Скриването на истината -
държавна стратегия
Димитър Димитров: Неотдавна журналистът Христо Христов публикува като книга своето разследване за отвличането от Дания през 1974 г. и последвалото осъждане и умъртвяване в България на емигранта Борис Арсов. В това издание на “Историко-политическата програма” на “Би Би Си” ще обсъдим книгата с Янко Янков, политически затворник по комунистическо време и депутат от Великото Народно събрание.
Книгата на Христо Христов е сравнително малка по обем – 170 страници. Успял ли е авторът да представи фактите около отвличането и смъртта на Борис Арсов?
Я. Я.: - Мисля, че авторът е положил максимални усилия и е постигнал един добър резултат, който има важно значение в съвременната политическа и документална литература, особено сега, когато официалната стратегия на държавата е да скрива истината в това отношение. Аз прочетох книгата с голям интерес, и както се казва – на един дъх. За мен, обаче, информацията, съдържаща се в тази книга, не беше нещо ново, тъй като още през лятото на 1990 г., когато бях депутат във Великото Народно събрание и член на комисията по човешките права, аз имах достъп до същото това дело. Тогава прокурорът на Въоръжените сили генерал Лилко Йоцов ми беше дал делото и аз го бях прегледал.
Моето впечатление сега е, че някои неща са били скрити от автора на книгата и че на него му е бил даден непълен документален набор от материали. До този извод стигам от факта, че авторът очевидно не знае, че военният прокурор Лилко Йоцов е бил образувал следствено дело относно отвличането и убийството на Борис Арсов.
Особено силно впечатление ми прави честната позиция на автора на книгата - това, че той се е постарал да почувствува като своя лична болка болката на Арсов и на неговите близки.
Д. Д.: - А, защо според Вас, още през 1990 г. не е бил разгласен фактът, че има образувано следствено дело за отвличането, осъждането и убийството на Борис Арсов?
Я. Я.: - Случаят не е бил разгласен поради това, че тогава това е било само една идея, по която е било работено като изготвяне на един “алтернативен подход”, който по-късно е бил изоставен. Според мен, на този етап е съществувала първоначална идея, според която е трябвало цялата вина и отговорността да бъдат стоварени само върху определен тесен кръг комунистически ръководители, за да може по този начин да бъдат оневинени другите престъпници. Това е било съвсем в началния етап, когато се е смятало, че под напора на масите отдолу така или иначе ще се наложи да бъдат осъдени поне една малка част от престъпниците. Впоследствие, обаче, вече е било станало ясно, че такъв “напор отдолу” на масите няма и няма да има, и в съответствие с това е било взето стратегическото решение да не се “отприщва лавината на търсенето на отговорности” и да не бъде носена отговорност от никого за нищо.
Аз бях в същия затвор, в който само няколко години преди това е бил убит Борис Арсов, и много добре познавам психологическата атмосфера от онова време. Така напр. всички затворници знаеха имената на надзирателите и офицерите, които са участвували в убийството на Арсов, пък и това въобще не е било пазено в тайна. Нещо повече – с цел упражняване на психологически натиск върху затворниците управата на затвора дори стимулираше разпространяването на информацията в това отношение. Така, всички затворници знаехме, че майор Грозданов е бил повишен в чин подполковник за заслугата му във връзка с убийството на Борис Арсов. Всички знаехме, също така, че старшина Благой Пачев, който е бил обикновен надзирател, за заслугите му във връзка с убийството на Борис Арсов е бил произведен в по-високата длъжност “главен надзирател”. Тези имена се срещат и в книгата. Очевидно, първоначално стратегията на прокуратурата е била само тези хора да понесат определена наказателна отговорност, за да може по този начин да бъдат скрити по-високопоставените престъпници. Впоследствие, обаче, тази стратегия е била изоставена и е била наложена стратегията никой да не носи никаква отговорност за нищо. Непосредствените физически убийци на Борис Арсов са живи и здрави и днес, и както виждаме, никой не им търси отговорност за нищо.
Д. Д.: - Както става ясно от книгата на Христо Христов, самата заповед за извършване на операцията по отвличането на Борис Арсов от Дания е била подписана от генерал Григор Шопов, по това време заместник-министър на вътрешните работи. За тази заповед е знаел и Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов. Както знаем, и двамата вече са покойници. Как мислите – възможно ли е появата на тази книга едва днес да е свързано просто с изчакването да умрат от естествена смърт не непосредствените физически убийци, а отговорниците на операцията?
Я. Я.: - Естествено! Обърнете внимание на финала на книгата, където е дадена думата на следователя Богдан Карайотов. Според мен неговата задача е била да замотае делото така, че да не се стигне до истината поне докато са живи главните виновници.
Д. Д.: - Господин Янков, доколкото зная, Вие сте проучвал и убийството на политическия затворник Володя Наков, което също така бе станало в затвора в Пазарджик.
Я. Я.: - Аз съм и непосредствен свидетел на началната фаза на операцията по това убийство.
Д. Д.: - Но, Христо Христов пише в книгата си, че разследването на политическите убийства в пазарджишкия затвор все още не е завършено. Такова ли е и Вашето впечатление?
Я. Я.: - Според мен то въобще не е започнало. Аз съм написал много искания до главния прокурор, до президента, и до други инстанции, в които многократно съм поставял въпроса за извършването на такива разследвания и за съдене на виновниците за политическите убийства в затворите, но досега няма никакъв резултат. Даже и в бюлетина, който издавам тук в Лондон, съм поставил този въпрос.
Д. Д.: - Според Вас става ли ясно от книгата защо е бил отвлечен именно сравнително малко известният сред българската емиграция Борис Арсов? И защо, примерно, не е бил правен никакъв опит за отвличането на Иван Дочев, който е бил много по-известен и е бил споменат в оперативните документи на българската Държавна сигурност?
Я. Я.: - Според моята хипотеза, в основата на всички важни оперативни мероприятия на всички тайни служби по света винаги са заложени определени факти и обстоятелства от личния живот и от обкръжението на обекта, които предварително са били преценени като уязвими. Аз не зная много неща от биографията на Иван Дочев и поради това не ми е възможно да направя коментара си, като се опирам на факти от неговата биография. Но аз познавам друг виден емигрант – Стефан Йовеев Маринов, който е живял в Мюнхен. Той не е имал никакви изключително близки хора, оставени в България, чрез които да е било възможно да бъде манипулиран. Освен това, той, за разлика от Борис Арсов, не е живял на социална помощ, имал е стабилна работа и доходи, не е бил зависим от икономическите условия, съпругата му е била австрийка и на практика семейството му е било типично западно семейство, поради което именно достъпът на провокатори до него е бил абсолютно блокиран и невъзможен.
Както се вижда и от книгата, в случая с Борис Арсов българските тайни служби са използували неговата емоционална привързаност към семейството му, останало да живее в България, и по-специално към сина му и сестра му.
Д. Д.: - Аз, обаче, си мисля, че може би има и един друг елемент. Вероятно Държавна сигурност е искала непременно да отчете някаква своя високо успешна дейност и си е търсела някаква по-лесна плячка. И е избрала Борис Арсов, който е живял в Европа, а не Иван Дочев, който е живял в Америка.
Я. Я.: - Според мен, несъмнено идеята за “по-лесна плячка” е била водеща, но в случая е бил решаващ не географският фактор и разстоянието от България до Америка и до Дания, а личностновият фактор на жертвата. Така, напр. Стефан Маринов е живеел в Германия, в Мюнхен, но с него никой не се е занимавал, просто защото агент-провокаторите не са могли да проникнат в личното му пространство.
Д. Д.: - Смятате ли, че отвличането на Борис Арсов, описано в книгата на Христо Христов, е само една от многото планирани и извършени от Държавна сигурност подобни операции, които заслужават по-подробно изследване.
Я. Я.: - Аз не мисля, че е недостатък на изследването на автора това, че той не е изследвал и другите подобни случаи. Според мен, различните случаи в това отношение могат да бъдат обект на изследване в различни книги на различни автори. Важното в случая е, че е необходимо да бъдат описани механизмите на отвличанията, извършвани от българските тайни служби.
Аз си спомням и още един подобен случай – отвличането на съпругата и на детето на Стефан Свръдлев. Случи се така, че през 1991 г. публикувах в издавания от мен вестник “Либерален конгрес” една статия, в която между другото споменавах и за случая с отвличането през 1983 г. на съпругата и малолетния син на Свръдлев. След това той ми се обади по телефона от Германия и се уговорихме да се видим, когато той дойде в България. След няколко месеца той пристигна в София и се срещнахме с него и със съпругата му. Те ми разказаха как тя и малкото им дете са били отвлечени и доведени в България и как и двамата са били заставени да говорят по телевизията против него. Обаче онова, което най-силно ме порази, бе фактът, че през 1989 г. същото това тяхно дете е било бутнато от високите етажи на една жилищна сграда и така е било убито. В случая Държавна сигурност не е пропуснала абсолютно нито една възможност да отмъсти на Стефан Свърдлев, включително и чрез убийството на сина му.
Нека спомена и това, че преди две години, когато в България официално бяха разсекретени архивите на ДС и аз поисках достъп до архивите, свързани със Стефан Свръдлев, на мен ми отказаха такъв достъп.
Д. Д.: - С Янко Янков обсъдихме книгата на Христо Христов за отвличането от Дания и убийството в затвора на политическия емигрант Борис Арсов.
[Интервю на Димитър Димитров, излъчено по Радио БиБиСи на 23.05.2000 г.; публикувано и на стр.201-207 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 5. Кого защитава Западът - Човешките права или Червената мафия. - С, "Янус", 2003. - 546 с.].
Първи юни 2000 г.
Както всяка сутрин, така и днес, провеждах редовните си най-малко едночасови спортни занимания в парка “Финсбъри”, намиращ се съвсем наблизо до жилището ми. Докато тичах, внезапно чух зад гърба си думите: “Тичай си спокойно! С теб никой няма да се занимава. Тия, които ни трябват, ти си ги оставил в София и те са в ръцете ни!”
Още при първото изречение моментално се спрях, мъжът също се спря, застана на около един метър пред мен и с “чаровна”, самодоволна, и все пак външно “миролюбива” усмивка ми каза и останалите две изречения, без никакво прекъсване на “речевата ситуация” и най-вече по онзи външно изключително дружелюбен начин на жестикулационно поведение на тялото, по който се заговарят и поздравяват всички англичани, които случайно или често се срещат по спортните или просто почивните участъци на парковете.
“Какво искаш от мен?”, бе моят спонтанно възникнал въпрос.
“От теб не искаме нищо! Просто те уведомяваме, че децата ти и жена ти са в ръцете ни, и че нищо не ни пречи да ги отвлечем и да ги продадем в публичните домове по света[1], или просто да ги убием. А това, че англичаните въобще няма и да искат да защитят нито тях, нито теб, ти, като професионалист, много добре го знаеш! А защо няма да искат – не е наша работа да ти го обясняваме!”
Всичко стана като че ли само за няколко секунди. Той продължи да тича, съвсем убедително имитирайки редовни спортни занимания, прекъснати за секунди, за оказване на най-обичайния английски ритуал на вежливост.
Беше чистокръвен българин, около 40-годишен, по-нисък от мен, със спортен външен вид, с естествен слънчев загар на лицето, ниско подстриган и почти жълта коса, подобна на тази на типичните англичани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар