Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" - четвърта част

З. Разбира се, както „преди”, така и „по време” на целите тези шест (6) години, следователите, прокурорите и съдиите много добре са знаели какъв ще е крайният изход по всичките тези дела; те, несъмнено, много добре са знаели, или поне са били длъжни и са били имали възможността да знаят, че с участието си във всичките тези дела, всъщност, нарушават така или иначе все още комунистическите, но все пак действуващи български закони; и че с това си нарушаване носят лична и обусляват инситуционална гражданскоправна и наказателноправна отговорност.

            Те много добре са знаели, че участвуват в укорима, скрита зад правосъдие извънправна политическа и/или мафиотска саморазправа, т.е. че изпълняват изрична или подразбираща се агентурна поръчка на определени политически и мафиотски сили.

            Те много добре са знаели, че с противоправната си, скрита зад авторитета на правосъдието дейност, всъщност, нарушават не само и не толкова гарантираните от Закона права на двама или неколко души бивши комунистически величия, но и гарантираните от Закона права на българското общество да разчита на законосъобразно действуващи, а не на престъпни държавни, включително и правораздавателни, институции.

            Шест години Тодор Живков твърдеше, че съдебният процес срещу него е политически. Впрочем, фактите недвусмислено сочат, че както моментите на арестуването и осъждането му, така и моментът на оневиняването му, бяха презицно преценени и подбрани именно като съответствуващи на съответните политически съображения и обстановки.

            Тодор Живков бе арестуван и осъден тогава, когато сценаристите и извършителите на т.нар. „Преврат” или т. нар. „Нежна революция” се нуждаеха от „необходимия грешник”, а подкрепящите ги манипулирани от тех митингуващи маси се нуждаеха от „необходимия психологически отдушник”.

            Тодор Живков бе съдебно оневинен именно тогава, когато илюзиите на уличните еуфористи за декомунизация на обществото вече бяха отдавна изпарени, а борбата вътре в БСП между „откровените социалисти” и ограбилите държавната хазна и обществото десетоноемврийци беше  необратимо  спечелена именно от вече станалите достатъчно богати и дори свръхбогати капиталисти.

            Тодор Живков бе оневинен  именно в момента, когато всички анализатори вече бяха напълно единодушни, а и самите заинтересовани държавни ведомства вече недвусмислено признаваха факта, че организираната и мафиотската престъпност в България е придобила безпрецедентни размери, и че правосъдните институции са нискойерархични структурни звена на престъпните формирования; и че вече не е реално възможно да бъде осъден нито един престъпник.

            Също така, Тодор Живков бе оневинен  именно в момента на безпрецедентното за България тотално обедняване и одрипяване на традиционно левичарското българско общество, при което вече бе възроден митът за „Доброто и благоденствуващо време на Живковото управление”.

            Също така, Тодор Живков бе оневинен именно в момента на вече открито започналите пропагандни надпревари за предстоящите след една година Президентски избори, в които той едва ли би имал сили за активно лично участие, но в политическия покер на които той е и може да бъде изключително силна и важна фигура.

            Оневиняването на Тодор Живков съвпадна и с още един важен момент, налагащ на БСП необходимостта да потърси ефективната подкрепа на вече разочарования си твърд лев електорат. Става въпрос за това, че след постигнатото през 1990 г. политическо споразумение между ортодоксалното крило на БКП и създадената и контролирана от него фалшива опозиция, десетоноемврийците вече бяха реализирали почти в максимална степен предоставената им възможност да ограбят националното държавно и личното богатство на гражданите и да го превърнат в своя частна собственост.

            Става въпрос и че в контекста на този вече постигнат от тех резултат, те вече виждаха като значително реалистичен вариантът за запазване на постигнатото „разграбване и преразпределение” на богатството и за изход от кризата, която вече бе настъпила в резултат именно на възможността да постигнат „Второ споразумение за преход” - но вече чрез модификация на испанския вариант на конституционна монархия.

         Става въпрос, че докато Първото споразумение за Преход бе планирано и постигнато чрез участието на набедената за легитимна нелегитимна „Кръгла маса”;

         то Второто споразумение за Преход вече бе планирано да бъде постигнато (а впоследствие и наистина бе постигнато) чрез участието на легитимния, но обявен за нелегитимен монарх, агентурно и икономически мотивиран да обезпечи новия етап в разграбването и преразпределянето на българското държавно, национално и лично на гражданите, богатство.

            Така, в контекста на тази именно стратегия, десетоноемврийците предприеха интензивни ухажвания на легитимния съгласно Търновската Конституция български монарх Симеон Втори. Именно в този контекст на 12 април 1996 г. подобаващо добре манипулираните бургаски националисти от Конфедерация „Родолюбие” призоваха „опозиционните сили на страната” да гласуват в предстоящите президентски избори за Тодор Живков; а от своя страна самият Живков заяви пред кореспондент на в-к „24 часа”, че инициативата не е негова, че все още се намира под домашен арест по три висящи съдебни дела, но че когато всичко приключи, той ще обмисли отговора си по поканата да се кандидатира за Президент.

            Изключително любопитно е и обстоятелството, че точно тогава не само десетоноемврийците, но дори и самият Тодор Живков, чийто наследници и роднини вече недвусмислено се бяха твърдо и неразделно интегрирали с десетоноемврийците, направиха изключително умела реклама на Симеон Втори и подчертаха едновременната си готовност да участвуват във „Второто споразумение за преход” чрез модификация на испанския вариант, изразяващ се в коалиционно привличане на Симеон Втори в Третия етап от ограбването на България и на българското население.

            И. Тодор Живков, несъмнено, бе диктатор, но той бе един „щастлив диктатор”, тъй като бе успял да задържи властта си до последния възможен ден, в който заедно със символа си – Берлинската стена – рухна и самата социалистическа система.

            Дори нещо повече – колкото и да изглеждаше жалък и неадекватен на снимките и кинолентите, представящи го с полуотворена уста по време на прословутия Ноемврийски пленум, на който той бе свален от власт, той все пак успя да се спаси от горчивата участ на някои от своите колеги от „Великолепната седморка” на Варшавския договор: Н. Чаушеску бе застрелян; Е. Герек бе очевидно и недвусмислено принуден да сдаде властта; Хонекер замени затвора с емиграция в Чили и бе покосен от рак; Горбачов бе изтласкан встрани от собственото си творение; Тодор Живков, обаче, имаше шанса не само да твърди, но и твърдението му да изглежда убедително и приемливо, че сам и доброволно е бил подал оставката си; и че сега, неколко години по-късно, искрено съжалява, че не се е бил съпротивлявал докрай, макар че е щял да бъде смачкан.

            Дори нещо повече – Тодор Живков не бе принуден и не прие да отговаря за катастрофалното състояние на страната в края на неговата власт.

            Една от възможните причини е, че той все пак успяваше да поддържа в управлението на държавата и в обществото състоянието на едно критично и деликатно равновесие между недоволните и облагодетелствуваните от неговото управление.

            Все пак, обаче, същинската политическа причина за неговото оцеляване се състоеше в това, че изключително дълго време след 10 ноември 1989 г. истинската власт в България остана в ръцете на старателно отгледаната от самия него неколкоешелонна „елитна” управленска върхушка.

            Несъмнено, също така, изключително важен фактор за оцеляването му бе и неговият комбинативен ум, железните нерви и дълбоко народностната му хитрост, както и изключително здравата му психика, която му бе позволила да преживее смъртта на скромната си съпруга, загадъчната смърт на амбициозната си дъщеря и провала на негодния си син.

            Несъмнено важен фактор за оцеляването му е била и компенсацията, която той е получавал за сметка на тежките удари, от обичта на преуспяващата му осиновена внучка Евгения и на зет му Иван Славков.

            Людмила Живкова бе починала значително време преди промените, поради което тя „нямаше шанса” да бъде обвинена, съдена и призната за невинна. Макар че нейни най-близки сътрудници бяха съдени и осъдени.

            Владимир Живков бе замесен в смъртта на телевизионната говорителка Татяна Титянова, но след разиграването на добре сценографирани театрални етюди следствиего го оневини и прие, че тя се е била самоубила.

            Осиновената внучка Евгения Живкова имаше честта да се среща със съда само за да регистрира фирмата си. Наистина през юни 1994 г. съдът обяви нещожността на осем договори за продажба на безценица на леки коли на УБО на бивши величия, сред които бе и Евгения Живкова, която бе закупила „Мерцедес 190” и „Фолксваген Голф кабриолет”, и бяха образувани дела за конфискация (които дела, обаче, не стигнаха доникъде).

            Зетят Иван Славков (по прякор „Батето”) през 1992 г. бе подведен под отговорност за длъжностно присвояване и за незаконно притежаване на оръжие, но през март 1996 г. бе изцяло оправдан.

            Внукът Тодор Иванов Славков, известен като „Малък Тошко”, бе екстрадиран от Швейцария на 15 Февруари 1995 г. по обвинение за участие в групово изнасилване, извършено през юли 1988 г., но през март 1996 г. бе пуснат под домашен арест; делото бе насрочено за 16 Април 1996 г., а пострадалата бе мотивирана да оттегли гражданския си иск, след което съдът се произнесе с оправдателно решение.

Маскарадът „Национална политическа “Кръгла маса”

 Маскарадът „Национална политическа “Кръгла маса”

            А. Наименованието „Кръгла маса” е преди всичко политическо понятие и термин, означаващо, най-вече,  конферентно-заседателен интериор, характеризиращ се със самата реално използувана материална (мебелна) „заседателна маса” - наистина в буквалния смисъл на думата „кръгла маса”; при което е била направена така, че да няма (да не притежава) реални пространствено-материални места, които биха могли да бъдат интерпретирани като обозначаващи или семантично внушаващи наличието на „главни” („привилегировани”, „водещи”) и на „странични” („второстепенни”, „нискостепенни” или „малозначителни”) места, благодарение на която конструктивност нито един от седящите край нея да не може да претендира и да не може да има каквато и да е реално видима и обособима привилегирована позиция, както и нито един да не може да се оплаче, че му е бил отреден неравнопоставен на осталаните участници топикален статус и семантично по-нископоставена позиция.

            Понятието и терминът  се прилагат, също така, и в преносен смисъл, означаващ „използуването на мирен начин или способ за постигане на компромисно решение”, безотносително в каква точно интериорна и ритуална обстановка е било работено по време на воденето на преговорите.

            Възникването на самото понятие и на термина е неразривно свързано с легендата за Крал Артур и за рицарите на Кръглата маса на Камелот[1], но техните най-мощни съвременни „експлоатации” са свързани най-вече с проведените през 80-те и 90-те години на ХХ век преговори и споразумения на опозиционните синдикални и политически движения и формирования - от една страна, и от друга страна - комунистическите властови структури в почти всички трансформиращи се (или по-точно – трансмутиращи се) държави от Съветския блок.

            Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.

            Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, в която участвували едва около 5 000 (пет хиляди) студенти и ученици, които излезли на улицата и започнали да скандират „Освободете политическите затворници!”; тъй като полицията получила заповед да ги атакува, те започнали да скандират „Ръцете ни са празни!“, но вече нямало никакво значение, и след краткото меле били преброени около 600 ранени. Бруталните действия на полицията срещу демонстрантите веднага станали повод да се сложи началото на още неколко протестни прояви, макар и вече не толкова масови, които, доста шумно лансирани от медиите като „Нежната“ или „Кадифената Чехословашка революция“, довела до падането на режима малко по-късно. Именно в контекста на тези събития от 26 ноември 1989 г. до 01 февруари 1990 г. в Прага бил извършен Вторият „посткомунистически” свещенодействен ритуал на Заседание на „Кръглата маса”, в който участвували екипите на управляващата комунистическа партия и на правителството и екипите на опозиционния лидер Вацлав Хавел. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване е било организирано от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно  слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения, Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бил избран именно Вацлав Хавел. В самото начало ефектът бе, че за известно време бе преодоляна съществуващата пропаст между интелектуалците и населението, но само за неколко години пропастта бе неимоверно задълбочена, Президентът изцяло загуби влияние  в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали. 

            Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание” и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември 1989 г.

            Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на некои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.

            Б. В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и в тази връзка бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат  на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани,  и бе взето решение „Кръглата маса” да се състои от 16 до 24 януари 1990 г. - който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по неколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.

            Основните теми,  разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният  въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.

            От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента  бе пълен абсурд.

            В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна,  и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.

            При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе  извършена втората голема промяна – формираният преди 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов.

            Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се през последната една година политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разрушаване на вкоренените през десетилетията стереотипи на социално и политическо  поведение, до прояви на разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”; който „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за провеждане на „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание; които институции - и двете - беха възприемани като „грижовно заинтересован” за защита именно на техните интереси „легитимен Парламент”.

            При което изключително любопитно е, че не само самите участници се самоизживяваха като такива, но и в масовото съзнание както участниците в „Кръглата маса”, така и депутатите от Великото Народно събрание беха възприемани като „Новите Бащи на нацията”, напълно естествено и легитимно изместили и отстранили досегашния „Баща” („Тато” – Тодор Живков) и встъпили в изпълнение на функцията на „регулатори на социалното напрежение” и ограничаващи възможността на Стихията и Хаоса да вземат връх.

            Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?” отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?” и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?”. Отговорите гласеха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция”, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание”. Икономико-стопански промени не беха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса”, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща.

            Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел; при което както от общия дух на споразумителните текстове, така и от техните конкретни формулировки, недвусмислено личеше по пределно ясен начин, че във всеки отделен бъдещ динамичен конкретен момент конкретната легитимна конфигурация на втория (опозиционния) полюс  ще зависи и ще бъде определяна изцяло от първия.

            Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни” на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „десна (консервативна) партия”, а СДС – като „лева”, като „партия на промяната”; а на всичката останала символика  бе възложена функцията да внушава обратното.

            Също така изключително любопитно е обстоятелството, че самият въпрос: „След като е повече от очевидно, че опозицията никога не постави на дневен ред нито един несъгласуван с комунистите въпрос и никога не зае и не отстоя свое собствено и независимо мнение, дали въобще е била нужна „Кръглата маса”?” официално не бе поставен от никого. Което, обаче, не пречеше на участниците да се самоизживяват с възвишеното чувство за историчност и интензивно да се натрапват на журналистите, с надеждата да бъдат „увековечени за историята”.

            Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.

            А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси”  бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години.

            Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

---

            [1] Крал Артур (King Arthur) е един от най-важните митолически персонажи на Великобритания, отразяващ британския идеал за крал по време на война и в мирно време. Тъй като историческата литература действително  споменава наличието на такава личност, само че не като крал, а като военачалник (dux bellorum, ameraudur - военен водач) се приема, че наистина е имало такава реална историческа личност, която е била родена в южната част на Острова около 370 г. след Христа, била е романизиран военачалник, и след оттеглянето на римските легиони през 400 г.  спрял варварското нашествие от север,  умиротворил и обединил страната, след което именно личността му била послужила като вдъхновение за възникването на легендата.

            Освен това, в историческите паметници самото споменаване на Кръглата маса е датирано едва през 1155 г., когато по желание на кралица Елеонора нормандецът  Вас бил извършил превода от латински на френски на хрониката на келтския клирик Готфрид Монмът, озаглавена „История на английските крале”; при който превод, позовавайки се на бретонските предания за могъщия крал Артур, добавил липсващия в оригинала детайл относно Кръглата маса - с което, всъщност, поставил началото на т. нар. „романи на Кръглата маса”. Впрочем, както появата на тази добавка, така и на романите, е било обусловено от факта, че по същото време Орденът на тамплиерите (предшествениците на днешните масони) вече е бил в тържествуващ възход, и именно той е бил въвел в сюжета на рицарските романи както образа на Кръглата маса, така и образите на Свещения Граал и на Христовата кръв, с  което, всъщност, Кръглата маса загубила първоначалната си семантична натовареност на символ на остроумното разполагане на кралските рицари,  и станала символ на езотеричния затворен кръг на посветените, които знаят и пазят свещените тайни на познанието и на властта. Впрочем, нека още тук бъде отбелязано, че според некои автори съвсем не е бил случаен фактът, че в края на ХХ век падането на комунистическите режими е свързано именно със стария масонски символ; и че става дума за решение на Таен световен елит, съгласно което решение както падането на Съветската империя, така и декомунизацията, е и ще бъде предоставено в ръцете на онзи съответен национален (туземен) елит, който именно е организирал провеждането и вземането на решенията на туземната „модерна” „Кръгла маса”.

            В един от съществените детайли на легендата се разказва как той извадил от омагьосания камък меча Ескалибур, след което могъщият магьосник Мерлин станал негов съветник. Според легендата  крал Артур  бил имал голема кръгла маса, около която той и неговите рицари се събирали, за да обсъждат всичките важни дела, свързани със сигурността на града-крепост и областта Камелот. Съществуват различни версии както относно самата маса, така и относно броя на рицарите. Съгласно първата версия, главната нейна характеристика е да обезпечава пълна равнопоставена позиция на всеки участвуващ в срещата и обсъждането, а съгласно втората - била е направена лично от магьосника Мерлин и е имала предназначението да символизира масата, на която  била осъществена последната вечеря на Исус Христос, както и да символизира заоблеността на Земята; относно конструкцията на масата се споменава, че е била предназначена за 25 души, както и за 150 души, и че на всеко нейно място с магическо злато, което променяло цвета си, е било изписано името на рицаря, който е бил имал правото да го ползува.  Все пак, съгласно повечето от легендите, броят на рицарите е бил 12, което число, впрочем, се свързва и с броя на последователите на Исус Христос.