Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - втора част

Г. Всяка година в продължение на три десетилетия, по случай рождения ден на Тодор Живков, месец септември е бил време на „особена официална обществена и държавна тръпка на благоговеене”, но всъщност кулминацията на тези мистични изживявания са били месеците септември на годините 1961, 1971 и 1981 г., които са характерни с пищните си юбилейни банкети и тържествени събрания в цяла България, подробно отразявани на всички страници на „свободния” комунистически печат и в емисиите на радиото и телевизията. На 07 септември 1981 г., по случай неговия 70-годишен „юбилей”*, наред с традиционните държавни отличия не само на България, но включително и на държавите от т.нар. „социалистически лагер”, Тодор Живков бе получил един необичаен дотогава за „живите легенди” подарък – бюст-паметник в родния му град Правец.

            Всъщност, точната социално-политическа диагноза на „феномена Тодор Живков” би била възможна единствено при интегрирането на големо множество научни направления и подходи, и в никакъв случай не би могла да бъде осъществена без психологически и психиатричен анализ не само на самия Тодор Живков, но и на населението, което той управляваше в продължение на толкова много години.

            През последното десетилетие на неговото управление сред политиканствуващите интелектуални среди се носеще слухът, че както в официалните доклади до правителствата си, така и помежду си чуждестранните дипломати в София са били наричали Тодор Живков „Китайския император на България”. Точно тази формулировка, впрочем, по-късно официално се появи като сентенция, изречена от самия лидер на съветската комунистическа партия Михаил Горбачов. Пак по същото време един германски журналист бе определил Тодор Живков като „хитра балканска лисица със селско лукавство и политическа рафинираност”.

            Все пак, обаче, както тогава, така и днес както западните, така и българските политически анализатори не могат и не биха могли да проумеят „феномена Тодор Живков” вън от предварителното или поне успоредното проумяване на „феномена България”, и в частност на психологията и манталитета на онова странно същество, което за краткост бива наричано „българин”.

            Наистина изключително трудно е за един нормално рационалистично мислещ човек да  проумее загадката, съдържаща се във фактите на многогодишната всенародна присмехулна ненавист към Тодор Живков, съчетана не само с последвалото я всенародно

*Юбилейна  е само всека петдесета година (бел. ред.).

снизходително опрощение, но и с недвусмислено открито показваната тъга и носталгия по времето на неговото управление и с

недвусмисленото желание това време да бъде върнато. Именно в контекста на тази „феноменална загадка”, когато през 1996 г. Тодор Живков бе навършил 85-годишна възраст, а в България предстояха президентски избори,  със завидно изключително спокойно самочувствие той бе публично заявил за медиите: „Ако се кандидатирам за президентския пост, ще ме изберат още на първия тур. Мнозинството от народа е на моя страна, но ме възпира само преклонната ми възраст”.

            При което истината е, че съгласно данните на извършеното по същото време специално социологическо проучване, 40% от населението открито симпатизира на Тодор Живков, и отново би се ангажирало да го изберат да управлява страната.

            Д. Има нещо, което на пръв поглед изглежда ако не мистично, ако не и „конспиративно”, то поне твърде странно: с незначителни прекъсвания две фамилии или две династии – Кобургите и Живковите – са управлявали България в продължение на повече от един век, включително и до днес, когато последните издънки на тези, уж класово и идеологически коренно противоположни кланове, управляват България, намирайки се в състояние на престъпна мафиотска коалиционна власт, призната за легитимна както от бившата „Империя на Злото” – сегашна Русия, така и от Втория  Съветски Съюз – сегашния Европейски съюз[1].

            Е. Най-малко осем (8) са тайните, които Тодор Живков упорито пазаше, като в интервютата си винаги отклоняваше въпросите, свързани с тях, а в мемоарите си въобще не ги подхващаше,  поради което противниците му развихряха фантазията си и, най-вероятно, подменяха историята с легенди, виновникът за които  въобще не си даваше труд да ги опровергава.

            Тъй като, обаче, самият Тодор Живков бе заявил, че „си води секретни дневници”, които ще бъдат публикувани след смъртта му и в които ще бъде казано всичко, което бил премълчавал, мнозина се надяваха да задоволят любопитството си чрез тях, но поне на мен не ми е известно такива дневници изобщо да са съществували. Така или иначе, обаче, върху основата на публично функциониращата информация е известно, че тайните, които Тодор Живков несъмнено е пазел, са поне следните осем.

            Преди всичко едва няколко дни преди да умре не само за пореден път към него беха отправени обвинения за вината му за убийството в Лондон на българския писател и дисидент Георги Марков, но автор на директното обвинение бе самият прословут генерал от КГБ Олег Калугин, който в официална публикация във в-к „24 часа” бе заявил, че тази тайна му е била доверена лично от тогавашния шеф на КГБ Юрий Андропов. През всичките години,  когато в публичното пространство беха коментирани фактите и съображанията, че убийството на писателя е станало точно в деня на тържественото чествуване на рождения ден на Т. Живков, че е било направено като „своеобразен юбилеен подарък” и че дори юбилярът е бил поискал да получи именно този „подарък”, самият Живков никога не бе коментирал нищо по тази тема.

            Втората тайна, която той е отнесъл в гроба, е  дали е бил или не е бил агентурно ангажиран лично със самия шеф на българската царска политическа полиция Никола Гешев, и дали чрез Гешев, за когото се предполага, че впоследствие е преминал на работа към  британските тайни служби, той фактически не е бил агентурно зависим от тези именно служби. Мистерията в този аспект е подсилена и от факта, че в медийното пространство изрично бе заявено от самия шеф на архивите на българската комунистическа Държавна сигурност полк. Серафим Стойков, че съществуват доказателства, че Т. Живков е бил разработван не само лично от самия  Н. Гешев, но и от българската комунистическа ДС по времето на управлението на Вълко Червенков, когато е било проверявано дали той е агент на британските тайни служби; но че от същите архиви било личало, че резултатите от строго секретните проучвания просто били изчезнали и липсвали.

            Третата тайна на Тодор Живков се отнася до истината за българския външен държавен дълг. Тук, всъщност, тайната се състои в това, че той винаги е твърдял, че не е бил информиран относно състоянието на външния дълг през последните години  на управлението му. В същата тема, обаче, другият виден комунистически лидер и бивш Премиер Андрей Луканов винаги е твърдял точно обратното, а именно че Т. Живков винаги е бил превъзходно информиран за всички подробности. В непосредствено директна връзка е и публично лансираната информация, че само нeколко месеци преди неговото слизане от кормилото на властта и настъпилите политически „промени” самият Т. Живков с личен подпис е бил наредил да бъдат раздадени на около 50 души огромни суми валута, които са били заприходени като външен държавен дълг, но са били изпратени в имащи специален статус задгранични банкови сметки.

            Четвъртата тайна на Тодор Живков е свързана с мощно лансираните в медийното пространство информации относно наличието на негови и на негови роднини колосално тлъсти банкови сметки в швейцарски банки, както и за имаща аналогичен статус модерна вила или замък край Женевското езеро. Съгласно тези информации непосредствените подставени лица или управители на тези лични авоари и имоти са Пиер Сиклунов (той, впрочем, бе починал една година преди смъртта на самия Т. Живков) и Любен Басмаджиев, за които се знае, че са едни от най-заможните живеещи на Запад българи.

            Петата тайна на Тодор Живков е свързана с неговите лични разговори с Михаил Горбачов.

            Шестата тайна е относно това дали той сам е бил решил или му е било наложено от Москва да извърши несъмнено имащото характер на „оперативно мероприятие” заменяне на имената на българските турци с български имена, което събитие бе получило пропагандното политическо наименование „Възродителен процес”. Наистина съществува негово официално изказано мнение по този въпрос, което, впрочем, е било казано в личен разговор с Ахмед Доган, че е бил „подведен” от регионалния комунистически партиен лидер на гр. Кърджали, но тези негови думи несъмнено имат характера на нескопосани приказки за наивници.

            Седмата тайна на Тодор Живков е свързана с мистериозното изчезване през 1962-1964 г. на 23 (двадесет и три) тона злато, за които се знае, че са били изпратени в базираните в Париж и в Лондон две съветски банки - Banque commerciale pour l'Europe de Nord и Moscow narodny bank. Самият Живков бе заявил, че било станало преди него, но че той бил съдействувал и златото е било върнато в България, но от Българската Народна Банка отричат това и твърдят, че в техните балански златото го няма.

            Осмата тайна на Тодор Живков несъмнено засяга неговата т. нар. „оставка” и свързания  с нея „характер на 10 Ноември 1989 г.”. До последния си ден самият Т. Живков винаги е твърдял, че е бил „сдал властта доброволно” и че „не е било имало никакъв партиен  и държавен преврат” и „никаква Нежна Революция”.

            Впрочем, като Девета тайна на Тодор Живков бихме могли да посочим тайната на петцифрения номер на неговия швейцарски часовник, която тайна бе предмет на дълго и продължително разследване още през 1990 г. Оказа се, че фабричната идентификация на часовника няма нищо общо с фирмената идентификация, или иначе казано, че серийният номер, който е гравиран върху неговия личен часовник, въобще не отговаря на никакви идентификационни регистрации на фирмата-производител. Което обстоятелство бе събудило подозрението за шифрована сметка в неизвестна банка и за намиращи се зад тази сметка повече от два милиарди  долари. Съгласно следствената документация подозрението е било паднало върху банков трезор, регистриран в Нахау - административен център на остров, намиращ се до екватора в Тихия океан. Впрочем, върху факта на внезапното появяване на този трезор и върху обстоятелството, че неговият капиталов актив светкавично и мистериозно е бил достигнал сума, по-голяма от два милиарди долари, е било обърнало специално внимание световноавторитетното списание „Банкер”, което списание деликатно било подчертало, че това е „нова звезда-трезор”.

---

            [1] За да няма недоразумения и спекулации нека веднага подчертая, че главното ми съображение за тази дефинитивност е обстоятелството, че Европейският съюз фактически никога не позволи (и в момента не позволява)  да бъде търсена каквато и да е (наказателноправна, гражданскоправна, нравствена и пр.) отговорност от отделните членове на комунистическия и на посткомунистическия елит заради извършените от тех престъпления, а винаги се е задоволявал с едностранчиви, най-общи и банални приказки относно колективната вина и отговорност (каквито феномени, всъщност, в правото не съществуват,  и които служат само за димна завеса, прикриваща не само още по-жестокото ново репресиране на вече репресираните, но и на провеждането на специфичен посткомунистически геноцид над българското население, отнел живота на 1 850 000 души).

§ 2. Маскарадът „Нежен Революционен Преход” - Първа част

 Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ.

           

            А. В съвременната западна научна литература се говори за наличието на един нов междудисциплинарен отрасъл на общественополитическото знание, наречен „транзитология” (tranzitology) или  „учение за общественополитическите преходи”; при което някои автори, в контекста на последните политически събития в Европа и в света, обособяват съществуването на т. нар. „политическа транзитология”, имаща характера на научно направление, изучаващо прехода от авторитарните и тоталитарните режими към демократически такива.

            Все пак  тези автори обръщат внимание, че т. нар. „транзитология” не само не е отделна и самостоятелна научна дисциплина, но дори не е цялостен и системен научноизследователски отрасъл, а е само един своеобразен модел за изследване на преходния феномен, в теоретическите рамки на който се наблюдава доста сериозно разминаване между възгледите на отделните автори относно функционирането на този модел и  неговите елементи.

            От гледна точка на насоките на своята вътрешна теоретическа същност съвременната транзитология се характеризира с наличието на три основни направления, а именно:

            Þедното се занимава  с изучаването на „самия  преходен период сам по себе си” и е свързано с понятието transition;

            Þвторото е свързано с „разглеждането на модела на преходния период”, т. е. с „трансформацията на политическия режим”, и е същностно закрепено с понятието transformation; и

             Þтретото се характеризира като схващане, че транзитологията е отрасъл на политическата наука, посветен на изследването на всичките многообразни процеси и феномени, свързани с прехода, като главните акценти са върху политическите актьори, режими, институти, норми, механизми, структури и процедури.

            Освен това, поставяйки и разглеждайки въпроса относно т. нар. движещи сили на прехода, в рамките на транзитологията като такива се сочат: Þнародните маси; Þинтелигенцията; Þполитическите елити; Þтайните служби; Þкриминалните структури; Þвъншните (враждебни по своята същност) тайни и явни сили; Þразличните заговорнически или предателски институции или видни личности; и пр.

            В рамките на транзитологията идеята за прехода се разглежда и през концептуалната призма на три основни типове  философии на историята, а именно:

            Þконвергентно-еднопосочни философско-исторически тези, гравитиращи  преди всичко около философията на Новото време, и най-вече с имената на Кант, Хердер и Хегел, съгласно които съществува т. нар. универсална история, в рамките на която всички страни се движат в една посока, като в един или друг период различни страни са начело на историческия процес. Тази идея, впрочем, бе възприета и от К. Маркс, който (в предговора си към първия том на „Капиталът”) говори за Англия като за модел, към който вървят всички останали страни. Съгласно водещата теза всички страни, рано или късно, ще стигнат до тази точка, при което шансът им да направят това по-бързо и по-лесно зависи от обвързаността им с модела на световния прогрес, което обвързване има функцията на ускорител на историческия процес. Именно от тази гледна точка К. Маркс е бил обосновал тезата, че за България е било по-изгодно да остане обвързана с Османската империя, която се намира в сферата на влиянието на Англия, докато ако бъде освободена от Русия, която е типична реакционна сила, България ще попадне в нейната сфера на влияние, и това ще бъде неблагоприятен за нейното развитие фактор.

            ÞДивергентно-конвергентни философско-исторически тези, съгласно които всички страни се движат в една посока, но това е един неравномерен процес, при който една част от тях може да изостават и да губят историческата надпревара помежду си, докато други могат да наваксат разстоянието, да се приближат до най-развитите и дори да ги изпреварят, което може да стане като използуват различни фактори, даващи им възможност да ускорят социалноисторическия си процес. Типичната лява версия на тези гледища е теорията на Сталин, обосноваваща възгледа, че в изостанала Русия е възможно построяването на социализма, който благодарение на ускоряващата роля на нов тип производствени отношения може да настигне и да изпревари развитите капиталистически страни в социаликономическо и технологическо отношение. Либералната версия на тези гледища е предложена от Джордж Сорос в книгата му „Кризата на глобалния капитализъм”, който пише, че засега страните от центъра и страните от периферията са в състояние на раздалечаване едни от други, изразяващо се в изпомпване на капиталите от периферията към центъра, но че този процес може да бъде обърнат, ако бъде обърната политиката на съответните международни институции. Културалистката версия на тези гледища обосновава тезата, че определени културни фактори, като напр. конфуцианската етика, японската етика, и пр. специфични за Азия културно-ментални фактори, имат способността да бъдат ускорител, благодарение на който изостаналите страни да преодолеят изоставането си.

            ÞДивергиращите философско-исторически тези обосновават възгледите, че в никакъв случай не бива да се очаква, че най-развитите държави ще дават модела на развитие на останалите държави, както и възгледите, че отделните страни и региони ще се сближават, тъй като те или се раздалечават, или се движат в съвсем различни посоки. Така напр. Ленин, ревизирайки Маркс пише, че фактите свидетелствуват, че в новата епоха светът се разделя на богат център и периферия, при което центърът не само не придърпва към себе си периферията, както смята Маркс, а прави точно обратното – задържа нейното развитие, като изпомпва ресурсите й и експлоатира нейната евтина работна  ръка. След Втората световна война тези гледища са развити в теориите на Пол Баран, Андре Франк, И. Уолърстейн, А. Тофлър (либерална версия), Самюел Хънтингтън (културалистка версия).

            Б. Какво е т. нар. „Преход от комунизъм към демокрация – революция или преврат?”

            Според видния български юрист, професор  и член-кореспондант на БАН Нено Неновски[1] събитията, станали на и след 10 Ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция””; но те са „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции от преди повече от 200 години”; те са „системоутвърждаваща Революция от рода на революциите в Западна Европа след 1789 г., в резултат на които към началото на ХХ век бяха окончателно утвърдени западните демократични общества”; те са „Революция, разчистила българския и източноевропейския практически терен за реализирането на класическите идеи от 1789 г.”[2].

            Според Румен Кънчев събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”; той приема, че тази „контрареволюция” има характера на неуспешен опит на ръководителите на събитието да надхитрят историята, като за няколко години изживеят и натрупат онези резултати, които в историята са познати като резултати на големи исторически фази и дори на цели исторически етапи; според него ръководителите на събитието са били реализирали в едно единно цяло две напълно противоположни и непознати до този момент явления, а именно „истински опит за революция и за неистинска контрареволюция”[3].

            В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен “политически преврат”.

            Разбира се, би могло да се дискутира и спори по въпроса дали е „Революция” („Нежна” или някаква друга), дали е „Преврат” или нещо друго.

            Нашето изрично и категорично мнение е, че е маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност).

            Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция.

            На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история[4]) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг, а тук нито едно от двете не е било станало.

            Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.

            И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождение на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

            Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали - пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното - безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество и преди всичко механизмите на неговото ограбване.

            Всичките онези, които бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

            Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите - с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.

            В. Разбира се, отговорът на въпроса относно „революционния” или „превратаджийския” характер на събитията категорично не може и не бива да бъде търсен само върху базата на фактите, проявили се единствено върху територията на България, а задължително трябва да бъде потърсен върху основата на целия  комплекс от събития, станали не само върху Съветския и източноевропейския ареал на комунистическата власт, но и върху цялата Западна и дори цялата Световна политическа сцена. Което, разбира се, излиза твърде далеч извън рамките на целта на настоящето изследване.

            Все пак, обаче, тук ще бъде акцентирано върху два основни моменти.

            В интервю, излъчено на 9 ноември 1999 г. по радио „Дойче веле” по случай тържествата за 10 години от падането на Берлинската стена, Маркус Мекел[5], в духа на добре позната официална басня твърди, че причините за падането на Берлинската стена са във взаимното съчетание както на „ролята на перестройката в СССР”, така и на „движението за граждански права в ГДР”. Според него това именно съчетание е било поставило комунистическата партия на ГДР в ситуация на невъзможност да постъпи иначе, освен като предостави правото на лек режим за желаещите да пътуват на Запад, и ... нищо повече. Той е категоричен, че в ГДР въобще не е било  планирано нито „отварянето”, нито „събарянето” на Берлинската стена, и че са били планирани единствено облекчения за желаещите да пътуват на Запад, но ... тези облекчения просто са били изпреварени от действията на хората, които седмици преди това са били показали, че не искат да бъдат командувани и че имат граждански кураж.

            Той, обаче, доста благоразумо не споменава за „чии планове става въпрос”, и поставя думите си в контекст относно плановете на управляващата комунистическа партия, без да споменава нито дума относно възможността всичко това да е било планирано и осъществено от тайните служби на ГДР по указание и под ръководството на съветската КГБ.

            Твърдението, че събитията не са били планирани от върхушката на комунистическата партия на ГДР може и да е верно, но би било абсолютно неблагоразумно да се пренебрегва анализът на възможността просто да е имало конспиративен заговор срещу тази върхушка и всичкото това да е било планирано от заговорниците, а те пък да са били включили в баталните си камуфлажни сцени и уличното участие на „хората с гражданския кураж”. Отделен е, разбира се, въпросът как този мистериозен „граждански кураж” се е бил появил „съвсем изведнъж” и то толкова „масово”, без преди това въобще да се е бил проявявал в продължение на многодесетилетното комунистическо управление на страната. Също така, отделен е и въпросът как този кураж е бил започнал да набира скорост само една седмица след посещението на М. Горбачов, и се е бил проявил в максималната си степен само три седмици след това посещение, след което пак внезапно започнал бавно, но доста видимо и чувствително да се изпарява.

            Въпросният баснописец е категоричен и изрично твърди, че именно „натискът от улицата отвори стената”,  и „в този смисъл падането на Берлинската стена беше резултат от случилото се в ГДР”, което пък, „разбира се”, е било възможно „само благодарение на цялостният сбор от събитията в Източна Европа”, „свързани с името на Горбачов и целящи да се спаси системата”.

            Taкa германският баснописец фактически „оневинява” и германския комунистически елит, и съветския комунистически елит, и германската ЩАЗИ, и съветската КГБ, които след неколкодесетилетно твърдо триумфално демонстриране на готовност да предизвикат потичането на реки от кръв, сега просто изведнъж чистосърдечно били решили да признаят негодността си да управляват и почти доброволно се били отказали от властта.

            Цялото това баснописно творчество, разбира се, е било нужно,  за да може промените да бъдат обяснени камуфлажно пред световната общественост (както и пред твърдоглавите комунисти, стремящи се към световен комунизъм) като процес, предизвикан и осъществен от обикновени хора; за да може по този начин да бъде скрита истината за тайното споразумение между продажната част от елитите на Запада и представителите на онзи клан на комунистическия елит, който бе осъзнал обречеността на комунистическата система и бе готов да „изтъргува идеята за светлото бъдеще на човечеството” срещу гарантирания им от Запада статус на настоящи и бъдещи капиталисти.

            Каква ирония на марксизмо-ленинизма – гробокопачите на капитализма!

            Но да се върнем в България.

            По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовели „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“[6].

            В книгата си „Десети ноември” проф. Недю Недев е систематизирал редица факти, свързани с тази дата. Той е посочил, че на 31 октомври 1989 г. М. Горбачов е имал специален разговор с Ерих Хонекер относно предстоящите промени в Източна Германия; че на 1 и 2 ноември 1989 г., специално извиканият в Москва съветски посланик Виктор Шарапов е бил подробно инструктиран лично от М. Горбачов за предстоящата му стратегическа и тактическа роля в България, при което на В. Шарапов е било възложено да предаде лично на Тодор Живков стенограмата от разговора между М. Горбачов и Е. Хонекер, както и непрекъснато да информира Т. Живков относно това как точно в Берлин падат и комунистическото Политбюро, и Берлинската стена; от 3 до 9 ноември 1989 г. В. Шарапов имал неколко драматични срещи с Тодор Живков (самият В. Шарапов публично е бил признал само за три, но проф. Н. Недев е установил, че те са били точно шест); че след новината за колективната оставка на германското Политбюро на 4 ноември, Т. Живков веднага и специално поканил В. Шарапов в кабинета си и още от вратата му заявил, че е готов да си подаде оставката; според проф. Недев Т. Живков е бил очаквал да го успокоят и да му кажат да не го прави (не е ясно обаче откъде Н. Недев е знаел какво точно Т. Живков е очаквал!), но В. Шарапов му казал, че това би било най-доброто[7]; на 7 ноември В. Шарапов поканил Т. Живков на специална среща в 11 часа, точно когато е било планирано и българското Политбюро да поднесе венци пред паметника на Ленин в София; на срещата не е било говорено нищо особено, но идеята на режисьорите е била под благовиден предлог Т. Живков да липсва на церемонията, така че, от снимките във вестниците на следващия ден да е видно, че него го няма,  и тази липса да бъде забелязана и отразена от политическите наблюдатели; същият ден в 17 часа е имало официален прием в посолството на СССР, но Т. Живков е бил въведен в сградата не през парадния, а през страничния вход; след това той е бил отведен при В. Шарапов за „специален разговор на четири очи”, който също така е бил съвсем незначителен, но идеята е била двамата да закъснеят за официалния прием достатъчно дълго, което също да даде простор на фантазиите на политическите наблюдатели; после, когато двамата влезли в приемната зала, Т. Живков бил подложен на следващата психоатака - сред най-почетните гости е бил поставен наскоро низвергнатият от него Стоян Михайлов.

            Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, но изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланика”[8]. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

            В духа на посоченото баснотворчество заслужава да бъде посочено и мнението на още един генерал (български, но верятно поне два пъти повече съветски). Генерал Любен Гоцев заявява: „Аз съм дълбоко убеден, че 10 ноември у нас не стана по поръчка от Москва”, „перестройката ни нямаше режисьор”, „преходът у нас беше абсолютно закономерен и напълно в синхрон с онова, което ставаше в Европа”,  като все пак „руските събития по някакъв начин предопределяха реда и в България”, но „не вярвам в митове - че някой някъде натиска копчета, а другите подскачат. Ами те могат да не искат да подскачат!“. После генералът наукообразно шикалкави, като казва, че „историческата диагноза“ „преврат ме плаши, макар че своего рода това е преврат”, „събитието има значението на преврат”; освен това, според него, „думата революция не е подходяща”, макар, че събитието „в някакъв смисъл е и революция”; и че „най-приемливо е да се каже, че е извършена историческа промяна”, която „е

---

            [1] Нено Неновски е роден през 1934 г. и е починал на 15 май 2004 г.; през периода от 19 септември 1991 г. до 22 септември 1994 г. е съдия в Конституционния съд. Като член на Научния съвет на Института за правни науки при БАН той бе единственият, който през март 1982 г. открито гласува против моето уволнение, което бе предшествувало арестуването и осъждането ми,  и бе направил тази открита демонстрация, въпреки че превъзходно знаеше, че искането за уволнението е искане на Държавна сигурност, а не на отделни „злоупотребяващи с властта си личности от висшия ешелон на властта”, както тогава  ДС се опитваше да внушава сред научните среди, обосновавайки своята „невинност”. Другият, който бе гласувал против уволнението ми, бе проф. Велко Вълканов,  но той бе направил това като бе гласувал с т. нар. „бяла бюлетина”, посланието на която бе означавало „не съм с Янков, но не съм и с неговите палачи”.

            [2] Неновски, Н., Размисли по повод на 1989 г., Изказване на ХV  Световен конгрес по философия на правото и социална философия, Гьотинген, 18-24 Август 1991 г., сп. Съвременно право, С., 1991, кн.5, с.3.

            [3] Кънчев, Р., Българският катарзис не се състоя, в-к „Капитал-прес”, 18-24 Септември 1995 г.

            [4] В литературата е традиционно прието да бъде считано, че класически държавни преврати в историята на България са:

            ÞНа 9 (21) август 1886 г. законният български княз Александър Батенберг е свален от група русофилски настроени офицери начело с Радко Димитриев;

            ÞНа 9 юни 1923 г. ръководени от Кимон Георгиев и Дамян Велчев офицери свалили законното правителство на Александър Стамболийски;

            ÞНа 19 май 1934 г. Военната лига начело с Кимон Георгиев и Дамян Велчев свалили правителството на Никола Мушанов и назначили за Министър-председател Кимон Георгиев, след което всички партии били забранени;

            ÞНа 9 септември 1944 г. законното правителство на Константин Муравиев е свалено от военни части, ръководени от кръга „Звено”; в София са вкарани и някои партизански части, но те са толкова малко, че едва стигат за охраната на няколко от ключовите сгради; за Министър-председател е назначен Кимон Георгиев;

            ÞПо време на провеждания от 2 до 6 април 1956 г. т. нар. „Априлски пленум на ЦК на БКП” Първа гвардейска дивизия, Софийският стрелкови полк и Софийската танкова бригада са били поставени под пълна бойна готовност, оказала нужния психологически ефект за вземането на политическите решения за новия курс на новото ръководство на комунистическата партия;

            ÞНа 7 и 8 април 1965 г. в София е бил направен опит за преврат, ръководен от Иван Тодоров-Горуня; целта е била да се свали Тодор Живков от власт (и вероятно да се тръгне по пътя на Китай към комунизма); според официалната версия Горуня се е самоубил, а неговият съратник генерал Анев е осъден на 12 г. затвор, от които излежал 4;

            ÞНа 10 ноември 1989 г. е организиран комунистически вътрешнопартиен преврат; на пленум на ЦК на БКП в резиденция „Бояна” е бил свален Тодор Живков и за Генерален секретар е бил избран Петър Младенов;

            ÞНа 10 срещу 11 януари 1997 г. е бил извършен своеобразен държавен преврат, като правителството на Жан Виденов бе принудено да си подаде оставката под натиска на ръководени от Червената мафия саботажи на производството, блокиране на транспортната система в София и страната и уличен натиск върху Парламента.

            [5] Депутат в Бундестага на Обединена Германия, бивш правозащитник в ГДР, първият демократично избран и последен Министър на външните работоти на ГДР, един от лично подписалите Договора за Обединение на Германия.

            [6] По повод извършения  на 9 август 1886 г. от българи-русофили преврат срещу българския монарх и последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство, в София пристигнал извънредният пратеник на руския император генерал Николай Каулбарс. От името на Руския император генерал Каулбарс поставил ултиматум до регентството, председателствувано от Стефан Стамболов, за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на въведеното на 16 август военно положение и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите, обаче, изпълнили само последните две, и отхвърлили първото искане, основавайки се на Конституцията и на решението на ІV Народно събрание. Тъй като това Регентство е било назначено от княз Александър І Батенберг и тъй като то провеждало ярко изразена антируска политика, руският император осъществил  такава система на натиск, че на 25 август 1886 г. княз Александър І Батенберг бил принуден да абдикира.

            [7] „Могъл ли е Т. Живков да го направи веднага?” Естествено; ако, обаче, той го е бил направил веднага, то е могло по някакъв начин да пообърка поне малко сценария на режисьорите от КГБ; именно поради това, предполагам, все пак на Т. Живков не му е било казано кога точно да го направи - за да се избере момент, когато оставката да не е демонстрация на Т. Живков, а да изглежда като принуда, на която той се е съпротивлявал.

            [8] Вж.: в-к „168 часа” бр.44/5 ноември 1999 г., с. 10.