Съгласно чл. 27 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, в срок от 60 дни преди изборите се назначава Централна Избирателна комисия (ЦИК).
Тази комисия бе назначена от Президента Петър Младенов с Указ №4 от 10 април 1990 г., което е в последния ден от визирания срок; в този аспект е спазено изискването на закона. Този указ, обаче, е обнародван в „Държавен вестник” на 13 април 1990 г., а съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за нормативните актове денят на влизане в сила на нормативните актове, ако не е посочен друг срок, е датата на неговото обнародване. Което означава, че ЦИК, всъщност, е била назначена 57 дни преди изборите, което е такова нарушение на законовото предписание, което влече след себе си правния ефект „нелегитимност на назначението” и „нелегитимно съществуване и функциониране”.
Или казано по-просто – последният ден за назначаване на ЦИК е бил пропуснат; на този ден не е имало назначение; а тъй като след него са невъзможни никакви правни действия в това отношение, следователно всички предприети действия просто нямат никаква правна стойност.
Дори нещо повече: с Указ №24 от 15 май 1990 г., обнародван в „Държавен вестник” бр. 40/18 май 1990 г. - което е само 23 дни преди изборите - Президентът прави промени в състава на ЦИК - нещо, което е абсолютно недопустимо.
Следователно дори и ЦИК да беше легитимно (валидно) назначена, тези промени в нейния състав на свое собствено основание щеха да опорочат и ликвидират легитимността на комисията. Правното гледище е категорично: в правната реалност няма ЦИК; такъв орган не е валидно назначаван; всички претенции от името на ЦИК са правно ирелевантни претенции на самозванци; такива са и претенциите за промени в състава на орган, който не съществува.
Специално внимание заслужава и следното съображение: от общо 24-те членове на ЦИК 19 са висококвалифицирани юристи (сред тях са и имената на неколко от най-известните юристи на България като проф. Живко Сталев, съдията от Върховния съд Иван Ефремов, председателят на Софийския градски съд Димитър Попов)[1], и … нито един от тех абсолютно никога и по абсолютно никакъв повод не е протестирал срещу това бруталното беззаконие; нито един не е отказал да участвува в очевидно режисирания политически и юридически маскарад.
Което, всъщност, е само началото на позора.
Същата тази „висококомпетентна комисия” е изработила и на 8 юни 1990 г., в брой 46 на „Държавен вестник”, е „обнародвала” (в случая много по-точно е да се каже, че е „публикувала”, защото „обнародват се” само легитимните правни актове, а литературните съчинения просто се „публикуват”) текста на документ, който трябваше да бъде считан за правен акт, ако комисията беше легитимна; забележителното в случая е, че дори и комисията да беше легитимна, този документ пак нямаше да може да бъде легитимен и да има стойността на правен акт, тъй като не е подписан от никого. Нима нито един от всичките тези „светила на българската правна наука и практика” не е знаел (съгласно правните принципи и нормативните предписания „знаенето на закона е техно абсолютно задължение”!), че съгласно чл. 34, ал. 1, т. 4 от Закона за нормативните актове този документ е трябвало да бъде подписан от председателя на ЦИК проф. Живко Сталев!
Това, обаче, “все още е нищо”!
В брутално нарушение на чл. 31, ал. 1 от Закона за избиране на Велико Народно събрание, резултатите от произведените избори въобще не са обнародвани в „Държавен вестник”.
„За капак” ръководителите на Комисията по най-сериозен начин и с най-непорочно изражение на лицата заявиха, че дискетата с резултатите от изборите „се е загубила някъде”, поради което Комисията не е в състояние да изпълни задължението си да даде на Мандатната комисия при Парламента необходимата за това информация.
В една правова държава дори само едно от посочените по-горе нарушения щеше да повлече след себе си жестока политическа криза, а заключението на юристите щеше да е съвсем лаконично – избори за парламент с наименование „Велико Народно събрание” не е имало, такъв парламент не е съществувал, всички издадени от такъв парламент актове въобще не са правни актове, а са само колективни литературни съчинения на спонтанна група самозванци.
От чисто правно гледище със същата (а може би и с по-добра!) законодателна ефективност биха могли да действуват и клиентите в кафенето, пътниците в автобуса, и (разбира се) пациентите в лудницата.
[1] Всъщност, всичките тези „висококвалифицирани” и „високоавторитетни” юристи после бяха подобаващо възнаградени за извършената от тях брутална фалшификация на изборите. Все пак, сред най-облагодетелствуваните от тях са двама, чиито имена във висока степен имат статуса на „символ”. Така, Димитър Попов бе „избран” за Министър-Председател, след което стана ръководител и (фактически) собственик на юридическа (адвокатска) кантора, обслужваща и обслужила едни от най-значимите акции на неимоверното посткомунистическо престъпно обогатяване на българския клан на руската Червена мафия. Заради неговата изключително напреднала възраст проф. Живко Сталев бе „избран” за Председател на Конституционния „съд”, а неговият син – Стоян Сталев – бе последователно назначаван за Съветник на Президента Желю Желев, Посланик в Германия, Министър на външните работи, Посланик в Турция и Изпълнителен Директор на Българската агенция за чуждестранни инвестиции (БАЧИ).
(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски "Легитимните основи на политическата власт в България").
Няма коментари:
Публикуване на коментар