Към кандидатите за диплома „Национална спортна слава – фитнес чрез протести“:

Към кандидатите за диплома
„Национална спортна слава – фитнес чрез протести“:

Към коя от тези групи принадлежите?
Едни се учат от чуждия опит (мъдреци);
други – и от собствения, и от чуждия (разумни);
трети – само от собствения опит (потърпевши);
повечето - нито от собствения, нито от чуждия (електорат)...

Примери за размисъл:
Махатма Ганди – победи непобедимата Велика Британия;
Нелсън Мандела – победи непобедимия апартейд.

Изводи:
Протест – ДА!
Фитнес – НЕ!
Съпротива – ДА!

ПРОФЕСОР ЯНКО ЯНКОВ: „ТОТАЛЕН ГЕНОЦИД СРЕЩУ ЦЯЛОТО БЪЛГАРСКО НАСЕЛЕНИЕ”

Има личности, които окуражават, и - даже бих казал, ни спасяват душевно - само като се сетим за тях. За мен такава личност е Янко Янков – превърнал се още приживе в символ на несъгласието, в живо доказателство, че нацията ни все още ражда непокорни личности.

Разбира се името на професор Янков е напълно непознато на повечето хора днес у нас. С тази наложена - сетете се от кого - неправда, се опитвам да се боря чрез това интервю.

Убеден съм, че все някога ще настъпи време за внимателно оглеждане на времето, което преживяваме – и тогава историците, тогава писателите и поетите  ще възкликнат удивено при срещата си с тази необикновена и необичайна личност Янко Янков – как е бил възможен такъв човек?!

Това се опитвам да разбера...

И признавам, че ще чувствам изпълнил своя дълг към днешното време, ако допълня чрез това интервю с още няколко щриха портрета на професор Янко Янков - един портрет, който тепърва ще се опитваме да извайваме....

Стоян ВЪЛЕВ, knigi-news.com

-Когато споделих с един познат, че подготвям интервю с професор Янко Янков, той възкликна: ”-Че той жив ли е?!” Е, слава Богу, Вие сте си жив и здрав; но защо всички, включително и аз, имаме чувството, че не съществувате? В нелегалност ли сте, емигрирали ли сте?

            -Е, нормално е. В масовото ежедневно съзнание „другите“ съществуват „за нас“ почти само доколкото ни забавляват или ни възмущават. Впрочем, на онези, които по силата на „житието и битието си“ встъпват в съзнанието ни като мощен подсъзнателен упрек, ние им отвръщаме или отмъщаваме, като ги обявяваме не само за „вече несъществуващи“, но дори и за „никога не съществували“.

            И аз постъпвам така. За мен например са „несъществуващи“ и „никога несъществували“ така наречените „български електорат“, „българско правосъдие“, „български медии“ (макар че и самият аз издавах вестник цели шест години!); и в същото време стотици личности от световната духовна, политическа и научна история за мен са си напълно живи и не само ме съпътствуват в ежедневието ми, но и изключително активно ми помагат както да пиша научните си книги, така и да водя жестоката ежедневна политическа и юридическа война срещу противозаконно управляващите.

            Например само през последните две години съм депозирал в Прокуратурата и Министерския съвет серия от повече от 500 (петстотин) отделни „обвинителни актове“, които съм именувал „Всички карти на масата и отговорност за престъпленията на Специалните държавни служби, на Прокуратурата, на Съда, на Правителството и на другите държавни институции!“.

            Отделно само през последните три месеци съм депозирал в офиса на Прокурора при Международния наказателен съд в Хага 11 (единадесет) папки документация, с която съм обосновал тезата, че докато класическият  комунистически политически режим е провеждал селективен геноцид спрямо една малка част от населението, то сегашният  (почти четвъртвековен) посткомунистически паравоенен ченгеджийско-мафиотски политически режим провежда тотален геноцид срещу цялото българско население.

            Не съм в нелегалност и все още не съм емигрирал. Макар че възнамерявам в съвсем скоро време да се опитам да скандализирам европейското обществено мнение и най-вече европейските институции, като отида някъде в Европа и там се опитам да заведа съдебни дела срещу нелегитимната българската държава.

            Ако ме попитате „Защо не търся електорална политическа подкрепа тук, у нас?“, ще Ви отговаря следното: Преди повече от 20 (двадесет) години разписах над 120 000 (сто и двадесет хиляди) членски карти на членове на ръководената от мен политическа партия, а по време на изборите никога „за себе си“ не бяха гласували повече от 17 000 (седемнадесет хиляди) души. Така проумях, че българското население няма нужда от мен и че аз нямам нужда от него. Впрочем, от срещите ми с електората от онова време нямам спомен някъде някой да ме е питал какво трябва той да направи, но в същото време хиляди бяха онези, които „се натискаха“ да ми дават акъл какво трябва аз да правя.

            -Като единствен аргумент, че и у нас уж имало някаква си „демокрация” изтъкват съществуването на някаква си уж „свобода на словото”. Ако беше наистина така, защо определени личности са извън медиите?  Уж няма цензура, а медиите са тъй единни в недопускането по страниците и екраните им на точно определен кръг хора, сред които сте и Вие. Всъщност, кои сте вие? Критици на установената (пак ли за вечни времена?) система?

            -В класическа Гърция към т. нар. „демос“ са принадлежали единствено онези, които са притежавали определен минимум имуществено-материална собственост и определен минимум интелектуална собственост; другите са били т. нар. „охлос“ („паплач“). Преценете сам дали днес у нас, всъщност, не е налице  „охлокрация“ и „гейокрация“, които демагогски са представени като „демокрация“. Впрочем, аз съм привърженик на юридически гарантираната Свобода, а не на т. нар. демокрация.

            Сам знаете, че по принцип медиите са ориентирани към масовата аудитория. Когато бях студент, специалността „журналистика“ не съществуваше и всички кандидати за журналистическа слава, включително и самият аз, следваха някаква филология. Когато още през първата година на журналистическата си ориентация изчетох няколко десетки обемисти томове литература, посветена само на фолклора, аз се ужасих от перспективата да контактувам с такава аудитория, и веднага побързах да сменя специалността си. Оттогава съм ориентиран не към масовата, а към специализираната аудитория.

            В продължение на шест години бях собственик на вестник, но той беше специализиран за по-тясна аудитория. Сега имам както няколко електронни сайтове (iankov.blogspot.com, iankov.com, и пр.), така и издателство, от името на което издавам книгите си,  предназначени за изключително тесен аудиторен кръг.

            Това, че съм извън масовите медии не само въобще не ме вълнува, но дори ме устройва превъзходно. По принцип когато все пак участвувам в масовите медии, словото ми не само не е ориентирано към масите, но и често пъти има характера на предизвикателно послание именно към нелегитимната власт.  Поради което и например две мои интензивни участия в две различни телевизии имаха за резултат незабавното (меко казано) уволнение, а всъщност – изгонване – на интервюиращия ме журналист.

            Не се считам за критик, и най-малкото пък за съдник; а твърдението, че съм противник на всяка система просто не е верно – да, противник съм на тази система, но то е защото въпреки (или може би именно поради) „демократичните“ трансмутации уж новата обществено-политическа система е само един по-перверзен инвариант на старата.

            -Убеден съм, че не следите съвременната българска литература. Но така се лишавате, г-н професоре, от част от евентуалните си силни аргументи по повод на драмата, която преживява нацията. Ако бяхте следили това, което се самоопределя за съвременна литература, щяхте да се натъкнете на главозамайващ култ към текст за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”, или на друг текст за „архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно”. Е, признавате ли, че съжалявате за този фундаментален пропуск?

            -Наистина точно този жанр не ми е познат и не съжалявам, че не познавам неговите шедьоври. Иначе съвременната  българска литература общо взето или бегло ми е позната, познавам и някои от нейните жреци от моето поколение, но изглежда отдавна съм загубил литературния си вкус.

            -Спомням си, че Вие пръв поставихте въпроса за досиетата на Държавна сигурност („Не­ка с елек­т­ро­ка­ри­те до­ка­рат до­си­е­та­та тук, всич­ки да раз­по­ла­гат с тях“, а „Ако ис­ка­те та­зи идея да бъ­де пог­ре­ба­на, съз­дай­те ко­ми­сия“ - тези Ваши думи се съхраняват в протоколите на парламента. Впрочем, когато преди месеци поддържах рубрика за случилото се в българския парламент в един всекидневник изрично ми беше казано, че статия за парламента след 89-та няма да допуснат, защо ли? Е, рубриката я спряха.) В крайна сметка кому бе необходима тази добре композирана истерия?

            -Не съм привърженик на конспиративните теории, някой от тях дори бяха създадени именно за да бъде компрометиран сериозният интерес в тази насока, но все пак в политологията и в частност в геополитиката съществува раздел, в който тези теории се подлагат на прецизно изучаване. А нещата са пределно елементарни – конфронтацията между системите завърши с конвергенция на корумпираните елити срещу собствените им народи.

            При нас беше още по-лесно, защото тук населението никога не е могло да се издигне до статуса на народ, а да се говори за статус на нация е още по-абсурдно. Както „Априлското въстание-1876 г.”, „Септемврийското въстание-1923 г.”, „Септемврийското въстание-1944 г.”, така и „Нежният  Революционен Преход-1989 г.” бяха със съгласието на Запада умело режисирани от руските специални служби бутафорни театрални феномени, заменящи естествения обществено-политически катарзис с театрален такъв. Нещо като нескопосано модернизиран български политически аналог на наивно-примитивния репертоар на възрожденския театър -  имащ, обаче, холивудски претенции.

            -Вие сте един от политическите затворници в комунистическа България – осъден за създаването на „не­ле­гал­но Со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко дви­же­ние”. Сега, когато у нас се експериментират всички налудности на неолиберализма, оставате ли социалдемократ? Всъщност, неолибералите у нас неолиберали ли са или просто поредните слуги на чужди държави?

            -Откровено казано, никога не съм бил нито социалдемократ, нито какъвто и да е демократ, и макар че съм написал девет (9) обемисти книги за политическите доктрини, винаги съм считал себе си за привърженик на юридическата доктрина за Свободата. В Конституцията на САЩ теорията за демокрацията не присъствува по никакъв начин; там господствува духът на юридически гарантираната Свобода, при която дори сто милиона демократи нямат правото да нарушат параметрите на моята юридически гарантирана Свобода.

            Е, вярно е че по онова време изпитвах силни симпатии към западногерманския политик и канцлер Вили Брандт; който, впрочем, по времето докато бях в затвора, през Март 1989 г. като Президент на Социалистическия интернационал публично и официално бе изразил и своята симпатия към мен.

            -Какво се случи в България след 89-та?

            -Както е известно, в Малта Горбачов поискал от Буш Западът да си остане такъв, какъвто винаги е бил, както и да не протестира (както и преди не е протестирал по енергичен и ефективен начин!!!) против 45-процентното редуциране на населението на Русия и Източна Европа.

            От своя страна Буш поискал от Горбачов да реформира комунистическата система най-много до степен на „отворено общество“ – без  смяна на най-дълбоко същностните характеристики на комунистическата власт, без смяна на самия корумпиран комунистически елит, без отнемане на собствеността от разпоредителната власт на същия елит – и, разбира се, без да бъде позволено да бъде търсена каквато и да е наказателна и репараторна отговорност както от когото и да е от комунистическите престъпници, така и без репараторна отговорност от самата посткомунистическа държава – универсален наследник на комунистическата такава.

            Все пак настъпиха някои същностни или коренни изменения в някои от елементите на Системата, и такива са например измененията в сферата на масовото депортиране.

            Така, докато в Системата на класическата империя на комунизма тази дейност се извършваше от въоръжените сили на властта, които принудително натоварваха хората и ги конвоираха до заселването им в строго определени места,

            то сега в Системата на реформирания комунизъм (неокомунизъм) вече хората масово и сами започнаха да заплащат и организират своето депортиране и отвеждане в уж свободно избрани от самите тях други населени места; където, обаче, битовото им положение е само съвсем малко по-различно, а усещането им за Свобода е почти същото, както и в  комунистическите концлагери. А онези, които останаха по родните си места,  просто получиха неимоверно щастливия шанс сами да организират в домовете си собствения си затворнически статус.

            Както се казва, „Оруел ряпа да яде!“.

            -Има ли изход от катастрофата, която преживява страната – в духовен и материален план?

            -Все пак някъде в дъното на тунела се вижда и светлина; но струва ми се, че това е от прожекторите на връхлитащия влак на Антихриста.

            -Всяка страна, мисля аз, трябва да има поне минимален брой критици (става дума за хора, които живеят в нея). У нас всеки един режим воюва срещу своите критици. Това са най-безсмислените и най-самоубийствените войни, които преживяваме.  (Е, с Ноам Чомски войната в САЩ е изтънчена и перфидна, но неговите несъгласия мигом се огласяват поне от част от медиите... ) А у нас към критиците се държат като със затворници – обграждат ги с непроницаеми стени от мълчание. Чувствате ли стените на килията, в която сте тикнати, г-н професоре?

            -Поне по мое време стените на килиите в затворите не можеха да пречат на сътрудничеството между затворниците и на възможността им да намират начини да се противопоставят на системата или да се изплъзват от нея. При това криминалните се отнасяха към политическите с изключително висок респект и уважение.

            Днес, за съжаление, с носталгия си спомням за високия морал на повечето от криминалните затворници, какъвто морал въобще не съществува и не е възможно да съществува примерно сред колегите ми юристи – университетски преподаватели. В затвора бях приятел с един професионален касоразбирач, в затворническата характеристика на който бе записано, че никога не е посягал върху съдържанието на каса, която не е била заключена. Не ми е известно при юристите да съществува някакъв аналогичен феномен на достойнството.

            -В килията в затвора сте писали стихове. Защо не продължите днес – пак сте в килия?... Предполага се, че сте помъдрял след толкова години в размисъл между четирите стени?

            -Днес килиите имат други, много по-зловещи, измерения и характеристики,  и не предразполагат към поезия. Достоевски бе благословил бесилото и затвора;  познавам мнозина, които не съжаляват дори и за една секунда от десетилетния си затвор – но считат, че в затвора са се чувствували като много по-свободни, отколкото са свободни днес.    

            -А уловихте ли днешните стихове, сочени за върхове в поезията – „аз искам да съм все така, с високо вдигнати крака” или нежното обвинение в стих: ”Защото изчука ме ти”?

            -Това не са ли бисери от съкровищницата на съвременната ни българска политическа поезия...

            - Не съм се уморил да твърдя, че днес в съвременния български литературен живот владее такава цензура, каквато не е била постигана нито по време на монархията, нито по време на комунизма. Неизброими са жертвите на тази цензура – поети, писатели, литературни критици и историци. И станахме свидетели на парад на бездарните, но пък послушните. Г-н професорът забелязва ли от академичната си висота тези ужасни процеси в литературата ни?

            -Поне при мен целият ми творчески живот е бил обгърнат от цензорите, опитващи се да ми наложат цензура, а първата ми книга („Прогностика“), която бе написана и дори официално бе приета за печат от издателството на БАН, бе арестувана няколко години преди мен и бе освободена едва няколко години след мен. Поне след 1993 г. нищо не е в състояние да ми попречи да публикувам нещо. За мен, обаче, се оказа много по-страшно това, че все повече и повече няма на кого да кажа онова, което искам да кажа. Където има публика и аудитория, цензорите и цензурата са безсилни. Неслучайно на няколко места в Светото писание се казва, че на фарисеите и робите каквото и да им говориш -  не чуват, а и да могат да чуват - не искат да слушат.

            -Понякога си мечтая (това от правна гледна точка все още не е подсъдно, нали?) за серия от биографии на хората, попаднали в Голямата геополитическа Игра. (Сега поне е ясно, че тези като Вас, които не приеха правилата на Играта, бяха отстранени, а онези, които приеха правилата, станаха президенти подобно на Желю Желев). Но такава серия от биографии е необходимо да се напише, за да си изясним какво всъщност се случи (макар че няма издателство у нас, което би публикувало подобна взривоопасна серия...), не мислите ли? Ако не се опише борбата – Вашата, драмата на Илия Минев, съдбата на Григор Симов, ще ни представят историята след 89-та по един твърде манипулиран начин, усещате ли тази опасност?

            -Несъмнено фалшифицирането на истината за събитията малко преди и след 1989 г. е в изключително интензивен ход, а за някои от събитията е в ход далеч преди самото им реализиране. За да се опитам поне малко да се противопоставя на тази опасност, съм написал и издал множество документални книги, но за истината е нужен и безпристрастният поглед на трето лице. Нужно е да го направите!

            - „Стра­на­та Х след мо­мен­та t“, твърдите Вие, се е превърнала в „България след Тодор”. Сега сигурно следва прогностичната версия „България след българите”?

            -Пред българската прокуратура, пред Прокурора при Международния наказателен съд в Хага и в няколко от книгите ми съм обосновал тезата, че отделно от нормалната смъртност и от емиграцията през последните двадесет години липсват от демографската карта почти два милиона българи. Наистина геополитическият миксер работи на такива бесни обороти, че визираната прогностична версия изглежда напълно реализуема в съвсем обозримото бъдеще. 

            -Удивлявам се как устояхте през всичките тези години? Ето на, Григор Симов, като един Кандид, си гледа градинката (всъщност препитава се, оцелява почтено и морално, даже бих казал - величествено...) Но Вие? Какво Ви дава сили за борба – нима не разбрахте, че Злото у нас е всесилно?!

            -Или Вие не сте прав, или аз наистина не съм разбрал, че Злото е всесилно. Още от най-ранните ми години водещият принцип на моето поведение както в ежедневните, така и в кризисните ситуации е свързан със своеобразното тълкуване на текста на Светото писание относно „ударите по бузите“. Според мен същинският текст гласи: „Ако те ударят по дясната буза, покажи лявата!“. Именно „покажи!“, а не „подложи!“.

            При това, тъй като по дясната буза човек може да бъде ударен само „отзад“, „от засада“, смисълът на текста подсказва, че когато човек „срещне“ Злото, той е длъжен „да покаже“ лявата си буза, а това означава да заеме бойната поза на победоносния римски войник и да забие копието си в сърцето на Злото.

            Естествено както в научната, така и в практическата си дейност не винаги съм имал шанса да забия копието си в сърцето на Злото, но съм абсолютно категоричен, че Злото не може да посочи нито един случай, при който да съм му се подчинил.

            Дори по времето на шестгодишното ми пребиваване в затвора не друг, а заместник-главният прокурор на НР България е написал официално писмо на баща ми, в което изрично е подчертал, че с неподчинителното си поведение представлявам опасност за здравето и живота на затворническите надзиратели.

            Струва ми се, че както с абсолютно всичките си научни трудове, така и с професионалното си юридическо поведение, така и с гражданското и политическото си поведение винаги съм се стараел да бъда „опасност“ за самозваните надзиратели в науката, обществото и политиката.

            -След 89-та, под предлог че българската литература трябвало да се европеизира и модернизира, на нея й бе забранено да се занимава с реалността и с миналото на страната ни. Това псевдомодернизиране на литературата я направи асоциална, антихуманна, хрисима, послушна на новите Господари. Тези процеси на опитомяване и дресиране на българската литература бяха ръководени от назначени свише бивши „дисиденти” и настоящи надзиратели като Едвин Сугарев и Михаил Неделчев. Така най-лаконично може да се представи Преходът в съвременната българска литература; харесва ли Ви тази история, г-н професоре?

            -Моята сфера е научната, а не художествената литература, но на всички препоръчвам да овладеят победоносната сила на копието.

            -Вие бяхте силово отстранен от политиката; всъщност кои вложиха повече енергия – комунистите или „демократите” – не мога да преценя. Може би не успявам да ги разгранича? А възнамерявате ли да се завърнете на политическата сцена?

            -Политическата сцена не ме блазни. А относно комунистите, „демократите“ и антикомунистите ще си позволя да ви цитирам пасаж от публикуваната през 2007 г. моя книга „Легитимните основи на политическата власт в България“:

         „За големо съжаление, въпреки наличието на изключително обемиста  литература, посветена на т. нар. „героична съпротива срещу българската комунистическа система”, в тематичния модус като правило липсват каквито и да са изследвания, посветени на, според нас, най-главната и същинска характеристика на „антикомунистическия съпротивителен феномен”, а именно на това, че само около 5% от целия личностен и фактологичен комплекс на съпротивата може да бъде характеризиран като автентична, истинска и същинска антикомунистическа съпротива, и че около 95 % от този „героичен комплект” категорично може и трябва да бъде характеризиран като превъзходно режисирана от специалните служби и институции на самата комунистическа система и виртуозно изпълнена театрална, бутафорна, маскарадна и дори фарсова сценична съпротива.

         При това дори и онези безнадеждно нищожни в своето количествено измерение 5% автентична антикомунистическа съпротива  от своя страна следва да бъдат третирани като „двуслоен конгломерат”, половината от който е бил идеологически грамотен, юридически грамотен и психически непоколебимо устойчив, благодарение на което е имал самочувствието и реалната възможност да отстоява изключително твърда позиция, подкрепена от психическата готовност да посрещне смъртта във всеки един момент; и че другата половина, макар и наистина да е била автентична, все пак е била имала преди всичко категоричната качествена характеристика на „швейковска”, „андрешковска”, „хитър-петровска” съпротива, участвуващите в която като правило са били преди всичко безобидни полу-наивни жертви, набедени от властта за „злостни врагове”, а не активни дейци и герои от нивото на типажите, които са известни като утвърдени в унгарските, руските, полските и чехословашките политически сцени.

Или иначе казано: дори и тук автентичността, в сравнително чувствителна степен и форма, е била пронизана от белезите на реалната драматична и дори трагична политическа неефективност, сугестираща в масовото съзнание съвсем не образа  на „пример, достоен за подражание”, а изключително образа на (меко казано) „неадекватност”.

            - Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?

            -Вашата медия е превъзходен информационен източник, благодарение на който се опитвам да узная какво пише във всички книги, които не съм прочел.

СеДС - ТРЕТИ ЕШЕЛОН в СДС

В-к „Стандарт“,

бр. 405 от 18 октомври 1993 г.

На „тре­тия еше­лон“ в СДС е въз­ло­же­но
да ра­зо­ча­ро­ва ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ки нас­т­ро­е­ни­те хо­ра в Бъл­га­рия

С пред­се­да­те­ля на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес г-н Ян­ко Ян­ков за из­гон­ва­не­то й от ко­а­ли­ци­я­та,

за „ми­си­я­та“ на СДС и „ку­ку­ви­чия син­д­ром“ в по­ли­ти­ка­та раз­го­ва­ря Ели­за­бет Да­фи­но­ва.

Е. Д.: Г-н Ян­ков, на ко­го пре­чех­те Вие и пар­ти­я­та Ви в НКС на СДС, за да Ви „от­люс­пят“?

Я. Я.: Кон­к­рет­ни лич­нос­ти не е нуж­но да по­соч­вам, за­що­то проб­ле­мът не е лич­нос­тен, а стра­те­ги­чес­ки. Ние гле­да­ме на лич­ност­та са­мо ка­то фун­к­ция в по­ли­ти­ка­та. Та­ка че ще от­го­во­ря не на ко­го, а на кои ка­то по­ли­ти­чес­ка си­ла. Ние пре­чех­ме на оне­зи си­ли и лич­нос­ти, ко­и­то ис­кат да за­па­зят СДС с не­го­ви­те пър­во­на­чал­ни фун­к­ции, въз­ло­же­ни му още от са­мо­то съз­да­ва­не. С та­зи раз­ли­ка са­мо, че от вре­ме на вре­ме се сме­нят кон­к­рет­ни­те ли­ца, ко­и­то из­пъл­ня­ват функ­ци­и­те. До­ри в-к „Де­мок­ра­ция“ пи­са, че пър­во­на­чал­но има­ло идея Ан­д­рей Лу­ка­нов да ог­ла­ви СДС при съз­да­ва­не­то му. На „ба­щи­те на СДС“, или на пър­вия еше­лон на СДС, бе въз­ло­же­но да да­ри на ко­му­нис­ти­те кон­с­ти­ту­ция. „То­ва СДС“ из­пъл­ни блес­тя­що за­да­ча­та си и тъй ка­то по­ве­че ня­ма­ше нуж­да от не­го, де­я­те­ли­те му бя­ха из­ри­та­ни. За да ос­во­бо­дят мяс­то­то на вто­рия еше­лон, към ко­го­то тряб­ва­ше да се на­со­чи обич­та на хо­ра­та, ко­и­то виж­да­ха, че са из­ма­ме­ни от пър­ви­те. На „вто­ро­то СДС“ се въз­ло­жи за­да­ча­та да да­де на ко­му­нис­ти­те соб­с­т­ве­ност­та. Те го нап­ра­ви­ха мно­го ус­пеш­но и ка­то уп­рав­ля­ва­ща ко­а­ли­ция, и в опо­зи­ция.

В мо­мен­та ста­ва прес­т­рук­ту­ри­ра­не­то на СДС. Из­вър­ш­ва се съз­да­ва­не­то на „тре­то­то СДС“, на тре­тия еше­лон. За­да­ча­та, ко­я­то „ба­щи­те“ въз­ла­гат на тре­то­то по­ко­ле­ние, на вну­че­то си, е да ра­зо­ча­ро­ва окон­ча­тел­но ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ки нас­т­ро­е­ни­те хо­ра, да се по­гав­ри с тех­ния ан­ти­ко­му­ни­зъм, да им ка­же: кля­кай­те, под­вий­те си опаш­ка­та, ние ще ви ко­ман­д­ва­ме. Та­зи за­да­ча в СДС за­поч­на­ха да осъ­щес­т­вя­ват още от вре­ме­то на па­лат­ки­те през ля­то­то.

Е. Д.: Но Вие сте учас­т­ва­ли в съз­да­ва­не­то на СДС. Оз­на­ча­ва ли то­ва, че сте един от „ба­щи­те“ му или „не се впис­ва­те в сце­на­рия“, как­то сам каз­ва­те, и за­то­ва ви из­х­вър­ли­ха?

Я.Я.: Аз бях един от „ба­щи­те“, но твър­де ско­ро раз­б­рах, че де­те­то ня­ма ни­що об­що с мен и го ос­та­вих на ис­тин­с­ки­те му ро­ди­те­ли.

Е. Д.: Не е ли стран­но, че от­на­ча­ло нав­ся­къ­де Ви при­е­мат с от­во­ре­ни обя­тия, а след то­ва в един мо­мент прос­то Ви из­рит­ват?

Я. Я.: То е пре­дел­но яс­но. Бях при­ет с от­во­ре­ни обя­тия в СДС, ко­га­то го съз­да­вах­ме, от хо­ра, ко­и­то ня­мат ни­що об­що с ан­ти­ко­му­низ­ма. До­ка­то бях в зат­во­ра, за мен се го­во­ре­ше по Ра­дио „Сво­бод­на Ев­ро­па“ по вед­нъж-два пъ­ти, а за тях се го­во­ре­ше по два­де­сет пъ­ти. Те бя­ха фал­ши­ви, но се на­дя­ва­ха, че ще мо­гат да из­пол­з­ват, от ед­на стра­на, моя ав­то­ри­тет на 6-го­ди­шен зат­вор­ник, а, от дру­га стра­на – да ме ус­ми­рят в соб­с­т­ве­ни­те си ре­ди­ци. Но ко­га­то раз­б­ра­ха, че не мо­гат, ме из­ри­та­ха. Вто­рия път, ко­га­то от­но­во бях по­ка­нен да вля­за в СДС и се на­дя­вах да го из­тег­ля на­дяс­но, се ока­за, че те са има­ли пла­но­ве да ме из­тег­лят на­ля­во... От­но­во се по­лу­чи раз­ми­на­ва­не и бе­ше не­об­хо­ди­мо да се раз­де­лим. Лич­но мен то­ва не ме впе­чат­ля­ва. То­ва е въп­рос на по­ли­ти­чес­ка бор­ба и по­ли­ти­чес­ка стра­те­гия, не е лич­на бор­ба. Слу­чи­ло­то се не ме удив­ля­ва, а ми на­пом­ня при­чи­ни­те. От пър­вия еше­лон бях из­го­нен точ­но за­що­то виж­дах ис­ти­на­та и я каз­вах. А то­га­ва ни­кой не ще­ше да я чуе. Се­га от­но­во ис­то­ри­я­та се пов­та­ря. Мо­же би пак ще тряб­ва да ми­нат 2–3 го­ди­ни, за да се раз­бе­ре, че съм бил прав и за то­ва, ко­е­то каз­вам се­га.

Е. Д.: Как си обяс­ня­ва­те все пак те­зи пос­то­ян­ни раз­ми­на­ва­ния? Нав­ре­ме­то се раз­ми­нах­те и с д-р Дер­т­ли­ев. Раз­ми­на­ва­не е и то­ва, че тръг­нах­те от БСДП, а се­га ог­ла­вя­ва­те ед­на от най-дес­ни­те партии.

Я. Я.: Ня­ма раз­ми­на­ва­не. През 1979 г. ка­то гла­вен асис­тент в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет и на­у­чен сът­руд­ник I сте­пен в Ин­с­ти­ту­та за дър­жа­ва­та и пра­во­то аз съз­да­дох не­ле­гал­на ор­га­ни­за­ция. За­поч­нах­ме да раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ме по­зи­ви. За да не ни раз­с­т­ре­лят ко­му­нис­ти­те вед­на­га след ка­то ни арес­ту­ват, ние ре­ших­ме да се пре­зас­т­ра­хо­ва­ме. Пър­ва­та пре­зас­т­ра­хов­ка бе­ше, че на­ре­кох­ме ор­га­ни­за­ци­я­та дви­же­ние, а не пар­тия. За­що­то са­ма­та ду­ма „пар­тия“ – дру­га ос­вен ко­му­нис­ти­чес­ка­та, пре­диз­вик­ва­ше спон­тан­но же­ла­ние у ко­му­нис­ти­те да се хва­нат за ре­вол­ве­ра. Вто­ра­та пре­зас­т­ра­хов­ка бе­ше, че се на­ре­кох­ме „со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко дви­же­ние“. Ка­зах­ме си, че со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­те все пак са бра­тов­че­ди на ко­му­нис­ти­те и ко­га­то ни арес­ту­ват, ще си ка­жат: абе, все пак бра­тов­че­ди сме, хай­де да не ги раз­с­т­рел­ва­ме вед­на­га. От­тук за­поч­на. В де­ло­то, по ко­е­то съм арес­ту­ван, из­рич­но е от­бе­ля­за­но, че сме има­ли не­ле­гал­но „со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко дви­же­ние“. Пре­зас­т­ра­хов­ка­та про­дъл­жи и през 1989–1990 г., ко­га­то аз то­ку-що бях из­ля­зъл от зат­во­ра. То­га­ва ре­ших­ме да въз­с­та­но­вим са­мо ед­на част от на­ша­та ор­га­ни­за­ция, за­що­то още се стра­ху­вах­ме да­ли ще ни раз­ре­шат да во­дим нор­ма­лен по­ли­ти­чес­ки жи­вот. То­га­ва ре­ших­ме да се на­ре­чем пак со­ци­а­л­де­мок­ра­ти, но не­мар­к­сис­ти. До­ри са­ма­та ду­ма не­мар­к­сис­ти то­га­ва пла­ше­ше страш­но мно­го хо­ра. Всъщ­ност ви­на­ги ние, ко­и­то об­ра­зу­вах­ме то­ва не­ле­гал­но съп­ро­ти­ви­тел­но дви­же­ние, сме би­ли ли­бе­ра­ли, за ли­бе­ра­ли­зъм. В пър­ва­та Прог­ра­ма на СДС-не­мар­к­сис­ти из­рич­но са от­бе­ля­за­ни са­мо ли­бе­рал­ни фор­му­ли­ров­ки.

Е. Д.: Един от най-чес­то из­тък­ва­ни­те мо­ти­ви за от­с­т­ра­ня­ва­не­то ви от СДС е то­зи, че на из­бо­ри­те през 1991 г. сте се със­те­за­ва­ли сре­щу СДС и сте от­мък­на­ли част от гла­со­по­да­ва­те­ли­те му.

Я. Я.: То­ва е оби­чай­на­та ко­му­нис­ти­чес­ка из­в­рът­ли­вост, ко­я­то се­гаш­ни­те де­ца на ня­ко­гаш­ни­те ко­му­нис­ти про­дъл­жа­ват да прак­ти­ку­ват. Из­би­ра­те­ли­те, ко­и­то не гла­су­ва­ха за СДС, бя­ха от­в­ра­те­ни от ли­дер­с­т­ва­ща­та то­га­ва в ко­а­ли­ци­я­та пар­тия – АСП. Ние всъщ­ност сме из­тег­ли­ли те­зи из­би­ра­те­ли, ко­и­то не ис­ка­ха да гла­су­ват за СДС за­ра­ди АСП. Ако ли­де­ри­те на СДС пре­це­ня­ват дос­та­тъч­но трез­во, би тряб­ва­ло да си да­дат смет­ка, че се­га ще от­б­лъс­нат мно­го по­ве­че из­би­ратели.

Е. Д.: Но и на пър­ви­те из­бо­ри, ко­га­то вля­зох­те във ВНС, пак не бях­те със СДС, а с ДПС.

Я. Я.: Но не с бю­ле­ти­на на ДПС, а с бю­ле­ти­на на ръ­ко­во­де­на­та от мен пар­тия. От­де­лен въп­рос е, че в зат­во­ра съм бил с най-мал­ко 60 ду­ши тур­ци, меж­ду тях и със се­гаш­ни ли­де­ри на ДПС, с ко­и­то съм под­дър­жал и под­дър­жам при­я­тел­с­ки от­но­ше­ния. Друг въп­рос е, че то­га­ва бях из­б­ран с по­мощ­та и на тех­ния елек­то­рат, но с бю­ле­ти­на на СДП-не­мар­к­сис­ти.

Е. Д.: Ка­зах­те, че про­дъл­жа­ва­те да под­дър­жа­те при­я­тел­с­ки от­но­ше­ния с мно­го от ли­де­ри­те на ДПС, но това не Ви по­мог­на да ос­та­не­те при­я­те­ли и в по­ли­ти­ка­та...

Я. Я.: Да. Тук се сблъс­ках­ме с мно­го ин­те­ре­си. Но ис­кам да Ви ка­жа, че Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес има меж­ду 16 и 21 сек­ции в се­ла, на­се­ле­ни из­к­лю­чи­тел­но с бъл­гар­с­ки тур­ци. В ня­кои от те­зи се­ла ве­че ня­ма ДПС, а дос­ко­ро има­ше БСП, ДПС и Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес. Аз про­дъл­жа­вам да под­дър­жам близ­ки при­я­тел­с­ки от­но­ше­ния с твър­де мно­го бъл­гар­с­ки тур­ци. За мен те са прек­рас­ни хо­ра и обич­та ми към тях ня­ма да мо­же да бъ­де на­ру­ше­на от то­ва, че ня­кои по­ли­ти­ци с тур­с­ко ет­ни­чес­ко са­мо­съз­на­ние се пос­та­вят в ус­лу­га на БСП. Имал съм кон­ф­лик­ти и ще ги имам с ко­му­нис­ти, не­за­ви­си­мо да­ли са бъл­га­ри или тур­ци.

Е. Д.: То­ва не е ли стран­но съ­що? Каз­ват, че елек­то­ра­тът на ДПС е ляв.

Я. Я.: Не е стран­но. Те­зи фор­му­ли­ров­ки ляв и де­сен за тур­с­кия елек­то­рат са мно­го от­но­си­тел­ни. Въ­о­б­ще да се го­во­ри в Бъл­га­рия в мо­мен­та за ля­во и дяс­но, без да има соб­с­т­ве­ност, е проб­лем не на от­но­ше­ние към соб­с­т­ве­ност­та и па­ри­те, а въп­рос на по­ли­ти­чес­ки въз­г­ле­ди. Сред тур­ци­те съ­що има хо­ра с ра­зум­ни по­ли­ти­чес­ки въз­гле­ди, ко­и­то ис­кат да бъ­дат сво­бод­ни лич­нос­ти чрез соб­с­т­ве­ност­та.

Е. Д.: Ка­зах­те нас­ко­ро, че СДС е от­к­рад­нал мно­го от ва­ши­те идеи, ко­и­то Вие сте лан­си­ра­ли пре­ди го­ди­на-две, но то­га­ва би­ли под­ми­на­ти с мъл­ча­ние. Как си го обяс­ня­ва­те?

Я. Я.: Ние не се сър­дим за то­ва, че СДС и дру­ги взе­мат на­ши идеи. Сър­дим се за то­ва, че мно­го от иде­и­те се взе­мат, пре­дъв­к­ват се и се из­п­лю­ват в съв­сем изо­па­чен вид, т.е. във вид, в кой­то ве­че не вър­шат ни­как­ва ра­бо­та. Аз бях то­зи, кой­то нав­ре­ме­то де­по­зи­ра и лич­но пре­да­де на г-н Сте­фан Са­вов ка­то шеф на пар­ла­мен­та и на г-н Фи­лип Ди­мит­ров ка­то ми­нис­тър-пред­се­да­тел про­е­к­то­ре­ше­ние на НС да се обя­ви за не­ле­ги­тим­но вся­ко дейс­т­вие на ко­му­нис­ти­те от нощ­та на 8 сеп­тем­в­ри 1944 г. Са­мо че то­га­ва те не ис­ка­ха да въз­п­ри­е­мат та­зи идея. Взе­ха я днес, за да я опо­зо­рят и да я смач­кат. Не я взе­ха то­га­ва, за­що­то мо­же­ха и има­ха въз­мож­ност­та да я ре­а­ли­зи­рат. А ако я бя­ха ре­а­ли­зи­ра­ли, щя­ха да вля­зат в про­ти­во­ре­чие със се­бе си или с ня­кои от при­я­те­ли­те си. Днес ня­ма опас­ност да за­сег­нат сво­и­те при­я­те­ли, но та­зи идея мо­же да е доб­ре дош­ла, за да про­дъл­жа­ват да ма­мят оне­зи, ко­и­то се ко­ле­ба­ят за ко­го да гла­су­ват. В на­шия вес­т­ник има ед­на руб­ри­ка, озаг­ла­ве­на „Ку­ку­ви­чи син­д­ром“ – Ку­ку­ви­че­то, ка­то вле­зе в чуж­до гнез­до, из­х­вър­ля сто­па­ни­на и за­поч­ва да се раз­по­реж­да. Оче­вид­но е, че в гнез­до­то на ско­ре­ца не мо­же да се из­лю­пи ско­рец, след ка­то ку­ку­ви­че­то е из­х­вър­ли­ло скор­ци­те. По­со­чи­ли сме мно­го та­ки­ва слу­чаи в на­шия вес­т­ник. До­ня­къ­де се гор­де­ем с то­ва, че сле­дят на­ши­те идеи, за да им съз­да­ват дуб­ли­ка­ти. Ед­на от ос­нов­ни­те те­зи на пре­зи­ден­та и на БСП е, ко­га­то из­диг­нем ня­как­ва на­ша идея, вед­на­га да є съз­да­дат дуб­лаж. Но дуб­ли­ка­тът, кол­ко­то и да на­по­до­бя­ва ори­ги­на­ла, си ос­та­ва ко­пие, пов­то­ре­ние. За все­ки е яс­но нап­ри­мер, че ли­бе­ра­лиз­мът на Пет­ко Си­ме­о­нов не е ли­бе­ра­лен, ни­то Ли­бе­рал­но-кон­сер­ва­тив­ни­ят съ­юз е та­къв.

Е. Д.: Оз­на­ча­ва ли то­ва, че СДС в мо­мен­та се тресе от „ку­ку­ви­чи син­д­ром“?

Я. Я.: Не бих ка­зал. В по-го­ля­ма сте­пен той се тре­се от то­ва, че не знае въ­о­б­ще на­къ­де да вър­ви. Ни­то има свяс­т­на прог­ра­ма. По­ра­ди то­ва ние ис­ках­ме шес­та на­ци­о­нал­на кон­фе­рен­ция, на ко­я­то да се ка­же как­во е нап­ра­ве­но досе­га и как­во да се пра­ви на­та­тък, да се изяс­нят не­ща­та. Бе­ше ни от­ка­за­но. Но ще се рад­ва­ме, ако та­ка­ва кон­фе­рен­ция се про­ве­де, ма­кар и ко­га­то нас ни ня­ма. Не бих ка­зал, че ги тре­се „ку­ку­ви­чи син­д­ром“ и зато­ва, за­що­то са­мо­то уме­ние да от­к­рад­ваш не­що от­ня­къ­де изис­к­ва и уме­ни­е­то да го оце­ниш... От дру­га стра­на, уме­ни­е­то да от­к­рад­неш не­що от­ня­къ­де изис­к­ва то да е съв­мес­ти­мо с вът­реш­на­та си същ­ност. До­ри хрис­ти­я­н­де­мок­ра­ти­чес­ки­те идеи, ко­и­то е взел Юлий Пав­лов, да ре­чем, съв­сем не са съв­мести­ми с дъл­бо­ка­та вът­реш­на същ­ност на се­мейс­т­во­то, в ко­е­то е из­рас­нал. Те­зи идеи са взе­ти, за да бъ­дат пре­дъв­ка­ни и из­п­лю­ти в изо­па­чен вид.

Е. Д.: Как­ви ще бъ­дат от­но­ше­ни­я­та Ви със СДС от­тук на­та­тък?

Я. Я.: Ние ня­ма­ме ни­как­во ос­но­ва­ние да во­ю­ва­ме с ни­ко­го. Но ня­ма­ме и ни­как­во на­ме­ре­ние да им спес­тя­ва­ме уда­ри­те от­дяс­но, как­то пра­вех­ме по­ве­че от ед­на го­ди­на в име­то на ко­а­ли­ци­он­но­то един­с­т­во. Вля­зох­ме в СДС, за да спа­сим дяс­на­та тен­ден­ция на ко­а­ли­ци­я­та, ко­га­то тя бе­ше под­ло­же­на на сил­ни уда­ри от­ля­во, осо­бе­но по вре­ме­то на Сто­ян Га­нев. Не ус­пях­ме. Но сме до­вол­ни, че от­вър­нах­ме на уда­ра от­ля­во и за­па­зих­ме СДС. Ще про­дъл­жа­ва­ме да за­щи­та­ва­ме СДС от уда­ри от­ля­во, но ня­ма да го ща­дим по­ве­че и ще го уд­ря­ме при­я­тел­с­ки от­дяс­но.

Е. Д.: А как ще про­дъл­жи пъ­тя си по-на­та­тък Ва­ша­та пар­тия? Ка­то пар­тия-еди­нак или ще по­тър­си ня­как­ва ко­а­ли­ция?

Я. Я.: Не бих я на­ре­къл еди­нак. За Пе­та­та на­ци­о­нал­на кон­фе­рен­ция във в. „Де­мок­ра­ция“ бе­ше пуб­ли­ку­ва­но, че ние сме пе­та­та по го­ле­ми­на пар­тия в ко­а­ли­ци­я­та от съ­щес­т­ву­ва­щи­те то­га­ва 16 пар­тии. Ние вля­зох­ме в СДС с го­то­ви струк­ту­ри, ко­и­то из­рас­на­ха в про­ти­во­бор­с­т­во как­то с чер­ве­ни­те, та­ка и със си­ни­те ко­му­нис­ти. На­ши­те струк­ту­ри не са от­г­леж­да­ни в чер­ве­ни­те пар­ни­ци на СДС. Не се при­тес­ня­ва­ме и ще про­дъл­жа­ва­ме да бъ­дем ав­тен­тич­на дяс­на пар­тия със соб­с­т­ве­на ори­е­н­та­ция. А пред евен­ту­а­л­ни из­бо­ри ще пре­це­ним да­ли от­но­во ще учас­т­ва­ме са­ми, как­то до­се­га, или ще вле­зем в ня­коя ко­а­ли­ция. Но се­га е ра­но да го­во­рим за ко­а­ли­ции, тъй ка­то счи­та­ме, че из­бо­ри ско­ро ня­ма да има. Ви­нов­ни за то­ва са и на­ши­те дос­ко­рош­ни при­я­те­ли, ко­и­то заб­луж­да­ва­ха, че ра­бо­тят за то­ва да има из­бо­ри, а всъщ­ност не бя­ха за­и­н­те­ре­со­ва­ни да ги има ре­а­л­но.

Е. Д.: На вся­ка це­на ли дър­жи­те да вле­зе­те в след­ва­щия пар­ла­мент? Ще се при­тес­ни­те ли, ако от­но­во ос­та­не­те от­вън?

Я. Я.: Не. Нап­ра­ви­ло ли Ви е впе­чат­ле­ние, че ко­га­то за­поч­нах да каз­вам кой е Дер­т­ли­ев, той из­мис­ли ар­гу­мен­та „ли­дер­с­ки­те и власт­ни­чес­ки­те ам­би­ции на Ян­ко Ян­ков“. Но ско­ро се раз­б­ра, че ако ме е ин­те­ре­су­ва­ла власт­та, прос­то щях да си ос­та­на в СДС и ня­ма­ше да се кон­ф­рон­ти­рам с ли­де­ри­те му. И мо­жех да бъ­да във власт­та. Но за нас е важ­но поч­те­но­то учас­тие в ед­на поч­те­на власт. А не учас­тие за вре­мен­ни об­ла­ги и не­въз­мож­ност да про­ме­ним не­ща­та. Спо­ред нас в Бъл­га­рия в мо­мен­та се раз­ви­ват точ­но съ­щи­те по­ли­ти­чес­ки съ­би­тия, как­то не­пос­ред­с­тве­но след ос­во­бож­де­ни­е­то на стра­на­та ни от тур­с­ко иго. Пър­ви­те ръ­ко­во­ди­те­ли на пър­ви­те пра­ви­тел­с­т­ва то­га­ва ви­на­ги са би­ли хо­ра, ко­и­то са си има­ли не­що еш-беш с тур­ци­те. Ед­ва че­ти­ри­най­се­то­то пра­ви­тел­с­т­во на Сте­фан Стам­бо­лов е всъщ­ност пра­ви­тел­с­т­во­то на ко­ми­ти­те и на оне­зи, ко­и­то са се съп­ро­тив­ля­ва­ли и са ра­де­е­ли за ли­бе­рал­но раз­ви­тие.

Ние не бър­за­ме за власт­та. Ка­то вся­ка по­ли­ти­чес­ка пар­тия и ние я ис­ка­ме, но не с це­на­та на по­ли­ти­чес­ки ком­п­ро­ми­си. А в мо­мен­та си­ту­а­ци­я­та у нас е та­ка­ва, че чо­век или тряб­ва да нап­ра­ви по­ли­ти­чес­ки ком­п­ро­мис, за да вле­зе във власт­та, или тряб­ва да нап­ра­ви ком­п­ро­мис със съ­вест­та си и да лъ­же из­би­ра­те­ли­те. Ние ис­ка­ме да за­па­зим ав­тен­тич­на­та си по­зи­ция за вре­ме­то, ко­га­то из­би­ра­те­ли­те ще уз­ре­ят дос­та­тъч­но, за да зна­ят как­во точ­но ис­кат.

ТЪР­НОВ­С­КА РЕ­ЗО­ЛЮ­ЦИЯ

При­е­та на раз­ши­рен Ко­ор­ди­на­ци­о­нен съ­вет на ПЛК, про­ве­ден на 30–31 ок­т. 1993 г. във Ве­ли­ко Тър­но­во.

ПЛК не е син­те­зи­ра­на в стра­те­ги­чес­ки­те ла­бо­ра­то­рии на КГБ. От на­ча­ло­то на сво­е­то съ­щес­т­ву­ва­не до­се­га ПЛК за­па­зи своя по­ли­ти­чес­ки мо­рал в съ­от­вет­с­т­вие с Прог­ра­ма­та и Ус­та­ва си. Не ус­пя­ха два­та опи­та да се ту­ши­ра ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ка­та същ­ност на ПЛК чрез ДПС и СДС. Неп­ре­къс­на­ти­те уси­лия на ПЛК да зас­та­ви ръ­ко­вод­с­т­во­то на СДС да из­пъл­ня­ва ко­а­ли­ци­он­ни­те ре­ше­ния за де­ко­му­ни­за­ция на Бъл­га­рия сре­ща­ха ярос­т­на съп­ро­ти­ва и до­ве­до­ха до из­к­люч­ва­не­то є от СДС.

Със сво­е­то по­ли­ти­чес­ко по­ве­де­ние СДС по­ка­за, че не е спо­со­бен да се про­ти­во­пос­та­ви на про­веж­да­на­та от ко­му­нис­ти­те стра­те­гия за съз­да­ва­не на пра­вов и ико­но­ми­чес­ки ха­ос. На ха­лос бе­ше по­ха­бе­на ог­ром­на чо­веш­ка енер­гия.

Са­мо ПЛК мо­же да вър­не вя­ра­та на хо­ра­та и тех­ни­те на­деж­ди.

Със сво­я­та пос­ле­до­ва­тел­на по­ли­ти­ка ПЛК днес е един­с­т­ве­ни­ят без­ком­п­ро­ми­сен про­тив­ник на БСП. ПЛК неп­ре­къс­на­то се про­ти­во­пос­та­вя на всич­ки съг­ла­ша­тел­с­т­ва с ко­му­нис­ти­те.

Днес ПЛК има ку­ра­жа и ам­би­ци­я­та да пред­ло­жи на бъл­гар­с­кия на­род не­за­ви­си­ма и не­ут­рал­на на­ци­о­нал­на по­ли­ти­ка та­ка, как­то пре­ди сто го­ди­ни то­ва бе из­вър­ше­но от Сте­фан Стам­бо­лов.

В по­га­зе­на­та Тър­нов­с­ка кон­с­ти­ту­ция се съ­дър­жат не­об­хо­ди­ми­те га­ран­ции за из­ли­за­не от прав­ния и ико­но­ми­чес­ки ха­ос, в кой­то е хвър­ле­на стра­на­та.

ПЛК се об­ръ­ща към всич­ки бъл­гар­с­ки граж­да­ни, ко­и­то ми­ле­ят за Оте­чес­т­во­то си:

Не­ка из­пъл­ним граж­дан­с­кия си дълг за спа­се­ни­е­то на Бъл­га­рия!

31 ок­том­в­ри 1993 г., Ве­ли­ко Тър­но­во

Пред­се­да­тел на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес: /п/Ян­ко Ян­ков

[Публикувани и на стр.624-629, 629-630 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 604 с.].