157. „Руската идея”
А. Според всички енциклопедични справочници и изключително голяма част от отделните конкретни научни изследвания, посветени на тази тема, руската идея е философски термин, въведен в научен оборот от Владимир С. Соловьов през 1887-1888 г. и впоследствие широко използуван в руската философия за интерпретация на руското народностно и православно самосъзнание, на руската култура и на Руската държава в контекста на техното локално и глобално проявление, както и на ролята и значението им за съдбата на човечеството.
Според тези литературни източници самото раждане на идеята за руската идея е било станало още през 1883 г., когато В. С. Соловьов, изживявайки разочарованието си от славянофилството („славянската идея”) изградил своето учение за Вселенската църква, а по-обстойното обосноваване на „руската идея” е било станало едва през 1888 г. в Париж, в светския литературен салон на княз Витгенщайн, където той прочел своя доклад „Руската идея”, който бил посветен на въпроса за „смисъла на съществуването на Русия в световната история”[1]. Според мнението на автора на идеята и на термина, нито държавата, нито обществото, нито църквата, взети поотделно или заедно, не изразяват същността на Руската идея, и всичките членове на тази „социална троица”, макар и да са вътрешно свързани помежду си, в същото време си остават „безусловно свободни” както една от друга, така и от обществото.
В интерпретацията на В. С. Соловьов Руската идея функционира като идея за християнското преобразуване на живота в Русия и за неговното изграждане върху началата за Истината, Доброто и Красотата, при което всяка етнонационална ориентация, включително и славянофилска или панславистка, е несъстоятелна и неуместна. Като несъстоятелна той разглежда и изказаната някога още от Крижанич идея или надежда, че единението на славянството би могло да бъде осъществено върху основата на Православието, и несъстоятелността на една такава надежда е особено очевидна в такива европейски точки като Полша или Хърватия, където славяните изповядват католичеството. Така, в контекста на посочената и редица други подобни тези и разсъждения, В. С. Соловьов издига призива за „източно-западно единство в рамките на учението за Световната теокрация”; което единство, според него, е и може да бъде израз на изтъкнатата от Достоевски „световна отзивчивост на руската душа”.
Впрочем, тук е мястото веднага да подчертаем, че следва да бъде правена разлика межу: *възникването на даден феномен; *раждането на дадена идея за този феномен; и *въвеждането на дадено понятие или термин, с което (който) да бъде обозначен както феноменът, така и идеята за него. В този именно смисъл непременно трябва да бъде уточнено следното: първо, че „възрастта” на „руската идея” е равна на възрастта на самата Русия”, тъй като като феномен Руската идея неизменно и настойчиво е присъствувала в качеството й на един от най-важните компоненти на руската религиозна историография още в най-старите паметници на руската държава и на руското общество[2]; второ, че в специфично Хегеловото значение на думата като понятие за съответния проблемен теоретичен кръг и свързаните с него концепции, Руската идея се е появила едва през втората половина на ХІХ век; и трето, че като термин, като неологизъм, или дори като концепт, служещ за обозначаване съдържанието на дадена теоретическа конструкция Руската идея се е появила за първи път съвсем не в творчеството на Владимир Соловьов, а в творчеството на Фьодор М. Достоевски, където е изразявала изстраданите от писателя представи за историческите пътища на Русия и за нейното отношение със Запада; и където писателят обосновава тезата, че след като император Петър І бил отправил своя взор на Запад и посочил пътя на Русия към Европа, и след като в крайна сметка станало ясно, че руснаците никога няма да станат европейци и винаги ще си останат в зоната на своята самобитност, точно тогава руският интелигенски елит се обърнал към търсенето на „Руската идея”[3].
Все пак, обаче, несъмнената заслуга на В. С. Соловьов се състои преди всичко в това, че точно той е формулирал онези именно теоретични и концептуални положения, които са залегнали в основата на класическата парадигма на „Руската идея” и са я превърнали, според удачната формулировка на един изследовател, в „почти самостоятелен жанр”[4], с който са били свързали своята творческа съдба изключително голям брой автори[5].
Б. Така формулираната и обоснована от В. С. Соловьов концепция за Руската идея впоследствие е била подета и подложена на многобройни и широко разгърнати интерпретиции в творчеството на Евгений Н. Трубецкой, Василий В. Розанов, Вячеслав И. Иванов, Семьон Л. Франк, Георгий П. Федотов, Иван А. Ильин, Николай А. Бердяев и много други видни руски интелектуалци; в които интерпретации, всъщност, са отразени не само собствените метафизически вкусове и пристрастия на авторите, но и непоклатимо са положени стожерите на една изключитолно мощна и широкообхватна идеологическа стратегия, в крайна сметка обосноваваща и оправдаваща пълното многомилионногласно политическо безумие на населението, виртуозно използувано от държавната власт като елемент от най-съкровените лостове на имперското управление (arcanа imperii)[6].
При това изключително любопитно е обстоятелството, че самата Руска идея на В. С. Соловьов и на неговите приятели и последователи е възникнала в разгара на диктатурата на император Николай І, най-важните два признаци на която са именно нейният контрареформен характер и политическият терор, използувани като средство за утвърждаването и функционирането на режима на властта. Именно тогава възниква и третият признак на Николаевската диктатура, а именно широко и многогласно функциониращата идеология на контрареформата и терора, благодарение на която държавната власт не само обезоръжава, но дори изключително виртуозно привлича на своя страна почти целия руски интелектуален елит, на немалка част от който елит дори придава реалния или камуфлирания ореол на „опозиционни мъченици”.
Впрочем, съвсем не е случаен фактът, че Руската идея е възникнала и се е утвърждила именно когато класическото славянофилство вече е изчерпало своя идеологически заряд и когато техните „опозиционно-еретически” твърдения за съществуването на „николаевска диктатура и деспотизъм” са били посрещани от самия диктатор с трогателна прямота, съдържаща се в думите „Да, наистина деспотизмът все още съществува в Русия, но това е така не само защото той е съставна част от моето управление, но и защото е в пълно единомислие с цвета на нацията!”. Именно тезата за „пълното единомислие на деспотизма с цвета на нацията” е сърцевината на идеологията на политическото и държавното идолопоклоничество, на което са били поставени като верни и преданни „богослужители” най-видните умове на онова време: Пушкин, Тютчев, Белински, Гогол, Надеждин и много, много други, включително създателите и интерпретаторите на „Руската идея”[7].
Така, именно в изпълнение на своите „богослужебни функции”: Александър С. Пушкин е написал „На клеветниците на Русия” и „Станси”; Висарион Г. Белински е написал, че „у нас царят е нашата свобода, защото именно от него води своето начало новата цивилизация и просвещението”, и най-вече защото именно „безусловното подчинение на царската власт е не само насъщна необходимост, но е и най-възвишената поезия на нашия живот и на нашата народност”; а Николай И. Надеждин е констатирал, че в Русия има само една-единствена вечна и неизменна стихия, и това е царят; че началото на целия народен живот е именно святата любов към царя; че руската история е велика поема, в която има само един- единствен герой, само едно действуващо лице, което е отличителният белег не само на миналото, но и показва на руския народ неговата велика мисия в бъдещето, и това е царят.
Така, благодарение на съвкупните интелектуални усилия на всички водещи руски интелектуалци постепенно, но методично е била създавана и утвърждавана новата идолопоклоническа религия на властта, включваща „езическата троица” „Православие – самодържавие – народност”, съгласно първите заповеди на която: именно „властта е мисълта, съвестта и духовният пастир на народа”; „властта знае всичко, вижда всичко, може всичко и обича всички”.
Така, благодарение на изкусното преплитане в „Руската идея” на деспотизма, религията, патриотизма, крепостното право и националното чувство, бил конструиран онзи идеологически и юридически капан, който обезпечавал пълната неуязвимост на властта, тъй като всеки, който би разчитал на правото си на либерална критика и би се осмелил да се противопостави на който и да е от тези градивни елементи на държавната власт и на руската същност, би рискувал да предизвика „сакралния гняв” на представителите на всичките останали елементи на свещенната „езическа троица”.
В. Съгласно класическото определение на „Руската идея”, руският народ и респективно Руската държава представляват едно абсолютно единно и неделимо явление на световната история, което притежава такива черти, каквито не притежава нито един друг познат на историята народ, а именно: ►съзнателен тотален отказ от личните и индивидуални интереси в името на държавните и общонародните; ►абсолютно господство на интуитивните способи и начини за възприемане, разбиране и адаптивно реагиране на света, и пълно отричане на всичките форми на логическия анализ.
В частност, съгласно детайлизиращите елементи на идеята, съзнателното култивиране и поддържане (с всички възможни средства) на този именно метод или способ за обезпечаване функционирането на „битието на руския живот” притежава онова несъмнено предимство, което закономерно произтича от обстоятелството, че абсолютно всички форми на логическия анализ категорично изискват прилагането на постоянни лични (индивидуални) усилия, докато интуитивните способи за обезпечаване на „битието на живота” са израз на „мощното абослютно общонародно знание”, категорично „доказало” своето предимство над „безсилието на логизиращия ум”. Впоследствие, детейлизиращото определение на „Руската идея” набляга върху „несъмнено доказания факт”, че именно „безсилието на логизиращия ум” е довело западноевропейското общество и световната цивилизация до неимоверно дълбока криза, общочовешкият изход от която е възможен единствено чрез помощта на Русия, която именно носи върху плещите си отговорността за съдбата на цялото човечество.
След октомврийската революция и утвърждаването на комунистическия режим разработването на теоретическите проблеми на „Руската идея” се осъществявало почти единствено от писателите и философите, принадлежащи към първата емигрантска руска вълна, които, впрочем, определяли себе си като „жители на страната” „Русское зарубежье” или „Россия вне России” и използували „Руската идея” като своеобразна „духовна парола” за своята „поданическа принадлежност” към тази страна. Сред най-изявените автори в това направление принадлежат преди всичко Сергей Н. Булгаков, Владимир В. Вейдле, Вячислав И. Иванов, Фьодор А. Степун, Пьотр Б. Струве, Георгий В. Флоровский, Семьон Л. Франк, Иван А. Иьлин и Николай А. Бердяев, с творчеството на които завършил и класическият етап в развитието на „Руската идея”.
От предметна гледна точка в творчеството на тези автори същността на „Руската идея” е представена преди всичко като: ►вяра или убеждение, изразяващо техното национално самосъзнание, в което е въплътено „народното начало”; ►„идея на нацията”, разкриваща онова, което тя мисли за себе си; ►„идеален (трансцендентен) принцип”, одушевяващ огромното тяло на Русия в различните етапи от нейното съществуване; ►„идея (или принцип), разкриваща замислите и указанията на Твореца относно бъдещето и смисъла на съществуването на Русия”; ►„послание на Твореца относно духовната мисия на Русия и на руснаците като уникален народ, притежаващ такъв комплекс от черти, който напълно отговаря на неговата провиденциална мисия”.
При това самата мисия (или „духовно призвание”) на Русия и на руския народ не само е била определяна толкова широко, че е запълвала почти цялото „религиозно пространство” или съдържание на „Абсолютния Идеал” и на „Вселенската правда”, но и изрично и категорично е била определяна като реализуема само при едно- единствено условие; което, впрочем, било определяно чрез множество определения, подчертаващи своята коренна противоположност на западноевропейския индивидуалистичен път към постигането на личните и на обществените цели, а именно: „всенародно съвместно действие към постигането на общата цел”, „хорово начало”, „комунотарност”, „колективизъм” и „съборност”.
При така визираните определения на характерните черти и на параметрите на проявление на „Руската идея” е повече от очевидно, че поне официалните формулировки на нейното съдържание са прецизно изчистени от всичко, което външно или видимо би могло да бъде квалифицирано като „реформаторски или революционни политически планове”, „стратегически установки”, „социално-икономически проекти и задачи”, „официална или полуофициална идеология”; и са посочени само общите принципи на регионалното и световноисторическо битие на Русия, както и редица други „структурни елементи” на Идеята, които биха могли да бъдат определени още и като „национален характер”, „национална психология”, „манталитет” (или „менталност”).
Тук, обаче, има нещо, което е изключително важно: тук става въпрос за изключително прецизно формулиран съвременен общонационален и държавническо-управленски мит, който именно мит е изключително силно наситен с всичко онова, което има некъмнения характер на „политически план” (не „реформаторски”, не и „революционен”, а консервативен), на „стратегическа установка”, на „социално-икономически проект или задача”, на „идеология” (неофициална, но много по-ефективна именно като неофициална, отколкото ако беше официална).
Г. Точно това така синтетично очертано съдържание на „Руската идея” е намерило своето изключително многогласно конкретно реализиране включително и до наши дни в многобройните негови модификационни изразни форми, най-съществените елементи от съдържанието на които винаги остават абсолютно непроменени - независимо от обстоятелството, че често пъти се използува и синонимичното определение „национална идея”, „руска национална идея”, „общонационална идея”, „общонационална обединителна идея”, държавна (национално-държавна) идеология, и др. подобни.
Така, в контекста на направеното по-горе очертание на „класическа руска идея” в наши дни, още в първите дни след тоталния крах на съветската официална идеосфера (включително и на „съветската идея”), в пълно съответствие със своя многовековен рефлекс именно Кремълският господар (и неговите блюдолизци) бе този, който за пореден път постави и продължава да поставя пред „новата руска общественост” поредният „госзаказ” да бъде формулирана, колкото се може по-скоро, макар и под формата на правдоподобна легенда, новата руска Национална идея[8].
Какви са, обаче, същностните измерения и параметри на съвременната „Руска идея”?
Руският писател Юрий Буйда с афористичен тон пише, че „това е нещо, което никога не е било, но за сметка на това винаги го е имало в изобилие”[9].
По време на своето предизборно изявление за следващия президенски мандат Борис Елцин постави знак за пълно равенство между „идея” и „идеология”, като заяви, че „в историята на Русия е имало различни периоди – монархизъм, тоталитаризъм, перестройка, а сега и демократически път на развитие. Но докато всеки от тези етапи е имал своя идеология, то днес такава липсва, и на страната е нужна Национална идея, която трябва да бъде формулирана колкото се може по-скоро”[10]. Впрочем, от изявлението на кандидатствуващия за втори мандат действуващ руски президент е видно, че в посоченото понятие той влага, също така, и съдържанието на „стратегия за държавното развитие”, а този извод се утвърждава и от издадения от него на 4 февруари 1994 г. Указ за разработване на „концепция за прехода на Русия към модел на устойчивото развитие”.
Следващата широко разпространена позиция в тълкуването на „Руската идея” е нейното интерпретиране като „концепция”, или „стратегия за националното развитие”, изключително характерен пример за която интерпретация е и специалният научен доклад, подготвен през средата на 90-те години под ръководството на професорите М. Рац и М. Ойзерман и озаглавен „Руската идея: демократическото развитие на Русия”[11]. Във връзка с този доклад заслужава да бъде отбелязано, че само една година след това проф. М. Рац официално бе заявил, че посоченият доклад е бил, меко казано, „неудачен”, и че всичките опити да бъде формулирана „руската национална идея” всъщност са „напразно губене на сили”, и че много по-удачно ще е да бъдат формулирани „националните интереси”[12].
Изключително широко разпространена е и представата, че „Руската идея” е „общонационален социално-политически идеал”[13], както и че тя е „една или друга ръководна идея” или „основополагащ принцип”, призвани да осъществят обединяване на руснаците и да основоположат усилията им в някакъв устойчив вектор за социално-политическо движение и на намиране на опора в собствените сили[14].
Широко разпространени са и интерпретациите, съгласно които „Руската идея” представлява „програма за конкретни действия в сферата на икономиката, социалните отношения, политиката и културата”, „общонационална цел”, „система от ценностни ориентации” и дори „стратегия за възраждането на най-мощния обединител на руснаците – футбола”[15].
В контекста на всичко това изключително голямо разнообразие на съвременни интерпретационни визии върху „Руската идея” неволно или преднамерено възниква необходимостта от сравняване на сегашното състояние на „идеята” със състоянието й от времето на нейното „раждане” и „утвърждаване” преди два века. И макар, че веднага откриваме констатацията на Л. Красавин, че за идеята е било писано не само „много”, но и „противоречиво”[16], веднага констатираме, че противоречивите мнения са засягали изключително съдържанието на идеята, но не и нейния предмет, не и самото значение на понятието, при което никому не е идвало на ум както да отъждествява „идеята” с „идеологията” или със „стратегията за националното или държавното развитие”, така и да я отъждествява с тогавашните зрелищни феномени като днешния футбол.
И още нещо – докато тогава „Руската идея” е била схващана преди всичко (т. е. невинаги!) като абсолютно оригинален и чисто руски феномен, то днес тя, макар и пак да се схваща по почти същия или по подобен начин, се схваща още и като подлежаща на моделно или същностно-съдържателно интерпретиране в съотвествие със знаменитата „Американска мечта”. Впрочем, според едно доста екзотично или натуралистично сравнение „„Руската идея” и „Американската мечта” са от една и съща леха ягоди - все пак, наистина, със съвсем различен вкус”[17].
И това, разбира се, следва да бъде считано за нещо напълно нормално, тъй като запълването на „идеята” с адекватно за своето време съдържание е невъзможно да бъде осъществено единствено върху основата на съответния регионален контекст, без да бъде отчетен и глобалният цивилизационен контекст. И че причината за това е не само в „съдържателната регионална уникалност”, но и в необходимостта от прилагането на компаративистичен подход към еднородните феномени, породени в различните култури и цивилизации (какъвто феномен е и „Американската мечта”); който подход, впрочем, е бил превъзходно познат и приложен в това направление от Н. Бердяев, в чието изследване са били проследени особеностите на „руската идея”, разгледани в съпоставка с „немската идея” и с „римската идея”[18].
Д. Впрочем, наистина ли „Руската идея” и „Американската мечта” са „аналогични” по своята същност феномени?
Въпреки своята изключителна многозначност, реализирана в голямото множество философски интерпретации, понятието „идея” несъмнено се характеризира преди всичко с неговото апелиране към „знанието, разума, обобщението, абстрактното и всеобщото”, докато понятието „мечта” е свързано изключително с апелирането към „чувствата, конкретното и частното”; при това докато „носител на идеята” може да бъде не само Бог, но и човекът, то „мечтател” може да бъде единствено Божията твар - човекът. Освен това, анализът разкрива, че в крайна сметка „Руската идея” също така е „мечта”, но все пак, в изключително висока степен тя е „философска и надличностна мечта”, и именно тук се съдържа ключът към намирането на общия родов белег и източник както на „Руската идея”, така и на „Американската мечта”.
Самият термин „Американската мечта” (American Dream) е бил въведен в публицистичен и научен оборот от американския историк, публицист и писател Хенри Брукс Адамс с публикуваната през 1884 г. негова книга „История на Съединените щати на Америка”; като истински автор обаче по право се счита Джеймс Адамс с неговата книга „Американският епос”[19].
Раждането и утвърждаването на концепцията за „Американската мечта” е свързано с дълбоката икономическа депресия през 20-те и 30-те години на ХХ век и с прословутия „нов курс” на 32-ия президент на САЩ Фрунклин Д. Рузвелт, когато за да излезе от кризата, Америка се опря не върху утопиите за „световно господство” или за „всеобщото благо на човечеството”, а върху мощния фундамент на Мечтата за дом, семейство, автомобил и прочее атрибути на обикновения човешки живот, при което държавата просто прие „скромната, но непоколебима отговорност” да създаде условия за реализирането на така конкретно посочената „скромна Мечта” на всеки американски гражданин. Впрочем, още по онова време никой не си е правел никакви илюзии относно параметрите на „скромната Мечта”, тъй като абсолютно всеки превъзходно е разбирал, че формулировката „дом-семейство-автомобил” е само един пределно скромен и непретенциозен „семантичен знак” или „технологическа формура”, която служи само за загатване за съществуването на амбициозните параметри на един многомерен феномен, имащ характера по-скоро на „Мечта за Успех”, „Мечта за Свобода”, и далеч надхвърлящ стремежа към битово-материалното благополучие.
Несъмнено, генезисът на „Американската мечта” е в „Европейската Утопия”, която, попадайки в „Новия свят” не само сменила наименованието си, но и, без да губи своя „утопичен нерв”, преобразила същността си и приела чертите на общонационален мит, фиксирал своето присъствие в социалните архетипи.
Добре познатата на интелигентния свят обща или класическа Митология, и в частност все още формиращата се и позната на ограничен брой специалисти Политическа митология, учат, че митът, разбира се, е измислица, но „измислица от съвсем особен вид”, тъй като абсолютно винаги е толкова изключително тясно и здраво свързан с реалността, че имплицитно предпоставя наличието на онова максимално и дълбоко разбиране за света, което категорично отхвърля всеки опит за рационално обяснение на феномените от този свят, и в този смисъл напълно обезценява всяка наука.
Добре известна е и тезата на рационалистическата традиция, че „съществуването и функционирането на митовете е характерно изключително за историческото детство на човечеството”, но данните на съвременната наука недвусмислено показват, че технологическата, икономическата, социалната и обществено-политическата еволюция на обществото по абсолютно никакъв начин не е повлияла върху древната или исконна потребност на човека не само от строго научни знания, но и от социална митология; и че елементите на тази съвременна митология, в качеството им на класически или модернизирани митове, не само съществуват, но и заемат изключително важно место в идеосферата на съвременния човек и предопределят неговото поведение в много по-силна степен, отколкото научните визии.
Съгласно основополагащите теоретични тези на Политическата митология митът е феномен, който има предназначението да поеме върху себе си изпълнението точно на онези функции за адаптивно обхващане и разбиране на света, които рационалистичната наука въобще не е способна да изпълнява, и които съвсем частично биват изпълнявани от религията, литературата и изкуството; а според резултатите от авторитетните изследвания на редица автори онази именно сфера от човешката същност, която се нуждае точно от тези изпълнявани от мита функции, не е засегната по абсолютно никакъв начин от целия тотално многообразен ход на човешката история; или иначе казано: в най-дълбоката същност на съвременния човек съществува дълбоко изконна и абсолютно непроменена от хода на историята негова сфера, която е останала точно накава, каквато е била и в онази епоха, която рационалистичната наука определя като „историческо детство на човечеството”.
Без тук да навлизаме в подробностите на Политическата митология, ще отбележим само това, че политическият мит формира у членовете на общността представата за техната обща историческа и политическа съдба и ги сплотява около визираните в мита общи (мними или истински) самоидентификационни ценности и актуални или стратегически поведенчески цели; и че както всеки отделно взет политически мит, така и целата митологическа съвкупност, притежават поразително мощна способност да оказват изключително съдбовно влияние върху хода на всички аспекти от развитието на социума.
Така, погледнати от визуалния инструментариум на Политическата митология както „Руската идея”, така и „Американската мечта” са носители точно на онази най-обща съдържателна същност, която ги характеризира именно като политически митове. В същото време, обаче, в случая става въпрос за два напълно различни митове, различаващи се както по своя генезис, така и по своята структура, така и по ценностните си ориентации, така и по обществената им осъзнатост.
Е. Преди всичко странно е обстоятелството, че „главният герой” на „Рускатя идея” – самият т. нар. „руски народ” или „най-обикновен индивидуален руснак” – въобще и не подозира за съществуването на тази интелигентска конструкция, която функционира изключително като елитарно и философско по своя характер понятие, което е напълно чуждо и абсолютно непознато на всекидневното битово руско съзнание. Съвсем не така, обаче, е с „Американската мечта”, параметрите и същността на която ежедневно са предмет на обсъждане от милиони американци. Не по-малко е странно и обстоятелстово, че както единият, така и другият феномен са фиксирали и поддържат у себе си всичките онези напълно реални и изначално функциониращи в народното съзнание митологични представи и ориентации, които оказват своето максимално видимо въздействие върху всички сфери на обществения и държавния живот.
Специално внимание заслужават и още две обстоятелства: от една страна „Американската мечта” е почти напълно лишена от предметни и съдържателни граници, благодарение на което всички индивиди, принадлежащи към видове етнически, културни и социални групи, живеещи в САЩ или живеещи където и да е по света, но имащи намерението да отидат да живеят в САЩ, имат пълната възможност да я интерпретират по най-свободен и удовлетворяващ ги начин; от друга страна, обаче, са налице напълно достатъчни основания да се говори за наличието на „устойчиво и достатъчно конкретно съдържание или ядро” на „Американската мечта”, формулирано, впрочем, именно от Джеймс Адамс, съгласно което това е универсална „мечта за много по-добър живот”, за реализирането на която не само не съществуват никакви външни пречки, но и всички външни сили имат задължението да създават „равни и неограничени възможности за всеки”, и то така, че единствените „естествени граници” за реализуемостта на мечтата да бъдат пределите на индивидуалните способности[20].
При така представените характеристики „Американската мечта” е достояние на абсолютно всеки жител на планетата Земя, включително и за всеки руснак, при условие, обаче, че той е носител на американската менталност и освен това отиде да живее в САЩ, където именно се намира единственото в света топикално средоточие на условията за нейната реализуемиост; в същото време, всеки американец (носител на американската менталност), напуснал пределите на САЩ и установил се да живее където и да е другаде по света, включително и в Русия, губи тотално възможността си за реализиране на (и принадлежността си към) „Американската мечта”.
„Руската идея”, обаче, е достояние единствено на носителите на руската менталност (респективно за принадлежните към руската етничност, народностност или националност), и всеки неин носител може да се счита за неин реализатор независимо от това къде и за колко време се намира по света, а най-показателен пример в това отношение са следоктомврийските видни руски политически емигранти, пръснати навсякъде по света.
При това изключително любопитно е обстоятелството, че: ►всеки американец (т. е. принадлежащ към американската емигрантска нация), говорейки за САЩ и подчертавайки своята неразривна духовна и гражданска принадлежност към САЩ, използува израза или термина „тази страна” (this country), и тази лингвистична конструкция се приема за напълно естествено изразяваща принадлежността към „Американската мечта”; ►докато всеки руснак, който би употребил същия израз по отношение на Русия, с това би подчертал своята дистанцираност както от Русия, така и от „Руската идея”; и поради това, за да подчертае своята принадлежност към тях, употребява израза „нашата страна” (our country).
Ж. В контекста на специфичната руска менталност и лингвистична изразителност възниква, разбира се, въпросът: „Възможно ли е „Американската мечта” „да бъде впрегната да работи” в полза на Русия и за реализирането на някои от елементите на „Руската идея”?”.
При това поставянето на този въпрос съвсем не е „безпочвено екстравагантно хрумване” единствено на онези, които принадлежат към традициите на руското реформаторско движение, но и на онези, които в тесния смисъл на думата са ангажирани с „Руската идея” в качеството си на нейни творци или „технологични конструктори”. А първият, който е „разчистил терена” за поставянето на този въпрос, е Фьодор М. Достоевски - който, всъщност, е и първият автор на Идеята, и изрично е писал, че: ***онези, които изповядват ценностите на тази идея, не само съвсем не са се оградили и отделили от човечеството с непроходими китайски стени, но и че подчертавайки „общочовешкия характер на „Руската идея” те считат за свое задължение „да осъществяват синтез на всички идеи”, които се развиват в Европа и в света; и ***че дори и онова, което има „враждебен характер”, и то може и трябва да намери своето приложение в по-нататъшното развитие на „Руската идея” и на руската народност[21].
За неспециалистите в сферата на глобалните и локалните политическите стратегии и игри може би на пръв поглед да изглежда „странно” обстоятелството, че същинските привърженици на идеята за точно такъв „синтез” колкото теоретически камуфлажно-елегантно, толкова и практически кърваво-брутално, и във всички случаи „напълно естествено” се появиха не кога и да е, а именно в условията на съвременния постсъветски руски политически контекст.
Или по-точно, по-директно и по-ясно казано: в контекста на глобалната междуелитна и междудържавна (по спекулативен начин наричана „международна”) договорна обезпеченост за превръщането на членовете на комунистическия елит в такива „носители” и „реализатори” на „Американската мечта” за баснословно богатство и просперитет, каквито в цялата история на САЩ въобще не е имало и не е било възможно да има.
И още по-точно казано: в контекста на търсенето на „нова идеология” и теоретически обосновани аргументи, оправдаващи практическото геноцидно унищожение на много милиони хора, които доскоро бяха териториално и гражданствено принадлежни към регионалната и Източноевропейската съветска политическа система.
И още по-точно казано: в контекста на бруталното убийство на автентичната „Американска мечта” и нейното заменяне със средновековния комунистически и мафиотски по своята същност сурогат и фалшификат; в който контекст днес в САЩ, в Русия, в Европа (включително и в България) и навсякъде другаде по света има толкова много официални и неофициални именно руски реализатори на „Американска мечта”, на лекотата на реализираното на която биха могли да завидят абсолютно всички нейни американски реализатори.
Впрочем, най-строго казано, не е изключено нито един автентичен американски реализатор на „Американската мечта” да не завижда на нейните руски реализатори поради простата причина, че след 80-те и 90-те години на ХХ век икономическите и политическите елити и официалната държавна власт на Съединените щати на Америка убиха основаната върху почтените трудови усилия автентична „Американската мечта” и я превърнаха в мечта на транстериториалните комунистически престъпници[22].
Според нас, по същество става въпрос за това, че западните икономически, политически и държавнически елити се съгласиха да убият както „Американската мечта”, така и „Европейската мечта”, за да обезпечат възможността на постсъветските руски елити да модернизират „Руската идея”, като й придадат фалшив „Американски” и „Европейски” привкус, служещ като идеологическо и митологическо смокиново листо на извънредно жестокия геноцид, извършван върху народите, населяващи територията на постсъветското пространство.
Според нас по същество става въпрос за това, че през 70-те и 80-те години на ХХ век бе извършено едно от най-жестоките престъпления на епохата, изразяващо се в договорно обезпечен преход от конфронтация между системите към конвергенция на елитите; най-дълбокото съдържание на която конвергенция е насочена срещу собствените им народи; при което, обаче, докато западните народи са обект единствено на определени икономически и битови затруднения, то източноевропейските посткомунистически народи са обект на брутален геноцид.
И все пак: Съвместима ли е „Американската мечта” с руския манталитет, за да може да бъде извършен синтез между нея и „Руската идея”?
Редица видни руски интелектуалци са категорични, че поради изключително дълбоките цивилизационни и ментални различия между руския и американския народ превръщането на руското общество в западно общество е абсолютно невъзможно, че е абсолютно невъзможен дори и какъвто и да е отделен или частичен синтез в рамките на руското общество на елементи от американската ценностна система; че всички опити да бъде направено каквото и да е в това отношение ще бъдат обречени на неуспех и безполезност, и че единственото нещо, което все пак е напълно възможно, това е превръщането на Русия в сфера на американска или европейска колонизация[23].
Съществуват, разбира се, и оптимистични в това отношение мнения, съгласно които: ***Съединините Аверикански щати са еталон за благополучие, за сила и увереност в себе си, но че те никога не биха могли да станат такива без Великата Американска Мечта; ***не съществуват никакви непреодолими пречки и Русия да тръгне по същия път, като си изработи своя Велика Руска Мечта, което, обаче, би било възможно само ако руският човек е преодолял състоянието си да живее единствено заради единия хляб („если русский человек живет не хлебом единым”)[24].
Разбира се, отговорът на така визирания въпрос се свежда до съвместимостта между множеството отделни структурни компоненти и структурната съвкупност на „Американската мечта” и „Руската идея”, които като отделни и съвкупни феномени са били формирани в продължение на многовековния социален опит на десетки поколения хора. И проблемата относно съвместимостта и синтеза между тези два феномени се свежда до това, че те са резултат на „оперативно” непроменими, коренно различни и същностно несъвместими дълбинни психологически установки, изработвани, внедрявани и подкрепяни в обществото от коренно различни версии на отношението към природния и социалния свят, и в частност – от дълбоко различни версии на християнския светоглед.
В същото време, обаче, напременно следва да се има предвид, че и двата феномени не само съвсем не са „същностно неизменни и вечни”, но и подлежат на динамични изменения във времето, скоростта и стабилитетът на които зависи от динамиката на локалните и глобалните икономически, общественополитически и множество други процеси; поради което по принцип не само не е изключено, но е и напълно възможно в бъдеще социоцентричната по своята същност „Руска идея” да придобие способността да интегрира в себе си редица или дори голям брой от компонентите на индивидоцентричната по своята същност „Американска мечта”. Поне засега, обаче, принципната им несъвместимост и несинтезируемост се състои съвсем не в неспособността на „руския човек” да „мечтае”, а в това, че десегашните и сегашните му „способнисти в сферата на мечтанието” винаги проектират личната мечта през призмата на социоцентричността, и така в крайна сметка я отвеждат твърде далеч от идеята за персоналната грижа и отговорност за личната му съдба, и до прехвърлянето на грижата и отговорността в това отношение към социума - към идеята за „великото общество” (едното от лицата на която идея е идеята за „идеалната държава”), което именно, според неговите представи, е и трябва да бъде загрижено и отговорно за конкретната персонална съдба на всеки и на всички.
Така или иначе, опитът от функционирането в идеосферата, митологията и социалната практика в САЩ на „Американската мечта” е и може да бъде доста поучителен за принадлежните към „Руската идея” личности и обществени институции; но проблемата изглежда е в това, че както досега, така и сега от теоретическите и практическите аспекти на тази тематика се интересуват изключително онези личности и институции, които са заинтересовани феномените като „Американската мечта” да бъдат достояние единствено за преустройващия се управленски елит, при това едва след като от тези феномени бъдат извадени и унищожени техните най-съществени характеристики.
[3] Вж.: Достоевский, Ф. М., Полное собрание сочинений, М., 1978, Том 18, с. 229, с. 36; Ванчугов, В., Очерк истории философии „самобытно русской”, М., 1994, с. 122. В това съждение на Достоевски, въпреки неговата несъмнена спорност, е изтъкната напълно реалната диалектика на търсенето на своята народностна или национална идентичност и на своето място в световния път на историята.
[5] Без тук да навлизаме в каквито и да са подробности, само мимоходом ще отбележим, че в рамките на този „почти самостоятелен жанр” допълнително не само „може”, но и „задължително трябва” да бъдат изтъкнати интерпретационните особености на „Руската идея” в творчеството на предоктомврийските специфично руски автори, на следоктомврийските специфично емигрантски автори, и на следоктомврийските специфично съветски автори (към тях можем да отнесем, вероятно, единствено Л. Красавин, чието изследване на „Руската идея” е още от времето на първите години на съветската власт.).
[6] По въпросите както за класическата, така и за съвременната Руска идея в литературата битува голямо множество научни и публицистични публикации, от които ние препоръчваме на евентуалния любознателен читател следните: Красавин, Л. П., Восток, Запад и русская идея, Пбг., 1922; Бердяев, Н. А., Русская идея. Основные проблемы русской мысли ХІХ века и начала ХХ века, Париж, 1946; Зенькович, В. В., Русские мыслители и Европа. Критика европейской культуры у русских мыслителей, Париж, 1955; Барабанов, Е. В., „Русская идея” в эсхатологической перспективе, ж. Вопросы философии, М., 1990, № 8, с. 62-73; Лоский, Н. О., Характер русского народа, в кн. Лоский, Н. О., Условия абсолютного добра, М., 1991; Троицкий, Е. С., Возрождение русской идеи: социально-философские очерки, М., 1991; Сб. Русская идея, Составитель М. А. Маслин, М., 1992; Сб. Русская идея и современность, М., 1992; Поляков, Л., Логика „русской идеи”, ж. Общественные науки и современность, М., 1992, № 3, с. 70-84; № 4, с. С. 158-166; № 5, с. 123-133; Йосифов, П., Н. Цимбаев, „Русская идея” как елемент национального сознания, ж. Вестник Московского университета. Серия 8. История, М., 1993, № 2; Бессонов, Б., Русская идея, мифы и реальность, М., 1993; Сб. Россия между Европой и Азией: Евразийский соблазн, М., 1993; Троицкий, Е. С., О русской идее. Очерк теории возрождения нации, М., 1994; Сб. Русская идея. В кругу писателей и мыслителей русского зарубежья, М., 1994, Том 1-2; Иванов, Вячеслав, Родное и вселенское, М., 1994; Гулыга, А. В., Русская идея и ее творцы, М., 1995; Подберезкин, А. И., Современная Русская идея и государство, М., 1995; Мильдон, В. И., Русская идея в конце ХХ века, ж. Вопросы философии, М., 1996, № 3, с. 46-56; Чубайс, И., От русской идеи – к идее Новой России, М., 1996; Кобылянский, В. А., Русская идея и возрождение России, Иркутск, 1997; Разин, А. В., Русская идея и современная Россия: кризис и перспективы развития, ж. Философские науки, М., 2001, № 4, с. 49-59.
[7] Настина, както тогава, така и днес самият израз „Руската идея” е получил толкова широка и масова употреба, че се възприема почти привично; при което, както тогава, така и днес, съвсем малцина са онези, които са имали и имат способността да забележат, че произнесено на руски език, това словосъчениение звучи съвсем не по руски, тъй като самите думи „руска” и „идея” са както лингвистично, така и същностно несъчетаеми една с друга; и тъй като насилственото им съединяване им придава съвсем нелепо смислово значение и съдържание, създаващи впечатлението, че това, с което се разполага, е някакво „нечетливо копие”, оригиналът на което липсва, смисълът е загубен, значението е подменено, и са необходими специални изисквания и процедури, за да бъде намерено онова, което липсва. {Всяка дума или лексически цялостен комплекс, освен своето знаково съдържание (звучене, писмено-графичен вид и прочее) съдържа и свое значение , както и смисъл (мисловно съдържание, което бива изразявано или може да бъде изразено чрез съответната знакова съвкупност)}.
Впрочем, самата дума „идея” е т. нар. „лингвистично чужда дума в руския език”, а нейната първа употреба е регистрирана през 1841 г. при В. Г. Белински, при което той я използува като универсален термин, за да опише и изрази чрез него „движещия принцип в историята”. При това, очарованият от хегелианството руски литературен критик е употребил тази дума в статия, посветена на руския фолклор, в която статия изрично и ясно е отбелязал, че изключително голямото множество елементи, от които е съставено съдържанието на европейския живот, имат един-единствен източник, и това е идеята; както и че при проследяването на елементите на древния руски живот не може да бъде открита нито следа, нито сянка от онова, което се нарича „идея”. Все пак, обаче, Белински счита за напълно безспорно наличието на „идеята” в съвременна Русия; при това, според него, нейното наличие е регистрирано единствено в делата на европеизатора Петър І, същността на който се е състояла в „божественото самоотричане от своята личност в полза на вечната правда”, а дейността му се е свеждала до „самоунищожение в и чрез идеята на своя народ и на своето отечество”. (Вж.: Белинский, В. Г., Полное собрание сочинений, М.-Л., 1953, Том 5, с. 346, с. 150).
[8] Вж.: Моисеев, Н., Русская идея. Ее возможное будущее, г. Независимая газета, М., 24 Января 1991 г.; Ельцин, Б., Стране нужна Национальная идея и сформулировать ее следует как можно скорее, изявление 12 июля 1996 г., г. Российская газета, М., 13 июля 1996 г.; Национальная идея Путина, г. Коммерсант, М., 24 декабрья 1999 г..
[19] Вж.: Adams, J., The Epic of America, Boston, 1931. Литературата, посветена на „Американската мечта” е изключително огромна по обем, но тук ние препоръчваме: Holbrook, S., Dreamers of the American Dream, New York, 1957; Chenoweth, L., The American Dream of Success, Cambridge, 1974; Ringer, R., Restoring the American Dream, New York, 1979; Long, E., The American Dream and the Popular Novel, Boston, 1985; Чайнард, Дж., Американская мечта, Сб. Литературная история Соединенных Штатов Америки, М., 1977, Том 1; Голенопольский, Т., В. Шестаков, „Американская мечта” и американская действительность, М., 1981; Баталов, Э. Я., „Американская мечта” и внешняя политика США, Сб. Общественное сознание и внешняя политика США, М., 1987; Баталов, Э. Я., Русская идея и Американская мечта, ж. США. Экономика. Политика, Культура, М., 2000, № 11, с. 3-20, № 12, с. 21-41..
[22] Доколкото ни е известно, единственото загатване за съществуването на този факт се съдържа в изказване на един обикновен американски бизнесмен, който, в интервю от края на 1995 г. за масово руско информационно издание каза, че „американската мечта вече няма да свети на небосклона на следващите поколения”; в това интервю, обаче, той така и не даде никакво обяснение какви са фактическите основания за тази негова констатация. Вж.: Бернард Говард, Россия должна идти своим путем, г. Независимая газета, М., 29 Ноябрья 1995 г..
Няма коментари:
Публикуване на коментар