МАРКСИЧЕСКОТО НАСИЛИЕ - НЕОГРАНИЧЕНА ОТ ЗАКОНИТЕ ВЛАСТ

А. Владимир Ильич Ленин (1870-1924) е виден руски и съветски обществен и държавен деец, политически мислител, философ-марксист, една от ключовите фигури на руската и световната история, автор на големо множество произведения и обект на изследователското внимание на огромен брой автори .
Той е роден в дворянско семейство в Симбирска губерния; през 1887 г. постъпил като студент в юридическия факултет на Казанския университет, но скоро бил изключен заради участие в студентски демонстрации; живеел е в Самара, където самостоятелно изучавал революционната литература; през 1891 г. завършил юридическия факултет на Петербургския университет, като положил т. нар. „екстернен изпит”; в 1893 г. се установил да живее в Петербург и там започнала неговата литературна дейност; през 1894 г. била отпечатана нелегално първата му крупна работа „Кои са „приятелите на народа” и как те воюват против социалдемократите?”; през 1895 г. е арестуван и в 1897 г. - заточен в Сибир.
След освобождаването му през 1900 г. емигрирал и в чужбина започнал полемика с народниците и с т. нар. „икономисти”, в която полемика обосновавал твърдението, че Русия вече е тръгнала по пътя на капитализма („Развитието на капитализма в Русия”, 1899) и че поради това „е необходимо да бъде насаждано научно социалистическо съзнание в работническата класа” („Какво да се прави?”, 1902). Когато на проведения през 1903 г. в Лондон Втори конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия настъпил разколът, при който партията официално се разцепила на „болшевики” и „меншевики”, той оглавил болшевишкото движение .
Б. За разлика от меншевиките, които считали за несвоевременен въпроса за пролетарската революция в Русия (поради нейната икономическа изостаналост в сравнение със западноевропейските държави), В. И. Ленин, още по време на революционните събития през 1905 г. издигнал идеята за „прерастването на буржоазно-демократическата революция в пролетарска социалистическа революция” („Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция”, 1905). Шансът за такова прерастване, обаче, се удал едва през февруари-октомври 1917 г., след което В. И. Ленин станал пръв председател на правителството на Съветска Русия.
Отношението на В. И. Ленин към марксическата теория и в частност към философията е претърпяло сериозна еволюция. Така, докато в своите първи трудове от 1894-1895 г. той (подобно на К. Кауцки и други) приемал, че „марксизмът е наука за обществото”, че е „социология, подчиняваща се на общонаучните критерии, и няма никаква нужда от философия”, тъй като „философският материал се разпада между отделните науки” като тяхно вътрешно съдържание , то след изказването на Едуард Бернщайн за необходимостта от ревизия на редица от положенията на марксизма и полемиката около ревизионизма, В. И. Ленин променил възгледите си в това отношение към философията.
Така, той станал последователен защитник на идеята за философското своеобразие на марксизма и неговата органическа целостност, състояща се от три съставни части, а именно философия, политикономия и учение за социализма.
Така, именно след този извършен от него еволюционен поврат във възгледите относно философията и науките, В. И. Ленин написал множество произведения, тематично съответствуващи на тези три съставни части на марксизма, и това са: „Материализъм и емпириокритицизъм” (1909), „Философски тетрадки” (1914-1916), „Крахът на Втория интернационал” (1915), „Империализмът като висш стадии на капитализма” (1916), „Държавата и революцията” (1917), „Поредните задачи на съветската власт” (1918), „Великият почин” (1919), „За значението на войнствуващия материализъм” (1922).
В тези свои произведения, изследвайки субективизма на народниците (които изхождали от желателното, от идеала), той формулирал и противопоставил принципа на основания върху обиктивните закономерности целостен подход към явленията, съгласно който принцип научният подход в социологията се състои в това - обществото да бъде разглеждано като жив и постоянно развиващ се организъм. В същото време, макар и обявявайки се против субективизма на народниците, той се обявил и против обективизма на буржоазията („буржоазният обективизъм”, „обективизма на легалните марксисти”) и изтъкнал, че не е достатъчно само констатирането на обективните факти и процеси (вслючително и констатирането на развитието на капитализма в Русия), а е необходимо да се подходи към тези факти критически, за да бъдат разкрити съдържащите се вътре в тях противоречия и перспективите на развитието.
Така философската по своята същност идея за съотношението между субективното и обективното и за намирането на верната посока на поведение между двете симетрични крайности станала едно от най-важните за него изходни теоретични постижения, а самият метод или подход той нарекъл „конкретен анализ на конкретната ситуация”.
Така, изхождайки от този именно подход или гледна точка, той упреквал меншевиките за това, че те се опитвали да правят изводи, като изхождали от чисто логическия подход, а не от този именно подход. От своя страна, обаче, меншевиките му отговаряли, че болшевиките са отстъпили от важните положения на марксическата теория, и че в замяна на материалистическия монизъм са взели дуалистическото разбиране на съотношението между обективното и субективното.
Същността на разминаването между болшевиките и меншевиките се е състояла и в това, че според Ленин субективните моменти в обществените процеси са много по-самостоятелни и имат по-голяма тежест, докато според Плеханов е точно обратното – обективните са по-самостоятелни и имат по-голяма тежест. Ленин е приемал, че „развитието на субективните моменти в определена степен може да компенсира по-слабото развитие на обективните моменти” на икономическото развитие на Русия - или, напротив, ако те са доста стлаби - може да не се стигне до логически завършек на дадения обективен процес.
Без тук да се спираме на свързаните с тази концепция гледища от сферата на теорията на познанието, ще отбележим, че при разкриване наличието на 16-те елементи на диалектиката, В. И. Ленин подчертава не само, че списъкът им не е окончателен, но и че е „необходим гъвкав подход към действителността”; и в пълно съответствие с тази именно „гъвкав подход” след завземането на властта той пише, че диалектическият метод за анализ на вътрешните противоречия е претърпял промяна и напр. противоречията вече не могат да бъдат определяни като „антагонистически и неантагонистически”, тъй като антагонистическите вече са отпаднали и не съществуват.
Дори нещо повече – на мястото на „отпадналите антагонистически противоречия” той издигнал тезата за „съзнателното съединяване или обединяване на противоположностите”, за да се търси и постига „симфония, а не какафония”. И като пример в този аспект изтъкнал необходимостта от въвеждането на т. нар. принцип на демократическия централизъм.
В. Встъпвайки на политическата сцена като лидер на болшевизма и по-точно като лидер на ленинизма (представляващ един от вариантите на болшевизма), В. И. Ленин, бидейки верен ученик на К. Маркс и последователен марксист, се е постарал да доразвие марксизма в съответствие с новите условия и приложимо към руската действителност. Настъпилите в края на ХІХ и началото на ХХ век изменения в способа на производството несъмнено били заставили В. И. Ленин да подложи на нов анализ капитализма и да обособи в него наличието на стадий, наречен империализъм; така, при този анализ той направил своя главен извод, свеждащ се до тезата, че „империализмът е висш и последен стадий на капитализма”, а следователно и „краят на социалистическата революция”. От което следвало, че според еволюцията капиталистическото общество неизбежно върви към своя залез, загниване и гибел; и че „неизбежната гибел на империализма ще доведе и до неизбежното тържество на комунизма”.
Така, очертавайки и дори автоматизирайки визирания процес, болшевиките определили и конкретните срокове, в рамките на които ще бъде осъществен преходът към новото общество, т. е. ще се стигне до комунизма: през 1920 г. В. И. Ленин очертал срока на 15-20 години; през 1939 г. И. В. Сталин също така определил срока на 20 години; през 1961 г. Н. С. Хрушчов също определел 20-годишен срок за достигането до комунизма; през 1986 г. обаче М. Горбачов нарушил така очертаната традиция и намалил както срока, така и мащабните измерения на крайната цел като заявил, че през 2000 г. всяко семейство ще разполага със свой собствен отделен апартамент...
Разбира се, ленинският извод за характера на империализма е съдържал редица теоретико-методологически „грешки” дори и ако бъде погледнат през призмата на ортодоксалния марксизъм или неомарксизъм . Освен това В. И. Ленин е бил доразвил и марксическата теория за насилието, логически завършеният вид на която е била теорията за държавата на диктатурата на пролетариата; тук той е бил неимоверно откровен, като още през 1906 г. е писал, че съгласно неговото „научно” схващане понятието диктатура не означава нищо друго, освен опираща се непосредствено върху насилието от нищо неограничена (неограничена от никакви закони) власт .
Обосновавайки „социалното основание” на своята „научна” теория за диктатурата на пролетариата, В. И. Ленин е посочил, че в основата на тази теория е залегнала марксическата идея за водещата роля на работническата класа и за нейните възможности в контекста на икономическите и социолнополитическите реалности. Това, разбира се, е било чиста фантасмагория, тъй като по онова време самият той превъзходно е разбирал, че т. нар. „руска работническа класа” практически не съществува или дори и да съществува, фактически не разполага с абсолютно никакви възможности да осъществява каквото и да е ръководство не само върху цялото общество, но и върху която и да е отделна сфера на това общество. Така че още от самото начало ръководното функциониране на „държавата на диктатурата на пролетарията” е било предпоставено не в ръцете на работническата класа, а в ръцете на партийно-държавната бюрокрация; и тази именно „трансформация” или „редукция” на управляващия елит впоследствие се е оказала трагично опасна за цялото руско общество: още през 1918 г. в страната е била установена еднопратийна диктатура на болшевиките, която диктатура се е прикривала зад демагогското твърдение, че става въпрос за диктатура на пролетариата.
Също така практическото реализиране от болшевиките на марксовата теория за насилието е било дало възможност за създаването на такава структура на властта, която е издигнала насилието като абсолютно и универсално действие, пронизващо цялото общество. В непосредствена взаимовръзка с тази теория и практика е била формирата и теорията за образа на врага, която била основана върху теорията за класовата борба, разделяща обществото на две непримиримо враждебни части и даваща възможност за тотално прочистване и унищожаване не само на всеки актуален или потенциален другомислещ, но и за „обезкостяване и обезмозъчаване” на цялото общество.
По своята най-дълбока същност ленинският болшевизъм е внесъл в политическия живот на Русия една съвсем нова и практически непозната дотогава практика на масовото политическо поведение, в която тотално са липсвали каквито и да са господствуващи хуманни принципи и единствените реални норми на политическото поведение са били нормите на демагогията, на лъжата и лицемерието. Също така ленинската болшевишка теория и практика на „политическия диалог” е имала изключително агресивен, назидателен и милитаристичен характер, категорично обричащ на унищожение всеки, който е имал нещастието да бъде определен като „страна в диалога”. Тъй като за болшевиките официално главната цел на цялостната им дейност е била „достигането на състоянието на комунизма”, което състояние, впрочем, винаги е имало „пределно абстрактен характер”, издигането и най-вече абсолютизирането на тази главна цел е давало превъзходната възможност човекът да бъде изваден от съдържателната същност на тази цел и да бъде обявен единствено като „винтче”, като „незначителен елемент” от системата, служеща на тази крайна цел. Освен това, тъй като абстрактно формулираната крайна цел е давала възможност за нейното „детайлизиране и уточняване” съобразно актуалността на съответния етап от развитието на обществното, и тъй като една от „уточнените форми” на целта е била „реализирането на световната революция”, идеите за „експорт на революцията” и за „защита на революцията” фактически са били активно приложими до 80-те години на ХХ век, а най-драстичните форми на проявление на тези идеи са били военните инвазии през 1956 г. в Унгария, през 1968 г. в Чехословакия и през 1980 г. в Афганистан.
Идейно-политическото господство на болшевизма фактически е било продължило до 80-те и 90-те години на ХХ век, през което време са проявявали претенцията да са негови лидери, теоретици и последователи съвсем немалък брой видни личности (Ленин, Троцки, Бухарин, Зиновиев, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Горбачов), но през целия този период фактически само Ленин е имал статуса не само на неизменен вожд, не само на „социалнополитически и нравстен идеал”, но дори и на „богочовек”, като напълно закономерният етап на преоценка на неговата личност, роля и научно-теоретическа и идеологическа същност е била предприета едва под напора на вътрешноруските и световните събития от 80-те и 90-те години на XX век. При това, разбира се, не само по времето на най-интензивната преоценка на същността, ролята и актуалността на Ленин и на ленинизма, но дори и днес, когато би трябвало всичко да е достатъчно ясно, е имало и има съвсем немалко „искрени”, „ентусиазирани” и фактически напълно отказващи се да мислят с главите си последователи на Ленин, които поддържат „витаенето” на неговия див, коварен и дълбоко античовешки дух.

[Публ. на стр.463-471 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 5. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 2. РУСИЯ. - С., "Янус", 2007. - 744 с.]

МРАКОБЕСИЕТО НА ПОБЕДИЛИЯ МАРКСИЗЪМ

А. Един от най-важните постулати на марксизма е, че в т. нар. “преходен период от капитализма към социализма” е необходимо потискане и унищожаване на съборените от власт експлоататори. При обосноваването на този постулат класиците на марксизма пишат, че “Докато съществуват други класи и в частност класата на капиталистите, докато пролетариатът се бори с тях (тъй като с идването на пролетариата на власт няма да изчезват веднага нито неговите врагове, нито старата организация на обществото), той е длъжен да прилага мерките на насилието, които трябва да бъдат правителствени мерки”.[1] Те подчертават, че социалистическата революция е най-авторитарното в историята на човечеството явление, при което една част от населението налага волята си над останалата част посредством оръжието, щиковете и пушките. Като най-блестящ пример за прилагане на революционния терор те сочат якобинския терор, определян именно като използуван от плебеите способ за раздяла с враговете[2], като плебейски способ, коренно различен от способите на революционерите от ХVІІІ век, които са проявявали прекомерно великодушие към враговете си[3].

Основавайки се върху учението на К. Маркс и Ф. Енгелс и бидейки известно време под силното влияние на якобинката М. П. Яснева (Голубева), В. И. Ленин приел якобинското гледище за необходимостта от прилагане на масов терор и изрично подчертал, че условие за победа на революцията в Русия е диктатурата, опираща се не върху закона, не и върху формалната воля на мнозинството, а именно върху прякото, непосредственото насилие[4]. В тази връзка в своите теоретически разработки В. И. Ленин нееднократно възпроизвежда думите на Ф. Енгелс, че пролетариатът се нуждае от държава съвсем не в интерес на свободата, а само и единствено в интерес на потискането и унищожаването на своите противници.[5] При това, издигайки тезата за необходимостта от насилие като необходимо и естествено условие за победата на пролетарската революция, В. И. Ленин счел за необходимо изрично и достатъчно ясно да посочи, че съвсем не става въпрос просто за идеята за “принципната допустимост на насилието”, а става дума за масовото използуване на най-силната и най-острата форма на насилието, а именно на терора. Така, във връзка с това той, давайки изключително висока оценка на френския революционен терор като “истински обновяваща страната сила”[6] и припомняйки марксовото определение на тероризма като “плебейски способ” за разделяне с абсолютизма и контрареволюцията, заявява, че и руските социал-демократи предпочитат да постъпят с руското самодържавие точно по същия начин[7].

Особено знаменателен е фактът, че в края на Октомврийските събития В. И. Ленин вече е формулирал идеята, че в условията на разпростиращата се сред населението демокрация ще изчезне и необходимостта от съществуването на специални органи за подавление на противниците на революцията, тъй като докато експлоататорите не са в състояние да потискат народа без наличието на сложна държавна машина, изпълняваща тази задача, то народът съвсем не се нуждае от съществуването на такава машина, за да се справи с експлоататорите си; и че той може да се справи с тях почти без държавна машина, без специален държавен апарат, чрез обикновено въоръжаване на самите народни маси[8].

Но въпреки че в пълно съответствие с тези теоретически постановки още със завземането на властта болшевиките били предприели прилагането на изключително жесток държавен терор спрямо своите граждани, в същото време, в официалните си публични изявления В. И. Ленин отрича както прилагането, така и евентуалната възможност за прилагане на терора. Така напр. на заседанието на Петроградския съвет на 4 (17) ноември 1917 г. той заявил: “Нас ни упрекват, че прилагаме терор, но такъв терор, какъвто са прилагали френските революционери, които са гилотинирали невъоръжени хора, ние не прилагаме, и надявам се, няма да прилагаме”[9].

При това особено внимание заслужава обстоятелството, че провежданата от болшевиките политика на терористично насилие е била съпроводена с коренно изменение на психиката и съзнанието на руския народ, и докато (както А. С. Пушкин отбелязва в “Борис Годунов”) по-рано всеки акт на държавническото насилие е бил посрещан с “безмълвие” от страна на народа, то сега вече не само болшевишката периодика, но и битовото ежедневие било изпълнено не само от добре организираното, но дори и от най-спонтанното гръмогласно одобрение, при което никой не си е и помислял да задава извечните въпроси за вината на жертвите на насилието.

Б. Все пак, официалната болшевишка пропаганда давала своя обяснителен отговор, свеждащ се до тезата, че “червеният терор е естествена ответна реакция на действията на белогвардейците и интервентите” и че “репресивните мерки, които работниците и селяните са принудени да прилагат, за да отстранят съпротивата на експлоататорите, бледнеят в сравнение с ужасите на белия терор на контрареволюцията”[10].

Давала е своя обяснителен отговор и руската емиграция. Така, според С. П. Мельгунов “червеният терор” е имал официално теоретическо обосноваване и е носел системен и правителствен характер; докато “белият терор” представлява екцеси на отмъщение, възникнали по места, върху основата на разюздаността на властта, той е естествен отговор на упражнявания от властта червен терор; и както по своите мащаби, така и по жестокостта си червеният терор далеч надминава и превъзхожда белия терор[11]. Сред руската емиграция възникнала и трета гледна точка, съгласно която всеки терор е безчовечен и всички трябва да се откажат от него[12].

През цялото време на комунистическата власт тотално политизираната съветска историография несъмнено енергично е оправдавала червения терор,[13] а някои автори дори са обосновавали и поддържали твърдението, че червеният терор е бил принесъл на Русия доста по-малко жертви, отколкото белият[14].

Едва в началото на последното десетилетие на ХХ век, и по-точно – в последните години от историята на СССР, и то не в научния, а в масовия популярен журналистически печат, се появили първите информационни съобщения, обосноваващи тезата, че червеният терор съвсем не е “временна, извънредна и самоотбранителна мярка”, а е инструмент за масови убийства, служещи като универсално средство за решаване на всички обществено-политически и социални проблеми, както и че е представлявал идеологическо обосноваване на престъпните действия на властта[15]. Пак по същото време, през последното десетилетие на ХХ век, в Русия било широко разпространено формулираното от С. П. Мелгунов гледище, че при провеждането на наказателните акции белият терор общо взето се е придържал към правните норми в несравнимо по-висока степен, отколкото червеният терор.

Строго погледнато, обаче, едно такова гледище е несъстоятелно поради редица съображения. Преди всичко действуващото право, разглеждано като съвкупност от конкретни нормативни (законови и други) предписания не само не е съдържало предписания, насочени към защита на хората от произвол и терор, а дори напротив – е било изключително силно наситено с безкрайно множество предписания, отприщващи насилието и терора, и в този смисъл именно спазването на т. нар. “законност” може да бъде считано като най-силно изразена принадлежност към насилието и терора. На второ место, самото определяне на един терор като по-добър от друг, е най-малкото некоректно, тъй като всяко убийство на невинни хора, независимо от броя или начина на умъртвяването им, е престъпление. И на трето место, и двата видове терор следва да бъдат разглеждани като деструктивна сила, встъпваща като фактор на тотална деморализация на всички участници в него[16].

Ясно формираният по време на т. нар. “Горбачова перестройка” през 90-те години на ХХ век стремеж да бъдат разбрани източниците и причините за трагедията, е породил сред руските автори няколко групи изследователски обяснения: Þче червеният терор и масовите репресии от 30-те години са резултат от болшевишкото управление на Русия; Þче сталинизмът е особен тип тоталитарно общество; Þче за всичко са виновни Ленин, Свердлов, Сталин и Троцки. Независимо от различията, най-общата характеристика на тези обяснения се свежда до достатъчно ясно формулираното признание, че за всичките жестокости са виновни най-вече болшевиките, и на второ место – онези, които са се съпротивлявали на тяхната политическа стратегия , при което като че ли е бил отприщен верижният процес на една своеобразна “кръвна мъст”.[17]

В цялостния “обяснителен комплекс”, обаче, като заемащи особено место се открояват онези интерпретации, които категорично отхвърлят всякаква вина на болшевиките и ги представят като “жертва на еврейски заговор отвътре”, с който те не могли да се справят. Тези интерпретации, макар и формално да се характеризират със своя ясно изразен антисемитизим, по същество преследват много по-голяма и много по-коварна идеологическа цел, а именно: да оневинят самият комунизъм като идеология и като зловеща реална политическа система и да представят престъпленията, извършени от комунизма, като престъпления, извършени от отделни евреи, отделни еврейски организации и формирования или дори от цялото еврейство[18].

Освен това в руската историография се очертават поне три пропагандни тези и свързани с тях три относително самостоятелни исторически периоди: Þпо времето на управлението на Сталин, когато тотално е било наложено схващането, че “Сталин – това е Ленин днес”; Þот смъртта на Сталин до средата на 90-те години на ХХ век, когато е доминирала стратегията на критика на “култа към личността на Сталин” и на канонизация на Ленин и болшевизма; Þслед средата на 90-те години, когато е доминирало схващането, че сталинизмът е възникнал върху основата на ленинизма и поради това несъмнено е носел в себе си неговите зловещи корени на злото[19].

Във връзка с така очертаните обяснителни тези на руските автори специално внимание заслужава и мнението на Робърт Конкуест, според когото В. И. Ленин е бил много по-добър и по-човечен от И. В. Сталин, тъй като лениновият червен терор е бил провеждан по време на гражданската война, което е било във висока степен оправдано, а Сталиновият терор е бил провеждан в мирни условия и спрямо невъоръжено население. Освен това, според него терорът през 1918-1920 г., т. е. по времето на Ленин, е бил провеждан от “фанатици и идеалисти”, от “хора, у които при цялата им безпощадност все пак може да бъдат намерени някои черти на своеобразно извратено благородство”; според него у Ленин, както и у Робеспиер, се открива наличието на тесен, но “честен възглед върху насилието”, докато при Сталин терорът има съвсем друг характер – той е бил осъществяван чрез наказателни методи и не е бил свързан с кризис, революция или война[20].

Това гледище, обаче, предизвиква основателни възражения, тъй като не само по времето на Сталин, но и по времето на Ленин терорът в Русия е бил провеждан не от фанатици, не и от идеалисти, а от хора, преди всичко лишени дори и от най-елементарна степен на човечност, без наличието на което именно “качество” те никога не биха могли да осъществяват насилието. От изложението на Робърт Конкуест въобще не личи какви точно са били “фактите”, даващи му основание да прави такъв извод, но от публикуваните през 90-те години на ХХ век документи е видно, че през август 1920 г. Ленин лично е бил одобрил един план, предложен му от председателя на Революционния военен съвет, който план той окачествил като “прекрасен” и подлежащ на довършване заедно с Дзержински, и който план е предвиждал да бъдат избесени кулаците, поповете и помешчиците в една област, при което извършителите трябва да получат по сто хиляди рубли за всеки обесен[21]. Освен това, на 19 март 1922 г. Ленин лично е разпоредил глада в Поволожието да бъде използуван като претекст не само за да бъдат иззети всички църковни ценности, но и с безпощадна решителност в тази акция да бъдат избити колкото се може повече представители на „реакционното” духовенство.[22]

Също така редица от хората, познаващи се лично с Ленин недвусмислено свидетелствуват, че той е бил ентусиазиран привърженик на терористичното насилие. Така напр. Н. Валентинов сочи, че при негов личен разговор с Ленин през 1904 г. последният заявил, че бъдещата революция трябва да бъде якобинска и че трябва да използува гилотината[23]. Л. Троцки свидетелствува, че Ленин бил изключително силно възмутен, когато узнал, че на 25 октомври 1917 г. Вторият Всерусийски конгрес на Съветите отменил смъртното наказание[24]. И. Бунин пише, че П. Кропоткин му бил казал, че при срещата си с Ленин през 1918 г. се бил опитал да му обърне внимание, че заради опита за покушение върху него са били убити повече от две хиляди и половина невинни жертви, но че той въобще не се бил впечатлил от отправения му упрек[25].

Освен това самият Ленин многократно и с цинизъм лично е давал разпореждания относно необходимостта от масови разстрели на напълно невинни хора[26]. Тъй като К. Кауцки обвинил болшевиките, че са прилагали насилие не само спрямо класовите си врагове, но и към другите социалистически партии, той бил подложен на специална критика, от която всъщност днес е видна и същността на наказателната политика на Ленин[27]. От многобройните документални свидетелства е видно, че В. И. Ленин не само е изхождал от тезата, че “най-висшият закон е ползата от революцията за работническата класа”, но и най-вече от представата, че именно той и само той е най-висшата инстанция, определяща “тази полза” и във връзка с нея решаваща всички въпроси, свързани с правото на живот и на дейност на всички хора[28].

Съвсем друга е била гледната точка на Карл Каутски. Той е считал, че отмяната на смъртното наказание е нещо, което за социалиста се разбира от самосебе си, и че тъй като в болшевишка Русия това не само не е станало, но и предприетият червен терор се оправдава като отговор на белия терор, то от логическа гледна точка това е все едно да оправдаваш собствените си прояви на крадец с навиците на другите към кражбата. Разглеждайки книгата на Л. Троцки, той я определя като “химн на безчовечността” и пророчески предсказва, че “болшевизмът завинаги ще остане като най-черната страница в историята на социализма”[29].

Впрочем, в много по-силна форма това е изразено от М. А. Бакунин в прощалното му писмо до една от секциите на Интернационала, в което той предвижда, че работническата класа ще трябва да води десетилетни борби срещу марксизма, чието мракобесие надминава всичко познато на историята.

---

[1] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 18, с. 611.

[2] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 4, с. 114, 299.

[3] Маркс-Энгельс, Сочинения, Том 17, с. 337; Том 31, с. 168, 172.

[4] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 30, с. 73; Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 31, с. 354.

[5] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 66, 167.

[6] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 16, с. 441.

[7] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 10, с. 138; Том 11, с. 47.

[8] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 33, с. 90-91.

[9] Ленин, В. И., Полное собрание сочинении, Том 35, с. 63.

[10] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 39, с. 113-114, 405; Быстрянский, В., Контрареволюция и её методы. Белый террор прежде и теперь, Пбг., 1920, с. 1.

[11] Мельгунов, С. П., Красный террор в России. 1918-1923, Берлин, 1924, с. 5-6.

[12] Горький, М., Несвоевременные мысли. Заметки о революции и культуре, Пбг., 1918, с. 68, 101; В. Г. Короленко в годы революции и гражданской войны. 1917-1921. Биографическая хроника, Вермонт, 1985, с. 184-185; Маратов и его близкие, Нью Йорк, 1959, с. 151.

[13] Голинков, Д. Л., Крушение антисоветского подполья в СССР, М., 1986, Том 1, с. 137; Велидов, А. С., Предисловие к “Красной книге ВЧК”, М., 1989, Том 1, с. 7.

[14] Соловьев, О. Ф., Современная буржуазная историография о подавлении контрареволюции в Советской России в годы гражданской войны, сб. Исторический опыт Великого Октября, М., 1975, с. 420.

[15] Фельдман, Д., Преступление и ... оправдание, ж. Новый мир, М., 1990, № 8, с. 253; Феофанов, Ю., Идеология власти, г. Известия, М., 4 окт. 1990; Василевский, А., Разорение, ж. Новый мир, М., 1991, № 2, с. 253.

[16] В този смисъл: Lewin, M., The Civil War: dynamics and legacy, In: Party, State and Society in the Russian Civil War, Indiana University Press, 1999, p. 406; Левин, М., Гражданская война в России: движущие силы и наследие, сб. История и историки, М., 1990, с. 375.

[17] Коэн, С., Переосмысливая советский опыт. Политика и история с 1917 года, Вермонт, 1986, с. 47-78; Авторханов, А., Ленин в судьбах России, ж. Новый мир, М., 1991, № 1; Волкогонов, Д. А., Сталинизм: сущность, генезис, эволюция, ж. Вопросы истории, М., 1990, № 3; Ципко, А. С., Насилие лжи, или как заблудился призрак, М., 1990.

[18] Виж: ж. Молодая гвардия, М., 1989, № 6, 10, 11; ж. Москва, М., 1989, № 12. Общо взето кретенската логика на тези “обяснителни” интерпретации се свежда до следното: “За всичко са виновни евреите. Поради това нека първо си разчистим сметките с тях и да ги избием, за да не ни пречат, и след това да си построим онзи прекрасен комунизъм, който те ни попречиха да построим!”.

[19] Тази теза, впрочем, е била широко разпространена и на Запад. Вж.: Бжезинский, З., Большой провал, Ню Йорк, 1989, с. 29; Keep, J., Lenin’s Time Budget: the Smolny period, In: Revolution in Russia: Reassessment of 1917, Cambridge, 1992, p. 354.

[20] Конкуест, Р., Большой террор, Лондон, 1974, с. 16-17.

[21] Г. Известия, М., 22.04.1992 г.

[22] Известия ЦК КПСС, М., 1990, № 4, с. 192-193.

[23] Валентинов, Н., Встречи с Лениным, Ню Йорк, 1979, с. 185.

[24] Троцкий, Л., О Ленине: Материалы для биографа, М., 1925, с. 72-73.

[25] Бунин, И. А., Воспоминания, Париж, 1950, с. 58.

[26] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, Том 38, с. 295; Том 45, с. 189.

[27] Каутский, К., Диктатура пролетариата, Виена, 1918; Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922; Каутский, К., Московский суд и большевизм, сб. Двенадцать смертников. Суд над социалистами-революционерами в Москве, Берлин, 1922; Ленин, Пролетарская революция и ренегат Каутский, Том 38; Троцкий, Л. Д., Терроризм коммунизма, В:: Троцкий, Л. Д., Сочинения, М.-Л., 1925.

[28] Впрочем, Троцки недвусмислено е подчертавал, че “въпросът за формата на репресиите или за тяхната степен” съвсем не е “принципен въпрос”, а е “въпрос на целесъобразност”; този именно прост, но решаващ факт обяснява и широкото прилагане на разстрелите; според него въпросът дали резултатите от революцията са заслужавали жертвите, които са дадени, е теологичен и поради това напълно безплоден въпрос. (Троцкий, Л. Д., Сочинения, Том ХІІ, с. 59; Троцкий, Л. Д., История русской революции, Берлин, 1933, Том 2, Часть 2, с. 376. Аналогично е било и гледището на Н. И. Бухарин (Бухарин, Н. И., Проблемы теории и политики социализма, М., 1989, с. 168.).

[29] Каутский, К., Терроризм и коммунизм, Берлин, 1919, с. 7, 196, 204; Каутский, К., От демократии к государственному рабству. Ответ Троцкому, Берлин, 1922, с. 162, с. 166.

[Публикувано като §1.А.Б. на стр.106-114 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].

"ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО - НАЙ-ВИСША ЗАКОННОСТ"

По­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие и пра­во­то в Бъл­га­рия

Изказване на възпоменател­ната на­у­ч­но-пуб­ли­цис­тич­на се­сия в са­ло­на на БАН на 31 яну­а­ри 1992 г. в Со­фия, пуб­ли­ку­ва­но във в-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“ бр. 2 (18)/7.02.1992 г.

Ува­жа­е­ми да­ми и гос­по­да,

Същ­нос­т­но свойс­т­во на чо­веш­кия дух е да опоз­на­ва се­бе си, ка­то се вглеж­да в ми­на­ло­то, и ние днес сме тук имен­но за­ра­ди то­ва. Гьо­те каз­ва­ше, че он­зи, кой­то не е в със­то­я­ние да на­ме­ри се­бе си в ми­на­ло­то, жи­вее в пъ­лен мрак, а бъ­де­ще­то при­над­ле­жи са­мо­ на чове­ка с най-дъл­га­та ис­то­ри­чес­ка па­мет. Ние днес сме тук, за да се про­ти­во­пос­та­вим на на­ла­га­на­та ни до­се­га ис­то­ри­чес­ка ам­не­зия и да по­тър­сим сво­е­то бъ­де­ще, на­ми­рай­ки иден­тич­ност­та си в най-близ­ко­то ни ми­на­ло, ко­е­то все още из­жи­вя­ва­ме ка­то на­ше кош­мар­но нас­то­я­ще. След по­ло­вин век ко­му­нис­ти­чес­ко на­си­лие в Бъл­га­рия ние не мо­жем да нап­ра­вим ни­то ед­на крач­ка нап­ред, ако не се вър­нем точ­но тол­ко­ва вре­ме на­зад, за да нап­ра­вим ис­то­ри­чес­ка, нрав­с­т­ве­на и прав­на оцен­ка на фак­ти­те от то­ва вре­ме. То­ва е нуж­но, за­що­то греш­ка­та под­ле­жи на поп­рав­ка, прес­тъп­ле­ни­е­то – на на­ка­за­ние, а гре­хът – на по­ка­я­ние.

Де­тайл­но­то юри­ди­чес­ко из­с­лед­ва­не на по­ло­вин век ко­му­нис­ти­чес­ко на­си­лие е из­к­лю­чи­тел­но от­го­вор­на и теж­ка за­да­ча, ре­ша­ва­не­то на ко­я­то ще бъ­де про­дъл­жи­те­лен про­цес, но то­зи про­цес тряб­ва да бъ­де за­поч­нат, за да бъ­де за­вър­шен. До­се­гаш­ни­те опи­ти за ре­ша­ва­не­то всъщ­ност са пре­ди всич­ко опи­ти за не­го­во­то за­о­би­ка­ля­не. То­ва е та­ка, за­що­то с то­зи проб­лем до­се­га са се за­ни­ма­ва­ли са­мо мар­к­сис­ти, има­щи пре­тен­ци­я­та да са юрис­ти, а аз­буч­на ис­ти­на е, че мар­к­сиз­мът и пра­во­то са не­съв­мес­ти­ми по­ра­ди прин­цип­но­то си от­но­ше­ние към иде­я­та и прак­ти­ка­та на на­си­ли­е­то.

Пър­ви­те про­я­ви на по­ли­ти­чес­ко на­си­лие в Бъл­га­рия са от вре­ме­то на пър­ви­те стъп­ки на кръ­во­жад­ния дух на Маркс, скрит зад доб­ро­на­ме­ре­на­та цел за ос­во­бож­да­ва­не на по­ро­бе­ния чрез дик­та­ту­ра­та на про­ле­та­ри­а­та. Бъл­гар­с­ка­та прав­на сис­те­ма, из­г­ра­де­на на ос­но­ва­та на Тър­нов­с­ка­та кон­с­ти­ту­ция, е пос­рещ­на­ла те­зи про­я­ви на по­ли­ти­чес­ко на­си­лие със сво­я­та ка­те­го­рич­на оцен­ка, че то­ва е прес­тъп­на те­ро­рис­тич­на дей­ност, не­съв­мес­ти­ма с нрав­с­т­ве­ни­те цен­нос­ти на чо­ве­чес­т­во­то и на бъл­гар­с­кия на­род.

Са­мо ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия по-къс­но под ду­ла­та на рус­ко­то оръ­жие бъл­гар­с­ки­те ко­му­нис­ти ус­пя­ха да на­ло­жат ан­ти­чо­веш­ка­та идея, че „те­ро­рът е ема­на­ция на най-вис­ши­те доб­ро­де­те­ли“, че по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие е най-вис­ша­та спра­вед­ли­вост, че прес­тъп­ле­ни­е­то е най-вис­ша за­кон­ност. С из­вър­ше­ния на 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. про­съ­вет­с­ки про­ти­во­дър­жа­вен прев­рат бе по­тъп­кан на­ци­о­нал­ни­ят су­ве­ре­ни­тет на Бъл­га­рия и фак­ти­чес­ки бе сри­на­та ху­ма­нис­тич­на­та прав­на сис­те­ма и се за­поч­на вак­хан­ли­я­та на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие, в чий­то плен се на­ми­ра­ме и днес.

Най-драс­тич­ни­те про­я­в­ни фор­ми на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие у нас са от вре­ме­то на та­ка на­ре­че­ния „на­ро­ден съд“, а най-из­тън­че­ни­те и пре­фи­не­ни­те про­дъл­жа­ват и днес. Ем­пи­рич­но­то опи­са­ние и от­дел­ният пра­вен ана­лиз на вся­ко от­дел­но по­ли­ти­чес­ко на­си­лие е из­к­лю­чи­тел­но труд­но и е свър­за­но със сво­бод­ния дос­тъп до ар­хи­ви и те­ку­щи де­ла – не­що, ко­е­то ни­то ед­на от жер­т­ви­те на на­си­ли­е­то все още не е по­лу­чи­ла.

До 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие на ко­му­нис­ти­те е би­ло те­ро­рис­тич­на, прес­тъп­на кри­ми­нал­на дей­ност. След та­зи да­та под ве­що­то ръ­ко­вод­с­т­во на съ­вет­с­ки­те ек­с­пер­ти по чер­ве­ния те­рор то е ста­на­ло офи­ци­а­л­на дър­жав­ни­чес­ка дей­ност. Прав­ни­ят ме­ха­ни­зъм на прев­ръ­ща­не­то на прес­тъп­ле­ни­е­то в за­кон­ност и на дър­жа­ва­та – в ан­ти­дър­жа­ва се е свеж­дал до прев­ръ­ща­не­то на пра­во­то в ан­тип­ра­во чрез вкар­ва­не­то в не­го на иде­я­та за по­ли­ти­чес­кия те­рор, на ар­гу­мен­та на на­си­ли­е­то. Дейс­т­ви­тел­но пър­во­на­чал­но прав­на­та сис­те­ма е ос­та­на­ла не­по­кът­на­та, но то­ва е би­ло чис­то фор­мал­но, за­що­то тя прос­то не се е при­ла­га­ла или от­дел­ни ней­ни тек­с­то­ве са при­ла­га­ни по на­чин, кой­то се на­ри­ча „зло­у­пот­ре­ба с пра­во­то“. Зло­у­пот­ре­ба със съ­щес­т­ву­ва­що­то пра­во са псев­доп­рав­ни­те ак­то­ве за увол­ня­ва­не­то на ре­ген­ти­те и наз­на­ча­ва­не­то на нов ре­ген­т­с­ки със­тав, за раз­пус­ка­не­то на XXV Обик­но­ве­но на­род­но съб­ра­ние, за раз­пус­ка­не­то на пра­ви­тел­с­т­во­то на Му­ра­ви­ев и наз­на­ча­ва­не­то на пра­ви­тел­с­т­во­то на Ки­мон Ге­о­р­ги­ев. Но ис­тин­с­ко­то по­ли­ти­чес­ко на­си­лие за­поч­ва са­мо две сед­ми­ци след то­ва, ко­га­то с указ № 22 бе опо­вес­те­на На­ред­ба­та-за­кон за съз­да­ва­не­то на та­ка на­ре­че­ния „на­ро­ден съд“. Бру­тал­но­то про­ти­во­ре­чие на то­зи за­кон със съ­щес­т­ву­ва­ща­та прав­на сис­те­ма бе ев­фе­мис­тич­но ха­рак­те­ри­зи­ра­но от ко­му­нис­ти­те ка­то „дъл­бо­ко ре­во­лю­ци­о­нен акт, над­х­вър­лящ съ­деб­ни­те кла­у­зи на дейс­т­ву­ва­ща­та в мо­мен­та Тър­нов­с­ка кон­с­ти­ту­ция“. До­ка­то прав­ни­те ак­то­ве от пре­диш­ни­те две сед­ми­ци бя­ха са­мо ак­то­ве на зло­у­пот­ре­ба с пра­во­то, то На­ред­ба­та-за­кон за съз­да­ва­не­то на та­ка на­ре­че­ния „на­ро­ден съд“ всъщ­ност бе пър­ви­ят съ­щин­с­ки ан­тип­ра­вов акт на ко­му­нис­ти­чес­ка­та власт в Бъл­га­рия, по­ло­жил на­ча­ло­то на офи­ци­а­л­но­то по­ли­ти­чес­ко на­си­лие. В ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ко­то пра­во то­ва е пър­ви­ят пра­вен нор­ма­ти­вен акт, въ­веж­дащ на­ка­за­тел­но прес­лед­ва­не за по­ли­ти­ка (по­ли­ти­чес­ки въз­г­ле­ди и по­ли­ти­чес­ки дейс­т­вия). То­ва всъщ­ност се приз­на­ва и от са­ми­те ко­му­нис­ти, ко­и­то на­ри­чат „на­род­ния съд“ „вре­мен­на съ­деб­но-по­ли­ти­чес­ка ин­с­ти­ту­ция“ или „из­вън­ре­ден ре­во­лю­ци­о­нен три­бу­нал“. Не е бе­зин­те­рес­но да се от­бе­ле­жи, че на Нюр­н­бер­г­с­кия три­бу­нал ни­то един на­цис­т­ки во­дач не бе осъ­ден за по­ли­ти­ка, а всич­ки­те бя­ха осъ­де­ни за прес­тъп­ле­ния.

Съ­щес­т­ве­на чер­та на ин­с­ти­ту­ци­о­на­ли­зи­ра­но­то по­ли­ти­чес­ко на­си­лие е не­го­ва­та ин­тен­зив­на ес­ка­ла­ция в ко­ли­чес­т­ве­ни­те и ка­чес­т­ве­ни­те му па­ра­мет­ри. За­поч­на­ло ка­то ор­га­ни­зи­ра­на от дър­жа­ва­та зло­у­пот­ре­ба със съ­щес­т­ву­ва­що­то пра­во, то пре­рас­т­ва в съз­да­ва­не­то на ан­тип­ра­во­ви раз­по­ред­би, но не се за­до­во­ля­ва с то­ва и про­дъл­жа­ва със зло­у­пот­ре­би с ан­тип­ра­во­вите раз­по­ред­би. Не­що ка­то фор­ма на про­я­в­ле­ние на поз­на­тия за­кон за от­ри­ца­ние на от­ри­ца­ни­е­то. Или с дру­ги ду­ми, ако след хи­ля­ди ус­лов­нос­ти все пак се съг­ла­сим да раз­г­леж­да­ме въп­рос­на­та На­ред­ба-за­кон ка­то пра­вен (а не ан­тип­ра­вен) акт, то вед­на­га се сблъс­к­ва­ме с чу­до­вищ­на­та зло­у­пот­ре­ба с то­зи пра­вен акт. Ка­за­но на най-обик­но­вен език, до­ри и да приз­на­ем пра­во­то на ко­му­нис­ти­чес­ка­та дър­жа­ва да съ­ди и на­каз­ва за по­ли­ти­ка, то не мо­же да не ни шо­ки­ра об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че по та­зи на­ред­ба-за­кон са уни­що­же­ни хо­ра, ко­и­то ни­ко­га не са има­ли ни­що об­що не са­мо с кри­ми­нал­ни­те де­я­ния, но и с по­ли­ти­ка­та, а са би­ли прос­то при­над­леж­ни към оп­ре­де­лен про­фе­си­о­на­лен слой или са би­ли но­си­те­ли на оп­ре­де­ле­ни нрав­с­т­ве­ни ка­чес­т­ва. През приз­ма­та на те­зи фак­ти тряб­ва да при­е­мем, че от чис­то прав­но гле­ди­ще за уни­що­жа­ва­не­то на те­зи хо­ра не е би­ло не­о­б­хо­ди­мо съз­да­ва­не­то на въп­рос­ни­те прав­ни (всъщ­ност ан­тип­рав­ни) нор­ми, а е мог­ло да се из­вър­ши по­зо­ва­ва­не нап­ра­во на ко­му­нис­ти­чес­кия ма­ни­фест. За­що­то оче­вид­но тук прав­но­то по­ня­тие за ви­на­та има точ­но съ­ща­та стой­ност, кол­ко­то и ви­на­та в на­род­на­та при­каз­ка, къ­де­то въл­кът на­каз­ва аг­не­то ка­то ви­нов­но за­то­ва, че му мъ­ти во­да­та, без да е нуж­но до­каз­ва­не­то на то­зи факт.

В пър­ви­те ме­се­ци и го­ди­ни на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие на ко­му­нис­ти­те над бъл­гар­с­кия на­род съ­що­то е би­ло пре­дел­но бру­тал­но и, мо­же да се ка­же, пре­дел­но от­к­ро­ве­но. На­ка­за­ни­я­та са би­ли смърт, до­жи­во­тен зат­вор, строг тъм­ни­чен зат­вор до 20 го­ди­ни и кон­фис­ка­ция на иму­щес­т­во­то. С пос­лед­но­то на­ка­за­ние нед­вус­мис­ле­но е уве­ли­чен об­се­гът на на­ка­за­ни­те, ка­то са об­х­ва­на­ти и близ­ки­те на осъ­де­ни­те. Към на­ка­за­ни­я­та на близ­ки­те на осъ­де­ни­те тряб­ва да при­чис­лим и тех­ни­те из­сел­ва­ния да­леч от род­ния край. Във всич­ки­те те­зи слу­чаи от­но­ше­ни­я­та са би­ли пре­дел­но яс­ни и от­к­ро­ве­ни: всич­ки на­ка­за­ни са би­ли офи­ци­а­л­но обя­ве­ни за по­ли­ти­чес­ки вра­го­ве и тех­ни­те стра­да­ния са въз­п­ри­е­ма­ни ка­то най-вис­ша сте­пен на спра­вед­ли­вост.

В пос­лед­ни­те го­ди­ни на по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие фор­ми­те на съ­що­то са ста­на­ли мно­го по-пре­фи­не­ни и скри­ти. То­ва е ера­та на зло­у­пот­ре­ба­та с ме­ди­ци­на­та и пси­хи­а­т­ри­я­та за по­ли­ти­чес­ки це­ли. То­ва е вре­ме­то, ко­га­то ко­му­нис­ти­те за­я­вя­ват, че все­ки, кой­то е про­тив ко­му­низ­ма, всъщ­ност е про­тив са­мия се­бе си и сле­до­ва­тел­но е луд, а об­щес­т­во­то тряб­ва да се гри­жи за не­го. Прав­но­то обез­пе­ча­ва­не на то­ва по­ли­ти­чес­ко на­си­лие е пре­дел­но оп­рос­те­но, а приз­на­ва­не­то на не­го­во­то съ­щес­т­ву­ва­не ста­ва аб­сур­д­на дей­ност, за­що­то те­за­та на ко­му­нис­ти­те е, че по­ли­ти­чес­ки про­тив­ни­ци не съ­щес­т­ву­ват, има са­мо бол­ни хо­ра. Дейс­т­ви­тел­но в гла­ва пър­ва на На­ка­за­тел­ния ко­декс са пред­ви­де­ни спе­ци­а­л­ни раз­по­ред­би за по­ли­ти­чес­ки­те про­тив­ни­ци на ре­жи­ма, но съг­лас­но дейс­т­ву­ва­що­то пра­во те са би­ли ква­ли­фи­ци­ра­ни прос­то ка­то кри­ми­нал­ни прес­тъп­ни­ци.

Ува­жа­е­ми да­ми и гос­по­да,

Ние днес сме тук, за да си да­дем ду­ма­та, че ще нап­ра­вим не­о­б­хо­ди­мо­то, за да раз­к­ри­ем ця­ла­та ис­ти­на за по­ли­ти­чес­ко­то на­си­лие в Бъл­га­рия. На­ша­та сре­ща днес е са­мо­ на­ча­ло­то. От нас за­ви­си кол­ко бър­зо ще се прос­тим с кош­ма­ра на ко­му­низ­ма и ко­га ще за­жи­ве­ем ка­то нор­мал­ни хо­ра.

Бла­го­да­ря за вни­ма­ни­е­то!

[Публикувано на стр.386-389 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].