Address for letters:
Янко Николов Янков –
Гражданско лице – гражданин на България и на Европейския съюз (имащ
легитимния статус на самостоятелен индивидуален субект на Международното право
– тъй като съгласно Решение от 05 Февруари
1963 г. на Съда на Европейските общности по дело 26/62, Rec., 1963, p.3, concl. K. Roemer, „Общността представлява НОВ ПРАВЕН
РЕД В МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО, в полза на който държавите са ограничили
суверенните си права и като СУБЕКТИ НА ТОЗИ НОВ РЕД НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО
ВЕЧЕ СА ВСТЪПИЛИ НЕ САМО ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ, НО И ТЕХНИТЕ ГРАЖДАНИ)“;
По времето на комунистическия режим политически уволнен от научната и
преподавателска работа в БАН и СУ; интерниран (въдворен) в родното село; осъден
на заточение и принудителен концлагерен труд в химическите заводи в Девня;
осъден на строг затворнически режим за подстрекаване на 24 посолства и 2 информационни агенции за враждебни действия срещу СССР,
Варшавския договор, социалистическите страни и България;
на 30 Март 1990 г. Общото
събрание на наказателните колегии на Върховния съд е издало решение, съгласно
което официалната комунистическа държавна власт е извършила политически
мотивирана престъпна репресивна дейност;
Участник
в Националната политическа „Кръгла маса” Януари-Май 1990 г.; отстранен поради радикалното противопоставяне
срещу подготвеното „Споразумение” между БКП и СДС;
Депутат (сенатор) в Седмото Велико Народно Събрание, имащо легитимния
статус на Горна (Сенатска) Камара на Парламента;
Академик, почетен член на Сръбската Кралска академия на науките и
изкуствата; Дописен член (член-кореспондент) на
Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ),
Председател на Управителния съвет на Базисния Институт за Проучване и
защита на човешките права; Председател
на Съюза на юристите-демократи
ж. к. „Дианабад”, блок 4, етаж 6, ап. 38, София 1172
Национален регистър на издаваните книги в България
=========================================================
(14 Август 2020 г.), 136 казус,
До Проклет да си до Седмо Поколение,
Георги Илиев Хаджиев, Старши Комисар, Директор на СДВР, Престъпна Мадам на
Столичният Полицейско-Мафиотски Бардак на НеоКолониалната
Правителствено-Мафотска Либерално-Глобалистична Хунта; НАКАЗАТЕЛНО И
РЕПАРАТОРНО ОТГОВОРЕН както за цялостната, извършена ПРЕДИ И СЛЕД НЕГОВОТО
НАЗНАЧЕНИЕ ЗАЩИТЕНА И ОБЕЗПЕЧЕНА ОТ НЕГО престъпна дейност на Хунтата върху
територията на столичният град, така и в частност, за неимоверно интензивно
извършваната срещу мен и свързаните с мен лица престъпна дейност на Хунтата; ул.
Антим І, № 5, София-1303, E-mail: sdvr@mvr.bg.
- - - - - - -
До Проклет да си до Трето Поколение,
Военно-апелативнен прокурор, гр. София, ул.
„Позитано“ № 24-А, E-mail: admsec_voap@mil.prb.bg; E-mail: n.nachev@mil.prb.bg;
- - - - - - -
До Проклети да сте до Трето
Поколение Членове на Експертният Съвет при Иван Гешев, абсолютно престъпно
нелегитимно назначен Главен Прокурор, Проклет да е до Седмо Поколение.
Изрично и категорично ясно
ПРИКАНВАМ тук визираните Членове на Експертният Съвет официално заявят своята
ПОЗИЦИЯ ОТНОСНО ЛЕГИТИМНАТА СЪЩНОСТ на така наречената „Конституция на
Република Българпия”, обявена като „действаща в сила” от 13.Юли 1991 г.;
ЧРЕЗ КОЕТО ЗАЯВЛЕНИЕ
ФАКТИЧЕСКИ
ИЛИ ДА ПОКАЖАТ И ДОКАЖАТ
ЧЕ ДЕЙСТВИТЕЛРНО СА ЮРИСТИ,
ИЛИ да се самодемаскират
като САМОПРОДАЛИ СЕ И КУПЕНИ НА ДРЕБНО ХЕТЕРИ И НАЛОЖНИЦИ на високопоставеният
БАРДАК на Либерално-Глобалистичната Хунта; бул. „Витоша” № 2, Съдебна палата,
Главна Прокуратура, София Ц 1000, E-mail: press@prb.bg; E-mail: vkp@prb.bg. )
- - - - - - -
До Арменския поп при
функциониращият в България още от 70-те и най-вече от 90-те години, включително
и днес, перверзно жесток тотално геноциден
Съветско-Руско-Американско-Европейски Либерално Глобалистичен {НЕО-Троцкистко-Соросоиден} концлагерен Диарбекирски режим
До всички вече традиционно
ИНФОРМИРВАНИ ОТ МЕН, още от 70-те и 80-те години ДО ДНЕС, множество: ***чужди
дипломатически мисии, ***авторитетни световни и европейаски институции и
личности, ***авторитенти български личности; ***документални архиви на
Български, Европейски и други библиотеки.
До всички, така наречени
лично от самият Главатар на Хунтата тулупи и мисирки.
- - - - - - - - - - - - -
Fiat iustitia, et pereat mundus!
PEREAT
MUNDUS ET FIAT IUSTITIA!
Свят, изтъкан от несправедливост, няма право на
съществуване!
- - - - - - -
Актуална юридическа проспективна ретроспекция
на все още действащите включително и днес
ЦЕЛ и ПЛАН, формулирани ПРЕДИ ПОЛОВИН ВЕК,
през Октомври 1976 г. в „Строго секретно Дело № 13304
на Първи отдел на Шесто управление на ДС:
„вербуване на съседите и обкръжението на обекта
и превръщане на неговото и на семейството му ежедневие
В ПЕРМАНЕНТНО БОЙНО ПОЛЕ”.
В тук визираната документална серия става въпрос за
един от елеминтите на
престъпната, широкоспектърна, многопосочна, терористична,
шантажна, репресивна, социално-икомонически
елиминационна, обществено-компроматна и прочее дейност,
под кодовото наименование
„Секретното Оперативно мероприятие (СОМ) „Шестият етаж”,
ИНТЕНЗИВНО ДЕЙСТВАЩО И ДНЕС.
Престъпна дейност на Специалните служби,
насочена срещу мен, членовете на семейството и на
фамилията ми,
срещу множество други, приятелски,
колегиално-професионално
или дори инцидентно свързани с мен и нас лица,
както и срещу членовете на ръководените от мен
обществено-политически и други легитимни организации.
- - - - - - -
136 казус
Легитимните основи на политическата власт в България.
Виж: Библиография – Юни
2019 г.: http://iankov.blogspot.com/2019/06/2019.html; стр.374-382, Янко Янков, Легитимните основи на политическата власт в България, С.,
„Янус”, 2007, 491 с. ISBN-10: 954-85-50-14-8, ISBN-13: 978-954-8550-14-7, формат формат 70 х 100 х 16
(голям формат);
§ 6. Маскарадът „ЦИК”
Съгласно
чл. 27 от Закона за избиране на Велико
Народно събрание, в срок от 60 дни преди изборите се назначава Централна Избирателна комисия (ЦИК).
Тази
комисия бе назначена от Президента Петър
Младенов с Указ №4 от 10 април
1990 г., което е в последния ден от визирания срок; в този аспект е спазено изискването на закона. Този указ,
обаче, е обнародван в „Държавен вестник” на 13 април 1990
г., а съгласно чл. 41, ал. 1 от Закона за
нормативните актове денят на влизане в сила на нормативните актове, ако не
е посочен друг срок, е датата на неговото обнародване. Което означава, че ЦИК, всъщност, е била назначена 57 дни
преди изборите, което е такова нарушение на законовото предписание, което влече
след себе си правния ефект „нелегитимност
на назначението” и „нелегитимно
съществуване и функциониране”.
Или
казано по-просто – последният ден за назначаване на ЦИК е бил пропуснат; на този ден не е имало назначение; а тъй като след
него са невъзможни никакви правни действия в това отношение, следователно всички
предприети действия просто нямат никаква правна стойност.
Дори
нещо повече: с Указ №24 от 15 май 1990 г., обнародван в „Държавен вестник” бр. 40/18
май 1990 г. - което е само 23 дни преди изборите - Президентът прави промени в
състава на ЦИК - нещо, което е абсолютно недопустимо.
Следователно
дори и ЦИК да беше легитимно
(валидно) назначена, тези промени в нейния състав на свое собствено основание щеха да опорочат и
ликвидират легитимността на комисията. Правното гледище е категорично: в
правната реалност няма ЦИК; такъв орган не е валидно назначаван;
всички
претенции от името на ЦИК са правно ирелевантни претенции на самозванци;
такива
са и претенциите за промени в състава на орган, който не съществува.
Специално
внимание заслужава и следното съображение: от общо 24-те членове на ЦИК 19 са висококвалифицирани юристи
(сред тях са и имената на неколко от най-известните юристи на България като проф. Живко Сталев, съдията от Върховния съд Иван Ефремов, председателят на Софийския градски съд
Димитър Попов)[1], и …
нито един от тех абсолютно никога и по абсолютно никакъв повод не е протестирал
срещу това бруталното беззаконие; нито един не е отказал да участвува в
очевидно режисирания политически и юридически маскарад.
Което,
всъщност, е само началото на позора.
Същата
тази „висококомпетентна комисия” е
изработила и на 8 юни 1990 г., в брой 46 на „Държавен вестник”, е „обнародвала”
(в случая много по-точно е да се каже, че е „публикувала”, защото „обнародват се” само легитимните правни
актове, а литературните съчинения просто се „публикуват”) текста на
документ, който трябваше да бъде считан
за правен акт, ако комисията беше легитимна; забележителното в случая е, че
дори и комисията да беше легитимна, този документ пак нямаше да може да бъде
легитимен и да има стойността на правен акт, тъй като не е подписан от никого.
Нима нито един от всичките тези „светила
на българската правна наука и практика” не е знаел (съгласно правните
принципи и нормативните предписания „знаенето
на закона е техно абсолютно задължение”!), че съгласно чл. 34, ал. 1, т. 4
от Закона
за нормативните актове този документ е трябвало да
бъде подписан от председателя на ЦИК
проф. Живко Сталев!
Това,
обаче, “все още е нищо”!
В
брутално нарушение на чл. 31, ал. 1 от Закона за избиране на Велико Народно
събрание, резултатите от произведените избори въобще не са обнародвани
в „Държавен
вестник”.
„За капак” ръководителите на Комисията по най-сериозен начин и с най-непорочно изражение на
лицата заявиха, че дискетата с резултатите от изборите „се е загубила някъде”, поради което Комисията не е в състояние да изпълни задължението си да даде на Мандатната комисия при Парламента
необходимата за това информация.
В
една правова държава дори само едно от посочените по-горе нарушения щеше да
повлече след себе си жестока политическа криза, а заключението на юристите щеше
да е съвсем лаконично – избори за парламент с наименование „Велико
Народно събрание” не е имало,
такъв парламент не е съществувал, всички
издадени от такъв парламент актове въобще не са правни актове, а са само
колективни литературни съчинения на спонтанна група самозванци.
От
чисто правно гледище със същата (а може би и с по-добра!) законодателна
ефективност биха могли да действуват и клиентите в кафенето, пътниците в
автобуса, и (разбира се) пациентите в лудницата.
§ 7. Маскарадът „Велико Народно
събрание”
На
6 април 1990 г. в „Държавен вестник” са обнародвани два укази в този аспект: Указ №1 - с който изборите са насрочени
за 10 юни 1990 г.; и Указ №2 - с
който е обнародван Законът за избиране на Велико Народно събрание.
Нека
оставим настрана въпроса дали логиката за легитимност изисква първо да бъде
обнародван и да влезе в сила избирателният закон, а едва след това да бъдат насрочени
изборите.
В
случая нека визираме „Кой е издал указите?”. И двата укази
са издадени от „Президент на републиката”,
а като такъв се е подписал Петър
Младенов.
Указите
са издадени въз основа на чл. 92, т. 2 и т. 8 от „Конституцията”. По това
време, обаче, такива текстове в този „нормативен
документ” … няма (не е имало).
Наистина
по онова време вече е към края си процедура за промяна на текста на „Конституцията”,
но такава промяна официално е „влязла в
сила” едва с обнародването на промените в „Държавен вестник”,
което е станало по-късно, на 10 април 1990 г., с Указ №3.
Освен
това, както е споменато по-горе, двата укази са издадени от „Президента на републиката”, и като такъв
се е подписал Петър Младенов. Само
че по него време де юре и де факто въобще не съществува държавен
орган „Президент на републиката”, и Петър Младенов въобще не е такъв.
Което
е така, защото чл.143, ал.4 на „Конституцията” постановява, че „законът за изменяване на действуващата
конституция влиза в сила от деня на обнародването”, а приетите на 3 април
поправки са обнародвани на 10 април 1990 г.
Което
недвусмислено означава, че до 9 април са „в
сила” старите текстове на „Конституцията”, съгласно които в
структурата на властта има „Държавен съвет”, а не „Президент”,
и по него време Петър Младенов е „Председател на Държавния съвет”, а
не „Президент”.
На
6 април 1990 г. Петър Младенов
противоконституционно се е бил самообявил за Президент, приписал си е
несъществуващи и непритежавани права, противоконституционно и нелегитимно е
издал укази за обнародване на Закона за избори за Велико Народно събрание,
Закона за изменение и допълнение на Конституцията, Решението на
парламента за (неговото) избиране за Президент, насрочването на изборите за 10
юни 1990 г., Закона за политическите партии.
Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 2 от избирателния закон всички жалби, сигнали и
доказателства за нарушаване на закона по време на изборите, се събират от ЦИК, след което се предават на избрания
парламент. В Правилника за организацията и дейността на Великото Народно събрание
(обнародван в “Държавен вестник” бр. 102/21 декември 1990 г.) е обособена
специална глава относно проверката на законността на изборите, съдържанието на
която се свежда до това, че тези документи се проучват от Мандатната комисия, която внася доклада си в пленарно заседание, в
което парламентът взема решение по въпроса за законността на изборите, и че
окончателното решение по този въпрос е прерогатива единствено на парламента.
Внимателното
проучване на нормативните текстове, обаче, разкрива една юридическа тънкост – в
тех е регламентирана единствено хипотезата „проверка на законността на
изборите на отделните депутати”, но
не и на Парламента като цяло.
В
този именно смисъл се тълкува текстът на чл.74 на „Конституцията”, и в този
смисъл са разработени текстовете на подконституционните нормативни актове.
Новоизбраният
парламент (Велико Народно събрание)
се е „конституирал” на 10 юли 1990 г.
- един месец след деня на изборите.
Тъй
като, обаче, уж прецизно проведеното оперативно мероприятие, свеждащо се до
организирането на бурни и скандални демонстрации и шествия под надслов „Оставка
на президента”, съвсем не успя
да изиграе ролята на достатъчно силна камуфлажна мъгла, способна да отклони
вниманието на някои от депутатите от въпроса за законността на изборите, ето
защо още на 20 юли - десет дни след конституирането си - Великото Народно събрание приема „Обръщение”, с което
обещава, че данните за нарушаване на изборите ще бъдат обсъдени в
парламентарните комисии и в парламентарната зала на пленарно заседание.
Наскоро
след това, с Решение №19 от 26 юли
1990 г., е избрана и Мандатната комисия
с председател Митрополит Панкратий. Заслужава внимание, обаче, „невзрачният” за неспециалиста текст от Правилника
за организацията на дейността на парламента, постановяващ, че докладът
на Мандатната комисия се внася за
разглеждане на пленарно заседание най-късно на втората сесия на Парламента.
Работата
е там, че в парламентарната практика на всички демократични общества това задължително става в рамките на един месец,
защото докато не се установи дали изборите са законни, парламентът се счита за
нелегитимен и не може да осъществява законодателна дейност.
Практиката
на Великото Народно събрание, обаче,
разкрива съвсем други измерения – в продължение на цялото си съществуване
парламентът бълва всички възможни видове актове, а Мандатната комисия мълчи и не внася никакъв доклад за обсъждане в
пленарната зала; все пак по прецизно режисиран сценарий се вдига малко шум
около това, че председателят на комисията подава оставка, и около законността
на избора на един депутат от „опозицията”[2].
§ 8. Маскарадът „Конституция 1991 год.”
През
цялата дейност на Парламента депутатите
инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на
текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти
празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума
за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е,
че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни
карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата
депутат, подобно на „тъкач-стахановец”,
гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията
излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практина, но тя не
направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото време „обществеността” се впечатляваше само от
онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.
Член
143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че
поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен
вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция”
обнародването на актовете на Парламента
става с указ на Държавния съвет, а
според новите й текстове – с указ на Президента.
Друг легитимен ред за обнародване на
актовете на Парламента няма.
А
това означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да
бъде обнародвана именно чрез Указ на
Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица,
наречена „нелегитимност” на
новия и оставяне в законна сила на
стария, дотогава действуващ, правен акт.
Само
че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно
регламентацията на законодателството.
Нейният
текст наистина, все пак, „се е появил”
на страниците на предвидения за целта „Държавен
вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.
Което
е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю
Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай
Тодоров, който въобще не е имал необходимите за това законови пълномощия.
Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание
за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”;
той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на
обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.
Анализът
на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен
нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.
Наистина,
в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни
и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение
именно на Председателая на Парламента
е да обнародва „Конституцията”.
Само
че за да влезе в законна сила, този
текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т. е. да е
обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на
Президента.
Само
след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно
описана от Джоузеф Хелър в неговия
знаменит бестселър „Параграф 22”) може да
влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.
Правната
последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България”
всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение - а
всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия
правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове”
или телефонния указател на Угърчин
или на което и да е друго населено место.
Впрочем,
както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската
народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на
вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и
генетично кодираната неспособност за излизане от тях.
§ 9. Маскарадът „Президент”
Поправките
в „Конституцията”
влизат в сила на 10 април 1990 г., и
едва след тази дата Народното събрание
е имало право да извърши легитимен избор на Президент. Изборът на Петър
Младенов за президент, обаче, е направен на 3 април 1990 г. – по време,
когато съгласно „Основния закон”
изобщо не е съществувал такъв държавен пост.
Следователно
Петър Младенов не е легитимно избран и никога не
е бил легитимен президент на България.
Наистина
от 3 до 9 април 1990 г. той все пак е бил „Председател на Държавния съвет”, но
след 10 април, поради ликвидирането на Държавния
съвет, П. Младенов вече не е бил
какъвто и да е в структурата на
държавната власт. Следователно, всички властнически актове, които носят подписа
на въпросното лице след 10 април 1990 г.,
нямат абсолютно никаква правна сила.
Освен
това, подписаният от П. Младенов „като Президент” Указ № 3, обнародван на 10 април 1990 г. (за обнародване на „Закона
за изменение и допълнение на Конституцията”) се позовава като основаващ
се на неясен тект от неясно коя „Конституция”, което закономерно поставя още един важен за
легитимността на властта въпрос – „Дали поправките на „Конституцията” изобщо са
влезли в сила?”.
Ако
приемем напълно основателната теза, че поправките не са влезли в сила, то ще
трябва да приемем и произтичащия от нея извод, че „Великото Народно Събрание”,
освен на всички останали основания, е нелегитимно и на основание на това, че не
е регламентирано от „Конституцията”.
При
избирането на Петър Младенов за
президент на основание чл.94, ал.1 от „Конституцията” Парламентът е бил
длъжен да избере и „Вицепрезидент”. Което,
обаче, не е направено.
От
правна гледна точка това е „правен дефект”, опорочаващ и правещ нелегитеимен
и самия избор на Президент.
От
политическа гледна точка този факт обаче е важно основание да се направи
изводът, че сценарият на маскарада е бил написан доста отдавна и че действието
въобще не се е развивало по правилата на свободната и творческа артистична
игра, а твърдо е вървело по механичните правила на примитивния марионетен
театър.
Анализът
разкрива, че в този сценарий прецизно е била предвидена „театралната сцена”, при
която Петър Младенов ще подаде
оставката си, и тъй като няма да има Вицепрезидент,
който да поеме функциите на Президента,
ще трябва да се разиграе и фарсът „Криза за Президент”, който ще
завърши с нов фарс – „намиране
на подходящ човек” (марксист, дисидент и водач на опозицията) за
по-дълго време на този пост.
Сценарият,
освен това, е включвал и още едно изключително важно обстоятелство, а именно: намиране
на повод за отклоняване на общественото внимание от въпроса за легитимността на
изборите.
В
тази връзка между двата турове на „изборите”
за Велико Народно събрание (10–17
юни 1990 г.) българската национална телевизия излъчва неясен и двузначно
тълкуван запис, направен половин година по-рано, на 14 декември 1989 г.; Петър Младенов е обвинен, че на тази
дата е бил казал „Да дойдат с танковете!”, за да потушат протеста на
събраните край Парламента неколко хиляди души; самият П. Младенов, обаче, обяснява, че е бил казал „Да дойде Станко!”, и че е
ставало въпрос за Председателя на
Парламента Станко Тодоров, който да се покаже пред протестиращите - така,
както те изрично са искали по време на обкръжаването на сградата.
Във
връзка с този запис контролираните от тайните служби медии в продължение на
неколко месеци внушаваха, че е налице „взрив на общественото мнение” и курс
към „непредвидима
революционна ситуация”.
През
цялото това време наистина ако не никой,
то поне съвсем малцина са онези, които разбират машинациите и поставят въпроса
за легитимността на произведените избори за парламент.
В
постигането на което именно се е състояла и камуфлажната цел на оперативното
мероприятие „Оставка на президента”. А този извод се подкрепя и от
съображението, че касетата е била известна още преди половин година, била е
известна и два месеци по-рано (когато П. Младенов е бил избиран за Президент), но тогава не е била
излъчена, защото не е щяла да изиграе ролята, за която е била предназначена.
С
оставката на Петър Младенов фарсът „Президент”,
разбира се, продължава с друга персонификация.
В
Парламента се провежда избор за нов Президент
и мнозинството на бившите комунисти безпроблемно и „с чиста съвест” избира
водача на малцинството Желю Желев,
който преди това (на 14 юни 1990 г.) официално бе заявил, че изборите са
проведени честно и законно, и са напълно легитимни.
Любопитен
щрих е и че само три дни преди специалната пресконференция, на която Ж. Желев призна легитимността на
изборите, на 11 юни 1990 г., лично самият той бе организирал грандиозен митинг
в столицата, на който твърдо и непоколебимо бе заявил, че изборите са проведени
нечестно, че изборните резултати са фалшифицирани, и че той никога няма да ги
признае за легитимни...
§ 10. Какви са, все пак, източниците на „легитимността” на посткомунистическия
български политически елит
По
времето когато бе не само депутат, но и председател на Парламента, Александър Йорданов гордо бе обосновал легитимността на
своето лично участие в новата власт с това, че по време на комунистическото управление той не само бил
обмислял, но дори и бил подготвил издаването на нелегален вестник, но не могъл
да го направи просто защото неочаквано дошъл 10 ноември 1989 г. и комунистическата
власт паднала.
През
лятото на 1999 г. Надежда Михайлова,
която по същото време бе Министър на
външните работи на България, обосновала пред един холандски вестник
заслугите си пред новата власт, т. е. легитимността
на участието си във властта чрез това, че … през 80-те години била „замисляла”
„да
емигрира от България”, но изоставила идеята си, защото преценила, че „никъде
другаде по света не би могла да направи добра кариера”.
Откровението
на първата дипломатка в този аспект е
повече от красноречиво и едва ли подлежи на коментар. Все пак няма да е излишно
да бъде уточнено, че по времето, когато тя е оформяла в себе си „конспиративната идея” да внесе в
съкровищницата на българската история своята съпротива срещу комунистическата
система, тя се е намирала в Египет, където е придружавала съпруга си - висш офицер
от българските тайни (шпионски, външнополитически) служби, намиращ се там на
официална работа в полза на комунистическата власт.
Чувството,
че нещо им липсва, кара посткомунистическите управници на България да си
набавят „революционно минало”.
Но
понеже все пак напълно липсват „дела и документи” в това направление,
те просто не се усещат как се самопричисляват към онази категория „дисиденти”
(всъщност – „ДеСе-денти”), за които още през 60-те години руският поет Евгений Евтушенко бе писал:
„Съвременник на Галилея / таеше същата
идея / за въртеливата Земя, / но мислеше и за дома./”.
------
36 Виж: 2012-12-16,
Маскарадът „Велико Народно събрание”, http://iankov.blogspot.com/2012/12/blog-post_5893.html
38 Виж: 2012-12-16, Маскарадът
„Конституция 1991 год.”, http://iankov.blogspot.com/2012/12/1991.html (..... т. нар. „Конституция на Република
България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение,
а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия
правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове” или
телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.
39 Виж: 2013-01-05, Маскарадът
„Президент”,
http://iankov.blogspot.com/2013/01/blog-post.html
http://www.eurochicago.com/2013/01/maskaradat-vprezidentv/
40 Виж: 2013-01-05,
Какви са, все пак, източниците на
„легитимността” на посткомунистическия български политически елит,
http://iankov.blogspot.com/2013/01/blog-post_5.html
http://www.eurochicago.com/2013/01/kakvi-sa-vse-pak-iztotchnitsite-na-vlegitimnosttav-na-postkomunistitcheskiya-balgarski-polititcheski-elit/
- - - - - - -
Чии ovarium
(или
„нещо” друго) крепите там, „уважаеми” официални функционери и адресати на
всички предишни (досегашни) и на тук визираният казус???
14. Август 2020 г. Янко
Н. Янков
& Край на документа
[1] Всъщност, всичките тези „висококвалифицирани”
и „високоавторитетни”
юристи после бяха подобаващо
възнаградени за извършената от тях брутална фалшификация на изборите. Все пак,
сред най-облагодетелствуваните от тях са двама, чиито имена във висока степен
имат статуса на „символ”. Така, Димитър
Попов бе „избран” за Министър-Председател,
след което стана ръководител и (фактически) собственик на юридическа (адвокатска)
кантора, обслужваща и обслужила едни от най-значимите акции на неимоверното
посткомунистическо престъпно обогатяване на българския клан на руската Червена мафия. Заради неговата изключително напреднала възраст проф. Живко Сталев бе „избран”
за Председател на Конституционния „съд”,
а неговият син – Стоян Сталев – бе
последователно назначаван за Съветник на Президента Желю Желев, Посланик в Германия, Министър на външните работи,
Посланик в Турция и Изпълнителен Директор на Българската агенция за чуждестранни инвестиции (БАЧИ).
[2] Никому неизвестният Стоян Ганев, който излиза от този шум
със славата на национален опозиционен герой, срещу когото комунистите са
организирали заговор; заради тази му слава Ст.
Ганев съвсем наскоро след това е назначен за Министър на външните работи; а после, като изпълняващ този пост, на
него „случайно” му се налага не само
да представлява България в ООН, но и
да
ръководи заседанията на тази организация; само онези, които, според
медиите, се намират „във властта на параноята”, обръщат
внимание на неколко факти: Þче съпругата на този виден „опозиционер-антикомунист” е рускиня, а нейният баща – генерал от КГБ; Þче самият Ст. Ганев - бивш Първи
секретар на Факултетския комитет на ДКМС
при Юридическия факултет и Втори (щатен!) секретар на Университетския комитет
на ДКМС (който като такъв задължително е член на БКП!), е специализирал в
школите на КГБ и е преподавател по Държавно право на СССР не
само в единствения (тогава) в България Юридически
факултет, но и в единствената специална
школа на българската Държавна сигурност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар