и то единствено „във връзка със създаването на много по-многоброен и по-хитър народ, способен да завземе територията и властта на българското царство”, т. е. в контекста на стремежа към получаването и в контекста на упражняването на върховната и божествената по своята същност власт.
При това, внимателният анализ разкрива, че тази интерпретация е заредена с изключително дълбоко вътрешно противоречие, тъй като при нея се изхожда от представата, че турците, всъщност … са произлезли от българите.
Така, в българския фолклорен контекст синът е извършил нарушението „безсъзнателно”, подведен от майка си, и с тази първоначална измама на майката се тълкува и традиционното носене от жените на фередже и широки дрехи (за да може по този начин жената по-лесно и по-често да измамва сина си, като го поставя в ситуация, при която той да не може да я познае коя е тя и да извърши инцест). В някои варианти на легендата в това отношение „невинността” на сина е подсилена както от разкаянието му, когато е разбрал какво е направил, така и от наказанието, което той сам си е наложил (с това се обяснява и обичайното за турците обрязване – то се счита за символичен акт на потомството, възпроизвеждащ и заместващ реалния акт на наказанието „отрязване”, което си е бил наложил техния прародител).
Във всички варианти на легендата, обаче, майката е извършила инцеста напълно съзнателно и преднамерено; при което обаче, в различните варианти мотивите й са различни: или поради нейното безсрамие и неморалност; или поради желанието й да създаде със сина си елитно поколение, което да насели и завладее земята; или поради това, че живеят в изгнание, отделени от човешко общество (в пустинята, в планината, в пещера) - т. е. в нечовешко пространство и нечовешки условия, с което допълнително се подчертава техната непринадлежност към нормалния човешки свят, техната пространствена маргиналност и дори несъвместимост със съществуващия ред.
Следващият изключително важен момент от легендата е, че когато поколението, създадено от инцестния брак станало доста многобройно, то се обърнало към царя (във всички български фолклорни варианти се сочи, че става въпрос за „царя на българите”, а в редица от вариантите се уточнява, че става въпрос за цар Костадин, за когото се уточнява, че е основател на българското царство, на когото лично Исус Христос е дал част от Земята, за да я насели със своя народ - българите) и поискало да му бъде дадено земя, на която да се засели.
Семантичната натовареност на този момент от легендата по същество обосновава тезата, че макар и заченати „не като хората” и отгледани в света на нехората (на некултурата), тези „маргинални същества” в крайна сметка разбират, че не могат да живеят „вън от обществото на хората” и трябва да се върнат и приобщят както към света на хората, така и в териториалните граници на този свят.
Според легендата царят им отредил толкова пространство, върху което да упражняват своята власт, колкото може да се покрие от една волска кожа, но те се изхитрили и узурпирали по-голяма власт върху много по-голяма територия, като нарязали кожата на тънки ивици, от които направили дълго въже и с него обградили едно доста обширно пространство, в което се заселили и постепенно започнали да стават доста голям народ, който започнал да завладява нови пространства, докато накрая завладял целия свят (т. е. целия нормален, целия християнски свят, цялото царство на българите).
При това те завладели „целия български свят” не заради друго, а като божие наказание заради греховете на българите, които били занемарили своята вяра, нарушили изискването да проявяват християнско смирение, и така Бог им бил пратил наказанието да съжителствуват и да бъдат управлявани от чужди и враждебни неверници, по отношение на които трябва да показват своето смирение, за да докажат пред Бога, че са смирени негови чада и да заслужат божията благодат.
Така смисловото ядро на българската фолклорна представа за инцеста включва представата за грях, вина и изкупление, но съотнесени не към извършителите и живеещите в условията и в контекста на инцеста (т. е. към чуждите), а към онези (т. е. към своите), които Бог е наказал да бъдат управлявани от инцестни творения.
По същество семантичното внушение е, че „максимално чуждите” всъщност са в една или друга степен „доближени до божественото и сакралното”, до отова, което е „недостижимо и непозволено” за „максимално нашите”, и поради това властта на чуждите (несвоите, нечовеците) над своите по същество е „власт Божия”, „власт, изпратена от Бога” - власт, която българите трябва да почитат и на която да се подчиняват, за да не разгневят отново Бога.
Заслужават внимание, естествено, и българските фолклорни легенди за произхода на другите народи - циганите, власите, гърците, сърбите и пр. Изключително силно впечатление, обаче, прави фактът, че тези легенди всъщност са доста редки, твърде малко на брой и крайно опростени по съдържание. Така циганите най-общо са представени с приблизително същите черти, които се приписват и на турците, но все пак, макар и изрично осмислени и определени като „чужди и външни спрямо човешкото общество” (т. е. спрямо българите), те не се схващат като заплаха за българите, или поне не като такава заплаха, като каквато се схващат турците.
Докато турците, макар и неверници, все пак са завоеватели и господари, изпратени от Бога като наказание заради липсата на християнско смирение, и с „педагогическата цел” да научат българите на такова смирение, то циганите са скитници и просяци, прехранващи се с безчестие, т. е. дисквалифицирани и отхвърлени - ако не изцяло от човешката общност, то поне от неговата същностна територия - и поставени в периферията; греховете, заради които циганите са наказани да бъдат такива, са интерпретирани като грехове в рамките на напълно човешкото, и в този смисъл техният произход е „напълно достатъчно човешки”, т. е. не е такъв, какъвто е произходът на турците, който се възприема като неразривно свързан със свръхестественото, отвъдното, сакралното и божественото.
По аналогичен „човешки” начин е представен и произходът на власите. Според една от легендите в най-старо време в царството (българското) се били появили хайдути, и за да бъдат наказани заради пакостите, които правели, те били закарани „на чужда и нечиста земя”, намираща се отвъд Дунава, където напълно подивели. По-късно, обаче, българският цар се смилил над тех и решил отново да ги опитоми и покръсти, държал ги няколко години в царството си, докато се поопитомили малко, и отново ги пратил отвъд Дунава. Според друга от легендите, българинът взел едно дърво, за да си направи главини за каруцата, но в крайна сметка от дървото направил гърка, а от стърготините – влаха.
Така, при интерпретирането на въпроса за произхода на различните народи в българските фолклорни текстове неизменно са залегнали три най-същностни страни на схващането в този аспект, а именно:
а) че всички чужди народи са произлезли от българите;
б) че всичките тези народи са по-низши от българина като техен изходен материал, защото те въобще не са влизали в замисъла на Бога, Който когато е създавал света и човечеството, е създал единствено българина;
в) че всички тези народи: Þили са издънки на содомичен или на инцестен брак (секс); Þили са „собственоръчно” производство „Mаdе in Bulgaria”, т. е. българинът се самовъздига като равнопоставен на Бога-Творец.
(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").
