Д. По своята най-дълбока същност Източноевропейският ареал и манталитет представляват своеобразно конгломератно средище и синтез на оксиденталската (оксиденталната)[1] и ориенталската[2] менталност, в съответствие с които именно се осъществява и културно-цивилизационната и политическата интерпретация на понятията „всемогъщие”, „господство”, „власт”, „авторитет”, „слабост”, „немощ” и „безпомощност”, специалната рефлексия на които понятия е акцентирана по особен начин в менталната сфера на балканския човек, и в частност на българина.
Всъщност, както при отделните хора, така и при отделните социумни формирования конфликтът между отделните полярно противоположни комбинации на тези понятия се преодолява на психологическо ниво чрез техната символна културна обработка. Когато, обаче, интелектуалните и културните дадености на личностите (индивидите) или на социумното образувание са толкова качествено негодни и количествено минимални, че фактически не позволяват да бъде извършена „снемащата конфликта” символна обработка, тогава именно се налага реалността на „слабостта”, „немощта” и „безпомощността”, винаги са съпроводени със силно психично потискане и болка; които пък, от своя страна, „изтласкват” и „отлагат за по-късно”, но с още по-голяма сила на проявление, желанието за „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет”.
Така, в традиционното ориенталско общество отношенията „родител–дете” и в частност „баща/майка – син/дъщеря” предполагат протичането на такава символна обработка във взаимовръзката „мощ и немощ”, при която родителят изисква безпрекословно покорство, което рефлектира и се изживява в психиката на детето като квази-реална кастрация. Тя, пък, от своя страна, се компенсира чрез изолация на желанията за „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет”, чието „завръщане”, обаче, всъщност само се отлага за по-късно, с по-голяма сила и именно в най-уязвимия момент, когато възниква изключително острата и вече неподлежаща отлагане необходимост да бъде даден реален действено-практически отговор на формулата „Баща ми/майка ми е всемогъщ/всемогъща, но като порасна и аз ще стана като него/нея!”.
Тази непреодоляна или дори преодоляна детска фантазия за „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет” по-късно, вече в зряла възраст, постоянно кристализира и се изразява в представата за съществуващата или несъществуващата собствена „мъжка чест и достойнство”, нараняването на които винаги се заплаща със смърт и отмъщението за техното нараняване винаги играе централна роля в психологията на Ориента.
В основата на тази ориенталска представа за „безусловно господство” („безусловна власт”, „безусловен авторитет”, „безусловно всемогъщие”) на родителя често пъти се наблюдава ситуация на никога непреодолимия конфликт, дължаща се на това, че родителят никога, включително и до самия момент на смъртта си, не е бил дал никаква възможност на детето си да живее със самочувствието, че някога ще стане като него. В основата на тази ориенталска представа в съзнанието на много родители притежаваната от тех реална и актуална родителска власт встъпва преди всичко като тотална репресивно-кастрационна власт и твърде рядко (дори и на втори план) - като грижовна родителска власт.
При това, твърде погрешно е да се мисли, че в основата на ориенталската представа за „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет” е залегнало изискването тя да бъде непременно и неизменно „в ръцете на бащата”.
В този контекст трябва винаги да се има предвид, че ориенталската представа всъщност е два видове – ислямска и източноправославна; и че докато при ислямската представа наистина във висока степен е елиминирана възможността за налагане на властта на жената в едно семейство (микросоциумно образувание), то в източноправославната представа именно властта на жената е една от най-често срещаните ситуации, макар и винаги този факт да е умело прикрит зад имащите стойността и функцията на „димна завеса” патриархални порядки и ритуали. При това, в тези ситуации, тоталната власт на жената като правило се проявява и разпростира като неистов стремеж за тотална властова и сексуална кастрация както на съпруга, така и на синовете, но не и на дъщерите.
---
Трите монотеистични религии – еврейската, християнската и ислямската – отразяват в по-голяма или по-малка степен и форма една и съща идея за Бога. Между тях, обаче, има една изключително съществена разлика: еврейският Бог се е оттеглил от хората, за да предостави на човека необходимото му собствено пространство; християнският Бог неизменно се проявява със своето лично свише присъствие във всеки един миг при всеки един човек; ислямският Бог е абсолютно чужд, действуващ произволно, подвластен само на капризите си, изискващ от всеки тотално и абсолютно да му се подчинява, не даващ никаква свобода на човешката воля, постоянно надзираващ и наказващ.
От психоаналитична гледна точка способността да бъде „превъзмогната” „обидата” е неразривно свързана с успешното преодоляване и символното преработване на инфантилните желания за „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет”; при което невъзможността за психическо „преодоляване на обидата” е характерна не само за Ориента, а е архаичност (архаичен психически пласт), която се проявява във всички културни пространства.
Или иначе казано: както при индивидите, така и при обществата и културите, субектите се отличават със своята различна степен на зрялост, при което под „зрялост” се разбира способността за преодоляване на инфантилния стремеж към „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет”, и със символната способност за „примирение с липсата на „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет.
Култът към мъжа (и неговите „всемогъщие”, „господство”, „власт” и „авторитет”) в Ориента е неразривно свързан с ритуала на обрязването, който ритуал съвсем не е обикновен символичен (символен) акт, а е инициация, т. е. вид акт на посвещаване в дълбоката тайна – в тайната на „всемогъщието”, „господството”, „властта” и „авторитета”.
В архаичните практики на исляма този ритуал има многократно повторение, и неговата висша изява е идеята за „свещената война” и появата на есхатологичните фантазии. От психоаналитична гледна точка в същността на ритуала на обрязването е залегнало схващането, че този, който не се подчинява напълно, подлежи на квазидействителна кастрация; както и идеята, че именно поради това детето, преминаващо в друга възрастова група, в която вече няма да се подчинява напълно, трябва да направи символна жертва (жертвоприношение), съответствуваща на реалната жертва, характерна в такива случаи за примитивните общества.
Именно жертвата или жертвоприношението представлява лабилната граница между културата и варварството, която граница в европейската цивилизация преминава през желанието на Аврам да принесе в жертва Исак; за полуархаичните представи на Аврам човешкото жертвоприношение е „нещо напълно нормално, приемливо и належащо”, но когато той понечва да осъществи тази си представа, тогава се намесва Бог, и от този именно момент нататък жертвата може да бъде само символична (квазиреална).
Така, цялото развитие на културата или преходът от една култура към друга, всъщност е развитие на идеята за жертвоприношението, при което се преминава от реалното жертвоприношение към кастрационното жертвоприношение, и от него – към символната жертва (или саможертва). Така, за архаичност всъщност може да се говори когато това символно жертвоприношение не е доведено докрай и в реалността все още съществуват твърде много или твърде съществени елементи от реалната жертва. В исляма това символично жертвоприношение все още не е доведено докрай, докато в християнството за възмъжаването се използуват единствено чисто символични ритуали.
Всичките тези неща, обаче, могат да бъдат погледнати и от друга страна: колкото по-непълно е символичното кастриране или символичната жертва, толкова по-малка е и възможността за психическо преодоляване на обидата, и толкова по-голяма е възможността за изпадане във варварство. На тази именно основа се обяснява и фактът, че дори цивилизации с високо развито културно ниво могат да изпаднат във варварски поведенчески ситуации, докато в същото време и при същите ситуации примитивни култури могат да се държат напълно човешки и цивилизационно. Или иначе казано: всяка цивилизация съдържа в себе си онези примитивни елементи (или реално необходимите предпоставки), които са способни да я тласнат и приведат в състояние на варварство.
Всяка „изискваща отмъщение обида” винаги има някаква връзка с някой друг: Каин убива Авел, защото смята, че Бог е предпочел другия; синовете на Иаков хвърлят в кладенеца своя брат Йосиф, защото той се чувствува избран и различен от тях. Всеки човек се оглежда в другия и го обича или мрази защото прилича или не прилича на него; всеки човек различава в другия или качества като своите, или такива, от които се страхува, защото са му чужди. Всъщност, „съотнасянето към другия” и „разбирането на другия”, е само част от познанието на самите себе си, от разбирането или неразбирането на самите себе си; и именно върху тази основа когато древните гърци са познавали чужденците, те винаги са ги наричали с техните имена, но спрямо онези чужденци, които не са познавали, гърците са употребявали обобщаващото наименование „варвари”.
Именно върху тази основа, т. е. върху съответните конкретни познавателни постижения на културата, чужденецът: или е бил уважаван - като конкретно-аналогично и близко познат на този, който го познава; или е бил страхопочтително и подчинително възвеличаван като бог - като тотално и респектиращо непознат за онези, които не са имали никаква предварителна представа за него[3]; или е бил считан за варварин - и следователно подлежащ на унижение и унищожение.
Единствено западноевропейското общество е било култивирало в своето развитие и е било достигнало до представата за една абстрактна идея за другия - и така, дори когато са колонизирали света, западноевропейските колонизатори са успявали да осмислят културата на другия и да заемат от нея идеи, умения и знания. Така, въпреки наличието на наистина голямо „отчуждение от другия”, западноевропейското общество по същество винаги е имало едно високо наивно отношение към другия, често пъти граничещо с омагьосаност и издигането му в култ.
[3] Много народи, преди всичко с дълбока и ярка примитивна ментална нагласа, имат рефлекса да считат чужденеца за бог. Така, на основата на този именно ментален рефлекс, испанските конкистадори, които са били на брой само неколкостотин души, са успели да разгромят изключително добре организираните общества от професионални воини именно защото са били приемани като богове. После, в епохата на колониализма, главното оръжие е било не само реалното оръжие за убиване, а митът, че завоевателите всъщност са добронамерени богове, т. е., че чужденецът е по-висш. Впрочем, без тук да привеждаме своите доказателства, считаме, че българите са уникални в това отношение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар