Най-общи щрихи относно легитимността
А. От чисто лингвистична гледна точка съществителното „легитимност”[1] има латинска етимология, а неговият произход и значение се свързват преди всичко с латинската лексика и с нейното интерлексикално влияние.
Като специфично политико-юридическо понятие, разкриващо неоспоримото основание на съществуването и упражняването на властта от определен властови субект (субект на властта) и дължимото поведение на различните властови обекти (обекти на властта), това понятие (с абсолютно същото, почти същото или аналогично значение), обаче, е познато не само на свързаната с латинския език римска правна система (и на в една или друга степен и форма производните от нея съвременни правни системи), а на всички политически и правни системи в света, където функционира обикновено под някаква съответна лингвистично-терминологична конструкция или с приетата за класическа негова латинска терминологична конструкция[2].
Така напр., макар и „облечено” в съответната древнокитайска лингвистично-терминологична конструкция, понятието „легитимност”, схващано именно като „неоспоримо основание на властта” и като „дължимо поведение”, е било употребявано, при това в различна интерпретация, още през III в. пр. Хр. в спора между две изключително влиятелни за своето време философски, политически и правни школи: школата на конфуцианците е приемала за легитимни само онази власт и онова човешко поведение, които са произтичали от и съответствували на изискването за подчинение на вселенската (божествената) хармония, а школата на легистите е приемала за легитимни само онази власт и онова човешко поведение, които са произтичали от и съответствували на изискването за подчиняване на човешките закони, и по-точно – на правните закони, на установения от правото ред[3].
Своеобразни аналогични елементи от този древнокитайски спор се откриват и при средновековната западноевропейска интерпретация на понятието „легитимност” в концепциите, обслужващи противоборството между светската и духовната власт, а също така и в противоборствения аргументационен арсенал между привържениците на т. нар. „легитимна монархия” на Бурбоните и привържениците на Наполеон Бонапарт.
Така, във връзка с тези колкото древни, толкова и съвременни спорове относно обема и съдържанието на понятието „легитимност” на властта и поведението, почти още в самото начало са възникнали и са се оформили два видове схващания на понятието „легитимност”: Þт. нар. политико-юридическо, фактическо или широко схващане, и Þт. нар. специализирано-юридическо, специфично или тесно схващане, разглеждащо понятието „легитимност” като равнозначно на понятието „легалност” или „легализация”[4] на властта и поведението.
В съвременните условия понятието „легалност” на властта и на поведението (разбирано преди всичко именно като легалност на държавната власт и на поведението по отношение именно на държавната власт) се схваща като типично юридическо понятие, означаващо установяване, признаване и поддръжка на дадената власт именно от законите, и преди всичко от конституцията като най-висша опора на властта на законите. Тази интерпретация, обаче, се сблъсква поне с две групи факти и обстоятелства, разкриващи очевидната илюзорност и несъмнената неадекватност на специализирано-юридическата интерпретация на легалността.
Първо, конституциите и законите могат да бъдат приемани, изменявани и отменявани чрез най-разнообразни способи. Така напр. досегашната практика на типичните военни преврати и революции разкрива, че създадените т. нар. „военни съвети” или „революционни съвети” обикновено извършват смяната на субекта на властта и провъзгласяват нови (временни или постоянни) конституции, като отменят действуващите конституции и основаното върху тях законодателство чрез най-просто или поне значително опростено декретиране и без точно (а често пъти и без каквото и да е) спазване на изрично предвидените за тази цел същински (специфични) законови процедури[5].
Така напр. в Ирак по този именно начин през 1970 г. е била „легализирана” „временната” конституция, която запазила своето „временно” в продължение на няколко десетилетия. Приетата пак по този начин през 1971 г. от емира на Обединените Арабски Емирства конституция е в сила и днес. Пак по този външно опростен и по същество нелегален начин в Бразилия конституцията е заменена от т. нар. „институционни актове”, а в Етиопия – от т. нар. „прокламации”. В редица държави като Непал, Саудитска Арабия и др. монархът просто „благоволява да дари” с конституция „своя верноподанически народ”. През 1993 г. в Русия действието на Конституцията от 1978 г. е било преустановено не по предвидения в самата нея легален начин, а с най-обикновен указ на президента.
Второ, понякога конституциите и съответствуващите им закони, приети в най-точно съответствие с установените за това напълно легални по своята форма процедури, по своето съдържание легализират диктаторска, тоталитарна система. Такива са били напр. конституциите и законите на Русия и СССР в периода на съветския строй, на фашистка Германия, на расисткото законодателство в ЮАР до приемането на временната конституция от 1994 г., и др. Това обстоятелство разкрива факта, че в условията на тоталитарните и авторитарните политически режими конституциите и законите могат да се приемат по външно формално напълно демократични способи и процедури, без това да пречи на техната антидемократична същност, и в тези случаи юридическата легализация или легалност несъмнено е само демагогска и илюзорна.
Така, очевидната илюзорност и несъмнената неадекватност на специфично и тясно юридическата интерпретация на легитимността, схващана като легалност, в тези случаи закономерно налага необходимостта от намирането и прилагането на една значително по-широка, по-пълна и по-адекватна интерпретация на проблемата за неоспоримото основание на съществуването и упражняването на властта от определен властови субект (субект на властта) и за дължимото поведение на различните властови обекти (обекти на властта). Именно като такава встъпва политико-юридическата интерпретацията на легитимността.
Политико-юридическото интерпретиране на понятието „легитимност” на властта е достатъчно широко - и то така, че да може да обхваща като свои съставни части включително и редица съществено важни юридически елементи на интерпретацията. По същество именно от това разбиране са изхождали и конфуцианците в спора им с легистите; именно от него са изхождали и привържениците както на светската, така и на духовната власт в Средновековна Западна Европа, когато са интерпретирали по различен начин „волята на Бога”, а връхната точка на съвременната политико-юридическа интерпретация на това понятие е свързана с модерните политологични изследвания, и преди всичко с тези на Макс Вебер.
Политико-юридическото интерпретиране на понятието „легитимност” на властта може да обхваща и обикновено обхваща като свои съставни части включително и редица съществено важни специфично юридически елементи на интерпретацията, но нерядко то може въобще да няма никакво отношение към закона, а понякога дори е възможно изискването за легитимност съвсем определено и директно да изисква наличието на явно и категорично противоречие със закона и с изискването за законност.
Легитимността е процес (който не е задължително формален, а често пъти дори е именно неформален), посредством който властта придобива своето състояние на признатост, правилност, оправданост, целесъобразност и прочее белези, отразяващи нейното пълно или поне доминиращо съответствие с волята на обектите на властта (формиращи феномена, който може да бъде наречен „обществото като цяло”).
Изключително важно и съществено внимание заслужава фактът, че „политико-юридическото (фактическото) признаване на легитимността” от страна на доминиращата част от обектите на легитимационния процес (т. е. от доминиращите отделни структурни елементи на „обществото като цяло”) обикновено и преди всичко се извършва не върху основата на строго обективните и рационалистични критерии за оценка на същинския характер на властта, а върху основата на стихийните ирационални вътрешни мотивационни механизми, чувственото познание и ограничения битов (т. е. непрофесионален) опит на обектите на властовото въздействие.
По своята същност процесът на легитимизацията и крайният резултат – самата легитимност на властта - не са свързани с приемането на определени правни правила за поведение в обществото (макар че това би могло да влиза в процеса на легитимацията), а са свързани с раздвижването на определени важни звена от сферата на вътрешните установъчни и комплексни структури на обектите на властовото въздействие, които структури имат решаващо значение в мотивационния механизъм на поведението, насочено към институционализиране на онези личности и организации, които обектите на властовото въздействие възприемат като напълно отговарящи на техната представа за месианистичната функция на субекта на властта.
В този смисъл легитимността на властта е израз на „пълната преданост” на обектите на властовото въздействие на определени техни, напълно собствени, дълбоко лични, и като правило - чисто субективни и обикновено почти напълно неадекватни - представи за месианистичност на определени личности, на определени организации или на определен цял обществен слой, които обектите на властовото въздействие считат за напълно отговарящи на техната представа за идеални властови субекти (т. е. за идеални господари).
В основата на тази „преданост” неизменно лежи представата и вярата, че именно тези властови субекти отговарят по най-пълен начин на изискванията на властовите обекти за полагането на грижи и за обезпечаване на определени техни блага и интереси, т. е. че именно тези личности, организации или социални слоеве са „идеалният пастир на стадото”, към което обектите на властовото въздействие напълно доброволно и с подразбиращо се самодоволство се самопричисляват.
В този смисъл „легитимационната нагласа” на масите, които са обект на властовото въздействие, е толкова динамична или консервативна, колкото са динамични или консервативни архаичните психо-ментални пластове, интересите и потребностите на тази маса - или, още по-точно – колкото е адекватно осъзнаването на тези интереси и потребности и готовността за техното отстояване.
Б. Оттук, разбира се, произтичат редица други важни изводи и съображения.
Преди всичко, неизбежно се налага изводът, че всеки процес и резултат на легитимиране на дадена власт съвсем не е процес на спокойно и мъдро търсене и намиране на някакви абстрактни и идеални съпоставителни и оценъчни критерии и съображения, а винаги е процес на динамичен, противопоставителен и конфронтационен сблъсък на съвсем конкретни (отделен е въпросът доколко те са рационалистични и адекватни) ранжирания на интересите и потребностите на участниците (отделните личности, социални слоеве и организации) в легитимационния процес.
На второ место, тъй като реално наличният обем на ресурсите за удовлетворяване на потребностите на дадено общество винаги е много по-ограничен от претендируемия обем, то винаги неизбежно се налага необходимостта от въвеждането от субекта на властта на официални (реални или демагогски) и неофициални (винаги реални) критерии за реда и степените на удовлетворяемост.
Всяко общество винаги и неизменно се сблъсква с абсолютно реалния и непреодолим за него факт, че наличният обем на ресурсите позволява пълно удовлетворяване на претендируемия обем само за една съвсем малка прослойка, докато за останалите слоеве този обем позволява само частична или дори никаква удовлетворяемост на интересите, нуждите и претенциите. Строго рационалистично погледнато, поставеният пред тази непреодолима фактическа ситуация субект на властта очевидно неизбежно е изправен пред риска да получи вот на нелегитимна оценка. Хилядигодишната история на човешкото общество обаче сочи, че такова нещо на практика никъде не се случва.
Постигането на подобен практически резултат се дължи на това, че във всичките тези случаи субектът на властта извършва формално спазване на изискванията за легитимност, като насочва усилията си към създаването и поддържането на такива властови механизми, които са в състояние да обезпечат съответни слоеве на обществото да не могат да осъзнаят определени свои потребности и интереси - или, ако все пак са успели да ги осъзнаят - да бъдат мотивирани да не предявяват съответни претенции.
На трето место, при разглеждането на „легитимационната нагласа” на обектите на властовото въздействие през призмата на динамиката на техните потребности и интереси, и най-вече на динамиката на техното осъзнаване и претендиране, се разкрива, че онези обекти ва властовото въздействие, чийто представи за легитимност на властта не са удовлетворени, все пак винаги разполагат с възможността да се позовават на своята аргументирано обоснована представа за легитимност, и така да отстояват позицията (стратегията) си на пълно отхвърляне на „фактическото” и „официално легитимното” с аргумента за неговата „нелегитимност”. Или иначе казано: легитимационният процес винаги позволява „легитимността за едни” да бъде разглеждана като „нелегитимност за другите”.
На четвърто место, разглеждането на „легитимационната нагласа” на доминиращия в даденото общество социален слой разкрива и механизма на легитимирането на т. нар. „поголовна експроприация на експроприаторите”, прилагана в държавите с комунистически режим на управление.
Несъмнено експроприацията е явление, което няма абсолютно никаква легитимност от гледна точка на общите правни принципи и конкретните правни норми, действуващи както преди, така и по времето на нейното прилагане (до и по това време принципите и нормите на всички правни системи в света са предвиждали възможност за национализация единствено на определени обекти, и то винаги със съответствуващата реална и справедлива компенсация, размерите на която подлежат на обжалване и съдебен контрол). Този акт е крайно нелегитимен не само от гледна точка на собствениците, но и на всички останали слоеве на населението, включително и от гледната точка на социалния слой на пролетариата; които слоеве, обаче, или не са били достатъчно ясно осъзнавали този факт на нелегитимност, или (поради най-различни причини) са били мотивирани да не изразяват външно (нито словесно, нито поведенчески) същинското си собствено гледище[6] по този въпрос, бидейки поставени пред риска „на живот и на смърт” от помитащия натиск на лумпен-пролетариата, за който слой всеобщата експроприация притежава най-висша степен на легитимност.
На пето место, при разглеждането на „легитимационната нагласа” на доминиращия в даденото общество социален слой следва неизменно да се има предвид, че поради невъзможността легитимността на властта да се формира по съвкупно-резултативен начин от „цялото общество”, то при нейното формиране всъщност участвува само една част от обществото - доминиращата в него част[7].
В съвременните цивилизационни условия легитимираната по този начин власт, обаче, все пак не само няма абсолютно никакво право да отвръща с и да упражнява наказателни акции, репресии и диктатура към онзи обществен слой, който не е дал на властта своя положителен легитимационен вот, а дори има абсолютното задължение да уважава и да зачита правото на упражняване на нелегитимационен вот на всеки член на обществото. От своя страна пък упражнилият правото си на нелегитимационен вот член на обществото (т. е. неучаствувалият с положителен вот в легитимационния процес) има задължението да се подчинява на волята на легитимираната власт.
Легитимността придава на властта необходимия й авторитет, устойчивост и стабилност в обществото; тя е мотивационният механизъм, каращ населението доброволно и съзнателно да се подчинява на властта, на нейните органи и представители. Колкото е по-висока степента на легитимност на властта, толкова по-широки са възможностите за управление на обществото чрез доброволното спазване на изискванията в това отношение и при минималното прилагане на „силова управленска енергия”.
„Аритметическото мнозинство”, обаче, не винаги е и може да бъде истинска основа за легитимността на държавната власт, защото не винаги и не всички оценки на мнозинството, даващо вота си за и при формирането на волята на държавната власт са и могат да бъдат правилни, хуманни и легитимни както към другите хора, така и към тех самите. Така напр. всички народи, дали легитимност на тоталитарната държавна власт (италианският - на фашизма, германският - на националсоциализма, руският, българският и пр. - на комунизма) всъщност са действували нелегитимно както против други хора, така и против самите себе си – в края на краищата и италианският, и германският, и руският, и българският народ заплатиха твърде скъпо дадения от тех вот на легитимност на тоталитарната власт.
Решаващ критерий за истинската легитимност, следователно, е и може да бъде само един - съответствието на дадения вот с общочовешките ценности, а това именно съответствие формира основанието на съществуването на т. нар. иманентна легитимност на властта.
[1] От лат. legitimus – „законен”, „законосъобразен”, „надлежен”, „установен”, „редовен”; производно от lex – „закон”, „правило”, „предписание”, „ред”; фр. legitimité; нем. Legitimitat; англ. Legitimacy.
[2] Тук ние изхождаме от гледището, че независимо от наличието на редица спорни техни интерпретации, в съвременната философия и наука понятията „понятие” и „термин” все пак са и могат да бъдат в относително висока степен безпротиворечиво дефинируеми. Така, ние приемаме за задоволително схващането, интерпретиращо понятието „понятие” като форма на мисълта, представляваща обобщен абстрактно-логически образ, отразяващ общите, съществените, основните свойства и признаци на предметите и явленията, като кондензиран извод от познанието на дадена група неща, явления и процеси. Понятието „термин” ние интерпретираме като свързана с понятието лингвистична конструкция (дума), изпълняваща по отношение на него четири функции, обезпечаващи пълното съответствие на понятието с термина: дефинитивна функция (т. е. дума, която определя понятието), номинативна функция (т. е. дума, която назовава понятието), експресивна функция (т. е. дума, която изразява понятието), и сигнификативна функция (т. е. дума, която обозначава понятието). В този смисъл вж.: Янков, Я., Прогностика. Теоретико-методологически проблеми, С., 1993, с.117.
[3] Вж.: Янков, Я., Политически и правни учения на Древен Китай, С. , 2004; Янков, Я., Политически и правни учения. Основни аспекти на политикоправния генезис. Том 1. Древен Изток, §5, С., 2006.
[5] Типичните военни преврати и революции все пак са, от определена гледна точка, „по-откровени”, и в този смисъл не изпитват особено остра нужда от по-прецизно прикриване на нелегалната си същност зад по-съвършените външни форми на легалността.
При нетипичните военни и политически преврати и революции, обаче, както самият процес на истинската нелегална смяна на субекта на властта, така и самата истинска нелегална същност на новия субект на властта, винаги са подложени на значително по-прецизно прикриване. Например на такова по-прецизно прикриване е била подложена смяната на субекта на властта в България след военния преврат на 9 септември 1944 г. На още по-прецизно прикриване е била подложена и смяната на субекта на властта в България след преврата от 10 ноември 1989 г..
Може, обаче, съвсем определено да се каже, че първият преврат е бил много по-откровен и неприкрит, отколкото вторият. В камуфлажния арсенал на втория преврат бяха използувани постиженията и прийомите на редица най-модерни науки, сред които включително и постиженията на социалната синергетика, позволяващи разработването и прилагането на изключително ефективни и най-строго контролирани нелегални по своята същност процедури, прикрити зад външно изглеждащия абсолютно неконтролируем и напълно легален по своята форма социален хаос. Става въпрос за това, че тук бе приложена стратегията на създаването на най-строго детерминиран (контролиран) нелегален ред, прикрит зад външната форма на легалния хаос.
[6] Един анекдот, макар и от значително по-късния период на „легитимното” управление на комунистическата власт, разкрива по достатъчно красноречив и релефен начин механизма на легитимирането на властта посредством „тотално отчуждение на собственото мнение от самия себе си”:
Известен френски журналист спрял в центъра на София група хора и попитал един от тях:
- Кажете, моля Ви се, какво е Вашето жизнено равнище, как живеете, доволен ли сте от начина си на живот?
Българинът отговорил с изключително добре отработен рефлекс:
- Съгласно решенията на Априлския пленум на ЦК на БКП, решенията на Десетия и Единадесетия конгрес на БКП и както казва лично другарят Тодор Живков, въпросът за жизненото равнище и начина на живот на българския народ стои в центъра на постоянното внимание и най-топлата загриженост на Партията и Правителството. Поради това и жизненото равнище на българския народ е на едно от първите места в света, заради което целокупният български народ е най-искрено благодарен на Партията, Правителството и лично на другаря Тодор Живков.
Обръщайки се към втори българин, френският журналист задал същия въпрос и получил същия отговор. Когато журналистът установил, че всички неизменно отговарят само така, той се обърнал към тях с думите:
- Самият аз съм член на Френската комунистическа партия и, разбира се, искрено приветствувам несъмнените успехи на БКП, на българското Правителство и на българския пръв партиен и държавен ръководител Тодор Живков! Все пак, обаче, аз и моите читатели във Франция се интересуваме от нещо малко по-различно. Кажете ми, моля ви се, вие имате ли си свое собствено мнение по този въпрос!
Тогава всичките отговорили вкупом:
- О, да, имаме! Но не сме съгласни с него!”
[7] Като правило тази именно част обикновено има истинската или демагогски декларативната претенция, че точно тя е мнозинството, но практиката показва, че такива претенции обикновено предявяват преди всичко онези обществени слоеве, които участвуват в неавтентичен политически процес.
