Дисидентът Янко Янков кацна в Лондон
преди Асен Христов
Забягналият преди десетина дни в Англия депутат от ОДС Асен Христов не е първият български гражданин в следдесетоноемврийската ни история, който иска политическо убежище на Острова.
Три месеца преди него на Албиона кацна със самолет бившият дисидент Янко Янков, председател на Партия Либерален конгрес.
През октомври т. г. екип на френско-германския телевизионен сателитен канал АРТЕ прави опити да се свърже с г-н Янко Янков. АРТЕ има договор с “Амнести интернешънъл” да заснеме филми за съдбата на хора, които са били в класацията на правозащитната организация за политически затворници на комунистическия лагер. Тези филми са във връзка с 10-ата годишнина от падането на Берлинската стена.
Според класацията на “Амнести интернешънъл” Янко Янков е политически затворник номер едно в България по време на комунистическия режим. През 1984 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор за противодържавна агитация и пропаганда. Присъдата е обжалвана и редуцирана на 6 години и 6 месеца, които той излежава между 22 май 1984 г. до 31 октомври 1989 г. След излизането от затвора се включва в политиката. Участва в т. нар. “Кръгла маса”, депутат е във ВНС. Още на “Кръглата маса” Янко Янков заявява, че повечето от представителите на формиращата се синя опозиция “са “сини” отвън, червени отвътре”. Постепенно е изтласкан от политиката.
Екипът на АРТЕ е уведомен от Тошо Пейков, депутат от 36-ото НС от СДС, заместник-председател на Партия Либерален конгрес, че г-н Янков е в Лондон.
Той отлита за Англия на 27 август 1999 г. Още на летището в Лондон се обръща към имиграционните власти с молба за политическо убежище. В момента има разрешение за пребиваване в Англия за 1 година, през която властите ще вземат окончателно решение по молбата му.
На 27 октомври т. г. от АРТЕ посещават г-н Янков в Лондон. На 30 октомври са в София при съпругата му. Г-жа Янкова е категорична, че желае да замине за Лондон и да сподели избора на своя съпруг.
По ирония на съдбата по същото време в София се провежда сбирка, на която Михаил Неделчев представя списък на наши дисиденти за запълване на квотите, отпуснати на България за т. нар. Речник на дисидентите.
[Материал на Иван Ценов във в-к "Дневен труд"/06.12 1999 г.; публикуван и на стр. 112-113 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Том 5. Кого защитава Западът - Човешките права или Червената мафия. - С., "Янус", 2003. - 546 с.].
Сутринта на 15 декември от Париж ми се обади Laevent Cibien и ми каза, че филмът за мен ще бъде излъчен днес. Естествено, вълнувах се и почти целия ден не можех да правя нищо друго, освен през два-три часа да редувам физкултура в парка и смяна на каналите на телевизора. Вечерта от Франция ми се обади бай Тончо Карабулков, за да ми каже, че е гледал филма и да ме поздрави. В България никой от моите познати и приятели не бе имал “техническата сателитна възможност” да гледа филма – просто никой нямаше толкова пари, колкото е необходимо, за да може да има самостоятелна сателитна антена.
Бъдни вечер.
По телефона се обадих до дома ми в София. Първо се обади Тина. Между другото я попитах дали по случай празника е яла шоколад. Тя веднага много енергично ми отговори: “Ама, тате, аз не искам никакъв шоколад, защото никак не ми се яде шоколад. Ти не се притеснявай за това!”.
После помълча малко, пое си дъх и продължи: “Нали ти казах, не се притеснявай, на мен никак не ми се яде шоколад! Е, когато отида при теб в Англия, ще имаме много пари и ще ям, ще ям, ще ям много шоколад!”.
Заплаках. Тя все още нямаше шест години, но се опитваше да ме щади.
Спомних се за една случка от преди няколко месеци. Беше през юли (1999 г., един месец преди тръгването ми за Англия). Тримата - аз, Ели и Тина, се разхождахме из София, и по някое време тръгнахме да се прибираме у дома. Докато чакахме на спирката на автобуса, Тина се загледа втренчено във витрината на будката до спирката на автобуса, където имаше наредени няколко вида лакомства. Аз я попитах дали иска да й купя нещо, но тя веднага започна да подскача край нас и край будката и да казва, че нищо не иска и просто само е гледала витрината.
След малко, когато изглежда си е помислила, че ние вече не я виждаме какво прави, тя отново застана на същото място и пак се втренчи във витрината. Пак я попитах дали иска да й купя нещо и тя пак започна енергично да твърди, че не иска нищо.
Така или иначе, на нас ни беше ясно, че на нея й се иска нещо, но в същото време не иска да ни каже какво е то, и по-точно – не иска да ни притеснява с покупка.
Тогава аз клекнах до нея и й казах: “Тине, не се притеснявай! Кажи ми какво искаш да ти купя! Ако си мислиш, че нямам толкова пари, грешиш, защото завчера си получих заплатата и сега имам пари. Така, че не се притеснявай и ми кажи какво искаш!”.
Тогава тя ми каза: “Тате, много отдавна съм много жадна. Но не исках да харчим пари за сокче и исках като си отидем у дома, там да пия водичка от чешмата. Не исках да ти казвам това, защото си мислех, че нямаш пари, за да ми купиш нещо за пиене. Щом имаш пари, ами купи ми едно сокче!”.
Купих един сок и докато тя го пиеше, едвам се сдържах да не заплача. Тя беше само на пет години и половина, но вече достатъчно остро осъзнала проблемите на семейството, и за да не ни притеснява с парични разходи, потискаше жаждата си и чакаше да се приберем у дома и там да пие вода от чешмата.
[Стр.115-116 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). Кого защитава Западът - Човешките права или Червената мафия. - С., "Янус", 2003. - 546 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар