ДОСИЕТАТА НА ДС (20)

(проф. Янко Янков-Вельовски prof. Ianko Iankov-Velyovski)

Ваши Превъзходителства,
ваши престъпни нискойерархични (държавно-властнически) слуги на българския мафиотски режим,

Изрично, ясно и категорично ви начирам убийци, първо, тъй като в продължение на твърде много години всичките вие (някои наистина косвено и пасивно, но другите - достатъчно пряко и активно) сте участвували и продължавате да участвувате в създаването и поддържането на системата на българския мафиотски режим, една от главните грижи на която система бе и все още е да обезпечава пълна безотговорност от всички принадлежащи към тази система престъпници; и второ, тъй като в частност в продължение на твърде много години всичките вие фактически сте обезпечавали пълна безотговорност за непосредствено и косвено виновните за убийството на моя брат Камен Н. Янков.

Тъй като по този въпрос досега напълно безрезултатно съм писал до всичките вас достатъчно много изложения и изрични искания за наказателно разследване и за търсене на отговорност от престъпниците, тук и сега ще акцентирам само върху следните няколко аспекти.

1) По времето на моето абсолютно противозаконно престояване в затвора като невинно осъден и във връзка с това, че брат ми Камен Н. Янков напълно открито е изразявал своето възмущение от осъщественото върху мен противозаконно (престъпно) комунистическо правосъдие, на 11 март 1985 г. в Окръжното управление на МВР в гр. Михайловград против него е било образувано строго секретно Дело за оперативно наблюдение и разработване, което е било по т. нар. „линия на противодържавната агитация и пропаганда” и е имало за цел да постигне резултат, при който и брат ми да бъде осъден и вкаран в затвора като политически затворник.

После, в изпълнение на приетите оперативни планове, в продължение на няколко години брат ми е бил подложен на съответните интензивни провокации и репресии, но тъй като външно и видимо неговите публични (и доказуеми чрез агентурата) изказвания не са излизали извън рамките на недоволството от моето протизозаконно осъждане, Държавна сигурност е променила стратегията си и е била насочила вниманието и целите си към неговото осъждане и вкарване в затвора за криминално деяние и като криминален затворник.

Така, в продължение на почти една година брат ми е бил поставен в условията на предизвикана от Държавна сигурност ежедневна и ежеминутна провокативна атмосфера и ситуативност, при което целта е била да бъде постигнат резултат, при който той да бъде осъден за някакво достатъчно укоримо от обществото деяние - като напр. предизвикване на пожар в завода, в който работи, саботажно техническо повреждане на производствената техника в завода, кражба или присвояване на частни или държавни вещи и имущества, незаконна търговия, валутни престъпления, изнасилване на „невинни девици” и прочее.

Тъй като, обаче, брат ми винаги изключително адекватно и точно е предвиждал възможността да попадне в така заложените му капани и е преодолявал опасностите в това отношение, тогава именно Държавна сигурност е била планирала и осъществила единствения непреодолим от брат ми капан – нападание върху него, при което той трябва да избира или да бъде убит или осакатен, или да остане жив като обезвреди нападателя, на когото, обаче, всъщност е била възложена задачата не да убие брат ми, а да направи така, че впоследствие именно нападателят-провокатор да изглежда като жертва на напълно безпричинно нападение.

Така именно, съвместно с офицерите, работещи по т. нар. „криминално направление” и тези, работещи по Държавна сигурност, на вербувания като криминално проявен агент-провокатор Петър Борисов Бонев е била възложена така формулираната по-горе задача, която той осъществява на 03 февруари 1988 г.; после, върху основата на така осъщественото събитие, в Районното управление на МВР в Михайловград против брат ми Камен Н. Янков е било образувано следствено дело (дознание) № 85 / 1988 г., по което той е бил обвинен по чл. 129 от Наказателния кодекс за причиняване на средна телесна повреда, за каквото деяние е предвидено затвор от пет години.

Тъй като, обаче: »точно по това време и върху мен в затвора бяха осъществени редица подобни нападения; »родителите ми, които вече отдавна са си били извоювали правото и възможността да посещават посолството на САЩ, посетили посолството и разказали така посочените събития; »информацията както за мен, така и за брат ми е била съобщена в емисиите на радио „Свободна Европа”; »заместник-окръжният прокурор Тошко Тошев е бил принуден да издаде на 01 юни 1988 г. Постановление за прекратяване на наказателното преследване против брат ми, като изрично е бил приел, че брат ми е действувал „при условията на неизбежна отбрана”.

2) Специално внимание, обаче, заслужават фактите, принадлежащи към следната група престъпни събития, осъществени от Държавна сигурност, които са станали след това:

А) така посоченото по-горе следствено дело против брат ми липсва в абсолютно всички възможни архиви, в които съм го търсил най-малко пет пъти през изтеклите години;

Б) дори нещо повече – липсват и каквито и да са регистрационни или други информационни източници, от които би могло да бъде направен извод относно самото съществуване на това дело;

В) при две от посещенията ми в МВР и прокуратурата в град Монтана дори бях обвинен във „фантасмагорични измислици и неоснователни обвинения” срещу служителите на тези две авторитетни държавни институции;

Г) за факта на самото съществуване на това дело, обаче, аз имам следното абсолютно неопровеждимо доказателство: във връзка с две мои статии, публикувани през 1992 г. в два вестници, тогавашният заместник-окръжен прокурор Тошко Тошев е публикувал статия-отговор, озаглавена „Тези хора не съм срещал и не ги познавам”, която е публикувана на стр. 13 във в-к „168 часа” от 08 септември 1992 г.; дори нещо повече – в специален снимков колаж на вестника е публикуван фрагмент от първата страница на Постановлението за прекратяване на въпросното наказателно производство;

Д) всичкото това е недвусмислено доказателство, че както предишната Държавна сигурност, така и нейните днешни трансмутационни формиравония и наследници са виновни за скриването на истината за съществуването на посоченото дело, в което се съдържат редица доказателства за престъпленията, извършени против брат ми от функционерите на Държавна сигурност;

Е) в специално писмо, изпратено до мен от т. нар. „Комисия по ЗДДБДС” и имащо дата 08 юли 1998 г. изрично е записано, че образуваното от Държавна сигурност против брат ми Камен Янков Дело за оперативно наблюдение и разработване е било унищожено през 1990 г. „съгласно съществуващата тогава нормативна база”.

Тъй като, обаче, такава легитимна нормативна база въобще не е имало, фактът на унищожаването на делото е престъпление, извършителите на което следва да бъдат разследвани и наказани.

Освен това, тъй като това „унищожаване” все пак е било осъществено при написването на определени документи, днес, за пореден път, настоявам да ми бъдат предоставени копия от тези документи.

Ж) тъй като брат ми Камен Н. Янков е бил сключил граждански брак точно по времето, когато аз съм бил в затвора, а той заради мен е бил разработван по изключително интензивен начин от Държавна сигурност, изрично и категорично настоявам да ми бъдат предоставени и всички възможни информационни данни, свързани с неговата съпруга Маргарита Йорданова Георгиева (по първи съпруг – Митова, по втори съпруг - Янкова), родена в село Смоляновци, живуща в град Монтана, ЕГН 5803083218.

29 август 2006 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-043/29.08.2006 г. до посланиците на държавите от ЕС, ЕК, САЩ и Швейцария, Президента, Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи, с копие до БТА].

МАЙКАТА СРЕЩУ МАФИЯТА

Ваши Превъзходителства,

Ваши престъпни нискойерерхични слуги на българския мафиотски режим,

Вчера, 05 май 2006 г., петък, късно вечерта след 22 часа и 30 минути (т. е. снощи), в т. нар. „дълга, 55-минутна” версия на предаването „Между редовете” на телевизия СКАТ, бе излъчен разговор-интервю на журналиста Георги Ифандиев с г-жа Весела Стоянова, майка на загиналия на 27 май 1998 г. армейски старши сержант Росен Григоров Стоянов от поделение 24 900 Враждебна.

В контекста на своето изключително логично поднесено изложение на фактите и обстоятелствата г-жа Весела Стоянова обоснова тезата, че:

1) Като майка е имала възможност да се запознае с и да познава лично както всички колеги на своя син, така и почти всички негови непосредствени и висши началници, и по този начин да добие и да има достатъчно ясна и компетентна предства както за тяхното рутинно войнско ежедневие, така и за редица особени, екстремни и специални ситуации и епизоди от дейността им;

2) Като парашутен инструктор и военен парашутист Първи клас нейният син е участвувал в обучението и дейността на персонала на специалните части не само на Армията, но и на Министерството на вътрешните работи;

3) По повод и във връзка с това си участие той е бил станал свидетел на изключително зловещи и жестоки тайни относно множество престъпни дейности, извършвани от тези именно специални части;

4) В частност, тези специални звена на двете въоръжено-силови министерства поотделно и съвместно са участвували в извършването на поръчкови и политически по своя характер убийства на видни личности, като напр. убийството на военния прокурор Николай Колев и други;

5) Тези специални военни части не само са извършвали персонална охрана на най-видните босове на мафията, но и са обезпечавали превозването на наркотици и са извършвали множество други подобни дейности в полза на мафията;

6) Тъй като нейният син в крайна сметка е бил проумял, че дейността, в която участвува не само не е в полза на Родината, а дори е насочена против Нея, и тъй като той е започнал до проявява несъгласие и така да представлява заплаха за престъпната дейност на участниците, и най-вече - за ръководителите и поръчителите на престъпленията, в крайна сметка най-висшето ръководство, включително на ниво министри, е било взело решение да се пристъпи към неговото физическо елиминиране, т. е. убийство;

7) Това убийство е било планирано и осъществено така, че формално да изглежда като „произшествие” или „нещастен случай” и да дава възможност да бъде интерпретирано и обяснявано като такова;

8) Проведените във връзка със събитието вътрешно-ведомствени проверки и експертизи са били извършени крайно тенденциозно и едностранчиво, при което са били подбирани и изтъквани само определен брой и вид факти и обстоятелства, и при което категорично не е била давана никаква възможност да бъдат събрани и изтъкнати онези други факти, обстоятелства и аргументи, които именно биха дали съвсем друга картина на истината за събитието;

9) По същия крайно тенденциозен начин е било осъществено и някакво съдебно разглеждане на случая, при което на родителите не е била дадена никаква реална възможност за адекватно участие в правосъдния процес;

10) Тъй като тя, като майка, никога не е преставала да търси истината за смъртта на сина си, многократно е била подлагана не само на редица явни и анонимни опити да бъде мотивирана да се откаже от разкриването на истината, но и на редица най-откровени и цинични заплахи за убийство.

Ваши Превъзходителства,

Ваши престъпни нискойерерхични слуги на българския мафиотски режим,

Поне за мен този случай съвсем не е изненада, тъй като изключително отдавна писмено, официално (до съответните дипломатически и държавни институции) и публично (в редица вестници и книги, както и в телевизионни предавания) съм обосновал тезата, че българската държава е само едно от най-нискойерархичните звена на българския филиал на руската Червената мафия, и че ръководителите на бандитските и проститутските вертепи стоят много по-високо в йерархията от ръководителинтте на държавата.

Тъй като за мен този конкретен случай несъмнено е един от примерите, даващи конкретно потвърждение на тази теза, и тъй като считам, че този конкретен случай представлява изключително брутално посегателство върху моята гражданска и професионална съвест, с настоящите редове се обръщам към всички вас, за да декларирам непримиримата си позиция и изрично и ясно да предявя искането да направите всичко, което е необходимо както за намирането и възтържествуването на истината, така и за наказването на виновниците за множеството престъпления, включително и на ниво генерали и ръководители на специалните служби от Армията и МВР, както и на ниво министри.

06 май 2006 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-019/06.05.2006 г. до посланиците на държавите от ЕС, ЕК, САЩ и ШВейцария, Главния прокурор, с копие до БТА].

КОЙ Е НИКОЛА ФИЛЧЕВ

Ваши Превъзходителства,

Госпожи и господа членове на Висшия съдебен съвет,

Обръщам се към Вас с искането да направите всичко, което е необходимо и което е в пределите на Вашите дипломатически и законови правомощия, да бъде образувано и ефективно да бъде завършено наказателно производство против сегашния Главен прокурор Никола Филчев.

1) Със същият се познаваме още като студенти тъй като не само бяхме в един учебен курс, но и бяхме в един общ приятелски кръг. Тогава именно с него се случи едно събитие, най-дълбоката същност на което ми стана ясна едва твърде много години по-късно – в продължение на почти една година той се намираше в изключително тежко психическо състояние, във връзка с което узнахме, че е имал някакви проблеми с властта, тъй като неговият брат бил избягал в чужбина и че във връзка с тези именно проблеми той е бил получавал кризи в психическото си здраве, във връзка с които няколко пъти и за продължително време е влизал в медицински заведения, за да бъде лекуван.

Изключително много години по-късно на мен ми стана ясно, че както бягството на неговия брат в чужбина, така и пребиваването му в медицински заведения заради психическото му състояние са били използувани, за да бъде вербуван от Държавна сигурност, което вербуване пък, от негова страна е било послужило като “гаранция за лоялност към властта”, която той е бил дал, за да не бъде изключен от Университета и за да му бъде позволено за продължи образованието си, както и да расте в йерархията на юридическата професия.

За съжаление, обаче, всичкото това лично на мен започна да ми става горе-долу ясно едва през 1998 г., когато ми бе даден достъп до една съвсем малка част от свързаните с моето име архивни документи на Държавна сигурност. Тогава именно, проучвайки въпроса за агентурата, на която са били възлагани задачи, свързани с работата на Държавна сигурност по обезпечаването на моето вкарване в затвора, аз открих едно кратко донесение на един агент, обозначен като Самоилов, както и препратки към още няколко други агентурни и кадрови дела, във връзка с които абсолютно всичко, освен кодовото цифрово обозначение, беше скрито. Така ми стана ясно, че голяма част от агентурата, работила за моето вкарване в затвора, дори и през 1998 г. е все още действуваща агентура.

Тъй като точно по същото време бях издал книгата си “Увод в психологията на правото” аз, с намерението да се срещна с него, за да му подаря екземпляр от книгата, се обадих по телефона в Министерството на правосъдието, където по онова време той беше заместник-министър. В отговор, още преди да съм му казал за какво му се обаждам, Никола Филчев ритуално ме попита как съм и какво правя, и след като аз почти по инерция му казах, че в момента проучвам архивите на Държавна сигурност, той съвсем спонтанно ми отвърна: “Веднага разбрах, че ми се обаждаш, защото си открил и моето име сред агентите. Да, вярно е, че съм писал за теб, но тогава всички от Института за правни науки и от Юридическия факултет бяхме принудени за пишем против теб, защото иначе щяха да ни пратят заедно с теб в затвора! Все пак, обаче, надявам се, че ти е станало ясно, че онова, което специално аз съм писал за теб, е било негодно да послужи за осъждането ти! Поради това те моля да не го оповестяваш в медиите!”

Разбира се, въобще не останах изненадан от неговото спонтанно самопризнание, тъй като много добре знаех, че това по принцип е така, и по-точно че наистина показанията на всички доносници са били напълно негодни да послужат за осъждането ми. Но аз знаех, че това е била така не защото агентите-доносници са били работили против господарите си от Държавна сигурност, а защото аз просто съм се отнасял достатъчно дистанционно с всички и на никого не съм давал каквато и да е възможност да разполага с каквито и да са реални факти против мен.

В случая, обаче, е много по-важно не кой какво точно е писал за мен, а самият факт че е писал, самият факт, че е бил агент-доносник и провокатор, който факт самият Никола Филчев, предполагайки, че аз вече разполагам с реални документи, ясно и недвусмислено бе потвърдил пред мен.

След тези негови думи единственото, което ме огорчи бе фактът, че само четири години преди това, през 1994 г., той ме бе помолил да бъда кум на сватбата му, както и мисълта, че най-вероятно това е било ход на господарите му, за да го внедрят много по-плътно до мен, тъй като точно по онова време аз вече бях нещо като “видна политическа фигура”.

Все пак, така или иначе, обаче, аз просто не разполагах с абсолютно никакъв конкретен и достатъчно ясен документален материал за неговата агентурна дейност, тъй като, очевидно, неговите господари са се били погрижили да скрият всички следи за престъпната му дейност, за да могат да го използуват както стратегически агент, но той просто не е знаел това и е предположил, че на мен са ми били дадени агентурните му материали, които е писал.

Във връзка с това категорично настоявам да бъде извършена обстойна проверка на архивите на Държавна сигурност.

2) Настоявам да разпоредите да бъдат комплектувани всичките мои писмени изложения, депозирани в официалната регистратура на Главния прокурор и адресирани лично до Никола Филчев през целия мандат на неговото изпълнение на тази длъжност.

Обръщам Вашето внимание върху факта, че текстовете на всичките тези материали са публикувани в Том 4, Том 5 и Том 6 на моята документална книга “Документ за самоличност”, както и че това публикуване е било продиктувано от съображението да бъде дадена публичност на тези материали, тъй като иначе всичко, което попадне във властта на Прокуратурата, фактически попада в “Бермудския триъгълник” и оттам излиза само когато трансформираната в Червена мафия бивша Червена армия от ченгета разпореди на своите агенти в прокуратурата да шантажират някого.

От тези мои материали е видно, че на всичките мои документирани и аргументирани искания за разследване на престъпниците от Държавна сигурност и от Червената мафия лично Главният прокурор Никола Филчев е отвръщал като е действувал като фактически съучастник и институционален укривател на престъпниците и е обезпечавал тяхната безотговорност и безнаказаност.

3) Категорично настоявам да бъде разследвана и цялата останала престъпна дейност на Никола Филчев - както преди, така и след назначаването му за Главен прокурор.

Специално настоявам да бъде разследвана неговата роля в убийството и укриването на убийците на военния прокурор Николай Колев. Онова, на което наблягам в случая е, че според мен разпореждането за убийството е било дадено от най-висшето ръководство на българския филиал на Руската Червена мафия, които именно са и непосредствените господари на Главния прокурор Никола Филчев, и че точно те са разпоредили на своя безропотен слуга да поеме вината за издаването на разпореждането за убийството и за укриването на убийците, което Никола Филчев фактически е направил.

4) Категорично и специално настоявам да бъдат разследвани и всички прокурори от т. нар. обкръжение на Никола Филчев, престъпната дейност на които в полза на бившите ченгета и сегашната Червена мафия е очевидна не само на мен, не само на всички българи, но и на Европа и света.

5) Категорично и специално настоявам да бъдат разследвани и всички финансови и имуществени придобивки на всички членове на роднинското и приятелското обкръжение на Никола Филчев, внезапното забогатяване на които е не само повече от очевидно, но са и пределно ясни и механизмите на това забогатяване.

6) Категорично настоявам и за още нещо. Един висш магистрат, когото всичките Вие от Висшия съдебен съвет много добре познавате, писмено е декларирал, че след моите изявления по телевизия “СКАТ” преди два месеци, когато аз публично отхвърлих моралната тежест на кумството си по отношение на Никола Филчев, същият е предприел организирането на редица мероприятия против мен и моите близки, включително и подготовката за убийство на мен или на близките ми, както и риска да бъде официално обвинен за извършването на всичкото това.

С този магистрат имаме джентълменското споразумение неговата декларация да бъде публикувана едва след няколко години, в Том 8 или Том 9 на моята документална поредица, като сега той иска това не защото се страхува, а защото много добре знае, че неговото свидетелствуване в това отношение с абсолютно нищо няма да помогне за реализирането на някаква съдебна истина, тъй като такава все още е невъзможна.

Във връзка с това, обаче, моето категорично мнение е, че Никола Филчев е просто един жалък страхливец, който въобще не е способен да вземе каквото и да е самостоятелно решение, и че в случая всичкото това се извършва и ще се извършва от неговите господари от бившата Държавна сигурност и от сегашната Червена мафия, както и че той по тяхно нареждане наистина ще поеме отговорността за извършеното от тях.

08 декември 2005 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-005/08.12.2007 г. до посланиците на държавите от ЕС и САЩ, акредитирани в България, Главния прокурор, и чрез Министъра на правосъдието - до членовете на Висшия съдебен съвет, с копия до Президента, Радио БиБиСи и БТА].

УБИЙСТВОТО НА ВОЛОДЯ НАКОВ

І.

Ваши Превъзходителства,

Както повечето от Вас много добре знаят, в продължение на много години писах и отправях до официалните български институции множество искания за спазване на официално действуващите правни норми, при което изпращах и до повечето от Вас т. нар. “информационни копия” от тези писмени текстове.

И тъй като много добре знаех, че всичките тези официални български обществени и държавни институции всъщност са само част от системата на руската Червена мафия (представляваща институционално продължение на съветската Червена армия, или по-точно – на ГРУ и КГБ) и тяхното функционално предназначение съвсем не е да служат на правото, а е да поглъщат всичко, отправено до тях и да го обвиват в лепкавата мрежа на недостижимата за обществото “служебна” и “правосъдна” тайна, за да се противопоставям на тази стратегия аз започнах да издавам документални книги, в които публикувах всичките тези материали. Така, от 1994 г. до днес съм издал 6 (шест) обемисти томове, озаглавени “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, екземпляри от които регулярно съм предоставял на повечето от дипломатическите представителства в София, и които се намират в повечето от обществените, университетските и специализираните научни библиотеки в България и в чужбина.

Трябва да Ви призная, че поне в началото имах глупавата илюзия да си мисля, че Вие сте искрено заинтересовани от спазването на действуващите в България закони и защитата на човешките права, и че, разбира се, въобще не съжалявам за така проявената към Вашата демагогия моя глупава доверчивост.

Трябва да Ви призная, също така, че когато през 1991-1992 г. осъзнах, че моите палачи са Ваши “демократични партньори” и че Вие сте “мафиотски партньори” на моите палачи, реших, че въпреки това, за да поставя на изпитание Вашето политическо, правно и морално двуличие, ще трябва да продължавам да Ви изпращам т. нар. “информационни копия” от моите отправяни до българските институции писмени текстове; не заради очакването Вие да се проявите като правозащитници на моите и на останалите българи нарушени права, а за да регистрирам за българската и за европейската история онова което става.

Днес тази моя стратегия е поставена на малко по-различни основания – без да очаквам от Вас каквато и да е искрена загриженост на решаването на проблемите, свързани с нарушението на човешките права, за които официално и директно ще Ви информирам чрез няколко десетки синтезирано описани казуси в продължение на няколко месеци, аз ще се обръщам към Вас с изрично формулираното искане да упражните предоставените Ви от международното право и дипломатическата практика възможности да въздействувате върху вашите “демократични” приятели от българския филиал на руската Червена мафия и да ги мотивирате да спазват официално действуващите в България закони. А когато приключа с тези писма, Ваши Превъзходителства, те ще бъдат публикувани (надявам се, че не само на български език) не само във въпросната моя документална поредица, но и в специално издание, озаглавено “Кого защитава Западът – Човешките права или Червената мафия?”, и (ако имам такава финансова възможност) ще се постарая да станат достояние не само на българската, но и на Вашата широка общественост.



ІІ.

Ваши Превъзходителства,

През септември 1985 г. в затвора в гр. Пазарджик бе започнало началото на т. нар. “оперативно мероприятие” по убийството на политическия затворник Володя Наков, който, впоследствие бе доубит в затвора в гр. София, а оттогава до днес, както първоначално обезпеченото от Москва откровено комунистическо българско правосъдие, така и впоследствие поощряваното от Запада “посткомунистическо” и мафиотско по своята същност българско правосъдие, е направило всичко възможно, за да скрие истината за това убийство.

Във връзка с това убийство лично аз съм писал:

1) Интервю, публикувано в сп. “Отечество”, брой 342 от 9 януари 1990 г.; с. 82-84 на Том 1 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 1994;

2) Отворено писмо от 01 март 1998 г., адресирано до Президента, западните посланици в София и БТА; публикувано в: Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 303-319;

3) Отворено писмо от 18 март 1998 г., адресирано до Президента, западните посланици в София и БТА; публикувано в: Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 320-322;

4) Отворено писмо от 20 май 1998 г., адресирано до Президента, западните посланици в София и БТА; публикувано в: Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 343-347;

5) Отворено писмо от 22 юли 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 3 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2002, с. 382-384;

6) Отворено писмо от 03 ноември 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 144-147;

7) Отворено писмо от 20 ноември 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 217-225;

8) Отворено писмо от 24 декември 1998 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 409-411;

9) Отворено писмо от 11 февруари 1999 г., адресирано до Президента, Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи, западните посланици в София, специалните докладчици на ПАСЕ за България по процедурата за мониторинг и БТА; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 433-436;

10) Отворено писмо от 13 февруари 1999 г., адресирано до Посланиците на Великобритания, Германия, САЩ и Франция; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 436-441;

11) Отворено писмо от 15 февруари 1999 г., адресирано до фондация “Отворено общество”; публикувано в: Том 4 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 445-446;

12) Отворено писмо от 06 август 2000 г., адресирано до Посланиците на Великобритания, Германия, САЩ и Франция; публикувано в: Том 5 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 245-248;

13) Специално писмо от 08 ноември 2000 г., адресирано до Европейския съд в Страсбург за защита на правата на човека; публикувано в: Том 5 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003, с. 287-290;



ІІІ.

ІІІ.1. Володя Ангелов Наков е роден на 29 септември 1953 г. в гр. София. През 1982 г. той започнал да посещава посолствата на САЩ, Великобритания, Германия и Франция, където предоставял документи за нарушенията на човешките права в България и заявявал искането си да получи дипломатическа помощ, за да напусне България и да живее в свободния Западен свят.

Точно в деня на посещението в България през 1983 г. на Ханс Дитрих Геншер, Министър на външните работи на Германия, Володя Наков отново влязъл в посолството на Германия и предявил искането си за дипломатическа помощ, а това дало формален повод на германския Министър изрично и официално да постави на разглеждане пред българските власти неговият случай. Изглежда, обаче, че българските власти са били схванали думите на Ханс Д. Геншер или като “незаслужаваща никакво внимание импотентна дипломатичност” или като обикновен формален ритуал, представляващ елемент от тайното споразумение между западните елити с втория клан на комунистическия елит, насочен несъмнено против първия комунистически клан, но не и в полза на човешките права, и в резултат на това само няколко часа след края на дипломатическата визита Володя Наков бил арестуван и изпратен в клиниката за психично болни в град Курило, тъй като било счетено, че само луд човек би могъл да поиска да напусне “страната на безмерното социалистическо щастие”, за да отиде да живее в някоя от страните на “зловещия капитализъм”, и че към такъв човек властите следва да се отнасят като към болен, нуждаещ се от медицинска помощ. Там, обаче, офицерите с бели престилки така се престарали, че поставили на своя “пациент” една съвсем уникална и неописана в нито един учебник по психиатрия диагноза – “социопат”. Все пак, обаче, повечето от западноевропейските посолства в София заявили, че не признават диагнозата, а радио “Свободна Европа” оповестило, че “принадлежащата към съветската школа българска социалистическа психиатрична наука” вече е била достигнала “върховете на своята безспорна интелектуална мощ”, тъй като е успяла да открие такива заболявания, каквито нито една друга наука в света не е в състояние да открие.

В крайна сметка, след няколко месеци подвизаващите се като лекари офицери от българския филиал на КГБ променили мнението си и признали Володя Наков за напълно нормален, но от лудницата той бил откаран направо в зловещия арест на Главно следствено управление на Държавна сигурност, където образували следствено дело за т. нар. “противодържавна агитация и пропаганда” и с прокурорски обвинителен акт го предали на наказателния съд. Оказало се, обаче, че официалните доказателства се свеждали единствено до “общи приказки”, които той и приятелите му отричали да са били казвани, а в същото време липсвали каквито и да са възможности да бъдат арестувани западните посланици и да бъдат заставени да свидетелствуват относно това, какви думи са били употребявани от обвиняемия пред тях. Журналистиката Гергина Банкова пише, че когато през 1992 г. успяла (кой знае как!) да се добере до това дело (намиращо се в архива на ДС), намерила в него само данни кога е било образувано, и че липсвали каквито и да са данни кога и как е приключило (Банкова, Г., За Володя, когото убиха. И за това, как принаписаха биографията му, и за смъртта му, сп. “Общество и право”, С., 1992, кн. 5; в-к “Либерален Конгрес”, Год. ІІ, брой 17 (33), 15 май 1992 г.).

Разбира се, веднага след пропадането на това дело против Володя Наков било образувано второ, също толкова мистериозно и противозаконно дело, по което Софийският градски съд постановил абсолютно противозаконната присъда “задължително заселване в друго населено място за срок от една година”. Самият аз, пишещият тези редове, в продължение на повече от петнадесет (15) години безуспешно се опитвам да открия това дело, но все пак открих документ, подписан от началника на затвора в Пазарджик, от който е видно, че присъдата е по чл. 272 от НК; в случая, обаче, същественото е в това, че тази присъда е абсолютно противозаконна, тъй като за да може да бъде постановена е било необходимо преди това спрямо “престъпният деец” да е имало “административна забрана за напускане на дадено населено място” и безспорно доказателство, че забраната е била нарушена, а нито един факт от биографията на Володя Наков не говори за наличието на такива т. нар. “преюдициални факти”, даващи основание за такава присъда.

Вместо “да се осъзнае и да се разкае пред високохуманното социалистическо правосъдие”, когато попаднал в Силистренското село Ножарево, където бил заточен (“принудително заселен”), воденият от своята “престъпна упоритост” Володя Наков веднага отрил, че в селската поща има телефон, “най-нагло и гнусно” излъгал пощенската служителка, че софийският телефон, на който иска да се обади е на родителите му, и така успял да се свърже с посолството на САЩ в София. Бдителната и високохуманна социалистическа власт, разбира се, веднага узнала за неговата “подла недобросъвестност” и той бил преместен в село Кайнарджа, пак Силистренски окръг, където, обаче, телефонът в пощенската служба съвпадал с този на местният участък на Министерството на вътрешните работи.

От мотивите на последната му присъда е видно, че там: от една страна, обществеността в селото е протестирала и е настоявала той да бъде преместен от дома, в който е бил настанен, и че след оплакване на собственичката на дома местната власт го е извадила принудително от квартирата; от друга страна, обаче, в същите тези мотиви е записано, че той сам и демонстративно е напуснал квартирата си, тъй като е бил безгранично разглезен и капризен, не можел да се примири с това, че не е имал баня, радио и телевизор, пък и си е търсел повод за вражески демонстрации и протести; според присъдата именно поради това той отишъл да живее и да спи на открито, и то се настанил не къде да е, а точно пред паметника на загиналите в борбата срещу капитализма местни партизани-комунисти. Нещо повече - според мотивите на присъдата Володя Наков сам е искал неговото задължително заселване да бъде заменено със затвор, поради които и съдът в известен смисъл не е могъл да пренебрегне това негово съкровено желание!

След всичкото това, когато на 01 август 1984 г. загрижените за здравето му (да не се простуди през студените нощи!) местни органи на властта пожелали да поговорят приятелски с него, той грубо отказал да влезе в колата им, нарекъл ги фашисти, а гражданите се учудили и възмутили от цинизма и дързостта му и настояли той да бъде наказан подобаващо, за да се вразуми и да се научи да оценява загрижеността на комунистическата партия и на социалистическото общество за него.

Това са абсолютно всичките негови съдебно доказани “дръзки престъпни прояви” там, но както изглежда, те са били толкова сериозни и опасни за околните, че местните органи на властта не само се отказали от загрижеността си за здравето му и от доброто си желание да разговарят с него, но дори и не посмели да го задържат в местния милиционерски арест, и само няколко часа след това незабавно го отправили за превъзпитание от специалистите в световно известният със своята изключително висока социалистическа хуманност затвор в Белене.

Поразителен е фактът, че в затвора в Белене предварително, още преди неговото пристигане, били представени официални документи, че той е осъден с вече влязла в сила присъда на 4 години затвор за хулиганство. Едва след три седмици, на 24 август 1984 г. в негово отсъствие в съдебната зала Силистренският районен съд действително е осъдил Володя Наков за “изключително дръзко и цинично хулиганство” точно на 4 години лишаване от свобода при отегчаващото вината обстоятелство “крайно реакционно отношение към народната власт, склонност към извършване на предателство спрямо народа и държавата, връзки с посолствата на западни държави”. Все пак като “смекчаващо вината обстоятелство” е посочено това, че има три деца и съпруга, но за да не стане грешка и за да няма “лигава буржоазна мекушавост със злостните врагове на народа”, като израз на “социалистическа обективност и справедливост” било изрично отбелязано, че “и тя е с противообществени прояви”.

На него не само не му е било разрешено да обжалва наложената му присъда, но дори въобще не му е давана възможност да знае дали е осъден, кога е осъден, за какво е осъден, на колко години е осъден.

Кой знае по какво странно стечение на обстоятелствата началникът на затвора в Белене разрешил на Володя да изпрати на съпругата си Едит едно писмо и тя действително го е получила; в него той пишел, че ако по-рано все пак отвреме-навреме се е съмнявал дали действително е на прав път, то сега вече не се съмнява, че е прав, не съжалява за нищо друго, освен за това, че няма да може да се грижи за нея и за децата.

ІІІ.2. Съвсем наскоро след това обаче по нареждане на подчинения на Държавна сигурност отдел “Затвори” при МВР Володя Наков е преместен в затвора в Пазарджик, където е настанен на 21 септември 1984 г, а точно след една година е убит.

През цялото време на пребиваването на Володя Наков в затвора в Пазарджик не е било разрешено на нито един от неговите близки нито да го види, нито да му изпрати писмо, нито да получи писмо от него. Брат му Пламен Наков свидетелствува, че му е изпращал колети, но аз съм категоричен, че нито един от тях не е даван на Володя; целта е била той да бъде напълно изолиран от всички крепящи го емоционални връзки, а ако му бяха дали макар и само един колет или едно писмо, после не биха могли да го шантажират с аргумент, че в името на “високохуманния комунистически морал” всичките му близки са се отказали от него и са против него.

Точно в деня, в който Володя Наков вече от няколко часа е полумъртъв, от името на началника на затвора е написана характеристика, която обаче е подписана от заместник-началника на затвора, отговарящ по въпросите на Държавна сигурност. Не съществува нито нормативно изискване, нито практика, при която да се изготвя характеристика за затворник, който трябва да бъде изпратен за лечение в медицинско заведение. Най-малкото пък за затворник, който е полумъртъв и се нуждае от спешна медицинска помощ. Характеристика, необходима за “конвоирането” на затворник обаче се изготвя винаги, когато има предварително нареждане за “окончателно конвоиране”, след което затворникът няма да бъде връщан повече в този затвор. Точно такава характеристика е приложена по следственото дело, което е образувано във връзка със смъртта на Володя Наков. Което недвусмислено показва, че неговата съдба е била предварително решена.

Основният текст в тази характеристика е следният: “Още с постъпването си в затвора Пазарджик се държи демонстративно и предизвикателно, без да се съобразява с установения вътрешен ред. За груби дисциплинарни нарушения е наказван неколкократно. Категорично отказва да работи. На всеослушание изразява своето негативно отношение към съдебно-изпълнителните органи. Враждебно е настроен по отношение социалистическия строй в нашата страна, многократно е заявявал, че ще направи опит за бягство от затвора и зад граница. Дръзкото му поведение го прави опасен да извърши агресивни действия и срещу служители от затвора, но особено при конвоиране”.

Това, че е опасен да извърши агресивни действия и че е заявявал, че ще направи опит за бягство от затвора, разбира се, е чиста измислица, но тя е била нужна, за да бъде обоснована строгата секретност на конвоирането и да няма излишни свидетели (включително и неинструктирани от ДС лекари) за състоянието му след жестокия побой; ако беше вече мъртъв, пак щеше да пише в характеристиката му, че е опасен за агресивни действия и бягство при конвоирането.

Лично аз се запознах с Володя Наков в затвора в Пазарджик. С него бяхме дълго време в съседни килии. Преди да го екзекутира физически, Държавна сигурност искаше да го екзекутира духовно, и за да сломят волята му, той бе поставен при нечовешки условия за съществуване. Лъжа е написаното в характеристиката му, че е бил поставен при общ режим. Още по-голяма лъжа е съдържащото се внушение, че си е негова лична вината за това, че не е ползувал правата си по този режим (точният текст гласи: “Поставен е при общ режим. Не е ползвал правата по режима”). В този текст все пак се признава, че Володя Наков действително е имал известни права на по-човешко третиране в затвора, но и почти се внушава, че той сам е преодолял всички заключени врати, самонастанил се е в ужасната килия, в която после е бил убит, а затворническите власти просто не са били могли да му се противопоставят!

В правата му по общия режим е влизало и правото му да получи по едно свиждане с близките си всеки месец, а от текста е видно, че той въобще не е ползвал и това си право. Аз съм свидетел, че той не е имал нищо против това да бъде посетен от близките си, свидетел съм и на това, че на него злорадо му казваха, че близките му не искат нито да го видят, нито да го чуят, защото са възмутени от неговата злостна антинародна дейност и искат да го накарат да се разкае и превъзпита. Свидетел съм и на това, че Държавна сигурност след съответна манипулация на близките използува подобен подход при всички политически затворници, за да сломява жертвите си; при мен напр. се опитаха да постъпят по същия начин, като на дошлите за свиждане мои близки казваха, че аз не желая да се срещам с тях, а на мен ми казваха, че никой не е идвал да ме търси и никой от близките ми не се интересува от мен; тъй като обаче още на следващия ден родителите ми са посещавали посолството на САЩ в София и там са казвали какво са били излъгани, когато са отишли в затвора за свиждане, скоро спряха да ме шантажират по този начин; тогава обаче започнаха да връщат дошлите за свиждане мои близки с аргумента, че съм наказан и съм в карцера, поради което нямам право на свиждане и те не могат да ме видят.

Свидетел съм и на събитията, станали в затвора, при които за негов единствен убиец бе обявен един криминален престъпник, който всъщност въобще не го е убил. В 01 часа и 10 минути през нощта на 24 срещу 25 септември 1985 г. Володя Наков бе нападнат от специално изпратения при него криминален рецидивист Костадин Мастръков. Много добре познавах Мастръков и знаех, че е вербуван от властите и че често го използуват за провокации вътре в затвора. Наскоро преди това началникът на затвора майор Кискинов ми бе показал 12 страници показания на Мастръков за това, че съм създал вътре в затвора и ръководя нелегална противодържавна организация за свалянето на властта на Тодор Живков, и че съм му предложил и на него да стане член на тази организация; казах на майора, че такава организация все още няма, но действително имам намерение да направя, и тъй като за нея ми трябват високоинтелигентни хора, а не криминални отрепки като Мастръков, то аз предлагам на самия началник на затвора да стане вторият след мен член на тази организация.

Изглежда обаче, че Мастръков ясно е разграничавал задачите по провокационната си дейност от задачата да убие (за първи път в живота си) човек. Той действително би Володя, но все пак Володя бе останал жив.

Очевидно неочаквали този резултат, затворническите власти оставиха Володя Наков в продължение на няколко часа да лежи върху циментовия под в коридора, без да му дадат каквато и да е медицинска помощ. После в затвора се пусна слух, че Володя е починал по пътя за болницата и всъщност убиецът е именно Мастръков. Неговият брат Валери Мастръков също бе в затвора и лично ми бе казал, че надзирателите са имали инструкцията да облекчават неговото затворническо положение и дори изрично са му казвали, че правят това, защото брат му бил “извършил голяма услуга на България”.

Две седмици след побоя над Володя Наков в затвора пристигна следовател, за да извърши “оглед на местопрестъплението”, а дежурният офицер Гаврил Станчев ми попречи да се явя пред следователя и да бъда разпитан като свидетел на онова, което съм видял и чул. Още на следващото мое свиждане с родителите ми ги уведомих за случилото се, казах им, че и мен ме чака същото и че трябва да уведомят посолството на САЩ, а после започнах да пиша многобройни искания до главния прокурор да бъда разпитан като свидетел.

От затвора излязох на 31 октомври 1989 г. и само след няколко дни дадох серия интервюта за това убийство по радио “Свободна Европа”, публикувах специално интервю в брой 342 от 9 януари 1990 г. в сп. “Отечество” и написах няколко специални искания до Главния прокурор да бъда разпитан като свидетел.

Едва когато станах сенатор (депутат във Великото Народно събрание), прокуратурата счете, че не би могла повече да игнорира моите и на бащата на Володя многобройни искания за разследване, и с постановление от 02 юли 1991 г. образува следствено село N 73 от 1991 г., а на 17 август 1991 г. бях разпитан като свидетел. Следователят по делото Дойчин Благоев бе мой състудент и с готовност се съгласи да наруши “тайната на предишното разследване” и не само ми даде възможност да прочета документите, но и ми предостави възможността да си извадя ксерокс-копия от тях. Така получих достъп до една прецизно пазена тайна на Държавна сигурност - тайната за убийството на Володя Наков.

ІІІ.3. Следствието за смъртта на Володя Наков е образувано на 3 октомври 1985 г., което е едва (10) десет дни след събитието, станало през нощта на 24 срещу 25 септември 1985 г. Следствието е образувано само и единствено срещу Костадин Миланов Мастръков. Аз съм свидетел, че “събитието” е станало точно в 01 часа и 10 минути; на стр. 259 от моя “Кратък френско-български речник” съм записал шифрованите цифри “25090110” - страницата на книгата е умишлено избрана и означава “25-ти, 9-ти месец”, а цялата шифрована цифра означава “25-ти, 09-ти месец, 01 часа и 10 минути”.

Докладната записка на дежурния офицер майор Кирил Ив. Боев обаче отнася събитието към неопределеното време “към 2 часа през нощта”; освен това логическият анализ през призмата на граматическата категория “време” дава основание да се заключи, че тази докладна записка е написана много дни след събитието, при това в нея никъде не е казано кога точно е написана и докладвана. Отделно от това при разпита двама от надзирателите говорят за “към 1 часа и половина”.

В делото се намират медицинските констатации на цивилните лекари от градската болница в Пазарджик, на военните лекари от болницата при Софийския централен затвор, както и експертизата на военния съдебен лекар подполковник д-р Златко Колев, извършил аутопсията на трупа. От тях е видно, че констатациите на лекарите от Пазарджик са налагали на Володя Наков да се осигури абсолютен покой и спешно лечение, но въпреки това затворническите власти са наредели той да бъде транспортиран на разстояние повече от 120 км и да бъде настанен в затворническата болница в София, където не съществуват абсолютно никакви технически възможности за специализирана медицинска помощ. При това, видно е, че посоченото разстояние е било изминато от колата за “бърза медицинска помощ” за рекордно дълго време - цели 9 часа!

От протокола за аутопсията на съдебния лекар е видно, че съществуват контузии, каквито въобще не са били констатирани от лекарите в градската болница в Пазарджик и каквито обвиняемият Костадин Мастръков въобще не е бил могъл да предизвика; което означава, че те са били нанесени не само извън затвора в Пазарджик, но и едва след неговото пребиваване в гражданската градска болница в Пазарджик. Също така Костадин Мастръков не е разполагал с “технически възможности” за предизвикване на т. нар. “странгулационна бразда” със ширина 10-12 милиметра и не е било възможно такава да не е била забелязана от пазарджишките лекари, ако тогава я е имало. А всичко това е категорично доказателство, че Володя Наков е бил доубит или по пътя от Пазарджик до София или в затворническата болница в София, където е бил закаран в противоречие с медицинските изисквания и най-вероятно именно с такава цел.

В медицинската документация, изготвена от окръжната консултативна поликлиника в Пазарджик е отбелязано, че Володя Наков е бил постъпил за изследване в “04⁰⁰” часа на 25 септември 1985 г., т. е. три часа след нанесения му побой. В графата “изписан” е отбелязана само същата дата, без да е отбелязан часът, но лекарят, направил предпоследната консултация, е отбелязал “6³⁰ часа”. В епикризата изрично е записано, че анамнезата е заснета първоначално по данни на болния, но впоследствие той е станал неадекватен и заснемането е продължило по данни на медицинското лице от затвора, което освен това настояло болният да бъде изпратен за лечение в София. Въпреки, че в гражданската болница в Пазарджик има превъзходна техника и превъзходни хирурзи с високи научни титли, а в затворническата болница в София няма никаква техника, а единствените двама лекари въобще не знаят по какво са специалисти!

После, от медицинската документация, издадена от болницата при Софийския централен затвор е видно, че Володя Наков е пристигнал там в 15³⁰ часа, бил е жив още цели 12 часа и е починал в 2 ч. и 30 мин. на 26 септември 1985 г. Не е ли странно, че в 06 часа и 30 мин. т. нар. “медицинско лице от затвора” е отказало да предостави Володя Наков за лечение в гражданската болница в Пазарджик и е настояло той да бъде изпратен за по-сигурно в София?! Не е ли възможно именно това “медицинско лице” да е и фактическият убиец на Володя Наков?

Съществува и още нещо - от . нар. “Заключително постановление”, издадено на 11 ноември 1985 г. от зам. началника на отдел “Следствен” при МВР Пазарджик се вижда, че именно по настояване на ръководството на затвора В. Наков е бил транспортиран за затворническата болница в София.

Не е ли странно, че лекарите от гражданската болница в Пазарджик са се съгласили да пренебрегнат положената от тях медицинска клетва и без какъвто и да е протест са изоставили Володя Наков и не са приложили незабавни медицински мерки за неговото спасяване! Нима тези лекари от гражданската болница в Пазарджик наистина са невинни за смъртта на Володя Наков?

Не е ли странно, че разстоянието от 120 км от Пазарджик до София е преодоляно за цели 9 (девет) часове!

Не е ли странно, също така, какво точно са правели с Володя Наков в продължение на цели 12 часа както лекарите, така и някои хора от надзирателския и ръководния персонал на затвора след неговото настаняване в затворническата болница в София, през което време няма никакви данни Володя да е бил лекуван!

Т. нар. “Оглед на местопроизшествието” е извършен цели две седмици след побоя, но в официалния протокол за това е посочена датата 25 септември 1985 г. Следователят отбелязва, че извършва огледа си “по повод съобщението на зам.-началника на затвора”, но такова съобщение липсва в делото, а въпросният зам.-началник се казва Гилев и е подполковник от Държавна сигурност. Посочено е, че огледът се извършва в присъствието на две поемни цивилни лица, но протоколът е подписан само от едно лице, при това по всичко личи, че подписът не е негов! В протокола е записано, че в килията има две железни легла с пружини, дюшеци, одеала, бели чаршафи и бели възглавници; нещо повече – в делото са приложени и снимки на тези хотелски удобства, но ... липсват каквито и да са уточнения и показания относно това, дали наистина всичките тези така документирани удобства се отнасят за тази именно килия или се отнасят за някоя друга килия, или примерно за стаята за почивка на началника на затвора или на надзирателите. Самият аз съм свидетел не само за това, че в килията, за която става въпрос никога не е имало такива неща, но и че такива удобства никога не е имало в самото затворническо отделение.

В пълно противоречие с гражданските закони т. нар. “Смъртен акт” е издаден не от общината, в която Володя Наков е бил надлежно регистриран като неин постоянен жител, а от съвсем друга община, с която той никога не е имал нищо общо; нещо повече - в т. нар. Кирковски районен народен съвет Володя Наков се води жив много години след смъртта му; освен това в смъртния акт изрично е записано, че смъртта е настъпила “след пиянски побой”.

На 26 септември 1985 г. Володя Наков е погребан в малашевското софийско гробище така, както се погребват престъпниците с изпълнена смъртна присъда - в присъствието на четирима висши офицери от Държавна сигурност. Но дори и осъдените на смърт са имали повече права от него - те са имали правото светът да знае истината за тях и за деянията им, както и да бъдат убити по достоен и немъчителен начин. Истината за Володя Наков и за неговите “деяния” обаче е скрита най-старателно: той е обявен за хулиган и е обявен за убит от криминален престъпник. Нещо повече - погребението му не е било записано в регистъра на гробищата, а това е нещо, което не е било отказвано както на осъдените на смърт криминални престъпници, така и на осъдените на смърт политически личности като напр. Никола Петков, Трайчо Костов и други.

В деня на погребението Володя Наков е бил на 32 години, а съпругата му Едит Владимирова Накова - само на 22 г. Малко преди погребението от ареста на Държавна сигурност са били освободени трима от приятелите на Володя, брат му и съпругата му и след като са написали писмени декларации, че няма да правят демонстрации, им е разрешено да видят трупа. Разрешено било и на трите деца на Володя, най-голямото от които е било само на 5 години, да видят трупа на баща си.

Съдебният лекар д-р Колев е споделил пред журналистката Гергина Банкова, че наскоро след аутопсията при него били дошли четирима души, трима от който най-висши служители от Държавна сигурност, иззели всички записки и копия от протокола на доктора, предупредили го, че в името на сигурността на държавата той е длъжен да не казва на никого за извършената от него аутопсия.

В материалите по делото има “Протокол за разпит на обвиняем” с дата 25 септември 1985 г. От него е видно, че следователят Михаил Гергишанов е разпитал като обвиняем Костадин Миланов Мастръков, а последният охотно и неколкократно се признава за виновен в убийството на Володя Наков, като обяснява, че го е убил, защото Наков е говорел и псувал на сън, а Мастръков счел, че псувнята се отнася именно за него. Липсва обаче задължителното отбелязване в колко часа е започнал разпитът, в колко часа е приключил, както и номерът на следственото дело. Липсват, разбира се, и задължителното “Постановление за образуване на предварително следствие”, както и “Постановление за привличане в качеството на обвиняем”.

Едва на 03 октомври 1985 г., т. е. 9 (девет) дни след “събитието” и след “разпита на обвиняемия” е издадено постановлението за “образуване на предварително следствие”, но постановление за привличането на Костадин Мастръков в качеството му на обвиняем въобще не е издавано, въпреки че той е разпитван като такъв.

Обяснението на този парадокс е прекалено просто - фактите сочат, че К. Мастръков само е “набил” Володя Наков, а друг е използувал това като прикритие и е “убил” Володя Наков! А целта на следствието е била - бързо да скрие истината и убиеца! Именно поради това “разследването” срещу Костадин Мастръков е приключило само за 40 дни, нещо, което е необичайно бързо за разследване на убийство. На 15 ноември 1985 г. окръжният прокурор Тако Ангелов е издал постановление за прекратяване на наказателното производство с аргумент, че К. Мастръков е действувал в състояние на невменяемост.

Ако Костадин Мастръков не беше обявен за невменяем и беше изправен пред съда, тогава той, неговите близки и неговият адвокат, както и близките на Володя Наков и техният адвокат, щяха да имат възможност да се запознаят обстойно с фактите и щяха да могат да се противопоставят, ако не изцяло, то поне във висока степен, на чудовищните фалшификации на Държавна сигурност. Но никой, абсолютно никой, заинтересован да защити интересите на убития Володя Наков и на неговите близки, и никой, заинтересован да защити интересите на набедения като убиец Костадин Мастръков, не е могъл до днес да прочете делото с чудовищните фалшификации на Държавна сигурност, и никой не е успял да постигне започването и завършването на една гарантирана от държавата законова процедура за разкриване на истината.

За да постигнат този именно ефект още тогава МВР и прокуратурата са обезпечили ситуацията, при която К. Мастръков да поеме вината за смъртта на Володя Наков, без да понесе наказание за тази вина.

А един от най-важните елементи в това отношение е издаването на т. нар. тройна съдебно-психиатрична експертиза, подписана от проф. д-р Йончев, д-р Михайлов и д-р Христова, които, без да извършат каквито и да са медицински изследвания и без въобще да потърсят и анализират някакви стари медицински изследвания, охотно се позовават единствено на манипулираните обяснения на К. Мастръков и предписват точно това, от което Държавна сигурност има нужда - настаняване на К. Мастръков в специализирана психиатрична болница за принудително лечение, без да уточняват (в нарушение на законовото изискване да уточнят) какво да бъде това лечение.

Настаненият в специализираната болница в гр. Ловеч “опасен шизофреник-убиец” е бил на напълно свободен режим, като е изпращан на работа извън затворническата лудница, т. е. на строителни обекти в града без каквато и да е охрана. Когато, обаче, след приключване на “лечението” К. Мастръков бил извършил ново престъпление, тогава лекарите “изведнъж” решили, че той е напълно нормален и годен да изтърпи новата си присъда.

Само една година след смъртта на Володя Наков набеденият като негов единствен убиец Костадин Мастръков е помилван за всички извършени от него престъпления със секретен Указ N 2901 от 02 септември 1986 г. на Държавния съвет в чест на “бойния комунистически празник” 9 септември.

В края на август 1988 г., във връзка с предстоящото чествуване на бойния комунистически празник 9 септември и във връзка с поредното набиране на безплатна робска работна ръка за т. нар. национални строителни обекти, четири години след убийството на Володя Наков, у дома му пристигнал районният инспектор по МВР с указание да изпълни едно съвсем надлежно оформено ново съдебно решение (отново издадено в негово отсъствие в съдебната зала!) за задължително заселване в Белене за срок от една година...

Както вече посочих, аз бях разпитан като свидетел още на 17 август 1991 г. После делото бе замотано и в пресата се появиха съобщения, че като виновник за убийството е бил привлечен полковник Топкаров, тогавашен началник на Софийския централен затвор, в затворническата болницата на който е престоял и умрял Володя Наков. Версията, че лично полковник Топкаров е удушил Володя Наков изглежда вероятна и убедителна, но според мен отново е подвеждаща и невярна. Затова, защото полковник Топкаров никога не е действувал емоционално, на своя собствена глава и без предварително обезпечена безотговорност, а винаги е изпълнявал специални операции на Държавна сигурност, като е поемал върху себе си вината на тайните служби, а те пък са му обезпечавали безотговорността.

Според мен новата власт, представляваща само едно съвсем ниско йерархично звено от структурата на Червената мафия, е била постигнала “джентълменско споразумение” с полковник Топкаров, подобно на споразумението, което по-рано Държавна сигурност бе постигнала с Костадин Мастръков. Затова и до днес няма официални съдебни дела, даващи възможност за публичност на събитията, няма и наказателна отговорност за никого. Затова и днес, вече повече от петнадесет (15) години след т. нар. “падане на комунистическата власт” никой в България не желае да бъде разкрита истината за жестоките издевателства и убийствата на политически затворници.

Изглежда просто и разбираемо, но е примитивно и невярно твърдението, че за това пречат само и единствено членовете на бившата комунистическа партия. Действително за тях не е престъпление, а е високопатриотичен и интернационален дълг пред човечеството да бъдат убивани хората, които не са съгласни с комунистическата идеология и практика. Примитивно и невярно е обаче твърдението, че “новите демократи”, присвоили си правото да бъдат наричани “антикомунисти”, били безсилни да се преборят с комунистите и тяхната агентура. Истината е, че и те са част от тази агентура.

ІV.

Специално внимание ще отделя и на още няколко доста важни факти.

ІV. 1) На 01 март 1998 г. отправих до Президента на България Петър Стоянов (същият, който днес е лидер на парламентарно представената политическа партия “Съюз на демократичните сили”) едно доста обширно изложение, с което пледирах за неговата спешна намеса и даване на личен принос относно това, да бъде обезпечено публичното разкриване и разследване на целия престъпен механизъм на бившата Държавна сигурност, трансформирана днес като Червена мафия, и в частност настоявах за публичност на разследването на извършеното през септември 1985 г. убийство на политическия затворник Володя Наков. В посоченото изложение изрично съм подчертал, че един от важните елементи в престъпния механизъм на Държавна сигурност е издаването на секретния Указ N 2901 от 02 септември 1986 г. на Държавния съвет, с който криминалният престъпник Костадин Мастръков е помилван за всички извършени от него престъпления. Посочил съм, че по същество става въпрос за това, че въпросният криминален престъпник само е бил нанесъл побой на Володя Наков и че този побой после е послужил като прикритие за истинския убиец, който по поръчение на Държавна сигурност е извършил убийството, и че след всичкото това криминалният престъпник се е бил съгласил да твърди, че лично той е извършил убийството, а Държавна сигурност му се е отблагодарила като го е обявила за невменяем и го е освободила от наказателна отговорност, а отделно от това със секретен Указ на Държавния съвет го е помилвала за всички извършени от него други престъпления.

Във връзка с това писмо от Президента Петър Стоянов не съм получил никакъв отговор. Тъй като моите писма бяха предоставяни и на западните посолства в София, посланиците несъмнено са знаели факта, че действувайки като нискойерархичен слуга на Червената мафия същият този президент по същество е съучастник на престъпниците. Но никога не са поставяли въпроса за човешките права на абсолютно невинно репресираният и убит техен политически съмишленик и приятел Володя Наков, а самият Петър Стоянов винаги е бил определян от тях като “високо морален демократичен президент”. Не е ли това гавра, извършена от Запада по отношение Володя Наков!?

ІV. 2) На 18 март 1998 г. отправих до Президента на България Петър Стоянов друго писмо, в което изрично и ясно съм написал, че всички свързани по някакъв начин с убийството на Володя Наков днес са свързани с престъпния механизъм на Червената мафия, контролираща цялата законодателна и изпълнителна власт в България и че поради това и прокуратурата, която през 1991 г. бе подновила разследването на убийството, вече много години извършва такова разследване, което да освободи от отговорност всички участници в престъплението. Нещо повече – в това писмо изрично и ясно съм формулирал въпросът: “Дали обаче и Президентството е съучастник в прикриването на убийците от Държавна сигурност и Червената мафия?”

В това писмо до Президента Петър Стоянов присъствува следният текст: “Секретният Указ N 2901 от 02 септември 1986 г. на Държавния съвет днес се намира в архивата на Президентството. В тази архива би трябвало да се намират и документите, свързани с основанията и мотивите на Държавния съвет за издаването на този Указ. Или с други думи - в архивата на Президентството трябва да се намират важни доказателства, разкриващи конкретния престъпен механизъм на Държавна сигурност. През лятото на 1991 г., когато бях разпитан като свидетел по следственото дело относно убийството на Володя Наков узнах от следователя, че поради съображения на Президентството и на Главна прокуратура посоченият секретен Указ на Държавния съвет няма да бъде включван в доказателствения материал по делото. Следователят Дойчин Благоев не беше виждал този Указ и той липсваше в материалите по делото; ако този Указ беше в материалите по делото, следователят щеше да ми даде възможност да го ксерокскопирам, така както ми бе дал тази възможност за всичките съдържащи се в делото материали. Този факт бе едно от многобройните доказателства от онова време относно това, че самият Президент е част от “Великия престъпен механизъм” на Червената мафия, при това част, която е на едно от най-ниските нива в йерархията на Червената мафия. Следващите години от дейността на Президента потвърдиха по абсолютно недвусмислен начин неговата ангажираност с мафията. // Дали обаче новият Президент (Петър Стоянов) и неговият екип продължават вече така установената традиция? Изричният и недвусмислен отговор на този въпрос несъмнено ще бъде даден от бъдещето, но първите изречения на отговора вече се съдържат в досегашното поведение на Президента и ще се съдържат включително и в поведението му по повод “случая Володя Наков”. // Господин Президент, // Пледирам за Вашето съдействие да получа копие от секретния Указ N 2901 от 02 септември 1986 г. на Държавния съвет, както и копие от документацията, разкриваща основанията и мотивите за издаването на този Указ. //18 март 1998 г. Янко Янков”.

Така, в отговор на моите две писма (от 01 и от 18 март 1998 г.) бях поканен “на разговор” с г-жа Надежда Дойчинова, началник на отдел “Приемна” на Президентството, която, всъщност, ме бе поканила за да ми каже, че съм постъпил “непатриотично” по отношение на “България, българския народ и демократичната власт”, тъй като въпросните писма съм адресирал и до посланиците на “чуждите” държави, с което съм бил спомагал за това, те да си изградят “неправилно гледище” относно истинските демократични процеси в България. След всичкото това, в крайна сметка въпросната комунистическа и мафиотска слугиня се опита да ме прати в т. нар. “глуха линия”, като ми препоръча да търся въпросният Указ на Държавният съвет не в Президентството, а в Главната прокуратура, където, разбира се, е абсурдно той да се намира. (Описанието на моята среща с нея се съдържа в писмото ми от 20 май 1998 г., адресирано до Президента и до западноевропейските посланици).

Междувременно, бащата на Володя Наков се бе срещнал лично с вицепрезидента Тодор Кавалджиев, който пък го беше пратил да търси въпросният указ в архива на Държавна сигурност в Министерството на вътрешните работи, откъдето, естествено му отговорили, че указа не е при тях, а е в архива на Президентството. Когато след това бащата на Володя Наков отново се срещнал с вицепрезидента Тодор Кавалджиев, този път заместник-държавният глава на България го пратил в архива на отдел “затвори” при Министерството на правосъдието, а тъй като, разбира се, и оттам заявили, че при тях няма нещо, при третата среща на бащата на Володя Наков с вицепрезидента Тодор Кавалджиев злощастният баща станал свидетел на една удивителна сцена - заместник-държавният глава на България го извел в коридора където първо му казал, че ще говори с него в коридора, тъй като в кабинета му го подслушват, и след това му “поверил държавната тайна”, съгласно която “в страната съществува заговор на комунистите срещу демокрацията” и че “открадването” на този мистериозен указ е част от този “заговор”; а най-накрая му казал, че е нужно “да се въоръжи с търпение” и да изчака “окончателната победа на демокрацията”.

След всичкото това аз се амбицирах и все пак успях да намеря въпросният Указ – той е в Централният държавен архив, намиращ се на ул. “Московска” № 5, където е заведен във фонд № 117, опис № 43, арх. № 931. Разбира се, остава въпросът: “Защо всички официални “демократични” посткомунистически държави институции се опитваха да заблуждават всички, които бяха тръгнали по следите на престъплението?”

ІV. 3) През февруари 1986 г., по времето, когато съм се намирал в затвора в гр. Пазарджик, моят баща Никола Янков е получил от Главна прокуратура отговор, който е датиран на 13 февруари 1986 г., има № 645.86.ХІ. на отдел “Изпълнение на наказанията” и е подписан от прокурора Петър Дончев. От съдържанието на този официален документ е видно, че: а) той е написан в отговор на жалба, написана от моя баща и адресирана до Главния прокурор; б) самият този отговор е написан върху основата на “подробна справка”, написана от “прокурора, упражняващ надзор за законност в Пазарджишкия затвор”; в) само три месеци след убийството на Володя Наков моят баща е бил изпратил до Главния прокурор жалба, с която е протестирал против убийството на Володя Наков и е настоявал за законосъобразно разследване на това зловещо убийство.

ІV. 4) В специално мое писмо, имащо дата 20 ноември 1998 г. и адресирано до Президента Петър Стоянов, Главният прокурор Иван Татарчев, Председателят на Министерския съвет Иван Костов, Министърът на вътрешните работи Богомил Бонев, акредитираните в София посланици на западноевропейски държави и Докладчиците на ПАСЕ по процедурата за мониторинг (Д. Аткинсън и Х. Герелод) изрично, ясно и недвусмислено съм написал, че:

а) Действуващата като филиал на КГБ българска Държавна сигурност винаги и неизменно е прилагала специална стратегия спрямо членовете на семействата на политическите противници на комунистическата система;

б) в основата на тази стратегия винаги е било залегнало провеждането на специални оперативни мероприятия, изразяващи се в отвратителна гавра с основните семейни ценности и постигането на ефектите на откритото противопоставяне на съпругите и децата срещу мъжа и бащата, дръзнал да се противопостави на комунистическата система;

в) лично аз разполагам с потвърдени от няколко източници доказателства (включително и дадени ми лично от следователя по делото Дойчин Благоев) относно това:

Þче в изпълнение на тази именно стратегия в Държавна сигурност е било образувано специално т. нар. Дело за оперативна разработка (ДОР) срещу Едит Владимирова Накова, съпругата на убитият Володя Наков;

Þче първият главен съдържателен елемент от това оперативно мероприятие се е свеждал до постоянните шантажни заплахи, отправяни към Едит Накова за убийство на децата й, които ще бъде извършено пред нейните очи, след което и самата тя ще бъде убита;

Þче вторият главен съдържателен елемент от това оперативно мероприятие се е свеждал до това, че младата вдовица е била принудена да удовлетворява нагана и сексуалните фантазии на повече от 15 души офицери от Държавна сигурност, утвърдени в изричен поименен списък, при което “операцията” е била осъществявана така, че да бъде непрекъсната: единият офицер излиза, а другият влиза в жилището; в определени случай и така, че няколко души едновременно да бъдат заедно с нея; а в по-специалните случаи – така, че всичко да става пред очите на децата.

Изрично отбелязвам, че на това писмо не съм получил абсолютно никакъв отговор от абсолютно никого от неговите адресати – както от българските държавни слуги на руската Червена мафия, така и от техните мафиотски партньори от Запада.

ІV. 5) В специално мое писмо, имащо дата 13 февруари 1998 г. и адресирано до Техни Превъзходителства посланиците на Великобритания, Германия, САЩ и Франция (Чарлз Ричард Върнън Стаг, Петер Метцгер, Ейвис Болън и Марсел Тремо) изрично съм посочил, че “Тъй като съм непосредствен участник и свидетел на събитията, за които става въпрос, аз съм категоричен, че Володя Наков бе убит не толкова като отмъщение към самия него за извършената от него дейност, а преди всичко като предизвикателство към Запада - да може българският филиал на КГБ по съвсем конкретен повод да види каква ще бъде Вашата реакция на събития от подобен род. // Още повече, че точно по това време ГРУ и КГБ са водели специални преговори с Вашите тайни служби, в основата на които е стояла стратегията им да получат Вашето съгласие за обезпечаване на две основни възможности: за безпроблемно трансформиране на комунистическия елит в бъдещ капиталистически елит и за пълна безнаказаност за престъпленията на комунистическата власт.”

В това писмо, също така изрично съм написал следното:

“Както знаете, моята и на Володя Наков “престъпна дейност” се бе свеждала до това, че ние, независимо един от друг и без да се познаваме предварително, си бяхме позволили да посещаваме често вашите посолства в София и да Ви предоставяме информация за нарушенията на човешките права в България, както и да търсим Вашата дипломатическа закрила във връзка с конкретните престъпления, извършени от властите против самите нас. // На мен не ми е известно други хора по това време да са правели това, а ако е имало такива, то Вие вероятно много добре знаете кои са те, дали са били автентични и каква е тяхната съдба след това. // Така или иначе, ако е имало и други, то Държавна сигурност вероятно по-добре от Вас е знаела кои са автентични, и именно върху тях е стоварвала “ударния юмрук” на своите най-свирепи репресивни мероприятия в най-зловещия затвор в България - Пазарджишкия. А там по това време, за точно такова провинение (т. е за открити и дори демонстративни срещи именно с Вас), бяхме само ние двамата с Володя Наков. // Там беше и един изключително достоен човек - Асен Методиев Андонов, но неговото “провинение” към властите бе съвсем друго - то нямаше “дипломатическия характер” на нашите “провинения” и не можеше да служи като повод за “специално предизвикателство” именно към Вас. Така, че по това време като единствено “удобни обекти” за посегателство с цел “проверка на Вашите дипломатически реакции” бяхме само ние двамата с Володя Наков. // Както в многобройните ми публикации, така и в папките във връзка с провежданото разследване относно смъртта на Володя Наков, изрично се съдържат описания на фактите, разкриващи конкретната стратегия на Държавна сигурност по онова време. Според мен в първоначалния план на ДС е било залегнало намерението да бъде убит “който и да е” от нас двамата, като главното съображение е било да бъде убит точно онзи, при който ДС би имала възможност най-добре да замаскира своето престъпление, като се скрие зад чужда вина. // Така в продължение на няколко месеци Държавна сигурност провеждаше специални мероприятия спрямо нас двамата с цел да избере по-подходящата жертва. В хода на тези оперативни мероприятия Володя Наков попадна в капана на ДС, като обяви гладна стачка, и така доведе здравето и силите си до катастрофално положение. (Заслужава внимание многократно описваният от мен факт: първоначално отделните офицери, а накрая лично самият началник на затвора, отговарящ по въпросите на ДС, в присъствието на няколко души офицери се опита да ме предизвика, като ми каза, че не съм “достоен и истински политически затворник”, тъй като не съм обявил класическата за случая протестна акция - гладна стачка; на тази провокация отговорих: “Аз ще ям, защото искам да оживея, за да мога да се размина на портала на затвора, аз навън, а те - навътре, с всички онези, чиито портрети сте сложили на стените в кабинета си!”). // В продължение на същите тези няколко месеци ДС се опитваше да ми създаде жестоки проблеми с няколко души агент-провокатори от криминалните престъпници, включително и със същия криминален престъпник, който после пое върху себе си вината за убийството на Володя Наков. Но аз прилагах изключително успешна контрастратегия на манипулация на съзнанието им, при което всички предпочитаха да бъдат бити от мен и да се оправдават пред началника на затвора с “неуспеха си”, като показват синините си, отколкото да бъдат съдени за убийство. Пък и беше ясно, че никакъв затворник не би могъл да ме убие самостоятелно, тъй като бях много по-як и много по-силен от провокаторите, които често носеха белезите от моите удари. (Петър Дончев, прокурор от Главна прокуратура, Завеждащ сектор “Изпълнение на наказанията”, е написал специално писмо, имащо N 645.86.ХI. и дата 13 февруари 1986 г., което е изпратил на баща ми, и в което изрично е записал следното: “ ... Следва да имате пред вид, че същият се държи грубо и системно обижда служителите и прави неоснователни оплаквания, тенденциозни и клеветнически. Отказвал е да работи, което съставлява дисциплинарно провинение. ... Нещо повече не друг, а Янко Янков си позволява да нанася съвсем преднамерено побой на съзатворници. ... В последна сметка, не неговият живот и здраве са застрашени, а той представлява опасност за живота и здравето на околните с невъздържаността си и липсата на елементарна дисциплина.”). // На всичко отгоре, благодарение на специалната ми стратегия на поведение, за съвсем кратко време бях постигнал нещо изключително важно - най-известните и най-непокорните (вероятно и по-силните от мен) криминални престъпници, по силата на известния в животинската (и човешката) психология “инстинкт на йерархизиране” в стадото (или глутницата) ме възприемаха не само като “един от своите”, но и като напълно безспорен “тартор”. А специалните ми правни консултации, които давах на по-авторитетните затворници, така объркваха разследванията на следователите и съдиите, че в крайна сметка всички гледаха на мен с изключителен респект. Освен това, опитите на ДС да ме изолират от външния свят като недопуснат родителите ми да ме посетят на редовното и полагащо ми се по закон свиждане завършваха с това, че родителите ми веднага посещаваха посолството на САЩ, където се срещаха с втория политически секретар Джоузеф Александър Кийл, който две седмици преди арестуването ми бе посетил родното ми село и се бе запознал с тях. // Така за ДС е било станало ясно, че моето евентуално убийство не би могло да бъде лесно прикрито като “саморазправа” с криминални престъпници, и че единственият възможен начин за моето убийство би било директното му изпълнение от служители на затвора; но една такава стратегия, обаче, в този момент не е била от най-изгодните за ДС. При тези именно условия ДС се е отказала от идеята за моето убиване и се е пренасочила към Володя Наков, който вече бе в неколкомесечна гладна стачка, в катастрофално здравословно състояние и напълно откъснат от външния свят.”



V.

На 07 декември 2000 г. Ангел Василев Наков – бащата на Володя Наков, намирайки се в превъзходно здраве слязъл само за няколко минути в мазето на жилището си в гр. София, за да остави там няколко вещи, върнал се в апартамента си и съвсем наскоро след това напълно внезапно получил доста необичайни и странни болестни симптоми; лекарите от най-реномираната софийска академична болница, в която постъпил на лечение веднага изразили убеждението си, че пациента е отровен и извикали полиция, която от своя страна веднага предоставила материалите на прокуратурата, а прокуратурата издала постановление и образувала разследване.

Междувременно, обаче, съвсем наскоро след това (още на другият ден, на 08 декември 2000 г.) бащата на Володя Наков починал и тъй като смъртта му е била квалифицирана като настъпила в резултат на отравяне, получено при мистериозни обстоятелства, дори иначе изключително консервативната и напълно контролираната от правителството т. нар. Българска национална телевизия “Канал 1” веднага съобщи за събитието в новинарската си емисия, при което изрично бе направен намек, че става въпрос за убийство; в голяма част от останалите медии, в които бе съобщено за смъртта, също така по един или друг начина се намекваше за убийство и се подчертаваше, че по случая е образувано наказателно разследване за причините за смъртта.

Десет месеци по-късно, на 10 август 2001 г. аз изпратих писмо до Софийския градски прокурор, с което исках копие от материалите по делото относно причините за смъртта на бащата на Володя Наков и това писмо по-късно бе публикувано на с. 327-328 на Том 5 на “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, С., 2003 г.

Нека веднага подчертая, че до днес не съм получил абсолютно никакъв отговор на това писмо и че това съвсем не е случайно – мафията винаги прави всичко възможно, за да не даде никаква възможност на никого, който е мотивиран и способен да търси отговорност, да направи това.

В това писмо изрично и ясно съм посочил, че делото във връзка със убийството на Володя Наков продължава да бъде размотавано, при което е “очевидно, че една от стратегиите на прокуратурата е мотаенето на делото да продължи толкова време, колкото е необходимо, за да умрат от напълно естествена смърт престъпниците от бившата Държавна сигурност, които са виновни за смъртта”, и че “другата от стратегиите е мотаенето на делото да продължи толкова време, колкото е необходимо, за да умрат от напълно неестествена смърт тези, които искат да бъде извършено самото разследване и така да бъдат мотивирани към “респект и мълчание” и всички останали, за да може по този начин да бъде обезпечена пълната безотговорност на престъпниците от Държавна сигурност”.

Аз съм напълно категоричен, че смъртта на бай Ангел Наков е неестествена и представлява т. нар. “оперативно затваряне на устата на неудобен субект”, тъй като през последните десетина години той упорито, неотклонно и постоянно търсеше справедливост и настояваше за съдене на убийците на неговия син.

Изключително любопитно е и обстоятелството, че съвсем наскоро след смъртта на а бай Ангел Наков неговият най-малък (около 19-годишен) син, който по това време е студент, е бил умело шантажиран и стимулиран да напусне страна, като му е било казано, че “ако иска да живее, трябва да замине извън България”. Това, според мен е било част от плана тук да не остане никой, който би могъл да бъде мотивиран и да търси отговорност от престъпниците.

Освен това, тъй като аз съм вероятно последният мотивиран, който настоява за отговорност на престъпниците за смъртта на Володя Наков, поради опасението, че ще започна да настоявам и за отговорност на виновниците за смъртта на бай Ангел Наков, на мен ми е отказан какъвто и да е достъп до материалите, свързани с разследването на неговата смърт.



VІ.



Ваши Превъзходителства,

Категорично настоявам за това, да направите всичко което е необходимо, за да мотивирате Вашите “демократични партньори” от българския филиал на руската Червена мафия (на които, по силата на елементарната логика и на фактите, Вие, всъщност, сте техен “мафиотски партньор”) за това, да бъде образувано едно единно следствено и наказателно дело, по което да бъдат разследвани и осъдени: Þвсички обикновени служители на МВР, всички агенти и служители на ДС, всички следователи, съдии и прокурори, всички затворнически служители, всички лекари и други медицински лица, всички други лица, които по някакъв начин са участвували в репресирането и убийството на Володя Наков и на неговия баща Ангел Наков, както и за репресирането на неговата съпруга Едит Накова; Þкакто и всички действуващи от 1990 г. до днес следователи, прокурори, съдии, магистрати и държавни дейци, които фактически са действували като укриватели на престъплението и са действували така, че да не позволят да се стигне до наказателно преследване на престъпниците.

10 октомври 2005 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-003/10.10.2005 г. до посланиците на държавите-членки на ЕС, и САЩ, с копия до Президента, Радио БиБиСи и БТА].

"ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПАРТНЬОРИ" НА ЗАПАДА - ПЛОДОВЕ

Адрес за кореспонденция:

Янко Янков

ж. к. “Дианабад”,

Блок 4, етаж 6, ап. 38,

1172 София

http://iankov.com

***************************

28 март 2007 г.

Към:

LPC-Euro-Just-01/ 13 ноември 2006 г.;

LPC-Euro-Just-02/ 17 ноември 2006 г.;

LPC-Euro-Just-03/ 12 януари 2007 г.;

LPC-Euro-Just-04/ 22 януари 2007 г.;

LPC-Euro-Just-05/ 01 февруари 2007 г.;

LPC-Euro-Just-06/ 28 март 2007 г.;

До техни Превъзходителства Посланиците,

акредитирани в София, България от:

1) Конфедерация Швейцария,

2) Обединено Кралство Великобритания и Северна Ирландия,

3) Кралство Белгия,

4) Федерална Република Германия,

5) Република Франция,

6) Кралство Холандия,

7) Представителството на Европейската комисия в България,

8) Съединените Американски Щати

Ваши Превъзходителства,

1) Приложено представям Ви екземпляр от книгата на Николай Михайлов „Янко Янков. БиоБиблиография”.

2) Приложено представям Ви електронен (CDR) запис на писмата ми, с индекс и дата от LPC-Embassy-001/ 29 септември 2005 г. до LPC-Embassy-079/ 29 март 2007 г, при което уточнявам следното: а) голяма част от тези писма са публикувани в интернет на адрес: http://iankov.com; б) всичките ще бъдат публикувани в близките две седмици в моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика. Том 7. Заключителни писма до Мафията”; в) по-голямата част от тези писма вече са Ви предоставени в книжен и/или електронен вид.

3) Приложено представям Ви електронен (CDR) запис на писмата ми, с индекс и дата от LPC-Euro-Just-01/ 13 ноември 2006 г. до LPC-Euro-Just-06/ 28 март 2007 г. Засега с копия от тези писма не разполага никой друг, освен адресатите.

4) Специално за Техни Превъзходителства посланиците на Конфедерация Швейцария и Обединено Кралство Великобритания и Северна Ирландия предоставям в книжен вид копия от писмата от LPC-Euro-Just-02/ 17 ноември 2006 г. до LPC-Euro-Just-06/ 28 март 2007 г. и от LPC-Embassy-061/ 05 януари 2007 г. до LPC-Embassy-079/ 29 март 2007 г.

5) Специално за Техни Превъзходителства посланиците на Конфедерация Швейцария и Обединено Кралство Великобритания и Северна Ирландия предоставям екземпляри от в-к „Поглед” от 15-21 януари 2007 г. и в-к „Монитор” от 17 януари 2007 г., в които има обширни материали, отнасящи се до мен и моите взаимоотношения със специалните служби на българската държава и на Червената мафия.

6) Специално за Техни Превъзходителства посланиците на Конфедерация Швейцария и Обединено Кралство Великобритания и Северна Ирландия предоставям DVD запис на мое телевизионно интервю от 17 януари 2007 г., излъчено по новинарската телевизия „Европа”, в което съм интерпретирал както престъпленията на бившата Държавна сигурност, така и престъпленията на нейното днешно държавно и мафиотско превъплъщение.

7) Обръщам Вашето внимание върху обстоятелството, че преди няколко месеци, през декември 2006 г., съм посочил пред швейцарските власти имената на няколко души магистрати, които отвреме-навреме ми дават информация, до която достигат по служебен или приятелски (извънслужебен) път, и която се отнася за мен и готвените срещу мен строго секретни оперативни мероприятия. Разбира се, даваната ми от тях информация аз винаги съм подлагал на най-строг и многовариантен анализ, но засега съм абсолютно категоричен, че никога не съм бил подвеждан или манипулиран.

Във връзка с това изрично уточнявам, че още през септември миналата година едно от тези лица изрично и ясно ми каза, че се подготвя моето убийство, или по-точно убийството на Янко Николов Янков, за което той е бил узнал случайно и чрез приятелските си връзки и контакти. Впоследствие се оказа, че бе убито друго лице със същите три имена, но магистратът, за когото споменавам, и днес е убеден, че поне първоначално е ставало въпрос именно за мен, и че вероятно впоследствие планът просто е бил модифициран, без да бъде отменян по отношение на главния обект.

8) Обръщам Вашето внимание върху обстоятелството, че разполагам с подобна (както отдавнашна, така и напълно актуална) информация относно това, че съответните български мафиотски и държавни служби са тестували евентуалната реакция на западните дипломатически представителства в София, както и на западните правителствени институции относно ситуация, при която бъде осъществено постепенно ликвидиране на членовете на моето семейство и на приятелите, които ми помагат, при което аз да бъда ликвидиран последен; и че тестът е показал, че Западът няма никакво намерение по такаъв един незначителен повод да си разваля добрите взаимоотношения с палачите, тъй като именно те (а не аз и моите близки) са негови „демократични партньори”.

9) Категорично и ясно Ви уведомявам, че членовете на семейството ми, приятелите, които ми помагат, и самият аз се намираме в опасност за живота, и че причината за това е автентичната политическа и правозащитна дейност, която осъществявам, и най-вече моето непростимо непокорство спрямо геноцидната политика и практика на „демократичните български правителства” – слуги от най-нисък ранг на българската и международната Мафия.

28 март 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Euro-Just-06/28.03.2007 г.].