§ 2. Маскарадът „Нежен Революционен Преход” - Първа част

 Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ.

           

            А. В съвременната западна научна литература се говори за наличието на един нов междудисциплинарен отрасъл на общественополитическото знание, наречен „транзитология” (tranzitology) или  „учение за общественополитическите преходи”; при което някои автори, в контекста на последните политически събития в Европа и в света, обособяват съществуването на т. нар. „политическа транзитология”, имаща характера на научно направление, изучаващо прехода от авторитарните и тоталитарните режими към демократически такива.

            Все пак  тези автори обръщат внимание, че т. нар. „транзитология” не само не е отделна и самостоятелна научна дисциплина, но дори не е цялостен и системен научноизследователски отрасъл, а е само един своеобразен модел за изследване на преходния феномен, в теоретическите рамки на който се наблюдава доста сериозно разминаване между възгледите на отделните автори относно функционирането на този модел и  неговите елементи.

            От гледна точка на насоките на своята вътрешна теоретическа същност съвременната транзитология се характеризира с наличието на три основни направления, а именно:

            Þедното се занимава  с изучаването на „самия  преходен период сам по себе си” и е свързано с понятието transition;

            Þвторото е свързано с „разглеждането на модела на преходния период”, т. е. с „трансформацията на политическия режим”, и е същностно закрепено с понятието transformation; и

             Þтретото се характеризира като схващане, че транзитологията е отрасъл на политическата наука, посветен на изследването на всичките многообразни процеси и феномени, свързани с прехода, като главните акценти са върху политическите актьори, режими, институти, норми, механизми, структури и процедури.

            Освен това, поставяйки и разглеждайки въпроса относно т. нар. движещи сили на прехода, в рамките на транзитологията като такива се сочат: Þнародните маси; Þинтелигенцията; Þполитическите елити; Þтайните служби; Þкриминалните структури; Þвъншните (враждебни по своята същност) тайни и явни сили; Þразличните заговорнически или предателски институции или видни личности; и пр.

            В рамките на транзитологията идеята за прехода се разглежда и през концептуалната призма на три основни типове  философии на историята, а именно:

            Þконвергентно-еднопосочни философско-исторически тези, гравитиращи  преди всичко около философията на Новото време, и най-вече с имената на Кант, Хердер и Хегел, съгласно които съществува т. нар. универсална история, в рамките на която всички страни се движат в една посока, като в един или друг период различни страни са начело на историческия процес. Тази идея, впрочем, бе възприета и от К. Маркс, който (в предговора си към първия том на „Капиталът”) говори за Англия като за модел, към който вървят всички останали страни. Съгласно водещата теза всички страни, рано или късно, ще стигнат до тази точка, при което шансът им да направят това по-бързо и по-лесно зависи от обвързаността им с модела на световния прогрес, което обвързване има функцията на ускорител на историческия процес. Именно от тази гледна точка К. Маркс е бил обосновал тезата, че за България е било по-изгодно да остане обвързана с Османската империя, която се намира в сферата на влиянието на Англия, докато ако бъде освободена от Русия, която е типична реакционна сила, България ще попадне в нейната сфера на влияние, и това ще бъде неблагоприятен за нейното развитие фактор.

            ÞДивергентно-конвергентни философско-исторически тези, съгласно които всички страни се движат в една посока, но това е един неравномерен процес, при който една част от тях може да изостават и да губят историческата надпревара помежду си, докато други могат да наваксат разстоянието, да се приближат до най-развитите и дори да ги изпреварят, което може да стане като използуват различни фактори, даващи им възможност да ускорят социалноисторическия си процес. Типичната лява версия на тези гледища е теорията на Сталин, обосноваваща възгледа, че в изостанала Русия е възможно построяването на социализма, който благодарение на ускоряващата роля на нов тип производствени отношения може да настигне и да изпревари развитите капиталистически страни в социаликономическо и технологическо отношение. Либералната версия на тези гледища е предложена от Джордж Сорос в книгата му „Кризата на глобалния капитализъм”, който пише, че засега страните от центъра и страните от периферията са в състояние на раздалечаване едни от други, изразяващо се в изпомпване на капиталите от периферията към центъра, но че този процес може да бъде обърнат, ако бъде обърната политиката на съответните международни институции. Културалистката версия на тези гледища обосновава тезата, че определени културни фактори, като напр. конфуцианската етика, японската етика, и пр. специфични за Азия културно-ментални фактори, имат способността да бъдат ускорител, благодарение на който изостаналите страни да преодолеят изоставането си.

            ÞДивергиращите философско-исторически тези обосновават възгледите, че в никакъв случай не бива да се очаква, че най-развитите държави ще дават модела на развитие на останалите държави, както и възгледите, че отделните страни и региони ще се сближават, тъй като те или се раздалечават, или се движат в съвсем различни посоки. Така напр. Ленин, ревизирайки Маркс пише, че фактите свидетелствуват, че в новата епоха светът се разделя на богат център и периферия, при което центърът не само не придърпва към себе си периферията, както смята Маркс, а прави точно обратното – задържа нейното развитие, като изпомпва ресурсите й и експлоатира нейната евтина работна  ръка. След Втората световна война тези гледища са развити в теориите на Пол Баран, Андре Франк, И. Уолърстейн, А. Тофлър (либерална версия), Самюел Хънтингтън (културалистка версия).

            Б. Какво е т. нар. „Преход от комунизъм към демокрация – революция или преврат?”

            Според видния български юрист, професор  и член-кореспондант на БАН Нено Неновски[1] събитията, станали на и след 10 Ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция””; но те са „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции от преди повече от 200 години”; те са „системоутвърждаваща Революция от рода на революциите в Западна Европа след 1789 г., в резултат на които към началото на ХХ век бяха окончателно утвърдени западните демократични общества”; те са „Революция, разчистила българския и източноевропейския практически терен за реализирането на класическите идеи от 1789 г.”[2].

            Според Румен Кънчев събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”; той приема, че тази „контрареволюция” има характера на неуспешен опит на ръководителите на събитието да надхитрят историята, като за няколко години изживеят и натрупат онези резултати, които в историята са познати като резултати на големи исторически фази и дори на цели исторически етапи; според него ръководителите на събитието са били реализирали в едно единно цяло две напълно противоположни и непознати до този момент явления, а именно „истински опит за революция и за неистинска контрареволюция”[3].

            В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен “политически преврат”.

            Разбира се, би могло да се дискутира и спори по въпроса дали е „Революция” („Нежна” или някаква друга), дали е „Преврат” или нещо друго.

            Нашето изрично и категорично мнение е, че е маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност).

            Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция.

            На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история[4]) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг, а тук нито едно от двете не е било станало.

            Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.

            И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождение на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

            Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали - пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното - безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество и преди всичко механизмите на неговото ограбване.

            Всичките онези, които бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

            Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите - с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.

            В. Разбира се, отговорът на въпроса относно „революционния” или „превратаджийския” характер на събитията категорично не може и не бива да бъде търсен само върху базата на фактите, проявили се единствено върху територията на България, а задължително трябва да бъде потърсен върху основата на целия  комплекс от събития, станали не само върху Съветския и източноевропейския ареал на комунистическата власт, но и върху цялата Западна и дори цялата Световна политическа сцена. Което, разбира се, излиза твърде далеч извън рамките на целта на настоящето изследване.

            Все пак, обаче, тук ще бъде акцентирано върху два основни моменти.

            В интервю, излъчено на 9 ноември 1999 г. по радио „Дойче веле” по случай тържествата за 10 години от падането на Берлинската стена, Маркус Мекел[5], в духа на добре позната официална басня твърди, че причините за падането на Берлинската стена са във взаимното съчетание както на „ролята на перестройката в СССР”, така и на „движението за граждански права в ГДР”. Според него това именно съчетание е било поставило комунистическата партия на ГДР в ситуация на невъзможност да постъпи иначе, освен като предостави правото на лек режим за желаещите да пътуват на Запад, и ... нищо повече. Той е категоричен, че в ГДР въобще не е било  планирано нито „отварянето”, нито „събарянето” на Берлинската стена, и че са били планирани единствено облекчения за желаещите да пътуват на Запад, но ... тези облекчения просто са били изпреварени от действията на хората, които седмици преди това са били показали, че не искат да бъдат командувани и че имат граждански кураж.

            Той, обаче, доста благоразумо не споменава за „чии планове става въпрос”, и поставя думите си в контекст относно плановете на управляващата комунистическа партия, без да споменава нито дума относно възможността всичко това да е било планирано и осъществено от тайните служби на ГДР по указание и под ръководството на съветската КГБ.

            Твърдението, че събитията не са били планирани от върхушката на комунистическата партия на ГДР може и да е верно, но би било абсолютно неблагоразумно да се пренебрегва анализът на възможността просто да е имало конспиративен заговор срещу тази върхушка и всичкото това да е било планирано от заговорниците, а те пък да са били включили в баталните си камуфлажни сцени и уличното участие на „хората с гражданския кураж”. Отделен е, разбира се, въпросът как този мистериозен „граждански кураж” се е бил появил „съвсем изведнъж” и то толкова „масово”, без преди това въобще да се е бил проявявал в продължение на многодесетилетното комунистическо управление на страната. Също така, отделен е и въпросът как този кураж е бил започнал да набира скорост само една седмица след посещението на М. Горбачов, и се е бил проявил в максималната си степен само три седмици след това посещение, след което пак внезапно започнал бавно, но доста видимо и чувствително да се изпарява.

            Въпросният баснописец е категоричен и изрично твърди, че именно „натискът от улицата отвори стената”,  и „в този смисъл падането на Берлинската стена беше резултат от случилото се в ГДР”, което пък, „разбира се”, е било възможно „само благодарение на цялостният сбор от събитията в Източна Европа”, „свързани с името на Горбачов и целящи да се спаси системата”.

            Taкa германският баснописец фактически „оневинява” и германския комунистически елит, и съветския комунистически елит, и германската ЩАЗИ, и съветската КГБ, които след неколкодесетилетно твърдо триумфално демонстриране на готовност да предизвикат потичането на реки от кръв, сега просто изведнъж чистосърдечно били решили да признаят негодността си да управляват и почти доброволно се били отказали от властта.

            Цялото това баснописно творчество, разбира се, е било нужно,  за да може промените да бъдат обяснени камуфлажно пред световната общественост (както и пред твърдоглавите комунисти, стремящи се към световен комунизъм) като процес, предизвикан и осъществен от обикновени хора; за да може по този начин да бъде скрита истината за тайното споразумение между продажната част от елитите на Запада и представителите на онзи клан на комунистическия елит, който бе осъзнал обречеността на комунистическата система и бе готов да „изтъргува идеята за светлото бъдеще на човечеството” срещу гарантирания им от Запада статус на настоящи и бъдещи капиталисти.

            Каква ирония на марксизмо-ленинизма – гробокопачите на капитализма!

            Но да се върнем в България.

            По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовели „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“[6].

            В книгата си „Десети ноември” проф. Недю Недев е систематизирал редица факти, свързани с тази дата. Той е посочил, че на 31 октомври 1989 г. М. Горбачов е имал специален разговор с Ерих Хонекер относно предстоящите промени в Източна Германия; че на 1 и 2 ноември 1989 г., специално извиканият в Москва съветски посланик Виктор Шарапов е бил подробно инструктиран лично от М. Горбачов за предстоящата му стратегическа и тактическа роля в България, при което на В. Шарапов е било възложено да предаде лично на Тодор Живков стенограмата от разговора между М. Горбачов и Е. Хонекер, както и непрекъснато да информира Т. Живков относно това как точно в Берлин падат и комунистическото Политбюро, и Берлинската стена; от 3 до 9 ноември 1989 г. В. Шарапов имал неколко драматични срещи с Тодор Живков (самият В. Шарапов публично е бил признал само за три, но проф. Н. Недев е установил, че те са били точно шест); че след новината за колективната оставка на германското Политбюро на 4 ноември, Т. Живков веднага и специално поканил В. Шарапов в кабинета си и още от вратата му заявил, че е готов да си подаде оставката; според проф. Недев Т. Живков е бил очаквал да го успокоят и да му кажат да не го прави (не е ясно обаче откъде Н. Недев е знаел какво точно Т. Живков е очаквал!), но В. Шарапов му казал, че това би било най-доброто[7]; на 7 ноември В. Шарапов поканил Т. Живков на специална среща в 11 часа, точно когато е било планирано и българското Политбюро да поднесе венци пред паметника на Ленин в София; на срещата не е било говорено нищо особено, но идеята на режисьорите е била под благовиден предлог Т. Живков да липсва на церемонията, така че, от снимките във вестниците на следващия ден да е видно, че него го няма,  и тази липса да бъде забелязана и отразена от политическите наблюдатели; същият ден в 17 часа е имало официален прием в посолството на СССР, но Т. Живков е бил въведен в сградата не през парадния, а през страничния вход; след това той е бил отведен при В. Шарапов за „специален разговор на четири очи”, който също така е бил съвсем незначителен, но идеята е била двамата да закъснеят за официалния прием достатъчно дълго, което също да даде простор на фантазиите на политическите наблюдатели; после, когато двамата влезли в приемната зала, Т. Живков бил подложен на следващата психоатака - сред най-почетните гости е бил поставен наскоро низвергнатият от него Стоян Михайлов.

            Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, но изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланика”[8]. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

            В духа на посоченото баснотворчество заслужава да бъде посочено и мнението на още един генерал (български, но верятно поне два пъти повече съветски). Генерал Любен Гоцев заявява: „Аз съм дълбоко убеден, че 10 ноември у нас не стана по поръчка от Москва”, „перестройката ни нямаше режисьор”, „преходът у нас беше абсолютно закономерен и напълно в синхрон с онова, което ставаше в Европа”,  като все пак „руските събития по някакъв начин предопределяха реда и в България”, но „не вярвам в митове - че някой някъде натиска копчета, а другите подскачат. Ами те могат да не искат да подскачат!“. После генералът наукообразно шикалкави, като казва, че „историческата диагноза“ „преврат ме плаши, макар че своего рода това е преврат”, „събитието има значението на преврат”; освен това, според него, „думата революция не е подходяща”, макар, че събитието „в някакъв смисъл е и революция”; и че „най-приемливо е да се каже, че е извършена историческа промяна”, която „е

---

            [1] Нено Неновски е роден през 1934 г. и е починал на 15 май 2004 г.; през периода от 19 септември 1991 г. до 22 септември 1994 г. е съдия в Конституционния съд. Като член на Научния съвет на Института за правни науки при БАН той бе единственият, който през март 1982 г. открито гласува против моето уволнение, което бе предшествувало арестуването и осъждането ми,  и бе направил тази открита демонстрация, въпреки че превъзходно знаеше, че искането за уволнението е искане на Държавна сигурност, а не на отделни „злоупотребяващи с властта си личности от висшия ешелон на властта”, както тогава  ДС се опитваше да внушава сред научните среди, обосновавайки своята „невинност”. Другият, който бе гласувал против уволнението ми, бе проф. Велко Вълканов,  но той бе направил това като бе гласувал с т. нар. „бяла бюлетина”, посланието на която бе означавало „не съм с Янков, но не съм и с неговите палачи”.

            [2] Неновски, Н., Размисли по повод на 1989 г., Изказване на ХV  Световен конгрес по философия на правото и социална философия, Гьотинген, 18-24 Август 1991 г., сп. Съвременно право, С., 1991, кн.5, с.3.

            [3] Кънчев, Р., Българският катарзис не се състоя, в-к „Капитал-прес”, 18-24 Септември 1995 г.

            [4] В литературата е традиционно прието да бъде считано, че класически държавни преврати в историята на България са:

            ÞНа 9 (21) август 1886 г. законният български княз Александър Батенберг е свален от група русофилски настроени офицери начело с Радко Димитриев;

            ÞНа 9 юни 1923 г. ръководени от Кимон Георгиев и Дамян Велчев офицери свалили законното правителство на Александър Стамболийски;

            ÞНа 19 май 1934 г. Военната лига начело с Кимон Георгиев и Дамян Велчев свалили правителството на Никола Мушанов и назначили за Министър-председател Кимон Георгиев, след което всички партии били забранени;

            ÞНа 9 септември 1944 г. законното правителство на Константин Муравиев е свалено от военни части, ръководени от кръга „Звено”; в София са вкарани и някои партизански части, но те са толкова малко, че едва стигат за охраната на няколко от ключовите сгради; за Министър-председател е назначен Кимон Георгиев;

            ÞПо време на провеждания от 2 до 6 април 1956 г. т. нар. „Априлски пленум на ЦК на БКП” Първа гвардейска дивизия, Софийският стрелкови полк и Софийската танкова бригада са били поставени под пълна бойна готовност, оказала нужния психологически ефект за вземането на политическите решения за новия курс на новото ръководство на комунистическата партия;

            ÞНа 7 и 8 април 1965 г. в София е бил направен опит за преврат, ръководен от Иван Тодоров-Горуня; целта е била да се свали Тодор Живков от власт (и вероятно да се тръгне по пътя на Китай към комунизма); според официалната версия Горуня се е самоубил, а неговият съратник генерал Анев е осъден на 12 г. затвор, от които излежал 4;

            ÞНа 10 ноември 1989 г. е организиран комунистически вътрешнопартиен преврат; на пленум на ЦК на БКП в резиденция „Бояна” е бил свален Тодор Живков и за Генерален секретар е бил избран Петър Младенов;

            ÞНа 10 срещу 11 януари 1997 г. е бил извършен своеобразен държавен преврат, като правителството на Жан Виденов бе принудено да си подаде оставката под натиска на ръководени от Червената мафия саботажи на производството, блокиране на транспортната система в София и страната и уличен натиск върху Парламента.

            [5] Депутат в Бундестага на Обединена Германия, бивш правозащитник в ГДР, първият демократично избран и последен Министър на външните работоти на ГДР, един от лично подписалите Договора за Обединение на Германия.

            [6] По повод извършения  на 9 август 1886 г. от българи-русофили преврат срещу българския монарх и последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство, в София пристигнал извънредният пратеник на руския император генерал Николай Каулбарс. От името на Руския император генерал Каулбарс поставил ултиматум до регентството, председателствувано от Стефан Стамболов, за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на въведеното на 16 август военно положение и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите, обаче, изпълнили само последните две, и отхвърлили първото искане, основавайки се на Конституцията и на решението на ІV Народно събрание. Тъй като това Регентство е било назначено от княз Александър І Батенберг и тъй като то провеждало ярко изразена антируска политика, руският император осъществил  такава система на натиск, че на 25 август 1886 г. княз Александър І Батенберг бил принуден да абдикира.

            [7] „Могъл ли е Т. Живков да го направи веднага?” Естествено; ако, обаче, той го е бил направил веднага, то е могло по някакъв начин да пообърка поне малко сценария на режисьорите от КГБ; именно поради това, предполагам, все пак на Т. Живков не му е било казано кога точно да го направи - за да се избере момент, когато оставката да не е демонстрация на Т. Живков, а да изглежда като принуда, на която той се е съпротивлявал.

            [8] Вж.: в-к „168 часа” бр.44/5 ноември 1999 г., с. 10.

В ЧЕРТОЗИТЕ НА ПРИЗРАКА

В чер­то­зи­те на приз­ра­ка

Ни­ко­лай Ге­нов

Сп. „Оте­чес­т­во“, Со­фия,

бр. 342 от 9 яну­а­ри 1990 г.

То­ва е име­то на ед­на все още не­до­вър­ше­на кни­га, ко­я­то пи­ше мо­ят съ­бе­сед­ник. Той из­ле­зе от зат­во­ра нас­ко­ро. По­пад­нал там за­ра­ди сво­и­те по­ли­ти­чес­ки убеж­де­ния. Всъщ­ност има ли зна­че­ние да­ли раз­го­ва­рям с Ян­ко Ян­ков, или с ня­кой друг от по­ли­ти­чес­ки­те зат­вор­ни­ци през пос­лед­ни­те три де­се­ти­ле­тия? Все­ки от тях би мо­гъл да раз­ка­же ужа­ся­ва­щи ис­то­рии.

Вяр­но ли е всич­ко то­ва? – ще за­пи­та­ме по инер­ция, за­що­то дос­ко­ро всич­ки бях­ме хва­на­ти в из­мам­на­та прег­ръд­ка на фал­ши­ви­те идо­ли. Един ис­тин­с­ки не­о­с­та­ли­ни­зъм ни бе­ше скро­ил та­ка, че да сме пла­хи и страх­ли­ви да­же в мис­ли­те си. Ис­ти­на­та ни пла­ше­ше. Еди­ни­ци бя­ха те­зи, ко­и­то мо­же­ха да си я поз­во­лят. Тя стру­ва­ше скъ­по!

– Ис­ти­на ли е всич­ко, ко­е­то раз­каз­ва­те? Кои са сви­де­те­ли­те Ви? – за­пи­тах аз на свой ред.

Ка­то от­го­вор Ян­ко Ян­ков ми по­со­чи обе­мис­та куп­чи­на при­леж­но под­ре­де­ни жал­би, пи­са­ни и из­п­ра­те­ни от зат­вор­ни­чес­ка­та ки­лия. По­ве­че­то с вхо­дя­щи но­ме­ра – до­ка­за­тел­с­т­во, че са за­ве­де­ни как­то тряб­ва. Жал­би­те съ­дър­жа­ха опи­са­ния на ед­на ни­щож­на част от раз­ка­за­ни­те тук ис­то­рии, сви­де­те­ли­те и име­на­та на из­вър­ши­те­ли и по­тър­пев­ши. Пър­во­на­чал­но ре­ших да не ги спо­ме­на­вам, но ако ги пре­мъл­ча, би би­ло ко­щун­с­т­во и не­за­чи­та­не на нас­то­я­ва­не­то на Ян­ко Ян­ков. Ис­тин­с­ка­та де­мок­ра­ция спо­ред не­го би би­ла та­зи, при ко­я­то от­го­вор­ност се тър­си не са­мо от мър­т­вия...

– На те­зи жал­би от­го­вор ни­кой ни­ко­га не да­де. В ред­ки­те из­к­лю­че­ния от­го­во­рът съ­дър­жаше един­с­т­ве­но об­щия текст: „Жал­ба­та е преп­ра­те­на по ком­пе­тен­т­ност на...“

Не бих же­лал с то­зи раз­го­вор да раз­с­т­рой­вам ни­ко­го. Ще е ра­дос­т­но, ако в не­го се на­ме­ри сми­съ­лът на по­ня­тия и въп­ро­си ка­то: как­во зна­чи да­та­та 10.11.1989 г. за Бъл­га­рия, мо­же ли чо­век да бъ­де убит без­к­ръв­но, що е ис­тин­с­ка за­кон­ност и как­во би оз­на­ча­ва­ло да се при­ве­де за­ко­но­да­тел­с­т­во­то в съ­о­т­вет­с­т­вие с меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ре­нос­ти, по ко­и­то сме стра­на, до­къ­де стиг­на зло­ве­ща­та сян­ка на бив­шия VI от­дел на Дър­жав­на си­гур­ност в на­шия жи­вот, как­то и на чле­но­ве­те 273 (ве­че от­пад­нал), 108, 109, 113 и др. от На­ка­за­тел­ния ко­декс?

Не­ка зна­ем, че сред дъл­гия спи­сък, съ­дър­жащ ос­нов­ни­те чо­веш­ки пра­ва, са пра­во­то на жи­вот, пре­зум­п­ци­я­та за не­вин­ност, пра­во­то на ху­ман­но от­но­ше­ние към ли­ше­ни­те от сво­бо­да, ох­ра­на­та на лич­ния жи­вот на граж­да­ни­те, на­ред със сво­бо­да­та на ин­фор­ма­ци­я­та, сло­во­то, пе­ча­та и кон­так­ти­те меж­ду хо­ра­та...

За да не се пов­то­ри то­зи кош­мар, вяр­ва­ме и по­ма­га­ме на пре­у­с­т­ройс­т­во­то.

v

Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков е ро­ден през 1944 г. в с. Кли­су­ри­ца, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка об­ласт. За­вър­шил е Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при СУ „Кли­мент Ох­рид­с­ки“. От ап­рил 1974 г. до март 1982 г. ра­бо­ти ка­то на­у­чен сът­руд­ник – пър­во­на­чал­но III сте­пен, пос­ле II, нак­рая I – в Ин­с­ти­ту­та за дър­жа­ва­та и пра­во­то при БАН. Из­б­ран е за гла­вен асис­тент в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет. Спе­ци­а­л­ност­та, ко­я­то из­би­ра, е те­о­рия на со­ци­а­л­но­то уп­рав­ле­ние.

– Ка­то учен вля­зох в на­у­чен, иде­о­ло­ги­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки кон­ф­ликт с ръ­ко­во­ди­те­ли­те на две­те зве­на, къ­де­то ра­бо­тех. Про­фе­си­о­нал­ни­те ми ин­те­ре­си бя­ха в сфе­ра­та на по­ли­то­ло­ги­я­та, со­ци­а­л­но­то прог­но­зи­ра­не и съв­сем ес­тес­т­ве­но бе­ше да си дам яс­на смет­ка за дъл­бо­ка­та кри­за, в ко­я­то се на­ми­ра­ше об­щес­т­во­то ни. Об­съж­дах та­зи те­ма с мои близ­ки и ко­ле­ги, ка­то при­веж­дах на­у­ч­ни ар­гу­мен­ти. То­ва ста­на дос­то­я­ние на тай­ни­те служ­би и сре­щу мен бе­ше пред­п­ри­е­та ин­тен­зив­на ак­ция от реп­ре­сив­ния апа­рат, ко­я­то за­вър­ши с мо­е­то увол­не­ние. Ко­га­то об­жал­вах то­ва ре­ше­ние, нед­вус­мис­ле­но ми обяс­ни­ха, че от най-ви­со­ко мяс­то нас­то­я­ва­ли жал­ба­та ми да бъ­де от­х­вър­ле­на.

– Бих­те ли раз­ка­за­ли за та­зи Ва­ша дей­ност по-под­роб­но?

– Още ка­то сту­дент се мъ­чех по на­у­чен път да на­ме­ря не­дъ­зи­те на то­ва, ко­е­то днес на­ри­ча­ме ад­ми­нис­т­ра­тив­но-ко­ман­д­на сис­те­ма. Аз го на­ри­чам не­о­с­та­ли­ни­зъм. Поч­ти във всич­ки пун­к­то­ве на прав­на­та те­о­рия и прак­ти­ка на­ми­рах по­вод за кри­ти­ка, а знай­но е, че то­ва не се ха­рес­ва­ше на влас­т­ва­щи­те. Като учен нап­ра­вих и ед­на за­ко­ди­ра­на кри­ти­ка на бреж­не­виз­ма. Бях по­лу­чил ед­на кни­га от рус­кия учен Ор­зих „Лич­ность и пра­во“, в ко­я­то той под­дър­жа­ше ста­но­ви­ще­то, че пра­ва­та на об­щес­т­во­то тряб­ва да до­ми­ни­рат над пра­ва­та на лич­ност­та. Та­ка­ва бе­ше то­га­ва офи­ци­а­л­на­та те­за. В на­пи­са­на­та от мен ре­цен­зия твър­дях, че то­ва ста­но­ви­ще е не­а­р­гу­мен­ти­ра­но и неубедително. Нас­то­я­вах, че меж­ду об­щес­т­ве­ни­те и лич­ни­те ин­те­ре­си тряб­ва да се тър­си хар­мо­ния. Пуб­ли­ка­ци­я­та ми бе­ше от­пе­ча­та­на и ста­на яс­но, че не съм ос­пор­вал те­за­та на Ор­зих (той ня­ма­ше соб­с­т­ве­на те­за), а то­га­ваш­на­та прог­ра­ма на КПСС. Проф. Ярос­лав Ра­дев ме из­ви­ка в Дър­жав­ния съ­вет и ме кри­ти­ку­ва жес­то­ко. По-къс­но той заб­ра­ни на спи­са­ни­я­та „Прав­на ми­съл“ и „Со­ци­а­лис­ти­чес­ко пра­во“ да пуб­ли­ку­ват мои ма­те­ри­а­ли.

– Как­ви са Ва­ши­те по­ли­ти­чес­ки убеж­де­ния?

– Ви­на­ги съм се ста­рал полуофициално да съз­да­вам впе­чат­ле­ние, че съм при­вър­же­ник на со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка­та ат­мос­фе­ра, и не е ста­ва­ло и ду­ма за ис­тин­с­ко ос­но­ва­ва­не на пар­тия. Има­ше не­що ка­то кръ­жок, къ­де­то тайно се об­съж­да­ха политическите идеи. Пра­ве­ха ми чес­ти обис­ки, но до­ку­мен­ти или дру­ги сви­де­тел­с­т­ва за та­ка на­ре­че­но пар­тий­но стро­и­тел­с­т­во ни­ко­га не се на­ме­ри­ха, за­що­то те прос­то не съ­щес­т­ву­ва­ха поради конспиративни съображения.

С про­я­ви­те си на сво­бо­до­мис­лие Ян­ко Ян­ков пре­диз­вик­ва за­си­лен ин­те­рес сред реп­ре­сив­ни­те ор­га­ни на ко­ман­д­но­бю­рок­ра­тич­на­та сис­те­ма, раз­би­ра се, и у наб­лю­да­ва­щи­те от VI от­дел на ДС. За­поч­ват го­не­ния, из­ра­зе­ни пър­во­на­чал­но по чис­то ад­ми­нис­т­ра­ти­вен път, до­ве­ли до от­не­ма­не на пре­дос­та­ве­но­то му жи­ли­ще, до на­ме­са в лич­ния, до­ри в ин­тим­ния му жи­вот. Не лип­с­ват и те­ле­фон­ни­те за­ка­ни с пре­дуп­реж­де­ния, че или той, или не­го­вият син ра­но или къс­но ще бъ­дат уби­ти. Ав­тор на за­ка­ни­те е полк. Тан­чев от СГУ на МВР. То­ва ста­ва при­чи­на един ден съп­ру­га­та му да не из­дър­жи и да го на­пус­не за­е­д­но с де­те­то. Въп­ре­ки всич­ко Ян­ко Ян­ков про­дъл­жа­ва да нас­то­я­ва пра­во­то в стра­на­та да бъ­де ху­ма­ни­зи­ра­но. Про­дъл­жа­ват и го­не­ни­я­та с цел пос­та­вя­не на ко­ле­не. След осем го­ди­ни ра­бо­та в ин­с­ти­ту­та той е увол­нен през март 1982 г. Ло­ги­ка­та е же­ляз­на – ко­га­то лип­с­ват жи­ли­ще и пос­то­я­нен ад­рес (за­що­то той жи­вее в ра­бот­ния си ка­би­нет или у при­я­те­ли), зна­чи, че той не жи­вее в Со­фия и сле­до­ва­тел­но не мо­же да бъ­де на ра­бо­та там. Оти­ва на се­ло и се зах­ва­ща със сел­с­кос­то­пан­с­ки труд, по­ма­гай­ки на сво­и­те ро­ди­те­ли. Ня­кол­ко сед­ми­ци след то­ва пос­тъп­ва ка­то стро­и­те­лен ра­бот­ник в на­ци­о­нал­ния стро­и­те­лен обект в с. Ко­ва­чев­ци, но е пре­дуп­ре­ден да на­пус­не. Две го­ди­ни е без ра­бо­та. След се­рия реп­ре­сив­ни дейс­т­вия Ян­ков за­поч­ва да по­се­ща­ва по­сол­с­т­ва­та на стра­ни­те, под­пи­са­ли Зак­лю­чи­тел­ния до­ку­мент от Хел­зин­ки, къ­де­то де­по­зи­ра до­ку­мен­ти за на­ру­ша­ва­не на чо­веш­ки­те му пра­ва, как­то и пра­ва­та на не­го­ви­те близ­ки и на други хора. От по­сол­с­т­во­то на СССР го го­нят, а дру­ги­те по­сол­с­т­ва на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те стра­ни изоб­що не раз­ре­ша­ват да прек­ра­чи пра­га им. Об­ръ­ща се към за­пад­ни по­сол­с­т­ва. То­ва е съп­ро­во­де­но с упо­ри­то прес­лед­ва­не. Вед­нъж на из­ли­за­не от френ­с­ко­то по­сол­с­т­во го арес­ту­ват под пре­текст, че е ис­кал да го взри­ви. То­ва твър­де­ние не е под­к­ре­пе­но с ни­как­ви до­ка­за­тел­с­т­ва. Да­леч по-удоб­но е да му пре­дя­вят об­ви­не­ние по чл. 273 от На­ка­за­тел­ния ко­декс за раз­г­ла­ся­ва­не на не­вер­ни твър­де­ния и съз­да­ва­не не­до­ве­рие към власт­та и ней­ни­те ме­роп­ри­я­тия. Два ме­се­ца по-къс­но е ос­во­бо­ден по­ра­ди не­до­ка­за­ност и ма­лоз­на­чи­тел­ност на „прес­тъп­ле­ни­е­то“. След­ва оба­че из­сел­ва­не­то му по чл. 40 „а“ от За­ко­на за На­род­на­та ми­ли­ция. То­зи път е об­ви­нен, че не уп­раж­ня­ва об­щес­т­ве­но­по­ле­зен труд и дей­ност­та му пред­с­тав­ля­ва опас­ност за си­гур­ност­та на стра­на­та. До то­зи мо­мент Ян­ко Ян­ков е ав­тор на 37 на­у­ч­ни пуб­ли­ка­ции, а ня­кол­ко не­го­ви сту­дии и мо­ног­ра­фии ос­та­ват не­пуб­ли­ку­ва­ни.

На де­ло­то за из­сел­ва­не в гр. Дев­ня на юрис­та демонстративно е показано кол­ко без­по­мощ­но е пра­во­то на прак­ти­ка, как съ­дът се ин­те­ре­су­ва са­мо от из­да­ва­не­то на осъ­ди­тел­на при­съ­да, без да за­чи­та фак­ти­те. При по­доб­ни де­ла ад­во­кат­с­ка за­щи­та не се до­пус­ка, за да не се съз­да­ват „зат­руд­не­ния“.

– Аз раз­би­рах от пра­во и пак не ус­пях да се за­щи­тя, за­що­то ни­кой не слу­ша­ше ду­ми­те ми. По-къс­но, при вто­ро­то де­ло, след ко­е­то вля­зох в зат­во­ра от­но­во в на­ру­ше­ние на закона, не ми поз­во­ли­ха да си на­е­ма ад­во­кат, за­що­то... съм юрист. Та­къв ар­гу­мент е прос­то сме­хот­во­рен.

Меж­дув­ре­мен­но в Ми­хай­лов­г­рад се раз­п­рос­т­ра­ня­ват по­зи­ви. То­ва ста­ва по­вод за уси­ле­ни тър­се­ния. Об­ви­ня­ват Ян­ко Ян­ков, че е ав­тор на по­зи­ви­те и ини­ци­а­тор на раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то им, че ръ­ко­во­ди ор­га­ни­за­ция под въз­дейс­т­ви­е­то на за­пад­ни­те стра­ни. Ис­кат да го убе­дят да нап­ра­ви приз­на­ния под пред­лог, че на­ци­о­нал­на­та си­гур­ност е зас­т­ра­ше­на. До­кол­ко­то той раз­би­ра, по вре­ме на след­с­т­ви­е­то имат се­ри­о­з­ни зат­руд­не­ния с до­ка­за­тел­с­т­ва­та. Ни­ко­га не му по­каз­ват по­доб­ни по­зи­ви. И той си из­ра­бот­ва слож­на за­щит­на те­за, пък и не поз­на­ва чо­век, кой­то да му е каз­вал, че е виж­дал лич­но по­зи­ви­те, съ­дър­жа­щи об­ви­не­ния сре­щу ре­жи­ма на Т. Жив­ков. По вре­ме на след­с­т­ви­е­то в Глав­но след­с­т­ве­но уп­рав­ле­ние при ДС с ци­нич­но от­к­ро­ве­ние за­я­вя­ват: „Ня­ма да поз­во­лим в Бъл­га­рия да ста­не то­ва, ко­е­то ста­на в Пол­ша, до­ри ако тряб­ва це­ли­ят бъл­гар­с­ки на­род да бъ­де из­бит.“

– По-къс­но, в зат­во­ра, ко­га­то за­поч­на­ха по­бо­и­ща­та, дой­де полк. Ев­ло­ги­ев и ми ка­за: „Ако ис­каш то­ва да не се пов­тори, тряб­ва да се приз­на­еш за ви­но­вен.“

– А на­ме­ри­ха ли се сви­де­те­ли сре­щу вас?

– Прак­ти­чес­ки не. Ва­ле­ри Ди­мит­ров лъ­жес­ви­де­тел­с­т­ву­ва­ше, че в Дев­ня съм го при­ел във во­ен­но­те­ро­рис­тич­но­то зве­но на мо­я­та ор­га­ни­за­ция, но то­ва бе­ше от­х­вър­ле­но от след­с­т­ве­ни­те ор­га­ни ка­то кле­ве­та. За­щит­на­та ми реч бе­ше озаг­ла­ве­на „Фа­ри­сеи в хра­ма“. При про­и­з­на­ся­не­то на при­съ­да­та съ­дий­ка­та ме по­пи­та: „Как­во ще ка­жеш?“ Ка­зах є: „Не сте ви­нов­на Вие за то­ва, ко­е­то шес­т­ву­ва из Бъл­га­рия.“ Ба­ща ми и брат ми пла­че­ха.

Ян­ко Ян­ков е об­ви­нен по ня­кол­ко тек­с­та от НК – чл. 98 за под­буж­да­не на чуж­ди дър­жа­ви към враж­деб­ни дейс­т­вия сре­щу Бъл­га­рия, по чл. 108 за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния, за­ся­га­щи дър­жав­ния и об­щес­т­вен строй у нас, по чл. 109, ал. 1 за об­ра­зу­ва­не и ръ­ко­во­де­не на организация, пос­та­вя­ща си за цел да раз­п­рос­т­ра­ня­ва кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния (под­съ­дим е и бра­тов­чед му Це­ко Це­ков, ко­го­то Ян­ков „на­у­чил“ да слу­ша чуж­ди ра­ди­о­с­тан­ции), по чл. 113 за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на кле­вет­ни­чес­ки твър­де­ния про­тив СССР и Че­хос­ло­ва­кия (във връз­ка със съ­би­тията око­ло Праж­ка­та про­лет).

Ни­ко­га не се е приз­на­вал за ви­но­вен.

– До­ка­за­ни бя­ха смеш­ни не­ща. Нап­ри­мер, че ко­га­то съм бил из­се­лен в Дев­ня, съм на­ри­чал „До­ли­на­та на хи­ми­я­та“ – „До­ли­на на бав­на­та смърт“. Каз­вал съм, че то­ва е за­то­че­ние или кон­ц­ла­гер. За­я­вя­вал съм, че ду­ма­та „пра­во­съ­дие“ ид­ва­ла „от съ­де­не на пра­вия“. Слу­шал съм чуж­ди ра­ди­о­с­тан­ции за­е­д­но с при­я­те­ли и то­ва би­ло тър­се­на­та ор­га­ни­за­ция. Осъ­ди­ха ме пър­во­на­чал­но на 12 го­ди­ни зат­вор. В чл. 109, ал. 1 от НК е ка­за­но, че от­го­вор­ност се но­си от 3 до 12 г., но не по­ве­че от пред­ви­де­но­то за съ­о­т­вет­но­то прес­тъп­ле­ние. В моя слу­чай за прес­тъп­ле­ние се счи­та­ше про­па­ган­да­та и не би­ва­ше да бъ­да осъ­ден на по­ве­че от 5 го­ди­ни. При­ло­жи­ха ми и ед­на ряд­ка съ­деб­на прак­ти­ка спо­ред чл. 24 от НК – до­пъл­ни­тел­но на­ка­за­ние с още по­ло­ви­на­та от сро­ка за зат­вор, при­ла­ган при осо­бе­но упо­ри­ти прес­тъп­ни­ци. То­ва да­ва­ше въз­мож­ност за об­що се­дем и по­ло­ви­на го­ди­ни, но не и за 12 г. При об­жал­ва­не вто­ра­та ин­с­тан­ция поп­ра­ви при­съ­да­та на шест и по­ло­ви­на го­ди­ни. Да­до­ха ми об­ви­ни­тел­ния акт за 1 час, за да се за­поз­ная с не­го, но въз­ра­зих и ми раз­ре­ши­ха да го за­дър­жа само по време на съдебния про­це­с. След не­кол­ко­ме­сеч­но след­с­т­вие през сеп­тем­в­ри 1984 г. вля­зох в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор.

Пър­во­на­чал­но го нас­та­ня­ват в про­чу­то­то Сед­мо от­де­ле­ние (пос­ле пре­и­ме­ну­ва­но Пър­во). На­ри­чат го „След­с­т­ве­но“. В не­го нас­та­ня­ват и очак­ва­щи­те изпълнението на смър­т­ните си при­съ­ди. Спо­ред Ян­ков по то­ва вре­ме то е би­ло пъл­но с очак­ва­щи най-теж­ко­то на­ка­за­ние. Нас­та­нен е в от­дел­на ки­лия. Чес­то чу­ва ви­ко­ве на зат­вор­ни­ци вслед­с­т­вие на по­бо­и­ща. Об­с­та­нов­ка­та е не­по­но­си­ма. Хра­на­та от­в­ра­ти­тел­на. Из­ра­зя­ва съм­не­ние, че се раз­да­ва хра­на от две раз­лич­ни ба­ки, в ед­на­та от ко­и­то се съ­дър­жат съ­нот­вор­ни и други химически ве­щес­т­ва. Вед­нъж му си­па­ли от нея и спал неп­ро­буд­но над 30 ча­са. Опи­ти­те за са­мо­у­бийс­т­во в от­де­ле­ни­е­то не би­ли ред­ки.

– Тук нас­та­ня­ва­ха зат­вор­ни­ци, от ко­и­то се очак­ва­ха са­моп­риз­на­ния, тъй ка­то до­ка­за­тел­с­т­ва ня­ма или поч­ти ня­ма, ка­къв­то бе­ше и мо­ят слу­чай. Как­то е из­вес­т­но, спо­ред пре­по­ръ­ки­те на Ви­шин­с­ки „са­моп­риз­на­ни­е­то е ца­ри­ца­та на до­ка­за­тел­с­т­ва­та“. Офи­це­ри­те чес­то из­вик­ва­ли то­зи, от ко­го­то очак­ва­ха са­моп­риз­на­ния. При реп­ли­ки ка­то: „Ето, тук са смър­т­ни­те...“, хо­ра с нис­ка прав­на кул­ту­ра са го­то­ви да се под­да­дат на вну­ше­ние. Та­ка вся­ко не­до­ка­зу­е­мо прес­тъп­ле­ние мо­же­ше да бъ­де „уза­ко­не­но“. Капитан Бо­жи­лов, на­чал­ник на от­де­ле­ни­е­то, нед­вус­мис­ле­но се ста­ра­е­ше да ми вну­ши то­ва, но лич­но с мен фи­зи­чес­ка раз­п­ра­ва по то­ва вре­ме ня­ма­ше. Не мо­жех да ка­жа ни­що по­ве­че, кол­ко­то и да го ис­ка­ха, и на 3 май след­ва­ща­та го­ди­на бях прех­вър­лен в зат­во­ра в Па­зар­джик.

Още с оти­ва­не­то си там Ян­ков вли­за в кон­ф­ликт с ръ­ко­вод­с­т­во­то на зат­во­ра. Въ­веж­дат го в ед­на стая, къ­де­то са се съб­ра­ли офи­це­ри­те, и го връ­щат, за да ис­ка раз­ре­ше­ние за вли­за­не. Той от­каз­ва, ка­то се обос­но­ва­ва, че не е ис­кал раз­ре­ше­ние, тъй ка­то е из­ви­кан за раз­го­вор. По­неч­ва да из­ле­зе, но го спи­рат на­си­ла. „Та­ки­ва ти­по­ве ка­то теб сме виж­да­ли мно­го, но ня­кои из­ли­зат от­тук с кра­ка­та нап­ред“ – чу­ва ду­ми­те на зам.-на­чал­ни­ка на зат­во­ра подполковник Ги­лев. На то­зи раз­го­вор при­със­т­ват два­де­сет ду­ши, опи­са­ни в жал­ба­та му.

– Пос­тъ­пих в шес­ти от­ряд. Ра­бо­тех­ме обу­щар­с­ка ра­бо­та. Две – три сед­ми­ци по-къс­но вля­зох за 14 дни в кар­це­ра за не­и­з­пъл­не­ние на за­по­вед. То­га­ва с мен ста­на ед­на про­во­ка­ция. Из­вър­ши я ед­но ли­це, ко­е­то по-къс­но ще­ше да убие на­ми­ра­щия се то­га­ва в съ­щия зат­вор пре­во­дач Во­ло­дя На­ков.

Во­ло­дя На­ков вли­за в зат­во­ра за то­ва, че е „об­ру­гал“ па­мет­ни­ка в гр. Ду­ло­во. Увол­ни­ли го от ра­бо­та. За­е­д­но с же­на си и с три­те си де­ца по­же­лал да жи­вее във Фран­ция. По съ­щия чл. 40 „а“ от За­ко­на за На­род­на­та ми­ли­ция бил въд­во­рен на мес­то­жи­тел­с­т­во в Ду­ло­во. Прис­тиг­нал в град­че­то на един 7 сеп­тем­в­ри (рождения ден на Т. Живков) и прес­пал до па­мет­ни­ка. Арес­ту­ва­ли го. За то­ва из­ле­жа­вал че­ти­ри­го­диш­на при­съ­да. Още с вли­за­не­то си в зат­во­ра за­поч­нал про­тес­т­на глад­на стач­ка по ир­лан­д­с­ки об­ра­зец – са­мо на хляб и во­да. Че­ти­ри и по­ло­ви­на ме­се­ца след то­ва пред­с­тав­ля­вал тъж­на глед­ка – при­ли­чал на ске­лет и зъ­би­те му па­да­ли. За да не вли­яе на ос­та­на­ли­те зат­вор­ни­ци, бил нас­та­нен в от­дел­на ки­лия.

– При мен в кар­це­ра до­ка­ра­ха Кос­та­дин Мас­т­ръ­ков, кри­ми­на­лен ре­ци­ди­вист. По­пи­та ме кой съм и ка­къв съм. Ка­зах му, че съм ма­га­зи­нер и че из­ле­жа­вам при­съ­да за краж­ба на па­ри. „Не, от­го­во­ри ми той, не при­ли­чаш на ма­га­зи­нер, ези­кът ти е по-раз­ли­чен.“ По-къс­но, ко­га­то из­ля­зох от кар­це­ра, на­чал­ни­кът на зат­во­ра ма­йор Кис­ки­нов ми пре­дос­та­ви по­ка­за­ние от 12 стра­ни­ци, къ­де­то Мас­т­ръ­ков твър­де­ше, че съм го аги­ти­рал да ста­не член на про­ти­во­дър­жав­на ор­га­ни­за­ция за сва­ля­не­то на Т. Жив­ков. Зас­мях се и ка­зах на ма­йо­ра, че та­ки­ва от­реп­ки не ми тряб­ват за „ор­га­ни­за­ци­я­та“, но не­го ка­то офи­цер мо­га да по­ка­ня. И той се зас­мя, за­що­то, как­то пот­вър­ди­ли съ­ки­лий­ни­ци­те ми, та­къв раз­го­вор изоб­що не е во­ден. „Не­за­ви­си­мо от то­ва, по­ка­за­ни­я­та – ка­за ма­йор Кис­ки­нов – ще ос­та­нат в до­си­е­то ти.“

След два ме­се­ца съ­щи­ят то­зи К. Мас­т­ръ­ков убил Во­ло­дя На­ков в ки­лия № 17. По ду­ми­те на Я. Ян­ков, кой­то ле­жал в съ­сед­на­та ки­лия, слу­чи­ло се след­но­то:

– Ко­га­то за­ка­ра­ха Мас­т­ръ­ков в еди­нич­на­та ки­лия на В. На­ков, аз пре­дуп­ре­дих Во­ло­дя по зат­вор­ни­чес­кия морз, че то­ва е опа­сен чо­век – да се па­зи. През нощ­та на 24 сре­щу 25 сеп­тем­в­ри 1985 г. в 1 ча­са чух ви­ко­ве „Оле­ле, май­чи­це, уби­ха ме“. Ви­ка­ше Во­ло­дя. Ско­чих и за­ри­тах вра­та­та. Дой­де де­жур­ни­ят стар­ши­на Христоско Ми­шев, пог­лед­на през шпи­о­н­ка­та и се раз­ви­ка: „Спри, спри... Заб­ра­вих си клю­ча...“ До­ка­то го на­ме­ри и от­к­лю­чи, с 20-лит­ро­ва ту­ба за во­да Мас­т­ръ­ков бе­ше сма­зал от бой На­ков. Из­несоха Во­ло­дя и го по­ло­жи­ха нап­ра­во на ци­мен­то­вия под. Ви­ках го, но не от­го­ва­ря­ше. Гле­дах го през шпи­о­н­ка­та (в Па­зар­джиш­кия зат­вор през шпи­о­н­ка­та мо­же да се виж­да и на­вън). Ко­га­то го по­мо­лих да мръд­не, за да ми по­ка­же, че е жив, той рит­на с ле­вия си крак. Кре­щях да из­ви­кат ле­кар, но ми ка­за­ха, че в мо­мен­та ня­ма ле­кар. Та­ка Во­ло­дя ле­жа на го­лия под до 5 ча­са, ко­га­то го от­ка­ра­ха с ня­как­ва ко­ла за Со­фия. По пъ­тя по­чи­нал.

К. Мас­т­ръ­ков бил ос­ви­де­тел­с­т­ву­ван, че е пси­хич­но бо­лен и го за­ка­ра­ли в Ло­веш­кия зат­вор, при­го­ден за та­ки­ва слу­чаи. Пос­ле за не­го ни­кой ни­що по­ве­че не знае. То­ва Ян­ков на­у­ча­ва от брат му, съ­що из­ле­жа­ващ при­съ­да в то­зи зат­вор. До­ри вед­нъж стар­ши­на­та Дел­чо Ми­лев ка­зал на Ва­ле­ри Мас­т­ръ­ков: „Тво­ят брат из­вър­ши го­ля­ма ус­лу­га на Бъл­га­рия.“

Ян­ко Ян­ков пра­ви мно­жес­т­во опи­ти да бъ­де при­зо­ван ка­то сви­де­тел по „слу­чая На­ков“, но не му об­ръ­щат вни­ма­ние. Ко­га­то сле­до­ва­те­лят ид­ва две сед­ми­ци по-къс­но да про­ве­де след­с­т­вие, Ян­ков пус­ка под пра­га на ки­ли­я­та лист със сво­и­те по­ка­за­ния, но на­ми­ра­щи­ят се там де­жу­рен офи­цер Стан­чев го взе­ма и скри­ва не­за­бе­ля­за­но. Та­ка прик­люч­ва то­зи ин­ци­дент, за кой­то по-къс­но Ян­ков в ед­но от мно­гоб­рой­ни­те си пис­ма по слу­чая пи­ше на 21.12.1987 г. до ЦК на БКП и до глав­ния про­ку­рор на НРБ: „...три­те де­ца, съп­ру­га­та и ро­ди­те­ли­те на В. На­ков са „за­бо­ле­ли“ от „ма­ни­я­та“, че Во­ло­дя е мър­тъв ... аз /б.а. Я.Я./ лич­но из­ви­ках стар­ши­на Хр. Ми­шев да ре­гис­т­ри­ра то­зи мо­мент” – в от­го­вор на об­ви­не­ни­я­та, че На­ков, как­то и Ян­ков са стра­да­ли от ма­нии.

Ето из­вад­ки от дру­го пис­мо, пи­са­но до Ко­ми­те­та по чо­веш­ки­те пра­ва на 6.12.1986 г.:

„На 11.04.1986 г. стар­ши­на­та от кон­вой­на­та гру­па в гр. Па­зар­джик чрез спе­ци­а­л­на хват­ка на бе­лез­ни­ци­те ми счу­пи ля­ва­та ръ­ка, бе­ле­гът ли­чи и днес. На­пи­сах жал­ба до про­ку­ро­ра, но на­чал­ни­кът на зат­во­ра от­ка­за да я из­п­ра­ти и ме на­ка­за...“

„На 23.11.1988 г. офи­це­рът от Дър­жав­на си­гур­ност Бо­жи­дар Ан­то­нов до­ве­де при ме­не на по­се­ще­ние ро­ди­те­ли­те ми и пред тях ми пред­ло­жи да на­пус­на стра­на­та.“

„Ис­ти­на­та все още е удав­ник и не е из­п­лу­ва­ла на по­вър­х­ност­та...“

На 28.07.1988 г. пи­ше в пис­мо до пос­ла­ни­ка на СССР в НРБ Вик­тор Ша­ра­пов след­но­то: „Счи­там, че до­се­гаш­ни­те ре­зул­та­ти от фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на спе­ци­фич­ния бъл­гар­с­ки мо­дел на пре­у­с­т­ройс­т­во­то са на­пъл­но дос­та­тъч­ни да пот­вър­дят ва­лид­ност­та на Мар­к­со­вия из­вод за не­ве­ро­я­т­на­та спо­соб­ност на бю­рок­ра­ци­я­та към ми­мик­рия.“

– Да дам още ня­кол­ко дан­ни по спо­ме­на­то­то ПД № 10/1986 г. То­га­ва по съв­сем не­ви­нен по­вод ме пре­би­ха с то­я­ги, а стар­ши­на­та Топ­ка­ров, заг­де­то съм нас­то­ял да по­лу­ча пред­пи­са­но­то ми от ле­ка­ря ле­кар­с­т­во, нак­рая взе да ска­ча по гър­ди­те ми. Те­же­ше по­не 120 кг и ми счу­пи ед­но реб­ро. То­ва ста­на пред очи­те на пе­ти­ма­та сви­де­те­ли, ко­и­то съм по­со­чил. Би­ха ме до без­съз­на­ние. На вто­рия ден след то­ва от Со­фия прис­тиг­на­ха два­ма пол­ков­ни­ци. Еди­ни­ят от тях се пред­с­та­ви ка­то полк. Ев­ло­ги­ев. Той, в при­със­т­ви­е­то на на­чал­ни­ка на зат­во­ра и своя ко­ле­га, ми ка­за: „Ако ис­каш по­ве­че да не те би­ят, приз­най се за ви­но­вен по де­ло­то!“

Меж­ду­на­род­на­та ор­га­ни­за­ция „Ам­нис­ти ин­тер­не­шъ­нъл“ обя­вя­ва Ян­ко Ян­ков за зат­вор­ник № 3 в Ев­ро­па за 1985 г. и № 1 за Бъл­га­рия.

На 18.08.1987 г. той пи­ше пис­мо, ад­ре­си­ра­но до М.С. Гор­ба­чов. В не­го под­дър­жа ста­но­ви­ще­то, че пре­у­с­т­ройс­т­во­то в Бъл­га­рия не мо­же да се из­вър­ши, до­ка­то са на власт те­зи, ко­и­то ком­п­ро­ме­ти­ра­ха Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия в стра­на­та. Раз­би­ра се, да­де­но на зат­вор­ни­чес­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во, и то­ва пис­мо е по­ту­ле­но вдън зе­мя, но не­го­во­то ко­пие ус­пя­ва да из­ле­зе от зат­во­ра не­ле­гал­но. Из­на­ся го един вол­но­на­е­мен слу­жи­тел. Той го пре­да­ва на ро­ди­те­ли­те и тек­с­тът му е из­лъ­чен от чуж­ди­те ра­ди­о­с­тан­ции. То­ва ста­ва по­вод за но­ви по­ку­ше­ния. На­на­сят му жес­ток по­бой. И тъй ка­то ни­кой в сто­ло­ва­та, къ­де­то е из­вър­ше­но на­па­де­ни­е­то, не поз­на­ва из­вър­ши­те­ли­те, с пос­лед­ни си­ли са­ми­ят по­тър­певш ус­пя­ва да се вкоп­чи в един от тях. Ко­га­то ид­ва оба­че де­жур­ни­ят, с ня­кол­ко рит­ни­ка ос­во­бож­да­ва „жер­т­ва­та“ и тя из­бяг­ва. Пос­ле са­ми­ят той каз­ва: „Жал­ко, че го из­пус­нахме...“

Не пра­вя до­ри опит за пъл­но опи­са­ние на те­зи звер­с­т­ва спо­ред хро­но­ло­ги­я­та им, за­що­то се оказ­ват без­б­рой­ни. Ка­мо ли да пи­ша на кои за­ко­ни са на­ру­ше­ния, за­що­то за­кон тук ня­ма. Пак след­ват по­бои. То­зи път от друг на­ро­чен кри­ми­на­лист ре­ци­ди­вист на 18.11.1987 г., кой­то спо­ред соб­с­т­ве­ни­те му ду­ми мал­ко пре­ди то­ва пре­дуп­реж­да­вал Ян­ков, че един от на­чал­ни­ци­те на зат­во­ра му на­ре­дил: „Да му се взе­ме здра­ве­то!“

На 25.11.1987 г. Ян­ко Ян­ков е при­ет на ле­че­ние в Ре­пуб­ли­кан­с­ка­та бол­ни­ца при зат­во­ри­те в Со­фия. Офи­ци­а­л­но­то ста­но­ви­ще би­ло, че стра­да от пи­е­ло­неф­рит. Са­ми­ят той смя­та, че със­то­я­ни­е­то му е вслед­с­т­вие на уда­ри в бъб­ре­ци­те при се­ри­я­та по­бо­и­ща.

Тук въз­ник­ва друг „ин­те­ре­сен“ ин­ци­дент:

– Фел­д­ше­рът Ан­ге­лов упо­ри­то нас­то­я­ва­ше, че съм си­му­лант, а д-р Ко­се­ва – че стра­дам от пси­хи­а­т­рич­но за­бо­ля­ва­не (ис­те­рия, деп­ре­сия и т.н.) и имам пси­хи­чес­ко раз­с­т­ройс­т­во. Про­тес­ти­рах, че то­ва е зло­у­пот­ре­ба с ме­ди­ци­на­та, и д-р Ко­се­ва бе­ше от­с­т­ра­не­на от кон­так­ти с ме­не, за „да не из­ти­ча­ла ин­фор­ма­ция“ за на­ме­ре­ни­я­та им към мен. На 10.12.1987 г., чет­вър­тък, в бол­ни­ца­та дой­де вън­ш­ни­ят за нея д-р Ма­джу­нов, ра­бо­тещ в бол­ни­ца­та на МВР, прег­ле­да ме и ми пред­пи­са ле­кар­с­т­ва. На след­ва­щия ден взех ед­на таб­лет­ка и по­лу­чих ос­т­ра хи­пер­то­нич­на кри­за. Ко­ле­ги­те ми от ки­ли­я­та Бру­сар­с­ки и Ца­нев заб­лъс­ка­ха вра­та­та, за да дой­де ня­кой, но без­ре­зул­тат­но. На 12.12 към 11 ча­са пак ми да­до­ха та­ко­ва ле­кар­с­т­во и по­лу­чих но­ва кри­за, кръв­но­то ми на­ля­га­не бе­ше 300/170 при пулс 37. Това е отбелязано и в епикризата. Ед­ва ожи­вях под из­к­лю­чи­тел­но доб­ри­те гри­жи на д-р Сто­я­но­ва и д-р Алек­си­ев. Те­зи хо­ра ми вър­на­ха жи­во­та.

Не знам да­ли те­зи ле­кар­с­т­ва са ми да­де­ни пре­ду­миш­ле­но, или пък се ка­сае до ле­кар­с­ка неб­реж­ност, но мо­га да ка­жа, че и в два­та слу­чая е прес­тъп­ле­ние.

След­ва срав­ни­тел­но бе­зин­ци­ден­тен пе­ри­од в Со­фийс­кия цен­т­ра­лен зат­вор.

– Как­во ста­на при из­ли­за­не­то Ви от зат­во­ра, къ­де­то пре­ка­рах­те 5 го­ди­ни и 7 ме­се­ца?

– Слу­чи се то­ва, че раз­б­рах за как­во съм осъ­ден. Дадоха ми об­ви­ни­тел­ния акт и при­съ­да­та. Бе­ше раз­га­рът на Еко­фо­ру­ма и съ­би­ти­я­та вър­вя­ха към своя апо­гей – 10.11.1989 г. Въз­п­ри­ех ги сма­ян, тъй ка­то са­мо ме­сец пре­ди то­ва не мо­жех да меч­тая и за ед­на хи­ляд­на от то­ва.

– Се­га с как­во ще се за­ни­ма­ва­те?

– Пред­с­тои ми да се ле­ку­вам. Здра­ве­то ми е дос­та раз­к­ла­те­но. Вче­ра (б.а. пе­тък, 8.12.1989 г.) срещ­нах Вел­ко Въл­ка­нов от Ко­ми­те­та по пра­ва­та на чо­ве­ка и той ми ка­за, че са из­п­ра­те­ни пис­ма, с ко­и­то нас­то­я­ват да ми бъ­дат въз­с­та­но­ве­ни всич­ки про­фе­си­о­нал­ни пра­ва и да мо­га да ра­бо­тя, къ­де­то съм ра­бо­тел и пре­ди. Има­ло и пред­ло­же­ние до Вър­хов­ния съд да бъ­да съ­деб­но ре­а­би­ли­ти­ран, ка­то се приз­нае, че съм осъ­ден не­вин­но. Оказ­ва се, че мо­е­то де­ло е все още в ми­ли­ци­я­та (ин­те­рес­но как­во ли пра­ви там?). Две не­ща мно­го оби­чах през жи­во­та си – се­мейс­т­во­то и на­у­ка­та, но бив­ши­ят VI от­дел на Дър­жав­на си­гур­ност лик­ви­ди­ра всич­ко. Все ед­но, къ­де­то и да съм, с на­у­ка ви­на­ги ще се за­ни­ма­вам!

– А с по­ли­ти­ка?

– Ни­ко­га не съм имал на­ме­ре­ние да се за­ни­ма­вам с по­ли­ти­ка, но ме при­ну­ди­ха и се­га счи­там, че тряб­ва да бъ­да сред по­ли­ти­чес­ки­те съ­би­тия.

– Срещ­нах­те ли се ве­че със си­на си?

– Не, не съм го виж­дал го­ди­ни на­ред. До­ка­то бях в зат­во­ра, слу­жи­те­ли­те на ДС го бя­ха убе­ди­ли, че съм враг на ро­ди­на­та. Та­ка бил въз­пи­та­ван. Се­га той е на 18 го­ди­ни. Бих же­лал да на­у­чи, че аз вля­зох в зат­во­ра по спо­ме­на­ти­те чле­но­ве съв­сем не­о­с­но­ва­тел­но. Ще ми се той да про­че­те всич­ко, на­пи­са­но от мен, и пос­ле да от­съ­ди по съ­вест.