Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - втора част

Г. Всяка година в продължение на три десетилетия, по случай рождения ден на Тодор Живков, месец септември е бил време на „особена официална обществена и държавна тръпка на благоговеене”, но всъщност кулминацията на тези мистични изживявания са били месеците септември на годините 1961, 1971 и 1981 г., които са характерни с пищните си юбилейни банкети и тържествени събрания в цяла България, подробно отразявани на всички страници на „свободния” комунистически печат и в емисиите на радиото и телевизията. На 07 септември 1981 г., по случай неговия 70-годишен „юбилей”*, наред с традиционните държавни отличия не само на България, но включително и на държавите от т.нар. „социалистически лагер”, Тодор Живков бе получил един необичаен дотогава за „живите легенди” подарък – бюст-паметник в родния му град Правец.

            Всъщност, точната социално-политическа диагноза на „феномена Тодор Живков” би била възможна единствено при интегрирането на големо множество научни направления и подходи, и в никакъв случай не би могла да бъде осъществена без психологически и психиатричен анализ не само на самия Тодор Живков, но и на населението, което той управляваше в продължение на толкова много години.

            През последното десетилетие на неговото управление сред политиканствуващите интелектуални среди се носеще слухът, че както в официалните доклади до правителствата си, така и помежду си чуждестранните дипломати в София са били наричали Тодор Живков „Китайския император на България”. Точно тази формулировка, впрочем, по-късно официално се появи като сентенция, изречена от самия лидер на съветската комунистическа партия Михаил Горбачов. Пак по същото време един германски журналист бе определил Тодор Живков като „хитра балканска лисица със селско лукавство и политическа рафинираност”.

            Все пак, обаче, както тогава, така и днес както западните, така и българските политически анализатори не могат и не биха могли да проумеят „феномена Тодор Живков” вън от предварителното или поне успоредното проумяване на „феномена България”, и в частност на психологията и манталитета на онова странно същество, което за краткост бива наричано „българин”.

            Наистина изключително трудно е за един нормално рационалистично мислещ човек да  проумее загадката, съдържаща се във фактите на многогодишната всенародна присмехулна ненавист към Тодор Живков, съчетана не само с последвалото я всенародно

*Юбилейна  е само всека петдесета година (бел. ред.).

снизходително опрощение, но и с недвусмислено открито показваната тъга и носталгия по времето на неговото управление и с

недвусмисленото желание това време да бъде върнато. Именно в контекста на тази „феноменална загадка”, когато през 1996 г. Тодор Живков бе навършил 85-годишна възраст, а в България предстояха президентски избори,  със завидно изключително спокойно самочувствие той бе публично заявил за медиите: „Ако се кандидатирам за президентския пост, ще ме изберат още на първия тур. Мнозинството от народа е на моя страна, но ме възпира само преклонната ми възраст”.

            При което истината е, че съгласно данните на извършеното по същото време специално социологическо проучване, 40% от населението открито симпатизира на Тодор Живков, и отново би се ангажирало да го изберат да управлява страната.

            Д. Има нещо, което на пръв поглед изглежда ако не мистично, ако не и „конспиративно”, то поне твърде странно: с незначителни прекъсвания две фамилии или две династии – Кобургите и Живковите – са управлявали България в продължение на повече от един век, включително и до днес, когато последните издънки на тези, уж класово и идеологически коренно противоположни кланове, управляват България, намирайки се в състояние на престъпна мафиотска коалиционна власт, призната за легитимна както от бившата „Империя на Злото” – сегашна Русия, така и от Втория  Съветски Съюз – сегашния Европейски съюз[1].

            Е. Най-малко осем (8) са тайните, които Тодор Живков упорито пазаше, като в интервютата си винаги отклоняваше въпросите, свързани с тях, а в мемоарите си въобще не ги подхващаше,  поради което противниците му развихряха фантазията си и, най-вероятно, подменяха историята с легенди, виновникът за които  въобще не си даваше труд да ги опровергава.

            Тъй като, обаче, самият Тодор Живков бе заявил, че „си води секретни дневници”, които ще бъдат публикувани след смъртта му и в които ще бъде казано всичко, което бил премълчавал, мнозина се надяваха да задоволят любопитството си чрез тях, но поне на мен не ми е известно такива дневници изобщо да са съществували. Така или иначе, обаче, върху основата на публично функциониращата информация е известно, че тайните, които Тодор Живков несъмнено е пазел, са поне следните осем.

            Преди всичко едва няколко дни преди да умре не само за пореден път към него беха отправени обвинения за вината му за убийството в Лондон на българския писател и дисидент Георги Марков, но автор на директното обвинение бе самият прословут генерал от КГБ Олег Калугин, който в официална публикация във в-к „24 часа” бе заявил, че тази тайна му е била доверена лично от тогавашния шеф на КГБ Юрий Андропов. През всичките години,  когато в публичното пространство беха коментирани фактите и съображанията, че убийството на писателя е станало точно в деня на тържественото чествуване на рождения ден на Т. Живков, че е било направено като „своеобразен юбилеен подарък” и че дори юбилярът е бил поискал да получи именно този „подарък”, самият Живков никога не бе коментирал нищо по тази тема.

            Втората тайна, която той е отнесъл в гроба, е  дали е бил или не е бил агентурно ангажиран лично със самия шеф на българската царска политическа полиция Никола Гешев, и дали чрез Гешев, за когото се предполага, че впоследствие е преминал на работа към  британските тайни служби, той фактически не е бил агентурно зависим от тези именно служби. Мистерията в този аспект е подсилена и от факта, че в медийното пространство изрично бе заявено от самия шеф на архивите на българската комунистическа Държавна сигурност полк. Серафим Стойков, че съществуват доказателства, че Т. Живков е бил разработван не само лично от самия  Н. Гешев, но и от българската комунистическа ДС по времето на управлението на Вълко Червенков, когато е било проверявано дали той е агент на британските тайни служби; но че от същите архиви било личало, че резултатите от строго секретните проучвания просто били изчезнали и липсвали.

            Третата тайна на Тодор Живков се отнася до истината за българския външен държавен дълг. Тук, всъщност, тайната се състои в това, че той винаги е твърдял, че не е бил информиран относно състоянието на външния дълг през последните години  на управлението му. В същата тема, обаче, другият виден комунистически лидер и бивш Премиер Андрей Луканов винаги е твърдял точно обратното, а именно че Т. Живков винаги е бил превъзходно информиран за всички подробности. В непосредствено директна връзка е и публично лансираната информация, че само нeколко месеци преди неговото слизане от кормилото на властта и настъпилите политически „промени” самият Т. Живков с личен подпис е бил наредил да бъдат раздадени на около 50 души огромни суми валута, които са били заприходени като външен държавен дълг, но са били изпратени в имащи специален статус задгранични банкови сметки.

            Четвъртата тайна на Тодор Живков е свързана с мощно лансираните в медийното пространство информации относно наличието на негови и на негови роднини колосално тлъсти банкови сметки в швейцарски банки, както и за имаща аналогичен статус модерна вила или замък край Женевското езеро. Съгласно тези информации непосредствените подставени лица или управители на тези лични авоари и имоти са Пиер Сиклунов (той, впрочем, бе починал една година преди смъртта на самия Т. Живков) и Любен Басмаджиев, за които се знае, че са едни от най-заможните живеещи на Запад българи.

            Петата тайна на Тодор Живков е свързана с неговите лични разговори с Михаил Горбачов.

            Шестата тайна е относно това дали той сам е бил решил или му е било наложено от Москва да извърши несъмнено имащото характер на „оперативно мероприятие” заменяне на имената на българските турци с български имена, което събитие бе получило пропагандното политическо наименование „Възродителен процес”. Наистина съществува негово официално изказано мнение по този въпрос, което, впрочем, е било казано в личен разговор с Ахмед Доган, че е бил „подведен” от регионалния комунистически партиен лидер на гр. Кърджали, но тези негови думи несъмнено имат характера на нескопосани приказки за наивници.

            Седмата тайна на Тодор Живков е свързана с мистериозното изчезване през 1962-1964 г. на 23 (двадесет и три) тона злато, за които се знае, че са били изпратени в базираните в Париж и в Лондон две съветски банки - Banque commerciale pour l'Europe de Nord и Moscow narodny bank. Самият Живков бе заявил, че било станало преди него, но че той бил съдействувал и златото е било върнато в България, но от Българската Народна Банка отричат това и твърдят, че в техните балански златото го няма.

            Осмата тайна на Тодор Живков несъмнено засяга неговата т. нар. „оставка” и свързания  с нея „характер на 10 Ноември 1989 г.”. До последния си ден самият Т. Живков винаги е твърдял, че е бил „сдал властта доброволно” и че „не е било имало никакъв партиен  и държавен преврат” и „никаква Нежна Революция”.

            Впрочем, като Девета тайна на Тодор Живков бихме могли да посочим тайната на петцифрения номер на неговия швейцарски часовник, която тайна бе предмет на дълго и продължително разследване още през 1990 г. Оказа се, че фабричната идентификация на часовника няма нищо общо с фирмената идентификация, или иначе казано, че серийният номер, който е гравиран върху неговия личен часовник, въобще не отговаря на никакви идентификационни регистрации на фирмата-производител. Което обстоятелство бе събудило подозрението за шифрована сметка в неизвестна банка и за намиращи се зад тази сметка повече от два милиарди  долари. Съгласно следствената документация подозрението е било паднало върху банков трезор, регистриран в Нахау - административен център на остров, намиращ се до екватора в Тихия океан. Впрочем, върху факта на внезапното появяване на този трезор и върху обстоятелството, че неговият капиталов актив светкавично и мистериозно е бил достигнал сума, по-голяма от два милиарди долари, е било обърнало специално внимание световноавторитетното списание „Банкер”, което списание деликатно било подчертало, че това е „нова звезда-трезор”.

---

            [1] За да няма недоразумения и спекулации нека веднага подчертая, че главното ми съображение за тази дефинитивност е обстоятелството, че Европейският съюз фактически никога не позволи (и в момента не позволява)  да бъде търсена каквато и да е (наказателноправна, гражданскоправна, нравствена и пр.) отговорност от отделните членове на комунистическия и на посткомунистическия елит заради извършените от тех престъпления, а винаги се е задоволявал с едностранчиви, най-общи и банални приказки относно колективната вина и отговорност (каквито феномени, всъщност, в правото не съществуват,  и които служат само за димна завеса, прикриваща не само още по-жестокото ново репресиране на вече репресираните, но и на провеждането на специфичен посткомунистически геноцид над българското население, отнел живота на 1 850 000 души).

Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - четвърта част

З. Разбира се, както „преди”, така и „по време” на целите тези шест (6) години, следователите, прокурорите и съдиите много добре са знаели какъв ще е крайният изход по всичките тези дела; те, несъмнено, много добре са знаели, или поне са били длъжни и са били имали възможността да знаят, че с участието си във всичките тези дела, всъщност, нарушават така или иначе все още комунистическите, но все пак действуващи български закони; и че с това си нарушаване носят лична и обусляват инситуционална гражданскоправна и наказателноправна отговорност.

            Те много добре са знаели, че участвуват в укорима, скрита зад правосъдие извънправна политическа и/или мафиотска саморазправа, т.е. че изпълняват изрична или подразбираща се агентурна поръчка на определени политически и мафиотски сили.

            Те много добре са знаели, че с противоправната си, скрита зад авторитета на правосъдието дейност, всъщност, нарушават не само и не толкова гарантираните от Закона права на двама или неколко души бивши комунистически величия, но и гарантираните от Закона права на българското общество да разчита на законосъобразно действуващи, а не на престъпни държавни, включително и правораздавателни, институции.

            Шест години Тодор Живков твърдеше, че съдебният процес срещу него е политически. Впрочем, фактите недвусмислено сочат, че както моментите на арестуването и осъждането му, така и моментът на оневиняването му, бяха презицно преценени и подбрани именно като съответствуващи на съответните политически съображения и обстановки.

            Тодор Живков бе арестуван и осъден тогава, когато сценаристите и извършителите на т.нар. „Преврат” или т. нар. „Нежна революция” се нуждаеха от „необходимия грешник”, а подкрепящите ги манипулирани от тех митингуващи маси се нуждаеха от „необходимия психологически отдушник”.

            Тодор Живков бе съдебно оневинен именно тогава, когато илюзиите на уличните еуфористи за декомунизация на обществото вече бяха отдавна изпарени, а борбата вътре в БСП между „откровените социалисти” и ограбилите държавната хазна и обществото десетоноемврийци беше  необратимо  спечелена именно от вече станалите достатъчно богати и дори свръхбогати капиталисти.

            Тодор Живков бе оневинен  именно в момента, когато всички анализатори вече бяха напълно единодушни, а и самите заинтересовани държавни ведомства вече недвусмислено признаваха факта, че организираната и мафиотската престъпност в България е придобила безпрецедентни размери, и че правосъдните институции са нискойерархични структурни звена на престъпните формирования; и че вече не е реално възможно да бъде осъден нито един престъпник.

            Също така, Тодор Живков бе оневинен  именно в момента на безпрецедентното за България тотално обедняване и одрипяване на традиционно левичарското българско общество, при което вече бе възроден митът за „Доброто и благоденствуващо време на Живковото управление”.

            Също така, Тодор Живков бе оневинен именно в момента на вече открито започналите пропагандни надпревари за предстоящите след една година Президентски избори, в които той едва ли би имал сили за активно лично участие, но в политическия покер на които той е и може да бъде изключително силна и важна фигура.

            Оневиняването на Тодор Живков съвпадна и с още един важен момент, налагащ на БСП необходимостта да потърси ефективната подкрепа на вече разочарования си твърд лев електорат. Става въпрос за това, че след постигнатото през 1990 г. политическо споразумение между ортодоксалното крило на БКП и създадената и контролирана от него фалшива опозиция, десетоноемврийците вече бяха реализирали почти в максимална степен предоставената им възможност да ограбят националното държавно и личното богатство на гражданите и да го превърнат в своя частна собственост.

            Става въпрос и че в контекста на този вече постигнат от тех резултат, те вече виждаха като значително реалистичен вариантът за запазване на постигнатото „разграбване и преразпределение” на богатството и за изход от кризата, която вече бе настъпила в резултат именно на възможността да постигнат „Второ споразумение за преход” - но вече чрез модификация на испанския вариант на конституционна монархия.

         Става въпрос, че докато Първото споразумение за Преход бе планирано и постигнато чрез участието на набедената за легитимна нелегитимна „Кръгла маса”;

         то Второто споразумение за Преход вече бе планирано да бъде постигнато (а впоследствие и наистина бе постигнато) чрез участието на легитимния, но обявен за нелегитимен монарх, агентурно и икономически мотивиран да обезпечи новия етап в разграбването и преразпределянето на българското държавно, национално и лично на гражданите, богатство.

            Така, в контекста на тази именно стратегия, десетоноемврийците предприеха интензивни ухажвания на легитимния съгласно Търновската Конституция български монарх Симеон Втори. Именно в този контекст на 12 април 1996 г. подобаващо добре манипулираните бургаски националисти от Конфедерация „Родолюбие” призоваха „опозиционните сили на страната” да гласуват в предстоящите президентски избори за Тодор Живков; а от своя страна самият Живков заяви пред кореспондент на в-к „24 часа”, че инициативата не е негова, че все още се намира под домашен арест по три висящи съдебни дела, но че когато всичко приключи, той ще обмисли отговора си по поканата да се кандидатира за Президент.

            Изключително любопитно е и обстоятелството, че точно тогава не само десетоноемврийците, но дори и самият Тодор Живков, чийто наследници и роднини вече недвусмислено се бяха твърдо и неразделно интегрирали с десетоноемврийците, направиха изключително умела реклама на Симеон Втори и подчертаха едновременната си готовност да участвуват във „Второто споразумение за преход” чрез модификация на испанския вариант, изразяващ се в коалиционно привличане на Симеон Втори в Третия етап от ограбването на България и на българското население.

            И. Тодор Живков, несъмнено, бе диктатор, но той бе един „щастлив диктатор”, тъй като бе успял да задържи властта си до последния възможен ден, в който заедно със символа си – Берлинската стена – рухна и самата социалистическа система.

            Дори нещо повече – колкото и да изглеждаше жалък и неадекватен на снимките и кинолентите, представящи го с полуотворена уста по време на прословутия Ноемврийски пленум, на който той бе свален от власт, той все пак успя да се спаси от горчивата участ на някои от своите колеги от „Великолепната седморка” на Варшавския договор: Н. Чаушеску бе застрелян; Е. Герек бе очевидно и недвусмислено принуден да сдаде властта; Хонекер замени затвора с емиграция в Чили и бе покосен от рак; Горбачов бе изтласкан встрани от собственото си творение; Тодор Живков, обаче, имаше шанса не само да твърди, но и твърдението му да изглежда убедително и приемливо, че сам и доброволно е бил подал оставката си; и че сега, неколко години по-късно, искрено съжалява, че не се е бил съпротивлявал докрай, макар че е щял да бъде смачкан.

            Дори нещо повече – Тодор Живков не бе принуден и не прие да отговаря за катастрофалното състояние на страната в края на неговата власт.

            Една от възможните причини е, че той все пак успяваше да поддържа в управлението на държавата и в обществото състоянието на едно критично и деликатно равновесие между недоволните и облагодетелствуваните от неговото управление.

            Все пак, обаче, същинската политическа причина за неговото оцеляване се състоеше в това, че изключително дълго време след 10 ноември 1989 г. истинската власт в България остана в ръцете на старателно отгледаната от самия него неколкоешелонна „елитна” управленска върхушка.

            Несъмнено, също така, изключително важен фактор за оцеляването му бе и неговият комбинативен ум, железните нерви и дълбоко народностната му хитрост, както и изключително здравата му психика, която му бе позволила да преживее смъртта на скромната си съпруга, загадъчната смърт на амбициозната си дъщеря и провала на негодния си син.

            Несъмнено важен фактор за оцеляването му е била и компенсацията, която той е получавал за сметка на тежките удари, от обичта на преуспяващата му осиновена внучка Евгения и на зет му Иван Славков.

            Людмила Живкова бе починала значително време преди промените, поради което тя „нямаше шанса” да бъде обвинена, съдена и призната за невинна. Макар че нейни най-близки сътрудници бяха съдени и осъдени.

            Владимир Живков бе замесен в смъртта на телевизионната говорителка Татяна Титянова, но след разиграването на добре сценографирани театрални етюди следствиего го оневини и прие, че тя се е била самоубила.

            Осиновената внучка Евгения Живкова имаше честта да се среща със съда само за да регистрира фирмата си. Наистина през юни 1994 г. съдът обяви нещожността на осем договори за продажба на безценица на леки коли на УБО на бивши величия, сред които бе и Евгения Живкова, която бе закупила „Мерцедес 190” и „Фолксваген Голф кабриолет”, и бяха образувани дела за конфискация (които дела, обаче, не стигнаха доникъде).

            Зетят Иван Славков (по прякор „Батето”) през 1992 г. бе подведен под отговорност за длъжностно присвояване и за незаконно притежаване на оръжие, но през март 1996 г. бе изцяло оправдан.

            Внукът Тодор Иванов Славков, известен като „Малък Тошко”, бе екстрадиран от Швейцария на 15 Февруари 1995 г. по обвинение за участие в групово изнасилване, извършено през юли 1988 г., но през март 1996 г. бе пуснат под домашен арест; делото бе насрочено за 16 Април 1996 г., а пострадалата бе мотивирана да оттегли гражданския си иск, след което съдът се произнесе с оправдателно решение.

Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - трета част

Ж. На 18 януари 1990 г. Тодор Живков бе арестуван, и още на другия ден Главният прокурор Евтим Стоименов бе утвърдил т.нар. „План на разследването”, отпечатан в един (1) екземпляр и съгласуван с началника на Главно следствено управление при МВР генерал Леонид Кацамунски и началника на Националната служба за защита на Конституцията при МВР генерал Красимир Саманджиев, при което сценарият по разследването е бил разработен лично от бившия шеф на Шести отдел на Шесто управление при Държавна сигурност Димитър Иванов в качеството му на Председател на т.нар. Междуведомствен съвет по разследването и осъждането на лицата, принадлжащи към комунистическия елит. Като непосредствени ръководители на разследваното са били определени Зам.-главният прокурор Атанас Атанасов и Зам.-началникът на Главно следствено управление генерал Богдан Калчев. Събирането и обработването на доказателствата е било възложено на 18 (осемнадесет) следователи.

            Тодор Живков престоя в ареста на Главно следствено управление (намиращ се на ул. „Развигор” № 1) от 18 януари до август 1990 г., след което бе освободен и поставен под т. нар. „домашен арест” и настанен във вилата на осиновената му внучка Евгения, намираща се на ул.„Секвоя” в представителния и привилегирован софийски квартал Бояна.

            Изготвянето на обвинителния акт бе възложено на пет (5) прокурори, а именно: Петьо Платиканов, Георги Георгиев, Христо Христов, Еньо Бакалов и Иван Ралев. На 06 август 1990 г. прокурорът Г. Георгиев е изготвил т. нар. „Частично заключително постановление за прекратяване на следствието”, след което подаде оставка и напусна системата на Прокуратурата. Впрочем, по-късно се оказа, че същото становище поддържат и останалите трима прокурори, поради което т. нар. „Заключение за предаване на съд” бе подписано само от Петьо Платиканов.

            На 25 февруари 1991 г. Тодор Живков бе въведен в съдебната зала като подсъдим по обвинение, поддържано от прокурора Красимир Жеков. Обвинителният акт съдържа 74 страници, подредени в 7 раздели; като „свидетели на обвинението” официално са били вписани и призовани 248 души, а през следващите две години на разигравания театър като такива гастролират преди всичко хора на артистичния свят и на бившето Политбюро.

            Председател на съдебния състав бе Стефанка Стоянова, съдии Кръстьо Петров и Марин Чернев, съдебни заседатели Константин Константинов, Христо Павлов, Стефан Държански и Полина Иванова. Защитата бе поета от адвокатите Даниела Доковска и Рени Цанова, а по-късно се включи и Йордан Школагерски.

            Обвинението бе изчислило наличието на нанесени от Т. Живков щети в размер на 16 516 039 лв. по първите три раздели на обвинителния акт, 150 000 лв. по четвърти раздел, и 20 000 лв. по пети раздел; шести и седми раздел засягат Милко Балев и там става въпрос за 39 392 лева и 68 стотинки плюс 9 000 долари, купени с негови пари, но в нарушение на валутния закон (без да има право да ги купи).

            Още в самото начало на съдебното разглеждане на делото Тодор Живков заяви, че не е виновен за нищо, че не съществуват никакви доказателства срещу него, че обвинението е скалъпено от т. нар. „Комисия по деформациите”, начело на която стои Андрей Луканов, и че техната стратегия е първо да отправят обвинение, после в продължение на много години да търсят доказателства, след което да приключат делото.

            На 04 септември 1992 г., в навечерието на традиционно ежегодно чествувания негов рожден ден Тодор Живков получи „Дар от Темида” -  бе записан като първия български държавен глава, осъден за злоупотреби със служебното си положение. Присъдата от седем (7) години лишаване от свобода бе наложена за ощетяване на държавата с 21 010 380 лв., похарчени за раздаване на жилища на 72 души, за покупката на 67 автомобили за нуждите на Управлението за безопасност и охрана (УБО) при МВР, и за храни и представителни нужди на държавния апарат.

            Заедно с него бе осъден на две (2) години лишаване от свобода и Милко Балев, който в продължение на три десетилетия бе началник на кабинета на Тодор Живков и отговорен редактор на 38-те томове  „Съчинения” на Тодор Живков; който, впрочем, си бе спечилил  прозвището „Сивият Кардинал”. Той бе осъден заради двукратно нарушаване на Закона за валутните ценности, ощетило държавата с девет (9) хиляди долари.

            От седемчленния първоинстанционен съдебен състав присъдата е подписана с „особено мнение” от трима юристи – Кръстьо Петров (който почти веднага след това бе пенсиониран), Христо Павлов и Константин Константинов.

            Защитата му - адвокатката Рени Цанова, се оттегли от по-натътъшно участие в процеса, като заяви, че не желае да придава с участието си законосъобразност на такъв брутален процес, а адвокатката Даниела Доковска обжалва присъдата, като изтъкна аргумента, че държавният глава може да отговаря само за държавна измяна, но не и за други деяния, поради което присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, а и при множество съществени нарушения на процесуалния закон.

            На 28 октомври 1993 г. петчленен състав на Второинстанционния съд (с Председател Мелкон Мелконян и членове Румен Ненков, Савка Стоянова, Иван Недев и Веселин Ангелов разгледа делото, и на 18 януари 1994 г. обяви решението си, с което потвърди присъдата на Тодор Живков, намали я на 1 година и 6 месеци и превърна в условна присъдата на Милко Балев. Същият ден съдията-докладчик Румен Ненков бе заявил пред медиите, че е приложил закона и ще спи спокойно, а Тодор Живков вече може да разчита единствено на „президентска милост”. От своя страна Т. Живков заяви, че нито ще иска, нито ще приеме помилване, защото такова се дава само на извършилите престъпление, а той не е бил извършил такова.

            Второинстанционната присъда също така бе подписана с „особено мнение” – съдията Веселин Ангелов прие, че като държавен глава Тодор Живков не може да бъде съден за друго, освен за държавна измяна. Наскоро този съдия бе преместен от наказателното в гражданското отделение на Върховния съд.

            Макар че присъдата на Тодор Живков влезе в сила, той не бе отправен в затвора, тъй като на 2 февруари 1994 г. Главната прокуратура отложи изпълнението й „по здравословни причини”, а на 8 февруари 1994 г. Общото събрание на Върховния съд спря изпълнението до произнасянето на съда по т. нар. процедура за преглед по реда на надзора.

            На 15 септември 1995 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд разгледа делото, и пред 23-мата съдии Тодор Живков заяви, че застава пред българския съд за последен път, след което ще застане пред Международния съд в Стразбург, но все пак се надявал, че дотам няма да се стигне.

             На заседанието си 23-членният надзорен състав на Върховния съд бе взел решение да се произнесе в четиримесен срок.

            Междувременно вече бившият Главен прокурор Евтим Стоименов заяви в специално изявление по Българската телеграфна агенция (в-к „Дневен труд” от 15 януари 1996 г.), че съдебният процес срещу Тодор Живков е бил образуван като продукт на развихрилата се политическа еуфория след 10 ноември 1989 г.,  и упражнения  върху прокуратурата силен обществен натиск. Той припомни, че преди да образува делото той, без да бъде канен, бил отишъл на едно от заседанията на т. нар. Комисия по деформациите при Великото Народно събрание, и че там изрично бил заявил, че действуващият Наказателен закон е бил „малка къщичка, в която те се опитват да вкарат великан”; и че въпреки това, Комисията била изпратила в Главната прокуратура папка с материали, а той бил образувал делото, защото се бил опасявал, че ще предизвика подозрения в обществото за необективност и дори за заинтересованост. Той подчертал, че още на третия месец след образуването на делото бил открит документ от 1971 г., който напълно оневинявал Тодор Живков, но че той, като Главен прокурор, не се бил решил да прекрати делото и решил да остави въпроса да се решава публично в съда; а тъй като все пак разбирал, че не може да изпълнява тежките задачи, които общественият натиск поставял върху длъжността му, той подал оставка.

            На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд, председателствувано от генерал Николай Чирипов, оповести решение, с което Тодор Живков и Милко Балев бяха признати за невинни по всички обвинения.

            Всичките 23-ма съдии напълно единодушно били гласували за оправдателна присъда, като само съдийката Бойка Попова била възразила относно признаването на Тодор Живков на статус на „Държавен глава” за периода на 60-те години, когото той е бил Министър-Председател и Първи Секретар на ЦК на БКП, но тъй като този период вече бил покрит с давност, всичко приключило с единодушното решение на съдиите за невинност.

            Така, при наличието на една определена политическа ситуация два състави на Върховния съд бяха признали Тодор Живков за виновен; а после, след промяната на тази политическа ситуация, трети  го призна за невинен, при което в третия състав били участвували мнозина съдии, които са гласували предишните осъдителни  решения.

            Любопитно е, също така, че по времето на арестуването и осъждането на Тодор Живков както всички политически лидери и институционални фактори, така и медиите, шумно провъзгласяваха тезата, че с обвинението и осъждането по това дело след половинвековно безправие България най-после била тръгнала по пътя да става „правова държава”; и че после, след постановяването на оправдателната присъда, същите личности, лидери и институционални фактори вече изтъкваха аргумента, че с факта на оправдаването на Тодор Живков България най-после доказала, че наистина е станала „правова държава”.

            В специално интервю (в-к „Дневен труд”, 16 Февруари 1996 г.) Председателят на надзорната съдебна инстанция генерал Николай Чирипов обясни, че Тодор Живков е бил имал статуса на „Държавен глава”, а не на „материално-отчетно длъжностно лице”, както неправилно са били приели първата и втората съдебна инстанции. Той бе обяснил, също така, че в съответствие с посочения негов статус е било могло и е било напълно възможно Тодор Живков да бъде съден и осъден за „държавна измяна” по повод и във връзка с опита му да превърне България в една от републиките на Съветския съюз, но че такова обвинение Прокуратурата никога не му е била предявила.

            На 27 март 1996 г. Главният прокурор Иван Татарчев оповести в медиите, че след като прочете мотивите на съда, ще постави въпроса пред Конституционния съд, където ще аргументира гледището, че решението на надзорната инстанция на Върховния съд е противозаконно, защото при действието на Конституцията, по времето на която Т. Живков е бил управлявал България и е бил извършил въпросните престъпления, той не е бил „Държавен глава”, защото тогава България не е била имала „едноличен Държавен глава”, а е била имала „колективен Държавен глава”, и това е било Държавният  съвет, и че Председателят на Държавния съвет не е бил имал прерогативи на Държавен глава.

            На 29 март 1996 г. прокурорът-обвинител по делото Красимир Жеков оповести, че е подал оставка, аргументирайки се, че след 24-годишен стаж като прокурор бил получил „голям морален удар” и предпочитал да работи като адвокат. В началото на април оставката му бе приета от Висшия съдебен съвет, считано от 1 май 1996 г.

            Впрочем, с тази си позиция надзорната инстанция на Върховния съд предреши и още няколко висящи против Тодор Живков съдебни дела, образувани по аналогични обвинения.

            Така, по т. нар. „Дело №2 от 1992 г.”, известно още и като „Дело по „Фонд Москва””, Тодор Живков бе обвинен за присвояване на 11 620 000 щатски долари, предоставени за подпомагане на т. нар. „леви работнически организации”. Впрочем, освен вече посоченото „принципно становище”, по същото дело бе изтъкнато още и съображението, че според смисъла на Закона отговорност за „присвояване” се носи само ако е било облагодетелствувано физическо лице, но не и в случаите, при които е било облагодетелствуваво юридическо лице.

            По т.нар. „Дело № 3 от 1992 г.” Тодор Живков бе обвинен (в съучастие с още 22 души, впоследствие останали само 19 поради смъртта на трима от тях) за 244,000,000 (после намалени на 17,000,000) лв., присвоени и предоставени като „братски политически помощи” на страни от Третия свят.

            Във връзка с тези две дела впоследствие „Конституционният” „съд” бе приел, че присвояване е възможно само при наличието на „свой или чужд личен интерес”, „но не и при обществен интерес”.

            Чрез въпросното гледище на надзорния съд бе предрешено и делото по т. нар. „Възродителен процес”, по което се бе оказало, че българският Наказателен закон просто в буквалния смисъл бил преписал Съветския, където били преследвани само престъпленията срещу „раси и националности”, но не и срещу етнически групи, каквито, всъщност, има в България.