ЦЕЛТА НА ПРОГРЕСА

А. Николай Иванович Кареев (1850-1931) е историк, социолог, педагог, обществен деец, автор е на колосален брой

научнипубликации (повече от 400)[1], обект на изследване от множество автори[2].

Роден е в Москва в обедняващо дворянско семейство; през 1865 г. постъпил в гимназията; в 1869 г. станал студент и през 1873 г. завършил Историко-филологическия факултет на Московския университет, след което веднага започнал подготовката на магистърската си дисертация; през 1879 г. дисертацията му е публикувана като книга под заглавие „Селяните и селският въпрос във Франция през последната четвърт на ХVІІІ век”; в периода 1879-1884 г. е професор във Варшавския университет; през 1886-1899 и през 1906 г. е професор в Санкт-Петербургския университет; в 1899 г. във връзка с проявени симпатии към студентските вълненения бил уволнен от Петербургския университет заради „неблагонадеждност”; активен член на партията на кадетите, депутат от Първата Държавна Дума; през 1910 г. е избран за член-кореспондент на Руската академия на науките; през 1929 г. е избран за почетен академик на Академията на науките на СССР.

Б. В светогледа на Н. И. Кареев се съединяват народническите убеждения и либералните западнически стремежи, което „съединяване” е намерило своя израз в неговата историософия; философските и социологическите му възгледи са се формирали под влиянието на П. Лавров и Н. Михайловски. Една от основните идеи в неговото творчество е теорията за прогреса, в която дава свой оригинален принос: той е разглеждал прогреса като потенциалност, възможностите за реализирането на която зависят от усилията на отделните видни исторически личности, а целта на прогреса е максималното щастие за колкото се може повече хора. Според него именно великите личности и цивилизационно високоразвитите нации „въвличат другите хора и народите в единния световен процес”, наречен „големият път на историята”, и благодарение на това народите осъществяват своето прогресивно развитие.

Основните му произведения са в областта на историята, социологията и теорията на историята: „Основни въпроси на философията на историята. Критика на историософските идеи и опит за научна теория на историческия прогрес” (1883-1890, Том 1-3), „Същност на историческия процес и ролята на личността в историята” (1889), „Историко-философски и социологически етюди” (1895), „Стари и нови этюди по икономически материализъм” (1896), „Въведение в изучаването на социологията” (1897), „Историка. Теория на историческото знание” (1913), „Историология. Теория на историческия процес” (1915), „Общи основи на социологията” (1919).

В. В руската научна литература Н. И. Кареев напълно основателно е считан за един от крупните изследователи на Френската революция, а връхната точка в това отношение е половинвековната му работа върху четиритомния труд „Великата френска революция”, три тома от които са били издадени през 1918 г. в Петербург, но четвъртият не е бил издаден тогава, а едва през ... 1998 г. в Сиктивкар.

Четвъртият том не е бил издаден тогава поради същността на неговото съдържание. Докато първите три томове са били посветени на историческия ход на събитията, то в четвъртия том вече е ставало дума за влиянието на Френската революция върху общественото мнение; при това тук вече е ставало дума не само за влиянието на Френската революция, а на революциите въобще, и на техното место в историята и във философията на историята, както и за мнението на множество историци по въпроса. Тъй като по онова време в Съветска Русия вече е господствувала марксистко-ленинската философска концепция, на другите идеи не е била давана възможност да имат място в литературата; освен това, в този свой труд Н. И. Кареев е бил определил Френската революция като „прогресивен фактор в развитието на историята”, а по онова време съветската идеология е признавала качеството на такъв фактор единствено на руските събития от 1917 г., по отношение на които събития, обаче, Н. И. Кареев не е виждал нищо прогресивно; освен това, докато официалната съветска идеология е обяснявала събитията от Френската революция единствено от гледна точка на борбата на класите, то Н. И. Кареев е считал, че тя е резултат на умственото развитие, т. е. че е била подготвена от философите-енциклопедисти.

Г. Н. И. Кареев е отричал прогностичната функция на историята, но независимо от това като историк е предвидил тенденциите за обединяване на европейските държави в единна Европа и идеята му в това отношение, макар и да е преминала през етапи на еволюция и уточняване, е пронизвала много голяма част от произведенията му. Така, още в докторската си дисертация от 1892 г., посветена на историята на Западна Европа през Новото време[3], той е започнал да изучава процесите и да обосновава тезата, която през 1897 г. вече е била кристализирала в категоричното заключение, че колкото и да са голями различията между отделните европейски нации, вече съществуват всички необходими основания да се счита, че е налице единна европейска култура, и историята на европейските народи може да бъде разглеждана като, макар и нееднородно, все пак нещо единно и цяло[4].

В основата на неговите възгледи относно единния процес на историческото развитие на Европа е залегнало схващането, че макар и през различните периоди от време водеща роля да са имали различни народи и държави, все пак най-силно влияние върху останалите са имали Англия, Германия, Италия и Франция, а ретроспективният поглед разкрива, че единната европейска цивилизация има „тройствен идентификационен източник”, и това са гръцката образованост, римската държавност и християнската религия; и че именно върху тази историческа почва се е осъществявало обединяването на историческите процеси, способствували за създаването на универсалната европейска цивилизация. Той приема, че Средновековието във висока степен е било извършило разрушаване на постигнатото преди това цивилизационно единство на европейските народи, но че въпреки всичко средновековната раздробеност и затвореност на отделните елементи на европейския свят не е попречила да бъде изоставен или изгубен общият европейски исторически път на развитието, а от друга страна дори е спомогнала да се подготви преходът към качествено новото състояние.

Според него през Средновековието единните или общите европейски интеграционни процеси са били осъществявани от католицизма и от феодализма, които именно са били своеобразни системи на обществения живот, обезпечаващи формирането и поддържането на еднакви за всичките европейски народи форми на политическо, юридическо и културно развитие и функциониране. Наистина, феодализмът е представлявал израз на сепаратистките тенденции, но в същото време католицизмът е изпълнявал обединяващата роля, и така в резултат на противоборството на тези две тенденции се е формирала съдържателната характеристика на Средновековна Европа; така, въпреки политическата и териториалната раздробеност, духовната монархия на римския папа е обединявала всичките европейски народи към единния център на Рим, и благодарение именно на нея Европа е запазила своето идеологическо и културно единство.

Д. Като специалист по проблемите на Френската революция, Н. И. Кареев е отделил специално внимание в своите трудове и на якобинизма, която тема впрочем, встъпвайки като якобиноцентризъм, е била една от най-модните през целия период на съветската историография[5]; а днес, след постсъветския период на Русия, заслужава изключително съществено внимание заради необходимостта от преоценка на авторитаризма и терористическия характер на якобинската диктатура, както и от необходимостта от признаването на суверенитета на човешката личност и общочовешките ценности.

За отношението на Н. И. Кареев специално към периода на якобинската диктатура може да се съди преди всичко от неговия университетски лекционен курс „История на Западна Европа в новото време” и преди всичко в третия том, излязъл от печат през 1893 г. в контекста на подготвяните революционни събития в Русия. В това свое изследване авторът изрично и ясно обръща внимание на читателите върху опасността от извънредните форми на управление и върху необходимостта да не се допусне в Русия провеждането на подготвяната политика на терора.

Във връзка с това следва да бъде отбелязано, че формулирайки своя възглед върху Френската революция и в частност върху периода на якобинската диктатура, Н. И. Кареев е бил длъжен да има предвид трактовката на тези събития от неговия учител В. И. Герье, който пръв е бил положил началото на изучаването в руската литература на тази „опасна тема”; който изрично е писал, че времето на якобинската диктатура всъщност е било започнало още в самото начало на революцията, и че идеологическите предпоставки на якобинизма се съдържат в самия рационализъм на Просвещението, в абсолютизирането на възможностите на разума в ущърб на традиционната вяра, както и че бидейки малцинство, якобинците превъзходно са разбирали, че могат да удържат властта единствено чрез провеждането на политика на терор.

Все пак, обаче, Н. И. Кареев е принадлежал към новото поколение руски либерали, и докато неговият учител В. И. Герье е обосновавал тезата за необходимостта от „национална монархия”, представляваща вариант на просветения абсолютизъм, то той е бил убеден конституционалист - един от първите членове на кадетската партия - високо е оценявал Френската революция заради разбиването на феодалните структури и обезпечаването на свободата и гражданското равенство. В същото време той е разглеждал якобинската диктатура като „локален епизод в хода на революцията”. Така, възникналият спор между Н. И. Кареев и В. И. Герье по своята същност се е проявил като „своеобразно продължение върху руска почва” на известната полемика между Иполит Тен и Алфонс Олар, и не е случаен фактът, че в много пунктове от своите трудове Н. И. Кареев е демонстрирал своето „преклонение” пред изводите на А. Олар в неговата „Политическа история на Френската революция”.

Така, според Н. И. Кареев, най-същественото качество на якобинците е било тяхната „привързаност към идеята за държавност”; това, че те са виждали в лицето на държавата „велика сила”, която трябва да подчини на себе си всичките прояви на човешкото битие и да постави под пълна зависимост както частния, така и обществения живот на хората, при което всеки отказ за подчинение следва да бъде считан за „инцивизъм”. Все пак, както в книгата, така и в редица статии, писани в контекста на назряващата в Русия революция, той е подчертавал, че следва да бъдат считани за недопустими всички форми на отказ от индивидуална и обществена свобода. После, през 1917-1918 г. Н. И. Кареев е публикувал редица статии, в които, припомняйки печалния опит от якобинската диктатура е предупреждавал, че Русия върви по същия път на отказ от принципите на свободата и към унищожаване на напълно невинни хора. Той подчертавал, че корените на това проявление на руската революция се съдържат в традициите на абсолютизма и в процесите на дехристиянизацията.

---

[1] Вж.: Кареев, Н. И., Крестяне и крестянский вопрос во Франции в последней четверти ХVІІІ века, М., 1879; Кареев, Н. И., Исторический очерк польского сейма, М., 1880; Второе издание, М., 1888; Кареев, Н. И., Основные вопросы философии и истории, СПбг., 1883; Кареев, Н. И., Очерк истории революционного движения и католической реакции в Польше, М., 1886; Кареев, Н. И., Теория культурно-исторических типов, ж. Русская мысль, М., 1889, Год. Х., Кн. 9; Кареев, Н. И., История Западной Европы в новое время, СПбг., 1892-1917, Том 1-7; Кареев, Н. И., Философия культурной и социальной истории нового времени. 1300-1800 гг., СПбг., 1893; Кареев, Н. И., Историко-философские и социологические этюды, М., 1895; Кареев, Н. И., Ролята на идеите, учрежденията и личностите в историята, Превод от руски, Варна, 1896; Кареев, Н. И., Субективизмът в социалните науки, Превод от руски, Шумен, 1896; Кареев, Н. И., Введение в изучение социологии, М., 1897; Кареев, Н. И., Основные вопросы философии истории, СПбг., 1897; Кареев, Н. И., Государство-город античного мира. Опыть исторического построения политических и социальных эволюций античных гражданских общин, Второе издание, СПбг., 1905; Кареев, Н. И., Западноевропейская абсолютная монархия. ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ веков, СПбг., 1906; Кареев, Н. И., Исторически очерк на представителните учреждения в Западна Европа, Превод от руски, Пловдив, 1909; Кареев, Н. И., Мисли върху същността на обществената дейност, сп. Библиотека, Пловдив, Год. VІ, 1909, кн. 2, с. 1-150; Кареев, Н. И., Сочинения, СПбг., 1911, Том 1-2; Кареев, Н. И., Собранные сочинения, СПбг., 1912-1913, Том 1-3; Кареев, Н. И., Поместье-государство и сословная монархия средних веков, СПбг., издание третье, 1913; Кареев, Н. И., Монархии древнего востока и греко-римского мира, СПбг., 1913; Кареев, Н. И., Историка, СПбг., 1916; Кареев, Н. И., Великая Французская революция, Пбг., 1918, Том 1-3; Кареев, Н. И., Общие основы социологии, Пбг., 1919; Кареев, Н. И., История Западной Европы в начале ХХ века, М., 1920; Кареев, Н. И., Европа до и после войны в территориальном отношении, Пг., 1922; Кареев, Н. И., Прожитое и пережитое, Л., 1990; Кареев, Н. И., Политическа история на Европа. От Френската революция до днес, Превод от руски, София, 19хх; Кареев, Н. И., Основы русской социологии, ж. Социологические исследования, М., 1995, № 8, с. 122-129; Кареев, Н. И., Личное начало и роковые силы в истории, ж. Вопросы философии, М., 1996, № 7, с. 157-163; Кареев, Н. И., Французская революция в философии истории, Том 4, Сыктывкар, 1998.

[2] Вж.: Бузескул, В. П., Всеобщая история и ее представители в России в ХІХ и начале ХХ вв., Л., 1919-1931, Том 1-2; Могильницкий, Б. Г., Политические и методологические идеи в русской медиевистике, Томск, 1960; Краснухин, К. А., Н. И. Кареев о познании общественных явлений, ж. Вестник Ленинградского университета. Серия Экономика, Философия, Право, Л., 1974, Вып. 3, № 17, с. 71-85; Золотарев, В. П., Историческая концепция Н. И. Кареева. Содержание и эволюция, Л., 1988; Коргунюк Г., Разработка вопросов методологии истории в творчестве Н.И.Кареева, М., 1990; Золотарев, В. П., Николай Иванович Кареев. 1850-1931, ж. Новая и новейшая история, М., 1992, № 4, с. 128-155; Сафронов, Б. Г., Н. И. Кареев о структуре исторического знания, М., 1994; Новиков, Н. Н., Субъективныъй синтез Н. И. Кареева, ж. Вопросы философии, М., 1996, № 7, с. 146-154; Синютин, М. В., Типологический метод Н. И. Кареева, ж. Вестник СПбГУ. Серия 6. 1997, Вып. 4 (№ 27), с. 67-73; Погодин, С. Н., Русская школа историков: Н. И. Кареев, И. В. Лучицкой, М. М. Ковалевский, СПбг., 1997; Ростиславлев, Д. А., Н. И. Кареев о якобинской диктатуре, Сб. Исторические этюды о французской революции (Памяти В. М. Далина), М., 1998; ***Социология истории Николая Кареева, Межвузовский сборник, Российская социология Вып. 2, СПбг., 2000; ***Николай П. Кареев, ж. Вестник Московского университета. Серия 12. Политические науки, М., 2004, № 2, с. 118-136.

[3] Кареев, Н. И., История Западной Европы в новое время, СПбг., 1892-1917, Том 1-7.

[4] Вж.: Кареев, Н. И., Основные вопросы философии истории, СПбг., 1897, с. 409.

[5] Вж.: Сб. Актуальные проблемы изучения истории Великой французской революции (материалы „Круглого стола”, М., 1989; Черняк Е. Б., 1794 год. Некоторые актуальные проблемы исследования Великой французской революции, ж. Новая и новейшая история, М., 1989. № 1; Чудинов А. В., Назревшие проблемы изучения истории Великой французской революции, ж. Новая и новейшая история, М., 1989. № 2; Сб. Якобинство в исторических итогах Великой французской революции („Круглый стол”), ж. Новая и новейшая история, М., 1996. № 5.

[Публ. на стр.385-391 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]

ЗРИТЕЛ, ДИВАК ИЛИ ТВОРЕЦ?

А. Пьотр Лаврович Лавров (1823-1900) е публицист, поет, социолог, философ, историк, антрополог, теоретик на руското народничество и на руския социализъм, основател на руската социология, автор на редица философски и обществено-политически съчинения[1] и обект на вниманието на редица изследователи[2].

Роден е в Псковска губерния в потомствено дворянско семейство, баща му е бил артилерийски офицер; през 1842 г. е завършил Артилерийското училище в Петербург и до 1866 г. е бил на военна служба, като достигнал до чин „полковник” и професор във военните училища, където е преподавал математика и история на науките. През 1858 г. е публикувал серия философски съчинения, които бързо му донесли широка известност, а най-широк резонанс предизвикала книгата му „Очерци по въпросите на практическата философия” (1859) и публичните му лекции по философия, изнесени през 1860 г.

Макар и да се е стараел да се дистанцирва от радикализма, след покушението върху император Алексъндър ІІ (4 април 1866 г.), заради сътрудничоството му с организацията „Земя и воля” П. Л. Лавров е бил арестуван през 1866 г. и през 1867 г. бил заточен във Вологдска губерния. Все пак по време на заточението му той публикувал своите станали знаменити т. нар. „Исторически писма”, благодарение на които неочаквано и за самия него станал „владетел на умовете” на младото поколение.

През 1870 г. той успял да избяга от заточението и да се установи в Западна Европа, където бил въвлечен в логиката на революционната борба и станал лидер на т. нар. „пропагандистко направление” в народничеството и виден деец на международното социалистическо движение. В Париж той бил избран в една от секциите на социалистическия Интернационал. Участвувал е в Парижката комуна през 1871 г., а в Лондон се запознал с К. Маркс и Ф. Енгелс. Бил е привърженик на идеята за щателната подготовка на социалистическата революция, като подготовката трябвало да обхване както ръководителите, така и народните маси.

Б. На творческото перо на П. Л. Лавров принадлежат голямо количество произведения, повечето от които все още не са достатъчно пълно изследвани, тъй като авторите традиционно се позовават преди всичко на концепциите, изложени в неговите „Исторически писма”; които, обаче, го представят непълноценно, тъй като принадлежат към неговата ранна публицистика; поради това специално внимание заслужават по-късните му творби като „Задачи понимания истории” (1898) и „Важнейшие моменты в истории мысли” (1903), които именно може да бъдат считани най-пълно и най-зряло отразяващи неговата идейнотеоретическа и светогледна система.

В изследователската литература широко е разпространено и вкоренено наложеното още от Н. Г. Чернишевски гледище, че възгледите на П. Л. Лавров имат „еклектически характер”. Редица изследователи, обаче, приемат, че това съвсем не е вярно, и че П. Л. Лавров е бил „духовно свободен мислител”, който е отричал привързаността към тесните формули и се е страмял към пълно, интегрално и синтетично знание, и че неговите произведения са израз съвсем не на еклектизъм, а на философско-социологически синтез, вътрешно опосредствуван от неговия социален идеал. Също така широко е било разпространено иронично представяното гледище, че при разглеждането на който и да е социален проблем П. Л. Лавров „винаги е започвал анализа си с анализа на звездните мъглявини”; редица съвременни изследователи, обаче, подчертават, че това гледище почива върху изходния принципен подход на мислителя, стремящ се да разгледа всяко явление върху фона на неговата история и еволюция.

Освен това, следва да се има предвид, че „синтетическата ориентация” на П. Л. Лавров по същество не позволява да бъде осъществявано едностранчиво причисляване на неговите възгледи към каквато и да е конкретна философска или социологическа школа. Така напр. своите научни търсения той е бил започнал с критически анализ на хегелианството, при което изключително високо е ценял историзма на Хегел и в същото време категорично не е приемал неговата метафизика, и е бил ориентиран много повече към идеите на И. Кант и преди всичко към кантианския критицизъм.

Твърде често пъти П. Л. Лавров е причисляван към позитивизма или дори към „контизма”; според някои иследвонатели, обаче, неговият „позитивизъм” е бил „контиански” дълго време преди да се запознае със соцологическата система на О. Конт; при това той е гледал на позитивизма само като на метод, който има своите несъмнени основания, без да има правото да претендира да бъде философия, тъй като естественонаучният разум няма всеобщностни измерения и хегемоничните му претенции в хуманитарното знание са неоснователни. По подобен начин тези изследователи приемат, че П. Л. Лавров, макар и да е бил в изключително близки лични и делови отношения с К. Маркс и Ф. Енгелс, макар и да е признавал, че е „ученик на Маркс в сферата на икономическите въпроси”, в действителност не е бил марксист и не би могъл да бъде, тъй като неговите изходни социологически принципи и концепции са били съвсем различни - в сферата на социологията П. Л. Лавров е навлязъл, идвайки от сферата на философията, при това от сферата на философския антропологизъм.

Цялата социологическа концепция на П. Л. Лавров се гради изключително върху неговата теза за солидарността, наблягаща върху „съзнанието, че личният интерес на човека съвпада с обществения интерес”, и че „нашето лично достойнство се поддържа чрез поддържането на достойнството на всички хора, които са солидарни с нас”. П. Л. Лавров подчертава, че „източниците на солидарността” се съдържат в „доисторическия органически свят”, където солидарността възниква и се проявява като „фатална необходимост за оцеляването”. Той посочва, също така, че солидарността естествено е еволюирала и подлежи на еволюция, водеща до „смяна на формите на солидарността”.

В контекста на така очертаните същностни параметри на социологията и на солидарността П. Л. Лавров е разработил и учението или теорията си за личността, което учение той смята за ключ към решаването на проблемите на социалния живот. Той подчертава, че „конститутивният признак на личността е нейното самосъзнание”, че „оръдието на развитието на личността е знанието и творчеството”; и че на всеки от елементите на обществото съотвествуват определени субекти (личности), социалната функция на които е да творят историята; и че това са именно „критически мислещите личности”. В тази връзка той набелязва наличието на три социалнопсихологически типове субекти на историята, а именно: а) експлоатираното мнозинство от обществото, лишено от благата на цивилизацията, което само присъствува в наличните културни и цивилизационни форми и не е и не може да бъде творец на историята; б) диваците на висшата култура, които са малцинство и са частично цивилизовани, но винаги се ръководят от модата, участвуват в цивилизационните процеси, но тъй като винаги се стремят да запазят положението си, представляват силно препятствие за прогреса; в) интелигенцията, състояща се от критически мислещите личности, живеещи същинския исторически човешки живот и представляващи истинските дейци и творци на цивилизацията.

---

[1] Вж.: Лавров, П. Л. (псевдоним: С. С. Арнольди), Задачи понимания истории, СПбг., 1903; Лавров, П. Л., Собранные сочинения, М., 1917-1920; Сб. П. Л. Лавров. Статьи, воспоминания, материалы, Пбг., 1922; Лавров, П. Л., Избранные сочинения на социально-политические темы, М., 1934-1935, Том 1-4; Лавров, П. Л., Философия и социология. Избранные произведения, М., 1965, Том 1-2.

[2] Вж.: Рапопорт, Х., Социальная философия П. Лаврова, Перевод с франц., СПбг., 1906; Гизети, А. А., Историко-социологические воззрения П. Л. Лаврова, Сб. Вопросы обществоведения, СПбг., 1911, Вып. 3, с. 254-273; Сб. Вперед! Сборник статьей, посвященных памяти П. Л. Лаврова, М., 1920; Книжник-Ветров, И. С., П. Л. Лавров, М., 1930; Галактионов, А. А., П. Ф. Никандоров, Идеологи русского народничества, Л., 1966; Богатов, В. В., Философия П. Л. Лаврова, М., 1972; Володин, А. И., Б. С. Итенберг, Лавров, М., 1981; Антонов, В. Ф., Революционное творчество П. Л. Лаврова, Саратов, 1984.

[Публ. на стр.296-299 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]